Богдана Тодорова
Може ли човек да живее без носталгия?
Изтегляне 1.62 Mb.
|
Може ли човек да живее без носталгия?Носталгията е естествен и нормален феномен в душевността и поведенските прояви на социалния субект. Тя не е нещо външно или чуждо на психиката на хората в качеството им на членове на определени социални общности или системи. Носталгията не е и такъв единичен компонент, който изобщо не принадлежи на социалното цяло, на различни човешки общности и индивиди, влизащи в такова цяло. Тя не е предназначена единствено и само за такава персонална консумация, която е напълно безразлична или чужда на различните форми на социална комуникация, на съвместното живеене на хората. Въпреки че нерядко носталгията е ангажирана най-вече с ефекти за „лично ползване”, тя отваря простор за връзки и с други същества, с определени обществени институции и групови форми на социален живот. В това си качество тя не само сортира, разделя или противопоставя определени социални типажи, но същевременно се оказва особен циментиращ елемент, спояващо средство за консолидацията и интеграцията, за адаптацията и нормализацията на хората, които съжителстват в определени координати на социалното пространство и време. Човешкият живот е невъзможен, ако е необвързан с известни социокултурни ориентири, с определени ценности и норми. Няма как и ценностно-нормативните вселени на човека да се окажат изцяло непристъпни, непропускливи за носталгията. Тя винаги, макар по различен начин или с нееднакъв смислов пълнеж, е ценностно-нормативно обусловена, натоварена и оцветена. Самият жизнен свят на човека е радушно гостоприемен за едни и враждебно настроен към други типове носталгични изображения и повествования. Да се твърди, че носталгията е безсмислена е напълно прибързана и погрешна позиция. Както още Лоренцо Вала подчертава, няма да намериш нищо създадено без върховен смисъл, красота и полза. А носталгията е символ и въплъщение на духовно сътворение, което носи със себе си известна красота и полза от консумацията на нейните образи. Може да се каже с право, че тя е сфера и символ на „царството на духа” на човека като род, вид или индивид. В своя жизнен свят или в срещата му с други – близки и сродни, или далечни и чужди – жизнени светове човек неизбежно се изправя лице в лице с присъствието и проявите, с влиянията и въздействията на носталгични образи и послания – било непосредствено и лично, било косвено и надличностно отразяващи му се. В процеса на своята социализация човек неизбежно се включва в различни социални сфери и дейности, които предизвикват съответни емоции и чувства, размисли и колизии в неговата душевност. Когато той е изправен пред сериозни проблеми, пред различни предизвикателства или иновации за неговия начин на живот, подобни състояния и преживявания увеличават още повече своето значение и роля. По тези причини човек може да търси дискретно убежище срещу налитащите върху му тревоги и опасности. А такова убежище може да бъдат различните типове и видове социални илюзии, отдушници, сред които свое място заемат и носталгиите. Това не означава, че природата и спецификата, функциите или значенията на носталгиите могат да се разглеждат само и единствено като тъждествени с тези на социалните илюзии или на социалните отдушници. Макар понякога носталгиите да придобиват визия и смислово-ролева стойност на социални илюзии, и дори в някои техни крайности да приличат на химери, те – въпреки всичко, – не са тотално припокриващи се с, съвсем неразличими от илюзиите, химерите или отдушниците. Вярно е също така, че човекът (като род, вид и индивид) не може да съществува без определени социални стереотипи, традиции, обреди, ритуали и привички. Подобна закономерност по никой начин не означава, че човешките носталгии (на индивидуално или на групово равнище) могат да се възприемат, оценяват и сравняват напълно с горепосочените психични механизми за регулация на дейността на субекта в определени (екстремни или банално-прозаични житейски) ситуации. Няма исторически или социокултурно установени, а и публично валидизирани начини да бъде чествана една или друга носталгия, присъща на общности или на индивиди. На носталгията не се издигат величествени монументи, нито се полагат атрактивни церемонии освен нейните незрими паметници и символични паради в дълбините на развълнуваната от нея човешка душевност. Присъствието или членството на човека в конкретни социални общности и организации по никой начин не може да го принуди или задължи да споделя, а още повече и по унифициран начин да съпреживява носталгиите на други техни членове. Всеки човек притежава и публично демонстрира определен маниер на отношение към и консумиране на собствените или тези на другите хора носталгии. Това факт не бива да се „чете” погрешно, т.