Богдана Тодорова

Мелодиите на чувствата и феериите на носталгичния свят

Изтегляне 1.62 Mb. страница 16/21 Дата 17.08.2022 Размер 1.62 Mb. #114944 Тип Утопия

Мелодиите на чувствата и феериите на носталгичния свят Носталгията не е безмълвен Сфинкс, пред когото човек онемява и се чувства напълно безпомощен в порива си да узнае и проумее какво точно се крие зад тайнственото му изражение. Тя не е обаче и някаква – непонятна и доста аморфна, – маса, в чийто образ да не бъдат разчетени каквито да било човешки емоции и чувства. Носталгията е странна обител, в която намират подслон и прехрана различни човешки, а понякога даже и нечовешки емоции, чувства, афектации и състояния. Носталгиите могат да са детински наивни и доверчиви към някои изкривявания на образите и тълкуванията на миналото, да са нежни и великодушни, или злостни и безпощадни в рисунъка на неговата същност и специфика, но те никога не са и не могат да бъдат емоционално безразлични и безчувствени към времената. Носталгиите са изключително впечатляващ феномен най-вече заради тяхната невероятна емоционална наситеност и колоритност. Човек търси утешение или бягство в приказната страна на носталгичните изображения и премеждия, защото в тях открива, но и гребе с пълни шепи онова, което в актуално-пулсиращото му настояще, в тежкото му – изпълнено с проблеми, колизии и драми – всекидневие не му достига или дори изобщо му липсва – определени емоции, чувства и преживявания. Ако е вярно, че надеждата умира последна, то е понеже тя не е толкова едно солидно знание, колкото е неизтощима вяра, опърничаво чувство или натрапчиво – и следващо по петите човешката душа, – предчувствие за нещо, което ще се случи. Надеждата винаги отправя пламенен взор към бъдното, в което различава шанс и смисъл, които са достойна отплата за нейните странни, а и неописуеми премеждия. Подобно на надеждата, само че вперила поглед към миналото, носталгията също е не толкова солидно знание, колкото едно – внезапно изникнало или твърде дълго задържало се на повърхността, – чувство, което има своето основание, но и съответното оправдание за съществуването си: това е смисълът, който това чувство ярко изразява и отстоява в лабиринтите на човешката интимност, в духовния свят. Ако надеждата сервира известно – добре ухаещо, – предчувствие за онова, което може или трябва да се случи в бъдещето, носталгията чевръсто поднася едно – ако ни е позволено да употребим този странен неологизъм – следчувствие; едно чувство за предишни емоции или чувства, едно повторно преживяване на прежни преживявания, които обаче носят над главите си ореол на интимно-значим смисъл. Това чувство неизменно поднася своето уважение и почитание пред миналото; то се прекланя пред него и възхвалява присъщите му достойнства и добродетели. Без картината на подобен дълбок, но същевременно и искрен реверанс пред трона или властта на миналото, не е възможно (изобщо!) да се представим вярно носталгията. Емоцията и чувството са именно посрещащият, приветстващият, придружаващият и прощалният салют, с които се ознаменуват посещенията на носталгията. В нито един миг носталгията не е само „чисто гола” рационалност, която напълно и безотговорно е забравила, умишлено е прокудила емоцията и чувството от себе си. Емоцията и чувството винаги са особени предвестници и глашатаи на определени липси или – обратното, – на съответни излишества на нещо в душевността. А както вече по-горе видяхме, носталгията винаги ознаменува или оповестява едни или други недостатъци и отсъствия, както и присъствия, и предозираност на нещо в човешката психика, в лабиринтите на търсещото или нещо откриващото съзнание. От аналитична – теоретико-изследователска, – гледна точка, не бихме могли да си представим изцяло и достоверно привързаността на човека към носталгичните състояния, към тяхното присъствие и влияние в неговата душевност, ако не сме в кондиция правилно и комплексно да отчетем, обясним и разтълкуваме енигмите на очарованието и сугестивните въздействия на афективните „дарове”, които носталгичните образи и преживявания толкова щедро и елегантно винаги му поднасят. Освен това носталгията съвсем не е лесно разпознаваема и бързо разгадаема духовна конфигурация, която е съставена от елементарно, непретенциозно и механично съчетаване на някакъв смисъл и на някакви чувства. В нейната духовна консистенция подобно специфично бракосъчетание между смисъла и емоциите се постига по сложни пътища, приема различни форми и степени, ала е и съпроводено от съответни важни промени в „нрава” на всеки от двата визирани тук компонента. В подобен съвместен живот – дори той да трае само няколко секунди, минути или пък много по-големи времеви отрязъци, – се изисква както смисълът, така емоцията да спазват коректно, а и благопристойно изискванията на техния брачен договор. В преданото и всеотдайно „съпружество” както смисълът предлага и гарантира солидно спокойствие и сигурност на „пристаналата” му емоция, така последната му