Богдана Тодорова
Местата на паметта и носталгията като място на памет
Изтегляне 1.62 Mb.
|
Местата на паметта и носталгията като място на паметНа Пиер Нора дължим „изобретяването” и въвеждането в „публичен оборот” на понятието „места на паметта”, както и изключителната актуалност, която то придоби в научно-теоретичните дискурси. За изтъкнатия френски историк тези места не са това, за което хората си спомнят, а са нещо, където паметта „работи”; те са не самата традиция, а са нейната лаборатория; в нашия случай – лабораторията на човешката душевност или лабораторията на съсредоточената в нещо интимност. Именно този процес на „работене”, неговият характер и особености са от огромна важност и значимост за „дешифриране” на потайностите на носталгичния феномен. В незримата „алхимична лаборатория” на носталгичния транс се случват и странни неща: сред колби и отбрани епруветки, посред сложната „апаратура” на задействаната памет, се подбират и смесват различни дози и съставки от спомени и реминисценции, които бурно кипват от пламъците на встрастеното внимание, с което се предизвиква появата на изпарения от съответни афективни състояния и преживявания, в които обаче прозират определени примамливи, омайващи образи. Такава картина е наистина впечатляваща, да не кажем дори и зашеметяваща човека. Допускът до подобни алхимични лаборатории не е никак лесен, защото те са скрити от човешкия поглед, закътани в тайните и тъмните лесове на човешката памет, а пътечките към тях не могат да бъдат постоянно съзирани или преброждани. (За тях човек обикновено не обича често да говори, особено в присъствие на чужди, непознати или пред познати, но неприятни му особи. Това той може да си позволи много рядко, когато обаче е сам със себе си, или споделя/изповядва нещо пред най-близките си хора, или пред такива, на които в този момент той може да се довери.) Само в определени моменти има възможност тези пътечки да бъдат видени, и нещо ненадейно, неуловимо и неизразимо в или от тях призовава човек да тръгне по тях. И когато човек неусетно се окаже в подобна лаборатория, остава поразен от онова, което се случва в нея, от мистерията на „кипящата дейност” в тази незрима обител. Защото той попада в странен свят, в който измеренията на времето се размиват и преливат едно в друго, където скоростно се появяват и пак така изчезват образи, а и сред тази бясна гонитба на видения се усещат емоции или чувства, които внезапно откъсват, извеждат своя субект от предишното му настроение и състояние, за да го потопят в някакви други – неочаквани, но изумително приятни, – преживявания. Преживявания, които не са еуфорични или екстазни, понеже винаги са примесени и с известна тъга, понякога дори със скръб или печал заради изгубеното от миналото, а това ги прави някак миньорни, както и субектът им изглежда вглъбен и замислен. Човек не може предварително да знае, рационално да предвижда графика и трафика на движението си в „омагьосаната – сега открила се внезапно пред него, – гора” на неговата памет, а още по-малко напълно съзнателно да контролира всеки свой ход, всяка своя стъпка, всеки свой жест или действие в подобни лаборатории. Той трескаво търси някакви необикновени примеси и пропорции от образи и афекти, за да може от тях да извлече екстрактите или еликсирите, които са му потребни, а и щом погълне техните изпарения и видения, почва да се чувства на други небеса. Както в приказките, той се пренася в други пространства и времена; гледа със собствените си очи, но се вижда някак другояче от това, което е в настоящето; чува и сам участва в безгласни оживени разговори, в които гласът му наум придобива по-различна интонация, някаква мекота и призивност, необикновена страст и очарование, сила и могъщество на изказа, а негласните му слова призовават и насърчават отделни образи или тълпи и върволици от изображения да изплуват от миналото. В подобни моменти човек сякаш изпада в някаква особена, ала и задушевна наркоза, в която са заприщени всички проходи за лошото, кошмарното и ужасното, но пък са отворени всички входове за хубавото, прекрасното, истинското и възвишеното, за онова, което придава една невероятна пълнота на преживяванията в тези мигове. Попаднал на такова място на паметта, човек обаче не е в състояние на нирвана, понеже вечен спътник на носталгията е известно чувство на безпокойство или на една – изтеглена в по-задна позиция, но въпреки това надзъртаща, – тревожност, които са провокирани, но и галванизирани от разликите между минало и настояще. Следователно мистерията на „работата на паметта” в носталгичния „сеанс” има свои дискретни и твърде сложни, понякога и не напълно понятни особености. Тази странна дейност на паметта наподобява силно ролята и изявите на паметта в приказките, още повече, че и самият носталгичен сюжет винаги е приказка за нещо. Подобна „работа” изисква не само съпричастието и съучастието на паметта, но също и на въображението, защото субектът е едновременно и разказвач, и слушател, творец на фабулата, но и консуматор на интригата от носталгичната „драматургия”. При всяко положение, тази „работа” неотвратимо отвежда човека към определени места на паметта, които пък разкриват повече от това, което се мисли за тях самите. Както твърди П. Нора, подобни места на паметта се оказват (преди всичко) конкретни останки от миналото. Щом обаче са руини от вече билотò, местата на паметта трябва да са особени – символно ценни и значими за своя субект – топоси, в или сред които отекват „гласовете на миналото”, ако си позволим този конструкт на Филип Жутар; в или сред които се виждат призраците или възстановките на отдавна минали събития, образите на скъпи лица, виденията за нещо преживяно и пр. Тази сложна и динамично меняща се плетеница от когнитивни и афективни психични компоненти обаче предпоставя определени питания, които са съществено важни и значими за комплексното разбиране, тълкуване на носталгичния феномен. Защото се забелязват известни – осъзнати или неосъзнати – припокривания между местата на паметта, които носталгично ориентираният субект посещава вътрешно. Означава ли това, че мястото на паметта, реконструиращо някакво (отдавна състояло се) събитие, е нещо различно от събитието? Може ли самото място на паметта да се възприема, осмисля, оценява и преживява като събитие? Това са много съществени теоретически въпроси, за отговорите на които помага самият П. Нора. Според него, всяко едно значително събитие, а дори и самото понятие за събитие са – вече и по принцип – някакви особени и конкретни места на паметта. Тоест самото именуване на дадено събитие се превръща в дискретен топос на паметта, който, от една страна, „снема” в себе си нещо от или за въпросното събитие, а – от друга, представя номинацията за последното като паралелно битуващо събитие, което пък може да спомогне за възстановяването и преживяването образа на това събитие. Така обаче се получават сложни, взаимнопреплетени символни конфигурации, които оповестяват и по своему изискват определени обяснения и тълкувания за събитийността, която е свързана с нещо от отшумялото минало, но която е и пулсираща чрез свои моментни визуализации и афективни „консумации на екс или на глътки”. Като такива те изпращат съответни сигнали и призиви да бъдат „посетени”, да се превърнат в сцена на фини драматургии на човешките спомени, образи и чувства. Това означава, че носталгията не само „връща” към конкретни места на паметта, свързани с минали преживелици на нейния субект, т.е. че тя е дискретното движение на мисълта и емоцията към подобни топоси, а и че самата тя може вече да се превърне в особено място на памет, което е по-различно от други места на паметта, което предлага специфични оферти от образи или преживявания за миналото. Носталгичният топос, мястото на паметта, което се съзижда и посещава от душата, ума и сърцето на човека, не е предметно-веществено, нито обективно-реално образувание. То е интимен духовен феномен, който се базира на отражения, образи, паметови следи или споменни констелации, които въображението по свой – не винаги разбираем или оповестен – начин предлага за угощение на човешкия дух. Този мистериозен и интимно-духовен топос няма постоянно и забележимо представителство в психичния свят на човека. То се появава само при определени обстоятелства или настроения, в контекста на съответни жизнени ситуации на човека. А в останалото време, той сякаш реално отсъства от жизнения свят, не попада под обектива на вниманието, размислите или преживяванията на неговия субект, и е нещо естествено както внезапно да изниква, така ненадейно да изчезва от мислите. Наистина, в живота се срещат и по-тежки „клинични картини” на носталгия, които са сякаш хронични, разпростират се по протежение на продължителни етапи. Въпреки това, човек не е ежеминутно, всекичасно, постоянно – ден и нощ, –изправен пред и готов да изпълни своите повинности пред такова място на паметта. Разбира се, като всички останали места на памет, така и това на носталгията притежава и демонстрира съответни общовалидни референции, но и въплъщения. Както при посещението на и поклонението пред други местта на паметта, така при носталгичния паметов топос, човек трябва да има известно настроение и желание, да е готов да се отправи към топоса и там да изпълни своите ритуални обязаности. Местата на паметта призовават „духовете на миналото” да се появят отново, за да бъдат почитани и чествани по съответно подобаващ начин от хората. Това – при всяко положение, – със сигурност се съпровожда и от особени емоционални състояния или афективни „пиротехнически ефекти” в интимния свят на субекта. Защото душевно-психическите „илюминации” на конкретното място на памет имат особено отражение и специфично влияние върху ситуативното настроение, психичната нагласа, вниманието и мисловните каскади на техния субект. Самите „фоейерверки” от образи и чувства, които се взривяват в „небосвода” на човешката интимност, предизвикват своеобразно възприемане на миналото – не като нещо, което е безвъзвратно изчезнало, неспособно да се появи и да говори за себе си, а като моментно налично, силно впечатляващо и невероятно въздействено, дори трогателно. В подобни мигновения човек остава с ярките впечатления за контрастните и очароващите го картини на едно разгръщащо се пред него „настояще на миналото”, ако употребим този доста сполучлив метафоричен конструкт на М.-К. Лавабр. Местата на паметта се отличават и със своята по-особена аура, с атмосферата на посещаването и пребиваването в тях на човешки индивиди или общности, с известна – ритуална или церемониална, – приповдигнатост на духа, дори когато се отбелязват нерадостни епизоди и трагични събития, които са техен смислов фокус. Както в други места на паметта, така и в носталгичния паметов топос, човек – макар неосъзнато, – се придържа към, спазва някои правила на общуване и поведение. Тъкмо тук се открива и първото различие между носталгията като място на паметта от други места на памет. Защото в носталгичното посещение и поклонение на определено място на паметта никога не се правят панихиди за нещо мъртво от миналото, нито се изпълняват траурни обреди и ритуали по зададена сценография, които да взривяват риданията, стенанията или покрусите по невъзвратимата загуба. Носталгичното място на памет е посветено на, а и освещава хубави, добри, радостни и ценни събития от прежните времена и отминалите обстоятелства. То е особено „похвално слово” за нещо от миналото, в което трябва да проличат най-силните, най-ярките, най-впечатлаващите и най-трогателните изразни средства, които да опишат и характеризират прелестите и достойнствата на миналото. То възпира нашествието и доминацията на негативните емоции и чувства, като, вместо тях, на преден план в подобни душевни церемонии излизат позитивни образи или афекти. В него образът на миналото се възкресява; той даже е по-осезаем и жив, отколкото някога се е възприемал от човека. Ако траурната церемония на някои други места на памет блокира забравата и насърчава паметта да даде свидетелства за това, което в момента се почита, то и при носталгичното място на памет също е налице подобен процес. И тук също се избират най-хубавите образи, най-красноречивите и въздействащи слова, които възпяват или опяват – но не и до покруса или пълен потрес – знаменателни случки в миналото. Обаче при носталгичното място на памет човек знае, че макар миналото да си е вече отишло, то може отново – интимно-душевно – да се завърне при него, да го радва, да го тревожи, и дори когато му носи известна тъга, скръб или печал, поне никога да не го съсипва напълно и душевно в този миг. В автентичния си вид носталгията никога не е някаква неудържима истерия по безвъзвратно загубеното в миналото. Тя по-скоро прилича на една задушевна елегия от образи и емоции, която е моментно покъртителна, но и удовлетворителна. И тъкмо подобна елегичност придава една особена привлекателност и очарование на местата на паметта от носталгично естество, превръща ги в притегателен център, към който – в конкретни житейски ситуации – човек отправя взор, мисъл и чувство, за да намери известна утеха и упование заради преживяното в доброто старо време. Не случайно Пиер Нора дебело подчертава, че основното предназначение на мястото на памет е да спре времето, да блокира работата на забравата, да фиксира определено състояние на нещата, да обезсмърти смъртта, да материализира нематериалното, да живее единствено от способността си да се преобразува в непрекъснатото бликане на значенията и в непредвидимото разпространение на техните разклонения и т.н. Ала всичко това принадлежи на и с него разполага и носталгията! Тя също „спира” времето, дори когато „ускорява” неговия ход в мнемоничните си авантюри, когато пробира или компресира образите и емоционалния фон на отразените в или чрез тях случки/събития в миналото. Носталгията провокира и предлага едно „друго време”, което се движи паралелно с онова, което пулсира отвън. По този начин обаче „външното време” сякаш застива, замръзва, напуска се, става далечно и чуждо на вниманието на човека, който е съсредоточен и погълнат от „вътрешното време”, което се установява в, господства с носталгичните образи/емоции. П. Нора специално посочва, че местата на памет принадлежат на две епохи, а това ги прави колкото интересни, толкова и сложни; прости и двусмислени, естествени и изкуствени, непосредствено изложени на най-сетивния опит и в същото време резултат на най-абстрактно изграждане. Ала подобни референции могат да се разпознаят и в своеобразната топика на носталагичните феномени! Само че при тях не иде реч само за две епохи, или за две времена – миналото и настоящето, а и за нещо повече – за удвояване, т.е. за четири времена, които влизат в консистенцията на носталгичните образи или прежевявания. Защото в носталгичния контекст са налице, от една страна, обективните дадености на миналото и настоящето, а – от друга – субективното течение на времето във всяко от тези лица/измерения на темпоралността или поне в ликовете на случките и събитията, които ги символизират. Именно това предпоставя и катализира разминаването между външното и вътрешното време, което пък има своите ретроспективни и актуализирани модуси/версии. Естествено подобна пролиферация на времената може да набъбне и с повече от визираните четири времена. Това е така, понеже актуализираният носталгичен сеанс е способен да спречка и още темпорални модалности: например биографичните, личностните, интимно-психичните, възрастовите, ролево-дефинираните и пр. времена, които (в странен микс с историческото, социалното, ситуационното и, ако щете дори, митологичното време) създават/задействат цял темпорален сплит. И макар човек изобщо да не се замисля върху природата и особеностите, както и върху последиците от подобно рандеву на различни темпорални модалности, те оказват съвсем не пренебрежимо влияние и въздействие върху носталгичните процеси. Второто различие между носталгичното място на памет и някои други типове мнемонични топоси се състои в това, че носталгичната паметова топика е производна и зависима от случващото се в други места на паметта. Така например при определени чествания, празници, ритуали и пр. на дадено място на паметта е възможно участниците в тях неосъзнато и непреднамерено, или съвсем умишлено да бъдат въведени в такива споменни възкресения или паметови възраждания, които естествено могат да провокират задействането и на носталгични процеси в хората. Припомнянето на трудните, но славни времена, а и на преживяното в тях, могат да взривят в персоналната и груповата психика носталгични мотиви и преживявания. В този случай се оказва, че самото производство на конкретна събитийност на дадено място на паметта е способно да индуцира вторично производство, възпроизводство, канализирана и мултиплицирана дистрибуция и консумация на носталгия. Носталгията, подобно на всяко място на памет, също е способна да блокира „работата на забравата”, като й протиповоставя задъханата, ускорената и невероятно продуктивната „работа на паметта”. Именно този напълно неосъзнат от човека – естествено увеличаващ оборотите си – режим на дейността на паметта се оказва всъщност и най-солидният залог, а и гарант срещу опасностите на забравата. Носталгията също се оказва способна да фиксира определени – предпочитани и символно фаворизирани, – състояния на „нещата от живота”, които притежават особено – смислово, ала и емоционално-оценъчно, – значение за своя притежател. В нея тези „неща от живота” обаче са представени в един – доста стерилен, а и стилизиран – вид, те са прочистени от лепкавите и мръсни наноси на лошото, гнусното, отвратителното и отблъскващото, които може дори и да се имали в миналото. Сега вече – в носталгичната иконография и в нейните „хорови песнопения”, – подобни миазми липсват, а и нещата се оказват „дестилирани” в своя най-чист вид и в своята най-привлекателна, а – съответно на това – и трогателна същност или роля. Същевременно, както вече по-напред споменахме, фиксирането на носталгичните образи се отнася до, а и легитимира определена избирателност, някаква –осъзната или недостатъчно добре понятна – селекция и колекция от възможно най-добрите изображения; компендиум от „шедьоврите”, посветени за дадено събитие. Носталгията не може да си позволи наивността или безотговорността да се ползва от услугите и присъствието на повърхностни, безвкустни и безсъдържателни „творби” за миналото! Тя не може да бъде „представяна пред обществото” на човешката интимност в неприличен вид, с нешлифовани обноски или груби маниери, които, ако не отблъскват, поне озадачават, смущават и тревожат нейният субект в „беседите” му с нея. Тя не живее с пресантимана, че може да разчита на халтури, на шир-потреби и кичозни за нейния субект творения, възпяващи чара на миналото. Нейното самочувствие би било накърнено, а човешкото самомнение – уязвено, ако субектът не си позволи лукса или привилегията да опита от мострите/екстрите на своята памет и на съпровождащото я въображение при носталгичните процеси. Носталагията винаги трябва да създава стабилен психичен уют и комфорт, които максимално да предразполагат и лесно да разтоварват човешката душевност. Именно тези й дарби или таланти превръщат нейните места на паметта в силно желана дестинация на човешко внимание, вглъбен размисъл и развълнувано чувство. Носталгията винаги се оказва мигновено и неусетно въздигнатият неръкотворен паметник на онова минало, което е одобрено, което лъха прелест и възвишеност, в което човек мисли, че е преживял свои неповторими и скъпоценни мигове. Именно този паметник е противовес, отрицание или преграда срещу апетитите, похищенията и пораженията, които забравата щедро обещава, ентусиазирано раздава. За да се възпре нашествието и окупацията на забравата, паметта трябва упорито и мощно да работи, да възкресява и освещава образи и чувства, които ознаменуват нейната победа, както и поражението, или временната гибел на зловещата забрава. Срещу зловонните и агресивни бурени на забравата, носталгичната „работа на паметта” следва да поставя благоуханни, пищни букети от образи и венци от емоции. Само по този начин пътеките към носталгичното място на памет няма да обрасват, да се заличават при постоянните напори на времето или да изчезват с промените. Носталгията винаги изважда от прегръдката на небитието, от тъмния гроб на смъртта на миналото време нещо, за да го възроди и одухотвори, за да му даде нова и може би по-очарователна, по-впечатляваща и по-трогателна плът, а и духовност. Тя също – подобно на други места на памет, – обезсмъртява смъртта, създава усещания и впечатления, че съдържащото се в спомените има и един „друг живот”, който може да е дори и по-привлекателен в своето присъствие, по-убедителен чрез своето красноречиво и обаятелно слово, със своите увлекателни разкази и истории. Носталгията също материализира нематериалното, т.е предоставя на субекта си една пишна картинност, едни – изглеждащи сякаш като напълно обективно реални – образи, отражения и изображения на реалности и нрави, които вече ги няма. Тези образи могат да предлагат както невероятно контрастни, така и призрачно замъглени, едвам прозиращи, но подсказващи и разказващи много неща картини. А в носталгичното пътешествие или поклонение пред дадено място на паметта също са налице онези странни и спонтанни изблици на желание на човека да говори, да разказва, да описва, без прекомерно да се задълбочава в обяснения, тълкувания, обвинения или оправдания на възкресеното чрез случащото се в това място на паметта. Това, разбира се, го има и при други места на паметта, но в неговата носталгична версия, то придобива един по-своеобразен натюрел, един по-различен патос. Ако е толкова – визуално, а и емоционално, – въздействена, носталгията го дължи именно на онази изумителна пъстрота, многобагреност и динамика на бликащите смисли, на преследващите или тясно преплитащите се значения, на техните странни – очаквани или ненадейни, – отклонения и разклонения от някаква логика. Ние вече неведнъж подчертахме при анализа на носталгията и другата черта, която П. Нора приписва на местата на паметта – непредвидимостта на разпространението на разклоненията на бликащите и сякаш надпреварващите се значения. Често, когато се пише или говори за местата на паметта, се поставя и въпросът за това, че в такива места субектът сякаш трябва да поеме ролята на историк на дадена събитийност, на нещо случило се назад в гънките на отминалото време. Ала поемането на такава отговорност, натоварването с подобен дълг носи и изненади. И поне що се отнася до носталгията, те съвсем не са малко, нито пък пренебрежими. А това е така, защото е много трудно на простосмъртния носталгик да влезе в кожата или в специфичната роля на историк. Обстоятелството, че носталгичният субект неизбежно борави със спомени, пробира, но и обработва паметови следи, наследства и доказателства за нещо от миналото, съвсем не е достатъчно основание, за да бъде той „заставен” да приеме мисията и катехизиса за призванието на историка. Носталгичното проникване или пътешествие назад във времето твърде много се отличава от онова проникване и пътешествие, които са типични за историка. Няма спор, Е. Х. Кар има право, когато подчертава, че няма по-значим показател за характера на обществото от вида история, който то пише или не успява да напише. А носталгията се оказва в странно положение – „на двата бряга”! Тя може да подкрепя, но и да противоречи на официално декретираната и публично наложената история за миналото, или за отделни случки, събития в него. Обаче тя може да бъде битието на апокрифната форма на ненаписаната и неогласената в социума история, да е историята на онези, които са лишени от глас, на т. нар. мълчаливи малцинства или мнозинства, на които официалната история не дава публичност за техните мнения, настроения, нагласи спрямо дадени исторически факти/събития. Едва ли е нужно да се спираме на постановките на П. Бурдийо и Ж. Бодрияр за символните борби на мълчаливите малцинства/мнозинства срещу Властта?! Така или иначе, тези борби никога не подминават острите проблеми или не пренебрегват онези драматични колизии, които определени носталгии създават в обществото. Сам П. Нора – със загриженост и известна тревога, – посочва една опасност: изучаването на местата на памет крие в себе си риска да привилегирова по принцип маргиналното и малцинственото като естествени убежища на застрашената памет. Това негово предупреждение би трябвало да има резон и спрямо носталгията, макар че ситуацията при нея е доста по-заплетена и сложна. Първо, защото носталгията не е притежание само на маргинални или малцинствени субекти – индивиди и общности; тя може да се простира и до най-високите етажи на обществената пирамида. Второ, понеже носталгията е привилегия на спонтанното и моментното, а много по-рядко на съзнателно и дълготрайно експлоатиране в социалния живот. Освен това тя не е само убежище на застрашената или забранената от властта памет, понеже – в същото това време, – тя строи и обитава „дворци” в човешката интимност, които са заплаха не толкова срещу паметта, колкото против забравата на нещо от табуираното от властовите институции или дискурси историческо минало. В този смисъл носталгията се оказва гарант за просъществуването на забраненото. В преломни исторически времена, при разпад на обществените нрави и при настървяване или поне отчуждение между хората могат да възникнат и мащабно да се разпространят своеобразни съпротиви, борби, бунтове, метежи и пучове на съответни паметови наследства. И А. Асман има основание, като визира възможността за избухване на гражданска война на спомените. Именно в подобни, екстремални ситуации става възможно носталгиите, които са били дълго време в нелегалност, да предявят претенции да бъдат официално припознати и признати като автентична история за дадени периоди, за конкретни обществено-исторически събития/фигури. Реализацията на подобна възможност превръща еретичните апокрифи на табуираните носталгии в потенциални и актуални официални догми/визии за историята. По този начин носталгиите напускат своите леговища в интимността и убежища в паметта на отделни индивиди или групи, а и – вече придобили символна и друга власт, – се покачват на пиедестала и започват да полагат жалони за тълкуванията, които в промененото или в променящото се общество набират сила, скорост, власт. Това означава, че и парцелите на носталгичните места на паметта се превръщат от периферно-екзистенциални в централно-официални в общия кадастър на социумната топика, на политизираната/идеологизираната картография на жизнения свят, както и на нейното отношение или принос към новите редакции и пренаписванията на историческото минало. Така вече смяната на политико-властовите рангове или статуси на определен тип истории дават шанс и на носталгиите да бъдат опубличностени и овластени далеч отвъд пределите и копторите на персоналните съзнания. Някога Мишле е писал, че историкът е превозвач на мъртвите и администратор на имота на починалите. Ала важи ли това за носталгичния субект? Ако той се занимава с „история”, това не е историята на мъртвите, а неговата собствена история, историята му на жив, създаващ и потребяващ своята биография субект. Митичната река Лета в „задействаната памет” на този субект изобщо не се и проблематизира, нито се метафоризира чрез съответни иконографии и повествования. Освен това носталгичният субект не опекунства, нито пък стопаниства и администрира оставеното в наследство имущество на починалите. Ако той въобще разполага с някакво (огромно и скъпоценно) имущество, това е неговото собствено наследство от спомени, реминисценции, паметови реликви, залози или задължения, но съвсем не и нечие чуждо, на други персони, които са външни или чужди на неговата душа. Това скъпоценно имущество е нематериално, а духовно, и твърде често – незримо за останалите хора. То се демонстрира, потребява само отвреме-навреме от човека. Миналото не е смърт, която не може да бъде – поне символично – победена! Именно символните форми или господства дават огромни възможности то да бъде не само похитено, но и обработено, да бъде поставено в услуга на настоящето. Миналото не бива да бъде влачено или излагано на публичен показ като някакъв труп. Не че това не се случва в историята, особено в нейните най-размирни времена! Ала съществува и другата опция – миналото да бъде възвеличено и възкачено на пиедестала на славата, почитта, преклонението и признанието на идните поколения. И тогава то се представя като нещо все още живо, от което могат да се извлекат и сериозни поуки, а не единствено да бъде мишена за обвинения или оскърбления. Още Тит Ливий казва, че по-лесно е да се порицае миналото, отколкото да се поправи. А носталгията върши своята потайна и упорита дейност в това отношение: вместо да упреква и порицава, тя поправя миналото в интимния свят на човека, като го прочиства от странични и неважни (от смислово-ценностна гледна точка) неща, а и го предлага в изискан и атрактивен визаж на миналото, и на нещо, случило се в него. Разбира се, миналото винаги предоставя различни опции и визии, поради което предизвиква съответни, дори взаимноизключващи се размисли за него. Ако О. Уайлд с ирония пише, че цялата прелест на миналото е, че е минало, то А. Батай – обратното, – с нравоучителен глас казва, че миналото никога не е съвсем минало. Носталгията обаче не може да бъде само интимно-душевно „тунинговане” на миналото; още повече, че нейното подобрено и атрактивно произведение съвсем не е предназначено било за всекидневна, било още по-малко за публична употреба. Тунингованите предмети трябва да впечатлят, шокират, да предизвикат дори завист в повечето хора, докато носталгията не разполага с, нито се стреми към такава цел. Но защо, все пак, носталгично унесеният човек не може да бъде историк в истинския смисъл на думата? Още повече, че сама носталгията се оказва своеобразен „летопис на най-светлите страници” от досегашния живот на своя притежател! И не някой друг – непознат, чужд и далечен на свещените истини в тази летопис, – се оказва както читател, така – и още повече – тълкувател на нейните скрити тайни! В това качество, в тази роля и с такава мисия се ангажира сам нейният субект! Това не е ли достатъчно, той да придобие силуета/призванието историк на своята съдба? Ностилгичният субект обаче не е чисто и просто някакъв хроникьор, който педантично събира, архивира, съхранява и – когато е потребно, – изважда на показ съответни данни, факти, аретефакти, свидетелства или улики за нещо случило се. Освен това той не се интересува от „пълното течение” на всички фондове и анали, в които многостранно и детайлно се възпроизвежда истината/реалността на билòто. За него от съществено значение са неговите колекции от спомени, собствените му паметови наследства, които той – къде грижливо, къде даже и най-безотговорно, – съхранява, без дори да предполага, че някога – когато се окаже в нужда, – те ще му предоставят – внезапно, доста ненадейно за самия него, – несметните си богатства. Затова носталгичният субект не може да е историк в истинския смисъл на думата! На всичко отгоре този субект не подхожда хладнокръвно и разумно, не разчита на абстрактно и систематично, комплексно познание и тълкувание на нещата. Той се поддава на емоции, доверява се на своята интуиция, опира се дори понякога на предразсъдъци, предубеждения, на свои или натрапени му чужди илюзии и пр., а такова отношение и поведение има твърде малко общо с историческия „занаят”. Носталгичният субект не се интересува от чуждите истории. Той не се занимава с подробно изучаване, анализиране и тълкуване на цялостната, сложна координатна система от преплитащи или раздалечаващи се чужди истории, които някак му влияят. Подобни истории излизат извън особената оптика на носталгичния дискурс. Те могат да бъдат само някакъв фон, на който още по-контрастно и смислено да изпъква неговата собствена биография, или определени фрагменти, епизоди, събития или случки в нея. Неговото внимание е погълнато всецяло от собствените му някогашни преживелици, които (с носталгичното поклонение пред техните места на памет) му даряват невероятно пищна и емоционално удовлетворяваща го картинност и смисловост. В този смисъл чуждите истории, техните наследства и следи в паметта се оказват само известна суровина, инструментално присъствие и влияние, които още повече трябва да легитимират същината и феноменологията на персонално преживяното. В носталгичния интерес към биографията/историята на някоя случка или събитие не може да бъдат разпознати каквито да са клюкарски или невъзпитани прояви; той не е слухтене, поддаване на носеното от мълви и клюки, понеже е насочен към нещо, което е самолично, истински преживяно в миналото от човека, към което той се завръща, посредством офертите на носталгичния си сеанс. В крайна сметка, когато посещава и се „покланя” пред местата на своята памет, носталгичният субект не се оказва физически умрял, за когото други лица или групи да повествуват, да го ожалват или прославят, да го възхваляват или осъждат. И освен това, в носталгичния си „церемониален сеанс”, той не се оказва придружен физически, обективно реално от свои близки и познати, от поклонници и любопитни особи, които държат да присъстват, да видят и чуят нещо в това място на памет. Ако, както споменахме по-преди, носталгичният субект се оказва в компания, това е неговото най-скъпо обкръжение от лица или природни картини, които той е запомнил, които са го възнаградили с вечния огън на неизлечимия спомен за себе си. И тъкмо в носталгичния момент, в неговата задушевна ритуалност и церемониалност, този субект се оказва в правото и способността си да засвидетелства своето уважение и почит, своето преклонение и възхищение от съдържанието на спомена, или на фигурите или персонажите, които изграждат канавата на носталгичия образ. Така самият носталгичен акт се превръща неусетно, преобразува се дори несъзнателно в място на паметта, което, макар по-рядко, се посещава с особени чувства. И тъкмо на това място субектът на носталгията се „самонаграждава”, като си дарява изумителни накити – герлянди от скъпи образи и възхитителни плеяди от емоции. Впрочем, Пол Рикьор, като анализира „работата на паметта”, въвежда също и един друг, но съществен момент – дългът на или пред паметта, който субектът дължи/следва да демонстрира в мнемоничния топос. Ако подобна референция е валидна или дори задължителна за много други типове посещения или освещавания на местата на паметта, за носталгията тя следва да се възприема много внимателно, с подозрителност, при това и със съответни – съвсем немаловажни, – условности. Ние вече видяхме, че носталгията не налага нормативни стандарти, нито пък изисква прескриптивно ориентирани или декорирани поведенски актове от субекта. Тя е далеч повече описание на нещо случило се, което трябва да впечатли и трогне. С такова изображение носталгията не призовава да се следва стриктно и неотменно интимната логика, която нейното повествование разкрива на субекта „на порции”. Тя не е, нито може и да бъде императив за менталността, чувствителността и прагматиката на своя субект, а още по-малко на чуждите или на ближните нему субекти – поради какви причини и съображения, вече подчертахме! Така че посещението или „поклонението” пред носталгизираното място на памет не може да се свърже с някакъв ригоризъм, адресиран към неговия субект/притежател. Ако човек е склонен (по-често или по-рядко) да посещава места на паметта на своите носталгии, не го върши заради някакви сурови наказания и неизбежни санкции, или заради дълг. Неговите посещения и поклонения са акт на добра и свободна воля, на искрено желание и осезаема потребност да се завърне във времето при нещо свидно и ценно. А тази свободна воля е свързана с конкретни (жизнени или обществено-исторически) реалности и обстоятелства. Тя не е независима от тях. И когато реалностите, или пък битуващите и бушуващите в тях човешки нрави се променят (а те не могат да бъдат незасегнати от ходовете на историята, от капризите на всекидневието!) така, че да засегнат нещо в душевността на човека, те могат да провокират носталгиите да излезат от своите леговища, да се разбудят след много тежък и дълъг летаргичен сън. Затова и Шатобриан подчертава, че свободата като дъщеря на нравите умира тогава, когато принципът й се променя и в естеството на нравите е те да се развалят с времето. Обаче обективно-реалната гибел на тази особена свобода може да бъде компенсирана от второто пришествие, от възкресението й чрез носталгичния образ. Дори настоящите социални порядки или нрави да са непоносими и непонятни, човек пак може да потърси някаква утеха или обяснение за случващото се – като прибегне до услугите, спешната помощ на своите странни носталгични повествования. Точно тук обаче – на хоризонта на проблематизацията и анализа, – се появява нещо ново и съвсем неочаквано; нещо, което човек не си поставя като предмет на своите размишления, а неосъзнато/подсъзнателно го реализира в своя живот. Става дума за това, че носталгично ориентираният човек не само че не е историк на своите носталгии, но не е и архивар за тяхното съхранение и прилежно сортиране. Човек не поставя пред себе си задължението да се отнася (непременно!) с голямо внимание и уважение, да трепери и бди над своите носталгични съкровища. Той не е в ролята на онзи средновековен персонаж – мнемонът, – който е натоварен с отговорността и задължението ревниво да опазва и при нужда да показва поуките на дадена „човешка история”. На всичко отгоре, човек дори не осмисля задълбочено и собственото си призвание – да бъде архитект и строител на своите носталгии. Този особен и незрим процес – сградостроителството, както и интериорното обзавеждане на носталгичния „дом”, – му се отдава някак си „отръки”, той му е пò душа и сърце, а затова не изисква никакви страния или усилия да не стори нещо погрешно. Но както човек с ентусиазъм и вдъхновение гради своя носталгичен дом, така може и скоропостижно да го изостави, да го напусне, и – понякога вече никога – да не се завърне в него. Странното е, че колкото мимолетни да са тези строителства и обитавения на носталгичните постройки и места на памет, те са винаги много приятни. Когото стигне висотите на определена възраст, исторически и биографичен опит, на житейска зрялост и пр., човек „запретва невидимите си ръкави” и започва да строи незримата от другите хора „сграда”, а и да обработва грижливо принадлежащия към нея „парцел”, за да изглежда – интериорно и екстериорно – носталгията като подобаваща на неговия душевен настрой, като съзвучна на неговата интимност. Удивителното е, че тази сграда и този парцел не са едни и същи по всяко време, а човекът се оказва едновременно стопанин, хазяин, но и чужденец в отделните си носталгични сеанси. Нали човек притежава не една-единствена, а понякога много и разнородни носталгии, т.е. домове/парцели, в които мимолетно пребивава или по-продължително време обитава. Така вече носталгичните места на памет се показват и като своебразни пунктове/топоси, от които започва (или към които се завръща) миграционният режим на носталгичния човек. Този човек може един път да емигрира от отечествените територии на една своя носталгия, да броди във времето и пространството, докато дойде момент да се установи в някоя друга носталгия. Но той може отново след време да поеме кръста на своето подвижничество, и след – по-големи или по-малки – митарства отново да се завърне към уютния дом на някоя – преди обитавана от него, – носталгия, или да потърси упование и утеха в някоя друга носталгия, което преди това той не е посещавал, нито е чувствал уюта на нейния незрим „дом”. Какво да се прави? Човешка орис! Каквато и да е, тя не може да мине без посещенията и без уюта на носталгичната обител за всеки човек! Изтегляне 1.62 Mb. Сподели с приятели:
|