е. че всеки човек има понятие само за собствените си носталгии, но е неспособен да проумее или да си представи картината на преживяванията на чуждите носталгии. Понякога външно изглеждащи като поразително еднакви носталгии на отделни лица или групи вътрешно могат да притежават съвсем различни, дори антагонистични смислови консистенции на носталгичната картинност и афективност. А друг път съвсем неприличащи се по външен изглед носталгични преживявания или реакции могат вътрешно невероятно много да си приличат, и дори да са еднородни. Носталгията винаги е определено (групово или персонално) чувство към съответно време-пространство, което е смислово и символично значимо и обагрено, или към случки и събития, разиграли се в пределите на такова време-пространство. Човек не може никога да бъде, да се усеща като алокален или атемпорален. Той винаги, макар и да не го съзнава, притежава и проявява определени отношения към своите бивши, актуални и бъдещи локализации във времето/пространството. Това, разбира се, не бива да се възприема по начин, при който колкото повече даден субект е привързан към дадено място и време, или се чувства зависим и безсилен, ако го лишат от съкровено значими за него реални или символични хронотопоси, толкова повече той е податлив или поразен от напастта на носталгичните ефекти. Както казва Алберт Айнщайн, времето и пространството са мрежа, изтъкана от нас, зад която се крие действителността. Затова и пространствено-времевите особености на даден тип носталгия се оказват призрачно було, което скрива от или в превърнати форми разкрива на човека конкретни референции на обитаваната от него реалност. Носталгията не е нито само символ, нито единствено оръдие на човешкото отчаяние, на бягството на човека от предизвикателствата, тревогите и опасностите в живота в призрачно-приказните територии на интимната душевност. А точно като такъв символ или такова оръдие се опитват да злепоставят носталгията нейните – явни или прикрити – опоненти, противници и врагове. Наистина нерядко носталгичните състояния или преживявания могат и да оставят впечатления, че са само и единствено своеобразна форма на душевен изолационизъм, на автономно избрано и отстоявано духовно капсулиране от околната среда или от случващото се в живота. Обстоятелството, че носталгията може да се свърже с отчаянието на човека от определени социални обстоятелства или нрави не значи, че отчаянието непременно следва да отвежда към еднозначни и еднотипни последици за своя субект. Една древна латинска поговорка казва, че отчаянието прави човека или войник, или монах. Затова можем да научим за случаи в историята на общества или в биографиите на знаменити личности как в съдбовни за тях събития техни носталгични образи и чувства са се превръщали в щит или в меч за тяхната наранена душевност. И действително животът предлага примери, когато отчаянието на човека от социалната или екзистенциалната му драма го прави още по-мобилизиран и по-деен, за да може чрез своите постъпки и дела за отмъсти за съкровеното в неговите носталгии. В такива житейски казуси носталгиите дават свои хоругви и бойни знамена, които да насърчават кръстоносния поход и протестите на духа срещу действителността. Има и противоположни примери, при които човешкото отчаяние води към манастирска смиреност пред властта и канона на живота, към отшелническа уединеност на духа, към монашеско отношение към околния безумно-порочен свят, който се привижда на подобен субект като Содом и Гомор за човешките ценности и нрави. В настъпление срещу или в отстъпление пред властта на живота, човек знае, че трябва да има дълбоко стаени в душата си скрижали и ориентири, за да е в състояние да понесе огромното бреме на връхлетелите го драматични премеждия. И както се казва в стара руска поговорка: тръгваш ли на поход, запасявай се с песни. А носталгията е особено интимно-душевно пътешествие, поход на протест срещу сега пулсиращото в живота, но и поход към светите места и символи на миналото, които все още озаряват и стоплят душевността и житейската одисея на субекта й. Затова и носталгично ориентираният човек се нуждае от различни – съкровени на вътрешния му свят – „песни”. Едни от тях са химни, които възпяват и величаят миналото, други са реквиеми, оплакващи сегашната многострадална човешка орисия. Носталгията е своеобразен начин на интимна консумация на удоволствия от срещата с онези образи и събития от миналото, които притежават съкровена роля и значимост за нейния субект. Тя е специфична духовно-оптическа рамка и начин, с които човек паралелно вижда и сравнява своя живот в измеренията на две времена – миналото и настоящето. Това й качество не бива да се подценява. Още Марциал подчертава, че да умееш да се наслаждаваш на миналото, значи да живееш двойно. След като днешния живот на човека се вижда ад, той има право да търси своя рай. А носталгията любезно му предоставя своите мостри и репертоари, за да може човек да се потопи в блаженството на спомените. А както твърде остроумно ни убеждава Ж. П. Рихтер, спомените са единственият рай, от който не могат да ни изгонят. Носталгията не е предимство и добродетел, нито недостатък или порок само и единствено на разпалени патриотични или на угнетени националистични умове