отвръща вярно, нежно и щедро, като го дарява и с незабравими съвместни мигове. За да бъде траен и щастлив такъв брак, нужно е крепко взаимно доверие, отсъствие на всякакви съмнения и колебания на единия в другия, или обратно, а и липсата на „изневери” по време на съвместно преживявания живот между смисъла и емоцията. Нима бихме могли да си представим като желан и атрактивен такъв носталгичен момент, при който смисълът налага своите капризи и ригоризми, без изобщо да се съобразява с онова, което емоцията може да му отдаде като реверанс за сторения от него жест, като съчувствие или съпричастие с моментните му нужди?! А бихме ли могли да си представим като пълнокръвен и завършен един носталгичен акт, при който емоцията си прави каквото й хрумне, без да отчита потребностите и ценностите, които смисълът ревниво се старае да опази, възпроизведе чрез себе си? Как примерно би изглеждал (отстрани) един носталгичен „транс”, при който смисълът изисква една миньорна интимна атмосфера, а емоцията се отдава на шумни и весели гуляи, безобразно настроение и неподобаващо (за ситуацията) поведение?! Кой би приел насериозно, а и би се отнесъл с уважение или разбиране към подобно разнопосочно, демонстративно забележимо разноречиво и контрастно проявление? Именно затова твърдим, че смисълът и емоциите в носталгичните преживявания следва да са обединени в и подчинени на замисъла на единен аранжимент. Няма как мелодиите на чувствата да отвеждат встрани или далече от това, което иска да вмени – със своите, явни или изкусително завоалирани послания и моментни функционални призвания и жестове – смисълът на конкретния носталгичен акт! Ако искрено желаем да проумеем или да постигнем феерията на носталгичните видения, трябва да сме наясно с интимните връзки и отношения, с обноските между смисъла и афективните референции, които го придружават в носталгията. А да живеем с вярата или с представата, че можем да проникнем в светая-светих на носталгичните феномени при положение, че „на парче” се занимаваме било само със смисъла, било само с емоциите и чувствата в тях, значи да се мамим и лъжем! На психологията отдавна е известен фактът, че не съществува идеален образ, който да е тотално лишен от и неспособен на какъвто да е емоционален ефект, така както няма и афективна реакция, която да не носи съответно идейно послание. Всяка идея, всеки анонс на човешката рационалност винаги са съпровождани и от известни референции на човешката афективност, макар често това да е дискретно. На всичко отгоре по носталгията не си „падат”(или „полагат”) чувства и емоции, които са единствено принадлежащи на, а и обслужващи само нейните визии и мисии. В носталгичното изображение и преживяване участват най-различни и хетерогенни афективни компоненти, които можем да открием в други сфери или състояния на човешката психика, на съзнанието или самосъзнанието на нейния субект. И ние вече видяхме, че емоции и чувства, които се оказват градиво на носталгията, са на разположение и вярно изпълняват своя дълг, при това много далеч преди човек да е готов и напълно способен да изпитва съответни носталгични преживявания. А впрочем, изобщо възможни ли са и съществуват ли такива емоции и чувства, които са пригодни само за стриктна и единична употреба в строго отделни преживявания, които са изцяло непознати и невъзможни и в други прояви на психиката на човека? Можем ли да оградим с Китайска стена носталгията в общото пространство на човешката психика по начин, при който нищо от носталгията да не излиза и да не се движи в останалите територии и йерархии на душевността, така както и нищо от интимния свят на човека да няма никакъв достъп до чертозите и покоите на носталгията? Ако носталгията не е такова душевно преживяване, което е предназначено само и единствено за еднократна употреба, то и цялата – многобагрена – палитра от емоции и чувства, които изграждат виталната тъкан на този тайнствен феномен няма как изобщо да са приспособени или експлоатирани само веднъж и завинаги. Носталгията не е обетована земя, в която – подобно на самотен корабокрушенец – да пребивава и да изстрадва сетните си дни под слънцето на живота само някаква афективност, която няма абсолютно никакви аналози другаде в отвъдното, т.