Богдана Тодорова
Носталгията и митологичното
Изтегляне 1.62 Mb.
|
Носталгията и митологичнотоИ днес не са никак малко политиците/идеолозите, които упрекват и обвиняват своите противници като дебело подчертават, че в техните – на враговете им, – разбирания личат твърде много остатъци от митологични и носталгични представи, при което у хората остават впечатленията, че между двата феномена няма разлика. Подобен тип упреци и обвинения се лансират и отстояват главно поради две основни причини. Първата е изключително ниската идейно-теоретическа и обществено-хуманитарна култура на политическите ни елити в прехода към демокрация, поради което и представителите на тези елити не схващат правилно тези два феномени. Втората се отнася до съвсем умишленото спекулиране и преднамереното манипулиране на масовата психика и общественото съзнание с някои идеологеми, в които се прокарва това некоректно отъждествяване на митологията с носталгията. Научният анализ на носталгичните феномени обаче трябва да покаже вярно дали изобщо има (или няма) еднаквост и припокриване между смисъла и значението на митологичното/митичното с тези, които принадлежат на носталгичното. Преди всичко следва да се има в предвид, че митологията предлага твърде много референции, които (в непосредствени или дори в превърнати форми) не могат да бъдат открити във феноменологията, природата и функциите на носталгията. Митът по принцип пресъздава една своеобразна дву- или многосмисленост. Той притежава или оповестява както един видим, открит и нагледен, така и друг – скрит, незрим, непонятен и само интуитивно, духовно забележим от човека смисъл. Ото Ранк специално подчертава, че подобна дихотомия или плурализация на смисловостта, която е спотаена в недрата на митичното, е прекалено стар феномен – дори толкова исторически далечен, колкото са и самите праисторически митове. Ние, днес, макар да сме разделени с хилядолетия от онези праисторически времена, също (във всекидневната или в обществено-историческата си практика) се възползваме от и охотно употребяваме смисли и сюжети, родени в началото на историята. В носталгията също може да се срещнем и дори да се сблъскаме с подобна, дискретно осъществима полифония или полиглосия на различни смисли. Въпреки това обаче органиката на носталгичния дискурс се изгражда и подчинява на един доминиращ, определящ всичко друго, а и подразбиращ се ясно от субекта, смисъл. Той е, който създава цялостта и виталността на носталгичния образ, който храни и насърчава носталгичното чувство, който удържа и легитимира преживяването му. Митът винаги налага точно определена – смислово-ориентирана и ценностно-афективно ангажирана, – картина за единството на света, за законите и логиката в космоса, за човешките и свръхчовешките сили, които управляват света и живота, за позволеното (или забраненото) на неговите обитатели в дадени ситуации и казуси. Неговата особена картинност и интимна логика са свързани с и посветени на декретирането на определен тип космогония, която именно налага съответните правила и форми на живот на човека изобщо. Всичко в космоса, в природата или в човешкото общество следва да се съобразява с, а и непрестанно да възпроизвежда осветеният и прокламираният (от този мит) сценарий. Следването на скритото (или на разкриващото се) от сюжета на мита, всъщност е явно или завоалирано солидаризиране със, както увековечаване на сакралното във вечната му битка с профанното. Без да се съобразим с подобно разкритие на смисъла, митът вече е невъзможен! За разлика от мита носталгията изобщо не си поставя подобни (висши) цели, а и отговорни (почти до фаталност) ангажименти и мисии. Тя не гради космогонии, нито оповестява и защитава универсални визии за предназначението на човешкия род. Носталгията не се ангажира с възпроизвеждане на митично уподобена и осветена инфраструктура на човешките връзки, отношения, дейности и жизнени сфери. Нея не я вълнуват властовите потенции или липси на свръхчовешкото и човешкото. Носталгията не протектира йерархията между отделни божества/демони и човека. Тя не налага категорични императиви и изобщо не събюдава стриктни ригоризми. Носталгичните образи или преживявания не се съизмерват с някакво – вечно и сакрално, – време, не се осъществяват в свещенни от хилядолетия пространствености. Те не се случват единствено в светите места, за да са невъзможни в прокълнатите топоси, в които – по волята на съдбата – също живеят различни човешки общности. Носталгията не е предназначена да оповестява и гарантира универсалност в човешкото битие изобщо, някаква имплицитна и априорна консеквентност в него. Тя се съсредоточава не в единството на света/битието, а по-скоро в неговото (специално интимизирано) разчленяване и „сортиране” по съответни критерии, таксономични конструкции. Носталгията не предлага, нито задължава към типизираното представяне и консумиране на една непроменима (за дълго време) картина за света, битието и живота. Именно на тази база става възможно отделни – дори микроскопични по своята темпорална продължителност, – мигове да придобият изумително силен, очароващ и властен символен статут или ореол в деликатното и незримото пространството на интимния свят, в душевността на нейния конкретен субект. Подобни знаменателни мигове не изискват (по никой начин) да бъдат безконечно възпроизводими и повтаряни, да бъдат спазвани непрестанно и почитани регулярно в сантименталния свят на техния субект. Те не налагат на човека и някаква базисна, или неотменна смислова йерархия, която постоянно да се възпроизвежда. Носталагичните образи и чувства идват не по някаква заповед, а най-често съвсем непредизвестено – без да са специално поканени, призовани или отдавна очаквани. Те не следват незримите, неписаните, но иначе вековечни правила за един всеобщ и неизменен – дори във, от вечността, – сценарий, отреден на човешкия род/индивид. В носталгичните образи и чувства сякаш много повече се набляга на неповторимостта, неординерността, рядкостта и уникалността на дадена случка, която – тъкмо заради тези си особени референции, – заслужава да бъде „чествана”. В този смисъл носталгията не е пряк резултат от или съпровод спрямо дадени – ясни или непонятни за човека, – всеобщи канони на света, историята и живота. Тя не прокламира някакво, вековечно и свещенно единство на света, което да е валидно и легитимно за всички времена, във всички общества или за всички техни обитатели. Ако може изобщо да се говори за някакво „светово единство” при носталгията – при всичките условности и опасности от подобен дискурс, – трябва дебело да се подчертае, че тя представя фаворизирания от нея миг като единен, неразчленим, органично цялостен и невъобразимо витален в тоталността си, дори неразрушим и в своята – макар и прекалено миниатюрна или пък дори епизодична – събитийност. Именно тоза смислова и ценностна споеност на носталгизираното му придава също и невероятното очарование, а и символна власт върху психиката и самосъзнанието. Човек мисловно може и да разглобява носталгизираната случка, но емоционално не желае да преживява отделно нейните елементи, а я чувства като някаква тоталност. Митът винаги лансира, а и регулира случващото се в определен тип дихотомии – като например тази между божественото и демоничното. В отличие от него носталгията принципиално (или по презумпция) изобщо не се ангажира с подобни отговорности и дългове. Нейните смислови и ценностно-афективни „кореспондеции” не дават еднозначен и общовалиден отговор на въпросите за наличието и баталията между божественото и демоничното, праведното или греховното. Затова и един сладък грях, една весела и забавна профанност могат да са напълно достатъчни, за да си резервират място и пищен прием в обителта на носталгичните образи; нещо повече да бъдат преформатирани и възвеличени като сакрални за субекта им. И обратното, – напълно съответстващи на общественото или общностно-валидното сакрално помисли и деяния могат тотално да се разминат с вниманието, а и никога да не получат благоразположението на носталгичния нюх (или пък усет) на човека. В този смисъл в