Богдана Тодорова
Изтегляне 1.62 Mb.
|
ЗаключениеEто нà, стигнахме и до края на това приключение по лабиринтите на тайнствената природа на носталгията. Колкото хубави и възвишени или – тъкмо обратно, – грозни и унизителни неща да сме чували за този странен феномен, вероятно вече ще гледаме на него по съвсем друг начин. Най-малкото понеже трябва да сме разбрали, че няма хора, които да са напълно имунизирани от възможността все някога да бъдат неочаквано посетени от или умишлено да си поканят на гости носталгии. Не веднъж споделихме, че носталгията е изумително егалитарно настроен и крайно демократичен феномен. Тя не дели хората на свои и ближни, от една страна, и на далечни и чужди, в които да не може да проникне, дори и да иска, от друга. Носталгията се промушва и настанява еднакво удобно навсякъде и сред всякакви типажи на социалните субекти – при закоравели сърца и изнежени съзнания; при обветрени от бурите на живота воли или при слабоволни характери; при великодушни, но и при малодушни индивиди; при ярки индивидуалности, но и при невзрачни люде; при широко скроени, но и при крайно ограничени и примитивни умове; при заслепени от страсти или при студени и замръзнали сякаш в афектите си хора; при проницателни и настроени срещу предубежденията, а и при пристрастени в предразсъдъците си личности; при сякаш благословени от бога и природата човешки създания, но също и при като че ли безмерно и навеки прокълнати човешки твари; при благотворно и благородно влияещи на другите или при напълно развалени и отвратително грохнали в пороците и паденията си човешки същества. Няма нито едно човешко същество, което – поне веднъж в своя живот, – да не е изпитало странните усещания или необикновените удоволствия от срещата си с носталгията. Носталгията – винаги обаятелна, дори когато изглежда семпло и простовато, неизменно изящна, даже и когато е тромаво придвижваща се в мисълта, емоционално нагиздена и напрегната, дори ако е отпусната и сякаш унесена в дрямка, – няма как да не предизвика неизтощимо (в своето човъркащо занимание) любопитство, основателен и здрав, или неоснователен и нездравословен интерес към себе си. Тя винаги е прекалено съблазнителна, доста предизвикателна в своите проявления, поради което по нея се заглеждат с благосклонни или с пошли, порочни намерения. В крайна сметка, носталгията винаги изглежда ароматна и пищна, а нейната плячка се усеща и тутакси настървява – мигновено или трайно изгладнелият за нейните образи и преживявания – човешки ум, разстроената или хармоничната душа. Носталгията съвсем не е груб, елементарен и плосък духовен феномен, поради което не бива и да бъде посрещана или коментирана с ехидно самодоволство, с презрителна усмивка, с жест на досада и отегчение или с невротични гримаси и с безкрайно самонадеяно в щенията или капризите си съзнание. Тъкмо обратното – тя е невероятно фин, прекалено сложен и необозримо многослоен духовен феномен, който е способен да подари изумително редки удоволствия на човешкия дух. Затова към нея трябва да се отнасят с подобаващо внимание и със солиден респект, с напиращо очакване и устойчива надежда, защото срещите с нея, а особено пък и проникновените размисли за нейните потайности, могат единствено и само да обогатят мъдрия човек в познанията му за света около него, а и за човешката природа. Носталгията не се отличава с ледено безчувствие, озадачаваща невъзмутимост на духа, с потресаващо хладнокръвие и пакостно вилнеещо равнодушие в ума на човека. Тя не е верен пратеник или прегракнал вестител на убийствено еднообразна скука, която се чуди как да развлече отегчената душа на своя субект, нито е винаги заплашителен симптом за отмаляващ имунитет и неудържимо растящо безсилие на човека да се справи с предизвикателствата на всекидневието. Тя не е и бялото знаме, което трябва да гарантира – доста неприемлив, но и неотвратим – мир с околния – непонятно войнствен и озъбен докрай, безпощаден в атаките си, – живот. Дори напротив, при определени личности и общности здравата и морално обагрената носталгия може да е извезана на бойните знамена, да е в предните редици на техните мотиви при щурмуването, превземането на рубежите на действителността. Носталгията