Богдана Тодорова
Изтегляне 1.62 Mb.
|
Утопия ли е носталгията?В пространството на всекидневния разсъдък сякаш вилнее или даже властва погрешната представа за носталгията като за нещо напълно еднакво с утопията. Това донякъде се обуславя и насърчава и от политиката и идеологията, които с наслаждение или по задължение са запретнали ръкави и са подхванали критиката и публичните разправи, линчове и екзекуции на конкретни типове/видове носталгии. Така всички аргументи или контрааргументи, които злепоставят утопията, лесно и бързо могат да бъдат пренесени и употребени на полето на дискредитацията и наказанието над омразните и преследваните модалности на носталгичните феномени. Всъщност предубеденото отношение, капризите и безотговорното поведение на всекидневния разсъдък спрямо отъждествяването на носталгията и утопията се основават и на още нещо. Въпросният разсъдък не познава скрупульозното и детайлно занимаване на научния разум с проблема за приликите или несъответствията между носталгията и утопията. По тази причина въпросният разсъдък си позволява дързостта и дори безумието да лансира и отстоява възгледи и представи, които не притежават абсолютно никакво потвърждение и подкрепа от страна на науката. Така с една арогантност или пък понякога и неосъзнато този разсъдък си позволява да размие или даже напълно да заличи тънките, но доста съществени разлики между носталгията и утопията, разминаванията на техните природи и предназначения. Ако бе прецизно осведомен за изображенията, обясненията и тълкуванията на науката за всеки от двата визирани феномена – носталгията и утопията, – всекидневният разсъдък не би си позволил с широкопръста и леконравна безотговорност да твърди, че носталгията е само другото лице на същността на утопията. Този разсъдък би се възпрял и ограничил в своите словесни покушения и издевателства над носталгията и утопията, защото носталгията е представа за нещо случило се в дадено пространство, но в съвсем друго време. А за подобно нещо научният разум скрупульозно е изобретил и педантично използва съвсем различен термин – ухрония, а не утопия. Именно ухронията идеализирано показва и разказва за определена събитийност, която се е случила някога, в различно – реално или пък въображаемо измислено и дори несъществуващо – време, но в съвсем аналогично пространство. Житейският разсъдък, а още повече и всекидневният предразсъдък обаче не познават този термин. На тях той им звучи ако не странно и непонятно, поне доста префърцунено и преднамерено объркващо, поради което не бива да се експлоатира. Ето защо те със спокойствие и безметежна убеденост се обръщат към и използват познат термин – утопия, който изобщо не подхожда за нужната коректна употреба. Следователно още „на първата си стъпка” в изобличението на носталгията, видяна и мислена като утопия, всекидневният разсъдък определено се излага. Подобен провал обаче остава неоповестен и некоментиран в пределите на масовата психика или на равнището на житейската менталност. Вместо да бъде основателно порицан за тази си (умишлена или неосъзната) простъпка, житейският разсъдък се възгордява и дори се вманиачва; той сякаш става още по-престараващ се в заниманията си упорито да разкрива и „заслужено” да отмъщава и даже да наказва утопията. Това обаче съвсем не смалява онзи позор на присъдите, които житейският разсъдък си позволява да издава, като публично оповестява и съвсем непочтено, злонамерено вменява подобно – абсолютно несъществуващо или напълно неоснователно, – съответствие на носталгията с утопията. Вместо да проумее и да се постарае да отстрани подобни свои унизителни или позорни жестове и изяви, житейският разсъдък се опитва да ги представи и разтълкува пред обществеността като благороден дълг, като призвание, дължимо жертвоприношение на олтара на истината, добродетелта. Споделихме вече, че носталгията е от типа на енантиосемичните понятия, т.е. понятия, които изразяват съвсем противостоящи значения на отразения обект. Подобна злочеста орисия се пада не само на носталгията, но и на утопията, която също така принадлежи към подобен разред термини. Неслучайно А.