носталгията липсва каквато и да е правопропорционална зависимост или обвързаност между сакралното и профанното в митичния дискурс с онова, което позволява или насърчава и легитимира носталгичния наратив и патос. Митът нерядко оповестява и призовава към определен – понякога даже и вечен – кръговрат на нещата в живота. Той създава и разпространява представите, че в битието – на природата и човешкото общество – е налице една рециклираща се хармония на жизнените обстоятелства, която може да бъде нарушена само ако са налице несъответствия или противоречия с духа и изискванията на първоначалата. Появят ли се такива разминавания или конфликти, неизбежни са и възмездията от страна на базисните начала, стихиите, божествените или демоничните персонажи. В отличие от подобна фаталистична картина, от такава велика отговорност и повинност, каквато се приписва на зримия или невидим вечен кръговрат в битието, носталгията нито изразява, нито пък още по-малко апелира към рециклирането на някакъв свещен порядък, към перманентно валидизиране и безконечна легитимация на последния в съвсем различни – от изначалните – времена или обстоятелства. За нея свещенно може да се окаже дори онова, което никога повече няма да се повтори, което не е способно на своите пролиферации и клонирания в жизнения свят. Носталгията е в състояние дори да възхвалява нещо, което е в пълен разрез с порядъка в социума или с изискванията, отправяни уж към самата „човешка природа” и проявите й в пределите на конкретното общество, цивилизация или култура. В този смисъл носталгията изобщо не се съобразява априорно, нито се подчинява вечно на оповестена или стриктно спазвана – възпроизвеждана от поколения, – хармония. Тя може да е в пълен дисонанс със сакрализираните и тривиализираните (като естествени, нормални или дължими) човешки, групови и обществени връзки, отношения и нрави, да престъпва моралните и другите кодекси в дадено общество. Още Джамбатиста Вико обръща специално внимание на езика и неговите тесни връзки и зависимости с митовете. Той вижда и тълкува органичното единство на духа именно в неделимото триединство на език, мит и изкуство. А подобни обвързаности между митовете и езиците не са привилегия само на неговата теория. Така например – подобно на Хердер, който във философията на езика превъзмогва принципа на алегорията – и Шелинг, но вече във философията на митологията, също преодолява този принцип, като, вместо алегорията, извежда на предна позиция тавтегоричното тълкуване. Последното представя, а и обяснява митичните изображения и повествования като автономни конструкции на духа, които следва да бъдат разбрани от само себе си, а не чрез нещо друго, а и опосредстващо ги и пр. Носталгиите обаче не са автономни, т.е. сами по себе си родени и независими дадености на някакъв обективен или дори само на човешкия дух. Освен това те не могат да бъдат осмислени и проумени без наличието на опосредстващи ментални процедури, които спомагат да се проникне в смисъла или в контекста, които моментно-ситуативно се откриват в и приписват на съдържанието на носталгиите. Приносите на езика в носталгията са несравними спрямо тези, които той има в пределите на различни митични логики, техники и практики. Човек обикновено не коментира с другите своите носталгични видения или преживявания, а това му спестява нуждата езиково да ги орнаментира, публично да ги представя в атрактивен и приемлив (спрямо доминиращите норми и ценности) вербален вид. Той често консумира своите носталгии наум, без да се опитва с вътрешния си, безгласен език да ги украсява или аргументира с по-впечатляващи вербални средства и техники. А и „вътрешният глас” на човека може добре да се възползва от лаконични средства, които в социалната комуникация биха създали неясноти, трудности и неразбиране. Митът обаче притежава по-друго предназначение, при което не едноличната и неартикулирана пред другите хора консумация е най-важното и значимото. Той е винаги средство и форма на споделяне на исторически/житейски опит, поради което неизбежно налага селекция и шлифовка на лингвистичните си оръдия и форми. Освен това митът има както индивидуално, така и надперсонално значение, поради което неговите поуки следва да се предават на разбираем за много поколения език, а това също предпоставя и изисква съответни обработки на прокламиращия го език. Следавателно поетиката на мита се отличава по изразните си средства и техники от поетиката на носталгията на индивидуално равнище, а и от нейната лингвистика. В определен смисъл митът се задава и като априорен спрямо персонално-биографичния или екзистенциалния опит на човека. Той съществува далеч преди, а вероятно и много след конкретния човешки живот. Затова и трансценденцията към него от страна на човека притежава съвсем по-различни измерения и въплъщения от тези, които проявава носталгията. Последната изобщо не е дадена на човека нито преди, а още по-малко след конкретен опит, който следва да бъде отразен или по някакъв начин възвеличен от иконографията и повествованието на носталгията. Тя е ситуативно и доста субективно преживяване на нещо от предишния опит. Носталгията обаче не е предзададена или отвъдна на човешкия живот и опит; тя е само и единствено дадена в и чрез тях, тя е рожба и средство на пулсиращия жизнен свят. Ако не съществуваше подобна органична зависимост между носталгията и жизнения опит на човека, образите и посланията на носталгията щяха да бъдат аисторични или да не зависят от конкретно-историческия контекст на своето случване. Шелинг специално посочва, че релацията между митовете и историята притежава особена логика, при която митът винаги се оказва първичното, а историята – вторичното и производното, особено следствие, което е съобразено с мита. Затова и митологията на всеки народ не се определя директно от неговата история, а – обратното, – историята на народа се обуславя и възпроизвежда, тя се изпълва със съдържание от повелите на властваща над него митология. Така митологията се оказва не като метафора на фатума, а реално показва самото съществуване на съдбата, предзададена, а и осъществяваща се чрез конкретната история на въпросния народ. Ако елиминираме идеалистическата трактовка на подобно разбиране и тълкуване, можем – за нашия казус – да споменем, че носталгията не предхожда, нито пък „следхожда”, че тя не е нещо, което се низпосланя от висините в ситуативното, конкретното човешко битие. Тя се ражда и проявява, царства и загива в това битие, а и от него. Носталгията е предназначена да обслужва по конкретен повод и начин въпросното човешко битие – не да прокарва веленията на отвъдбитийни инстанции. Ето защо носталгията не е – подобно на Шелинговия мит – съдба, която е неотвратима и всевластна спрямо битието и мисленето на своя субект – род, вид, индивид. Ако митът се оказва символна форма или средство за особена компресия на съдбата на народа или на отделния човек, носталгията не може да понася в и чрез себе си подобно бреме – да поема и уплътнява в миниатюрната си битност цялата съдба. Напротив – твърде често носталгията е триумф не на закономерното и необходимото, нито на онова, което е базисно и фундаментално значимо за битието изобщо, а на случайното. Нерядко тя може да се свърже с, да възпее само отделни моменти от тоталността на човешката орисия или фрагменти от историческата съдба на народа. Тя демонстрира нерядко победата на единичното над особеното и общото, пълновластието на спонтанното, неординерното и ирационалното спрямо отдавна улегналото, утвърденото, обичайното и рационалното. Затова носталгията не е фатален знак или оръдие на някакъв фатум, който обрича човешкото битие на мъки и страдания. Тъкмо обратното – тя е символ на нещо, което е дошло – макар и съвсем случайно, някак неочаквано, спонтанно или преди това даже и непознато – в човешкия интимен свят, за да го възнагради с пищни дарове от образи или чувства. Времето и пространството са сред най-важните елементи и фактори за митологията. Времето в митовете се разполага или по протежение на огромни темпорални сегменти – времена, ери, цикли, епохи