не трябва да ни оповестява (уж!) само за присъщата на нейния субект обезпокоителна унилост, ескалираща отпадналост и пълна липса на апетит за вкусотиите или гнусотиите на живота. Тъкмо обратното – тя внезапно и силно впечатлява, дори трогва всяка наранена човешка душа с безшумните и ситни стъпки на незримо растящо самочувствие, обърнало своя трескав, ала изпълнен с нежна надежда взор към миналото. Носталгията всъщност негласно разкрива деликатно възмущение, произтичащо от сравнения между времената, което се прокрадва тихо и скромно, а не дефилира с крясъци и помпозни осанки, с оглушителни демонстрации и дълго отекващи неприятни последици. Това – потайно, сякаш загубило гласа си – възмущение е превърната форма на съгласието с, обратното лице на признанието за нещо истински хубаво, достойно и ценно, което – за жалост, – е преживяно в онова, сякаш вече безвъзвратно напуснало ни, а – оказва се, благодарение на любезността и отзивчивостта на спомените – пак изпитано и емоционално-колоритно преживяно завръщане към свидната обител на някогашните случки или събития, които, въпреки безпощадната логика на времето/живота, не са потънали в забвение. Носталгията не е мъртвешки безчувствена. Тя кипи от пламенни страсти, които могат да изглеждат и като доста бавни, плавно движещи се и монотонно говорещи в особеното пространство на странните диалози в интимния размисъл. Тя не е и вкиснала се в безочливо равнодушие, понеже в очите й могат да се прочетат емоции и желания, игриви намерения, които прикриват упованията да се преоткриват ласките на спомените, прегръдките на реминисценциите, които сякаш мигновено детронират представите, че миналото е само кошмарно мрачно и гробовно студено. Точно обратното – носталгията обрисува, а и вълнува с картини и емоции, които представят отминалите случки и събития като покрити с прелъстително разкриващ се воал на чудеса и прелести, които предизвикват истински радости и неизразими докрай удоволствия за жадната и гладна за подобни усещания душевност. Човек никога не пристъпва към носталгията с нарастващо чувство на смущение, отвращение или страх, с непреодолимо усещане, че от срещата си с нея ще му призлее, ще изгуби равновесие на мига, че ще изпадне в несвяст от картините й. Напротив – той нерядко устремно лети, прави всичко възможно, за да нахълта колкото се може по-бързо и по-лесно в нейните – сякаш познати му до болка и въпреки това предизвикващи и неустоимо примамващи го – лабиринти и потайности. Човек не винаги усеща в носталгичния си транс, че всяка негова следваща крачка ще го направи още по-объркан, по-уязвим, по-подозрителен или разколебан. Той от предишен опит на своите срещи или дълго познанство с носталгията знае, че тя няма да му донесе нови неприятности и главоболия, че няма да го омаломощи и да го потопи в унилост и скука, в досадна и сякаш непреодолима безпомощност пред пороите от предизвикателства и изпитания, които му сервира съдбата, живота. Нерядко човек е твърдо убеден, че ще види само хубаво и добро от поредните си срещи с носталгията, че тя за сетен път ще му покаже, че е способна безкористно да го възнагради с нещо, на което други компоненти от психиката му са неспособни. Той с душа и сърце, с ум и сетива като че усеща едно засилващо се, почти неудържимо привличане към незримите покои на сладките спомени. В подобни златни мигове човек се чувства обсебен от едно – стремително наедряващо – желание да продължи напред по лабиринтите на възкресените образи и чувства. В тези мигновения той се чувства по-уверен, по-силен, неуязвим и по-решителен да съхрани, да следва своите поклонения пред местата на паметта, които са заслужили неговото пълно доверие, искреното му уважение и дълбоката му почит. Това необикновено пътешествие в душевността преоткрива и преотстъпва на нейния субект правата за ползване на образи и чувства, които даряват с неописуема безметежност на духа, и то точно, когато отвън пределите на моментния размисъл бушува океанът на живота. Подобно, наистина крайно рядко – непозволено за други лица – приключение на духа се оказва възможно и осъществимо само заради попътните ветрове на благословени минали случки или събития, които