Богдана Тодорова
На носталгията (като на любовта) са подвластни всички възрасти! Дали?
Изтегляне 1.62 Mb.
|
На носталгията (като на любовта) са подвластни всички възрасти! Дали?Според една пра-прастара житейска сентенция, на любовта са подвластни всички възрасти. Ако това е наистина вярно, то следва, че и всички феномени, които по някакъв начин дават израз и въплъщение на човешката обич, също не трябва да бъдат препятствани от ограниченията на едни или други възрастови условности. Може с определени уговорки да твърдим, че носталгията е специфичен тип или вид прекомерна обич към миналото, към нещо случило се в него. Тази странна любов/обич към миналото се появява неусетно, а не идва по план, с духова музика. Тя не дефилира в параден строй, в стегнати и наперени, добре подредени редици. Нейните чувства и страсти като странни знаменосци и защитници, нейните авангарди и ариергарди разчитат на здрача в живота и мрака в душата, на лошото време в обществото и на начупения релеф на действителността. Те използват подходящия момент и от прикритието на своите кални окопи ненадейно нападат и смъртоносно унищожават позициите и ценностно-смисловите бункери на отпусналото се настояще, чиято моментна дрямка или слабост го прави явно неспособно да се защити от призраците, изплуващи от миналото, от таласъмите на отново атакуващата памет. Понякога такава прекомерна обич към миналото изгрява внезапно и бурно, скоротечно поглъща и сякаш безостатъчно обсебва или господства над своя субект. Друг път тя протича много по-бавно, на приливи и отливи, с временни прекъсвания и разлъки, а после със завръщания – след като в дъното на душата си човек усеща, че вече не може да живее без нея; че присъствието й му е нужно за опора в разклатената земя на днешния му объркан живот; че нейните ласки и милувки, страстните й символични целувки са му наистина болезнено нужни, за да проумее, че все още е жив, за да намери сили и не се предаде напълно в сегашния си, явно тежък живот. В тежките мигове на своето ежедневие, застанал пред разклоните на неразрешимите си дилеми и сложни мотивационни борби, потънал в мъглите на сегашните си колебания, изпълнен с много съмнения и подозрения към заобикалящата го среда, непонасящ тежестта на историческата динамика или отегчен от всекидневно-битовата атмосфера, човек нерядко се обръща с тихо упование и с премрежена (по погледа си) надежда към тази своя „стара и вярна обич”. Тя му е нужна, за да открие в нейните обятия онази липсваща му светлина, топлина и сигурност, които сивото и гнусно или пък страшното и коварно сегашно ежедневие не му доставят в желаните и потребните (за самия него) мащаби, форми, степени или „дозировки”. Може със сигурност да се твърди обаче, че носталгията не е от типа на първата обич, която е най-силна, а и която обикновено се запомня за цял живот. Това не е невинната и непознаваща коварствата, прелъстителствата и горчивините на живота обич, чиито сладости възторгват човешката душевност или битийност. Тя не е онази любов, която пие томително, без умора сладостите и веселите закачки на живота, която се радва наивно като дете на шегите и радостите на всеки миг. Това не е онази първа любов, при която човек е с чувството, че целият свят и целият живот са преизпълнени с неизмеримо щастие и лъчезарна доброта, а въздухът ухае ароматно на неудържими или неописуеми страсти; че всеки следващ миг поднася разкошни дарове от обещания или дава пищни пирове от доказателства, които са облени от слънчеви лъчи на твърда вяра, че животът и занапред ще е още по-красив и блажен, че ще е прозрачен, а и нищо смутно, гнусно и тъмно няма да го застраши. Носталгичният хоризонт притежава други очертания, носи различни усещания, поражда и затвърждава противоположни предзнаменования. Неговото душевно небе е ниско, схлупено и тъмно, а облаци, светкавици и гръмотевици се разнасят над актуалното житие-битие, ветрове от проблеми и противоречия се носят по него, бури и порои от всевъзможни съмнения, подозрения и колебания, от дръзко и нагло, вероломно нахлуващи тревоги или опасности се изсипват почти непрестанно. С една дума, това е ценностно-смисловото небе на една човешка драма, нерядко даже и прекосяваща набързо граничните бразди и влизаща в територията на трагедията. Въпреки подобна угнетителна и мрачна картина, там – на това буреносно и осеяно с гъсти и тъмни облаци небе, – има някъде едно особено разкъсване. Има един мъничък процеп към ведро синьо небе, от който струят слънчеви лъчи, които като божествена благодат се пронизват