Богдана Тодорова
Носталгията, истината и правдата
Изтегляне 1.62 Mb.
|
Носталгията, истината и правдатаНосталгията винаги е била, е и ще бъде обект-предмет на крайно оспорвани коментарии относно нейното проявление в качеството й на „обител” на истината или неистината. Във всички исторически епохи и общества тези – лица или общности, – които искрено и дълбоко са вярвали, а и твърдо са разчитали на ползите от нейните „свидетелски показания и указания”, непреклонно са считали, че тя носи (в себе си) светлината на непоклатими и дори свещени истини, които в тогавашното настояще – по едни или други причини и основания, – не са били изгодни за властници и управници, били са „трън в очите” на онези, които се възползват от лъжите, или които страстно, а и целенасочено искат да погребат истините, които им пречат. Според подобни умонастроения, макар дори повече емоционално-ценностно „напарфюмирани”, носталгиите не са били чужди и враждебни на достоверното отражение, коректното представяне, обяснение и тълкувание на случилото се някога. Подобно на забранени и преследвани апокрифи, носталгиите са били упование и инструмент за движенията на истините през минните полета на конкретни власти. И обратното, във всички исторически времена и общества онези – лица или общности, – които са били склонни да повярват или твърдо са били убедени, че образите и посланията на носталгията са вредни и опасни всячески публично са декларирали и отстоявали представите за нея като за най-скверно леговище на крайно субективни възгледи, нереалистични отражения и неадекватни на реалностите знания или несъмнено порочни предразсъдъци, които следва неуморно да бъдат преследвани, разобличавани, а – при възможност – и незабавно елиминирани от живота. Съгласно подобни разбирания, в съдържанието и смисъла на носталгичните образи всичко обективно, правилно, достоверно, истинско е било persona non grata. Тъкмо подобна визия за дълбинната природа и коварната мисия на носталгиите им е отреждала ролята и мястото върху позорните стълбове или кладите за еретиците, за каквито публично и предубедено да се представяли дадени носталгични субекти. Едва ли е нужно да се казва, че за да се стигне до такива крайни представи за носталгиите, достатъчно е било да се покаже, че самата човешка природа е лоша, че злото изначално е поставило своите царствени и неизтребими знаци върху нея. Хилядолетни са биографиите на представите, че човешката природа е покварена, че върху нея има и са неотстраними ужасните клейма на проклятието, че – ако не като пълновластен господар, поне като равностоен и незаобиколим противник, – злото е пропило всичките фибри на човешкото съществувание в земния свят. Еразъм Ротердамски вероятно не е пръв, нито последен, който с горчиво отчаяние споделя, че човешката душа е устроена така, че много по-лесно се пленява от лъжата, отколкото от истината. А подобни възгледи и представи за човека продължават своето неспирно, но и величествено шествие и през следващите времена. Ако носталгиите са странни и необичайни, или досадни и омръзнали познайници в интимните ъгълчета на човешката душа, няма как да не се дамгосани със сатанинските знаци на лъжата, греха, покварата и развалата на човешката природа. Крехкостта и преходността на съществуването на истината много отдавна са били във фокуса на хорските коментарии, на анализите на онези, които са се посветили на изследване на мъчителните странствания на човешкия дух в сферата на истината или на нейните антиподи. Хегел е оставил на поколенията своя – изпълнен с дълбока горчивина и искрено съжаление, – поучителен завет, че истината е мимолетна, а посредствеността и лъжата са вечни. А човечество или отделният човешки индивид никога не са имали бленуваните възможности да пребивават в един свят, който е лъчезарно осветен и до последната си фибра пронизан от светлината на истината, който не познава изобщо мрака или изкусителните оттенъци на неистината. Защото в тъканта на историята и на човешката биография истините многократно са били стъпквани и прокуждани от тиранията или от безобразията на неистините. И така вече сякаш е изглеждало, че неистината е вечен, а пък истината – краткотраен спътник на човешката съдба; че тази орис е била непрестанна битка за святостта на определени истини, в която далеч повече обаче победител са излизали неистините. Тази пъклена орис и това сизифовско бреме не са могли да бъдат снети от човешката участ: те са се превърнали в особен смисъл и предназначение и на човешкия живот. Човекът (като род, вид и индивид) не