са коренно противоположни на непрогледните и кошмарни стихии на пулсиращото сега битие на човека. Носталгията съвсем не е неопитна девственица, която неосъзнато провокира и привлича като с магнит похотливи очи, които я изпиват до дъно с мрачни желания и порочни очаквания да я подлъжат, похитят, обладаят, озлочестят и после да я захвърлят – вече опозорена и никому повече ненужна. Тя не е и стара развратница, която умее изкустно да прелъстява отегчени и пренаситени блудници, нито пък да съблазнява неопитни, но и жадни за сладострастия наивници, които не познават тънкостите и опасностите на многоликия живот. Носталгията далеч повече може да се оприличава на вярна и нежна съпруга, временно или задълго изоставена от своя благоверен, който митарства немил-недраг в чужбината на живота, но който – въпреки всичко, което му се е случило или сега му се стоварва на главата, – не й изменя. Защото тя му е последна утеха и опора, упование и надежда в житейските битки. И защото в нейните ласки и прегръдки човек може да потуши своите страшни и тежки мисли, да накара препирните и крамолите на неговите притеснения, тревоги и опасения временно да заглъхнат, да прогони смутовете от болната си душа. Всичките горести и злочестини, цялата непоносима вече умора от живота, всичката тъга или убийствена печал от несполуките и пораженията, плашещата го отпадналост на силите и желанията му за живот, кошмарните привидения за като че ли прокълнатия му и окаян живот, и пр., могат да бъдат – като с магическа пръчица, – мигновено разсеяни, обезсилени, прокудени, а и незримо наказани за техните злосторства от пришествията, царските възшествия на носталгията в замъка на човешката душа. Носталгията не отнема, а дарява с вяра, надежда и любов. Тя прави това не показно и гласно, не с обещания и клетви пред бъдещето, а с един смирен и вглъбен в миналото вътрешен поглед. Така нищо загубено в потока на времето и живота не се оказва сякаш безвъзвратно изчезнало или безсмислено. Тъкмо напротив – носталгията демонстрира чудото забравеното отново да се покаже, триумфално да се завърне. Тя спомага за странния и мистичен кръговрат на живота – потъналото в праха и забравата отново да пробие, а и да разцъфне с неземен блясък, с неописуемо благоухание и пъстри краски, които правят още по-привлекателни и скъпоценни нещата от живота, които изпълват изплувалите на повърхността сладки спомени. В тези мигове на интимни прозрения и откровения човек не е проснат като безпомощен върху камъка за жертвоприношения; той – точно обратното – чувства прилив на емоции и мисли, желания и страсти. Ето защо носталгията не убива душата, но може само да я пречиства от мръсотията и гнусотията на живота, да я вдъхновява и подкрепя в нейното пламенно и странно подвижничество към светите земи на вечните истини за крехкото човешко съществуване, а и за смисъла на неговата орисия. Носталгията не е непочтителна, злонамерена и брутална към настоящето. Тя не го сочи неприлично с пръст, не му подвиква грубо и невъзпитано, нито безсрамно и цинично му се присмива. Тя не издевателства с неговите слабости, прегрешения и пороци. Носталгията е преизпълнена с уважение и почит към нещо от миналото, в което обаче се крият истините за смисленото и пълнокръвното съществуване на нейния субект. Тя изобщо не понася, нито може да се примири с липсата на въображение, нито с унизителното изглеждащото пълзене на потиснатата фантазия. Тъкмо обратното – тя се отличава със своята дързост и страст да даде твърдо рамо, да подкрепи явно десницата на въображението, да осигури мощни криле на фантазията, които да изнесат от подземията на паметта към висините на духа (в този момент) конкретни спомени, образи и чувства, изпълващи със светлина и топлина душата на човека. Така в най-мразовитите мигове за човека носталгията се оказва изумително и необяснимо талантлива, за да преобърне изцяло синоптичната картина. А пък в най-мъчително знойните или обезнадеждаващо горещи житейски ситуации, изглеждащи като гибелна пустиня, тя може в най-тежкия момент да поднесе спасителни и живителни капки, които разхлаждат и ободряват посърналата душевност, които вливат сили и светла вяра, че „има за какво да се