Богдана Тодорова
Сакралното и профанното в и на носталгията
Изтегляне 1.62 Mb.
|
Сакралното и профанното в и на носталгиятаНосталгията не е само отражение и описание на нещо, случило се в миналото. Тя е преди всичко своеобразно емоционално-оценъчно почитане на спомена, съкровено поклонение пред паметта за конкретно дадени събития или за един по-общ цикъл от време, както и за участниците, а и за всичко преживяно от тях, за това, което притежава особено значение за нейния субект. Като олицетворение на подобен – духовно-интимен или публично-афиширан – жест, носталгията притежава и оповестява съответни отношения към сакралното и към профанното в живота, които по даден начин са възпроизведени и в нейните образи или пък преживявания. Носталгията винаги е особено ароматен „коктейл” на сакрални и профанни консистенции на живота, на визуализации и интерпретации за неговите „сладости” и „горчивини”, на особено символично сравнение, а и субординиране на времената. А щом е налице дадена йерархия, значи на предна линия излизат конкретни висши и нисши дефинитивности или атрибутивности на проблематизирания жизнен свят. С други думи, дава се шанс за оценяване и преживяване на конкретни феномени в качеството им на свещени (или на осквернени и кощунствени) в човешкото битие, за достойнството и честта, о(без)смислящи предназначението на човешката орис в потока на сега пулсиращия живот и в пределите на конкретни социални ситуации. Сакралното винаги олицетворява възхода и триумфа на нещо човешко, което излита в траекторията на нещо повече от обикновено разпространеното, отвъд банално всекидневното, елементарно постижимото от всички същества в конкретна сфера. А неговият антипод – профанното – винаги символизира падението и позора на човека и на човешката природа, нейното тотално осакатяване или деформиране. Сакралното и профанното винаги се разполагат в и дефинират според координатната система на конкретни социални ценности и норми. Подобни ценности и норми могат да притежават както съвсем определено конкретно-историческо съдържание и значение, така също валидност и власт над много епохи и различни човешки общества, понеже в тях пулсират универсални и общочовешки смисловости. Така вече сакралното и профанното се оказват в качеството на своеобразни оръдия, които спомагат и гарантират, или възпрепятстват и унищожават континуума на дадени ценностно-нормативни скрижали и еталони за човешкото същество и битие. В тях се отразява по специфичен начин връзката между актуално пулсиращото и вечността, както разривите или хармониите между духовните им начала и „светила”. Сакралното и профанното визират родството и близостта, или дистанцията и отчуждението; признанието и прославата, или дезавуирането и оскверняването на смисъла, ролята и значението на подобни ценности или норми. При това иде реч за ценности и норми, които обаче са разположени и властват в крайно противоположните сфери на човешка менталност, сензитивност и битийност, а не за аксиално-прескриптивни образувания, поместени в „средната класа” на духа. Тези ценностно-нормативни ориентири маркират граничните възможности или състояния, отвъд които „нормалното” и „дължимото” за техния субект променя радикално качествените си характеристики за житие-битието на въпросния човек. Така сакралното се свързва с и олицетворява възвишеното за своя субект, докато профанното се обрича на или въплъщава чрез неговите най-низки и скверни изяви. Първото бележи приближението до и придобиването на идеалното и съвършеното, докато второто фиксира тангентирането към, дори потъването в континуума на отвратителното. Ако сакралното очертава сферата на най-красивото, най-истинното или най-доброто за човешката душа и екзистенция, профанното се свързва с най-грозното, най-лъжовното и най-порочното, което може да застраши и погуби душата, живота. Това провокира и насърчава поляритета, а и осезаемата – почти до болезненост, – контрастност във визуализациите и оценяванията на двете времеви измерения – на миналото и настоящето, които в носталгията безпощадно се конкурират и борят. Всеки от тези темпорални ипостаси се оказва и своеобразен пристан, и подслон за едната от двата вида крайности. Затова на върха на носталгично прокламираната смислово-оценъчна пирамида достолепно царства и блести със своите достойнства възвишеното минало, докато в нейните основи или мрачни подземия се спотайват или вилнеят оценките и присъдите към неприемливото и непоносимото настояще. Носталгията не оставя абсолютно никакви шансове за паритет, нито позволява/признава каквато да е толерантност между минало и настояще. В нея