е трябвало да забравя, че неистината е ведно будна, че никога не може да се прокуди от селенията на земния и окаян човешки живот, че нейното присъствие и злата й власт са като митична многоглава ламя, която – въпреки нанесените й удари, – постоянно се възстановява, непрекъснато показва свои нови глави, а и още по-коварни, или по-кошмарни лица. Не случайно и П. Буаст – някак си доста обезнадеждаващо, – твърди, че има истини, които се забравят, но заблуждението е издръжливо и се предава до безкрайност. Вероятно тази вековечна, сякаш безсмислена и предопределена борба, в която истината е била в далеч по-неизгодна – за да не кажем даже и губеща, – позиция, е принудила човешкия разум да търси някакви утешителни варианти или палиативи, които да не разнасят само прискърбни, печални тонове за битието на истината. Може би тъкмо подобна крехка надежда или жилава човешка илюзия е била в основата на прозрения, според които зад маската на неистината проникновеният и мъдър ум е трябвало да вижда и усеща лицето на неафишираните и скрити истини. Не бихме ли могли в този ракурс да приемем и въпроса-възклицание на несравнимия Байрон, който с една – обезсърчаваща мудните и заспали умове, – неподозирана лекота, а и със замах, изпълнен с интелектуален финес и жонгльорски талант, казва: в края на краищата, какво е лъжата? – нищо повече от замаскирана истина! И не само това! Хората в различни епохи и общества си виждали в своя или в чуждия живот, че истината и неистината се придружават и възвеличават от съответни човешки страсти, които са били израз или прикритие на истината и лъжата. И стига човек да е намерил верни пътища към познанието на човешките страсти, значи че е достигнал и до бистрия извор на истината, или до калната локва на лъжата! В самата нескончаема и трудно разгадаема гладиаторска битка на човешките страсти е можело или е трябвало да се прозрат незримите силуети на истината и лъжата. Човек сякаш е живеел със странни, а и – вероятно – погрешни представи, че пламъкът на страстите му – подобно на божествен или пъклен огън, – определя и насоките на движенията на духа му към обителта на истината и към тази на лъжата. Може би затуй и знаменитият разказвач Лафонтен контрастно вижда страстите човешки, защото според мнението му човек е леден за истината, ала огнен за лъжата. Така или иначе, винаги, когато е изниквал проблемът за природата на носталгията, той непременно е следвало да бъде поставен и под знаменателя на темата за истината и неистината, за правдата или неправдата в многоликия човешки живот. Без подобно проблематизиране и тълкувание носталгията би била неясно нещо! Метафорично казано, носталгиите във всички времена и общества могат да се разглеждат и като своеобразни „кръстоносни походи” (в индивидуалното или в масовото съзнание и битие), които да възвестят и да осигурят историческа пребъдност и дори вековечност на дадени „висши истини” за смисъла и предназначението на човешкия живот, за вече стореното и постигнато в него; или да накажат тяхното покваряване и извращаване от лица или групи, които са възприемани като богохулници спрямо властващите тогава ценностно-нормативни системи. В този план носталгиите са се възприемали и оценявали било като интимно-лични или масови „ортодоксии” за нещо от миналото, било като еретични измишльотини, които свещената инквизиция на официално-декретираното публично следва да осъди и накаже. Както всички „кръстоносни походи”, така и тези на носталгичните помисли и преживявания се уповават на и се упояват от свещени истини за своята наложителност. Хората, които са били поддръжници и защитници, или опоненти и врагове на конкретни носталгии, всячески са се старали и опитвали да открият и вменят определен познавателен статус на съдържанието и функционалността на този феномен. Този статус е трябвало да разпалва и прославя, или да развенчава и загасва ореола на носталгията като особено светилище на конкретни (верни или погрешни) представи за реалностите, или за обществените и междуличностните нрави, които са се разиграли се в съответни случки. Подобен статус е следвало – публично и интимно-персонално, – да валидизира и легитимира, или да денонсира и суспендира прокламираната (не)истинност на определени носталгични образи. В това отношение първите са защитавали възгледи и представи, че носталгичните образи и разкази не са нещо отвлечено, митологично, утопично, спекулативно и манипулативно, а са съвсем конкретни и напълно реални, несъмнено правилни и напълно достатъчно достоверни отражения на нещо, което се е