и пр., или в по-малки времеви фрагменти, които обаче са продължение или отклонение от духа на времето изобщо, в космоса. Рано или късно, подобни отклонения от истинското време се разкриват и наказват, и всичко се завръща към, поема по коловозите на вечното време от митичния епос. Тази – родена в дълбините и недрата на историята, – представа за митичното време не е изгубила символното си очарование и експлоатация и в нашата съвременност. И днес говорим, примерно, за времето на социализма като хомогенно време, в което е налична безусловна хегемония на скрити или явни исторически стихии/логики, които се проявяват в директна или превърната форма в случили се тогава събития. И сега политизирано се говори и пише, че с демократичната промяна сме се върнали към истинската история, към реалното време на цивилизования човешки живот, които твърдения не са нищо повече от възродени и адаптирани стари митологеми. Разбираемо е, че носталгията не може удобно да борави с подобни натежали времеви цялости. Тя винаги е била, е и ще бъде свързана с или изобразяваща далеч по-невзрачни времеви конфигурации и констелации. Времевият диапазон на нещата, които тя отразява и възпява, може да е с габаритите дори на мигове, секунди, минути или часове. Дори когато става дума за дни, месеци, години и десетилетия, носталгията не представя еднотипно цялата тази времевост, а избира отделни неща или фрагменти в нея, които са достойни да бъдат отразени и почетени в образите й. Носталгичният копнеж дори по миналата епоха не я възхвалява тотално, а отбира някои събития в нея, които представя като еманация на най-доброто от тази епоха. В дискретното, символно пищното митично пространство винаги се проявява една особена антиномия, която се оповестява и осъществява от различни „лица”. Последните неизменно са антагонистично настроени и враждебни помежду си. Нерядко тази дихотомия или антиномия се разполага в и кристализира чрез опозиции, които притежават обаче съответни луминарни референции и въплъщения. Тъй като митичното пространство е конструирано от божествени или демонични начала, то е разположено в полярни сфери, примерно на опозициите между светлината и тъмнината, между гласа и немотата, между видимото и незримото, явното и тайното. Във всички митологии – не само древни, но и съвременни – аналогиите, асоциациите, алегориите и метафорите с деня и нощта, със светлината и мрака са неизменни. В днешните политически дискурси можем да срещнем такива употреби на, а даже и злоупотреби с подобни орнаментации на митологичното в изобилие. Черната нощ на капитализма или на социализма, светлината на социалистическия градеж на историята или на демократичната промяна, мрака и мракобесието, които се излъчват от конкретно визирани – леви или десни – идеи и идеологии, изгревът и залезът на съответни периоди, събития и т.н., са все (своеобразно адаптиран към пулса на нашата съвременност) римейк на отдавна известни, исторически твърде овехтели, ала въпреки това все още „вечно зелени” мотиви и сюжети на митичното, които изумително се прехвърлят и през различни исторически епохи или общества. Ако в митичния наратив светлината е символ на божественото и сакралното, то мракът и тъмнината са олицетворение и иносказание за демоничното, сатанинското, инферналното, нечовешкото и дори чудовищното, които са чужди на човека. В митичния контекст опозицията между светлината и мрака е алегория за битката между сакралното и профанното, които приемат (не)естествени лица, въплъщения. Всички тези базисни референции обаче изобщо не могат да бъдат ясно разпознати в аксиоматиката или във феноменологията на носталгичното. Носталгията не сервира общовалидни или предано следващи по петите канона изображения, които се оказват друго лице и превърна форма на епоса на такива митични наративи. Освен това носталгичния „шедьовър” може изобщо да не бъде свързан нито с деня, нито със светлината , мислени и оценявани в техните митични тълкувания. Една незабравима нощ, прекарана с любим човек в най-късни доби и под звездното небе, или в изолирана от света и тъмна стая, при призрачно бледа, едвам мъждукаща светлина, е в състояние да дари незаличими спомени, които след време (призовани и радушно посрещнати в дома на носталгията) пак да поднесат своите дарове. Обратното, слънчеви и знойни дни, обляни със светлина повърхности и пр. могат – когато не пасват на душевния настрой или завръзката на конкретни човешки интимни връзки, обноски и случки, – да не оставят абсолютно никакви паметови следи, да не се превърнат в скрити детонатори за следващи носталгични експлозии. Освен това носталгията сама по себе си, а особено в нейния автентичен и типичен вид – като консумираща се в интимния свят на човека – никога не може да води до съответни унифицирани, а и приложими от поколения форми на възмездие. Тя е дар за душата, а не е за наказание заради греховете и простъпките на човека! И тъй като всяко поколение има своя особена душевност, то може да разполага с най-различни представи или оценки за носталгията като цяло, а и за разновидностите й. Няма как носталгиите на един човек да се превърнат в носталгии на цяло поколение, при това в абсолютно идентичен по смисъл и ценностна декорация „профил”! Както не е възможно и обратното – силово да се инжектират и ценностно-смислово да се валидизират принудително носталгиите на една генерации в душевността на отделна персона. Всички тези – стари или нови, – спекулации на подобна тема само възкресяват и злоупотребяват с инструментализацията на митологемите, при които съобразяването с общовалидното, вечното или с универсалното е неотменим закон. При носталгията такива директни зависимости и инструментализации не „играят”. Известно е, че пространствено-времевият континуум на митическото легитимира определени логики и техники, връзки и зависимости между съвместимостта и последователността на природните или на обществено-човешките явления. Още Лайбниц определя пространството като идеална предпоставка и условие, при които става възможно или дори неизбежно установяването на съответен порядък в съвместното съществуване между хората или между тях и природните феномени. Паралелно с това обаче той дефинира и времето като идеална предпоставка и условие за конкретен порядък в последователността на протичащите явления или процеси. Митичното оповестява, регламентира и контролира тези особени порядъци на съвместимост и последователност на събитийността в природата, или в социума. Неговата логика трябва да се възприема и зачита като израз и воля на неоспорими най-висши инстанции – примерно първоначала, божества или демонични стихии. И ако бъде престъпена и нарушена от човека, върху му се изсипват строги наказания от страна на предизвиканите, обидените, уязвените и наскърбените „висши сили”. В сюжетите или при сценографията и драматургията на носталгията подобни мотиви изобщо нито присъстват, нито пък притежават огромна символна власт. Носталгията по никой начин не депозира, че нейната феноменология е плод и средство на някаква предпоставена, логически обоснована, а и стриктно спазвана форма или степен на съвместимост и последователност на жизнените обстоятелства, фактите и явленията, които се отразяват и коментират в и чрез нейните образи/чувства. Като рожба в немалко случаи на съвсем случайно, спонтанно, единично, неповторимо събитие, носталгията не може да декретира, а още по-малко – да възпроизвежда циклично някаква типизирана съвместимост и последователност. Нейният обект понякога може да е напълно несъвместим, дори обратен на, конфликтен с целия порядък, който се налага, трябва да се спазва и възпроизвежда в жизнения свят на човека. Нещо повече, този обект нерядко може изобщо никога повече да не се повтори, да не бъде последван от такива или от подобни с него жизнени случки, или пък никога вече да не се обвързва с и подчинява на генералните зависимости. Следователно изискуемите от митичното съвместимост и последователност в екзистенциалните прояви на социалния субект може и никога да нямат огледално отражение или идентично (съвместимо и последователно