Богдана Тодорова
Функционалната мисия на носталгията
Изтегляне 1.62 Mb.
|
Функционалната мисия на носталгиятаОт позицията на настоящето, което е склонно да „гледа накриво” или даже „кръвнишки” към носталгията, тя се описва като притежаваща най-вече негативно-влияещи функции, които следва да се таксуват като заплаха и опасност за морала, а оттам и за обществения порядък в държавата, за гражданския мир и спокойствието на хората – било в тяхното всекидневно съществуване, било в публичния им живот. На нея се отказват правата, честта и възможността да е носител на каквото и да позитивно качество, което да влияе добродетелно и градивно на човешката личност, а още повече на човешките общности, които прибягват до нейните дарове и услуги. Присмехулното отношение, злъчната ирония и грубият сардонизъм са били неотлъчни спътници на отрицателното и порицаващото отношение към носталгично ориентираните и проявяващите се хора – и то през всичките исторически епохи. Дори във времената и в обществата, които са изпитвали дълбоко уважение и искрено преклонение пред „златното време” и несравнимия блясък на миналото, носталгията не се е радвала на непрестанно добро отношение, на щедро гостоприемство в реалностите и нравите, на демонстративно показвана и утвърждавана почит, и т.н. Винаги е имало, има и ще има нещо, което предизвиква и съответни – повече или по-малко основателни, – съмнения, подозрения, колебания към носталгиите. Защото винаги се е предполагало, предполага се и занапред вероятно също ще се предполага, че в носталгичните образи и чувства се прикрива нещо далеч повече, а и по-лукаво, или по-опасно, от това, което те сякаш щедро раздават на пръв поглед. Според такъв възглед, даровете на носталгията са данайски по своя ефект: притежават измамна външност, зад която се прикриват най-коварни намерения. В този аспект носталгията се изобразява и тълкува единствено и само като бърлога на пороци, като скверно и гнусно свърталище на недостатъци и вредности у човека. И никога не се е допускало или очаквало, че пребиваването на носталгията ще бъде само и единствено в пределите на индивидуално-човешката интимна психика. Защото се е считало, вярвало и всячески показвало, че щом носталгията може да има власт в душевността на човека, тя няма как да не предяви своите претенции и към целия му жизнен свят, към връзките и отношенията му със света и с другите хора- С други думи, не е възможно носталгията да остане затворена в „харема” на персоналното съзнание, без да покаже лика и способностите си и пред цялото общество. В това не само са вярвали, в това са били и повече от убедени нейните противници! Подобно изографисване или тълкувание на мисиите и функциите на носталгията обаче я е представяло, оценявало и осъждало по крайно едностранчив начин. То винаги е акцентирало на лошите страни в облика и нрава на носталгията, като или е пренебрегвало и омаловажавало, или напълно е игнорирало и отричало наличието и на такива нейни характеристики и функции, които са позитивно натоварени и пр. Един нормален и правилен „прочит” на функционалното предназначение на носталгията обаче не може да разчита, нито да толерира подобни възгледи и линии на изображение, обяснение и тълкувание на мисията й в жизнения свят на човека. Най-често разпространявана и експлоатирана като че ли е била представата, че носталгията се появява и развихря тогава, когато на човек му е трудно, нещо му липсва и затова той има остра нужда от някакво притъпяващо болките му лекарство. Без подобно лекарство, животът сякаш изглежда и се чувства като непоносим. Така представено, предназначението на носталгията се свежда до съответни компенсаторни ангажименти, които – подобно на наркотичните средства, – дават измамни утешения и временни бягства на човека от плашещата го действителност, от всички онези – битуващи в нея, – връзки, отношения, нрави, които са му доста чужди и все повече му изглеждат като непонятни. Повече от ясно и разбираемо е, че подобни „трансове”, пътешествия в измислените светове на илюзиите и фикциите няма как да се радват на благоволението и честта да бъдат отличени и възнаградени с добронамерено и морално-оправдано чувство. Те, впрочем, се считат като способни единствено и само да предизвикат и насърчават съмнителни, подозрителни, укорителни, критично-осъдителни и често дори твърде гневни мисли и реакции. Видяна в такъв ракурс, попаднала в такава интерпретативна бленда, носталгията се представя и като механизъм за формиране, възпроизводство и консумация на крайно неверни, целенасочено или неосъзнато провокирани, но и неадекватни на истината за действителността и за случващото се в нея, знания. Нейната отразително-познавателна природа и смислова потентност се свеждат до твърде сериозни – несъзнателни или осъзнати, – изкривявания на реалността. Присъщите й образи се възприемат и оценяват като тотални деформации, или поне като значителни астигматични илюстрации на истинското положение и реално осъществените събития в социалния или в персонално-биографичния живот. Така нелицеприятно преценена, носталгията всъщност се оказва панорамна снимка, в която безалтернативно вилнеят или безостатъчно господстват всевъзможните девиации от истинността. А пък за да се довърши една подобна иконография на носталгията, следва да се подчертае, че тя се оприличава било на смислово-ценностен далтонизъм, който не