случило в миналите реалности. А пък вторите – противниците на носталгиите, – всячески са се опитвали да посеят семената на съмнения и предубеждения, че носталгичните иконографии и тълкувания са единствено плод или непочтено средство на потънали в мрака на невежеството и илюзиите съзнания, на деформирани, дори извратени човешки души и поведения. В конкуренцията за отстояване/елиминиране на конкретни носталгии хората са разчитали на високо котираните от властта на политиката или религията истини. Още повече, че както е известно от всички епохи и във всички общества, нито политиката, нито пък религията някога са се церемонили с престъпването на прокламираните от техните институции „свещени истини”. Тъкмо обратното, дори чистите лъжи и гнусните неистини, които те са използвали, винаги са били официално обличани в одежди на сакрални истини, които изискват най-стриктно подчинение. Според това дали истините от каноните на политиката, идеологията и вярата са сродни или различни, далечни и чужди на истините, прокламирани от носталгиите на конкретни социални субекти, са се определяли и отношенията, а и реакциите към съответни – фаворизирани или пък дискриминирани – носталгични феномени. Било е повече от ясно, а при това и драматично изпитвано, че престъпването на декретираните и позволените от властта носталгии, както и пропагандирането и следването на неприемливите и забранени от нея носталгии се е заплащало с морета от страдания или кръв, с душевни издевателства или мъчения над индивидите и общностите, които са си позволявали неблагоразумието или лудостта да се противопоставят на изискваното от властта и устройващото привилегированите й елити. В своите исторически или всекидневни намерения и действия хората са се стремели и опитвали – повече или по-малко, – да се възползват от валидните и разпространените в тяхното време и битие идеологически, политически, културни, религиозни или други механизми, които твърде „красноречиво и категорично” са потвърждавали (или – обратното, – са отричали) подобни утилитаризирани сходства между истините на политиката, вярата и пр., и истините, присъщи на носталгиите. При това положение на „нещата от живота” е било ясно и разбираемо, че истинността на носталгичните образи и послания е била производна или зависима от истинността на далеч по-високо стоящите в социалните и ценностно-нормативните йерархии феномени, каквито са били политиката, вярата, идеологията и културата. Тоест, въпросната истинност на носталгиите не е била терминална, а единствено и само инструментална – родена, осветена и позволена от други сфери или „истини”; или пък дискредитирана, табуирана и умъртвена от други сфери и техните истини. Тя не е била истинност сама по себе си, а истинност заради нещо или за някого. Тя не е била спекулативна истина – мислена като интелектуално творение, а е била спекулативна истина, разбирана като възможност и актуализация на манипулиране на дадени човешки – общностни, групови и индивидуални – психики и съзнания. Известно е, че дейността на човека се разделя на практическа, практически-духовна и духовно-теоретическа. От тази гледна точка носталгиите нямат присъствие и значение в първата и третата форми на подобна таксономия. Те не са плод и средство нито на чисто практическата, нито на чисто духовно-теоретическата ориентация и реализация на социалните субекти. Тяхното наличие и роля обаче твърде осезаемо се открояват и проявяват в сферата на практически-духовната битийност. Носталгиите са раждат, а и действат под знака на определени душевни и житейски нужди, притеснения, депривации и фрустрации на техните субекти и консуматори. В баталиите за подкрепа или преустановяване на правото на живот на носталгиите хората обикновено са търсели начини и аргументи да покажат, че образите и посланията на носталгиите са (или не са) съответстващи не само на политическите и религиозните, но така също и на някои от посланията на научните истини. Това се е детерминирало от обстоятелството, че науката е имала ореола и авторитета на твърде „надежден храм” на универсални и аргументирани, непоклатими истини, които са гарантирани не от сляпа вяра, а от постиженията на човешкия разум. Първоначално и в продължение на хилядолетия науката е била в сянката на религията, трябвало е да обслужва предано и прилежно институциите и каузите на последната. С течение на времето обаче науката постепенно се е откъсвала от мрачната и тежка гравитация на религиозното във всичките сфери на обществото. А нейните истини все повече са започвали да се