е. в другите територии на – неописуемата, а и неизбродимата – човешка психика! Носталгията, колкото и странно да изглежда, винаги е част от онова, което е присъщо на определени сфери и равнища на човешката психика, макар и да не показва постоянно своето наличие. Тъкмо поради това многозначително обстоятелство, трябва да споделим, че във феерията на носталгичните видения човек е навестяван и придружаван от емоции и чувства, които са отдавнашни или добре познати спътници в неговия живот. Вярно е, че мелодиите на тези емоции и чувства, когато са под аранжимента на носталгичния патос, придобиват доста по-други звучения и значения. Иначе не бихме различавали и толкова специфично преживявали екзотичните пътешествия в приказните страни и сред чудесата на носталгичните феномени в сравнение с редица други – по-близки и подобни, или по-далечни и чужди на носталгията, – емоции. Тази особена и трогателна подробност не дава ни най-малко право или основание, за да се счита и вярва, че носталгичните афекти и състояния са нещо абсолютно неприсъщо и непознато – като емоции или чувства, – на другите психични състояния. Тихата и безмълвна радост, устременият порив към нещо драгоценно, свенливият копнеж, невинните игри на бляновете, упоителното мечтание, сладката нега на скъпите спомени, неизразимият усет за душевна уютност, топлота или светлина, неописуемият лесно и бързо възторг, непонятният, а и хармоничен хаос на екстаза, озаряващото чувство за проникновеното откритие на пътищата към храма на вечни и сакрални истини, или притеснението и отчаянието от загубата на смисъла в живота, пронизващите стрели на тъгата, опасните водовъртежи на горестта, гибелната томителност на печалното чувство, дискретната поява на известно униние, неприятното усещане за някаква неясна умора, болките или пристъпите от известно отегчение, или от недоизказана и като че ли неотстранима досада, сизифовското бреме на потиснатостта на духа, гробовният усет на покрусата, дълбоко спотаеният гняв или прикритата омраза спрямо нещо в отвъдното на развълнуваната душевност – историческо, обществено или персонално, – битие на страдащото човешкото същество и т.н., са част от невероятно пищната колекция от колоритни чувства, които са познати на субекта не само от неговите премеждия в носталгичните моменти. Те, тези емоции и чувства, преживявания или състояния, човек среща в много и доста по-различни, чужди на носталгичните видения ситуации и казуси в своя живот. Но в отечествените пространства на носталгичните видения, те придобиват и някакъв по-особен афективен натюрел, стават като че ли доста по-фини и нюансирани и пр. Всички споменати току-що емоции, чувства, състояния и преживявания са органично присъщи, повече или по-малко познати и пропътувани в интимната, а и в житейски-биографичната орисия, или в обществено-историческата одисея на всеки човек – особено на този, който живее в преломни времена, или пък е принуден да се изправи на ужасния ръб на драматични екзистенциални пропасти и кошмари. Носталгията не е средище или поприще за грубо изразяване на емоциите, за един – метафорично казано, – техен хулигански манталитет и маниер по поведение. Тя е обител, където не се разнасят или властват диви крясъци и оглушителна ярост. Тя не призовава страстно към незабавна самоотвержена реакция, която да възмезди с конкретни дела за причиненото на или многострадално преживяното от субекта й. Тя обикновено не провокира към мигновена поведенческа експликация на всичко онова, което е дълбоко стаено в тъмните галерии или подземия на носталгичното изображение, на прокрадващите се или като таласъми властващи чувства чрез него. Вместо подобна възможност и реалност, носталгията и нейните образи, емоции дават една особена душевна загадъчност, някаква мъждукаща светлинка, извираща от смътни или мигновено изникващи и заслепяващи с блясъка си образи или чувства. В нея всичко е потънало в една интимно-задушевна атмосфера и всички емоции и чувства са някак си приглушени. Ала е много-много отдавна известно, че подобно снижаване на акустичната вълна способства – в обратна посока, – за нейното изумително богато нюансиране. Знайно е, че праговете на човешката психика твърде определено се покачват, стават невероятно по-чувствителни, именно когато вниманието попада в и се спречква с по-ниски звуци и с изкусително отслабена светлина. Ала паралелно с това се увеличават сладостта или пък болката от подобни, спешно променени прагове на чувствителността, като дори се стига до състояния – подобни на наркотичните трансове, – при които сладостта на болката става изкусителна; и човек забравя за всичко друго около себе си, за да се отдаде на и потъне в незримия свят на бленуваното, желаното състояние на носталгичното си „пътешествие”. Бодлер не случайно дебело подчертава обстоятелството, че човешкото внимание е толкова по-силно, колкото е по-ограничено и колкото повече самό ограничава полето на наблюдението си. Поне за носталгията, това проницателно съждение притежава безспорна истинност и неотменна значимост. Защото при нейните образи или преживявания човек неусетно – съзнателно или неосъзнато, – редуцира оптическия мащаб на своето внимание, фокусира неговата бленда върху точно определени обекти, случки, събития и човешки връзки или отношения в миналото. Видяна в този ракурс, носталгията се оказва неизразимо по-гостоприемна и пренаситена с тонове и полутонове, с контрастни, но и с преливащи или изчезващи сякаш една в друга емоции, с изобилие на сказания или иносказания, с натрапчиви или с едвам надничащи и забелязващи се афектации и пр. Тъкмо подобни възможности или практически комбинации на различни – по естеството и интензитета на проявата си, – емоции и чувства