Богдана Тодорова
Изтегляне 1.62 Mb.
|
Носталгията и времетоВсички исторически епохи и социални времена притежават и възпроизвеждат съответни разновидности на носталгично ориентирани субекти или феномени. Древните митологии и религии илюстрират най-различни сюжети на носталгични нагласи и преживявания на хората, живели във времената, в които са властвали тези митологии и религии. Не ни ли напяват различни древно-религиозни мотиви за носталгията по „изначалното състояние” на човешкия род, когато грехопадението все още не е извършило своите злосторства? Не си ли спомняме за тъгата по родната земя, която обзема Одисей или аргонавтите при техните невероятни приключения в чудни и приказни или в коварни и кошмарни места, а и сред общности, които са различни и чужди на онази човешка общност, към която са привързани аргонавтите? Не са ли изпълнени с неописуема горест и словата на Мелибей от „Буколики” на Вергилий, който (в самия край на еклога 1) оплаква невъзможността отново да види своя роден край и бедната си колиба, покрита с чим и глина, където сега – заради крамолите между римските граждани, – властват нечестиви варвари и воини? Наистина, не при всички исторически времена каталогът на носталгиите се оказва един и същ. Всяка епоха подкрепя едни, но се отвръща от други носталгии. В това няма нищо странно, понеже всяка епоха създава, а и налага свои истории за миналото, овластява, но и обезвластява различни матрици на отношения към него. В първобитното общество животът сякаш остава един и същ за всяко поколение, динамиката на обществено-историческите процеси е много забавена, поради което и носталгиите се подчиняват на синкретичните религиозни представи за живота. За разлика от него, античността предлага далеч по-друг етап на човешкото присъствие и самоосъзнаване, а следователно носталгиите в него вече са много по-усложнени. Ако във феодалната епоха все още не съществуват нациите, то би било и нелепо там да търсим носталгични образи, родени от националистични нужди или мотиви. Ако Новото време или Модерността дават светъл шанс и широк път на секуларизацията, няма как в тях да търсим стопроцентово, огледално възпроизвеждане на религиозно-оцветени и осветени мотиви и потребности на носталгичния патос и етос, които са били валидни, доминиращи или масово консумирани в предишните епохи. Виждаме, че всяка епоха дава едни, а отнема други шансове за носталгията. Досега не е познато общество или негов период, в които тотално да липсват носталгични образи, повествования или послания на съответни субекти в него. Едва ли и историческото бъдеще на човека (като род, вид и индивид) ще предложи и осъществи такива обществени – политически, икономически, социални и културни – условия и жизнени обстоятелства, в които да са невъзможни създаването и развитието на носталгични ориентации, настроения и нагласи в социалните му субекти. В този смисъл, историята на човека и неговото общество е и история на появата и развитието, или историята на развенчаването и прокуждането на дадени носталгии, а пък „духът на времето” е онзи фактор, който оповестява едното или пък другото. Вярно е, че във времето се възпроизвеждат стари и познати, или възникват и се налагат и нови модалности на носталгичните феномени, но поне засега не е известно историческо или социално време, в което тези процеси да са преустановени. Т.е. липсва такова – историческо или социално – време, което да превръща носталгията в persona non grata за своите отечествени територии и символни господства. Не съществуват исторически епохи и социални времена, чиито носталгични „планети” да са разположени на светлинни години и недостижими дистанции от „галактиките” на ценностно-нормативните структури и системи на техните общества и култури, или пък да са извън безкрайността на аксиално-прескриптивния „космос”. Няма историческо или социално време, в което да не се вършат определени употреби, легализации и „поклонения” пред, или дискредитации, забрани и преследвания на конкретни типове/видове носталгични – общностни или персонални, – ориентации, настроения и нагласи в публичното пространство и в битието на социума, а оттам вече в мезо-света на общностната и в микро-света на личната екзистенция. Следователно носталгията е „на живот и на смърт” свързана с времето, с неговите разнолики модалности, с тяхното специфично пресичане и взаимодействие. Още повече, че самата носталгия е особен вид на отношение към две от измеренията на времето – миналото и настоящето. И след като няма, или не може да съществува човешко битие без минало и настояще, няма как и носталгичните феномени да бъдат поставени пред възможността да не присъстват и влияят в човешкия живот. Нещо повече: първата конститутивна характеристика на носталгичния феномен се състои в това, че той е такъв специфичен тип (или вид) на човешко отношение, за появата и функционирането на който се изисква съответна темпорална дистанция между реалностите на предмета и самия носталгичен образ и чувството, които придават съответна визия и тълкуване на попадналия в обектива им предмет. Носталгичният образ, макар да се ражда и консумира „сега”, визира и засяга някакво „преди”, едно „някога”, което е вече „било”, а не е част от актуално пулсиращата органиката на „сега-то”, отнася се до миналото – по-близко или по-далечно. Той гледа с умиление и жал, с горчива мъка и печал към миналото, но и с досада, омраза, ненавист или гняв към онова, което го е заменило и властва в настоящето. Този образ не следва заръките на (превързалата очите си) Темида, която слуша показанията на двете страни. Той се е ококорил, вторачил и зяпнал в прехлас към миналото, но с изпълнен от подозрение и отвращение взор гледа към настоящето. Той не слуша с еднакво безпристрастие гласовете и доводите на всяко от времената, и надава с усмивка и доверие ухо към миналото, а отвръща намусено глава от „сега”. Така носталгичният образ „дава шанс” за реванш на миналото, макар то вече да е изгубило или да е лишено от „всякакви шансове” (погледнато в онтологичен план). Защото вече не миналото само по себе си, а единствено и само неговите следи, артефакти и образите за него, които са съхранени в или се конструират от настоящето, дават съответни възможности да се узнае и признае, или да се прикрие и отрече нещо от цялостната биография и екзотиката на „портрета” на въпросното минало. Тоест миналото трябва да разчита на „протекциите” или на „обструкциите” на настоящето, за да може да направи (в последното) впечатляващи свои репрезентации. Изтегляне 1.62 Mb. Сподели с приятели:
|