едното трябва да победи, а другото да загуби – и победителят е преждевременно известен! Миналото непременно следва да бъде възкачено на трона на висшето и свещеното, докато настоящето трябва да бъде натирено в копторите на низкото и профанното. Носталгията никога не оставя проход за компромис или за консенсус между сакралността на вече билòто и профанността на сега битийстващото и наличното, за тяхното – взаимоизгодно – споразумяване и възприемане на единен „бон тон”, на общовалидни, еднотипни обноски към всяко едно от тях; тя не понася такова нещо! Тя е онзи душевен и символичен Архимедов лост, чрез който двете времена се преобръщат и изтъркулват в коренно различни посоки: миналото – към разкрасяване и прослава, а настоящето – към загрозяване, обезличаване, порицание или проклятие. Когато одите и баладите на носталгията разказват своите съкровени и трогателни истории, възпявайки сърцераздирателно светостта на миналото, тя пряко или косвено подсказва за ликовете, осъжда греховете и престъпленията на настоящето. Обратното, щом носталгичната проповед/анатема (поучително!) започва да клейми и дамгосва скверното и нечовешко настояще, тя неусетно отваря двери или друм и към висшето, сакралното; към онова, което е имало разцвет, но вече или е в недостатъчно количество и качество, или окончателно и безвъзвратно е изчезнало. Така в носталгията едното времево измерение винаги е претекст, подтекст и контекст за завоалираното и неартикулираното изображение, осъждане на другото. Двете съперничещи си времена са като двете страни на една и съща монета, която обаче в конкретен миг винаги поставя едната страна в осветена, а другата – в тъмна позиционираност; едната е привилегирована, другата – ощетена от този маньовър. Тази, която е осветена – реално или символично – винаги се оказва в горна и висша позиция, докато другата, която е затулена и невидима, е в долна и низша позиция. А при носталгията бонификацията непременно е на страната на отлетялото минало! Сакралното и профанното по своему символизират и контролират контрастните ипостаси на човека или на мащаба и формите на проявление на човешкото в неговото мислене, чувстване и поведение. Паралелно с това, те дискретно или огулно оповестяват и сравняват битността и битийността на човека с нещо нечовешко. Ако човек е способен да притежава различни лица и бития, той може да се издигне над естественото и нормалното за мнозинството от хората, над врявата и пяната на житейското си всекидневие, за да се установи на висотите на свръхчовешкото или на позитивно обрисуваното, тълкуваното, ревниво съхранявано и славено нечовешко. При сакралното нечовешкото е възвисено до божественото, сравнимо с идеалното. Затова в носталгичните се образи и преживявания човек се усеща и чувства не като обикновен простосмъртен, като невзрачно и убито в самочувствието си същество, а като погален от божествено благоволение, възнаграден с огромна божия благодат. Ето защо той рисува, но и възприема най-скъпоценните си мигове в миналото като пребиваване в рая на неземно блаженство, а пък вижда себе си като творец на собствената си съдба, независещ от или справящ се с всякакви зависимости и прегради. Чувства, страсти и състояния, изпитани в подобни блажени мигновения сякаш разкъсват условностите и ограниченията на безпощадно течащото време; те като че ли отвеждат своя субект в потока на вечността; на вечността, спряла в конкретен миг. В тези неизразими райски селения на неповторимо блаженство човек се вижда като най-щастлив, но също като неоспорим и могъщ повелител над своето житие-битие, което не е зависимо от никой друг, освен от него самия или от най-скъпите му същества, които обаче никога не могат да му мислят или сторят нещо лошо и грозно. Това, което дълбоко поразява, искрено трогва в такова състояние на човека е неговото гранитно непоклатимо и лъчезарно сияещо чувство за пълнота на живота, за сякаш непостижими след това хармония или уют на човешката му екзистенция. Носталгията е особено душевно пребиваване в един друг – отвъден – свят, който винаги е по-добър, по-желан и бленуван; който е различен, далечен и чужд на света, който в пулсиращото настояще обкръжава, поглъща, гнети нейния субект. Този – припомнян или въображаем, – свят е селективното олицетворение на най-доброто, най-красивото и най-доброто, което някога се е случило на дадения човек. Тъкмо поради това той придобива душевно-смисловия, а и ценностно-наративния статус и ореол на нещо съкровено и свещено за конкретния му субект-консуматор; на нещо, което заслужва/изисква съответни душевни свещенодейства в негова чест. В профанното