явяващо се) следствие в съдържанието, формата и динамиката на носталгизираното. Така вече се стига даже до възможен, понякога дори неизбежен разрив между изискваното от митичното, от една страна, и от носталгичното – от друга. Такова състояние на нещата сякаш се оказва базово правило, докато обратните възможности или ситуации – съвпадение и последователно прокарващи се връзки между двете страни, – са много редки. Митът представя и налага особени пропозиции за пространствено-времевия континуум на човека (като род, вид или индивид). Както времето, така и пространството в митичния наратив се обрисуват и тълкуват като специфични сугестивни и медитиращи фактори или инстанции. Те по своему вменяват или убеждават – чрез странни и невинаги понятни на човека средства, – да бъдат спазени и възпроизведени улегнали в тях форми на отношение, подчинение и деяния към първоначалата. Митът е символна форма, поради което и митичното пространство се оказва своеобразно „надарена” символна териториалност. Това пространство се локализира отвъд или в самото физическо, географско, а дори и в духовно-менталното пространство на жизнения свят на човека. Съгласно представените от мита „доказателства”, той – митът, – обитава незрима средина, някакво междинно измерение между двете; той не е нито само физическо, нито пък чисто и просто единствено духовно пространство на простосмъртния човек. Митичното пространство е априорно, аисторично, но тъкмо то определя и регулира историята и всекидневността на човека – поне така ни го представя интимната логика и аргументация на всички митологии. Това пространство обаче е силно „надъхано” с особен и потаен живот, който пък „вдъхва живот” на обитаващите го човешки общности/индивиди, а и на природата. Самото пространство има свои – знайни или незнайни – от човека магични таланти. Носталгията не предявява подобни – нескромни и прекомерни – претенции или апетити към такива локализации. Тя много „добре си знае мястото” и ролята – в интимния свят на човека, в пространството на неговата душевност, далеч от физическото, а и не по-малко далеч от необятното духовно пространство на социума. Носталгизираното пространство е съпроводено от ясната човешка представа, че то има своето очарование или „магия” тъкмо за неговия субект, а не за всички хора и по всяко време, в което обективното пространство е посещавано, гледано. Магията му е персонална в смислово и оценъчно-афективно измерение, а не е дадена априорно и вечно – за всички поколения, живели, живеещи или които ще живеят в бъдеще в пределите на носталгично отразеното и преживяното пространство. Освен това митичното пространство винаги се оказва по определени причини и начини конструирано от или за някого. По своята имплицитна природа то е демиургично пространство – родено е от съзидателни актове, но и само е творящо. Именно конкретни божества, определени демони, стихии или праначала сътворяват и надаряват с конкретни референции пространството, в което може и трябва да живее по точно определен начин човекът, дадена човешка общност или обществото. В отличие от подобни референции на мита носталгията не е демиургичен феномен. Тя не сътворява пространствеността на скъпоценните за човека връзки и отношения, нрави или жизнени обстоятелства и случки – тя само я описва, възпява. Тази пространственост може да е дадена и преди, а и след конкретната случка, която е повод и сюжет на определен носталгичен разказ, но да не бъде забелязана или почетена по начина, който е присъщ, привичен и уникален само за носталгията. А и одухотвореността на възпятото в носталгията пространство се дължи единствено и само на чисто човешката връзка или на антропологическия контекст на ситуацията, а съвсем не е копиране или пренасяне на обективните характеристики на пространството в душевността на човека и без неговото съзнание да оказва решаващ принос. Мисията на носталгията е определено далеч по-низша – да реконструира вече някога и от някого другиго констриураното пространство на миналото съ-битие. Носталгичният образ приютява в и чрез себе си определена – вече налична – пространственост, като я обвързва и надарява със съответен уникален смисъл и ценност. Затова и картинността на въпросната пространственост е силно индивидуализирана и невероятно субективно формирана, смислово и ценностно „декорирана” в случая. В митичното време/пространство категории от типа на „сега” и „тук”, „преди” и „след”, „там” и „тогава” и пр. са „обзаведени” със специфични – твърде често нечовешки или даже свръхчовешки – значения. Самата локализация на субекта се определя от незрими и непонятни за простосмъртния предзададени норми и форми на отношение и подчинение на съответния (темпорален или териториален) пункт. В мита има особени явни/тайни връзки и зависимости между „преди”, сега” и „след”. Носталгията обаче отразява, възпява или пък опява едно „преди”, което се случва „сега”, в актуално развълнуваната или обсебената от образите й душевност. Това „преди” е конкретизирано и амапутирано от другите си връзки и зависимости с всичко останало, което е било съществуващо/проявяващо се в целостта на „преди”. Човек не се интересува от всичко, което се е случило в „преди”: само от нещо съвсем конкретно, докато останалото в „преди” е фон или е напълно безразлично. В носталгията – обратно на мита, – всяко „там” и „тогава” непременно са „оборудвани” с чисто човешки – обаче интимно значими и ценни – референции, които само условно – алегорично или метафорично, – могат да бъдат уподобени на нещо свръх или нечовешко – примерно на нещо неземно, божествено или ангелско. Носталгията не извежда на преден план на сцената, нито дава главна роля на демоничното, инферналното, сатанинското; те винаги са „подкрепящи” и фонови роли. (В този смисъл днешните опити да се представят носталгиите по социалистическото минало като въплъщение на демоничното и нечовешкото са напълно в разрез със самата природа и специфика на носталгията и са неправомерно пренасяне на белези от митичното в смислово-функционалната дефинитивност и роля на носталгията.) В носталгията властва антропологичното, онова, което вътрешно изразява/озарява човека, но не нещо различно – повече или по-малко висшо или низшо – от самия него. Тя възпява или опява загубеното позитивно, а никога не се ангажира с негативното. Известно е, че в митологиите различните посоки – изток, запад, север и юг – са обзаведени с някакви – явни или тайни и непонятни за човека, – предназначения. Отделните посоки притежават специфичен и неповторим от другите смисъл, а и функционална роля за правилната или неправилната ориентация/дейност на човека. Така вече митичният аксесоар или репертоар на използване на всяка от тези посоки драматично и драстично се различава от арсенала и прийомите на географското им експлоатиране. В митичния наратив всяка посока се сдобива с незрими и обичайно непонятни на простосмъртния смисли и значения, които съответстват на дихотомията на сакралното и профанното. Така обмундирована и задействана, отделната посока налага съответни структурирания, координации и субординации в топиката, в която е налична и властна (или липсваща и безвластна) някоя „висша инстанция”. За разлика от тази диверсификация на митичното пространство и посоките в него, носталгичният дискурс за топоса/локуса не може да се похвали с подобно нещо. Носталгичната сакралност не е „бракосъчетана” (примерно или вечно) само с една определена или с две от визираните четири посоки, като с това да предпоставя другите три или две посоки да бъдат низвергнати или символно дезавуирани и пр. Носталгичният сеанс може да се случи в пункт, който съвпада с която да е от тези посоки, така както и носталгичният образ може да отразява случка, която се е възпроизвела в миналото в същата, или в коренно различна (географска) посока. Конвенционалните значения и употреби на опозиции от типа „източен –западен” или „северен – южен” манталитет са прекалено размити или дори напълно отсъстващи като смислова таксономия в носталгичния дискурс на човека. Те нямат това фундаментално предназначение и стриктно