съумява да различи багрите, тоновете и нюансите на случващото се във времената, било като съвършено доказателство за вредността на „чернобялото виждане” на реалностите. Както казва Х. Грили, опасното заблуждение, че миналото е по-хубаво от настоящето, е разпространено във всички епохи. Това, от една страна, следва да се тълкува и като призив за мобилизация на силите на духа срещу напастта на носталгията, която коварно поражда и прелъстително разпространява това заблуждение. От друга страна обаче, то неартикулирано оповестява вечното присъствие или даже „вечното царство” на носталгичните феномени в душевността на хората от всички епохи, общества, цивилизации и култури. Колкото и да се бори срещу носталгията човек, в крайна сметка, тази отчаяна съпротива сякаш е преждевременно загубена! Внушенията, че носталгията е само грубо изопачение и преднамерено осакатяване на истините за реалността, за събитията и нравите в нея, имат широко разпространение в пределите на всекидневния разсъдък, на „здравия разум”. Тъкмо затова те са питателна среда или витаминозна храна за формиране, утвърждаване или разпространение на всевъзможни предубеждения и предразсъдъци за носталгията. Това обстоятелство вече предопределя и катализира определен тип социални нагласи или настроения срещу лицата и групите, демонстриращи носталгични прояви. На подобни субекти често се гледа, ако не като на наивници и вятърничави, отнесени в мислите и чувствата си встрани и далеч от реалния ход на нещата от живота, безумни и безотговорни фантазьори, най-вече като на прикрити измамници, спекуланти с доверието и тежненията на хората, които те – брутално-агресивно или перфидно – се опитват да привлекат и посветят в „истините на еретичната си вяра”. С което, вместо да помогнат на другите, се превръщат във виновници за увличането на невинни и нищо неподозиращи хора или групи в блатото на порока, в тресавището на неистината. Реално погледнато, макар носталгията да предлага или да налага определена информация за миналото, а чрез огласените или премълчаните, или иносказателно подхвърлените съпоставки и за настоящето, тя съвсем определено не притежава като своя основополагаща функция информативно-познавателната. Тя обикновено разполага с ограничен познавателен капацитет, арсенал и репертоар, защото не се нуждае от някакво по-съвършено, комплексно или детайлно знание за миналото. Нейната сграда се издига по архитектурните планове на спомените и реминисценциите, а е добре известно, че паметта нерядко може да подвежда и лъже субекта си – особено при тежестта на дадени възрасти или в контекста на конкретни ситуации. Разбира се, като дарява с конкретни, но и откъслечни знания за миналото, носталгията по никой начин не се ангажира с отговорността и мисията да предостави най-правилните, най-обективните или най-достоверните знания за реалността. Тя не поема такъв непосилен за нея дълг, макар обаче „в свои води” дискретно да налага тъкмо своята правота, своята обективност и безпристрастност, своята достоверност на изображенията и преценките за случилото се в миналото на своя субект. Носталгията е субективно присъща и потребна, понякога дори е и прекалено субективистично-натоварена и обагрена в преценките, образите, тълкуванията, повествованията, посланията и поуките си за миналото. В нея липсват изначални или впоследствие придобити имунно-защитни механизми, които да са способни да редуцират и даже напълно да елиминират влиянията на пристрастията и симпатиите. На базата на своите – нерядко разпокъсани и логически противоречиви, – „донесения”, т.е. знания или информационно-познавателни „продукции”, носталгията не се отличава и с качествата си на мощен, а и резултатен контролно-регулативен фактор за мисленето и поведението на човека – било в конкретна ситуация, било изобщо. Тъй като изниква спорадично и внезапно, а пък даже и когато е по-продължително състояние или настроение на своя субект, тя може само допълнително да оказва известно влияние и въздействие, при това не със знанийния, а с афективния си фон. Това е така, понеже носталгията е особена и интимна сцена, върху която нерядко се разиграват драмите на симпатиите и антипатиите, пристрастията и отчужденията. Тя е екран на психиката и съзнанието, на който далеч по-ясно и силно се отличават сценичните умения и похвати на емоциите и чувствата, отколкото на когнитивното. Носталгията никога не може да бъде безчувствена или неутрална, студено обективна и справедливо безпристрастна при размаха на своите картини, послания. Знанията, които тя предлага и налага съвсем не са „чисто” рационални, стерилни за емоции и чувства, кастрирани откъм субективни предубеждения и предразсъдъци, макар дълбоко в себе си нейният субект искрено да вярва, че тези знания са истинни, че те не са рожба на някаква заблуда, нито на вредни и опасни предразсъдъци. Ето защо, ако човек реши да се довери на обобщенията на носталгичните дискурси, винаги трябва „да има едно наум”, да подхожда към тях с известно повишено внимание, със съсредоточеност на мисълта и стремеж да усети и „хване” противоречивостта, изкусителната гланцираност или приповдигнатост на образите, зад която обикновено изникват разнообразни шупли, пукнатини и разриви в тяхната логика. Защото носталгията не е тотално, а само избирателно и частично виждане на миналото; и като такова няма как да е „ваксинирана” срещу