Богдана Тодорова
Политически дискурси и политизирани употреби на носталгията
Изтегляне 1.62 Mb.
|
Политически дискурси и политизирани употреби на носталгиятаПроблемът или темата за природата, особеностите и предназначението на носталгичните феномени се превръщат в незаобиколим и непренебрежим фактор за шеметно развиващите се обществени промени и крайно политизираните процеси. Те няма как да бъдат неглижирани и изцяло отстранени от разпалените спорове, от скандиранията или скандалите, свързани с оценките или присъдите за миналото ни, а оттам вече и спрямо квалификациите, с които се декорира и метежното настояще. Този проблем или тази тема неизбежно се оказват неотстраними от публичните или междуличностните идейни разправи и баталии, символни възмездия и оправдания на едни или други партийно-политически идентичности в групов или в личен план. Определени идеологически дискурси или политически сили полагат неимоверни старания и последователни усилия, за да внушат на смутената или да убедят обърканата от стихията на случващите се събития и промени общественост, че каузата и победата на демокрацията са в непосредствена и фатална зависимост от възможностите и задълженията носталгията и нейните различни образи и въплъщения да бъдат всячески дискредитирани, практически елиминирани от живота на хората. Така сякаш се и получава, че едва ли не залогът за пробивите на демократичните преобразувания зависи или пък се гарантира от успехите в борбата за изобличение, или дори за тотално отстраняване на всички вариации на носталгичните нагласи. Съвсем естествено е подобно разбиране да представя и тълкува носталгията като „враг № 1” на зараждащата се или на мъчително прохождащата демокрация у нас. В такъв контекст историческото бъдеще може и трябва да се разглежда и третира като „обетовано време-пространство”, което е напълно гарантирано и непристъпно срещу нашествията на носталгията и опитите й да намери в него битиен и душевен подслон, при което – както може и твърде лесно да се предполага, – на настоящето се отреждат честта, отговорностите и задълженията да бъде едно, доста странно чистилище за всички носталгични ориентации, или за техните нагли демонстрации. Така вече религиозно-митологическите образи се прикрепват към мощно напиращите промени в обществения и индивидуално-личностния живот: бъдещето обикновено се представя и обяснява като желан или дължим рай на човешката екзистенция, настоящето – като чистилище, в които трябва да се преминат и изтърпят определени премеждия и изпитания за сторените преди него добри или лоши дела, а миналото се описва или интертретира като символичен локус на видим/незрим ад. А щом чистилището притежава своята неотменима и вечна функция: да сортира и направлява хората според техните грехове или добродеяния, носталгията като част от прегрешенията или добротворствата за своя субект също неизбежно трябва да премине през съдебната скамейка и да поеме по своите фатални друмища към вечността. Така погледнати и оценени, природата и спецификата на оползотворената от човека носталгия се оказват своеобразен, но и съдбовен знак за таксуването на ангелската или – обратното – на демоничната същност и пъклената мисия на своя субект-консуматор. В подобна метафорично-иносказателна „панорама” на срещата между трите лица или измерения на времето носталгията се изобразява като родена от опасните и скверни тайни или грехове на миналото, като спътник/противник на настоящето, но и като липсващ фактор – и то напълно заслужено, – в териториите на бъдещето. При това деликатно положение е повече от разбираемо, че историческото ни минало ще бъде дамгосано или дискурсивно клеймено и „анатемосвано” като утроба или свърталище и причинител за появата и разпространението на носталгиите. В това няма нищо странно или учудващо, понеже винаги – в преломни и драматични исторически времена, при нажежени обществени обстоятелства и нрави, – срещата и съприкосновенията между трите измерения на времето добиват подобни образи или мисии в живота и духовния свят на конкретни човешки общности и индивиди. Упреците и обвиненията в подобни (житейски или обществени) ситуации и казуси се свеждат до крайно примитивните, или до перфидните представи за носталгията като някакъв, особено опасен феномен или инструмент за афиширано или за маскирано въплъщение на прокомунистическите идейни нагласи или настроения на определени общности и личности, които – чрез носталгичните образи, повествования и послания на носталгията – се стремят и опитват да разколебаят или даже да отклонят гражданите, а и цялата общественост от демократичните преобразувания. По този начин върху носталгията се лепват петната на позора или се вменяват определени, но винаги прекалено тежки вини за трудностите или препятствията на демократизацията на различните сфери на обществения живот и на държавата. И е повече от лесно разбираемо, че подобни визуализации и интерпретации на същността и спецификата, на ролята и предназначението на носталгията в човешкия – обществен или персонално-интимен и биографичен, – живот съвсем преднамерено и инструментално се обвързват само и единствено с даден идеологически пълнеж. Разбира се, подобно съзнателно, спекулативно и манипулативно отношение към носталгията има своите видими или незрими и старателно прикривани причини, основания, поводи или доводи, както и своите разнолики последици за хората. “Стига вече с тази носталгия!” – този страстен призив, нерядко изобилно гарниран с откровено подигравателни или дори с неприкрити заплашителни нотки, звучно и гръмко отеква по протежение на целия ни труден преход към демокрация. Той е съпроводен с притесняващи блясъци в очите, с иронични усмивки, понякога с добродушен, но друг път – с невротичен смях, с явни изблици на сардонизъм, с кисели гримаси, с размахване на показалци, със заканителни реплики и със самодоволно перчещи се физиономии, които са убедени, че са се разправили умело с тази скверна „напаст”. Заемащите подобни монументални пози и позволяващи си менторски тон особи се оказват като обсебени от илюзия, не по-малка от тази, срещу която те уж се борят. Това е илюзията, че на всички сякаш че е повече от пределно ясно за какво иде реч. Една от „категоричните” опции на този призив е, че публичността сякаш притежава несъмнена, подразбираща се и безостатъчно самоочевидна представа за това, какво всъщност представлява феноменът „носталгия”; какво се крие в или зад самия него. Сякаш – независимо от преломността на смутното ни историческо време, въпреки че духовете в обществото и различните човешки общности са доста объркани, че блуждаят някъде или пък търсят неистово отговори на съдбовни за тях проблеми, – налице е една безоблачна атмосфера в разбирането на всичко отнасящо се до „тайнството” на носталгията. В подобен „идиличен пейзаж” сякаш напълно отсъстват светкавиците на препирни и крамоли, гръмотевиците на скандали и раздори по повод на това какво всъщност да се разбира под носталгия. В тази тълкувателна аркадия сякаш цари олимпийска безметежност и вековечност за съдържанието на носталгията, неотвратима и безконечна нейна априорност или даже атемпоралност, извънисторичност или независимост от гърчовете на социума. Подобна картина е наистина доста обезпокоителна, още повече като се има предвид невротичното постмодерно време, в което сме обречени да съществуваме. Защото това време направо „плаче” и оглушително оповестява – по всички посоки, чрез всякакви форми и начини, – че са неизбежни „множествени” прочити на случващото се с и край нас; че всичко притежава и други лица, въплъщения, различни от тези, които сякаш всекидневно ни се набиват в погледа и за които като че ли отдавна вече имаме напълно изчерпателни и дълбоко втвърдени представи. Без оглед на обстоятелството, че на всяка крачка в нашия делничен – персонален и обществен – живот постоянно се сблъскваме със сякаш неизтощимата и очибиеща закономерност, че видимото или привидното е доста по-различно от онова, което се спотайва в и прикрива чрез тях, ние като че ли изобщо не се замисляме, че по отношение на носталгията като че ли всичко ни е пределно ясно дадено и понятно. А пък нали и тя е социален феномен като всички останали, които ни предизвикват със своите завоалирани, сложно опосредствани и превърнати форми на проява? Та нали носталгията не е, а и не може да бъде единственият феномен, който ни е даден като че ли безвъпросно ясно и нагледно, като „на длан” в своите превъплъщения? Всъщност „монархизмът” на тази представа за носталгията изглежда доста старомоден, анахроничен и архаичен, особено спрямо нуждата от „републикански” статус на много и най-разнородни представи за природата и ролята на носталгията. Този „монархизъм” дискретно или натрапчиво ни напомня за деспотията на монизма, екстрадикцията на диалогичното начало, табуирането на плуралността, както и за сакрализацията на само една-единствена версия за същността на носталгичното. Няма как в или чрез неговото наличие и действие постмодерният етос да не бъде тайно суспендиран и, вместо царуващата релативност на всичко, да се възцари или дори да се увековечи само една представа за битността и битийността на феномена! Не е ли например прекалено странно обстоятелството, че критичният патос срещу носталгията е насочен изцяло и само в една посока – против носталгичните образи, настроения и нагласи в определени лица или групи, които се оказват в подкрепа на паметта за социалистическото минало, които говорят, пишат, твърдят и разпространяват някои характеристики и особености за начина на живот на човека в него, както и най-вече за определени социални условия и придобивки в него? И трябва ли всичко, което засяга – пряко или косвено – темата за носталгията да се напъхва брутално, явно, репресивно или перфидно и иносказателно в менгемето на антисоциалистическата истерия, в свръхполитизирани и идеологизирани клишета? Това, че практиката ежедневно демонстрира подобно отношение, не означава, че теорията следва да си затваря очите и запушва ушите за истините на този проблем. Нима е толкова постна, бледна и бедна проблемно-тематичната материя за всички – възможни или реални, – превъплъщения на носталгичното в преломния ни живот, че те да се оказват откриваеми и различими само в антикомунистическите краски?! Не е ли това несъстоятелен и крайно погрешен начин цялото – неимоверно и пъстро – богатство на духовно-практическите измерения на човешкото съществувание да се сведе само до неговите одиозни политически или политизирани въплъщения? Да се гледа и оценява по този начин съвременният човек явно е прекалено наивно! Публична тайна е, че Преходът предизвика историческо изваждане от дълга, няколко десетилетна летаргия на носталгични изблици по отношение на „доброто старо време”, свързано с царизма в Третата България или с политически насърчена носталгия по „високите стандарти на обществено развитие и жизнен стандарт” през 1939 г. например. Нима подобни носталгични настроения и нагласи не бяха умело използвани във връзка със завръщането на Симеон ІІ или с неговата зашеметяваща победа (а чрез персоната му и на НДСВ) на парламентарните избори през 2000 г.? И нима отчаяните напъни на някои политически формации да наложат публичен дебат по въпроса за връщането на монархията по законов път или чрез референдум, както и да дискредитират проведения референдум през 1946 г. за Републиката като че ли изобщо не се съобразяваха с или не разчитаха най-вече именно на такива носталгични – дирижирано пласирани и ескалиращи, – представи и настроения? Нима носталгията по „царя” не бе съпроводена с тотално демаскиране и изобличение на всички – реални или вменени, – недостатъци и пороци на преходния политически елит, на новата „политическа класа”, която се описваше и оценяваше като намираща се на светлинни години от качествата и достойнствата на някогашната политическа класа, благодарение на която България попадна и в национални катастрофи? Нима с разпространението и символното овластяване на подобни – промонархистки – носталгии не се вършеше и подмолния саботаж срещу републиката, а и срещу принципите и ценностите на републиканизма, които перфидно се дискредитираха? Нима тази носталгия или този спонтанен захлас по „Негово Величество” не бе ярко доказателство за едно символично преклонение пред едно – обречено и наказано от Историята, – минало?! И то във време, когато въздухът бе пренаситен от възгласи да се отграничим и забравим колкото може всяко минало, защото то е гибелно за настоящето. И дали, впрочем, носталгията към „онова минало” (преди клейменото социалистическо минало) бе някакъв неочакван сюрприз, нечуван емоционален десерт само за простолюдието или за простосмъртните, с които властниците и политиците си правят каквото си щат?! Защото, ако се спомним добре немалко събития и случки, мигом ще си възстановим редица казуси и ситуации, при които и Негово Величество – Симеон Кобургготски, не само се предаде или отпусна в обятията на една моментна носталгия, но бе обсебен до края от носталгични пристъпи и щения. Та нима желанието му към него да се обръщат с Ваше величество, и то при положение, че бе премиер на една република, която е основана върху отрицанието на монархията, не може да се тълкува и като непреодолимата власт на носталгията у душевността на царя-премиер, който искаше непрестанни нейни препотвърждения от страна на неговите партийни поданици, от медиите или от цялото гражданство?! Колцина бяха онези будни граждански умове, съвести, духове и сърца, които публично се възправиха срещу попълзновенията на тази власт на носталгията към монархията и които по конкретен начин намериха средства и пътища да я разобличат! Не бяха ли повече онези, които – заради конформизъм или ламтежи за лична изгода – си отвориха душевните обятия и изпружиха изкълчените си езици в знак на една преднамерена сервилност, а и отблъскваща, ала добре устройваща ги, непочтеност? Защо обаче, въпреки тези навиращи се в очите ни и всеизвестни факти, като че ли продължава да се върти до безконечност старият рефрен за носталгията като тотално свързана и поместена единствено и само в антикомунистическия калъф на нейното обществено-историческо и публично представяне или дори консумиране? С други думи, през всичките години на радикалния преход към демокрация у нас съвсем преднамерено и последователно се градеше и утвърждаваше образът и смисловата ориентация на носталгията като свързани единствено и само с паметта за вече отишлото си (в историческото небитие) социалистическо минало. Подобна опция не само че не репродуцира качествено, а и в пълнота темата за носталгията, но тя дори сякаш обслужва определени намерения и цели този феномен да не бъде проблематизиран и интерпретиран задълбочено, комплексно, обективно и истинно. За мнозина тъкмо подобен маниер на обрисовка и тълкувание, опозоряване и възмездяване на просоциалистическите носталгии бяха сигурен знак, че паралелно става нещо друго – запушва се устата на гражданството да не коментира разгула на прокапиталистически, на промонархистки или на дори профашистки носталгии. По този начин в обществеността се създават привидности и се насаждат внушения, че реално в кипящия живот не присъстват разнородни и конфликтни носталгии, а че борбата срещу носталгията следва да се води неотклонно и последователно само към една нейна модалност, която е директно посочена като най-опасна, най-вредна. Тази опция преднамерено се уповава, а и обосновава върху спекулативното мнение, че в обществото битува и властва някаква общовалидна представа за това, което всъщност е смисъл, съдържание, функционалност и значение на носталгията. Тя деликатно и безмълвно подсказва, че нито съществуват, нито пък заслужават да съществуват различни от „депозираното” мнения за природата на носталгичното. А дори и да имат дързостта или нахалството да съществуват, подобни – различни от политизирано или идеологизирано-властово наложеното разбиране за носталгията, – представи не заслужават изобщо да им се обръща едно по-специално внимание. Така само с един незначителен жест се премахва изобщо възможността да се мисли върху плурализираните версии и начини на въплъщение на носталгията в социума, като се подхвърля – неизказано, но подразбиращо се, – впечатлението, че всъщност няма абсолютно никакви нужди от коментари по този въпрос, понеже в обществото реално вече съществува монолитен консенсус по въпроса за статуса на носталгията. Без да се оповестява явно и шумно, така на практика се налага „карантина” за плурализма на мненията по въпроса за естеството на носталгията, който вече би следвало да се привижда като особено вирулентен и опасен за нормалния живот на социума, за неговите ценностно-нормативни основи, за историческото му развитие. Разбира се, с подобен – нескопосано или елегантно извършен, – жест сякаш се демонстрира, че всички други – битуващи, конкурентни или конфликтуващи – в публичното пространство представи и тълкувания за носталгията са или