сред повсеместния мрак, ужас на бурята. И вперил трескав взор към подобно място, човек изпитва неописуемо, сякаш благоговейно чувство от това, че въпреки кошмара на всичко, е дарен и с такава картина. Ето, такава е всъщност обстановката, в която най-силно, а и най-драматично показва своите прелести и достойнства носталгията като ценност за душевността. И макар че приказният кораб на носталгията може да се появи и при безветрено и напълно спокойно време, при липса на многобалови вълнения в океана на живота, то истинската същност, специфика на този феномен се разкрива в трудните ситуации. Впрочем, не е и казано, нито е задължително, че носталгията трябва да бъде „музата на вдъхновението” само на унижените и оскърбените от живота индивиди, въпреки че сред тях може да се намерят най-често нейни най-прекрасни шедьоври. Носталгичните чувства и страсти вече отдавна са наясно с изкушенията на живота, с натрапчивата врява и безумство на настоящето, което с широкопръста, но лека и безотговорна ръка размазва свидните спомени и заличава интимните тайни на миналото. Тази странна обич идва доста по-късно, когато човек вече е съзрял, а и смята, че е и помъдрял; когато той вече е достатъчно опитен, за да не се поддава и увлича от кокетствата, привидно невинните жестове и съблазнителни прояви на сегашните реалности. Тя се появява тогава, когато човек вече не живее с илюзиите, че животът го очаква с отворени обятия, че настоящето му предлага, а бъдещето му обещава ведри хоризонти и безоблачни небеса за неговото (актуално или бъдещо) всекидневие. Тази обич се ражда и разцъфтява едва тогава, когато човешкият взор вижда покрай себе си твърде много увехнали и безрадостни цветове на живота; когато житейски пътеки трябва да минават през буренясали пространства на човешки нрави и събития, които дразнят; когато интимните копнежи, усилия и (по)стъпки се препъват в мухлясалите коренища или в плесенясалите дънери на предразсъдъци. Тази „странна и късна любов” е повече за утешение срещу напиращата екзистенциална самота и отчуждение, за – макар и временно, но осезаемо – преживяване на някаква близост и топлота, уютност на битието и светлинка за помрачената душевност. Тя разчита преди всичко на доверието и уважението към онова, което вече е доказало своята преданост, вярност, лоялност и съпричастност към „нейния човек”. Носталгията – тази безпределна, отчаяна и всеотдайна обич към миналото, тази непоклатима, почти фанатична във вярата и страстните си чувства към него любов, – винаги неистово се нуждае от едно акробатическо умение за балансиране между призованата и разбудената памет, от една страна, и вдъхновеното и напористо въображение – от друга. Без тях носталгията не може да стои на краката си! За да се появи с целия си блясък и великолепие, носталгията има потребност от достатъчно много изпитани болки, мъки и страдания в житейските сблъсъци, от купища от разрешени, но още повече от неразрешени, а и неразрешими проблеми. И макар не винаги, когато нейното шествие се появява в психиката и съзнанието на човека, да се носят катедралните камбанни звуци на болката и печал по загубеното истинско битие, все пак най-често тъкмо с омерзението от живота, с оскърблението на човека или със скръбта по безвъзвратно отишлото си минало тя бодро приижда. Тази странна болка може да се появява ненадейно, но може и продължително да се застоява, да терзае и подхвърля на неописуеми мъчения човешката душевност дотолкова, че последната да привикне с нея, дори да не може повече да живее без нея. При подобна странна, но фатална зависимост, човек може да започне да вижда или да мисли въпросната многозначна болка в душата си като неотлъчен другар по житейския му друм, без присъствието на който той не се чувства сякаш естествено. А и не само това! Както подхвърля Бодлер, при такава странна картина на човешката драма, не бихме ли казали, че човек обича болката, че дори я предусеща като своя неразделна спътница в живота си и я призовава със страстен копнеж, подобно на млад гладиатор. И арената на тази гладиаторска схватка може да бъде носталгията! Но за да вярва в силата и чудесата на тази обич, на човек му е нужно повече. То може да се намери в онзи приказен дворец на илюзиите, в който се превръщат и най-обикновени, стари и вехти, паянтови и потънали в паяжини къщи, както и всяко – колкото и дребно, невзрачно и вече никому ненужно – нещо в тях, за който така упоително, но и дълбоко проникновено (като смисъл и образи) пак пише Бодлер. Тази странна и късна обич гради приказния си