и души, и на съответстващите им афективни и поведенчески арсенали и репертоари. Независимо от това, дали човек е, или не е, пламенен патриот и родолюбец, националист или пък даже и шовинист, той е способен да изпитва определени носталгии. Дори завършеният космополит също така не би могъл да е тотално чужд и емоционално „изстинал” спрямо зараждането и развитието в неговата душевност на определени носталгични настроения или нагласи. Да се твърди обратното, означава този особен типаж да се лишава неправомерно и необосновано от съвсем нормални и човешки преживявания, състояния и характеристики, които са валидни за всички. Макар да е вярно, че патриотите много по-дълбоко изпитват пораженията и ефектите на носталгията, и хора, които не са толкова привързани към своята родина, към родния си край, към определени възрастови коти и значими събития в тях, не са спасени от „даровете” или „проклятията”, които носталгията донася на човека. Носталгията не е специфичен феномен, който е преференциално свързан само с екстремни обществено-исторически и персонално-екзистенциални ситуации. Тя е възможна и реална дори и в съвсем безметежни, мирни и мудни исторически и социални времена и жизнени обстоятелства, понеже в тях тя може да се окаже психически необходима и полезна, за да може чрез нея човек да понесе определени натоварвания, влияния и въздействия на външната среда, на човешкото обкръжение. В историята винаги е имало, има и ще има такива „високоволтажни” обществено-исторически и всекидневно-житейски напрежения и ситуации, които провокират разпад и унищожение на съществуващи социални и междуличностни отношения и връзки. В подобни моменти на изпитание и проверка на устойчивостта на тези отношения и връзки често на „помощ се притичват” носталгичните феномени. Те спомагат за известна психична нормализация на сблъсъка на човека с новите (и не винаги желани и приемливи от него) предизвикателства, реалности и нрави. Като поемащи подобни отговорности или задължения, носталгичните реквизити и репертоари се оказват инструменти и прийоми за социална адаптация и аклиматизация към рязко променените обществено-исторически ландшафти или климати. Така вече носталгията се явява и в качеството на определен – интегриращ и дезинтегриращ – фактор в контекста на съответни екстремни или банални житейски ситуации. Човешкият живот (на родово, видово и персонално ниво) е специфична диалектична амалгама от общо, особено и единично, от закономерно и случайно и т.н. В този ракурс носталгията не принадлежи само към едната от тези категориални редици или йерархии. Тя не е само единична или случайно родена, понеже в нейната (опубличностена или апокрифна) биография пръст имат и определени (разбира се, конкретно-исторически, социокултурно обусловени и оцветени) закономерности, необходимости, общи и парциални условности и проявления. Макар политизираните и идеологизираните дискурси да се опитват да внушават и вменяват на хората, че носталгията е скверна рожба на незначителни, опасни или вредни спонтанности, че е изчадие на временно надмогнали в обстоятелствата случайности, това не отговаря на истината за нейната природа и мисия в многоликия човешки живот. Не е правилно носталгиите да се свързват само с някакви единични и случайни казуси или епизоди в човешкия живот, след като те се забелязват по протежение на цялата човешка история, в еволюцията на всички общества, цивилизации, култури? А щом тяхната биографичност е толкова протяжна във времето и пространството, то би следвало да се търсят и някакви по-общи, закономерни, необходими връзки и зависимости, на които съответните носталгии дават шанс, път, форма, въплъщение. Да се отрича подобно обстоятелство, означава да не се дава логично обяснение и на това как е възможно само единични или случайни феномени да са налице, дори да се възпроизвеждат в огромни обществено-исторически периоди или пространства. Носталгията е специфичен, но и универсален елемент на човешката психика и битийност. Тя не е присъща и прилична само за отделни малцинства от човешки индивиди, нито за екзотични, рядко срещащи се социални общности, които са пренебрежими и незначителни по своето (политическо, икономическо, социално и културно) присъствие или роля в конкретно-исторически дадената – нормално или неестествено за дадени ситуации действаща – (обществена или държавна) система. В социалната пирамида на което да е общество не съществуват такива зони или сфери на човешко присъствие и проява, които да са стопроцентово „имунизирани” срещу проникването и разпространението на вирусите на носталгичните феномени. Носталгията пониква, цъфти и дава плодове в най-различни социални групи и индивиди, които могат да бъдат разположени дори в несъвместими или полярни класи, в статусни групи, притежаващи коренно различни ценностни ориентации. Исторически не е позната такава класова идентичност, която изобщо да не е гостоприемна за пришествието и възшествието на носталгиите в нея, разбира се, при определени исторически или всекидневно-житейски