неусетно тъкат незримата тъкан, багрят неописуемо пъстрите шевици на развълнуваната, трогнатата или унесена душевност на носталгично ориентирания субект. На това се дължи нейната самородна колоритност! Всъщност носталгията не е някакво стерилно психично образувание, в което – подобно на изолирана лабораторна клетка или като душевен аквариум, – трябва да се поддържа постоянна, а и еднаква за нейните обитатели температура. Тъкмо обратното: носталгията е такова афективно-психично състояние, при което битуват емоции и чувства с различна „температура” както на своя психически „организъм”, така и с различна – по произхода, спецификата, интензивността или формата си, – приспособимост към общата температура, към цялостния климат на нейния пейзаж. В носталгията виреят в симбиоза и отрицателни, студенокръвни емоции, но и топлолюбиви, привикнали към знойни горещини и опустошителни светлини чувства, чийто недостиг или отсъствие могат да се отразят и крайно зле на субекта им. Подобна на земната природа, в чийто свят живеят същества с доста различна продължителност на съществуването си, в носталгията пребивават съответни нейни афективни обитатели, които притежават нееднаква дължина на своя жизнен път. Сертификацията на историческата или биографическата еволюция на нейните емоции и чувства е способна да поднесе разнообразни и шокиращи екземпляри. С нея могат да се установят афекти, идващи от древни исторически времена, но също и чувства/емоции, родени под звездите на по-близки исторически времена/общества; както афекти, съпровождащи от ранно детство нейния субект, така и такива, които имат рождена дата твърде по-късно в биографията на индивидуалността на човека. Има емоции и чувства, които съвсем незабележимо и искрометно се появяват сред пейзажа на носталгичните състояния и преживявания. Но има и такива афекти, които съпровождат от началото до самия край на съществуването им носталгиите. Тук следователно става дума за особен екстензитет на разпространение и власт на конкретни емоции и чувства в общата природа, в пейзажа на носталгичния „амок”. В приказната фауна на носталгията може да се открият както праисторически (по своята историческа биография) чувства, така и емоции, чиято поява, еволюция има далеч по-скромни времеви измерения. Затова сред природата на носталгията могат да бъдат видени както „пълзящи”, така и „летящи екземпляри” на дадени емоции и чувства. Това, впрочем, се отнася до интензитета на тяхното проявление: има носталгични емоции и чувства, който обичат хладни и мрачни усоища или тъмните и непрозрачни дълбини на човешката душевност, бездните на подсъзнанието, и които доста по-рядко излизат на повърхността; и дори ако го сторят – бързо се шмугват, пропълзяват. Но има и емоции и чувства, които предпочитат топлите и осветените места, или пък ведрите и примамливи небеса на развълнувано реещата се и обсебената от волни, възходящо-неспирни носталгични пориви човешка душа. Носталгията е уникален сноп от негативни и позитивно ориентирани или действащи емоции и чувства, от състояния и преживявания, в които, макар външно да изглежда, че доминират само определени – стенични или астенични – афекти, на практика се оказва, че зад подобна видимост бушуват силно и полярни афектации. В нейната своеобразна микстура се съдържат различни афективни консистенции, които могат непрекъснато, във всеки един момент от носталгичното преживяване, да променят (осезаемо или трудно забележимо и установимо) своите „дозировки”. Освен това и самият субект на носталгичното преживяване изключително рядко сe захваща на прави внимателен, детайлен и комплексен химически анализ на всичко онова, което е събрано и действащо в някаква трудноразличима емоционална смес. Той обикновено предпочита с наслаждение да консумира носталгичното си „пиво”, вместо с дълбокомислено любопитство или с научен интерес да го „верифицира” откъм наличните му, но и правилно дозирани афективни съставки или пропорции. Ето защо не можем правилно, обективно и достатъчно коректно да си представим носталгични състояния или преживявания, които са конституирани само и единствено от еднородни или еднотипни емоции и чувства. Истината е, че реално и практически носталгията дава гостоприемен подслон на различни, даже и полярно настроени чувства и емоции, както и на различни техни „температурни” състояния. Ако бъде правилно възприето, обстоятелството, че в носталгията битуват и властват най-различни, при това разнородни човешки емоции и чувства ни помага да проумеем още по-добре и цялостно потайностите на нейната загадъчна природа. Това обстоятелство дава ключ обаче и за разбирането на нещо много важно. Става дума за правилното и комплексното разбиране на определени емоционално-психични феномени в душевността на социалния субект – бил той общество, конкретна човешка общност или група, даже и индивид – каквито например са много по-сложни чувства. В състояние ли сме (например) да проумеем родолюбието, патриотизма, национализма