напълно невзрачни, недостойни за внимание, или че не притежават смисъл и аргументация. Още на тази фаза полемиката около носталгията предизвиква наложително проблематизиране и интерпретиране на въпроса: как е възможно да се пледира за плурализъм във всички други сфери и отношения – като пълнокръвен жест на едно демократично и съвременно мислене или действие, – а спрямо носталгията да бъде дискретно и мълчаливо издигната категорична забрана за нейните плурализации в семантиката й, във функционалността и многоликостта на ролите й в практиката? Ако плурализмът наистина е такъв универсален и общовалиден принцип на демокрацията, който трябва да се отстоява и възпроизвежда навсякъде, кое обуславя той да бъде дискредитиран и дори експулсиран от политическия дебат за носталгията? И още: какво собствено налага темата за носталгията да бъде толкова старателно обвита, а и така (сякаш най-самоотвержено!) отстоявана в антикомунистическия й пашкул? Не се ли нуждае обществото ни от една коректна сравнителна представа и оценка за многообразието на носталгични конфигурации в него, за техните особени употреби (и даже злоупотреби) от страна на властници и техни последователи? Отношението и специфичният принос на носталгичния феномен към темата за плурализма в преходното ни настояще може да се проявят и в един друг аспект. Става дума за обстоятелството, че и носталгията е органична част от особените борби на различни паметови наследства в пределите на настоящето. Мнемоничните конкуренции и баталии всъщност отразяват и изразяват съперничествата и битките между различни наративни логики, техники и практики за миналото в настоящето. И няма как да се подмине или пренебрегне присъствието и ролята на носталгията в подобни наративно-дискурсивни състезания и преследвания на властови статуси! Колкото е вярно, толкова същевременно е и невярно, че носталгията може и трябва да бъде прикрепена към митологиите, функциониращи в настоящето, както някои политици или политикани се опитват натрапчиво да внушат на обществото, че именно такава е прикритата природа, но и коварните функции на носталгията. Та нали именно така най-често я описват или обясняват днес нейните най-яростни критици и противници – като елементарна, профанирана и битовизирана митология за неща и събития от някакво минало, които не заслужават една подобна почит?! Та нали тя „митологизира” по своему отделни страни и идеализира някакви щрихи от портрета или фабулата на случки от миналото, на определени негови събитийни и други съставки, които явно или потайно, гласно или иносказателно трябва да оказват някаква съпротива, да правят обструкции на, даже да опровергават настоящето? Нима митологията някога се е разделяла с тази своя свещена задача – да сравнява и да отсъжда по дискретен начин стойностите на различни времена или нрави, като всъщност е предварително ясно – за знаещия тайните на митологията – кой е обречен да спечели, а и кой да загуби от едно подобно съпоставяне или тълкувание?! Ала ние вече донякъде разкрихме и обяснихме интимните връзки, но също така и разликите, дори отчуждението или враждите между тези два особени феномена. И ако това все още не стига за цялостното отношение към и третиране на носталгията, ще се наложи – към вече казаното и интерпретираното, – да добавим още нещо. То се отнася до обстоятелството, че носталгията не ни е дадена в „химически чист състав” митология: в нея се съдържат неща, които не съответстват на митологичното мислене. Носталгията никога не е само и изцяло бледо копие, смирена послушница и „папагалски ефект” на някаква перчеща се или на прикриваща се митология. Тя обикновено си позволява лукса или пък безразсъдството да се възползва само от определени митологизирани – повече или по-малко – образи и подсказвания, които да придадат определено очарование и някаква пикантност на нейните странности. Цялата бъркотия или врява по този въпрос сякаш извира от обстоятелството, че твърде често всяко едно превъзнасяне, абсолютизация, хипертрофиране на нещо, което се отнася до или пък се изважда от прашните скринове на спомените и паметта на социалния субект се оприличава – при това доста неправомерно, или дори напълно неоснователно – с митологизирането на въпросния факт от миналото. На здравия разум е пределно ясно, че не всяко преувеличение и не всяка хипербола са олицетворение на митологичното. Обаче за подобни разяснения и тълкувания няма време и място в политизираните дискурси, касаещи носталгията. В противен случай – ако на всяко превъзнасяне или хипертрофиране се гледа сякаш между абсолютизацията и митологията изобщо няма никаква смислова или пък друга граница, – човек не би могъл да се отърси никога от неотлъчно следващата го, или от всепронизващата го изцяло сянка на митологичното в неговата битийност. С други думи, при такова необичайно положение за човека ще е обичайно да си живее само в пределите на митологичното, без да го напуска или без да му изневерява никога. При объркаността на понятията (или на злоупотребите с тях) в разбуненото ни настояще, твърде често политизирани или идеологизирани субекти полагат едно необосновано тъждество между носталгичното и утопичното, въпреки че между тези два феномена, макар да има прилики, са налични и съществени различия. А ние вече – по-напред в нашето повествование, – не пренебрегнахме това предизвикателство и извървяхме съответен аналитичен път спрямо подобен важен въпрос. И въпреки споделеното за опасните връзки между носталгията и утопията, вероятно и сега отново ще се наложи да добавим още няколко реда, за да станат нещата още по-ясни, по-несъмнени, а и правилно отразяващи същината на тези странни връзки. Тук е редно да припомним, че както няма историческа епоха или общество, които да са напълно лишени от присъствието и действието в тях на утопичното, така и не съществуват, а не могат да съществуват исторически епохи или общества, които да са ампутирани тотално откъм наличие или влияние на носталгията в тях. В крайна сметка, нерядко „тайнствата” на историята и времето сякаш „преобръщат нещата”; защото се случва така, че онова, което има носталгична ценност за дадена човешка общност може да намери своето символно възпяване и „царство” във времето посредством неговото утопично префасониране и проектиране във времето. А ние – след време обаче – си обясняваме нещата по точно обратния начин: носталгията е резултат, инструмент и хитроумно прикритие, дегизировка на утопичното. Всъщност, тази рокада на причини и следствия много-много не вълнува хората, понеже те се интересуват повече от това, което им сервират носталгията и утопията. Впрочем, страстното прокламиране или отчаяната и самоотвержена защита на определени истини и правди никога не си партнират с признание за човешкото невежество на техните субекти, или с преклонение пред властта на агностицизма. Затова хората във всички времена и общества пламенно са отстоявали своите истини (макар те всъщност да са били най-дълбоки заблуди) като искрено и категорично са твърдели, че знаят какво преследват и какво ще постигнат с тези свои истини. Не случайно и Жан-Жак Русо – с неприкрита ирония, а и с известна тъга – споделя, че хората се заблуждават не затова, че не знаят, а защото си въобразяват, че знаят. В свърхполитизираните и идеологизираните дискурси носталгията се рисува като вместилище едновременно и на утопични повествования и послания. В тях тя се възприема като нереалистично и фантазно конструиране на мними реалности, на квазибитиета, псевдочовешки отношения и нрави, каквито нито са съществували в миналото, нито са били възможни, ако вярно се изхожда и от интимната му логика. В подобни дискурси обикновено, а при това и доста непредпазливо, но нерядко пък и съвсем умишлено, homo utopicus се превъплъщава в образите на homo nostalgicus. Ако утопията се оказва едно горестно ридание или една отчаяна надежда за чудеса, които да възкресят някакво златно минало или изгубения рай, няма как носталгията да не предяви своите безгранични претенции и да не наложи своето вето в случая! В преломно историческо време, при доста разлютени обществени нрави или настръхнали (едни срещу други) човешки отношения и общности, когато в очи се набива и застрашително нараства излишъка от разкази за миналото, носталгията (публично-афиширано или подмолно) участва с две свои „партии в многогласните хорове” на събитията. От една страна, тя неизбежно и формално съпричаства на и съучаства в плурализацията на наративността за случилото