обаче въпросното нечовешко се свежда и оприличава на животинското, скотското, осакатеното и извратеното, ненормалното спрямо естествено човешко мислене, чувстване и битие. Това нечовешко няма нищо общо с естествените човешки връзки и отношения, защото е тяхно отрицание или унищожение. В него човек губи координатите за спокойната и радостната човешка екзистенция. Вместо това, той е възнаграден или по-точно е наказан с прекомерно много – непрестанно следващи една подир друга – житейски и душевни тревоги или опасности, невинно или несправедливо е наказван за неща, за които няма отговорност и вина, чувства се като корабокрушенец, дори като удавник сред бурното море на живота. Истински човешкото като че ли неудържимо се смалява и безвъзвратно изчезва, а на негово място прииждат неистински или се възцаряват фалшиви, краткотрайни и прогизнали от отчуждение и гнусна порочност връзки и отношения между хората. С други думи, ако в сакралното човешкият облик е изрисуван и надарен с изобилието и трайността на добродетелността, в профанното той е изобразен или дамгосан с отвратителните белези и плашещите рани от проказата на порочността, на разлагащата се истинска природа на човека като божествено и светло създание. Миналото и настоящето са емблемите на тези състояния на човешкото същество: в едното то е своята пълнота и разцвет, а в другото – в своята обреченост или гибел. Идилията на някогашния хармоничен и пренаситен със смисъл човешки живот вече е изпепеляващ или избледняващ спомен, който носи тъга и разочарования. Всичките ценности и норми, съобразно които предишният живот, връзките с другите „значими” – ближни или далечни – хора са били градени и осветявани – в прекия и символичния смисъл, – сега вече са помръкнали или изстинали в своя блясък. Нравите, които в миналото са били нормално ежедневие, сега вече – в противното настояще, – или започват да неспасяемо да се разклащат и дори разпадат, или скоротечно и непонятно се променят в своите крайни противоположности, за които човешката душевност и битийност нямат готовност и какъвто да е имунитет. Попаднал „в лапите” на профанното (според него) настояще, човек сякаш не се чувства и самия себе си. Той се вижда и преживява като зависим от и като жертва на волята и капризите на надличностни сили и на непонятни (за ума му) стихии. Тези надличностни сили сега вече – в одиозното и потискащото настояще – се разполагат в образите на всички онези (личностни или безличностни) фактори, които (по съответен начин) смущават, объркват, възпрепятстват и обезсмислят човешките копнежи, пориви, стремежи, старания, усърдия, усилия и опропастяват делата му. Преди въздигнат и реещ се в небесата на позитивните емоции и чувства, сега човек вече се чувства повлечен и смазан от сизифовското бреме и неотвратимата напаст на настоящето, което се оказва синомим/въплъщение на най-лошото за него. Обратно на райското блаженство, с което е възнаграден в позитивните образи и послания на носталгичния си „амок”, в профанните си визии и възприятия човек се обрисува в, тълкува многострадалната си орисия като подвергнат на мъките и изпитанията на „ада” на настоящето. Свършено е вече с блаженството на доброто старо време, с емоционалната феерия на носталгизираното и идеализирано минало! Сега вече много рядко и крайно скъпернически – капка по капка – животът отпуска някоя дребна, банална житейска радост или крехко удоволствие, които изглеждат твърде нищожни и дори нелепи на фона на онези излишества от радости и пиршества от всекидневни, далеч по-възвишени удоволствия, които са се случвали някога. Носталгията оставя грамади от усещания, че, вместо хармонията и райското блаженство на миналото, се е възцарило едно настояще, изпълнено с чудовищност, което е не само душевно неприемливо, но е и напълно неразбираемо за този човек. Вместо порядъчността, подредеността и уюта на предишното си житие-битие, сега човек постоянно се сблъсква с развалата на нравите, с пълния хаос на своя живот. Вместо аркадиите на някога преживяното, днес човек непрестанно се среща с, напразно се опитва да превъзмогне и да премахне кошмарите в житейската си орисия. Вместо предишните се усещания за почти като полубог и богочовек, сега вече човек се чувства унизен и съсипан от своя портрет и живот на нещастно, отхвърлено същество, което е неспособно да се справи с проблемите и с драмата на битието си. Подобно на религиозно-митологичната версия за „панорамата и климата” в пъкъла, в профанните си визуализации носталгичният субект си се представя като неописуемо гърчещ се и невинно страдащ от палещия зной, или от ледения мраз на синоптичните