замък върху руините на поучителни преживелици и незарастващи рани на постоянно разчопляни болезнени чувства, по канарите на отчуждени от гмежта на обезсмисления сега живот висоти, сред гъстите мъгли и смрадливи изпарения на одиозното настояще, или дори върху небивалици, на фантазно укрепени топли и уютни „къщурки” на миналото битие. И това е така, понеже носталгията – подобно на приказките – не винаги иска нейните истории да се случат само в замъци, а понякога в малки и невзрачни „хижи”, които са далеч по-гостоприемни и по-щедри за чудесата на носталгичните повествования. А тези „чудеса” наистина си заслужават човек да ги преживее или опознае. Те променят по някакъв изумително странен и сякаш изобщо необясним докрай начин очертанията, а и същностите на преди преживяното, като им придават доста по-различен смислов вид и чувствен оттенък. В своя разказ „Уилям Уилсън” Едгар Алън По, с присъщия му брилянтен стил, изповедално описва своите преживявания в колежа в Сток Нюингтън, в които можем да открием и сянката на носталгията: Изпитвам може би най-голямото удоволствие, казва той, което изобщо съм в състояние да изпитам сега, като възкресявам с най-малки подробности спомените си от колежа. Както съм затънал в злочестината – премного реална, уви!, – нека ми бъде простено, че търся макар и твърде мимолетна и ефимерна разтуха в незначителните бегли подробности! Колкото обикновени и нищожни да са сами по себе си, те придобиват особено значение във въображението ми поради интимната им връзка с местата и дните, в които сега откривам първите неясни предупреждения на съдбата, потопила ме по-късно така дълбоко в сянката си. Е, не бихме ли могли да намерим в тези прочувствени слова цялата незрима логика и странна механика на носталгичните образи и преживявания, казани по един пленително трогателен начин?! Носталгията няма нищо общо с онези паметово-споменни реконструирания на минали събития или факти, при които основното е афиширане и преживяване на отрицателни и недоброжелателни чувства, на емоции, които носят хлад и разочарование, които взривяват и убиват душевно човека в момента на тяхното изпитване. Тъкмо напротив, ведно с привидно тягостния и миньорен тон на нейните образи и послания, тя тихомълком, но с усмивка и надежда поднася и едно умиление, крехка вяра и мъждукаща радост, че е имало нещо стойностно или драгоценно, красиво и добро, но – за съжаление – то е останало там нейде – във вече отишлото си минало. Носталгията твърде често може да е свързана с някои предишни, вече отдавна отживели времето и постигането си човешки мечти, упования и надежди. А както пише И. Кант, всяка мечта, всяка надежда е поезия, а ухажорите добре знаят и използват това, защото пресметливо и своевременно превръщат някои неща от живота в по-привлекателни, чрез тяхното поетизиране в конкретно взета ситуация. Може и да се каже – с всичките условности или опасности на едно подобно твърдение, – че носталгията е своеобразен начин на флиртуване с, на ухажване на миналото, начин да бъде отново спечелено неговото сърце в рамките на сега пулсиращото битие или съзнание на нейния субект. От миналото се изисква само миловидно и грейнало в лъчезарна усмивка лице, преизпълнено с добрини и прелестни добродетели сърце, невинно кокетни жестове, които устремно привличат и насърчават опиянението на душата и разпалват огньовете на пристрастията на човека. Като всеки флирт, като всяко ухажване, това на носталгията също прекалено много се интересува от някои силно впечатляващи черти, от пленителния чар и обсебващата тайнственост на миналото, от отделни единични неща, в които сякаш е скрито всичкото – неописуемо или неизразимо – съкровище на истински човешкия живот. В битността си на такова преживяване, на подобна „авантюра” с миналото, носталгията съвсем не предлага в огромно количество единствено и само неприятности, главоболия, отрицателни емоции или опасни и вредни преживявания. Тъкмо обратното, такова приключение с миналото дарява с много радости и удоволствия. Ето защо сериозно бъркат или не са изобщо прави всички онези, които най-гръмогласно оповестяват или подло и иносказателно се опитват да убедят другите, че носталгията ражда и насажда единствено и само отрицателни чувства и емоции, че изсушава и оскотява напълно човешката душевност, че е ялова и неспособна да роди, отгледа и възпита и някои хубави, позитивно ориентирани човешки афекти. А и трябва да се запитаме, защо се налагат подобни представи и тълкувания за нея! Ако за любовта няма възрастови пречки и ограничения, дали носталгията е също склонна, готова и способна да даде „жителство” на тази сентенция в себе си? Нека започнем подред! Може ли сериозно да се твърди, че бебето е способно да изпита носталгия по своето предишно утробно състояние и съществувание? А склонни ли сме и да приемем, че малките деца и невръстните юноши също може да се окажат необезопасени и подвластни от мошеническите трикове на носталгията? Тези два въпроса отвеждат до нещо доста сложно, което може и да обърква. Защото никой няма да се наеме да отрича, че децата и подрастващите в юношеска възраст притежават широк спектър от емоции и чувства, които изумително приличат на и напомнят афективния „портрет” на носталгията. Но има съществена разлика, която не бива да се омаловажава и пренебрегва! Тя сочи, че бебето и невръстното дете, юношата и девойката могат да изпитват различни емоции и чувства, които са подобни на носталгията, но не са нейна същност. Защото бебето, детето и юношата могат да преживеят душевни притеснения или страдания в дадени ситуации. Във всяка от тези възрасти човешкият индивид изпитва смущения, душевни колебания или угнетеност, поразяват го унилост, жал и мъка, повече или по-малко изпада в безрадостни състояния и вяли настроения, в нещо подобно на меланхолични и депресивни сривове, в застояла се в психиката и съзнанието тъга, уплаха, страх и дори в мигновена или по-продължителна паника в определени – обикновено необичайни, критични или екстремни – ситуации. А всички тези афективни състояния и реакции може с голяма лекота и поразяваща бързина да открием и в „профила” на носталгията. Но дали тяхното присъствие е необходимо и достатъчно, за да сме сигурни в твърденията, че носталгията (както и любовта) е присъща на всяка възраст? Детският ум сякаш изобщо не се нуждае от непрестанни сблъсъци и нескончаеми произшествия във външния свят, които да са и прецизно следен предмет на неговите интелектуални размишления и постижения. Детското въображение не изпитва също и неистовата потребност от груби или фини житейски суровини, а още по-малко пък и от исторически доказателства, за да може да гради с вдъхновение и страст фантасмагоричните си образи и повествования, за да импулсира мощно детската душа да потъва в нерефлексирани преживявания и отчуждени (на случващото се около детето) състояния, за да доставя странни и твърде непонятни, или даже напълно безсмислени за всеки възрастен човек занимания и удоволствия. Може ли при това положение, а още повече и при тази невероятна динамика от неудържимо променящи се впечатления и настроения в детската психика, да се твърди, че малкото дете ще е способно да изпитва и осъзнава носталгични привличания или отдавания на състояли се преди часове, дни или месеци негови фантазни пътешествия?! Защото колкото е лакома детската памет за всевъзможни впечатления, толкова тя е и нетрайна, неоформена, неподредена, бързо подменяща своите тайни съдържания. А при такава памет не може и да се разчита, че носталгията има какъвто да е шанс! Впрочем, можем ли да твърдим, че децата, подрастващите изпадат в носталгичен унес по ваканцията, която е приключила, че носталгично преживяват своите раздели с баби и дядовци, с приятелчета и връстници, с които са се веселили и играли през ваканцията, че носталгично им липсва природата на провинцията? Те могат да са тъжни, да им е мъчно заради раздялата с близките хора, поради липсата на прекрасно преживяните мигове, но „сянката” на подобни афектации не е задълго. Обикновено децата и подрастващите – след известно време – привикват; дори може да забравят напълно или в значителна степен влиянието и въздействието на тези емоционални рикошети след приключване на ваканцията. Нещо повече, те обръщат поглед и надежда съвсем не към миналото, към бившата ваканция, а към бъдещето, към предстоящата такава, която, ако не по-весела, забавна, поне да е като предишната. А при такова положение на нещата от живота не може да се говори за носталгия, която виси над, а и гнети психиката и съзнанието на децата и подрастващите. Впрочем, наивната и добродушната романтичност, която често можем да открием или да припишем на малки деца и подрастващи юноши, съвсем не е еднаква с онази зряла, но и изпитала ударите на живота романтика, присъща на някои улегнали, помъдрели и видели какво ли не в живота личности. Не при всички случаи романтиката трябва да бъде свързвана единствено и само с взора към бъдещето, защото тя може да бъде откривана и в отношенията и почитта към миналото. Но второто е възможно само когато човек гледа към миналото, без обаче да забравя за настоящето, за ползите от миналото спрямо актуалните му цели, задачи и планове. Ако тотално се разкъсва тъканта на миналото от тази на настоящето, ако човек не вижда абсолютно никаква връзка помежду им, а непрестанно ги противопоставя, ако той съзира единствено прекъснатостта, но не и непрекъснатостта между времената, човек не може да е романтик в истинския смисъл на тази дума. Ето защо вероятно има доста сериозно основание забележката на Бодлер, че да се наричаш романтик и системно да обръщаш поглед към миналото, ще рече да си противоречиш. Романтиката за миналото трябва да бъде осветена и посветена на настоящето, най-доброто от вече билòто следва да намери своето достойно и властно място и в пределите на сега пулсиращата събитийност и в ориентирите на жизнения свят. Впрочем съвременните контра-носталгични дискурси меркантилно се възползват от подобни опции на присъствието и проявите на носталгичните феномени, за да могат да спекулират с тях, да манипулират целенасочено тяхното съдържание. Те описват носталгията като безкрайно чужда, невъзможна за обитаване от романтичния етос територия на духа, понеже, вместо бляскавия и трепетен взор на романтиката, вдъхновено устремен към бъдещето, носталгията предлага, а и изисква един унил, трескав, тъжен и уморен от живота в настоящето, мрачно потънал в бездните на миналото човешки поглед, в които липсват всякакви искрици на надежда. В този поглед сякаш се чете някаква неудържима скръб на човека, поради което и враговете на носталгията не я харесват, понеже прилича на погребално настроение. И както потъналият в траур човек не е сякаш напълно на себе си, самоволно се отчуждава от околния свят, за да потъне в и да не може да изплува от света на своите спомени, угризения и страдания, така и носталгикът – според неговите опоненти, – се уподобява на подобен доброволен отшелник, странна птица и окаян клетник, който явно едностранчиво вижда, оценява пъстрия, многогласен и многолик живот. Обаче носталгията не може, нито трябва толкова черно-бяло да се тълкува! Носталгията е далеч по-сложен и обемен по съставките си деликатен психичен и социокултурен феномен. Тя се поражда и развива едва след като субектът вече притежава – напълно или в значителна степен – самосъзнание, което може да контролира и съпоставя „свидетелските показания” на миналото и настоящето, за техните неочаквани или очаквани срещи и диалози, за техните спорове и крамоли. Носталгията има пареща нужда от такава психика, която вече е срещнала и преживяла плюсовете и минусите на живота и историята, сладкото и горчивото на човешкото всекидневие, възходите и триумфите или униженията и пораженията на духа; която е опознала и лицевата, и опаката страна на събитийността; и не само ги е опознала, а достатъчно ги е осмислила или преценила в техните различни ефекти. За да функционира като „добре построена или смазана”, носталгията разчита на достатъчно богат – социален и биографичен, – житейски опит, на зряло отношение към видното и привидното, които се спотайват или се афишират в околните реалности, към „надникване зад гърба” на казаното и показаното, на притворството и арогантността на човешките нрави в различни – банални и екстремални, – ситуации. Такъв житейски опит, такова проникновено или осмислено отношение не е по силите на крехките и немощни „раменца” на детската или на юношеската възраст. Скоростта на навлизането в живота, естествените и неотстранимите възрастово-психични особености за тези периоди от човешката биография и социализация са прекалено мощни фактори, които не позволяват появата, а пък и развитието на носталгични състояния в малкото дете или в подрастващите юноши и девойки. В тези периоди от индивидуално-личностното формиране на човека обаче са налице, а и се култивират интензивно всички онези човешки емоции и чувства, които – на един последващ възрастово-биографичен етап – ще се превърнат в органична част от носталгичните преживявания и състояния на конкретния социален субект. Носталгията има остра потребност от вече изградени и функциониращи добре механизми в душевността на човека, от изминаването на доста стъпала и пътеки от неговата социализация и разнолика екзистенциална реализация, които да го правят готов, годен и сигурен, че може правилно да разчита кодовете на информацията на паметта, паролите на спомените или шифрограмите на реминисценциите. За да е сигурен в „алибито” или в измамите на подобни мнемонични „суфльорства” и механизми в душевността и битийността, човек трябва да е вкусил не само пикантни и пищни блюда на житейската си съдба, но също и блудкави, безвкусни и вкиснати попари, мизерни или постни (на смисъл) преживявания, душевна нищета и непрогледност; да е „изял торби със сол” в разни – безметежни и критични – ситуации; да е изпил (поучително) до дъното чаши с ароматното очарование на истинските чувства, така и с глухото разочарование от тяхната временна липса или пълна гибел. Носталгията не хвърчи само и в захлас в небесата на ангелските добродетели. Тя е опознала също и адските мъки, преглътнала е или пък са й „заседнали като горчив и голям залък” много страдания, прегазила е или е потънала в блатата на пороците в действителността, или във вкочанените от равнодушие, мъртвешка студенина и отчуждение човешки нрави, връзки и отношения. Тя не е едностранчиво възпоминание за райското блаженство и божествените песни и мелодии в миналото, защото – наред с подобна тоналност, – тя носи в себе си скърцането на зъби или шума на стонове, ридания и стенания, родени в и от сатанински нрави и реалности, които всекидневно се привиждат и реално издевателстват с човешката душевност. За да получи и преживее такива видения или състояния, човек се нуждае и от опит. Такъв опит той не може да се получи в невръстното детство и пламенното юношество, когато човешката му индивидуалност и човешкият му характер все още не са достатъчно изградени. Той не само не може да се натрупа при тези възрастови особености, но още повече пък и да се превърне в онзи символичен стълб или в клада, на която (понякога или за постоянно) да се постави и привърже човекът-мъченик, еретик срещу властните или ценностно-осветените канони на пулсиращото настояще. Носталгията не е клада, на която инквизицията на другите може да хвърли, без сам той да желае, нейният адепт, сподвижник, глашатай, съратник и поборник. Кант не случайно и ненапразно твърди, че никой човек не би приел някой друг да го прави щастлив по собствен модел. Ако това по принцип е вярно за целия жизнен свят на човека, няма как то да не се отнася и до пришествията и царството на носталгията. Защото човек не може да „потъва” в носталгични умонастроения заради изискванията на други лица покрай него. По-вярно е, че другите могат – със своите несправедливости или справедливи и толерантни постъпки, със своето равнодушие или с искреното си внимание, съчувствие и съпричастие, – да подпомогнат косвено „отправянето” на човешката душа по пътищата на носталгичните образи и чувства. Носталгията е самоволно творение, еднолично „отшелничество” и бягство от настоящето, което е отдавна промислено, макар спонтанно преживявано. Човек не може да стане истински носталгик само защото другите го карат да е такъв, а пък носталгичният избор и начин на живот не са плод на завършен конформизъм. Носталгията не приижда, нито дефилира под барабанния тътен на общностни и на обществено-държавно декретирани и сакрализирани внушения и дълженствувания. Тя не е прилепчива и срамна болест от тълповидна психика, при което жертвата на множеството да е поразена от мигновена множествена склероза за настоящето, а да е погълната и обладана от бесовете на и истеричните реакции към някакво минало. Познати са минали, а защо не и настоящи времена и нрави, в които е модно да бъдеш нихилист, скептик, отрицател, критик, циник, хулител и сквернословец относно сега случващото се и битуващото, валидното в настоящето. Това не значи, че между подобни колоритни типажи и начини на клеймене ликовете на настоящето, от една страна, и манталитета и маниера на носталгиците – от друга, няма абсолютно никакви различия, че те са едно и също, макар изказано с различни думи. Вярно е, че понякога човек може да се прави на носталгик, да „пуска в обръщение” – когато е възможно или му е потребно, – носталгични провокации и аргументации, хамелеонски да се приспособява към изменчивите нрави, позиции на околните хора; и въпреки това – вътрешно, интимно, като психически и душевен тонус, – да е неимоверно далечен, прекалено чужд на или непоразим за стрелите на носталгията. Това че някой изглежда или се преструва на носталгично ориентиран и унесен съвсем не означава, че действително е такъв, че носталгията му е неотлъчна спътница. Носталгията притежава далеч по-различни характерни и специфични черти. Тя е преди всичко доброволно поето изпитание и душевно-морално изгнание, което е предизвикано и от околния свят, неразбирателството с и отчуждението от неговите актуални защитници и апологети, от онези, които са се облажили от „сега-то” и затова безразсъдно или пресметливо, а и крайно аморално го хвалят и превъзнасят. Тя е особено деликатно и дискретно „свето причастие”, за което приобщеният към нея трябва да притежава възрастов, душевен, нравствен, социален и житейски опит, да е проумял низостта и пагубността на този, и възвишеността и ценността на онзи свят, на света на миналото, в което човекът или човещината са се радвали на друго, и света на настоящето, в който човешката природа и човечността са се променили. Странно ли е тогава, че пришествията и нашествията, диктатурата и властта на носталгията стават все по-различими и могъщи, все по-резултати и неотстраними с напредването на възрастта на човека; че те са (като че ли) чест гост в зрялата, още повече в напредналата възраст на човешките същества, общности и общества. Впрочем, сетивата на човека за случващото се в живота съвсем не са едни и същи, ако ги анализираме откъм техните възрастови характеристики и специфики. Неслучайно Кант съвсем правомерно отбелязва, че младостта има фини, а старостта – остри сетива. Защото наистина не само и не толкова е важно биологически и невро-физиологически да е здраво и пълноценно човешкото зрение. За оптическите способности и дори таланти изключително значение и роля имат и социокултурните особености на неговия субект, а това непременно е свързано с и зависи от натрупания житейски или социален опит, от умението във видимото да се вижда и нещо невидимо. Поради това обстоятелство един и същ предмет, предоставен за описание на едно дете и на един старец, може да предложи съвсем различни опции на човешки размишления. Защото асоциациите зависят от ръста на придобития опит, който не е нито еднакъв за всички, нито пък е и лесно заобиколим и пренебрежим фактор. В праисторическите митологии, от античността до наши дни винаги е имало и са действали различни метафори или алегории, които са сравнявали човешкото и природното, които са търсели и откривали човешки качества – добродетели и пороци – в останалия „жив свят”, в природата, а и в безкрайния космос. Антропоморфизацията винаги е имала – а има и в бурното ни настояще, – солидни укрепления. Подобно на човешките възрасти, така и природната – органична или неорганична – феноменология също се е радвала на любезностите и услугите на дадени свойства. В определени пейзажи, във външния вид на растения или животни, човек е виждал своите – душевно трогващи и възнасящи или потрисащи и сразяващи го – емоции и чувства, собствените си мъчителни или радостни състояния и преживявания. Така поетиката на митологичната наративност е описвала как природата плаче и скърби за своите, линеещи и изгубени минали мигове на благоденствие, пълнота и щастие. С други думи, и в природните гласове или зримости се е привиждала носталгията. Поетизацията и метафоризацията на душевните възторзи или потресения на човека са се проектирали или въплъщавали и в нечовешките измерения, в цялата природа. А малкият човек, невръстното дете или неопитният юноша са способни само да получават „наготово”, да консумират пасивно подобни разкази за чудесата на живота, но съвсем не и сами, съзнателно и проницателно, да ги творят или разпространяват. На тях следва по прост, елементарен, достатъчно разбираем за възрастта им начин да се обясняват, тълкуват всички тези превратни форми на човешката екзистенция. За да придобият творчески усет и талант за такава поетизация на човешкото битие, за да овладеят художническите похвати на паметта или въображението, които с тъмни или със светли цветове, с полутонове и нюанси изографисват реалностите и нравите, за да вкарат в подобна картинност явни и завоалирани послания, децата се нуждаят от немалко време, от „инициациите и сакрификациите” на дадена възраст. Трябва ли да се учудваме от вида на хора от „попрището жизнено в средата” и особено на такива от „третата възраст”, които са погълнати и дълбоко унесени от спомените за своето минало, за „златното време” на човешкия си живот? И поради това дават „зелена светлина” и път на носталгични настроения и нагласи. Подобно на човешкия живот, в този на различните общности и общества носталгията се поражда и укрепва, заседява и властва, когато тези формирования са вкарани в и разкъсвани от труднорешими (или нерешими) проблеми и дилеми; когато над тях се разнасят пламъците и кошмарния мирис на непреодолими конфликти; когато нещо в тяхната органична тъкан или събитийност започва да изстива, дори да агонизира. Би било обаче погрешно да се смята и твърди, че носталгията навестява човека тогава, когато той тотално се изолира от околния свят и потъва в уединението на своите пустинни мисли и преживявания, мъдрувайки и бленувайки за оазисите на своето минало. Носталгикът не е като митичния мъдрец, който търси спасение далеч от шума и врявата на светския живот, в мистична унесеност и пълна самота. Носталгикът не занемарява или не изоставя напълно своите всекидневни занимания и повинности, за да отдаде дух, мисъл и чувство само на размисли и мъдрувания за битието изобщо, но не и за собственото си – окаяно и безрадостно, – съществувание. Тъкмо обратното, той гледа на живота и историята само през калейдоскопа на собствената си злочеста орисия; вижда и оценява битието изобщо през смисловата решетка на своето житие-битие, на изгубените, но стаени в миналото, ориентири. Носталгикът не търси утеха и упование за всички хора, а най-вече за самия себе си. Той обикновено не предлага нектара на своето лекарство на другите – ближни или далечни и чужди – същества, с които настоящето го среща и сблъсква всекидневно. Той не е напълно откъснал се от съблазните на живота, нито от придобил особено, манастирско смирение и умонастроение, аскетичен поглед и самоизтезаващи го техники или практики към позивните и изкусителствата на греховния външен свят. Ако все пак можем да открием – колкото и малки или изкуствени да са те, – прилики между уединения мъдрец и носталгика, няма как да не сторим и извода, че след като историята не познава мъдрец на младенческа или юношеска възраст, то и не е редно тя да дава измамни шансове и надежди за носталгици на такава възраст. Всъщност спекулациите и фалшификациите с представянето, обяснението и тълкуванието на носталгиите твърде често вървят в обратната посока. Те всячески се стремят и опитват да внушат или утвърдят представите, че носталгично ориентираните хора са някакви отчаяни саможивци, непризнати маниаци, самоотрекли се от радостите и сладостите на живота отшелници, които търсят някакви измамни и нелепи истини в своето отчуждение от и неприязнено отношение към живота сега. За контра-носталгичния дискурс човекът, който е надарен със заложби и таланти, който е кадърен да се справи с предизвикателствата на сегашния живот, който има адекватен, но и перспективен поглед към всичко случващо се в настоящето и т.н., никога не може да изпадне в положението на носталгичните „отрепки”. Съгласно този дискурс само некадърниците, онези, на които винаги – при всички обстоятелства и нрави, – не им е вървяло, които постоянно са се проваляли или са губели в битките с живота или с другите, са потенциални или актуални носталгици. Понякога аморалното великодушие на такива контра-носталгични дискурси се изразява в перфидната или цинична милост в твърдението, че на окаяните клетници, на маргиналите, на онези, които са „изпаднали до дъното” нищо друго не им остава освен техните фантазии или носталгии за измисления им предишен живот. Сякаш успелите в живота не могат също с умиление да си спомнят за и да тъгуват по нещо, което е било свидна част от тяхната биография в добрите стари времена? При всички положения обаче, за да бъде (или не) носталгик, човек трябва да има нещо достатъчно значимо зад гърба си – било като успехи, било като неудачи. А малките деца или невръстните юноши не притежават подобен жизнен стаж/ценз: те по-късно ще го придобият, а той ще е ипотека и за техните бъдещи носталгии. Разбира се, в живота има е нещо друго: сама по себе си възрастта съвсем не е индикатор или още повече гарант за зрелостта на нейния субект. Има млади хора, души и умове, които са преживяли и проникнали в тайнства на живота, които други, далеч по-богати на възрастово-биографичен стаж, не притежават. Но съществуват и хора на зряла, дори на преклонна възраст, които са по-инфантилни и от деца. Така че винаги трябва да подхождаме конкретно, а и персонално, ако не искаме да изпаднем в глуповати обобщения, в нелепи размисли, в повърхностни анализи и пр. Ето защо нямаме право и основание да кажем, да твърдим с високомерна и аристократична – неподлежаща на оспорване или обструкции – самонадеяност, че – подобно и на любовта – носталгията е прилична или привична за всички възрасти. Впрочем, макар че влюбените си приличат по много неща, все пак между първата и старата и късна любов има и твърде съществени различия, които нито имаме право и основание, нито задължение – инструментално или погрешно – да пренебрегваме. Носталгичната обич към битието има свои закони, които следва да знаем по-добре! Изтегляне 1.62 Mb. Сподели с приятели:
|