живее и на този свят”. Носталгията не е сбогуване с настоящето, а е посрещане на нещо от миналото, което обаче дискретно подсказва, че и настоящето може да бъде по-различно от това, което то е сега. Тя не е закостенялост, нито вкаменелост и архаичност на духа, а е негова пластичност, гъвкавост и еластичност; талант да се промушва или ненадейно изниква от сякаш неподозирани и невъзможни за употреба изходи. Защото е начин на интимна – а понякога и на публична, – демонстрация на отвореността на духа към незримите съкровищници или пространства на паметта, пътешествието в които винаги може да възкреси отдавна забравени знания или ценностни усещания. Носталгията не се слави с непочтени обноски и неприлични жестове. Тя не е хитруване, измама и насилие над времето, нито е шмекеруване, заблуждение или подвеждане на леконравната и наивната човешка памет. Носталгията не пристъпва подмолно, коварно, на пръсти, не долепва унизително и клюкарски уши до спалнята на човешката интимност, за да засити низките си чувства и пошлите си интереси с пикантни подробности за онова, което се случва в нея. Тя винаги нахлува открито, с гордо вдигнато чело, с открити гърди, дръзко и самоотвержено се придвижва сред минното поле на спомените, за да успее да преведе духа по спасителната и криволичеща пътечка между взривоопасните и дълбоко заровени спомени, без обаче изобщо да го нарани. Неще повече, тя успява да възнагради духа с удоволствия, че е преодолял такова изпитание, че е преминал (за пореден път) опасното трасе на безкрайната памет, че е изживял отново едно невероятно впечатляващо приключение, което си струва усилията. Носталгията не е болезнено загрижена за или уплашена до припадък от отговорността дали е в състояние да се справи с бремето за стила на описание и тълкувание на спомените. Вместо такива притеснения и тревоги, угризения или колебания, вместо паника и душевни кошмари, носталгията щедро дарява човека с една рядко случващата се иначе безметежност на духа, при която страстите не замлъкват, нито се смиряват и вцепеняват. Обратното, емоциите и чувствата пърхат волно, страстите кипят и летят в най-различни посоки. В подобна интимно-задушевна картина човек подсъзнателно усеща, че носталгията притежава сякаш непонятен, но затова несъмнено вроден усет, изтънчен вкус и безспорен талант спрямо умелата подборка, ранжировка, а и консумация на най-стилното и приятното от паметта. Не е вярно, нито е почтено да се твърди на всеослушание, че единствената мисия на носталгията е да опропасти колкото може повече духа, да разклати и срине крепостните стени на душата на човека в миговете, в които му се отдават възможности да се подмами или предаде на нейните издевателства и сладострастия. В най-трудните и скръбни мигове на човешкия живот носталгията е готова и способна да събере по чудодеен начин разпилени парченца от строшената човешка съдба, да изтрие праха на забвението по тях, да изглади техните болезнено режещи грапавини и остри ръбове, за да могат те – отново магически споени, – да озарят с блясъка и стоплят с ценността си мрачния свод и тъжните зали на човешката душевност. В такива мигове носталгията може да изглежда като падаща звезда, която напомня за метеоритно преминаващо (в отминалото време) щастие, и която безмълвно и деликатно поднася крехката и светла надежда, че докато животът – колкото да е безрадостен и труден, – продължава може пак да се случи отново най-хубавото, онова, което човек някога е изпитал, а и заради което може би си заслужава да се живее. Метеоритът е мъртва, угаснала част от някога жива звезда, но тъкмо той – пламтящ и стрелкащо падащ надолу в нощния небосвод, – е символ на надеждата и мечтанието за щастието. Носталгията не е грухтящо самодоволство на една оскотена, примитивна и низша човешка душа. Наопаки – по-често тя е страстен поглед към едно – не ефимерно, понеже вече се е състояло реално, – измерение на битието, копнеж към онези висини на духа и постижения в екзистенцията, които – подобно на високопланински пейзаж, – се радват на кристално чист въздух, ведро синьо небе, сияйно слънце, а и приятно галещи топли лъчи, които правят човека неизмеримо доволен, даже понякога и много