позициониране, каквото им се полага в рамките на митологичния наратив или на митичната пространственост. Затова и при носталгията става възможно и реално даден носталгичен спомен, който е възникнал или свързан с една посока, с една топика, впоследствие – при самия носталгичен акт – да се окаже откъм друга посока, в пространство, което е далечно или чуждо на онова, което е било изначално или е необвързано с миналата случка. В този смисъл никоя от четирите посоки не е повече – от останалите – предпочитана или фаворизирана, символно или смислово-ценностно не е бонифицирана, а на тази база да се оказва по-привлекателна или по-дълго удържаща носталгичния усет. Днес някои политици/идеолози акцентират на връзката между носталгията и източния, балканския и пр. манталитет, който е просмукан от митове, поради което се различава от западния, европейския манталитет, който не бил подвластен на тях. Без да се задълбаваме в тази необятна тема, само ще посочим, че още Бодлер казва, че нищо друго не е толкова космополитно и вездесъщо, колкото са митовете; както грехът и изкуплението се откриват навсякъде, така и митовете се намират навред. Макар пространството и времето да са конститутивно значими за митичния наратив, те нямат еднакво относително тегло в неговия сюжет. В митичния разказ времето винаги като че ли е по-важно и по-значимо от пространството. Тъкмо според естеството и особеностите на конкретно течение на митичното време в пространството се случват определени неща; налагат се незрими, но имплицитно свързани събитийни вериги, които поглъщат в своите невидими капани човешката съдба. Митът винаги – тайно или явно – оповестява съответно членение, разпарчетостване на съответни темпорални сегменти, всеки от които притежава своя интимна цел и мисия. Паралелно с това, в мита се легитимира определена хронология на събитийността, която има свите видими или незрими измерения и въплъщения. Митът разчленява историята на различни форми, степени, определя гласно или иносказателно конкретни етапи, фази, периоди, цикли, епохи или ери, в които темпоралността разкрива свои предназначения и оповествява предзнаменования за човешкото мислене и битие. Затова и в повечето древни митологии неизменно присъства сюжетът за съответни координации, а особено пък дори за субординации на различните времена, които предопределят и съдбата на човека, или на обществото. Така вече става по-разбираемо и наличието на безвремие, или на истинско време, в които триумфират или се оказват поразени и смъртни съответни сценарии на мита. Въпросното безвремие естествено може да бъде следвано от други времена, в които с различна степен или форма се изразяват и властват незрими промисли. И ако човек проумее „тайнствата” на логиката за поредността на времената, той ще се окаже способен да вникне в и да покори укритото във или чрез вечността. Спазването на скритата (в духа на конкретното време) логика пък генерира и гарантира естествеността и нормалността, или отклоненията и патологията на митичните процеси, а оттам вече и на тяхната рефлексия върху историята и във всекидневието на хората. Носталгията не вдига толкова високо мерника за, нито пристрастно взима на мушка ролята и значението на времето и предимството му спрямо пространството. В нейните образи времето и мястото могат да се слеят напълно, дори да не се забелязват от човека, унесен в носталгичното преживяване. Затова например една интимна връзка протича в реално и конкретно време и място, но тя може да остави у човека съвсем други перцепции и инвенции за своя пространствено-темпорален континуум. В интимността човек може – чрез въображението или пълното отдаване на някаква страст, – да забрави за течението на времето, да загуби ориентация в него. В такива мигновения за човека времето може да се ниже, застива и замръзва, или пък – точно обратното, – да лети, а и съобразно на това – човек вече да губи представа за това, което се случва в пространството около него в същия момент. Но даже и човек да усеща течението на времето в подобен миг, неговите впечатления се зареждат и подреждат с особено възприятие и осмисляне на хода на времето, т.е. впечатленията на човека се „прецеждат” през пулсиращия в момента носталгичен смислов, а и оценъчно-афективен филтър за случващото се в конкретната ситуация. Носталгията винаги е обвързана с конкретно време и пространство. За нея е невъзможно, а и ненужно да съществува онова „обективно” безвремие или време, което повечето митологии ни демонстрират и – повече или по-малко – разтълкуват. В носталгичните образи и чувства времето винаги е субективно и психологизирано. Възможно е носталгизираният момент да се привижда или чувства от човека като застинал, замръзнал във времето. В подобна субективна перцепция субектът като че ли се намира или се вижда и усеща в някакво безвремие, или поне в течещо (и без всякакво значение за него тъкмо в този сюблимен, задушевен момент) време. Намиращ се в такова състояние, човек или никак не усеща, или изобщо не се съобразява с пулса, ритъма, такта на актуално пулсиращото време. Обаче в носталгичния сеанс е възможно и обратното – човек да чувства подобен ритъм, пулс, такт на времето в неимоверно по-ускорена, учестена, уплътнена последователност и сгъстена динамика, която няма нищо общо с обективното течение на времето „отвън”. Знайно е, че митичното „истинско време” не кореспондира добре по никой начин с носталгичното „златно/истинско време”. Тези два типажа не само че никак не си подхождат, но дори правят всичко възможно, за да огорчат своя „противник”. Това, впрочем, се предпоставя и обуславя и от обстоятелството, че митичното време е съдбовно отредено за човека като род и вид, за човечеството като цяло, докато носталгичното е подарено и поверено на човека като индивид или отделна личност. Първото е неизбежно свързано и посветено на сакралното, което възмогва и наказва профанното; второто може изобщо да не се съобразява с постулираната святост, дори по особен начин да „освещава” и прославя конкретна, ала ценна профанност. В мита определен тип ритмика на времето трябва да известява за пришествието на съответни процеси, за възшествието и ознаменуването на съдбовни събития. Тази ритмика е в състояние да подсказва и регулира жизнения поток, да прокарва съответни – зрими или невидими – граници, преходи, разриви между събитията. Без наличието на подобни фронтири, трансгресии и разломи, митовете ги няма! В носталгията обаче не може да се открие нищо подобно. В нея изобщо не се възпроизвежда по тъждествен/огледален начин пулсацията на процесите и значимостта на събитията в конкретен момент, период, етап, цикъл, фаза, епоха, и т.н. Носталгията не се вторачва в и не се вманиачва по преходите; за нея важно е непреходното, онова, което не се ограничава от някакви граници, а се преживява като особена – интимно скъпоценна и смислово възвеличена и царствена, – цялост. Преходите, които разграничават „преди” и „след” на отразената в нея случка минават само „за информация”, присъстват някак си доста „изтеглени в задна позиция”, без постоянно да бъдат споменавани, мислени, взимани под внимание, а и с „глас”. Носталгията е дезинтересирана, дори е равнодушна към подобни членения или символни „разфасовки” и „заготовки” на времето. За нея темпоралността притежава ценност и значимост единствено и само в нейния концентрат, екстракт, т.е. миговете, които даряват с възхищение, удивление, преклонение, наслада, удоволствие и щастие. Тези мигове могат да се точат лениво, да са мудни, но въпреки това неимоверно впечатляващи и дълбоко трогателни. Но те могат и да са искрометни, скоростно преминаващи, просто неусетни, мигновено появяващи се или изчезващи. В немалко древни митологии съществува и властва сюжета за раждането и умирането на времето, и между тези две генерални събития се разполага и цялото пространство на времето, на предопределената и развиващата се история на човека. Този познат от памтивека митичен сюжет не е изгубил и своето символно очарование, присъствие и власт дори в нашата съвременност, когато в съответни превърнати форми той присъства в конкретни политически/идеологически дискурси. Не сме ли днес свидетели и участници в разпространението на митологеми и идеологеми, в които се оповестява и по своему тълкува раждането или гибелта на конкретно историческо време – това на социализма, на капитализма, на демокрацията, и т.