отграничават и различават от истините, които са били многовековно прокламирани, а и защитавани от Религията. И така вече научните или наукоподобните представи и анализи за тайнствената същност и предназначението на носталгията в човешкия живот са „набирали скорост”. Паралелно с това е вървял и обратен процес, при който хората са търсели защита на своите носталгични визии и тълкувания в научните и в наукоподобните аргументи. Щом като това, което казва Науката, не противоречи на онова, което лансира Носталгията, трябва да се вярва на и доброжелателно да се отнасят с последната! – този е бил призивът и поучението на върлите апологети и стражи на носталгиите. След като депозираното от Науката се разминава с поднесеното от Носталгията – каквото са били пък мненията, публичните, груповите или персоналните настроенията и нагласите на критиците и хулителите на последната, – тя спешно би трябвало да се свали от пиедестала си на нужно и полезно средство за човешкото битие! Всъщност подобни спорове са били не само схоластични, но и твърде далеч от истината за Истината. Защото носталгията никога не е била и не може да бъде част от арсенала и репертоара на научно-ориентираното и действащо човешко съзнание. Носталгията не се е раждала в тихия уют на академичното уединение, нито в разпалени научни дебати за истинската същност и специфика на житейски казуси. За нея не са се пишели обемисти трактати, нито вдъхновени и убедителни опуси. Призраците на носталгията не са привличали и настървявали научни школи, които яростно и последователно да търсят прозрачни или тлъсти обяснения, с помощта на които да прокламират едни или да отричат други нейни въплъщения в обществото. Нейните пришествия и възцарявания не са били следствие от триумфите на абстрактно-теоретическото мислене, от „чисто” научно занимание с отвлечени въпроси. Тя не е била и висше олицетворение, или културно постижение на човешкия разум. С други думи, носталгиите никога не са били представяни официално или публично и открито като съществен и много значим обществен проблем, като социална есхатология или напаст, които да подстрекават наивните човешки съзнания, да облагородяват, или – напротив – да опропастяват живота на множества от хора. Носталгията е била разглеждана като личен проблем, като душевна драма на отделния човек. Ако не засягала обществените порядки, ценностно-нормативните устои и скрижали на официалната власт, тя изобщо не била и жестоко преследвана. Нейното зачеване или нейната утроба са се намирали – исторически или житейски-ежедневно – в съвсем различни (от тези на светая-светих на науката) координати. Тя е била, сега е, а и в бъдеще ще си остане само съставка на всекидневното мислене, плод, щит или меч на „здравия разум”, или на обикновения житейски разсъдък. Нейната историческа/всекидневна поява и шествие са били предизвикани и гарантирани от тежки житейско-практически и духовни колизии и конфликти на човека. Ето защо свещените научни истини не са намирали огледално отражение и въплъщение в своеобразните профили или в загадъчните предназначения на носталгиите. Носталгията винаги е била предназначена или за интимно-персонална, или за публично-масова употреба. Нито личните, нито масовите консумации на носталгичните образи и преживявания са съдбовно, „на живот и на смърт” свързани с Истината; те са подчинени само или преди всичко на инструменталното използване на някои (но не на всички) истини, които моментно, а и „реалистично” потвърждават Повече от разбираемо е, че въпросните някои истини са били или от тези, които властите (реално или символически) предпочитат и фаворизират, или са били от онези, които притежават интимно-значима същност и роля за отделния индивид. Така или иначе, винаги е изниквал проблемът за характеристиките и спецификите на критериите (или на технологиите), съгласно които се е осъществявал този дискретен или публично оповестен и налаган подбор на такива „някои истини”. Носталгията никога не се е занимавала с екзистенциалните проблеми и драми на Човека изобщо, на абстрактния човек (бил той род, вид и индивид). Тя винаги е била, е и ще бъде ретроспективен поглед и прочит на екзистенциалните колизии и конфликти на конкретно човешко същество или съ-общество. Тъкмо това обстоятелство я свързва неразделно с практическата и душевната орисия на човека. Носталгията е прекалено придирчива в селекцията и употребата на истини, които са способни най-добре да свършат нейната работа и да подкрепят мисията й. Тя не се интересува, нито се впечатлява от истините въобще, а само