промени в климата на „ад-овете” на своята настояща екзистенция. Като мъченик и жертва на профанните си битности и битийности в лоното на актуално пулсиращото време, човек се вижда напълно безпомощен, изоставен и самотен, лишен от всякакво съчувствие или съпричастие към неговите – злочести душевни и доста окаяни – житейски митарства и всевъзможни страдания и лишения. Така богочовешкото или скотско-човешкото, считаното за цивилизовано и изтънчено, от една страна, или за варварското и примитивното мислене, чувстване и поведение, от друга страна, се оказват полюси на сакралното или на профанното. Сакралното е онова, което е възцарено на върха на ценностно-нормативните йерархии, докато профанното е въдворено в неговите глухи подземия и провинции. Първото е интимно съкровено и жизненосветово драгоценно за човека (като род, вид или индивид), а второто е онова, което той се стреми да ограничава и елиминира като опасна и вредна зависимост от зли инстанции, подчинение на лоши пороци. Сакралното и профанното имат своите присъствия, а и проявления в сферата на духовната или на практическата ориентация и реализация на социалния субект. Затова те проникват и освещават (по своему) душевността и практиката на човека, направляват и насърчават, или затормозяват и смущават неговите жизнени прояви. В своите типизирани варианти сакралното твърде често се обвързва с нещо, което обаче е нечовешко по своята генеалогия и мисия, т.е. принадлежащо или поне приписвано на отвъдни на човешкия свят същества – божества или други такива. Тук е налице категорично разделение на два вида светове, а съответно и на живот. От едната страна е разположен света и живота на истинските субекти на сакралното, т.е. този на божествата или техни дериватни персонажи, в които животът напомня само донякъде на човешкия, но притежава и коренно различни белези. А от другата страна обаче, е поместен светът на човеците, които са свързани по някакъв начин с духовни връзки и се съобразяват с и подчиняват на духа на сакралното. Този човешки свят и живот имат по-различни потенции, а и референции от първия. За хората сакралното не е родено от техния живот, взет той сам по себе си, а само и единствено в отношението и подчинението на отвъдния, а и интелигибелния свят, то е някаква дължимост от най-висш, универсален порядък спрямо този първи свят. Случващото се във втория – човешкия, – свят/живот трябва да е бледо копие и задължителен реверанс към безспорния приоритет и към символната власт на първия. Това подразбиращо се разграничение между двата свята/живота ражда последици. В този смисъл това, което е позволено на автентичните, истинските субекти на сакралното (т.е. на божествата, а и на придружаващите ги други мистични персонажи), може и трябва обикновено да е – принципно, или конкретно-ситуативно, – невъзможно да се случи по същите начини (както го вършат божествата) или да е недопустимо за човешките същества. Ако обаче то бъде някога имитативно осъществено, не бива да бъде използвано от човеците постоянно, но и без съответния повод. Неговите специфични и знакови поведенчески процедури трябва да се ползват само в конкретни и знаменателни (смислово и функционално ангажирани) ситуации – примерно такива, които са свързани с точно определени обряди, ритуали, традиции, в и чрез които обаче следва да се чества и почита конкретното сакрално нещо. За разлика от подобна нечовешка „персонификация” носталгиите не депозират и не огласяват публично подобни свои референции или чудновати способности. Като родени и свързани с конкретни житейски факти и обстоятелства, те не разполагат (биографично) с някакви аморфни – реални или митични – и огромни времена, в които да демонстрират – независимо от човешкото присъствие, – своята власт. Те имат своята дефинитивна релативност спрямо точно известни факти или обстоятелства, отвъд които не притежават никакво символично и друго значение и роля. За да „разпрострат” своята символна воля във време, което е различно и далечно спрямо онова, когато са родени, носталгиите се нуждаят от помощта на паметта и спомена, които да бъдат призовани в точния момент и ангажирани с даден смисъл. Ето защо „отвъдният свят” на носталгиите, макар да е увенчан напълно съзнателно с известен ореол на святост за техния субект, изобщо не прилича, а и не отговаря на универсалните изисквания, които човек трябва да спазва спрямо истинския – примерно религиозно дефинирания, – сакрален свят, който се надгражда над човешкия. В носталгичното си „отдаване” на святостта на определени възпоминания човек е напълно наясно, че само метафорично може да уподобява преживяното