се в миналото. От друга страна обаче, носталгията се проявява и като отграничение и дори противостояние на качествената определеност на плурализиращата се наративност. Тя фрапиращо подсказва и афиширано мощно подчертава, че в реалността съществуват дефицити на качествено виждане или оценяване на фундаментални референции на миналото, които заслужават една съвсем по-друга участ или форма на публична легитимация. Обстоятелството, че носталгията е органична част от актуално-пулсиращото многообразие на битуващата и върлуващата в настоящето наративност не значи, че тя е хомогенна и еднообразна. Носталгията е като приказна многоглава ламя: тя не издава мигом всичките се глави – тайни оръжия, а когато пък се наложи (от развоя на обстоятелствата) на мястото на „отсечената глава” тутакси израства някоя друга „глава”. Впрочем, това говори за наличие на „ахилесови пети” на настоящето в неговите отношения, а и в дисциплинарните режими, които налага към/на паметта. Сред тържището на живота, посред пазарната гмеж и глъч на всевъзможни наративни мостри и шир-потреби, носталгията се оказва свидетелство за дефицит не толкова на достоверни, колкото на емоционално-ценени или на интимно-преживяни разкази. Тя дискретно или дръзко нахлува в душевния свят, а оттам и публичните дискурси за миналото, като по свои потайни пътища регистрира хладнокръвието и негостоприемството към (или радушното и уютно „настаняване” на) миналото в кипящото от живот, а и врящото от противоречия, колизии и конфликти настояще. Това хладнокръвие или негостоприемство се проявяват тогава, когато официалните, „богопомазните” от „силните на деня” и властта субекти и институции се позволяват страстно, настойчиво и безпощадно да налагат на обществеността само определени едностранчиви представи и картини за коментираното минало, а всички други, особено пък противоречащи им възгледи и изображения хвърлят във фризера на забравата или с всевъзможни средства обричат на дискредитация и репресия. Срещу подобно умишлено пренебрегване и нечестно прокуждане на „истините за миналото” носталгията отваря радушно своето „сърце и душа”, разтваря своите обятия, за да приюти в тях – с нежност и топлота, за да прегърне с чувство, а и с много болка – онова, което е несправедливо низвергвано и прогонвано от общуването на хората, от техните манипулирани коментарии и присъди за „нещо от миналото”. В това си качество носталгията се представя като особен жест и символен инструмент, чрез който се въздава известно оправдание на онеправданите тълкувания/изображения за „нещо от миналото”, което предизвиква разнопосочни оценки. В подобни случаи или ситуации носталгията сякаш изпълнява мисията на онзи морал, който е призван и призован „да застане на страната” на властово слабия, но истинно и добродетелно по-силния вектор за обективно представяне на миналото. В подобни казуси тя се оказва оръжие на протест или възмездие срещу спекулативното представяне и манипулативното тълкуване на многообразието и противоречивостта на миналото само като нещо твърде хомогенно, а и едностранчиво дадено. И вместо едноцветност, тя предлага двубой на пъстроцветни изображения и трактовки, на нюансирани визуализации и на допълнителни поводи, доводи и аргументации за „нещо от миналото”, някои от които не са по вкуса на „силните на момента”. Така носталгията изпъква в ролята на тих опонент и упорит противник срещу монолозите на силните и властните, предлага им съпоставимост с диалогичните срещи и разправи на противоположни възгледи и коментарии за миналото; на поборник за многообразието срещу инструментално налагано еднообразие в представянето, а и осъждането на нещо от миналото, т.е срещу монизма на властниците. Носталгията притежава свои собствени наративни логики и техники, които могат да бъдат предназначени както за персонална, така и за общностна употреба. Тя обикновено разказва за най-обикновени житейски и само понякога, ако се налага, и за по-значими, или дори за величави обществено-исторически събития. Така тя превръща всекидневните референции в исторически-ценни и социално-значими образи. Тя по особен начин „успява” (емоционално-смислово) да трансформира ежедневието на миналото в профилите на привлекателна и основателно отличена историчност, но и обратното – да изобрази и оцени историчността на настоящето в качеството на особена (пространствено-времена или битийна) редукция на или дори като заплаха за уютно-душевната и желана всекидневност на дадени групи хора. Съблазънта, опасността или силата на носталгията се крият в това, че тя има в и чрез себе си възможност (която превръща в действителност) да одухотвори по интимно-значим и емоционално въздействен начин споменни „артефакти” за нещо, което е част от органиката на вече излязлата сякаш от употреба минала битийност, като по този начин не само отново го връща към живот, но и му предоставя не банална, а символно-значима роля и статус в менталността и поведението на субекта. В този смисъл може да се каже, че едва ли съществува друг такъв социокултурен феномен (и инструмент), който с такава неподражаема вещина и лекота съумява да издигне всекидневността до пиедестала на историчността, или да срази и снизи величието и неповторимостта на историчността до одиозните образи на мерзкото, пошло, оскъдно и банално ежедневие, при това само с няколко думи. Защото само като чуем носталгично възклицание „ах, какво хубаво време беше!”, вече не ни е нужно много, за да разберем как всекидневност и историчност се преплитат, как те попадат в страстна, взаимна прегръдка или в „бракосъчетание по любов”. Та нали такъв възторг или прехлас – обоснован или неоснователен е вече съвсем друг въпрос, който тук и сега няма да коментираме, – от миналото е другото лице на неизказания, но подразбиращ се упрек или присъда към настоящето за това, че то не е, а и не може да бъде никога равностойно на миналото! Та нали в подобно лаконично възклицание се спотаяват невероятно дълги и разнородни поредици от въпроси и отговори, които изправят „лице в лице” миналото срещу настоящето, които изискват да се сравнят объркаността на актуалното срещу упорядъчеността на отминалото, непочтеността на днешното с почтеността на някогашното! И тук не е вярно, че идеализацията и абсолютизацията несправедливо и неравномерно се предлагат и сервилно обслужват само едната от двете борещи се страни. Защото идеализацията и абсолютизацията се прилагат и към миналото, както и към настоящето, а друг вече е въпросът за тяхната смислова и ценностна консистенция! А това е така, понеже едното се идеализира и абсолютизира само в позитивен, а другото се визира и хипертрофира предимно, ако не и единствено в негативен план. Ако настоящето гледа изцяло пренебрежително, неуважително, начумерено или дори кръвнишки към миналото, последното няма как другояче да му отвърне освен чрез възмездията на носталгията, чрез символното овластяване на миналото. И обратното – ако настоящето гледа безразлично и бездушно към миналото, ако то не изпитва никаква потребност или не вижда смисъл от сравнимост между миналото и настоящето, то няма да съществуват и никакви слънчеви шансове, а само трагични рискове за проявлението на носталгичните изображения, тълкувания и оправдания! Значи не миналото е виновно за сътворението или за пришествието на носталгията, а самό настоящето е онзи фактор, който предпоставя, обуславя, насърчава или забранява митарствата на носталгичния феномен в пределите на неговите реалности! Всъщност тези, които се ангажират с осъждане и прокуждане на носталгията от живота, като се аргументират, че правят това и от родителски съображения, т. е. да спасят децата си или подрастващите от измамно-прелъстителните, а и коварно-опасните въздействия на носталгията, на практика – осъзнато или неосъзнато, – извършват „тежко покушение срещу родителските права и отговорности” на някой друг – на Времето, понеже и миналото, и настоящето са негови две свидни рожби. Както всеки друг родител, и Времето се оказва в затруднение да раздели едното от другото, да дари само едното със своята обич, грижовност или бащинска закрила, като лиши другото напълно от своето внимание, гальовност или от покровителство. И понеже човек е не само нещо, което се опитва да се справи с и използва Времето, но е негова рожба и отражение, той – колкото и да си въобразява, че е всесилен да се справи с подобна сизифовска задача, – се оказва безпомощен напълно и завинаги да раздели миналото и настоящето, да живее само в