Ф. Лосев дебело подчертава, че утопията обичайно се счита за общоприето понятие, което без всякакви усилия се превежда и на други езици, оставяйки си все една и съща дума, а в действителност се оказва в числото на най-мъглявите, заплетени и противоречиви понятия. Още повече, че историята, културата, науката и житейския разсъдък са родили, а и разпространили невероятни множества от коренно различни и дори противоречащи си представи и тълкувания за утопията. Така в живота си човек се среща и сблъсква с огромни купища от непосредствени и превърнати форми на подобни неверни (на истински научните) визуализации и интерпретации за утопията, остава зависим и подвластен на скритото, коварно подмолното им предназначение. Главоблъсканиците, разминаванията и пререканията по повод изясняване на дълбинната същност и истинската природа на утопията са били и все още са в полето на това, кое е най-съществено, приоритетно при дисекцията на този феномен. Различните представи и трактовки на утопията са предизвикани от обстоятелства, които са свързани с подходите към нейното изследване, анализ и интерпретация. За някои учени първостепенен е генетическият параметър, за други – функционалният, за трети – структурният, поради което липсва универсална и общовалидна дефиниция за въпросния феномен. А подобно нещо винаги сме наблюдавали, а и сега виждаме и по отношение на природата и спецификата на носталгичните феномени. През 20-30-те години на ХХ век Карл Манхайм в един свой фундаментален труд се опитва да покаже и разкрие интимните връзки и сношения между утопията и идеологията. За него утопията се оказва трансцендентно по отношение на битието, чуждо на действителността и неадекватно, нереално съзнание. Подобни черти, според него обаче, са присъщи и на портрета на идеологията. Тънкото място, където избиват различията между утопията и идеологията, обаче се намира в спецификата на слепотата към определени страни на битието, поради което двата феномена се оказват ангажирани с различни явления от действителността, а съответно на това – с доста различни функционални предназначения в съзнанието/битието на човека. На тази база се очертава разпределение на ангажиментите: ако утопията се захваща с критика и подриване на съществуващия порядък, идеологията се ориентира към апологетическото му прокламиране и обосноваване сред някои човешки общности. Макар подобно становище или трактовка за идеологията да са твърде редуциращи и некоректни, не това е най-важното за нас в случая, при който става дума за сравнение между въпросните два деликатни феномена – носталгията и утопията. Злепоставянето на утопията, когато тя неправилно и преднамерено е представена и тълкувана като отвлечено и изопачено отражение на действителността, не е обаче единствено и само органична част от умишлено приписаната й биография. Всъщност в подобно неудобно положение изпада и носталгията, понеже и тя е трансцендентно ориентирана – към друго време, чужда е на действителността – на настоящето, на всичко отгоре често е представяна и като неадекватно съзнание. А за всеядния нрав на всекидневния разсъдък присъствието и действието на такива прилики вече е напълно достатъчно, за да се оповести публично присъдата за единната природа на или за безостатъчното покритие между смисъла и значението на носталгията и утопията, и съответно – те да бъдат еднакво винени и малтретирани. Разбира се, подобни външно-формални, повърхностни и сугестивни прилики не означават, че между носталгията и утопията има и следва да съществуват ако не някакво (тотално и хармонично) тъждество, поне доста издръжлива симбиоза. Още повече, че носталгията и утопията изобщо не са, а и не могат да бъдат сиамски близнаци, които притежават и свои особени предпочитания, слабости или пороци, макар точно това старателно да се опитват да вменят политизираните и идеологизираните дискурси за тях в пределите на масовата психика и в масовото съзнание. Според тези дискурси носталгията и утопията (по наследство или придобито) имат в своята същност и функции сърдечни ангажименти към неистинното; те и двете са полета, а и средства за несъмнено царстване на вредни и опасни неистини. Носталгията и утопията – поотделно или заедно – са обвинени в умишлено и коварно експлоатиране на неистини и лъжи, на фалш и привидност, които се опитват да представят пред публичното или персоналното внимание като истинни образи или обяснения и тълкувания за случилото се, или за онова, което става или ще последва в определени – обозрими или необозрими – времеви хоризонти и мащаби. Така вече преднамереният, но неартикулиран и изкуствен начин за отъждествяване между носталгията и утопията се приема като масовидно разпространен и общоприет, като публично легализиран и дори легитимиран като аксиоматичен еталон за познавателно отношение и ценностно-нормативна реакция и към двата феномена, или към единия от тях, заради неговите интимности или вменени връзки с другия. Далеч назад във времето обаче още Ламартин остроумно се подиграва на такива инструментални съответствия, като афористично подмята, че твърде често утопиите не са нищо друго, освен преждевременни истини. С други думи, великият французин подсказва или подчертава, че утопиите са и истини, които бъдещето ще бъде така любезно или отзивчиво да пресътвори и утвърди като истинска реалност, или че тези истини някога са били реалност и макар вече да не са в това си качество, въпреки всичко бъдещето отново ще може да отвори обятията си за тях, за да ги превърне повторно в една действителност – триумф на отричаната им истинност. А подобна перспектива съвсем не е невъзможна и за статуса и патоса на носталгията. Ако носталгията възпява прелестите и достойнствата на наистина случилото се в прежни времена, копнежът по неговата актуална липса може да импулсира човешкото мислене и битие към сътворение на обстоятелства, в които истинските нрави отново да се завърнат, възцарят във всекидневното/историческото житие на човека. Именно от възможността за подобен реванш на миналото се притесняват, безпокоят или панически се плашат противниците и враговете на конкретен тип носталгия. Тъкмо това сякаш прави още „по-оправдано” и наложително перфидното и перверзното сравняване на носталгията с утопията, чрез което се пренасят упреците или критиките относно слабостите и пороците на едното върху „главата” на другото. И така вече „по съвместителство” се дискредитират и двете, само че посредством ситуативното внимание към едното, което проправя път за изобличение и на другото. Настойчивото предубеждение на всекидневния разсъдък, че съществуват, или че на всяка цена трябва да бъдат пре/открити неопровержими доказателства за приликите или дори за тъждеството между утопията и носталгията се обнадеждават и от нещо друго. Знайно е, че в масовата психика и в масовото съзнание се ширят и господстват представи и възгледи, според които и носталгията, и утопията представляват някакви (изкуствени и умишлено скроени) комбинации на нереалистично съчетание между най-доброто, което олицетворява дадени времена и нрави, и толерирания, даже всячески фаворизирания протест срещу най-лошото в тези времена и нрави, или пък в други времена и нрави, които обаче са свързани някак с първите. Още Хенри Д. Торо оприличава утопията с онова неудържимо и настойчиво желание да се устрои живота така, че да се съхранят всички предимства и да се отстранят всички недостатъци, които възпрепятстват нормалното съществуване/развитие. От тази гледна точка, различията между носталгията и утопията сякаш са в посоката на погледа към определено времево измерение: ако носталгията се обръща с лице към миналото, за да разобличи и накаже настоящето, утопията се взира в бъдещето, за да извърши подобни осъдителни или възмездни акции срещу настоящето. Потребно е ясно и красноречиво да се каже, че протестът към одиозните черти на битието не е генетично унаследен единствено и само от носталгията, нито че той е придобит и многостранно експлоатиран и от утопиите. Такъв протест може да се открие и в много други територии на човешкия дух, на човешкото поведение, които нямат преки връзки и интимни отношения с носталгичното, а и с утопичното. По същият начин следва дебело да се подчертае, че и апологията на позитивните черти на историческото, социалното или персонално-биографичното време може да се различи и в съвсем дистанцирани или чужди на носталгията и утопията духовни сфери и проявления на социалния субект – обществен, групов или индивидуален. А това вече означава, че както наличието на съответен протест, така и присъствието на известна апология към нещо от пейзажа на времето не са достатъчни основания, за да се произнесе окончателна присъда за тъждеството на носталгията и утопията. Тъкмо в подобна сбъркана посока обаче прави своите публични и атрактивни паради политизираното/идеологизираното представяне и тълкуване на всеки от тези два деликатни феномени, както на техните проблематични, опасни интимни сношения. Впрочем, в това страстно усърдие и мощно усилие всекидневният разсъдък отново се оказва в нелицеприятно за него положение. Той пак се „издънва”, понеже утопията не винаги е толкова еднозначно и непременно свързана само с бъдещето. Има и немалко утопии, които локализират човешките помисли и желания към вече изгубения рай, към златния век, към доброто старо и порядъчно време, които обаче могат отново да се възкресят и повторят – този път в хоризонта на бъдното време. Така вече се оказва, че настоящето е само една неприятна цезура, пукнатина или разрив в иначе консеквентния континуум на времето – на миналото и на бъдещето. Същевременно е имало, има и занапред ще има носталгии, които са част от „компанията” на социални идеали, на големи исторически разкази или сценарии, според които бъдещето следва да се привижда като известен „ренесанс” на онова, което е било безсмислено, напразно погубено от настоящето, но което е имало свои непреходни, вечни ценности и универсално-човешки измерения в някога билòто. А това означава, че носталгията може да не е само и единствено вторачена и вцепенена в ликовете на миналото, а и че тя е в състояние – понякога – да „протяга ръка” и към пространството на бъдещето, към неговото сътворение и оформяне съобразно хармоничните канони на прахосаното или на изгубената аркадия на вече миналото. Иде реч за такава репродукция на миналото, при която не всички черти и особености на миналото отново се връщат към живот (в бъдещето), а само онези свойства, които са имали, имат или ще притежават универсално значение за човешкия живот. Естествено подобни любезности или привързаности както на утопията, така и на определен тип носталгии (за които току-що стана дума) към бъдещето, чрез явни или завоалирани препратки към предпочитаното и фаворизираното минало, не дават никакви основания, нито гаранции, че между двете трябва да има тъждество. Но въпреки това, политиката/идеологията непочтено и инструментално, порочно и коварно се възползват от подобни външно-формални прилики или сходства между двата третирани феномена, за да оповестят, осъдят тяхното аморално съжителство. Изкушението да се търсят и аргументират подобни сходства между носталгията и утопията изобилно се подхранва и от друг тип обстоятелства. Става дума за нещо, което е доволно лесно и бързо разпознаваемо както в органичната тъкан на носталгията, така и в битността и битийността на утопията. И при двата феномена осезаемо се различават съответни полифонии, многогласия или някакво, така да се каже, хорово изпълнение. Както в носталгията, така и в утопията определени смислово и оценъчно-натоварени и обагрени мотиви или аргументи се показват наяве в специфично конкретизирани и прилежно форматирани свои партитури/изпълнения. И при двата се изискват култивирани или изтънчени слухове на социалния субект, за да се схване и почувства всичко в техните мелодични повествования и послания – не само това, което е с първи глас, което мощно и видимо изпъква, но също така и онова, което е с втори и трети глас, което е прикрито, недостатъчно артикулирано. Впрочем, има още много други и съвсем разнородни, по нищо не приличащи нито на носталгията, нито на утопията духовни феномени, които също са надарени или обречени да демонстрират специфична полиглосия в своите въплъщения. Следователно би било прекалено прибързано и дори погрешно да се поставя знак на равенство между носталгията и утопията като се изхожда единствено и само от едно съответствие, което, както се оказва, принадлежи и на доста други феномени. Изкушеното и прелъстеното от видимостите или от привидностите всекидневно мислене и житейският разсъдък често се подмамват и по друга съблазнителна прилика между носталгията и утопията, което им дава основания вдъхновено и упорито да тръбят на всеослушание за пълното тъждество между двата феномена. Иде реч за примитивно и редуцирано представяне или тълкувание на функциите на носталгията и утопията, които се свеждат само до две елементарни предназначения – първо, на бягство от действителността, а второ – на компенсация в някакво друго измерение на желаната, въображаемата и символно декретираната реалност. Още Люис Мемфорд оповестява и аргументира подобна бифункционалност на утопията. Както видяхме, носталгията притежава далеч по-пищен и разнороден спектър от функционални ангажименти и въплъщения, които не се свеждат само до отчуждение или компенсаторика спрямо конкретна действителност. На всичко отгоре, широко разпространено е виждането, че утопията представлява идеален образ не на възможната или вероятната, а на желаната действителност. Това също не съответства на духа и статуса на носталгията, която не е идеален образ на възможната или вероятната, а идеализиран образ на реално вече билата (в живота) реалност. Проблемите, трудностите и колизиите по изясняването на приликите или на несъответствията между носталгията и утопията обаче съвсем не свършват дотук. Съществени разлики между двата феномена се откриват при тяхното задълбочено и комплексно анализиране и по отношение на мащабите на техните изображения, повествования и послания. Известно е на всеки човек, че утопията вдъхновено рисува образа на някакво тотално бъдещо битие, което трябва да принадлежи на цялото общество и дори на човечеството. Същевременно всеки човек знае или сам е изстрадал специфичната оптика в поетиката на носталгичните образи и преживявания. Нему е известно – от личен или от чужд опит, – че носталгията прилежно се занимава с идеализирано описание и тълкувание на някаква събитийна верига или на действителност, в която централно място и роля заема конкретен субект, неговите премеждия и преживявания, неговите възходи и успехи или погроми и унижения, които обаче впоследствие биват привиждани и оценявани в по-друга светлина. Ако утопията ни отнася на вълните на въображението към една бленувана историчност, чрез която може да се промени и всекидневието на отделния човек, то носталгията ни увлича в бездните на разбушувалата се памет, които издигат на повърхността, на гребена на вълната на вниманието и загрижеността тъкмо определена човешка всекидневност, или атрибути на тази житейска органика, които се представят в контекста, на фона или пред декора на съответна историческа панорамност. Тоест, ако утопията дава предимство на историчното пред всекидневното или на историзираната всекидневност, тъкмо обратното – носталгията винаги прави дълбок реверанс на всекидневното пред историчното, на овсекидневената историчност. Следователно, ако утопията е генерално ориентирана към макросоциалния субект, носталгията е адресирана (с целия си патос и принадлежащите й арсенали и репертоари) към едно профилирано и персонално-екзистенциално изображение и „консумиране” на действителността или на случилото се някога в нейните предели. Несъмнена истина е, че както утопията, така и носталгията са своеобразни апологии на човешкия дух и воля, на човешките способности и достойнства да се видоизмени окръжаващата действителност по начин, който да импонира на човека. Подобна прилика обаче също не бива да се използвана като претекст или аргумент за невероятното сходство, за изумителната прилика или пълното тъждество между двата феномена. Ако всекидневният разсъдък не е годен да проумее, разумът е способен да представи и обясни правилно съществените разлики между тях. А тези разграничения или несъвпадения произтичат от обстоятелството, че утопията е апология на човешкия дух изобщо или на някакъв негов макро или мезосоциален тип. За разлика от нея, носталгията винаги е апология на конкретен, а не на абстрактен, свърхличностен или безличностен човешки дух. Тя непременно е обвързана с персоналната екзистенция, с драмата на една човешка биография, с нещо, което е било плюс, а впоследствие се е загубило, а вместо него, на предна линия са изпъкнали други „минуси” на човешката орисия, трагизма на един човешки живот. Следователно виждаме, че всички видими или незрими стремежи и опити да се представят като напълно еднородни, еднотипни и дори еднопрофилни утопията и носталгията, всъщност, са само телеологически и инструментално-спекулативни, или манипулативни действия, които целят не да обяснят правилно, а да злоупотребят с неистинните визуализации и експлоатации на всеки от тези два феномена, което не бива да се допуска, а пък следва също своевременно да бъде разобличавано. Изтегляне 1.62 Mb. Сподели с приятели:
|