обстоятелства. Исторически, актуално или футуристично няма, а и не може да съществуват такива социални общности или типове личности, които да са тотално неспособни да изпитват носталгични чувства, настроения, нагласи и реакции в контекста на дадени ситуации. Това обстоятелство още веднъж подчертава и потвърждава всеобщата характерна особеност на всички типове и видове носталгии: те са универсални компоненти от менталността, маниерите, режимите на историчност или всекидневност на хората в различни времена, обществено-исторически реалности или цивилизационни нрави. Не са познати цивилизации или култури, в които няма никакво място или пък роля за такъв универсален социално- и интимно-психичен феномен, какъвто е носталгията. Което обаче съвсем не означава, че различните цивилизации или култури дават едни и същи шансове, форми, арсенали и репертоари за проявата на носталгичното в тях. Носталгията не е атрибут и реквизит само на исторически изчезнали или на агонизиращи примитивни общества и оскъдни по ресурсите и потенциите си култури. Тя е неотменен и забележим компонент в душевността и жизнените прояви на индивиди и крупни общности и от най-развитите, но и перспективни общества. В този смисъл носталгията не познава или не признава никакви граници във времето и пространството, които са обитавани или преживявани от човешките същества. Да се твърди съвсем определено и категорично, че тя е нещо архаично и алогично, би означавало да не се познава човешката природа, или пък да се прикриват съответни спекулации и манипулации с последната от страна на съответни фактори. По този начин видяна и тълкувана, носталгията се представя и възприема като особен социокултурен феномен, който, макар и да променя своите модалности, винаги сякаш „остава на мода” и не губи окончателно и безвъзвратно своите позиции и роли. Носталгии може да се открият както в общества и култури, които се отличават със забавен исторически ритъм, така също и в общества или култури, които са подложени на или сами провокират ускорен исторически пулс на своите процеси. Това също показва, че динамиката на обществено-историческия живот е фактор, който се отразява по особен начин и на носталгичните настроения или нагласи, макар тя изобщо да не се случва в универсални и в метафизически застинали форми. Днес по огласени или неартикулирани (политически и идеологически) причини, съображения и начини носталгията се представя като нещо изцяло противоестествено, като проява на ненормално или неадекватно мислене и поведение, като одиозен белег и индикатор за наличието и влиянието на нещо примитивно, което следва да бъде незабавно (публично) дискредитирано или даже елиминирано. Тя се изобразява и третира като ценностно-нормативно демодиран феномен, арсенал или репертоар на човешки състояния и преживявания, които изглеждат смешни, нелепи, опасни и крайно вредни за нормалното съществуване на човешките същества. Естествено между реалното функциониране на носталгията, от една страна, и нейното преднамерено или инструментално визуализиране и интерпретиране, от друга страна, винаги – както в миналото, така в настоящето, или пък в бъдещето – ще съществуват сериозни разминавания, противоречия, смислови колизии, конфликти. Историята не познава епохи, общества или култури, които да са „обетована земя”, в която никога да не са възможни или реални наличията и проявите на конкретно-исторически детерминирани и форматирани носталгични вкусове и реакции. От зората на човечеството, вероятно до неговия край, дори и когато хората вече ще могат да се преселват или да живеят на други планети, носталгията със сигурност ще остане важен елемент от интимния свят на човека (като род, вид и индивид). (Тя винаги ще си остане съставка или индикатор на промени в социалната атмосфера.) Може би тогава ще се появят и действат такива специфични форми на носталгията, които в досегашното историческо или в настоящото ни битие/съзнание са напълно непознати. Например носталгични образи и чувства, които да са свързани с откъсването и раздялата, с изоставянето и напускането (доброволно или принудително) на иноземни пространства и топоси, в които земляните са се чувствали доста добре. Вероятно в такива, засега изцяло непознати на човека, преживявания ще се дадат възможности и реалности на непонятни днес за нас сравнения и дори субординации или координации между носталгиите към земните и извънземните топоси. Нещо повече: вероятно при подобни, станали ежедневие, пътешествия в космичните простори човекът може би ще придобие и немислими за нашето съвремие носталгични чувства или преживявания, които да са свързани не само със стационарни обекти в пространството, а и със самата му мобилност, с пътуването във времето и в пространството в извънземни орбити. Пред неизвестността, заплахите и опасностите на открития космос, човек вероятно ще предпочете уюта и сигурността на орбитално-космическата каюта, а това може да породи особен тип носталгии към нея. Още повече, че носталгията по особен начин