щастлив от това, че е съумял да отпие от подобни прелести. Носталгията не е мрачно еретично сборище или оброчище в тъмната и апокрифна част на човешката душа, където се сбират (или крият) скръбните тайни за нереални случки, които – при евентуално повторно посещение и душевно причастие – трябва да разкрият и своите коварни заговорнически планове и опасни мисии. Носталгията не налага безкомпромисна, твърда, жестока, деспотична, безпрекословна и неподвижна линия, която чертае – позволено, или още по-точно задължително, – движението на духа в омагьосаната гора на спомените, която внезапно оживява и става сцена на невероятни приключения, неописуеми удоволствия. Тя позволява и предлага различни пътечки или друмища, обходни трасета, всяко от които почерпва човека със своите прелести и потайности, със своите обобщения и дори поуки. Големият шанс, който предлага носталгията – стига духът се съгласи да премине не по официалните и парадни пътища, а по успоредните и заобиколните пътеки, – е свързан с нещо друго: с разкритието, че в естественото битие на човека може да се спотайва свръхестественото, неимоверно рядкото и безценното в миналото на нейния субект. Това свръхестествено не се оказва някаква оптическа измама, пошла и куха илюзия, нито налудничаво самовнушение на човека. Носталгията не е пореден хипнотичен сеанс, нито ексцентрична автосугестия, при които човек (под диктата и манипулативни техники) изпада в безсъзнание и непробуден сън, за да отвори напълно съзнанието си и да излее душата си пред своя душевен терапевт. Тя винаги протича по коловозите на съзнателни движения на нейните композиции, което не значи, че в някои от вагоните й няма товари от неосъзнато, подсъзнателно. В носталгията шества триумфално непоклатимата вяра и гранитното убеждение, че случилото се (в конкретните минали случки и събития) заслужава да бъде почитано, а и прославяно чрез литургиите на паметта и въображението; че подобни церемонии разкриват (пред вътрешния мир на човека) прозрението, че неговото предишно човешко битие – във възпетите от носталгията мигове, – е било озарено сякаш от божествена благодат, а негласните думи/образи, които неотлъчно съпровождат спомените, са като благоговейно слово, което успокоява и окрилява човека. Носталгията не отвежда жадната и неспокойната човешка душа в изпълнената с непоправима празнота бездна на миналото, не я запокитва в безмълвието на нищото или в тъмнината на небитието. Тъкмо напротив – тя съпровожда човешкия дух в завръщането му към едно вече отшумяло време, към едни сякаш само привидно изстинали и мъртви, разпилени като пепел от бурята на живота, обстоятелства, за да може отново – при поредна среща с тях – човек да усети едно – преизпълнено с истински живот, осеяно с щастливи мигове и поразително чисти, истински нрави – минало битие. Носталгията не е следване по петите на безспирния вихър на ежедневието, а е момент на спирка и заслон от шемета на случващото се сега около човека. В нея човек копнее, ала и постига странно, но дълбоко желано от него сливане на покоя с една прекрасна динамика на чувства и образи за събития и нрави, които възнаграждават с неописуеми удоволствия жадната за тези емоции човешка душа. Носталгията понякога може прекалено остро и натрапчиво да дисхармонира със сега пулсиращия живот, с озадачаващите, непонятните, неприятните и плашещи гримасничения на битието, като, вместо това, му показва едно съвсем друго – живописно и трогателно хармонично – човешко битие, което се е случило в другото измерение – в измерението на миналото, на паметта и на конкретните спомени. Носталгията не парадира с ръбовете; тя цени и прославя заоблените и гальовните форми на живота. Носталгията не процежда през зъби присмехулни, ядни или саркастични слова по адрес на сегашното битие, нито се вторачва в шуплите на тежкото човешко всекидневие. Вместо това, тя възпява гланца и вълнува с блясъка, силата и топлината, които се излъчват от спомените за някога преживените случки. Тя не е анатемосващ знак към настоящето, а благоговейно и смирено признание за светостта на нещо от миналото. В този смисъл тя не може да бъде и разкаяние, а е – напротив – възпяване на онова, което е