едно от тези две измерения. Но щом той се оказва в несъстоятелност да премахне едното – за сметка на другото, – то няма как да бъдат затворени портите пред нашествията на носталгичния образ. А така вече носталгията придобива не само право на живот, но и разполага с особена символна власт или с инерция да оказва влияния и въздействия в живота на хората. Нима не е пределно очевидно и понятно, че в едно сравнение, особено когато става дума и за символно надмощие, няма как на двете антагонистични страни да се полагат еднакви права, нито те да разполагат с еднакви оръжия или предимства! Все пак, едното от тези конфликтуващи страни трябва да бъде предпочетено! А при носталгията, това именно се оказва толерираното или дори фаворизирано минало; но онова, което позволява и стимулира, легитимира или „оправдава” подобни толерирания и фаворизации винаги се оказва, а и може да бъде единствено настоящето. Наложително е да се направи и уговорката, че заиграването с носталгията от страна както на политиците и идеолозите, така и на техните сервилни войнства от разнородни експерти, анализатори или медийни „папагали”, си позволява един – крайно некоректен, морално осъдителен – жест; един трик, който не бива да остава без внимание, порицание, а и тълкуване на нуждата той да бъде ефектно извършен. Става дума по-конкретно за осезаемата потребност да се прокарва и да не обяснява онази сериозна и явна разлика, която се проявява между същността и смисъла на носталгията, от една страна, и многоликите и разнородни употреби на или дори злоупотреби с носталгията, от друга страна. И макар по-напред в текста да маркирахме този проблем, нужно е и тук и сега да му се обърне още малко внимание. Защото в родните ни политически или свръхидеологизирани дискурси твърде често – при това напълно съзнателно и преднамерено, – подобно разграничение изобщо не се прави, а дори напротив, то като че всячески се премълчава, заличава, пренебрегва и игнорира. По този начин у хората, в гражданството сякаш трябва да останат като валидни и подразбиращи се единствено и само някакви твърде общи и прекалено аморфни представи за природата и функционалността на носталгията, с което обаче безкрайно, а и умишлено се семплифицират и вулгаризират знанията за нея. Стига се като че ли и до някакъв парадокс или дори до абсурд – едно мнение или някаква богопомазана – от политици, идеолози и пр., – представа, която дори е, впрочем, и прекалено аморфна, трябва негласно да бъде призната за съвършена и окончателна смислова кристализация и интерпретация на това какво е носталгията. Това, което показва или трябва да показва носталгичният образ е едно, а пък вариациите, модалностите на неговите – правомерни или даже и необосновани – експлоатации е нещо съвсем друго. За съжаление родните ни политици и идеолози напълно съзнателно и преднамерено се стремят и опитват да се възползват от някои ограничения и липси на житейския разсъдък, който често е доста безразличен, сляп и глух за тези тънки, а всъщност безкрайно уместни и наложителни разграничения между същността и многообразието на формите за използването на носталгичното. Всекидневният разсъдък обикновено не полага сериозни и солидни грижи и усилия, за да преодолее бездните между носталгията сама по себе си и носталгията в качеството й на институционално (или неформално) възприет модус на употреба. Той слага знак на странно равенство между естествено възникналите и изкуствено провокираните и поддържани носталгични (антиносталгични) нагласи в социума. За него сякаш не съществуват никакви – сериозни и солидни – разлики между това, което носталгията е и това, за което тя бива представяна в хорските очи, съзнания. Като че ли битието й в живота и битието й в представите за нея са едно и също нещо. Този разсъдък обикновено не прави разлика между родените и предизвиканите от самото естество на живия живот носталгии, от една страна, и носталгиите, които са, от друга, така да се каже”, „in vitro” създадени, размножени и проявени от Властта. Той понякога често – осъзнато, подсъзнателно или неосъзнато – обърква, подменя и замества ценността и телеологията на носталгията с нейните разнолики инструментализации – по принцип или в конкретно дадена ситуация, в даден казус. Понякога всекидневният разсъдък стига дори и дотам, че вярва и на това, в което хитрият разум на политиците го убеждава; даже си самовнушава, че подобни трактовки или аргументации спрямо естеството и предназначението на носталгията изобщо не са му вменени, а са си чисто и просто негови изобретения и притежания. (Впрочем, това изобщо не бива да ни учудва: и най-манипулираният „мозък” никога не би се съгласил да му бъде отнето удоволствието да живее с илюзията, че е автономен в своите мисли, че е съвсем независим, или че ясно различава „своето” от „чуждото” мислене, макар и на практика да отсъства каквато да отлика между тях.) А за да стигне до тези „проникновени” и емоционално-приемливи за него изводи, той следва да повярва, че между употребите и същността не само на отделни, но и на всички типове и видове носталгии трябва да съществува единствено тъждество. Освен това всекидневният разсъдък е прекалено чувствителен, раздразнителен, обидчив и „бързо запалим” ако бъде упрекнат в готовността и способността му да е лесно манипулируем. Колкото по-манипулиран е даден разсъдък, толкова повече той е убеден, че самостоятелно и вътрешно е избрал и ползва дадени възгледи! А политиците и идеолозите много добре знаят и умеят как да „почеткат” самомнението или самолюбието на този разсъдък, как да „изработят” неговото тщеславие. Биха ли имали живот или власт популизмът и демагогията, ако не разчитаха на тези особености на човешката психика, съзнанието и самосъзнанието на всеки човек?! Впрочем, за подобна слабост или пристрастие на всекидневния разсъдък от значение е и още едно – важно, твърде често подминавано без да му се обръща полагаемото внимание, – обстоятелство. Става дума за това, че носталгията с упоение и наслаждение борави винаги с особен тип материали – тези за историчността, взета в нейните обществено-исторически или биографични контури и консистенции. Ако се доверим на Ст. Лец, че историческите материали трябва да бъдат лесно запалими, далеч по-бързо и по-лесно ще проникнем в „светая светих” на носталгиите. И ще ни стане по-ясно защо в мигновенията на носталгичния сеанс се извършва не едно светотатство, а едно – ментално и емоционално наситено, – свещенодействие, при което човек удивен и очарован наблюдава ярките и мощни фойерверки на спомени, чрез които експлодират или скоротечно изгарят отдавна струпани в паметта му мнемонични опасни запалителни смеси. Трябва само да се изкача най-удобният момент и да се подходи както трябва, за да може в душевността на човека да се възпламенят тези експлозиви и да я озарят неистово, ала и неописуемо трогателно. Щом става дума за опасни и лесно възпламените исторически „материали”, наложително е да се подчертае, че винаги идва златното време, настъпва кобният час за определени исторически експлозиви, които дълго време са били прикривани, невиждани или неизползвани по предназначение. И за разлика от много други казуси, форми, степени и начини на употребата на подобни експлозиви, носталгията е винаги прекалено точна, умела и прецизна в техния подбор и оптимална употреба. Нейните детонации поразяват мигновенно и тотално цялото съзнание, превземат и подчиняват на себе си душевността на човека, без той да може да мисли паралелно за носталгията, но и за нещо друго, което е коренно различно и противоположно на нея. Именно тази й странна характеристика я превръща в нещо, което предизвиква доста съмнения, подозрения, тревоги и страхове, пререкания или консолидации за нейното целенасочено, но и инструментално експлоатиране в конкретни ситуации. Така вече житейският разсъдък, а още повече пък и предразсъдък се оказват доста лесна плячка за манипулативно или спекулативно адресираните към тях носталгии. Ето, тъкмо поради това многозначително, но твърде често пренебрегвано и подминавано, премълчавано и заличавано обстоятелство, всекидневно се оказваме волни-неволни свидетели или участници в подобни некоректни отношения или пък експлоатации на носталгията. Тогава, когато тя най-умишлено се превръща в нещо отвъдно, чуждо на имплицитната й същност, за да е и оползотворена целенасочено; когато в публичните дискурси се извършва неоповестена, стриктно и преднамерено осъществена субституция на същността от