някога на нещо божествено, но че всъщност потъналата в миналото случка е била само част от неговия човешки живот, а не на живота на някакво нечовешко същество. Това, че човешкият живот мистериозно се пренася и вписва в силуета и битността на нечовешкия, на божествения живот, е само акт и факт за рядкостта на подобно преживяване, и съответно на това за осъзнатата негова ценност за дадения човек. Следователно тук има неосъзнато преобръщане на линията на зависимостите: ако вярващият човек приема сакралното като някаква власт свише, ултиматум или императив на отвъдното, с които следва да се съобразява и на които трябва да се подчинява, то в носталгията си човек приема светостта на спомена само като символичната власт на нещо съществувало реално, чието отражение в настоящето оказва съответно влияние и въздействие върху душевността на своя субект, без обаче на всяка цена да го принуждава да се съобрази с него и в поведенческата си стратегия. Затова в носталгичното преживяване човек има усещането, че се въздига над тривиално-житейското, че се възнася над банално-всекидневното си битие и съзнание, т.е. преминава в отвъдно, което е нечовешко в този метафоричен смисъл на думата. Така погледнато, ако сакралното изразява движение отгоре-надолу, т.е. от божеството, от отвъдното и нечовешкото към земното и човешкото, то носталгията осъществява противоположното движение отдолу-нагоре. При нея земното и човешкото, това което се е случило в човешкия – дори и греховен, или грешен – живот, може да и се издига на пиедестала на нещо рядко и свещенно, като уподобяващо се на божествено преживяване, което не се среща във всекидневната тъкан на живота. Истинският сакрален свят трябва да се спазва перманентно от вярващия или от съобразяващия се с него социален субект. За разлика от това положение, носталгията не налага постоянно и неизменно – във всеки момент от човешката биография или поведенческа реализация – съобразяване със своите особени дължимости. Впрочем, тя директно не повелява, нито задължава, не се възприема или не се ползва като специфичен духовно-интимен категорически императив, който да осветява и регулира цялостния жизнен свят, менталността, афективността и поведението на човека във всеки момент от неговата – историческа или всекидневна – екзистенция. Носталгичният сеанс може дори да илюстрира душевно поклонение пред един миг, който коренно, радикално се отличава от всичко останало, който даже може да бъде един-единствен, лишен от всякаква постоянна или друга връзка с цялото битие. Нещо повече, особената сакралност на носталгичните образи и преживявания се явява само в конкретни моменти – когато носталгията гостува в интимния свят на човека, когато тя го обгръща в своя загадъчен и приказен символен воал. Но в тези сюблимни (за душата) моменти, човек не се чувства нито принуден, нито задължен да обещава, че ще следва стриктно предписанията на носталгичния епос в следващите си житейски избори или постъпки. Той е наясно, че носталгията идва по свои пътища – когато тя пожелае. И дори тогава, когато човек сам успява волево или умишлено да я призове, той съвсем не е исигурен, че тя ще го дари със същото очарование и въздействие в сравнение с блясъка и влиянието й при други ситуации, при които той – без да иска, нито пък да очаква съзнателно, – е бил навестен от нея. Всъщност разковничето в тази неимоверно объркана плетеница от емоции и образи се крие в нещо, което по-напред ние вече и посочихме – в любовта и обичта. Както вече се постарахме да покажем, носталгията е особена форма на любов, а и въплъщение на човешката обич по странен начин. Ако това е вярно, много лесно и по-бързо ще проумеем защо носталгията не прилича изобщо на сакралното – взето примерно в неговите религиозно-митични измерения, изображения и въплъщения. Едва ли е нужно да предлагаме тук тривиалности или житейски баналности, в които обаче е вградена сянката на аксиоматични положения. Става дума примерно за следното: известно е, че не може да се обича по принуда или по задължение. Щом е така, този, който е верен последовател или защитник на дадено религиозно-митично сакрално изобщо не може да си позволи произволно или по свое моментно усмотрение да се съобразява и почита сакралното. Той непременно трябва да го обича – и то винаги, а и навсякъде. Защото сакралното се превръща в органична, а при това и най-висша част от неговия ментален дълг или поведенчески ригоризъм. Носталгията като обич към нещо, като любов към някого не може/трябва да задължава, да обвързва непременно с повтаряемост и унифицираност на деянията. Тъкмо обратното – именно