ценно, смислено, но и трогателно за човека. Носталгията никога не бие камбаните на страха, нито барабаните на омразата към настоящето, понеже нейните мелодични звуци – макар ориентирани към света на миналото – винаги по непонятен начин успокояват и опияняват човека; те не са предназначени за освирепяване и озверяване на човешките емоции и страсти. Вместо пришпорени, но и погрешни съждения, носталгията безвъзмездно и щедро предлага моментен, ала невероятно задушевен размисъл или проникновен поглед към същността и ценността на потайностите на миналите събития и връзки. Някои лица и институции искат много категорично и безцеремонно да представят носталгията не като сантиментално-романтично, а като сатанинско изпитание на мислите и чувствата на обсебения от нейната тайна власт субект. Нека! Така само още повече ще увеличат цената й, интересът към нейните тиради и послания, ще насърчат и утвърдят хорското любопитство към нейните дисидентски размисли за другия начин на живот, за липсващите (тук, сега и така) човешки отношения. Без изобщо да го искат, подобни лица и институции, а и техните опити ще й помогнат да изглежда още по-привлекателна, неустоимо съблазнителна и неотразима – подобно на една фамозна и фатална дама, от която наистина винаги всичко може да се очаква, ала въпреки това никой не крие желанията си да бъде (и то насаме) с нея. Едва ли е нужно да продължаваме още тези последни думи за носталгията?! Нима сякаш казаното дотук не е достатъчно, за да преценим, че този необикновен и крайно сложен феномен е напълно достоен за далеч повече внимание, за целенасочени и последователни научно-изследователски търсения, анализи, а и тълкувания? Можем само – с горчив привкус в душата и с озадачение в съзнанието си – да констатираме крайно неудовлетворителното, непонятно високомерното отношение към въпросния феномен в средите на интелектуалците и рицарите на научното знание. За тези блюстители на духа сякаш въпросите за природата и предназначението на носталгията са крайно елементарна, невъобразимо безинтересна и несъмнено безполезна материя, към която те изобщо не бива да протягат своите помисли и ръце. А може би зад подобна фасада на поведение, зад такива обноски или неприлични жестове към носталгичния феномен, се крие и нещо съвсем друго – един панически страх и дори ужас, превзел блюдолизнически мозъци и сервилни душички, които се плашат да погледнат встрани, а още повече пък накриво и кръвнишки, към онова, което Властта в настоящето не приема и не тачи, а обратното – преследва, наказва, или което тя по свое усмотрение и целесъобразност инструментално експлоатира. Животът обаче има своята – неудържима, несъобразяваща се с капризите и възможностите на търсачите и властелините на духа човешки – логика. Тази логика исторически и всекидневно демонстрира, че въпреки аристократичното високомерие и хладната сдържаност, за да не кажем дори още по-силно – отчуждението и гнусливостта към носталгичната проблематика и тематика, в обществената практика или в биографичната драма на човешките същества носталгията си взима своето. И върши това, без изобщо да се съобразява дали науката и културтрегерите й обръщат полагащото й се внимание, или дали си позволяват – съвсем неправомерно и крайно субективистично – да я представят в едностранчиви визии и семпли мисии. Животът винаги се оказва по-богат и по-силен от научните схеми, които се опитват да го вкарат в корсета на своите преднамерени тематизации и интерпретации. Няма значение, че в телескопа/микроскопа на научните анализи не попадат обектите на носталгията, които – подобно на материята, – са пръснати и властни в съществуванието на всички човешки същества и общества. Рано или късно науката ще направи горчиви и справедливи равносметки; ще разбере, че колкото по-скоро и по-комплексно изследва природата на носталгията, толкова по-бързо и по-цялостно ще даде на практиката нужните технологии за справяне и с вредните нейни версии. Максим Мизов НОСТАЛГИЯТА Размисли и ескизи Компютърен набор: Максим Мизов Българска Първо издание Формат: 60х84/16 Печатни коли: 18,75 ISBN 978-954-323-881-1 Издателство „Авангард Прима” София, 2011 Изтегляне 1.62 Mb. Сподели с приятели:
|