и дори шовинизма, ако в тях е напълно невъзможно да открием каквито да са следи и възможности за наличие на носталгични референции? Можем ли да си представим искрено и пълнокръвно родолюбиво чувство, което е неспособно да прави свои символични връзки с, а пък и жертвоприношения пред олтара на носталгията по славни времена и събития, по героични епопеи и непонятни (за днешното време) подвизи на човешкия дух, на вярата, а и на волята?! Как да оценим златните мигове и страници от родната ни история, нейните звездни мигове на неповторима пасионарност на отделни личности или поколения, ако изобщо не разчитаме и на някои носталгични пориви или преживявания, които дават и гарантират пребъдност във времето и на чувството за вечна признателност? Какво става с чувството на дълбоко уважение, почит и искрено преклонение пред историческия героизъм и морално-духовния подвиг на нашите предци, ако напълно са затворени пътищата към паметта, в т.ч. и на носталгичните чувства? В състояние ли сме да съхраняваме и укрепваме, да предаваме в наследство на идните поколения съответни народностни обичай, традиции, нрави и трафарети, при това с целия им присъщ емоционално-ценностен уникален колорит, ако изобщо не използваме – колкото и минимално, или прикрито и неосъзнато да е, – известни носталгично-символични арсенали и репертоари за възкресение на най-доброто от съдържанието, смисъла, ролята и значението на подобни народни референции? Как да обясним, а и да осигурим сигурността в бъдещето на привързаността или обичта към родния край, ако пренебрегнем и отстраним всички възможности и проходи за пришествията или възшествията на носталгичните образи и емоции към отделни негови пейзажни сегменти, или към някога преживяното във връзка с тях? Може ли да си представим междуличностна или поколенческа солидарност, която е изцяло ампутирана откъм спомена за някои драматични премеждия, които са свързали още повече един към друг участниците в тях, които са им оставили като завет, залог и някакви носталгични възпоминания, които да стоплят душите им? Възможна ли е значителна, а и впечатляваща хората справедливост, която е съпроводена от безпаметство за върхови и поучителни образци на справедливо отношение и действие между хората, които са се случили в предишни времена и нрави, и чийто образ се съхранява и пренася през бродове на времето от носталгиите? Как може да крепне или да линее конкретна идентичност, ако подобни процеси нямат абсолютно нищо общо и с поддържането (или с угасването) на носталгични изображения и поуки за това, какво е била и какво е сега тази идентичност? А можем ли да съхраняваме и да отстояваме в душевността си светлината на вечния огън на незаличимия спомен от определено чувство на искрено другарство, всеотдайно приятелство, или на незабравима обич и страстна любов, ако те не притежават изобщо и свои интимни проекции или въплъщения в и чрез съответни техни носталгични изображения, повествования и емоционално-атрактивни символи? Следователно виждаме, че анализът на носталгията е ключ към разбирането и осъществяването на редица – сродни и ближни, или далечни и абсолютно чужди й – човешки (обществени, общностно-групови или персонални) чувства и емоции. Сякаш няма жизнена сфера на човешкото същество, която да е изолирана или неприкосновена за пристъпите и шествията на носталгията в неговата психика, съзнание и самосъзнание. Ето защо и липсват човешки емоции и чувства, които абсолютно по никакъв начин и никога да не се способни да проявят интерес или да пребивават дори за съвсем кратко в органиката, виталността на носталгичния феномен. Същевременно не бива да се остава с прибързаното или дори с погрешното впечатление, че носталгията винаги разпалва афективната сфера на нейния субект. Това състояние е вярно само донякъде, понеже носталгията може да сервира доста странни „менюта”. Тя например може да „нагорещява” до неописуеми температури отрицателни емоции и чувства, от които на душевността става мрачно и студено. И в същото време носталгията може да поднася позитивни емоции и топлещи чувства, който се усещат като прохладен бриз, приятен повей в интимния свят на човека. Носталгията е в състояние да променя по непонятен начин не само „температурата” на ангажираните в нейните изображения, повествования и преживявания емоции и чувства, но и представата и усещането за тях в самосъзнанието на човека. Човек може да живее с убеждение, че е безразличен и ваксиниран срещу носталгии, а в същото време те „под прикритие” да торпилират връзките му с реалностите, да проблематизират отношенията му с хората, да го размекват или втвърдяват към определени изображения и тълкувания на случващото се в живота. Но той може и да вярва, че носталгията му е много важна за него, без обаче тя реално да влияе на цялостния му живот или поне във времето, което е чисто за наличието на носталгии. В различните си въплъщения носталгията своеобразно и своенравно се отразява на емоционалния тонус на