от конкретни истини, които пасват на конкретни (мирогледни) ориентации, вкусове и маниери; които помагат или вредят на човешките нужди и интереси на нейните притежатели. Нейните истини от „последна инстанция” са емоционално и ценностно-нормативни нагнетени и обагрени, неприличащи на „истините от последна инстанция”, родени и осветени от хладния и безпристрастен абстрактно-логически и универсално насочен разум. Подобна конкретизация и операционализация на потребните за носталгията истини отварят възможности и проходи за нахлуване и на неистинности, които обаче са преоблечени, гримирани или дегизирани като „впечатляващи истини”. Така вече – под маската на истината, – могат да се представят и действат всякакви отклонения или дори извращения от нея; да се лансират и легитимират разни лъжи, фалшификати, псевдо- и квази-истини за конкретни събития и фабули в миналото; да се пласират и отстояват неоснователни обяснения и тълкувания за случилото се. Впрочем, това – непрестанно или внезапно – съприкосновение на истините с неистините винаги е предизвиквало известни съмнения, подозрения и колебания в хората, които са оглеждали, тълкували, а и реагирали на съответен тип носталгии. Настойчивостта и опърничавостта, с която са били отстоявани съответни носталгии от определени човешки общности или индивиди, съвсем естествено са и предизвиквали присмехулни или порицаващи оценки и действия от страна на онези, които се уличавали въпросните носталгии в извращение спрямо истините. Хора, които отчаяно и самоотвержено са защитавали своите носталгии, които са влизали в разрез с обществено-валидизираното, с публично възприетото и налаганото, често са били считани за същества, чието съзнание е доста замътнено или е липсващо. Не случайно в римската античност още знаменитият Цицерон подчертава – вероятно и по такъв повод – че всеки човек може да се заблуждава, но трябва да си луд, за да упорстваш в заблужденията си. И подобно отношение към носталгичните натури е продължило царствено да шества и през следващите исторически епохи. Впрочем, за да свалят доколкото може напрежението, а и за да понижат агресивността към себе си, носталгично ангажираните лица или общности във всички времена са използвали един – сякаш устоял на превратностите на историята и капризите на времето, – аргумент, съгласно който в митарствата си към върховете на истината, няма как на човек да не му се наложи и да премине през долините и пропастите на неистините. Може би подобен тип утешение или оправдание срещу упреците към подобни души и жизнени орисии се съдържа и в словата на Гьоте, който великодушно отбелязва, че който търси истината, не е чужд и на заблуждението. В един – елегантно нравоучителен, – морално-етически ракурс подобна идея като че ли пребивава и в мисълта на Оскар Уайлд, който – с присъщата му виртуозна оригиналност, – иронично споменава, че който иска да види бистрата и сияйната добродетел, трябва да опознае локвите, коварното тресавище или блатото на порока. Вероятно пандемичното разпространение или извечната власт на редица – коренясали и брадясали в историята, – заблуждения и предразсъдъци, които са формирали и даже са форматирали съзнанието и битието на върволици от поколения, а с това са и препречвали пътищата, снижавали възможностите за движение и възход, за триумф и печалби на определени истини, позволяват у хората да залегне и да се заседи векове наред убеждението, че заблуждението, неистината са наистина неизкореними. Нещо повече: заблуждението и неистината винаги като че ли са си намирали своите талантливи защитници и адвокати, своите най-отчаяни бранители и зорко бдителни стражи – независимо дали това се е случвало в персоналната биография, или в полето на намеренията и действията на разнородни обществени институции. Тъкмо поради това – знаменателно, но и дълбоко поучително – обстоятелство няма защо да се учудваме на гранитната убеденост и категоричност, с която О. Голдсмит твърди, че няма такова нелепо заблуждение, което не би си намерило защитник. И ако подобно твърдение съдържа поне капчица истина в себе си, повече от очевидно следва да бъде и заключението, че няма такава нелепа носталгия, която да не си е намерила страстен поклонник, самоотвержен защитник в нечия човешка душа. Историята и животът раждат или понасят всякакви социални типажи, а заедно с тях и техните пристрастия или антипатии към дадени заблуди и носталгии! Сигурно определена – при това съвсем не малка, – вина са имали и представителите на различните поколения, които са притежавали специфичен