н.? Не сме ли очевидци на спекулациите и манипулациите на масовата психика и общественото съзнание с митологеми или идеологеми, които известяват и разясняват за безвремието на едни или за възраждането и прераждането на други общества и пр.? Не ни ли говорят и внушават политически/идеологически митове, че сега сакралната истина възтържествува и след – погрешно историческо митарстване и безпътство, – обществото, гражданството отново е открило истинското време, а и свещеното пространство на праведния – в и чрез демокрацията – живот за човешкия род? И не ни ли засипват, а и оглушават с митологеми/идеологеми, че с Промяната отново сме се върнали към свещения кръговрат на историческия и жизнен свят на човека? Виждаме, че и в нашето съвремие ставаме плячка и жертва на митологеми, които ни оповестяват, а и убеждават в изгрева, или в залеза на съответни времена, които обаче са „акордиирани” към, подчинени на някоя универсална, вечна логика. В носталгията обаче няма и помен от всичко това! Тя не понася, нито пък признава подобен тип сюжети. Носталията изобщо не проявява каквото да е любопитство или профилиран интерес към това, което е „преди”/„след” нейното време. За нея не съществува времето на раждане или загиване на съществуването на нещо, което е нейно интимно съдържание. Тя държи единствено и само на времето „по” или „през” което нейният субект се чувства потънал в удоволствия и наслаждения от срещата си с очароващи или обсебващи го изцяло носталгични образи и чувства. На нея не са й нужни дълбоки размисли и скрупульозни тълкувания защо и как се е стигнало до това – сюблимно и възпято, или оплакано в носталгията – време. Тя не „надава ухо” към обременително тежката и дълга хронология на събитията, които предшестват или последват носталгичния образ. За нея е важна пикантната страна на миговете, които тя предлага на душевността, на вербувания от нея интимен свят. Отнесена примерно към дадена интимна връзка, носталгията не обръща внимание на всичко, което се е натрупало като биография, епикриза на тази връзка. Така вече един носталгичен образ може да се съотнася с нещо, което се е случило преди да започне „истински” въпросната връзка, или пък – обратното – след като тя вече е приключила, изстинала, напълно умряла. Затова в носталгичния образ сякаш съществува и е по-важно не визираното по-горе разчленяване и сортиране на времето, колкото сливането и дори загубването на времето в момента на носталгията. Човек губи реална представа за минаващото време, когато е погълнат или обсебен от своите носталгични видения. В своето въображение той може доста схематично и бедно, съвсем произволно и нереално да преминава, да прескача през времето, от едни в други негови моменти и последователности, които дори не са свързани помежду си. В подобен носталгичен „сеанс” човек не описва и не анализира подробно целия списък, каталога на всичко случило се в пределите на съответната „връзка”; той може мимоходом да подминава, да задминава или да се застопорява в отделни сегменти от последователността, да нарушава съвместимостта и порядъка на развоя на подобна интимно-ценна и значима интрига/авантюра; при това с единствения довод, че желае – съзнателно или подсъзнателно и неосъзнато, – да се наслади пак на някога преживяното в нея, и то точно на конкретен момент от нейната история. Митът често бива схващан и тълкуван не като плод на капризите на фантазията, нито като следствие от ограничеността на човешкото въображение, а само или най-вече като своеобразна генерализирана, рационализирана, инструментализирана и самопонятна, пределно очевидно разбираща се от самата себе си система. Носталгията обаче не може да бъде никога и напълно в подобна кондиция. Тя не е универсална матрица за битието изобщо, нито е винаги налична и властна, а и самоочевидно понятна система от предпоставени конвенционалности и консеквентности. Защото в повечето случаи тя сякаш е свързана с нещо единично, случайно, спонтанно и ирационално, в което не се показват или не властват с пълна сила необходимостта, закономерността, тъждеството, повтаряемостта, баналността. Впрочем, както показва Бруно Латур, баналността съвсем не е безвластна, тъкмо обратното, – тя е своеобразна форма или степен на прекалено уголемила се власт. Един миг, предизвикал и „осветил” интимно-духовно конкретна носталгия може да е съвсем неочакван, непредвиждан, да се роди внезапно и спонтанно, без да иска да се подчини на някакви – отдавна установени и действени, – условности. Той може да не е съгласуван с определени генерални зависимости, нито да е покорен на диктата на съответни закономерости, както и да е свързан с нещо веднаж (и повече никога не) появило се в живота на носталгично-ориентирания субект. Въпреки своята случайност и неповторимост този миг може да се превърне в символ на нещо изключително драгоценно и смислово-скъпо, даже и неизмеримо свято за човека, който в и чрез носталгичните образи и чувства му отдава своите почитания. Митичното и носталгичното съществено се различават и по нещо друго. Първото се радва на значителна популярност сред определени човешки множества, докато второто може да принадлежи на конкретни човешки индивиди, а поради това обстоятелство да не е отличено с и радващо се на толкова значима популярност. Освен това популярността на митовете се разпростира по протежение – понякога – на много дълго – историческо и социално – време, като подчинява на своята символна власт духовния и практическия живот на върволици от няколко поколения. За разлика от подобен внушителен изглед „популярността”, на която се радват носталгичните образи, се разкрива в момента на тяхната непосредствена консумация. Отвъд такива мигове, извън конкретния контест и особеното душевно благоразположение на субекта на носталгията, нейните образи и преживявания не могат да се радват на особена, за да не кажем и още по-точно – на никаква популярност. Носталгичните образи всъщност притежават популярност единствено и само пред своята – персонална и интимна – „публика”. Няма как изобщо да впечатлим, задължим или да пристрастим другите хора – ближни и далечни, съвременници или потомци, – да се съобразяват, да тачат и да почитат по същия задушевен начин носталгията, както това може да (и отвреме-навреме) прави нейният истински субект-консуматор. При това въпросната популярност е в целия си блясък и великолепие, в пълната си мощ и значимост само в носталгичния акт, но съвсем не и отвъд неговите предели. Ето защо носталгията не може надсубектно да се разпростира в историческото и общественото пространство, да се носи по „дългите вълни” на социалното време или на биографичната темпоралност и събитийност на няколко поколения. Тя има директно – персонално-ангажирано, – присъствие и участие в определени моменти. Дори когато се оправят упреци или обвинения към някоя човешка общност, че притеснява или радва обществеността със своите носталгични нагласи, се има предвид, че членовете на тази общност не притежават огледални носталгични образи и тълкувания за конкретно ознаменуваното чрез тях събитие. Това, че формално изглежда, че тези членове изповядват едни и същи носталгични мотиви, че досадно омръзват (или приятно изненадват) публичността с носталгичните си рефрени, все още не значи, че популярността на такива носталгии е както безспорна, така и унифицирана в – психиките, съзнанията и самосъзнанията на хората от – тази общност, или в тези на други, външни или чужди – повече или по-малко, – на нея общности. Впрочем, популярността често се бърка с известността или с авторитета. А по отношение на носталгията, това обстоятелство добавя още нови затруднения. Ноторно известен факт е, че митовете имат определена, при това дълготрайна известност и значителен, понякога даже огромен, символен авторитет сред съответни човешки общности или дори цели общества, в конкретни или поредни епохи. Тази им известност или авторитет могат да оказват сериозно влияние, да регулират много сфери на жизнения свят, да спояват или да разфасоват ролевите позиции, а и идентичността на своя субект и да се оказват съставка на социализацията на хората. Подобно солидно и многостранно влияние при носталгиите не може да съществува. Да се твърди, че носталгията притежава безспорен авторитет за своя субект е колкото странно, толкова наивно, дори нелепо. Същото е да се казва, че тя е известна. Е, добре, тя може да бъде „известна”, да има своите секунди и „минути на слава”! Ала това е особена „известност”, която се разполага комфортно само в интимността на субекта на въпросната носталгия. Отвъд пределите на неговата душевност тя може дори да не бъде известна никому, ако човек не желае и да я сподели с друг. В това няма нищо озадачаващо: носталгията е обречена да служи на интимния свят! Смисловата, а и емоционално-ценностната визия на носталгията не е еднопорядкова с, нито е еднопосочно и безусловно ориентирана към авторитета. Тъкмо поради това, ако някои митове притежават и демонстрират (по протежение на десетилетия, векове или даже хилядолетия) символен авторитет, а и са известни на много или безброй поколения – макар и не в първоначалните си, автентични, а вече само в превърнати форми и в осъвременени версии, – носталгиите се раждат и приключват жизнения си път единствено в пределите на конкретните си притежатели. Няма носталгия, която да е „транспонирана” в духовния живот на обществото като цяло, която да е абонирана за духовността или душевността на редица генерации, и която да се рее по вълните на времето в продължение на дълги периоди, които надхвърлят габаритите на индивидуално-личностния живот, в който тя е била родена. И тъкмо затова – в отличие от митовете, – носталгията не притежава известността, нито авторитета, който имат или публично си позволяват да консумират митовете. Подобно значимо и незаобиколимо обстоятелство трябва солидно да напомня, че носталгията не е еднотипна и огледално идентична, тъждествена с митовете, поради което и спекулациите, или манипулациите на политизираните дискурси, че тя носи или прикрива в и чрез себе си митове, че е едно и също с тях, че е другото лице на тези митове и пр., изобщо не отговаря, а и не може да отговаря на истината. Странните взаимовръзки на митологичното с носталгичното обаче предпоставят към тези два феномена да се присъедини още един. Става дума за утопичното. Както митът, така и носталгията са открай време, а и днес също непрестанно упреквани и обвинявани от всекидневния разсъдък, че носят в себе си сенките или белезите на утопичното. А подобно твърдение е лишено от смисъл, защото природата на всеки един от тези три феномена е доста по-различна от тази на другите два феномена. Така или иначе обаче, теоретическият анализ на естеството, спецификата и предназначението на носталгията не може да мине, без да се обърне специално внимание (в и чрез него и) на взаимоотношенията между въпросните три феномена. Преди повече от век Жорж Сорел е между първите, които обръщат особено внимание на корелацията между мита и утопията. Съгласно неговите разбрания, митът е социална фикция, която изразява определени отношения към действителността, които са подчинени на някаква по-обща, генерална и концептуално разположена, обоснована и оформена по специфичен начин идея. Той е непосредствено, нерефлексирано и вътрешно неразчленимо изражение на дълбинни влечения и интереси на съответни социални общности и индивиди. Като такъв обаче митът е коренно различен от, дори противоположен на утопията. Тя не е като него, защото се оказва рожба и дело не на безименни, а на именно познати автори. Освен това, ако митът е неконцептуализиран и прекалено чужд на сциентичното знание, утопията е винаги органично свързана с определен тип научно-концептуализирано знание. Тя е плод и на теоретици, които чрез нея се опитват да решат възлови проблеми и съдбовни дилеми не на отделен човек, а на човешкото общество или на човешкия род. Утопията се разкрива пред човешките взор, ум и душа като прокламация и обосновка на визия за различно – от настоящето – състояние на обществото, което може да се възприеме като еталон за своеобразно селектиране, рафиниране и битие само на всичко най-добро, което обществото (ще) притежава в своята историческа биография, като същевременно в него всички недостатъци са нагледно изобличени, практически отстранени, неспособни да влияят на хармоничното битие на социума. Отнесено към проблема за интимността между носталгията и тези феномени, следва да се подчертае, че носталгията никога не е и не трябва да бъде концептуализирана, абстрактно-теоретически постулирана/аргументирана схема на битието. Тя не е плод или лавров венец на унесения в теоретични абстракции разум. Носталгията е интимна визия, която даже не се и занимава с рефлексивни сондажи в пластовете на дълбинната логика или механика на човешкото битие изобщо. Тя е емоционално-ценностно, но и смислово „заредено” консумиране на определена – не фундаментална и тотална, а парциална и дори единична като събитийност, – феноменология, която е съкровено значима за субекта. А що се отнася до присъствието на научния разум, тя няма нищо общо с него, понеже е персонално или групово, масово използване на възможностите и услугите на всекидневния разсъдък. Това обяснява защо носталгията не се интересува от кардиналните проблеми на битието на човека изобщо, а ориентира своите любопитства и страсти към конкретни факти, които имат връзки не с чистата теория, а с житейската практика на нейния субект. За приказните сътворения на и пътешествия в носталгичното не се изисква никакъв предварителен образователен ценз, нито определено твърде високо ниво на знания. Носталгията е по ранга на всяко човешко същество, на всяка човешка общност, колкото и те да са духовно богати или духовно – т.е. образователно – убоги. Освен това тя никога не се занимава с търсене на философския камък на щастието на човешкото общество или на рода човешки. Носталгията не се рови в праисторията, нито хвърчи в небесата на бъдното време, за да проумее тайната на щастието. Тя е евдемонистично посветена и ангажирана, понеже е свързана с удоволствията от въображаемото повторно преживяване на сладостите на някакви (минали) случки или събития. Носталгията изобщо не се интересува от исторически или от абстрактно възможното или постигнатото щастие от други епохи, народи и поколения, защото нейното неутолимо любопитство е изцяло погълнато, точно фиксирано и смислово фокусирано от конкретни мигове на щастие на нейния субект в миналото. Носталгията не може да бъде притежание и достижение било на безлични и безименни, било на чужди – именувани и пр. – субекти. Тя винаги е единствено и само принадлежаща на собствения си субект, дадена е само в негово разположение. Ако митът и утопията са по своему свързани с някаква императивност за битието, носталгията изобщо не прокламира никаква императивност за другите. Тя е интимно консумиране на блаженството от една неанализирана, но вече въплътена императивност, която е положена в друг тип връзки и отношения с реалността и с ближните хора. Носталгията възпява/опява човешките връзки и отношения от миналото, в които е вградена сянката на други – човешки – норми и ценности, които сега вече – в пулсиращото настояще, – са напълно липсващи или доста редуцирани. Тя не притежава и не оповестява директен императивен патос и етос. Такъв патос и етос в нейните проявления могат да бъдат само косвено, интуитивно предполагани, но за това е потребна доста по-задълбочена ментална дисекция на нейните образи и чувства, което обаче съвсем не е стандартното, тривиалното положение на нейното присъствие и преживяване в душевността и съзнанието на обсебения от нея субект. Утопията винаги се „захваща” с институционалната инфраструктура на обществото, защото чрез нейното подобрение и облагородяване се обуславя и гарантира катарзисът и усъвършенстването на човешката природа и