човека, като с това „обагря” по особен начин кръгозора му. Разбира се, странните и увлекателни пътешествия на духа в териториите на носталгичните образи и чувства съвсем не приличат на някакво – мъчително или възторжено – ровене в недрата на паметта или в тайниците на спомените, за да бъдат открити и обяснени най-дълбоките истини за смисъла на битието или за предназначението на човешкия живот. Подобни философски въпроси изобщо не са постоянна част от „сценографията” на носталгичните състояние или преживявания. Дори и такива питания да се окажат придружители на носталгичния сеанс, те съвсем не бива да се третират като основополагащи, централно значими за неговата същност. Носталгията не е посветена на разкрития от подобно естество. Тя няма за задача и цел да спомогне на своя субект да бъде просветлен за истината за битието, за дълбинната същност на живота, за мисията на човешкото същество и общество. В своите „доноси” за случилото се някога в живота изобщо или на даден човек конкретно носталгията може също така – мимоходом, заобиколно или частично – да осъществи някакво рандеву с подобен тип вечни и нерешими окончателно въпроси. Носталгията е по-скоро призвана и обречена да утешава душата на човека, а не да я затрупва със нови и нови сложни или отчайващи за него „висши проблеми”. Кант твърди, че не се очаква откриването на много радостни неща, когато се предприема проклетото, пъклено пътуване към познанието на самия себе си. Тази негова идея обаче много-много не се спогажда с деликатния интерес на носталгията. Първо, защото носталгията – както вече казахме, – съвсем няма за генерална цел да разваля настроението, да помрачава душата, да „причернява” на съзнанието на нейния субект от извършените от самата нея (въображаеми) пакости или безумства. Тъкмо обратното – човек като че ли съвсем неочаквано (или пък подготвено) тръгва на пътешествие към кътчетата на своите носталгии с искреното намерение, а и с непоклатимото желание отново да почувства в душата си трепети, емоции и чувства, каквито някога вече е преживял, но смята, че и в този момент те са му нужни. А това по принцип са афективни преживявания или състояния, които са позитивни и трябва да тонизират, а съвсем не да развалят настроението на човека. Още повече, че, както твърди пак Кант, настроението е този вид на човешкия дух, който знае как да придаде на всички неща точно онзи образ, който им е по мярка. А в този ракурс би изглеждало като доста мазохистично човек да придава точната мярка на собствените си негативни емоции и чувства, за да постигне напълно желаното от него. И тъкмо поради това обстоятелство твърдим, че основна цел на носталгичното пребиваване е постигането на емоционално-позитивно настроение в душата на субекта. Така че що се отнася до това радостни или нерадостни са нещата, които човек съзира при странстването си в териториите на своите носталгии, трябва съвсем определено да посочим, че в основната си част те са радостни, а пък онези, които се оказват нерадостни, можем да открием като фонови, придружаващи и изтеглени в по-задни позиции в общата панорама и аксонометрична проекция на носталгията. Паралелно с това виждаме и трябва да разберем, че носталгичното пребиваване изобщо не е „чисто” гносеологически проблем или процес. Човек пристъпва към или броди в носталгията не с трепетното и даже с уплашеното очакване дали ще получи достатъчно удовлетворяващ го отговор на въпроса какъв той е всъщност. В носталгията духът и душата напълно свободно и волно се реят, при това и с интуитивната убеденост, че вече знаят всичко – което е необходимо за този момент, – за природата и „породата” на своя субект, че познават и „кътните зъби” на човека, поради което не им е потребно да се терзаят от подобни – сложни за всеки простосмъртния човек, – философски въпроси. Така видяна, носталгията не е „път към себе си”, който е посветен на познавателни цели и каузи, а е път, който се гради на значително познаване на самия себе си, на солидни преценки за облика и естеството на собствения й субект, на неговите качества и преживелици, а и на начините, които той е демонстрирал в различни социални или житейски ситуации. Философски казано, носталгията не е и „път в себе си”, в смисъл на значима или тотална неосъзнатост на човека за своите възможности или постижения в различни времеви и други измерения. Тя е преди всичко и най-вече „път за себе си”. Защото – на базата на познаването на собствения си „аз”, на онова, което е бил и е сега, което е притежавал или вече е загубил и пр. – носталгичният субект търси не знания, колкото преживявания в света на изплувалите спомени, както и на добрата (за тях) компания от съответни емоции и чувства. Субектът на носталгията копнее за такива образи и емоционални наслаждения, които да заситят неговите потребности и глада на интересите му, който е провокиран от разривите между миналото и настоящето му житие-битие, или от някакви други – душевни – колизии и пр. Второ, понеже