нейната неординерност, нейната уникалност и неповтаряемост я прави това, което тя е – нещо свято, понеже не е обичайно, всекидневно. Човек тачи и прославя (обикновено наум, когато е сам със себе си и със своите спомени) носталгичния образ като нещо свято, тъкмо понеже то е оригинално и неповторимо, защото то не е приспособимо или приложимо към останалия – ленив или задъхан, – ритъм на живота, който обаче не е обвързан с преживяното с него. С носталгията човек – дори може да се каже – демонстрира и своята откъснатост, а и независимост от всекидневната власт на тривиалното и баналното в неговия живот. А това съвсем определено се различава и даже влиза в противоречие с катехизиса на сакралното, което не е носталгично по своя произход или функционална мисия. Разбира се, има и още едно специфично обстоятелство, което следва и да се има предвид, когато се поставя, анализира и интерпретира толкова деликатна тема. То се отнася до следното: всяко нещо може да се издигне до или на пиедестала на съответна святост, но при спазването на едно желязно правило, при съобразяването с една неотстранима условност – ако то е вплетено, вписано в конкретен контест, и ако носи със себе си съответен подтекст, който да го прави по-различно от това, на което то външно, просто формално изглежда. Без спазването на тази многозначима подробност нещото никога ни би имало възможността да се превърне в сакралност. Ерих Касирер специално много дебело подчертава, че всяко, дори и всекидневно екзистенциално съдържание може да придобие отличителния характер на святостта, стига да не попадне в специфичната митико-религиозна насока на съзерцание; още повече, че признакът святост поначало не е ограничен към определени обекти или групи от обекти – всяко, колкото и „безразлично” да е съдържание може внезапно да стане притежател на този признак, с който се маркира не определена обективна характеристика, а определена идеална съотнесеност. А с такава възможност човек не бива да се отнася с пренебрежение или пък твърде безотговорно. Всъщност това е от изключителна важност и значимост именно за природата и спецификата на носталгичните образи и преживявания. Първо, защото носталгичният сеанс не прилича особено много (или пък даже изобщо) на религиозния такъв, при който се чества и почита съответна святост или сакрална реликва. Второ, понеже носталгията се възползва оптимално от депозираната възможност – всяко, дори най-обикновено нещо да може да придобие статута на святост, при условие че се вписва в съответен контест, подчинява се на смисвов порядък и сценарий. Именно по този начин става възможно и по своему реално даже напълно профанни неща, съответни греховни простъпки и деяния на човека да му „легнат на сърцето и душата”, да се сбогуват със статуса си на житейски банални неща за други, но пък уникални за своя субект, а съответно на това да приемат обязаностите на святостта. Полагайки ги на прокрустовото ложе на съответен (събитиен) контекст и в хармония с душевния си настрой, човек отделя подобни случки от тъканта на своя минал живот, за да ги удостои с почестите и възкачи на трона на сакралното, на това, което е уникално, неповторимо, незабравимо или неизличимо в неговата памет. Носталгията е именно тази удивителна, но и странна операция, чрез която се „ампутира” част от тъканта на всикидневно преживяното в миналото, за да се отдели то в и да се увеличи неимоверно много чрез придобития (в нейния акт) статус и патос на нещо свещенно, на нещо, което има защо отново да се почита, преживява. Нещо повече даже: назад във времето, в отшумялото минало, човек може дори да не е осъзнавал истинската ценност и смисловата пълнота на преживяното. Едва след като е изтекло доста време, след като друмищата на живота са го отвели към други житейски и душевни „селения”, изправили са го пред кръстопътищата на сложни проблеми и тежки дилеми, той внезапно или постепенно и от дълго време да започне да осъзнава, че някога случилото се притежава наистина изключително значение и за неговия настоящ живот, че то се превръща в някаква особена святост. В този смисъл понякога в носталгията се извършва чудодейство, при което някакво безразлично, непромислено или недооценено докрай нещо в миналото неусетно се превръща не само в нещо различно, но дори в нещо уникално и без други аналози. Може да съществуват още много други, подобни на него неща, но въпреки това то се възприема – в пределите на носталгичната си манифестация – като неповторимо, самобитно и неприсъщо на другите хора, а пък принадлежащо само на своя субект. Един пейзаж, някакъв жест, една целувка могат да приличат