инструменталността на този феномен, с което да се овласти, легитимира определен тип/вид и на разбирането за самата нея. Следователно всичко казано дотук ни посочва еднозначно или категорично само едно нещо: проблемът за иконографията и тълкуванията на носталгията днес се оказва арена на прекалено брутални или перфидни спекулации и манипулации с неговата същност и специфика, с „прочитите” на неговите употреби и злоупотреби. А тъкмо по тези причини или основания, споменатият току-що проблем заслужава едно комплексно, задълбочено, обективно и научно-коректно изследване и анализ. За съжаление през всичките тези двадесет години на преход към демокрация, сиреч на време, в което носталгията е имала възможност да се прояви във всички форми и степени, няма нито едно солидно и заслужаващо доверие изследване по проблема. Животът, обществената практика или житейската ни биографична орисия непрестанно ни „навират в очите” някакви силуети на носталгични образи и тълкувания, а обществените науки аристократично и високомерно отвръщат взор и мисъл от тях. А може би такова „мълчание” от страна на Науката, спрямо нейните отговорности и задължения да проникне в и да осветли тайнствата на носталгичния феномен, е част от по-големия въпрос за рестрикциите и принужденията на Науката под диктата и произвола на придобилата неимоверна сила и власт днес Политика?! Още повече, че ангажиментите научно (обективно и комплексно) да се разкрият и обяснят същността, спецификата и мисията на носталгията могат само да дезавуират и дискредитират иначе волно шестващите и неоспоримо властващите спекулации и манипулации с природата и предназначението на този остракиран феномен. И колкото повече и по-дълго Науката продължава целомъдрено да мълчи, толкова повече Политиката/Идеологията ще си позволява необезпокоявано волунтаризми. Колкото повече Науката се държи настрани от подобен взривоопасен – макар и невероятно актуален до злободневност, – проблем, толкова повече Политиката или Идеологията ще могат да налагат на обществеността своите пошли манипулации, да набиват в масовата психика и в общественото съзнание спекулативните си визии и интерпретации за същността, ролята и значението на носталгията в нашия живот. Ако изобщо или понякога Политиката/Идеологията има потребност от едно научно (обективно и комплексно) анализиране и обяснение на носталгията, тази нужда не произтича от безкористна любов или сърдечна признателност, от истинска почит и преклонение пред Истината, а само защото тази истина може да се употреби по предназначение в дадени казуси/ситуации. А Политиката/Идеологията се интересува от възможностите научните интерпретации да бъдат умело, но и печелившо „преведени на езика”, да бъдат „поставени под знака” на каноните или на дисциплинарните устави за инструментализираното (за политически цели) знание. За Политиката/Идеологията символната власт на Истината следва да прислужва на реалната власт на нейните – видими или незрими и неспоменати – замисли и дела. Вместо окончателна и безвъзвратна раздяла с Миналото, Преходът изобилно ни предлага и налага пиршества от всевъзможни реверсии, а понякога дори странен Ренесанс на Миналото чрез посредничеството и спешните услуги на Носталгията. Носталгията като че ли се оказва най-великолепното олицетворение на тоталната и неоспорима – символична или „практическа” – власт на Миналото над Настоящето, независимо от факта дали мистиката или грубата реалност на подобна власт засяга съкровената интимност на отделната личност, или се оказва „натикана в ръцете” на една, зашеметена и объркана от динамиката, противоречията и развоя на събитията, публичност, която има някои потребности от смислово-ценностни опори в живота. Ние вече изминахме някои пътеки в опознаването и анализа на носталгията, които ни помогнаха да съзрем и разберем ясно и комплексно нейните въплъщения. Но има потребност отново да се върнем – макар и схематично, – към някои от тях, за да не убягнат от вниманието и съзнанието ни някои важни особености, които са от съществено значение и спрямо третирания тук и сега проблемно-тематичен кръг. Вместо гръмогласно и натрапчиво обещавания „край на ерата на митовете” за Миналото, в или чрез носталгичната „пейзажност” се проявяват и легитимират осезаемо съмнението към и подозрителността в реалността и достоверността на този „край”, неговото овсекидневено, политизирано и идеологически-оползотворено отлагане чрез „демографски бумове” на социални митологии, със завръщането на части от това Минало посредством носталгични афектации, нагласи или реакции в конкретни (нормални и банално-всекидневни, или пък даже в някои по-критични, ескстремни и „наелектризирани” с твърде високо-волтажно напрежение) ситуации. Вместо „края на идеологиите”, така пламенно обещаван и гарантиран ни, се оказваме волни-неволни пленници на свръхполитизация и тотална идеологизация на жизнените обстоятелства, социалните нрави, на публичните дискурси или езици. Това впечатляващо обстоятелство, вместо да „затръшне вратата пред носа” на всяка носталгия, тъкмо обратното – съвсем гостоприемно и радушно я отваря за нея. А така вече носталгията се превръща в своеобразен политически/идеологически щит или меч; понякога и за някого даже в Архимедов лост, който да преобръща образите и тълкуванията на днешните нрави и реалности, като ги сравнява с някогашните. Вместо новите прочити и редакции на социалистическото, а и на преходното житие-битие да се окажат ваксинирани срещу вирусите и пандемиите на различни носталгични или антиносталгични смислово-тълкувателни „матрици”, те всъщност ни се представят като изобилно пренаситени (до непонятност!) с подобни матрици. Днес нищо не е или не може да бъде стерилно откъм носталгични инвазии. Бихме ли могли да си обясним правилно политическото мислене, говорене и поведение на днешните ни партийни лидери, формации и управници, които непрестанно ни връщат към сравнения между миналото и настоящето, ако напълно отстраним каквото и да е присъствие или роля на призрачното влияние и въздействие на носталгията? Тук не става дума за това, че тези партийно-политически субекти са непременно носталгици, а за това, че – като нескончаемо и неуморно ни припомнят с някаква умисъл и инструментално тълкувание нещо от миналото, – те волно-неволно дават зелена светлина, жизнени шансове и пространства на носталгията – дори чрез явната преференция или фаворизация на контра-носталгичните политически дискурси. За да ни предложат съответна успешна терапия срещу носталгията, определени политици/идеолози настойчиво ни внушават или убеждават, че са взели всички предварителни и наложителни мерки, че дори имат пълна яснота и представа – вследствие на аналитичния скенер, на който са изпратили носталгията – за това, което ще последва след отстраняването на крайно опасните тумори на носталгията. Най-често обаче техните предписания и диагнози се въртят около отдавна познати, доста овехтели като биография и прекалено изветрели и амортизирани като анализ описания, тълкувания на природата и предназначението на носталгичния феномен. Вместо радикалните промени във всички сфери на обществения живот да са стимул и гарант за бързо, лесно, повсеместно и качествено „саниране” на масовата психика и общественото съзнание от наслоенията или изпаренията на всевъзможни носталгични настроения и нагласи, те сякаш галванизират появата, мултиплицират вариациите на подобни настроения и нагласи в значими социални кръгове и среди, които се оказват най-пострадали и ощетени от логиката и последиците на прехода. Следователно носталгията не е „незаконородено дете”, излязло само от утробата на субективни, крайно субективистични, произволни или преднамерено волунтаристично ориентирани и инструментализирани човешки помисли и действия. Тя се оказва и обективно детерминирана, понеже е следствие, отражение и неочакван, но предизвикан глас/образ срещу известни неуредици в обективната реалност. Тъкмо неугледността и неуютността на днешните реалности и нрави са онзи важен детерминиращ фактор, които дава път и шанс за публична легитимация на носталгичните образи, тълкувания или повествования, колкото и те да бъдат забранявани. Ако липсват тези обективни предпоставки и условия, изпаренията или миражите на носталгията много по-лесно, а и по-бързо могат да бъдат преодолени и развенчани в качеството им на определена символна – персонална или публична – сила и власт. За съжаление тъкмо „лошият нрав, инатът” и упоритото нежелание на тази условия и предпоставки „да си отидат”, или да бъдат принудително заменени с по-добри, естествено със съпричастието и съучастието с адекватни дела, а не само на думи от страна на властниците и управниците, се оказват всъщност и „най-силните козове”, несломимите аргументи или необоримите доводи за присъствието на носталгията. Разбира се, това съвсем не означава, че носталгията е предназначена само и единствено за маргинални социални общности или индивиди, защото нейни образи се оказват присъстващи, валидни и значими и за „облажилите” се някак от прехода, които реставрират и преоценяват някои бивши социоисторически реалии и нрави, независимо дали те се адресират към времето на социализма или пък преди него. В този смисъл, макар видимо да изглежда като „абонирана” предимно за губещите от логиката и развоя на днешните реалности и нрави, носталгията всъщност не подбира своите носители и притежатели, своите апологети, глашатаи и нейни адвокати. В това се крие и нейната специфична егалитарност, защото миналото принадлежи на всички, независимо как и защо някои от тях гледат другояче на неговата същност. Вместо политиците и идеолозите да сторят нужното или дължимото, за да се изкоренят възможните социални предпоставки, условия, фактори и механизми за генериране и публично разпространение на носталгични настроения и нагласи, те като че ли, от една страна, възприемат „политиката на щрауса”, според която сякаш е достатъчно да си „напъхаш главата в пясъка” на мълчанието, за да не признаеш, че съществува този проблем; или, от друга страна, ако го припознават и признават, се опитват да го вкарат в инструментално-спекулативните си „кройки” на употреба. Вместо – ако употребим твърде екстравагантния неологизъм на Ж. Бодрияр – некроспектива за вече ускорено отишлото в историческото небитие Минало, т. е. изчезването, анихилацията на всички следи от „онова Минало”, но и най-вече на социалното в него, Промяната днес сякаш непрекъснато ни сервира пришествия на „възвърнати към нов живот” политизирани и идеологизирани ретроспективи, или обкръжения на, а дори и покушения върху Настоящето от страна на призраците, духовете и таласъмите на Миналото с въплъщенията им в носталгичните нагласи. В определени случаи даже подобни странни метаболизми на проектирането или на реконструирането на Миналото в Настоящето могат да приемат формата на твърде наивни, но емоционално-силни отклонения, които привиждат Бъдещето като една реверсия към отреченото (от настоящето) минало. За такива умове се оказва, че е имало бъдеще само в миналото, а пък бъдещето ще е завръщане към миналото, макар подобна наивна представа да е напълно безпочвена и практически неосъществима, понеже в историята няма пълни аналогии, нито тотални тавтологии. А в подобна странна картинност спомените от бъдещето, със сигурност, ще се окажат заложници от футуризма на – вече отишлото в небитието – историческо минало. В крайна сметка, догматизмът винаги разчита, а и обилно се храни от символичните пиршества на носталгичните образи и послания, независимо дали е ляв или десен. А и бихме ли могли да си представим реваншизма като тотално лишен от всякакви наличия или проявления на носталгични образи, емоции, тълкувания и послания?! Защото реваншизмът върши своите дела не толкова заради бъдещето, колкото заради миналото; поради нещо, което в последното е било несправедливо осквернено или на което настоящето не е дало достатъчно шансове да се съхрани и да властва. Именно настоящето, или още повече и бъдещето се оказват онзи плацдарм, онова свещено бойно поле, на което Миналото ще си „върне за всичко”, което е изтърпяло чрез спомените за него впоследствие, когато то вече си е отишло или е безсилно. В този смисъл реваншизмът цени Настоящето и Бъдещето само в качеството им на инструментална ценност, като средства/оръжия за някакви въздаяния на Миналото, но съвсем не и като някакви автономни или пък самоценни темпорални измерения. Малцина са тези, които имат дързостта да признаят, че използват настоящето, за „да си върнат тъпкано” за миналото. Обичайното положение изисква да се възприемат публично допустимите обяснения и оправдания, че в името, за благото на бъдещето трябва да бъдат съдени/наказани онези, които са виновни в миналото. Впрочем, настръхналите и кръвожадно гледащите към носталгията дискурси винаги се опитват да представят ретроспективността на носталгията именно и само като некроспектива, като обърнат поглед към нещо агонизиращо или вече мъртво. Макар само по себе си подобно натрапчиво и опърничаво третиране на миналото да показва неизказания, подсъзнателен или неосъзнат страх от призраците на билόто. То много прилича на онова вътрешно, душевно смутено, психическо объркано или изплашено поведение на човек, който, за да се предпази от собствените си страхове, вика доста високо, като си самовнушава и дори се самоуверява, че изобщо нищо или конкретно нещо не би могло да го стресне, разтревожи и уплаши. Такива много често са и уверенията, че носталгията с нищо не може да притеснява или да тревожи нейните противници: ако беше именно така, те едва ли биха й обръщали толкова голямо внимание, едва ли биха отделяли и толкова средства за разправа с нея. Впрочем, за носталгично настроените умове, сърца и души некроспективата може да се преобърне и превърне в перспектива. Тъкмо в този план носталгията се приближава неусетно, но плътно до фолклора и митологията, в които Фениксът се възражда от нещо, което привидно сякаш е окончателно и дори безвъзвратно погубено, което като че ли е безнадеждно и завинаги изгубено или е напълно мъртво. А за да се забележи и използва подобно превъплъщение на некроспективата в перспектива, такава инкарнация на миналото, преди всичко е нужна вяра, чувство, мисъл, памет и въображение от страна на този, който се възползва от тези „преврати”. Ако те липсват, няма как носталгията да придобие своя ореол, символната си власт! Именно тази вяра, тези мисли и чувства, паметта и въображението са „слабите места”, които са и прицелната точка на усърдията или усилията на контра-носталгиите. Вместо потъване в мъглата на Историята и изчезване в здрача на Времето на Миналото, Преходът към демокрация ни обсипва най-неочаквано с калейдоскоп от някои перспективи, присъщи на Миналото, сега сякаш превърнати в императиви и за Настоящето. Тази странна мутация на ретроспективата в перспектива се оказва възможна тъкмо чрез символно-властовите и реално-практическите роли, звучения и значения на носталгичното, на неговите многолики или променливи въплъщения. Постмодерното ни време е доста странно, понеже сервира неочаквани и непознати за предишни времена и общества възможности за своеобразно „музеифициране” на миналото. Страстта към такова музеифициране е повече от безспорна. А душевността или инимността на човека е една невероятно благодатна територия, в която да се изграждат и легитимират „музеите” на носталгията. Човек волно или неволно понякога е принуден да посещава подобни „музейни” колекции и сбирки, разположени в галериите на неговите паметови (и особени носталгични) трезори. Впрочем, днес постоянно се срещаме със странни и трудно обясними казуси. Като например такива, при които даден човек публично и дори най-искрено се възмущава, даже изобличава поклоненията на другите в мавзолеите на противни нему особи или събития, а паралелно с това най-стриктно и ревниво съхранява и пропагандира „мавзолеите” на собствените си идеологически пристрастия, сред които достолепно се намират и фаворизираните от самия него носталгии по нещо от минали времена. Такъв субект може и да се присмива над примитивизма на другите, които в транс – според неговите меродавни или модерни преценки, – се задоволяват с фикциите на своите носталгии, но в същото това време самият да не осъзнава всекидневните си жертвоприношения и ритуални жестове или поклони пред своите носталгии, които също притежават достатъчно богати фикционални и символично-властови ресурси. Той може публично да ругае или да се подиграва на варваризма на онези, които се кланят пред някакви мумии, макар в същия този момент и акт да е в качеството на отявлен апологет или на отчаян бранител на „мумиите” на своите идеологеми и митове, защото именно смисълът и значението на такива идологеми и митологеми са архаични спрямо демократичното или пък за хуманистичното мислене и действие. В крайна сметка, преходът към демокрация нагледно ни демонстрира едно мащабно безумие, което копнее и се опитва да излее гнева си върху саркофазите на определени исторически личности или структури и събития, като успоредно с това най-фанатично, самоотвержено защитава и публично рекламира неизразимата ценност на „саркофазите” на своята политическа и политизирана памет или фантазия. Всъщност подобни брутални и агресивни актове на десимволизация и дискредитация на миналото и неговите символи не бива да ни учудват. Известно е, че най-лесно за тези, които нямат свое истинско и обществено-ценено минало, е да се постараят всячески да унищожат следите и реалното наследство на онези, които са притежавали или са се възползвали от това минало, които са оставили следи в него. Целият ни преход изобилно демонстрира практическите въплъщения на подобна възможност, при което вероломството, безумието спрямо миналото нямат граници. Така всичко, което принадлежи на осъденото минало – независимо от това дали е наистина лошо или несъмнено добро – се оказва достойно за порицание/отрицание. И повече от двадесет години родните ни политици като цяло се занимават с разруха и оскверняване дори на онова, което никога не биха могли и сами да постигнат в своите обществено и държавно най-полезни намерения или пък практически изяви. А именно то – това позитивно и неоспоримо исторически или социално наследство, – по неизбежен (исторически или биографичен) начин пробива и властва в различните типове или видове носталгични ориентации, настроения и нагласи на хората. Така вече става достатъчно ясно и разбираемо, че политическата лилипутщина, моралните гномове и идеологическите джудета неистово търсят компенсации за своите недъзи, недостатъци, слабости и пороци в призрака на осъденото от тях минало. А като неизбежни стъпки или последици от подобни техни намерения и деяния са и бруталните и траги-комичните им разправи с, публични екзекуции на носталгията. Истинската археология (в т.ч. и тази на душевността и битийността на хората от предишни времена, нрави и реалности) няма нищо общо с (тъкмо напротив, тя винаги гледа с осъждане и порицание към) всеки иманярски дух и жест, който не цени миналото, а търси някоя себична изгода от него, иска да го превърне във вещ, която да обслужва неговите (почтени или непочтени) помисли и жизнени сценарии. Вместо „черни дупки” за носталгиите, преходът и политическите му небеса предоставят „метеоритни атаки” и трогателни „звездопади” на въпросния феномен. Нима не е странно (защо не и естествено!), че колкото повече ни внушават и убеждават, че миналото не заслужава да му обръщаме такова внимание, толкова повече се изостря гладът за ново запознанство с неговите (познати и непознати) страни?! Та как иначе да си обясним това „разфасоване” на миналото, щом като негови реликви и уникати главоломно покачват цените си, а вкусовете и апетитите към тях не само не пресекват, а напротив забележимо растат; но иде ли реч за носталгията, трябва с безразлични или с гневни лица да пресрещаме нейните пришествия, да се опитваме да възпрепятстваме нейните претенции да получи заслуженото внимание! Впрочем, анти-носталгичните дискурси най-отявлено, но дори и отчаяно се опитват да накарат хората да повярват, че социалистическото минало е някаква абсолютна безсмислица или вехтория, поради което паметта за него или за нейните въплъщения не притежава никаква (историческа и социокултурна) ценност. И щом като тази памет и нейните опредметености се описват като напълно безполезни или ненужни, естественото следствие за „благоразумния” индивид следва да бъде само това, че той не бива да проявява каквото да е внимание, още по-малко интерес към това одиозно минало. Обаче в същото това време реалностите, животът, социалната практика направо крещят, опровергават и се надсмиват над подобни „експерименти” за манипулиране на персоналното или масовото съзнание. Защото с артефакти от онова (дамгосано и заклеймено) време или даже безвремие, както доста днешни „демократи”, а вчерашни негови блюдолизци, се опитват обидно да го квалифицират, се извършва един невероятно доходен, макар и доста често престъпен бизнес. Нека само си припомним за парламентарните филипики или оценъчните кощунства спрямо ордените и медалите, легитимирани по времето на социализма, и да ги противопоставим на откровените мошеничества – с политически протекции, – или на публичните уверения, че те ще бъдат основателно унищожени. Обаче се стига само до имитативно или фиктивно претопяване на остатъците от такива символи в монетния двор, в държавните трезори. Така обществеността остава с твърдото убеждение от сугестивните и „реалистичните” медийни репортажи, че „миналото е получило своето заслужено възмездие”, че то е окончателно ликвидирано, като действително са претопени въпросните останали наличности от подобни – нераздадени и складирани, – медали и ордени. Всъщност никой не коментира своевременно как се случва така, че медийните „удостоверения” за елиминиране на подобни скверни атавизми на социалистическата мегаломания се оказват чисто и просто комерсиално проведена симулация или една огромна лъжа, един сапунен политически мехур. Защото впоследствие, доста по-късно, става ясно или медийно се коментира тяхното – на обруганите и осмените ордени и медали, а и подобно на приказен Феникс – появяване по тържищата, сред колекционерските пазарища или сбирки; и то не само у нас, но и в чужбина, където тяхната стойност направо бележи изумяващи, дори потресаващи всекидневното съзнание размери. Оказва се, че властници или техни протежета се облагодетелстват от паметта или от носталгията, които публично най-яростно и основателно са опровергали, опозорили, обявили за пълна нелепост. Така изкупените от техни притежатели-носители ордени и медали, от хора, изпаднали в житейска несрета или мизерия, за стотинки по-късно се пласират и продават на главозамайващи ценни във валута – от порядъка на стотици долари, евра и т.н. Вярно е, че все още не (а и едва ли някога може да) съществува Сотби или Кристи, на които публично да се предлагат (на изискана публика) шедьоври на носталгии, които да бъдат откупувани за баснословни, главозамайващи суми, а после да бъдат внимателно и ревниво съхранявани в многократно подсигурявани трезори. Вместо това обществено-историческата практика и баналното житейско отношение ни е научило, или заради тях сякаш сме привикнали да гледаме на носталгиите като на някакви крайно непотребни и досадни вехтории, мизерни и вредни остатъци. Но не забравяме ли, че твърде често онова, което в момента считаме за вехтория, от позициите на идното време може да се превърне в рядък уникат, или в сертификат за определени характеристики и особености на исторически отминалото време! На миналото, което обаче тук и сега за нас притежава статута на пулсиращо настояще. Впрочем, нали тъкмо Зигмунд Фройд бе този, който проницателно и доста аргументирано ни посочи, че реконструирането на дадена цивилизация или култура обикновено се извършва чрез посредничеството на толкова пренебрежимите боклуци, които епохите или обществата са оставили след себе си по някакъв начин?! И защото ако Историята – не като процесивност, а като научна дисциплина, – разчита само и единствено на съкровищата, които археологията твърде рядко открива, за да реконструира миналите времена, обществени структури, реалности или нрави, тя би се оказала несъмнено твърде бедна, а и прекалено изопачаваща или неистинска. Тъкмо онова, което дава огромната част и „смисловата храна” за възкресението на миналото (чрез историческите анализи и дискурси за него) се отнася до неща, които някога са били банално налични, всекидневно прозаични, буквално трафаретни; и които впоследствие – къде произволно, къде основателно – биват квалифицирани като вече никому непотребни, дори опасни и крайно вредни боклуци на миналото. Ето защо трябва да смирим пренебрежението или да обуздаем реакциите си към всички носталгични образи и послания, които уж ни сервират само и единствено някакви (натрапчиво блудкави и овсекидневени) житейски баналности, които сякаш не притежават каквато да е стойност на исторически свидетелства, ценности. Защото утре полетите на фантазията и подмолната конспирация на възкресената и отмъщаващата си памет могат да превърнат „настоящата баналност” в нещо съвсем различно, което притежава друга – непредвидима „по неговото време” – значимост. Ако решим да снижим висотата на статуса на интересуващите и ползващите се от богатствата, съкровищата на носталгиите, можем да търсим и друга метафора. Изтегляне 1.62 Mb. Сподели с приятели:
|