имунитет или пристрастеност към едни или други заблуждения по съдбовно важни въпроси. Вярно е, че заблужденията и неистините са чест гост на всички възрасти, но вероятно има възрасти, които са доста по-податливи на съблазните, коварствата на заблужденията, които са далеч по-радушни да посрещат и обслужват неистините. А ние вече видяхме, че малките деца или юношите опознават сладостите и горчивините на определени заблуди, без обаче този опит да ги запознава и с носталгиите. И ако направим една аналогия с масираното присъствие на носталгиите най-вече при представителите на средните, а особено пък и на старите поколения, вероятно ще се наложи да констатираме и – със съответни уговорки и предпазливост – да твърдим, че в тези възрастови кохорти пораженията на заблужденията са доста тежки. Не е ли истина, че най-възрастните сякаш се оказват най-вироглави, а и най-опърничави при отстояването на собствените си предразсъдъци или заблуждения?! Не е ли вярно, че в заника на своя живот, тогава, когато пред тях сякаш липсват примамливи хоризонти и дългосрочни перспективи на житейските им митарства, хората от тези генерации – сякаш естествено и неизбежно – обръщат поглед назад към миналото, възприемат и всекидневно по-често ползват ретроспективата? Подобно умонастроение не може да не приканва и насърчава пришествията на и окупациите на човешкото съзнание от съответни носталгични образи, емоции. Подобен улеснен прием на носталгиите връща обратно жеста като дава шанс и за утвърждаване на стари, и за приобщаване към съвсем нови за човека заблуждения. Разбира се, не може да се търси и открива пряка зависимост или праволинейни последици от подобни любезности или интимности между заблужденията и носталгиите. Първо, защото не всичко в съдържанието на носталгията е чиста консистенция на заблуждения; и второ, понеже не всяко заблуждение притежава и свои клонинги в гмежта на разнородните, но пък и многолики човешки носталгии. При всяко положение обаче животът дава прекалено изобилие от примери и красноречиви доказателства за отношенията между заблужденията и носталгиите. Впрочем П. Буаст – без никакви обходни и завоалиращи маньоври, – директно твърди, че заблуждението няма по-опасни защитници от старците с бели коси. Във всички исторически епохи и общества носталгията е принадлежала на масовото съзнание и масовата психика, както и на техните своеобразни и разнородни – общностно-групови или персонифицирани, – въплъщения и проявления. А на науката е отдавна добре известно, че масово-психичните феномени са и крайно хетерогенни, статистически трудно уловими величини, вероятностно и конкретно-ситуативно породени и контекстуално зависими или отчуждени в дадените случки. За масата няма всеобщи и вечни истини; нейните всеобщи и вечни истини са родени и осветени от конкретни – социални или житейски, – ситуации и казуси; впрегнати са в хомота на конкретни – духовни и практически – въжделения и тежнения, пришпорвани са нерядко от камшика на неразумно-коварни пристрастия и илюзии. Науката отдавна е разкрила и доказала, че масовата психика и масовото съзнание са невероятно плуралистични, амбивалентни, прекалено лакоми, но понякога изумително заинатени, крайно динамични, ала противоречиви в своите многолики присъствия, в разнопосочните си влияния и въздействия върху средата и индивида. Да се твърди – от тази гледна точка, – че в масовата психика или в масовото съзнание могат да присъстват или безусловно (от всички!) да бъдат възприети всеобщи истини, би означавало да се разминем и даже да се скараме с реалния живот. Тук не става дума за абсолютните истини, във фактичността на които никой не се съмнява, а за смисловата или интерпретативната истинност на тяхното съдържание. Намиращ се сред масата или в сблъсък с нейните многообразни настроения и нагласи, човек не се нуждае от истината сама по себе си, а само от потребна нему и интимно-значима истина, която е лично негова ценност и негово средство. Той не се отнася еднакво към всички – битуващи и върлуващи, господстващи или подчинени, – истини в териториите на масовата психика или на масовото съзнание, а си гради или експлоатира налично съществуващи йерархии на човешките истини. В пределите на тези йерархии човек разполага с предпочитание „своите” истини на по-високи и по-властни позиции, отколкото другите и чуждите „истини”, които му пречат, а и затова той често ги етикетира или действа спрямо тях като към неистини. Така се оказва, че своето – дори и пристрастно, – е истинно, а чуждото – даже и безпристрастно, – е явно