носталгията – по някаква нейна си презумпция!, – винаги се стреми и опитва дебалансирано да предложи своите пикантни асортименти; и то така, че в края на краищата, положителното да надмогне над отрицателното, хубавите емоции и чувства да засенчат или приглушат шумовете на лошите афектации. Вместо безрадостна картина и натъжаващи настроения, тя следва да предложи повече радостни пейзажи и весели настроения, които са били и сега отново изникват. Трето, поради обстоятелството, че носталгичните дестинации трябва отново да отвеждат в най-приказните, най-екзотичните страни, в които човешката душа се е оказала в предишни свои състояния. Тези пътешествия не са пътешествия към или по кръговете на ада на човешкото битие. Тъкмо обратното, те са връщане към такива споменни територии и паметови пространства, в които душата се е чувствала, а и отново трябва да се почувства сякаш е сред райските блаженства на живота. Ето защо носталгията не е пъклено пътуване на човека към самия себе си, а е приключение или пътешествие в страната на паметта/спомените за най-хубаво случилото се с него, което е оставило несъмнено добри, невероятно трайни образи и следи. Трябва да се акцентира и на още едно, много важно обстоятелство. То се отнася до следното: не бива винаги, когато се говори или пише за носталгията, да се счита, че тя е едва ли не само и единствено посетителка в душевните покои на хора, които са неуспели, самотни, отхвърлени, отчуждени от живота, а и от другите. Защото носталгията има твърде много лица, а и пътища за своето странно движение. Тя съвсем не е рядкост дори и за хора, които са успели, доволни са от живота, постигнали са много от житейските си цели и планове, радват се на симпатии и обич от страна на немалко други лица и т.н. Такива личности също могат (в определени моменти) да се окажат уязвими, застигнати ненадейно от или самостоятелно да потърсят и повече радостни мигове, които носталгичните образи могат да им подарят. Те са хора като всички останали, а и сакраменталната фраза „Нищо човешко не ми е чуждо” съвсем не е нещо странично, непознато, нежелано и непостижимо за тях. А доколкото носталгията се оказва безкрайно егалитарна, а и демократична, т.е. тя има разпространение, а и власт сред всякакви човешки общности или индивиди, то е и съвсем естествено нейните образи и афекти да спохождат не само окаяни несретници, емигранти и пр., но и хора, които са постигнали значителни житейски успехи, които са се изкачили високо в, дори на самия връх на социалната пирамида. Дори и най-преуспелите личности понякога имат нуждата от своеобразната „емиграция” в страната на носталгията, която всъщност си е „имиграция” към миналото. Носталгията не бива да се представя или тълкува като изблик на блазирано отношение към реалностите на живота, което чрез феерията на деликатни преживявания на субекта всъщност прикрива или подсказва една надменност към настоящето, някакво надуто и възгордяло се – при сравнение с миналото, – отчуждение. Тя всъщност е прекалено крехка и деликатна като емоционална „материя”, а и никак не цели персонални/публични демонстрации на такова странно тщеславие. Ако носталгията крие в себе си нещо, ако тя дискретно открехва за някои човешки колизии, това понякога и донякъде е и деликатно премълчаният, но прозиращ срам от онова, което е загубено, свян за това, което е нахалос пропиляно, а и тъга, мъка и скръб за онова, което вече го няма. Не, носталгията не налага скрупульозно ровичкане във „вехтошарския кош” за подробностите или за причините за такава липса! А пък там, където се провира и надига едвам-едвам глава такова притеснение, такъв срам или свян, няма как да разпознаем в него лика на блазираното чувство, което публично демонстрира самодоволството, самонадеяността и самомнението на субекта си. Тези черти не могат да бъдат открити в профила на носталгичния образ. Точно обратното се стремят и опитват да сторят политизираните публични дискурси за нея – че е преднамерено афиширана грандомания, която спекулира с неистини за сравнението между миналото и настоящето, която жадува да „натрие носа” на настоящето, като го представи в неприлична позиция спрямо миналото, при което последното се оказва естествено въоръжено с блазираните си реакции и оправдано с пъстрия си букет от ирония, сакразъм, нихилизъм и цинизъм спрямо настоящето. Афективната природа на носталгията не бива да се приравнява и до предствата за някакъв – доброволно избран персонален или групов – квиетизъм. Вярно е, че тя дарява душевен покой, че подхранва особено вглъбяване и интимно-духовно самосъзерцание, че дори моментно провокира безучастно отношение към околния свят. Подобни щрихи от портрета на носталгията не я отъждествяват с квиетизма, понеже той е мистичен, а и неговото благочестие е изградено върху тоталното бягство от земния свят, от греховната същност на човешката природа. Ала носталгията не е метафизично-мистична нирвана, която търси отвъден – на човешкия – свят. Напротив, тя се