на всички индивиди. Освен това тя е проникновено и ангажирано тълкувание на имплицитната противоречивост на обществото, на причинно-следствените комбинации, които са свързани с разрухата и отчуждението на човешкото същество и на неговата отчаяна орисия, като в замяна предлага и аргументира съвсем друг тип – смислено и емоционално пълнокръвно – житие-битие на всички хора, които са членове на нейното общество. Носталгичният контекст обаче притежава съвсем различни особености. Той не се интересува (теоретически и перспективно-приложно) от институционалната архитектура на обществото и действителността, която обитава неговият субект. За носталгията от изключително значение са инфраструктурата на нейните образи и архитектурата на изпитваните емоции в момента на нейното задушевно използване. Носталгично ориентираният и обсебен човек не се интересува от системата на образованието, а от прекрасни мигове, които е преживял в училището и университета. То не любопитства за характеристиките и значението на производствената инфраструктура на обществото, но се вълнува от преживяното в добрата колегиална среда. Носталгикът може да няма никакво отношение или понятие за финансовата политика на държавата в съответен период, но може с наслаждение да се припомня за добрите стари времена, когато кесията му е била пълна и нищо не му е липсвало. Той може да не проявява никакъв интерес към правните реформи в миналото, обаче да се спомня с умиление за сигурността и спокойствието на тогавашния живот. Неговите носталгични образи и преживявания могат да не го отвеждат до размисъл за облика на хората, до философските колизии около същността на човешката природа в различни времена и социални/житейски обстоятелства, а субектът им да иска отново да преживее миговете на истинска сплотеност, обич или разбирателство между хората, доверието и отзивчивостта дори между не толкова познати персони. Носталгията не прокламира хипотетичен катарзис на човешката природа, а е интимно свързана със ситуативно „пречистване на душата” от мръсотията на настоящето, с „изплакване на очите” (нали от античността идва идеята, че очите са прозорец на човешката душа!) с бистрите образи на спомените за свидното минало. Тя не проявява какъвто да е интерес или любопитство към причинно-следствената орнаментика на конкретни случки или събития. Носталгията не се рови (до корен) в каузалността на своите образи и емоции, тя ги приема за даденост, която я и радва. Ако митът предлага и налага определен тип визия за някаква неизкоренима, сякаш вековечна детерминация на всичко в живота на социума и неговите членове, утопията посвещава своите страсти и деяния на каузата да пребори и отмени действието и властта на подобна детерминация. Вместо нея, утопията трябва символно да възцари, оправдае друг тип логика/механика на човешките връзки и отношения. На всичко отгоре, ако митът е символично поле на триумфа на определено преданалитично и ирационално присъствие, утопията е символично поле на демонстрирана победа на рационалното, на аналитичното и провиденциалното схващане на интимната логика и интенционалността на обществено-историческите процеси. Ако митът е олицетворение на некритично и фаталистическо съзнание, което не прави изобщо разлика между естествено и свръхестествено, утопията е въплъщение на заострен критицизъм и автономно съзнание, което само определя нормите и формите на симбиозата между естественото и свръхестественото или прогонва изцяло последното от битието на хората, които са обект-предмет, суровина на визията й. В този смисъл, ако митът е примирение пред определени надличностни сили, утопията е символ на дезавуиране на, ересите, метежите срещу тези сили в битието. Митът легитимира някаква изначална и неотстранима фаталност, утопията суспендира нейната власт и роля. За носталгията обаче детерминацията не е препъни камъка в нейното битие. Обусловеността на „нещата от живота” е само фон, допълнително условие, отделен щрих, които не са най-важното в носталгичните преживявания на образа на билòто. Носталгията също не предлага или не натрапва определен фатализъм, който трябва на всяка цена да се открие в старите (или пък да се възпроизведе в новите) събития. Тя е и субективно-хармоничната симбиоза на рационално и ирационално, понеже не предпоставя предимството на едното или на другото в своите образи и чувства. Разликите между мита и носталгията се откриват и в друго отношение. Ако митът е масовиден, утопията е принципиално елитарна, адресирана към определени социални персонажи, които притежават и утвърждават някакъв общ манталитет, но и двата феномена имат поучителна функция. Според Жорж Сорел митът насочва стрелите си към сърцето и душата, а утопията към съзнанието и разума на човека. За разлика от мита и утопията, носталгията изобщо не проявява никакъв интерес относно това, как се възприемат нейните повествования и послания в рамките на масовото или на елитарно-структурираното съзнание и поведение на хората. Тя е предназначена най-вече или преди всичко за персонално „консумиране”. Вярно е, че едни или други елити в обществото могат да разчитат на услугите (или да странят) от определени типове носталгии, но това съвсем не е достатъчно доказателство за взаимовръзки между носталгията и нейното елитарно предназначение. Също така е истина, че в определени обществено-исторически ситуации дадени носталгии придобиват изключителна символична власт в масовата психика или в масовото съзнание, което обаче също не бива да се възприема като аргумент, че носталгията е преимуществено обитаваща и обслужваща масовите и типизираните субекти. Мисията на носталгията не е да поучава, като предлага образци на бъдещо и съобразено с определени конвенционалности за дължимо мислене и поведение на субекта. Тя е посветена на въображаемо представяне и евдемонистично консумиране на вече преживени условности, конкретни факти от житие-битието на човека. Векторът на двата феномена е различен, понеже стрелата на времето, която този вектор оповествява и легитимира, е разположена в противоположни посоки. За утопията от фундаментално значение е бъдещето, което трябва да бъде израз/плод на коренна реконструкция на наследеното от миналото или пулсиращото в настоящето. При носталгията няма абсолютно никакви шансове вече стореното да бъде солидно поправено, пълноценно компенсирано или ефективно елиминирано. Точно обратното – извършеното в миналото се оказва „депозит”, чиито лихви трябва да се използват в настоящето. Носталагията е своеобразна визуална индулгенция за минали прегрешения и простъпки, които обаче се представят сега вече не като грехове и провинения от гледна точка на обществения морал, а като добродеяния за егото, като деяния, които се оказват зестра/залог за последващи душевни удоволствия. Носталгията не афишира упования и надежди, стремежи и усилия човешката природа да бъде допълнително обработена, шлифована и облагородена. Тя разчита на онези минали случки и моменти, в които тази природа е била в своя апогей, в смисъл, че е оставила като незаличимо наследство драгоценни и трайни спомени. Ако митът повелява човешката природа да бъде еди каква си или неизменна и вечна, носталгията я показва в нейната пълнота и ощастливеност в конкретни казуси, без тези нейни въплъщения или постижения да се съобразяват с висшите ценности и норми. Освен това, ако митът и утопията се ангажират с човешката родова и видова природа и едва чрез нейното реконструиране или оборудване със съответни качества и добродетели засягат и индивидуалното житие-битие, носталгията се вторачва преди всичко в конкретната персонална екзистенция, при това не взета, мислена и чувствана като тоталност, а само в отделни нейни сегменти и фрагменти. За носталгията не животът като цяло, а животът в даден момент и вид са от приоритетно значение. Независимо от споделеното дотук за „интимностите” между мита, утопията и носталгията, анализът за носталгията има потребност от допълнително „взиране” в крайно деликатните, сложните и често незрими релации на утопията и носталгията. Изтегляне 1.62 Mb. Сподели с приятели:
|