е свързана и с динамиката, или с ритмиката на преживяване на някои събития. Така че ако днес ни се струва нереална и доста неприемлива носталгията по затворени (корабно-космически) пространства, или пък дори и „на път”, вероятно в някакво – обозримо или необозримо, по-близко или по-далечно – бъдеще такива феномени ще имат своето наличие, а и значимост. Днес, във времето на невероятно бързи и мащабни пробиви и успехи в сферата на високите технологии, човек все повече става зависим, дори и обсебен много повече от виртуалните, отколкото от реално съществуващите светове. Непознатата за предишни епохи, общества, култури или поколения пристрастеност на днешните млади хора към различни продукти или възможности на компютеризацията реално предпоставя, обуславя и катализира евентуалната поява и развитие на нови типове носталгии, този път обаче свързани с пребиваването във виртуалните светове. Това може да се случи тогава, когато подобни виртуални светове са вече загубени, а пък и технологиите не могат да осигурят тяхната значима „възвращаемост” за хората. И ако носталгията е особено пристрастяване към интимна визуализация на миналото, то съвременното „зомбиране” от виртуалните светове вероятно е способно да предизвика, а в бъдеще да утвърди доста специфични носталгии от техните отсъствия. Липсата на възможности за пътувания в тези светове за някои и сега е драматична. Всекидневно ставаме очевидци на смаляващи се желания на деца и младежи да излизат, да се възползват от даровете на реалното (физическо или социално) пространство, от неговите битийни характеристики или събитийни „менюта”, защото са запленени или тотално обсебени от прелестите на виртуалните светове. Интернет и различните социални мрежи дават непознати за предходните общества и поколения шансове за преминаване през границите на различни страни, култури. Такова движение в другите светове (реални или имагинерни) обаче по никой начин не обезсмисля или не елиминира окончателно и безвъзвратно носталгията; то само може да й предлага нови (исторически и социално-културни) опции или реквизити, да разширява и усложнява още повече нейния смислово-символичен диапазон и пр. Същевременно трябва да се очакват и евентуални остри конкуренции, дори баталии между различни форми на реални или виртуално ориентирани човешки носталгии. Разбира се, подобна вездесъщност на носталгичния феномен в историята съвсем не означава, че той притежава неизменни, константни и метафизически застинали същности, априорно дефинирани особености, вечни роли и предназначения. Да се приеме, а още повече пък категорично да се отстоява подобно становище би било не само крайно погрешно, а и твърде вредно относно разкриването на истинската природа и функционалност на такъв деликатен и сложен феномен, какъвто е носталгията. Така или иначе, реалният или въображаемият плурализъм на формите на носталгиите предполага и налага тяхното научно опознаване, а пък и обяснение. При всяко положение обаче непрестанно ще се натъкваме на различни обстоятелства, които ще показват, че човек не може изобщо да живее без носталгии, дори когато настойчиво твърди или убеждава другите хора, че е способен на подобно „велико” и необичайно, непомерно дори за останалите хора и общества, постижение. В крайна сметка, докато човек продължава да съществува, ще ги има носталгиите! Естествено в живота могат да се срещнат и редки примери, при които човек изобщо не се нуждае от каквито да било носталгични приливи или отливи в своята душевност. Това е напълно възможно например при хора, които – по едни или други причини – са поразени от определен тип амнезия. Те – за някакво време или даже завинаги – могат да изгубят паметта си и спомените за предишния свой живот, за всичко онова преживяно в него, което някога е било съкровено значимо за тях. Това обаче изобщо не са нормалните преживелици или казуси, пред които – исторически или всекидневно – се изправя човек, който не е жертва на такива амнезии. Подобно на човешкото същество, и обществото също може да изпадне под властта на амнезии за нещо случило се в неговата предишна историческа биография. Забравата не е само отрицателно бреме, понеже ако липсва, човекът като род и индивид ще да бъде подложен на изключително тежко психическо натоварване. Но дори и изкуствено предизвиканата амнезия, или умишлено преследваната забрава в обществото също не гарантират тотално изличаване или безвъзвратно безпаметство спрямо определени черти или събития в обществено-историческото минало. Рано или късно, особено в преломни исторически времена, погребаната и безмълвна памет се събужда и проговаря. А нейният глас, нейните разкази и присъди са невероятно впечатляващи. Тъкмо в подобни моменти на излизане от летаргичния сън и на проговаряне на обществено-историческата или на персонално-биографичната памет се случват и пришествията, и възцаряването на носталгичните образи, повествование и послания. Техните шествия поразяват и променят човешката душевност. Изтегляне 1.62 Mb. Сподели с приятели:
|