завръща към онзи човешки свят, който й изглежда най-човечен, най-човешки като пълнота и осмисленост на човешкото житие-битие. А и нейното благочестие не е покритие или повторение на фанатично-верското благочестие, което изисква пълно скъсване с шума, врявата, тегобите на греховния светски живот. Емоционалният транс на носталгията няма нищо общо и с психеделията, която е рядък начин на постигане на особено душеуслаждение и душеблагостност, при което рационалното е прокудено напълно, за да се отвори шанс и простор на ирационалното, което щурмува психиката с приятна сетивна картинност, с афектации, които иначе са непознати и чужди в останалата – съзнателна – част на живота. Пасторалната идилия на носталгичните образи/повествования не прилича по нищо на мистично-импрегнираната аркадия и пълна отнесеност на психеделията. И невро-физиологичната картина на носталгията не наподобява тази на психеделията. Сладките моменти от миналото не са дадени в специфичното психеделично деконструиране на връзките с реалностите, с невъобразими иначе фантасмагории за тях. В носталгията картината на преживяното не е пълно скъсване с действителността, а е повторно (или многократно) възпроизвеждане на прелестта и очарованието, на истинността и праведността, които пулсират, но и царстват в тази действителност. Най-сетне, когато се говори/пише за афективния профил на носталгията, би следвало да се вземе под внимание нещо, за което дотук изобщо не е ставало дума. Иде реч за обстоятелството, че носталгията може да е свързана с цял букет от разнородни чувства и емоции, които се сплитат и взаимодействат по дискретен начин, за да улеснят и насърчат появата на чувства като великодушието, милостта, милосърдието, дори на чувството, което е способно да прости стари грехове и простъпки – свои и чужди. В носталгичните образи може даже и да изникват възпоминания за деяния на близки и обичани хора, които обаче в този миг съвсем нямат онзи провокативен смислов и афективен потенциал, който да налага ответна реакция. От върха на изминалото време, от пиедестала на придобития житейски опит, от помъдряването заради възторзите и покрусите, които е изпитал в живота си, човек неволно или неминуемо в даден миг се оказва в състояние, което изисква от него да забрави за дреболиите, да погледне предишния си живот по-нашироко и по-цялостно, по-отвисоко и по-великодушно. В такъв сюблимен момент човек може и да прости нещо, което дълго време някога в предишното си битие е таил или е търсил начини практически да му върне тъпкано – с помисли, с думи, дори с постъпки. А ето че сега – след като вълната на събитията отдавна е изчезнала, грохотът й – заглъхнал, пяната й – разпиляла се във времето, в безкрайната крайност на живота, човек – макар отново да вижда някои неща от миналото, които тогава са му вдигали кръвното, разигравали са му нервите, – е готов да ги отмине и да не ги накаже. Прошката спрямо нещо извършено в миналото, или странното преобразуване на подобно деяние в носталгичния образ може да предизвика едно позитивно отношение, което благородно и великодушно, възвишено и деликатно може дори и да забрави – в този миг – за нещо, което някога може и да е предизвикало някои, макар и незначителни емоционални реакции. Сега вече, след като е изтекло доста време, в носталгичния образ нещата изглежда някак си другояче – те са мили, скъпи, на тях им се опрощава дори онова, което навремето би ядосало неговият субект и би го принудило на глас или в себе си да се заканва, че никога няма да им прости. Вероятно подобна трепетна жилка на опрощаване на нещо, което се е случило в сякаш избледнялото в спомените минало, едно събудило се внезапно чувство на жалост и милост, на благородно великодушие са подтикнали някога Хайнрих Хайне да напише (с такава неприкрита страст) следните знаменателни редове в „За любовта към отечеството”: ако някога в цветущата веселост на младостта с досада съм бичувал често родните нередности и филистерски прояви, ако някога, както често се случва в големите семейства, е трябвало да изкарам малко домашна кавга с щастливото, кметски самодоволно, като охлюв лениво отечество, сега всички подобни спомени изгаснаха в душата ми, когато видях отечеството си в неволя, в чужбина, в нищета; дори и недъзите му ми станаха изведнъж скъпи и свидни, примирих се дори и с еснафщината му и му стиснах ръка, стиснах ръка на тези немски изселници, като че ли подавах на самото отечество ръка за подновен съюз на любовта. Именно подобни редки преживявания, при които човек се издига много над врявата и пяната на ежедневието, на баналността и прозаичността на живота, за да стане готов и способен да го оцени в съвсем по-различни от тривиалните измерения, се оказват и онези драгоценни сувенири за душата, които и каквито може да подари единствено и само носталгията на един възвишен, благороден човешки дух. А това показва, подсказва колко внимателни трябва да сме в обноските си към нея! Изтегляне 1.62 Mb. Сподели с приятели: