Богдана Тодорова
Пространството и носталгичното в или за него
Изтегляне 1.62 Mb.
|
Пространството и носталгичното в или за негоНосталгията не е само особено и задушевно пътешествие във времето, но и в пространството. Тъй като времето и пространството са неразделни едно от друго (като атрибути на материята, извън социалната форма на която няма и носталгия), няма как носталгичните образи, състояния и преживявания да са отзивчиви и доброжелателни към едното, ала да са недобронамерени и безчувствени към другото. Носталгията е особено – душевно осмислено, осветено и ангажирано – митарство в различни пространства на историята, общественото, общностното и персоналното житие-битие. Като всяко друго митарство, носталгичното също притежава и проявява свои странности и потайности, своите оповестени мисии и апокрифни обети. То незримо и неуморно оставя своите разпознавателни знаци, чертае във физическото или върху географското пространство своите интимно-значими духовни карти; превръща определени пунктове във възлови точки на своята съдба, като ги ознаменува като оброчища и използва като светилища на своята душа; определя територии, които са благословени и в които човек копнее и желае, или се опитва колкото се може (в даден миг или отрязък от време) да се задържи, да изпие до последна глътка дивните прелести на подобни свещени места, но и други, които обаче са му безразлични или бездушни – някои дори са и прокълнати, покрай които носталгията може бързо да преминава дори без да иска да се застоява в тях. Тя съкровено пази, но и почита своите далнини и сакралности, разположени в или поели духа и природата на съответни (опредметени и разпредметени) пространствености. Носталгичните образи и чувства винаги отвеждат човека в някакви – свидни и ценни за него – топоси. Същевременно те го извеждат от други топоси, които се оказват не толкова силно предпочитани и душевно фаворизирани. Разбираемо е, че сладките пътища ще го отвеждат към случилото се в миналото; в „златното” или в „доброто старо време”; в „рая” на човешките нрави и истинските обноски; към детството и младостта; към случките, когато човек смята, че душата му е била на седмото небе, или във възрастта, когато календарът на жизнения свят е отрупан с лаврите от триумфите или сполуките в човешкото битие. Докато трънливите пътища в носталгичното изображение и повествование се откриват, вият, изтощават и измъчват човека в сега пулсиращото време, в което все повече той сякаш изостава, духом отслабва, започва да губи или вече е безвъзвратно пропилял – по своя или по чужда вина, – важни житейски или пък други ценни шансове в биографичната си орисия. Миналото е това носталгизирано пространство, в което човек се мисли или чувства като напълно самия себе си, в собствената си „духовна кожа”. Там/тогава той е открил и проумял своята съдба, при това е показал, че може самостоятелно или с помощта на „значимите други хора” да я кове, да прави важни и значими житейски избори и да направлява смело и умело курса на своята човешка биография. В носталгичните образи и чувства обаче настоящето е представено другояче: като някаква „омагьосана земя”, в която човек губи самия себе си, отчуждава се – както от себе си, така и от другите (ближни или далечни) субекти, които се отличават от него по особеностите на своите житейски пътища и по сполуките си в тях. В това особено – „омагьосано” – пространство човек не открива лесно и бързо нужните му ориентири, не е способен да контролира и направлява житейския си поход, оказва се крайно уязвим и непрестанно изненадван от всевъзможни неприятности. В „омагьосаното” пространство на настоящето сякаш вилнеят други сили и стихии, които са неподвластни и непонятни на човешкото съзнание. В него човек всеки момент очаква да се сблъска с неочаквани препятствия и предизвикателства, като дълбоко в душата си усеща, че не винаги има шанс и сили да ги превъзмогне, поради което и в пространството на душата му е някак тревожно, тягостно, мрачно. За разлика от своята драгоценна обител в миналото, където на човека му се струва, че е гален от лъчите на едно спокойствие, на една мистична разнеженост на битието, където пейзажът сякаш възторжено пее своите чудни химни и всичко изглежда някак много красиво, истинско, възвишено и по човешки, обратно – в калните окопи на своето настояще, в незащитените рубежи на своето незавидно житие човек се усеща като обкръжен отвсякъде от – видими или незрими – противници и врагове, засипван от бурите и пороите на всякакви опасности и неприятности, обзет от постоянни безпокойства, непрестанно посрещащ грубостите на живота, коварството на хората, лукавството на измамните реалности, обстоятелства и нрави, и сред едни декори, които ако не го стряскат и панически плашат, поне му изглеждат като грозни, злостни, неистински, преизпълнени с пошлост и низост, с лошотии и злосторства, сред които човекът, неговият дух, душа, воля и живот не са свободни. Носталгията обуславя и неусетно налага особено – „сиамско” – съществуване на двата вида – сякаш противостоящи едно на друго – пространства: тези на външния, физическия, материалния и онези на вътрешния, на духовния свят на човека. В носталгичните образи и чувства всяко едно от тези пространства зависи от другото. То израства и изпъква, или се размазва и обезличава, поради специфичните черти и неартикулираните „на висок глас” потайни, но твърде важни ангажименти, които неговият антагонист придобива в носталгичното състояние или преживяване. Подобен странен, загадъчен, а и трудно разбираем „микс” на физическото и духовното пространства е невъзможен без палавите игри и пакостническите ефекти, които развихрената фантазия, човешкото въображение предлагат, ведно с пищните дарове, които човешката памет изравя и лукаво предлага на психиката, съзнанието или самосъзнанието на изпадналия в носталгични моменти, състояния човек. В носталгията траекториите или орбитите на миналото и настоящето се пресичат, за да очертаят едно духовно-душевно пространство, което ги разделя и дори противопоставя едно на друго, превръща едното в суровина и средство за другото. Колкото повече едното пространство – това на миналото – е бленувано и жадувано, толкова повече другото – онова на настоящето, – е презирано, мразено, отхвърляно. Колкото повече първото успокоява, толкова повече второто нервира някак човека. В това си качество, в подобно занимание и удоволствие носталгията трябва мислено и емоционално да създава йерархии за пространствата на всяко от тези времена, да налага „дисциплинарен устав”, контролиращ вида и поведението на времената. И естествено веднага може да се предположи, че миналото ще се възкачва повече или достолепно ще царства на върха на подобна въображаема, безплътна йерархия, докато настоящето стремглаво и безконечно ще се срутва надолу, ще потъва или ще се гърчи в нейните най-долни етажи, или пък дори и в нейните подземия, и т.н. Следователно самото минало или настояще се представят (пред носталгично ориентирания ум) като специфични – реални или имагинерни – пространства, които притежават съответни – позитивни или негативни – смислови заряди и ореоли. Подобни пространства разполагат със своите особени ландшафти или климати в смислово и ценностно-нормативно отношение, които привличат (или отблъскват) изтънчените вкусове на носталгичните сетива на човека (като род, вид и индивид). Не винаги съществува тясна връзка и хармония между профила на физическото пространство и неговото духовно отражение в носталгичните образи, чувства. Ето защо е възможно едно пусто и грозно място да носи съвсем различни – уплътнени смислово и разкрасени ценностно, – референции в носталгичните преживявания, така както едно дивно или екзотично място да предизвиква понякога равнодушно, дори и отрицателно настроение у човека, изпаднал в носталгичен размисъл. За нас, българите, родени и привикнали сред друга природа, пустинята може да изглежда като нещо страшно, неприятно, неприветливо и т.н. Обаче за бедуините тя притежава своите носталгични „извори или оазиси”, каквито ние не бихме могли да открием, нито да предполагаме, поради коренно различните ни ценностни нагласи. Сред една високопланинска пустош, където сякаш нищо не расте, където само змии могат да царстват сред безкрайни камънаци или ниски храсталаци, човек може да е преживял изпитания на волята и духа си, да е почувствал силата на емоции, които дълбоко се врязват в паметта му. И някога – след много дълго време, – когато човек отново се върне – реално или дори само в спомените си – на това място, носталгията пак може да го дари в удоволствие от всичко преживяно преди. Но и обратно, днес има достатъчно заможни българи и българки, които не мирясват и кръстосват задморски страни, посещават най-различни и екзотични курорти. Но ако нямат нюх за прелестите на дивната и сякаш божествена, неземна природа, ако не са впечатлителни, или пък не излизат от бара и не отиват по-далеч от плажа, вероятно няма да имат такива спомени, които след време да предизвикват носталгия. Виртуалните пространства на носталгията са обкичени със знаци и символи, които упътват човека или му помагат да разбере защо и как именно случилото се в техните особени територии става интимно значимо – било в позитивен, било в негативен ракурс, смислов фон. Единствено и само техният притежател и ползвател може правилно да се ориентира в енигмите на подобни кодове; да прокара незрими азимути на (душевното или битийното си) движение сред тях; да знае къде в тях са разположени всевъзможни душевни заслони или – напротив, – твърде опасни, лъкатушещи, каменисти или пък хлъзгави пътеки, коварни блата и страшни пропасти. Подобни виртуални пространства неусетно, но неотменно предлагат и налагат съответни скорости, ритмики на движение на духа, мисълта и чувството в тях. Носталгията разполага с невероятни умения и способности за лесно и рязко „сменяне на скоростите”, за забавяне, плавни или внезапни и остри завои, за изпреварвания на някакви точки и пунктове по трасетата на носталгичните образи и чувства. А всичко това превръща носталгичните преживявания в невероятни приключения. Миналото обикновено предлага (чрез носталгичното му изображение и преживяване) моментно въображаеми територии, в които мисълта и чувството се реят волно, стрелкат се неудържимо, гмуркат се в или изплуват от глъбините им, плъзгат се сякаш по повърхността (на времето и пространството), без да усещат какъвто да е неприятен и болезнен допир от близостта с последните. В неговото виртуално поле духът или душата могат – по свое собствено усмотрение, – да забавят своето движение, да се спират или задържат за повече или за по-малко време в тези техни пунктове, които ситуативно даряват със смисъл и съответни емоции или чувства. И обратното – носталгично обрисуваното, а и преживяното пространство на настоящето е най-често одиозно. То е изпъстрено с всевъзможни и безбройни, неочаквани и нежелани препятствия, с лоши изненади, с неприятни пречки и опасни предизвикателства. Това пространство се изрисува и тълкува в носталгичното изображение и повествование и като принудителни, но и студени по душевните си температури, опасни с вредностите си, премеждия на човека. Неговият смущаващ и дори нерядко сковаващ – смислов и ценностен – мраз по своему ограничават човека, забавят скоростта му или пък го лишават от възможностите с любопитство, с чувство и наслаждение да се поспира и оглежда встрани, за да поеме още хубости, които настоящето, неговото символно или визуално пространство може да дарява. Носталгията съвсем не е безразлична и безучастна към онова, което може и трябва да се открие – като незримо или видимо достойнство – в пространството. Тя не само разчита на характерните особености на отразеното и преживяното чрез нея пространство, но е способна – по своему – да го разкрасява или пък да го загрозява. Впрочем, таксономиите на пространствата, които носталгията декретира и легитимира в историческото, общественото, общностното и индивидуалното мислене и битие могат да бъдат от най-различно естество и с различен смислов обхват. Носталгията може да бъде ориентирана към близки или далечни пространства; към места, в които (много дълго или за съвсем кратко време) е стъпвал кракът на нейния субект. Тя може да се извисява до равнището на отечеството и родината, които са напуснати – доброволно или принудително – от носталгичния човек, но тяхната болезнена липса (в пределите на душата) да ги възкресява в дадени мигове. Тази липса или наличност на родината може да се усеща и изразява по различни начини от всекидневния разсъдък. Тя дори може да има и някакво, твърде озадачаващо и сякаш непонятно разпределение. Не случайно и Кант много точно отбелязва, че в чужбина хората обикновено постоянно говорят с умиление за родината, а в отечеството си – непрестанно обсъждат предимствата и прелестите на чужбината. Носталгията може да фиксира и концентрира своето внимание, пристрастие и към родния край, към някоя местност или нещо в нея, което е интимно свързано с минали, но незабравими трепети или преживявания на човешката душа; с бащината къща или с някакви предметно-веществени атрибути в нея, която напомнят нещо. Понякога е нужна не цялостната или детайлната представа за свидния пейзаж, който е носталгично „бракосъчетан” с трогателни чувства или преживявания в миналото, а дори само един – внезапно и бързо, или постепенно и бавно изплувал – детайл; нещо съвсем невзрачно и незначително, което обаче да отприщи стихията и освободи бентовете на незримите задръжки, за да рукнат и потекат талазите на носталгията. Затова понякога, когато погледът неусетно се спре на или се плъзне върху предмет, който – подобно на светкавично протичащ токов удар, – поражда и съответни асоциации в мисленето ни, мигновено можем да реконструираме и останалите – липсващи или невидяни в този миг – неща, които обаче са (или биха могли да бъдат) част от органиката на всичко онова, което носталгията не предлага директно и осезаемо като тотално изображение и подробно повествование за случилото се. Човек може след много години отново съвсем случайно да премине през някоя квартална градинка, която вече изобщо не прилича на онова, което някога е била, и сега – хищно и напълно оглозгана от времето, с неимоверно малко или изсъхнали дървета, с разбити алеи и потрошени, останали съвсем малко пейки, и пр. – съвсем неочаквано пред погледа му да се изпречи нещо – някакви, издълбани в кората на изкривено под тежестта на времето и олисяло дърво преди десетилетия, знаци на първи любовни трепети, букви от името на обичаната девойка и пр. И само един нарез вече да е напълно достатъчен, за да взриви човешката памет, да завърти с шеметна скорост сякаш напълно забравената лента на онези събития, за да може да ги възкреси като някакво чудо в пълния им блясък, а и да призове спешно на помощ една горестна носталгия по младостта, по сладостите на първата любов. Често определени кичозни вещи/предмети, но подарени от (или пък имащи интимно тясна и „гореща” връзка със съществуването на) скъп за някого човек, се превръщат в символ на прекрасното, красивото, истинското, възвишеното, доброто. В тяхната външна безполезност и грозота обаче се укриват огромни символни блага, които носталгията безпрекословно уважава и почита, неуморно хвали и възпява; в тях тя вижда единствено (или предимно) смисъла и ценността на дадената връзка, защото те не само я олицетворяват, но я и „вдъхновяват” – както някога, така сега. Това създава възможности и условия, механизми и репертоари чрез носталгията да се декретира една и да се суспендира, детронира друга символна пространственост. А самата носталгия се явява и своеобразно пространство, в което се утвърждават особени законодателства и режими на релативност на различни пространствености. Всъщност, в подобни мигновения сме свидетели на едно чудотворство, на една магия или илюзия. Става дума за това, че в такива преживявания човек получава рядката възможност тоталността на пространствеността или на фабулата на нещо, което се е случило в миналото, да бъде – философски казано, – диалектически снета във и чрез фигуралността на конкретен предмет, на някаква (безобидна, но емоционално драгоценна и свидна) вещ. Тоест, тук „макросветът” на една далеч по-голяма пространственост се редуцира до (или пък се прониква от и одухотворява чрез) микроскопичната си версия, посредством миниатюризацията си в конкретна – и за другите хора несъмнено крайно невзрачна или прекомерно банална, но иначе пък несъмнено преизпълнена с духовна същност и енергия за дадения субект – вещ. Можем и другояче да представим такова превъплъщение, като споменем, че в подобен казус става дума за особена компресия на събитийността или за такава визуална конверсия, които „свиват” далеч по-крупните мащаби и форми на дадена случка или изживяване, като ги заключват в много по-скромни контури и габарити. Мистерията на носталгичното се спотайва в нейните редки таланти да жонглира с пространствеността; да прави впечатляващи визуални трикове, при които голямото става малко, или обратното; при които зад видимото надниква незримото. Подобни дарби и факирства демонстрират (пред съзнанието на носталгика) една специфична еквилибристика, при която нещо липсващо изведнъж изниква или пък се забелязва в нещо присъстващо, което има коренно различни значения, функции. Впрочем, нямаме ли натрапчивото усещане, че в подобни казуси на носталгично „пътешествие” са оказваме лице в лице с пространствеността и визуализацията на приказките, на наративното повествование и метафоричното инструментализиране? Ако трябва да сме (примерно) още по-точни, да кажем, че в такива случай като че ли се възкресява – без обаче да се оповестява, – сюжета от добре познатата (на всички ни) приказка, в която героят отваря бутилката, от която излиза духът. Та нима при носталгичните провокации и акции не се срещаме (пряко или косвено) с приказно-метафоричната „бутилка”, приела веществеността на предмет, който носталгичният поглед възнаграждава със своето особено и заинтригувано внимание? Та можем ли – с гранитно самочувствие и без капка съмнение – да твърдим, че от този предмет не изкача духът на случилото се в миналото, възкресено от носталгията?! Носталгията винаги се появява (на хоризонта на психиката и съзнанието) не като застинала, неподвижна и непроменима фотографска снимка, която регистрира определено – минало, ценно, значимо и интимно ангажирано – събитие за човека. В нея нямаме равнопоставеност на всички детайли в „панорамата” на нейните образи. Има неща, които излизат на предна линия, които се пъчат и перчат в носталгичното изображение, така както присъстват други щрихи от пейзажа, елементи от целостта на образа, които моментно сякаш са неравностойни, повече или по-малко изтеглени (встрани или назад) от перспективата на носталгичните мисли и чувства. Именно затова носталгичната визуализация сякаш прилича на някаква холограма, която придава не само дистанция, но различна плътност и значимост на компонентите си. Носталгичният образ притежава специфичен „стереоскопичен” ефект, при който походът на „духовното око” може да се придвижва в/от различни посоки, да сменя своите позиции, да вижда в анфас, профил, отстрани и дори отзад на нещата. Носталгията винаги е една неизразима докрай душевна аксонометрия, която по своему представя видимото и невидимото, придава различни контури и позиции на нещата от живота, изисква различни гледни точки, за да се видят и проумеят едни или други потайности, които са спотаени в диплите на „вещните” дадености или привидности. Тази своеобразна и своенравна аксонометрия е в състояние да предизвиква особени сплесквания или разтягания на фигуралността на случилото се, да размества и преобръща нещата „надолу с главата” или пък „нагоре с краката”, в зависимост от господстващото в момента чувство и направляваното размишление. Като всяка аксонометрия, носталгичната също неистово се нуждае от някаква главна ос, около която да се разполагат и да се разиграват останалите атрибути. За носталгията подобна фундаментална ос може и трябва единствено да бъде даден смисъл, който пронизва цялостно фабулата на изживяното в миналите събития. Без този смисъл цялостната фигура – реална или въображаема, – на миналата случка би се разпаднала, би се лишила от всичкото си очарование и ценностна съкровеност. И тъкмо затова, докато човек все още е под пресата на носталгичните образи и чувства, не е в състояние да подмине, изостави или забрави за въпросната ос-смисъл, която виси (като дамоклев меч) над съдбата на цялостното носталгично преживяване. А това именно дава сила и власт на някоя – съвсем невзрачна и сякаш непотребна – вещ да се превърне в средоточие и притегателен център на носталгичното чувство. Смисловостта, която тегне като зла орис и проклятие над, или чиято сянка е вградена в незримите темели на образността, е именно тази, която придава (или отнема) съответно очарование и привлекателност на конкретна вещ, на дадено пространство. Благодарение на тази смисловост носталгията ни връща не към предметите взети сами по себе си, а към тяхната образна свързаност с и обреченост на нещо, което е сътворило и легитимирало във времето определен интимно-значим смисъл. Кант не случайно подчертава тази странна особеност на образите, която ги прави далеч по-силни и доста по-привлекателни от самите предмети, които те отразяват в себе си. Той дебело подчертава: особеното е, че образите на нещата често предизвикват по-силна възбуда от самите неща, тъй като силата за въображение е заета с обрисуването на тези образи; понякога тя добавя обич, понякога обаче омраза, които ние след това наистина вярваме, че усещаме. Нима това не касае и носталгията?! Всъщност носталгията се поражда и дефилира в (параден строй, или в окаяна и отчаяна върволица от хаотични, дори панически хукнали) образи и емоции, като увлича с лавината на своите изображения и преживявания не само предметите, вещите, материалните неща или атрибутите на засегнати от нея социални субекти. Пространствеността на носталгичния образ или чувство може да отразява и легитимира чрез себе си, да произнася определени оценки или присъди и над други, особени пространства. Например носталгията – при всяко положение, независимо дали им дава гласност и видимост, или не, – се ангажира и със съответни пространства, изградени от и разположени в социалните мрежи на нейния субект. Във физическото/географското или в историческото/социалното пространство се разполагат и функционират различни – хетерогенни и разнолики – пространства или мрежи на човешкото дислоциране и проявление в действителността. Благодарение на това обстоятелство носталгията дава шанс и път на различните мрежи на „значимите други” – ближни или по-далечни, настоящи или ситуирани само във вече отминалото (историческо, биографично) време, в приключилата събитийност. Всъщност, няма как изобщо, а и правилно да говорим/пишем за носталгията, ако пренебрегнем (или дори елиминираме) ролята и значимостта на това особено пространство – на „значимите други”, били те отделни индивиди или общности. С това пространство ни свързват незрими или видими връзки и зависимости, без които нашият живот изобщо не би бил нито възможен, нито емоционално пълен. Човек непрестанно се старае и опитва да си изгради, или да разгради съответни социални мрежи, които са всъщност тъкан и храна на целия му жизнен свят и живот. Всичките му дълбоки размисли или повърхностни преживявания винаги са свързани с ориентацията му към (или с отчуждението му от) властта и ограниченията на подобни мрежи. Тъкмо тези мрежи очертават парцелите на желаното или на нежеланото присъствие на човека в социалното пространство, а и капаните му за човека. Така вече духовното пространство на субекта, неговите душевни брожения се оказват – пряко или косвено, зримо или невидимо, – зависими, „орисани” от пространствата на социалните мрежи, в които този субект може или трябва да се придвижва. Не са възможни и абсолютно никакви носталгични видения или преживявания, които да са – практически или поне символично, – необвързани с подобни мрежи, с образи и присъствия на „значимите други хора”, на оставеното чрез техните дела и постъпки, реакции, чувства, думи или избори, засягащи някак носталгичния субект. В крайна сметка, самото физическо пространство няма никакъв смисъл или никаква ценност и значимост, ако не е паднало в, протекло през „ситото” на „пространството на значимите други”, през мрежите или капаните на социалните мрежи. Носталгичната идилия никога не рисува и не тълкува нейния субект или главен персонаж като самотен Робинзон, запокитен в екзотично пространство, лишен от непосредствени контакти, връзки и отношения с близки нему хора. Носталгикът винаги се вижда и преживява – във възпятото чрез носталгичните образи и чувства – в пространство, което (реално, а не безплътно и мистериозно) е изпълнено с присъствията на значими хора, на скъпи същества, без които неговият живот е празен. Той не е самотник, ненуждаещ се от други човешки същества, а единството от рая и спокойствието на природата, понеже последната за него винаги има одухотворени, т.е. очовечени – по някакви странни или неразбираеми за самия него, – образи. Вярно е, че в носталгията човек не е много прецизен и внимателен, нито е и прекалено скрупульозен за логически съответствия и непротиворечивост за това, което му сервират нейните образи. Ако трябваше да бъде напълно рационален, той никога не би си позволил в съзнанието му да властват образи и емоции, които да го превръщат в център на вселената, в сол на живота, в епицентър на събитията. Той щеше да осъзнава, че колкото и да са му мили и скъпи някои неща от миналото, за другите хора, за обществото те не представляват никакъв интерес, нито пък полза. Така в пространството на историята или на ежедневието си този човек щеше да знае, че не е, нито може да бъде единствено и само той всичко, около или заради което са се случили дадени събития и случки. Обаче в носталгичния размисъл, или в съпровождащото го преживяване, не присъстват с достатъчна сила и власт подобни мотиви или изводи. Тъкмо напротив, в носталгичните образи и емоции човек се вижда като главно действащо лице, като основен субект на случилото се, дори и когато нещата в тези събития се отнасят и до проявите на другите участници в нея, а още повече, когато самата тъкан на събитието е създадена повече от други лица. Всъщност още Кант правилно отбелязва, че всеки човек, всяко създание, което самό се поставя като предмет на своите размишления, не бива да се разглежда като част от света, която запълва празнотите на мирозданието, а като член на мирозданието, негово средоточие и цел. Затова, колкото и епистемологически да е неприемливо, или морално да е укоримо, подобно грандоманство на субекта е нещо съвсем естествено и сякаш очевидно подразбиращо се, неизменно за носталгията. И макар човек да не се вълнува от подобно тщеславие, че „всичко се върти около него”, на практика именно такова умонастроение предпоставя и гарантира, че смисловата ос, която очертава различните възможности за носталгичните странности и крайности, превръща всичко останало в подвластна на гравитацията й „материя”. Когато обаче говорим/пишем за странните и интимни връзки или сношения между носталгията и пространството, следва да имаме предвид и още нещо. То се отнася не само или не толкова до пространствеността на вещността; до предметите, които възкресяват и насърчават шествията (в душата на човека) на образи, мисли, емоции и чувства. Това, за което трябва да стане дума, касае и редица други незрими пространства, които ангажират вниманието или дейността и на другите сетива. Носталгията не разчита единствено и само на външното или на „вътрешното зрение”, на всевъзможните оптически визии, илюзии или ефекти. За нея са далеч не по-малко важни и интимно значими и „жертвоприношенията” на другите сетива – слухът, обонянието и осезанието, – които също така (солидарно и активно) могат да участват в мистериите (или във вакханалиите) на носталгичните преживявания. Без тяхното присъствие и участие, без тяхната всеотдайност или невидима поддръжка носталгичните образи и емоции биха били доста бедни, постни и бледи. Всяко сетиво притежава и властнически разполага със свои – незрими – територии, върху които изсипва всичките си благословии или анатеми и проклятия. И затова всяко сетиво по своему изгражда свои пространства; придава им един или друг – атрактивен и привлекателен, или безобразен и отблъскващ, – вид и символен статус. В носталгията подобни капризи или повинности на отделните сетива са от съществено значение, а съвсем не са някакъв непотребен или пренебрежим детайл. Съвършените носталгични образи, разкази и преживявания са почти неописуем коктейл от различни – по вкус и дозировка – сетивни субстанции и инстанции. В тях отделните сетива взаимно си оказват чест едни на други, даряват се и паралелно с това приемат жестовете и подаръците на другите сетивни феномени. Такива рандевута на различни сетивни консистенции очертават и легитимират особено пространство, в което носталгичният патос и етос се намират сякаш на родна земя. Това пространство има особено очарование и ценност, именно защото е изпълнено с определен смисъл, натоварено е и със съответни ценностно-нормативни мисии. Това, което се случва в „отечествените и интимните пространства” на дадено сетиво, може да се окаже крайно любопитно и предизвикателно за вниманието или ангажираността и на останалите сетива, на техните приноси и роли в общото съзиждане и поддържане на определени носталгични илюстрации или тълкувания. Даден сетивен ефект може да увлече във „всеобщ хоровод” другите сетива. Един пробив в някое сетивно-носталгизирано пространство може да повлече крак дори за пришествието и възшествието на други (по естеството си) сетивности, да предизвика кавалкада от разнородни сетивни образи, впечатления и внушения. Така вече оптическият образ „не върви” без компанията на звукови, а дори на обонятелни или на тактилни впечатления, които – едно по едно, или вкупом и шумно – се втурват, настаняват в органиката на носталгичните изображения, повествования. Обаче е напълно възможно и обратното: един познат и приятен в миналото аромат сега вече, след много изтекло време и при коренно други обстоятелства, да предизвика взрив, да даде път за възкресението на оптически реконструкции за миналото или да отприщи стихията на отдавна заглъхнали и сякаш завинаги забравени звуци. Всъщност, твърде често, особено пък когато са по-детайлни и пищни, носталгичните образи и повествования представят своеобразно надграждане и проникване на различни типове или видове пространствености – реални и въображаеми. В подобна дифузия или осмоза се съприкосновяват, а и си взаимодействат оптичното, акустичното, обонятелното и тактилното, като вследствие на това се пораждат далеч по-пълнокръвни и афективно въздействащи носталгични образи, емоции и чувства. Така, тръгвайки от едно сетивно пространство, се преброждат и останалите. Носталгията никога не представя на своята сцена или в драмата си персони, които – подобно на мимовете, – правят някакви гротескни жестове, знаци и движения, без да издават каквито да било звуци. В носталгичните образи и повествования се изливат потоци, а понякога и гърмящи водопади от всевъзможни акустични орнаментации на възпроизвежданата и преживяваната случка. В тях се чуват гласовете на отделни лица или на неща – били те от животинския свят, или пък от тишината, или от грохота на местата и т.н., които са хронотопос на въпросното събитие. Глухотата и немотата само могат да направят носталгичните образи твърде странни, озадачаващи, тревожещи или даже плашещи техните притежатели и консуматори. Ето защо носталгичното преживяване никога не се лишава и от екстрите, или от десертите на определени интонационни „менюта” и звукови колекции. Това специфично акустично пространство (реално или символично) придава още повече правдоподобност, съкровенност, ценност и значимост на носталгичните образи, на ролята и особеностите на конкретно-човешките актове или избори на участниците във „възстановките”, които носталгичната сценография предоставя за потребление. Пространството на езика, на говоримото или на писменото слово, на изящната и воказираната, или на грубовата и нескопосана човешка реч може да се окаже лелеяна Ханаанска земя за мистериите, митарствата и премеждията на носталгията. Пространството на добре подредения и уместен, или на доста разбъркания, но въпреки това трогателен, словоред, употребен в конкретно интимно-значими случки, спокойният или невротичният почерк, видян върху съкровените територии на стари и пожълтели от времето писма и т.н., могат да извадят от безмълвието и летаргията съответни човешки гласове, говори, инонационни и ситуационни игри, а пък и да ги накарат да проговорят – отново по същия или дори по още по-пленителен начин. Една дума, познат тембър на гласа, някаква интонационна модулация, особен дефект в речта и т.н., са в състояние понякога неочаквано бързо да възпламенят и изровят от непрогледните и безгранични бездни на паметта такива спомени, които възкресяват цели поредици от казани или от недоизказани, от подсказани или от иносказателно вметнати и промъкнали се неща, които са принадлежали на участници в носталгично реконструираната (в конкретния момент) носталгична драма. Незримото пространството на звуците придава особена прелест и душевна пълнота на носталгичното възкресение и произшествие. Няколко акорда от дадена мелодия, някаква отдавна неслушана песен, някакво чуруликане на птички, някакво сгромолясване на тътена на улични звуци, на промишлено-заводски сирени, на тракане на пишещи машини, на свистене на гуми на автомобил и т.н., внезапно могат да задействат капсул-детонатора на дълбоко заровените мини на носталгията; и да предизвикат последваща експлозия и дори взривна вълна от поредни детонации в човешката психика и съзнание, станали обект на внезапно носталгично покушение. Нещо повече, внезапната и неочакваната поява на отделна дума, на някой познат глас, на определен маниер на говорене или на пеене са в състояние да предизвикат носталгия не само за конкретно или персонално-значимо събитие, но и за нещо много повече. Така например, когато ненадейно ни прозвучи дадена мелодия или песен на отдавна забравен (от другите) изпълнител, съвсем неусетно може да ни връхлети носталгия по цял културален – примерно, музикално-жанров, – пласт, който вече – в придошлото, а и безцеремонно властващо настояще, – е потънал под пластовете на времето, останал е сякаш без глас и видимост в социалния живот. А всъщност носталгичните „позивни” са свързани тъкмо с контекста на подобен културален пласт на времето, историята, всекидневнието и житие-битието на човека; с контекста на „духа на времето”, на разигралите се житейски ситуации или случки, които не биха притежавали и излъчвали онзи смислов и ценностен колорит, ако са били разположени не в него, а в някой съвсем друг – коренно различен и съвсем чужд по естеството и специфичната си органика и природа, – социален контекст. Днес някои възрастни или стари хора могат с прискърбие и носталгия да си припомнят за музиката на тяхната младост, на тяхното поколение, която вече никой не познава, нито пък слуша. Сега напълно отсъстваща, т.е. лишена и от всякакъв смисъл за актуалните човешки/поколенчески вкусове, тя може обаче отново да възроди не само спомените, а и културните ориентации към загубената художествено-естетическа ценност на онова, което миналото някога е съградило и използвало. На тази основа носталгичното възпоминание може да провокира поколенска дистанция, отчуждение и дори конфликт, поради различната смисловост на музиката, която се приема или която се отрича като „достойна за истинския” естетически вкус. Но не са само зрението и слуха единствените и значимите фактори, чиито благодеяния и жертвоприношения осезаемо, дори твърде контрастно забелязваме, а и съответно – по твърде особен начин – честваме в носталгичните образи и чувства. Чудният свят на миризмите и ароматите, уж безграничните и неописуемите техни пространства са способни да импулсират и канализират мисълта и чувството. А носталгията не може да си позволи високомерието и безотговорността нахалос да пропилее златните шансове и шоколадените възможности, които този свят, такива своеобразни сетивни пространства предоставят на човека в носталгичния му поход. На Марсел Пруст може би най-много дължим искрена благодарност за това, че толкова блестящо и неподражаемо е описал, а и проанализирал влиянията и въздействията върху човешката душа на различни аромати, на спомените и реминисценциите за далечни миризми, които искрометно връщат към скъпи хора или неща. Наистина, понякога уханието на един аромат или вонята на нещо тутакси са в състояние да възкресят в съзнанието ни образи и чувства, които са свързани с подобни обонятелни колекции в паметта, подсъзнанието или в съзнанието на човека; да ни прехвърлят – сякаш с непостижима иначе телепортация, – от реалното във виртуалното, но и носталгизирано измерение на човешките образи и преживявания. Нещо повече: в носталгията се получава някакво странно преплитане и сякаш изобщо неанализирано просмукване на различни подобни пространства. Така в носталгичния образ самото физическо пространство може да придобие и особен мирис, който реално то никога не би могло да притежава. И обратното: контекстът на случващото се в спомена в конкретно пространство може да промени аромата и усещанията за неговите посегателства или похищения върху човешката душевност. Пространството на ароматите се оказва специфичен бонус или полица за определени носталгични изображения и повествования, за тяхната правдоподобност, колоритност, увлекателност и поучителност, или – обратното – за тяхната елементарност, профанност, за отблъскващите и вредните лъчения и ефекти, произтичащи от тях. Това пространство дава/отнема животворни сили от носталгичните образи. Носталгията може да ни навести и чрез съответни тактилни референции. Когато човек случайно или напълно съзнателно се докосне до съответни предмети, до някаква по-особени материи, които са способни незабавно и неочаквано да мобилизират под бойните знамена на носталгичните легиони (от образи или чувства) съответни реконструкции на минали случки и събития, на представи и усещания за близостта на скъпи хора или техни принадлежности, той няма как, а и защо да пренебрегва, да омаловажава или пък да обезличава и елиминира ролята на осезанието. Едно приятно (или пък неприятно) докосване от друг човек, но по начин, който мигом отвежда мисълта, емоцията в лабиринтите на възпоминанията, може – вероятно или пък със сигурност – да предизвика изплуване на повърхността на носталгията. При всички тези казуси човек се среща, прониква, отново се завръща в, повторно владее или използва вече познати му символни пространства. Последните са компресирани с определен и интимно-значим за този човек смисъл, обагрени са от заревото на изгревите или залезите на емоции и чувства, свързани с някои събития. Освен всички тези разнородни и разнолики пространства, в които броди или пък се установява – за по-кратко, или за по-продължително време, – духът на човека, носталгията дава карт бланш и на още едно специфично пространство – това на идентичността на субекта/обекта на носталгичното изображение или тълкувание. Носталгията показва по своему разривите между това, което човек е бил някога и онова, което сега той вече е. Тя демонстрира, а и оценява метаморфозите на човешката индивидуалност и личност – собствената и тази на други участници, които притежават – първостепенни или второстепенни – роли в дадена събитийност. Никой не може да бъде, а и едва ли би пожелал да преживее чрез самия себе си Оскар Уайлдовия Дориан Грей. Затова понякога в носталгията си човек се вижда съвсем млад, преизпълнен с желания и сили за живот, без обаче да е съпровождан от коварни пороци, от недостойни помисли, от безсрамни плътски и развратни страсти. В носталгичния образ човек се вижда сякаш в хармоничен вид – всичко е добро, красиво и истинско, липсват фатални и неразрешими противоречия и т.н. Носталгията е този специфичен и деликатен зев, който се простира между предишни и настоящи статусни роли и позиции, между придобитото и изгубеното в живота. Като интимно свързана със и потребна за своя субект, тя никога не се занимава само и единствено с клюкарското обсъждане на постъпките на други хора, с ровичкане в пикантериите на чуждите човешки съдби, без тяхната връзка с личната орисия на нейния – на носталгията, – субект/консуматор, по принцип и в даден миг. Тяхното – на тези хора, – присъствие винаги кореспондира или контрастира с помислите, чувствата и деянията на основния персонаж на носталгичното състояние и преживяване – това на самия му субект. Понякога това даже прекалено силно напомня за онази пушка на Станиславски, която е поставена сякаш незнайно защо на стената, но след време тя влиза в употреба, и се оказва, че е имало защо да бъде закачена тъкмо там. Така и в носталгичния образ всичко сякаш е предварително, макар неоповестено и потайно, разположено и ангажирано със съответна повинност. Всяко нещо, всяка вещ, всяка дума или чувство имат своето предназначение. Ето защо носталгията рисува и прокламира по своеобразен начин различни идентичностни позиции, роли, избори или прояви на субекта, които обаче имат особено, интимно важно значение за самия него, които са му дали/отнели нещо много важно. Носталгията – гласно или тихомълком, видимо или подразбиращо се, – очертава митарствата, премеждията, възходите и паденията на човека, който е извървял пътищата на времето, на определени събитийни вериги или на драматичната смяна на режимите на неговото всекидневие или историчност. Тя е начин на ознаменуване на един път, на едно пътешествие на субекта или на близки нему хора, които са органично свързани с фабулата на носталгичното „представление”. Този път, подобно пътуване – с помощта на въображението и паметта, – имат своите координати, своите локации в и спрямо историческото или социалното пространство. Човек не може да преживее отново физическата болка при своите ходения по мъките в миналото, но пък може – в носталгията, – пак да се завърне към светлите образи и чувства, които са го възнаградили, които са осветили неговото дело, връзката му с определени личности и събития, които са имали и имат сега смисъл за него. Без тези странности и премеждия носталгията изобщо е невъзможна и нереална! Както идентичностната биография на човека не е атемпорална и алокална, така и неговата носталгия не е откъсната и не е възможна без ролята и значението на различни видове пространства, в които човешкият живот търси и намира своя смисъл. А и самата носталгия не е само отражение на различни пространства, но също така е особено пространство, доста различно от други душевно-духовни пространства. Тя е особено, интимно пространство, в което царстват специални закони и канони. Изтегляне 1.62 Mb. Сподели с приятели:
|