противоречията. Носталгията не е „еликсир от истини от последна инстанция” за миналото, а само цяр за болезнено наранена от неговата липса човешка душа, която търси известна утеха и упование в нейните картини и послания, вместо унинието и грижите, с които я налягат сегашните, трудни и ценностно-неприемливи реалии и нрави. Тя няма за интимна цел и съкровена мисия да „пътува” във времето и пространството, в събитията и душевните тайни на човешкото битие, за да се завърне от такова странно произшествие, възнаградена и със „златното руно” на Истината. Тя никога не е била, нито може/трябва да бъде чисто интелектуално занимание, което е положило свещена клетва за вярност към Истината; което има дълг да я отстоява. „Аргонавтският поход” на носталгията винаги е пътешествие към тъмните глъбини на човешката душа, а не към сияйните върхове на някакви „надличностни Истини”. Тя винаги търси и прави своите „поклонения” пред частните истини за своя субект, а не пред истините, които са валидни, легитимни или универсални за обществото. Нейната странна одисея е посветена на друга мисия, свързана е с други ангажименти. Те нямат нищо общо и със социализиращо-възпитателното въздействие и влияние на носталгичните образи и тълкувания, както някои разпалени носталгици се опитват да твърдят. Защото носталгията не взима участие в строежа на мирогледа на своя субект. Тъкмо обратното, тя се появява и господства едва тогава, когато такъв мироглед вече е напълно или поне донякъде изграден и утвърден. Което обаче съвсем не значи, че присъствията и влиянията на носталгични състояния изобщо не водят до съответни корекции, а понякога даже и до известни предателства на някои мирогледни ориентири, позиции. Има моменти в човешкия живот, когато силата на носталгичния унес, привлекателността и убедителността на неговите образи, чувства, разкази и послания са способни да засенчат някои мирогледни референции, да лишат последните ситуативно от техния символен ореол, властови капитал, ресурс. Възможно е обаче и обратното положение. При него носталгично ориентираните субекти смятат и преживяват потопяването си в носталгичната фабула в даден момент като съкровено приближаване към и сливане с истинската им същност, която инак – в настоящето – е принудително обезличена, или е умишлено скрита, за да не предизвиква със своите различия определени неприятности на субекта. В подобни „звездни мигове” на интимна среща с носталгичните образи и чувства техният притежател или консуматор сякаш се съпреживява като най-плътно стоящ до и изразяващ органичната същност на своите мирогледни ориентации и позиции. Но всъщност, като разчитаща най-вече на свидетелства на спомените и паметта, които са телеологически и инструментално „привикани”, използвани от настоящето, носталгията води до неусетно налагане на актуалните мирогледни особености над онези, които са били присъщи и валидни за нейния субект във вече отлетялото минало. Така човек вече неволно или неосъзнато се вижда такъв, какъвто е сега и в своето предишно битие, с мислене, каквото той реално тогава не е притежавал, проявявал. Понякога лица или групи, изповядващи или защитаващи дадени носталгии, се опитват да докажат, че носталгията е потребна за формирането и възпитанието на правилен дух и облик на подрастващите и младежта. Понеже ревниво съхранявала образи за миналото, което в настоящето е отричано или дори забранявано, тя следва да се приема като защитник и глашатай на истини, които са истински и заслужават да са тачени като свещени; поради което носталгията притежавала и дискретни позитивно-възпитателни ангажименти. При тези нейни възпитателни визии, интервенции и терапии обаче подобни лица/групи не осъзнават, че извършват рокада, при която разменят местата и ролите на носталгията и паметта. За тях сякаш не съществуват разликите между функционалностите на всеки от тези феномени. Всъщност носталгията изобщо не може да бъде изпитание на добродетелите в истинския смисъл на думата. Тя ни описва някои страни на човешката природа и проява в конкретни исторически или всекидневно-житейски ситуации, без обаче да съпоставя тяхната добродетелност или порочност на чисто морално-етична основа, без да ги прави обект-предмет на задълбочен, а и безпощаден нравствен „самосъд”. За носталгичното преживяване е далеч по-важно нещо друго, което нерядко е доста далечно и чуждо на истинския нравствено-етичен статус, патос или етос на човека. Ето защо носталгията не бива да се възприема и оценява като достоверен източник или доказателство за наличието и властта на нравствени добродетели на субекта й. Тя не е и солиден или непротиворечив аргумент за морално-психическата цялост, завършеност и устойчивост на притежателя й. В немалко случаи носталгията даже е осезаем и натрапчиво действащ индикатор за липсата на тези качества в човека, за морално-психическа незрялост, инфантилност, незавършеност и неустойчивост. Нещо повече, носталгията се радва на нефиксирано точно „работно време”. Нейният професионален режим, „трудов график” не е установен, нито перманентно контролиран. Тя може внезапно както да се появи, така и да изчезне; мимолетно да осветява и огрява душевността на човека, но после за дълго да го оставя без своето присъствие или лъчение. Това обстоятелство е достатъчно, за да се проумее, че не бива да се разчита на носталгията в качеството й на полезно възпитателно средство. Тя не е постоянно действащ фактор в цялостната биографична орис на човека. При някои индивиди тя може изобщо да не се появи на хоризонта на тяхното съзнание, докато при други може доста продължително да се „заседи”, без да окаже някакви облагородяващи и усъвършенстващи духа и манталитета им възпитателни ефекти. Всъщност, в пределите на всекидневния разсъдък далеч повече са разпространени възгледите и представите за носталгията като вредяща за формирането и утвърждаването на човешката личност, на характера и моралния облик на субекта. Съгласно подобни възгледи и представи, носталгията не само че не е способна да втвърдява духа и характера на човека, а – дори обратното, – тя неволно го размеква пред напора на житейските или обществено-историческите обстоятелства; превръща го в заложник на спомените; в пленник на илюзиите или в заточеник в миналото, чийто символен статут сега вече – в настоящето, – е да бъде глуха провинция. Недоверието или предубежденията и критиките към носталгията вървят и по друга линия. Тя е свързана с това, че носталгията демонстрира (неусетно за себе си) уязвимостта на своя субект от външната среда или от другите хора, вместо да може да формира, стабилизира и развива неговия социален или нравствен имунитет срещу присъствието и действието на опасни, вредни, но изкусителни и порочни неща. Според житейския разсъдък носталгията може да донесе единствено анемия на духа, анорексия на мощта или желанието за живот, булимия за чувствителността към случващото се в настоящата и динамично-променящата се действителност. Тя омаломощава човека, като го удря право в лицето или в сърцето на душевността му; и така твърде бавно, но затова пък методично и неотклонно съдейства за разклащане и тотално разрушаване имунната му система за нормален живот. Истината е, че носталгията не притежава толкова еднозначно (във функционално отношение и спрямо последиците си) проявление. Нейните особени „сеанси” могат както да породят или засилят меланхолията, депресията, определени фобии и мании към предполагаеми или реални опасности в настоящата действителност, така също да предизвикат, или да стимулират онзи житейски оптимизъм, че въпреки всичко животът си струва, че преживяното не е само безсмислено и негативно. Нали можем да се доверим на размишлението на В. Ключевски, че животът не е в това да живееш, а в това да чувстваш, че живееш?! Ето, тъкмо тук се крие разковничето на силата и прелестите на носталгията: тя дава на човека моментното усещане, че той живее чрез онова, което вече е преживял в своето минало. Така че носталгичните удоволствия и преживявания съвсем не бива да се третират само и единствено като паническо бягство или пълно отрицание на живота; те са символ и инструмент за препотвърждение на живота, за близост с него, когато той е мислен и чувстван в неговите съкровени измерения и въплъщения, които сега липсват или недостигат. Естествено носталгията дарява човека с един „втори живот”, който не е нито съизмерим, нито изцяло съотносим с неговия истински и реален (начин на) живот. Първо, защото този „втори живот” е прекалено краткотраен и разпокъсан – той се явява само в определени – носталгично ангажирани, – мигновения, а не постоянно. Второ, понеже той е живот, който отвежда към отделни и възпроизвежда само откъслечни фрагменти от цялостния живот, от пълната досегашна биография на човека. И трето, тъй като този „втори живот” е живот-посредник, а не живот за себе си. Той е живот, който обслужва не самия себе си, а другия – реалния, истинския – живот на субекта на носталгията. Ето защо понякога чувството на човека, че живее истински чрез носталгичните си приключения може да се оказва в пълен разрез с реалния му живот, който е живот на самотно, отчуждено или изоставено същество. А всички тези референции – самотата, алиенацията или изолацията, – изобщо не са, нито могат или трябва да бъдат рекламирани и легитимирани като фундаментални характеристики на истинския, достоен и социално ползотворен живот на човека. Ако се доверим на думите и на друг автор – Павленко, – че животът не е дните, които са преминали, а дните, които са запомнени, трябва с пълно основание да кажем, че носталгията е именно апотеозът не на преминалите и безследни дни, а на онези дни или мигове, които са оставили в душата на човека незаличими следи. Тя може да бъде оприличена също и на неръкотворен паметник, който слави всичко онова, което впоследствие заслужва да бъде отбелязвано, тачено и съхранявано. Същевременно трябва да вметнем една уговорка или едно предупреждение. Те се отнасят до достойното за специално внимание обстоятелство, че носталгията може да не изравя от или да не поставя в колекциите на паметта най-доброто и най-качественото, което някога е било постигнато или преживяно от нейния субект. В изложените под носталгичните „витрини” спомени, образи или чувства нерядко се срещат и такива, които съвсем не са свидетелство за върховете на човешката съдба, нито пък са атестат за нравствеността или за социалността на нейния субект. Сред тези реликви или свидни и драгоценни експонати на носталгичния ренесанс могат да се открият и немалко неща, които би следвало да предизвикат известен срам или угризения на съвестта, ако бъдат поставени под лупата на морално-етичния анализ. Ето защо има място предупреждението: човек не бива да се предоверява на своите носталгии, да ги възприема като окончателни и необорими доказателства за пълнотата на неговия живот, като единствени или достатъчни върхове на неговата изява. В крайна сметка, носталгията може да отвори радушно обятията си за някои неща, които са съвсем мимолетни или пък са свързани с морални простъпки и даже с провинения на субекта й пред други лица, държавни или обществени институции. Такива прояви съвсем не са върховите постижения на човешката личност, нито пък са единствен и неопровержим лакмус за смисъла и пълнотата на начина й на живот. Не по-различно е отношението и към другия модус на носталгията, който е свързан с нейните ангажименти към социалната адаптации и аклиматизация на човека. Още повече, че доминиращото разбиране в пределите на „здравия разум”, на житейско-всекидневния разсъдък явно се отнася до изображението, обяснението и тълкуванието на носталгията като за опасен или вреден дезадаптивен механизъм, който възпрепятства и даже уврежда регулацията или контрола на връзките и отношенията на субекта с окръжаващата го действителност, със случващото се в нея. Според такъв натюрел от критично настроени представи за носталгията, тя е реална пречка за нормалната социална адаптация и аклиматизация на субекта. Нещо повече, понякога, когато придобие мощ и власт, тя вдига своите зрими или невидими бариери пред наложителните процеси на реадаптация на човека към новите реалности, социални и житейски обстоятелства, обществени и групови нрави. Процесът на откъсване от „гравитационното поле” на миналото се оказва неизбежна част от биографията на реадаптацията в борбата й срещу носталгията, която не само може да затормозява реаклиматизирането и новото приспособяване на субекта, но в определени, доста крайни степени и форми може дори да приеме и ролята на „черна дупка”, която невъзвратимо поглъща и унищожава всяка възможност за нормално и утилитарно реадаптиране на човека към силно променената реалност. Вместо да подпомага подобни усилия на реадаптацията, носталгията (видимо или незримо) ги компрометира, смислово и ценностно-афективно ги „торпилира” и т.н. Адаптацията обикновено се възприема и практикува като „вписване в контекста” на онова, което е господстващо в актуално-пулсиращата действителност, но и което отваря проход към евентуалното й продължение в предстоящото бъдеще. В този смисъл, носталгията, чийто поглед е повече обърнат назад, през рамото на сега битуващите реалности, обстоятелства и нрави, дава предимство на миналото, което пък – от гледна точка на дневния ред на адаптацията, – би следвало да е с по-задна позиция и с по-второстепенна роля за всекидневието или историчността на човека. Друг път, когато човек трябва да се дезадаптира от нещо, примерно от своя баласт, свързан с незримите нишка от миналото, носталгията се оказва това крупно препятствие, което прави невъзможна и безсмислена подобна дезадаптация; с което обаче – в крайна сметка, – вреди на приспособяването и развитието на човека в духа и ритъма на вече променените, на сега доминиращите условности и реалности. Очевидно функционалната „мисия” на носталгията се състои в нещо друго, което е не така близко и продуктивно на дотук и досега вече обсъдените функции. Може обаче съвсем определено да се твърди и аргументира, че носталгията притежава някои специфични, но генерално значими за нея предназначения. Те са свързани с наративната, оценъчно-сравнителната и релаксивно-компенсаторната функции на нейното присъствие, влияние и въздействие в човешкото всекидневие. Преди всичко, носталгията е особен вид разказ за миналото, за фабулата на случилото се в него и за колорита на преживяното, чийто смислов и ценностен ореол продължава да осветява – със своите лъчения – човешката душевност и битийност, при това понякога доста след като са приключили описваните в нея събития. Всеки разказ обаче притежава свои – видими или незрими, разбираеми или непонятни – предназначения; и носталгията (като специфичен наратив) не може да се освободи от техните присъствия, от повинността, който те й вменяват и налагат. Като всеки разказ, носталгията също притежава способности, а понякога дори и „таланти” да предлага на своите „зрители и слушатели” живописни картини за красиви или грозни, за добри или лоши, за истински или измислени произшествия, за възвишени, благородни или низки и коварни постъпки, за човещината или нечовешкото в премеждията на главни и второстепенни герои, за чудеса или проклятия, които застигат впоследствие – в омагьосаната гора на настоящето – тези герои и пр. Както всяка една приказка и подобно на всеки разказ, носталгията разстила пред вниманието на онези, които е приобщила към своите тайнства, известни знания, обсипани с позитивни или негативни чувства и емоции, следвани по петите от съответни – лаконични или протяжни и обемисти – повествования и тълкувания за дадени случки и събития, а като десерт на цялото меню им сервира и някои поуки. Ж. П. Сартър е дълбоко прав като твърди, че за да прерасне в приключение някоя най-обикновена случка, е необходимо и достатъчно тя да бъде разказвана; именно това подвежда хората: човек винаги е разказвач на истории, той е обграден от своите и чуждите истории; чрез тях той осмисля всички събития, а и се стреми да живее живота си, сякаш го разказва. Тези идеи на знаменития френски философ „направо се лепват” към проблематиката и аналитиката на носталгичния феномен. Първо, защото носталгията никога не се занимава с каквито да било събития или случки от миналото. Нейният изтънчен вкус, нейният култивиран и изискан нрав са ориентирани в посока на онези събития или случки, които са способни да дарят на човешката душевност картинността и емоционалното удоволствие на едно приключение – приключение в света на миналото; приключение в света на истинските и непокварените човешки връзки и нрави; приключение в света на допира до неописуеми по своите прелести и богатства картини на дивна природа, която придобива и оказва неизразимо въздействие върху човешката душевност в даден миг. А е особено важно и наложително да се подчертае изключителната егалитарност на носталгичните повествования: няма каквато да е банална случка от човешкото минало, която да не е достойна да влезе на аудиенция при носталгията, стига тя да дарява на душевността приятното и емоционално рядкото усещане за приключение; за приключение на духа или пък на душата в едни вече несъществуващи реалности. Всяко приключение неминуемо притежава своя външна, видима и вътрешна, незрима динамика. Затова в носталгичните образи и преживявания има възможност за своеобразно реконструиране както на едната, така и на другата динамика на духа, на срещите или конфликтите му с реалностите, на тяхното преживяване и пр. Погледнат отвън, унесеният в носталгична размисъл човек изглежда сякаш като застинал, нерелевантен на бушуващата около него динамика, врява на живота. Но вътрешно, той е повлечен и доброволно се отпуска да бъде носен от талазите на една интимно-душевна, съкровено значима, но и трогателно нужна му динамика, която му предлага други обороти на усещането и чувството за течението на живота. Както когато човек слуша с всеотдайно внимание някаква увлекателна приказка и сякаш потъва в нейния свят, като паралелно с това замръзва или забравя за околния свят, за случващото се в същото време в него, така при носталгичните пътешествия и приключения човек сменя скоростите на движението си в двата свята: съсредоточава се в, но и ускорява тези на имагинерния, приказния, но редуцира или временно изоставя онези скорости, които го свързват и придвижват в реалния свят. Второ, като всеки разказ, носталгията не възпроизвежда огледално случилото се, а го представя в един преработен, стилизиран, рафиниран, а и тонизиран вид. В носталгичния разказ животът не е точно и напълно такъв, какъвто той е бил; в него животът е пречистен, идеализиран, позитивно вдъхновяващ и лишен от миазмите на онова, което в пулсиращото настояще тласка в униние и дори скръб човека. Въпреки това „извайване” на образа на миналото събитие, носталгията сякаш никак не забелязва положените старания и усилия да се изчисти, да лъсне, да блести повече (от реалното състояние на нещата в билòто) моментното нейно изображение. Макар да не е абсолютно истинската и цялостната история на случилото се в миналото, носталгията се възприема и преживява от субекта й тъкмо като истинска, като най-точното и най-вярното, най-непротиворечивото и най-продуктивното изображение на нещата от живота, които са част от сюжета на носталгичния сценарий в конкретен миг. Затова и душевният резонанс на носталгичното преживяване наподобява срещата не с абстрактния и сух дух на историята, а далеч повече на контакт с емоционалните произшествия, които предлага на душата романът на една случка. Хелвеций твърди, че историята е роман на събития, а романът – история на чувства. В органичната тъкан на носталгията, в логичната и смисловата канава на нейните сюжети или преживявания се разкрива едно странно, но трогателно съприкосновение или единение на историята с романа на конкретно тълкувано събитие. Нали носталгията ни разказва за едно събитие, но не безчувствено, а със страст! Тя е романизираната история на човешките преживелици в това знаково събитие. Но същевременно тя е отново преживяваната история на някогашни емоции и чувства, чийто пламък не е бил загасен от ветровете на времето или от пороите на битието. Впрочем както всички разкази или романи, така и носталгията изпитва остра нужда от определена поетика. Не бихме се доверили на носталгичните изображения и повествования ако в тях нямаше някаква привлекателна и очарователна поетизация на конкретно преживяното от субекта и попаднало в техния особен фокус. Носталгичната поетика, подобно на всяка останала поетика, не приема, а и не предава нещата, такива, каквито те са или пък са били. Тя винаги ги преиначава – повече или по-малко, с основание или без право. В качеството си на особена поетика носталгията идеализира „нещата от живота”, които поставя под своята лупа. За да постигне това, на носталгията е потребно да селектира, сортира, класифицира, ранжира, координира и субординира съответни образи, впечатления от живота. Всички тези операции на духа или на душата обаче са съпроводени с разпокъсване на истинската, на реалната тъкан на събитията, такива, каквито те са били някога. В носталгичния ипостас обаче не бива да се оставя проход и място за впечатления и внушения, че изображението е предварително обработено, користно манипулирано. В него човек трябва да срещне образи и повествования, които го привличат, неудържимо го обсебват, които неусетно го превземат и подчиняват на своята логика. Паралелно с това, пребиваващият в носталгията субект осъзнава, че нейните картини не изобразяват всичко случило се, в цялостната му пълнота и обвързаност. Той знае, че носталгичните образи и чувства изразяват онова, което най-силно го е впечатлило, обладало и покорило на себе си в някогашните случки и събития. Има неща, които в реалния живот са били едно, в поетизациите на носталгията – друго. Както сочи И. Кант, неща, които иначе са погрешни, често биват поетизирани като най-съвършени. А в носталгията подобни метаболизми или превъплъщения на „нещата от живота” не са просто редки изключения – те често са и „златното правило”. Без подобни поетически „факирства” или баналности, носталгията е и невъзможна. Носталгията притежава оценъчно-сравнителни функции, които обикновено са критично ориентирани при реконструирането на образите на миналото или на нещо в него и съпоставката му с актуалното му измерение или състояние в живота. Тоест при нея не е налице преценка и осъждане, или пък оправдание, на конкретни постъпки, без тяхната връзка с последващата поведенческа линия на нейния субект. Носталгията не се ориентира по незримите пунктове или линии на съответен ценностно-нормативно постулиран и задължителен азимут за (не)правилно поведение. Тя винаги разглежда миналото като образец, а пък настоящето – като отклонение. Идеализацията на първото обаче предпоставя и обрича на дискредитация второто. Дори когато носталгичните образи и чувства са свързани с похвални слова за нещо от миналото, които външно и пряко не „коментират” щрихите на настоящето, пак тайно се прокарват ариаднините нишки на дискретните и косвените сравнения или критики към редукцията, пропиляването или унищожението на значимото в миналото, което в настоящето вече не се радва на същото отношение, уважение и почит. Следователно носталгията не притежава (или поне не оповестява оглушително и) непосредствено свои нормативни замисли, ангажименти. Тя изобщо не е „чист” нормотворчески акт на мисленето и афективността на нейния субект. Като особено „пребиваване в света” на някогашните прелестни реалности – било на природни красоти, било на човешки връзки и отношения, или на нещо друго, – носталгията никога не встъпва в ролята на категоричен императив, който повелява какво следва да бъде бъдещето поведение на субекта й, за да отговаря на съответен идеал. Макар тя да поставя миналото и настоящето в съответно сравнение и съперничество, дори и да отрежда по-висшестояща позиция на първото спрямо второто, нейните образи, повествования или послания не се ангажират директно с внушения, че всичко в настоящето и в бъдещето трябва да бъде съгласувано с духа на миналото. Защото носталгията не афишира като своя изконна мисия възможността си да задължава своя субект да се съобразява с образа, ценността и нормата на миналото. Тя не е, а и не може да играе ролята на безпрекословно следван ориентир, на фаворизиран еталон, а още по-малко пък на механизъм за дълженствуване, понеже последното е подчинено на конкретна, съвсем близо предстояща в настоящето, или на по-отдалечена в (зримото или в необозримото) бъдеще линия на постъпване. А както вече трябва добре да сме разбрали, носталгията проявява засилен интерес, а и неприкрито съчувствие не към потенциалното, все още нереализирано постъпване, не и към вероятните, но и стриктно подчинени на съответни норми реакции, нито към конкретни възможности за реакция, които обаче са строго координирани и активно солидаризирани с определен (и универсално-легитимиран за субекта) нормативен етос. Тя насочва своите погледи, отправя своите въздишки или усмивки към това, което вече е било осъществено, т.е. към съществуващото в миналото време. Въпросното съществуващо не винаги може или трябва да е било съответстващо на определена – възприета или невъзприета от субекта на носталгичните преживявания, – нормативна ориентация и реализация в конкретно дадената ситуация. Ако носталгията трябва да отговаря и рекламира само неща, които отговарят изцяло на конкретен ценностно-нормативен катехизис, възприет от нейния субект, това значително би ограничило приема на случки или обекти, които биха имали основание и право да попаднат в сферата на интересите и ангажиментите на носталгията. Защо? Защото, ако приемем, че носталгията допуска на своя територия само и единствено събития или субективни прояви, които са нормативно релевантни, тя би следвало да е „огледална” на нравствения етос, да го прокламира и възпроизвежда. Но тогава няма да има каквато да е възможност за различни неща, които се отклоняват от постулираното и изискваното от моралните норми на този етос, да попаднат в зоната на носталгичната заинтересованост или пък на нейните преживявания. А от собствения си или от чуждия живот много добре знаем, че понякога носталгиите възпяват/опяват не само и не толкова морално-етично правилни или възвишени постъпки, а сипят щедро и със сърдечен плам свои признания и поклони и към някои простъпки, към откровено аморални действия и прояви, даже към греховни и несъмнено грубо или опасно прекрачващи социалните норми човешки деяния, извършени от техния субект, които обаче явно са му донесли радости и удоволствия. В носталгията човек може понякога да изпитва и невероятни сантиментални преживявания, които са свързани примерно с някакви негови детски или младежки лудории, пакости и щуротии, дори с откровено глупави и достойни за морално порицание хулигански простъпки, които обаче са пасвали с общия тон на компанията. Сега вече, след много изтекло време, след като човек се е изкачил още стъпала по своята възрастова биография, след като може да е помъдрял от уроците на живота, той може да осъзнава своите прегрешения и грехове, но въпреки това последните да му се привиждат – на носталгичния екран – като приятни, сладки и трогателни. В носталгията не става непременно дума за провеждане на интимен съдебен процес, на който прилежно и достатъчно убедително трябва да бъдат представени и защитени основанията, фактите, доказателствата и алибитата, които да гарантират защитата и оправданието на изборите и деянията, които човек е извършил някога. Тя по презумпция не предполага, нито изисква на всяка цена внимателно и коректно оценяване на обстоятелствата и на моралната страна на проявите на субектите й. В нейните образи не обяснението, нито пък дори най-вече оправданието на нещата се оказват първостепенни по своята същност, важност или значимост. Носталгията дори нерядко изобщо не се интересува от това дали нравствено могат/трябва да бъдат порицани или оправдани онези поведенчески жестове и актове на лицата, които попадат в нейното полезрение, на актьорите в нейната своеобразна интимна драма. Впрочем, невъзможността носталгията да играе ролята на еталон или механизъм за дълженствуване се предопределя и от друго, твърде важно обстоятелство. Става дума за присъственото време, за работния график на носталгията в пределите на човешката душевност и екзистенция. Носталгията не е постоянно „на линия”. Тя няма строго регламентиран календар или план на своите присъствия и отсъствия. И затова никога не е предварително ясно кога/как точно ще се „появят на сцената” на втораченото и обсебеното от нейни образи, разкази и послания човешко внимание. Ето защо не може да се изисква от един спонтанно, случайно, а не задължително и постоянно присъстващ интимно-психичен феномен – какъвто е носталгията, – да се очаква, че ще бъде „винаги в кондиция”; че ще е способен да поучава и контролира и други феномени, които са оказват „постоянни посетители” на човешката психика, на съзнанието, самосъзнанието или поведението на субекта в различни ситуации. Носталгията не е (примерно!) като моралната съвест на човека, която не би следвало да има почивни дни и ваканции спрямо всекидневните прояви на субекта. И ако заради своето постоянно, но и ангажирано присъствие, съвестта се оказва важен фактор и инструмент за управление и регулация на дължимото отношение или поведение на своя субект, носталгията – като непостоянно приходяща и неочаквана по своето внезапно текучество – не е в състояние да се заеме с подобни обязаности. Казаното току-що обаче не бива да се възприема, оценява или тълкува като жест на оправдание на аморализма на носталгията, като едно извинение за нейната откъснатост или дори противопоставеност спрямо нравствените ценности и норми. Защото в самата тъкан на носталгичните образи и чувства има всмукани определени нормативно-ценностни консистенции, които обаче не винаги ясно се забелязват. Като свързана обаче с определени ценности и норми, носталгията дава шансове опосредствано – в хода на своите изображения и повествования, – те да се разкрият, но без обаче да принуждава субекта да се хвърля в много задълбочен размисъл за тяхната особена природа или за техните своеобразни функции в ситуацията. Консумацията на носталгията обаче е гарнирана и с известно нормативно „блюдо”. Ножицата между някогашните – преживени в и осветили конкретна случка, – ценности и норми и техните сегашни уродливи мутации или отрицания обаче може за предизвика странна картина или особено усещане. Става дума за това, че защитниците и противниците на дадена носталгия различно се отнасят към нейната истинност или неистинност. Едните вярват в светостта и истинността на носталгичните образи и чувства, другите – подозират или са убедени в спекулациите и във фалшификациите на истината в пределите на носталгичните образи и наративи. А животът среща с хора, които несъзнателно лъжат за картината на миналото, като съвсем искрено се кълнат, че по никой начин не изопачават истините за него. И в такъв случай, както пише Ж.-П. Сартър, възхитително е как човек лъже с убеждението, че е прав. Такава картина може и да се срещне понякога и при носталгиите, но не тя е типичната или определящата за автентичния „портрет” на този феномен. Носталгията обаче най-вече предлага специфични оферти и „менюта” за релаксивно-компенсаторни преживявания, които да разтоварят психиката и съзнанието на човека, който е прекалено натоварен с бремето на актуално пулсиращото. Тя може (в немалко случаи) да изпълнява мисията на дискретен тип социален отдушник, който снема напрежението в смутената или в разгневената душевност на своя субект, като му предлага твърде приятни „пътешествия” в най-екзотичните кътчета на неговото минало. Подобни „воаяжи в чудната страна” на миналото – обществено историческото или персонално-биографичното, – обикновено се осъществяват с безплътните и призрачните „круизи” на паметта, спомените или реминисценциите. Но освен услугите на паметта, носталгично ориентираният субект трябва да разчита и на своето въображение, защото без неговото присъствие, а и съучастие носталгичните образи или разкази не биха били това, което те всъщност (обикновено) са. Изтегляне 1.62 Mb. Сподели с приятели:
|