на много други пейзажи, жестове и целувки, но изобщо да не се преживяват по онзи начин, който е присъщ на тяхната актуална репродукция в носталгичните образи и преживявания. Човек може многократно да посещава въпросния пейзаж, при това понякога даже и всекидневно, той може да е консумирал подобен жест и друг път, и от същите лица, той дори може да е „изпил” не една, а много – преди или след това подарени му, – целувки от дадена персона, но въпреки това именно този път познатия му пейзаж, тъкмо в дадения момент отредения му жест, само тази целувка да бъдат отличени, да бъдат удостоени да се издигнат на пиедестала на носталгично възпятата святост. Не реалността, не обективността на случилото се или не преживяното някога, а идеалността, идеализацията на онова, което се е случило в миналото се оказва необходимото и достатъчното условие, за да може случката да се транспорира от някогашния в днешния контекст, при което няма пълно покритие между двата контекста. Защото днешният контекст не повтаря безостатъчно, всичко от предишния. Следователно, актуалният му житейско-всекидневен и битиен контекст може да провокира и катализира преформатирането и на миналия контекст, на онзи контекст на случилото се в някогашната случка, който тогава или не е бил достатъчно уважен, отбелязан по достойнство, или пък – ако е бил отбелязан по подобаващ и уникален начин, – сега отново си заслужава да бъде – повторно, или пък многократно, при всеки един пореден носталгичен сеанс, – ознаменуван и почетен. Като отнасящи се до и възпроизвеждащи конкретни изисквания към мисленето и поведението на субекта, сакралното и профанното оповествяват дължимите граници, форми и степени на съответствие/разминаване с духа на „висши истини”, които притежават статута на нещо надвременно, нетленно и вековечно. Видяхме, че при носталгията има своеобразно пречупване и инструментализиране на образите на подобни „истини”. Така в миналото дори една илюзия може да се преживее като сладка истина, да придобие статус и символен ореол на истина от висш ранг. Затова нерядко човек възприема и оценява носталгичните образи и преживявания, които преживява (и които описват миналото), като своеобразно битие на истините, на сакрални, съкровено човешки истини; докато настоящето, което пък е лишено от страстите и впечатлителността на преживяното, се възприема и като особено битие на неистините, на тяхната безгранична и омразна власт в човешката екзистенция. Сакралното и профанното са свързани с, а и посвещават своите въплъщения на определени – смислово постулирани и ценностно-нормативно легитимирани – порядъци на човешкото – историческо или всекидневно – битие и предназначение. Те ознаменуват пречистената или омърсената сфера на духа и битието на човека. В този ракурс носталгията изобразява човешките нрави или същества от миналото, които са скъпи и нужни на нейния субект, като чисти, кристални или прозрачни в своите помисли и деяния към него. Миналото е време-пространството на „благоуханния аромат” на истински и съкровено човешкото. В него всичко е било така, както трябва да бъде. Обратно: настоящето предоставя само мръсни и гнусни нрави, омърсени и крайно порочни съзнания и бития, които се опитват да се облагодетелстват от старания и страдания на нейния субект. В неговото блато на нескончаеми непредсказуемости и пороци, опасности и злини човек вече е напълно разколебан, изтощен, разнищен, безпомощен и даже обречен. В него и всичко човешко не е каквото трябва да бъде според висшия морал и човешката нравственост, а е такова, каквото наличният живот го превръща и налага – в нещо съвършено различно и крайно отчуждено на същинската природа на човека. В това настояще всички хора и нрави са се променили, и то отрицателно. Други и различни са тези, които някога са били и все още съпровождат човека във всекидневната му одисея в настоящето, но съвсем различен и друг, даже доста чужд на самия себе си сякаш е самият човек. Носталгията се превръща в особен интимно-душевен инструмент и катарзис както за пречистване на духа – чрез временните му посещения във обителта на истинското битие, каквото според нея е миналото, така за отграничение от омерзението и покваряването на духа – посредством бягството от непоносимата воня на атмосферата и от развалата, която приижда от определени реалности на настоящето. Тя е спасението в отвъдния свят на по-доброто и истински човешкото време/битие, което спасение обаче не е реално, а само моментно и въображаемо, но пък желано, а и при сгоден случай за човека – непременно посещавано, а и страстно обитавано! Изтегляне 1.62 Mb. Сподели с приятели:
|