неистинно, скверно, профанно, лъжовно или безсмислено. Носталгиите никога не са били, нито са, а и не могат да бъдат универсални и общовалидни истини, които са всеобщо и неоспоримо притежание и достояние на всички членове на обществото, независимо от техния особен и разнороден генезис, социален, верски, етнически и друг статус, необвързани с особеностите на тяхната индивидуалност, култура или възраст. Те винаги – при всички времена, обстоятелства и нрави – са били, са и ще бъдат само и единствено конкретни и своеобразни – парциални или единични, – референции на нещо осмислено, ценностно-значимо за случилото се някога. А след като не съществуват – исторически и актуално, – смислови концепти, които безпроблемно се възприемат или тачат от всички хора – общности и индивиди, – независимо от техните социокултурни различия и пр., няма как да битуват и властват генерализирани носталгии, които са споделяни и отстоявани от всички членове на даденото общество, независимо от техните особености. Следователно не са възможни и реалистични наличията и действията на носталгии, които носят в и прокламират чрез себе си истини, в които всички безрезервно вярват; истини, които всички трябва солидарно да подкрепят и да не се съмняват в тях. „Истините”, които съдържат конкретни носталгии, се оказват винаги истини за частно ползване, за конкретно-субективни нужди и телеологии, за поддържане или за промяна на орбитите и целостта на конкретни жизнени светове на човешки общности, групи или отделни индивиди в пределите на съответна действителност. Тези „истини” могат да дават гостоприемство на известни неадекватности, необективни или пристрастни и астигматични репрезентации или интерпретации за случилото се; да оказват високи почести и дори да правят поклони пред някои илюзии. С други думи, под флаговете и дефилиращите парадни силуети на въпросните „истини” е възможно – нелегално, неосъзнато или умишлено, – да вършат своите конспирации и операции съответни фалшификации, спекулации с истинските истини. Историята познава различни типове/видове отношения към Истината. Имало е епохи и общества, в които се е смятало, че съществуват универсални и вечни истини, които – след като Разумът ги опознае и покори, – могат да донесат всеобщо материално благоденствие и духовно благополучие на всички хора; че има истини, чието разкритие и оползотворяване гарантира еманципацията и прогреса на човека. Днес, в ерата на постмодерността, на истините се гледа другояче: вече няма място за единни и вечни истини, а вярата в Прогреса е тотално разколебана или липсва. Сега вече релативизмът осветява плурализацията на всевъзможни и прагматично-утилитарно скроени и легитимирани истини за човека. Освен това Метанаративите, универсалните разкази и вечните истини за човешката съдба са развенчани и заместени от малките, конюнктурно изникнали или прагматизирани наративи за субекта, които дават подслон и хоризонт не на универсални, но на парциални/лични истини. Драматичните произшествия на човечеството през ХХ век са го научили и поучили да не вярва вече във всеобщи и абстрактни истини от последна инстанция, а да бъде благоразумен и прагматичен към истините, които му „вършат работа” в живота. Точно в подобни сложни моменти, в такива заплетени ситуации, на сцената (на историята или на всекидневието) се появява и встъпва в своите властни права Правдата. Тя не е сиамски близнак, нито е еднородна и тъждествена с Истината, макар че не е и нейно тотално отрицание. Правдата е особена, своеобразно инструментализирана, интимно или публично осветена, но и употребена по съответен начин истина. Тя не е битие на истината сама по себе си, нито на онази истина, която е вярна единствено и само на себе си, а не на когото да било друг. Правдата винаги се оказва предана на конкретни субекти, на техните интереси, ценности и вкусове; затова тя разчита не на всички „висши”, а само на „свои високопоставени” истини. За разлика от истината, която е мирогледно безразлична и ценностно-неутрална, а и даже сякаш е емоционално бездушна, правдата е светогледно лоялна, винаги е аксиално-прескриптивно ориентирана, загрижена или мобилизирана за дадени каузи. Правдата винаги е емоционално компресирана, обагрена, впечатляваща субекта си. Според някои философи, появата и възцаряването на правдата отстраняват встрани и по-назад въпросите за природата, спецификата и предназначението на истината. Потънала в периферията и затъмнена от блясъка на Правдата, Истината започва сякаш да се привижда, възприема, преживява, а и да действа на човека като обезличена правда. Тези философски становища придават на правдата статут/ореол на импрегнирана с личен смисъл, приведена в бойна готовност за действия истина. Подобни философски трактовки на истината и правдата прокарват гранични полоси между битността и битийността на всеки един от тези два феномена. Така, ако истината е ангажирана и оповестява (не)съответствията между познанието за света и самия свят, правдата е мобилизирана от и декретира (не)правотата на дадени субекти, на техните ценностно-нормативни и заинтересовани отношения към света. Ако истината е преди всичко епистемологически ангажирана, правдата е оценъчно, обяснително, тълкувателно, оправдателно или осъдително настроена към реалиите. Ако истината се произнася за света като цяло и изобщо, правдата раздава присъди само за отделни сегменти или фрагменти на този свят, тя е релевантна на конкретни слоеве на обществено-историческата или на всекидневно-житейската практика. В този смисъл истината може да се представя и тълкува и като онази точка, в която различни, дори противостоящи и враждуващи помежду си правди за живота се лишават от своите пристрастия, за да се обединят „под знамето” на нещо по-висшо; на нещо, което е отвъд симпатиите и антипатиите на прагматичните телоси. Иначе – философски – казано, в истината различни правди, имащи отношение към въпросите, които тя третира, диалектически се снемат, обезличават и унифицират в общи семантични и интерпретативни траектории, а и в общи послания или декрети. Обратно, в правдата определени истини се сортират, разфасоват, транжират и ароматизират според вкусовите претенции или очаквания на конкретни субекти. И още нещо, което е твърде важно. Истината няма преки връзки и непосредствени отношения с уютността/безпризорността на човешката екзистенция; тя може само косвено, а и чрез превърнати форми да съдейства за всяка една от тях. За разлика от нея, правдата винаги се обвързва и отдава на определени порядъци и начини на пригодност или неуместност на битието; тя е символ, но и инструмент за съответни възможности, условия и реализации на обитаемостта на даден жизнен свят, на неговата ценностно-нормативна съвместимост с душевността на субекта й. Като родена под звездите на, пригодена за всекидневното мислене/действие на човека, като протектирана/разжалвана от житейския разсъдък, правдата е конкретно-телеологически и практически-екзистенциално обречена. Тя е израз на гравитацията, бремето и инерцията на определени (социални или персонални) ориентации и нагласи, манталитети и поведенски маниери, които са посветени на дадена пригодност, обитаемост и уютност на конкретни жизнени светове, нрави и реалии. Поради всичко това носталгията проявява несъмнен, конюнктурен или траен интерес и огромна симпатия именно към правдата, към превъплъщенията на дадени истини под булото на съответни правди, както и обратното – на инкарнациите на конкретни правди, които се прокламират и експлоатират като „свещени истини”. В алхимичната лаборатория на носталгичните образи и чувства се случва и „чудото”, при което – понякога – определени заблуди се пременяват като истини, а пък съответни неправди се нагласят, оповестяват като свещени човешки правдини. Нерядко това чудо придава още блясък на и приковава погледите към носталгиите. Човек винаги има нужда да представи своите правди като общовалидни истини, в които (далеч преди него и много след него) различни поколения вярват, ценят, тачат, а и прославят – с думи и дела, с размишления, или с трогателни емоции. Затова той – при съответен повод, или превантивно – се опитва да вмени и докаже на своите събеседници и кореспонденти, че неговите носталгии не са само и просто „обител” на лични, пристрастни и конюнктурни житейски „правди”, а са интимно или масово възприет и почитан символичен „олтар” или „амвон” на свещени и общочовешки истини, които са валидни от векове и хилядолетия, но и ще пребъдат. Впрочем, биографията на Правдата е прекалено дълга, разпростряла се през пространството на времето с хилядолетия. Още Хезиод в своите знаменити и безсмъртни „Дела и дни” обяснява и оправдава проявите на дъщерята на олимпийския първенец – Зевс, – прекрасната девойка Правда, която дарява или отмъщава на смъртните заради техните отношения към нея. Хезиод недвусмислено подчертава, че заради своята корист или безкористност хората могат да се отнасят непочтенно към Правдата и да дават път на Кривдата, или пък да са и безпределно предани, за което тя ги възнаграждава солидно. Изтегляне 1.62 Mb. Сподели с приятели:
|