Богдана Тодорова
Тайнството на природата на носталгията
Изтегляне 1.62 Mb.
|
Тайнството на природата на носталгиятаПреходът към демокрация предизвика „демографски взрив” на митологеми и идеологеми, но така също „бум” на всевъзможни носталгии към предишни обществено-исторически времена, събития, нрави и култови фигури. Оракулите и трубадурите на новото демократично време звънко обещават „края на идеологиите” и гръмко оповестяват „залеза” на митологиите, които намерат сносен приют и в съответни носталгични логики и практики. Присъдата над носталгията е несъмнено прекалено тежка – публична смъртна екзекуция, а в по-лекия вариант доживотна каторга в глухата провинция на историческата забрава. Което, впрочем, е същото, понеже забвението, както и пълното безпаметството са равни на смърт! Новият живот има пареща нужда не от изкушенията и издевателствата на паметта, макар изобщо да не се лишава от техните спешни и полезни услуги, а от изумителните чудодейства на въображението – особено в зората на демократичния преход. Тогава и еуфорията към промените е най-мощна и волно окрилена. Тогава бленуваното бъдеще се вижда в розови краски, а сиянията и въплъщенията му са сякаш на една ръка разстояние. Така доста често човек се отнася към това, за което доста страстно мечтае в драматично-преломните мигове на историята! Тогава между настоящето, което ускорено се превръща в минало, и дните на „актуалното” от следващите фази на прехода, които в този напрегнат момент се привиждат като желано/дължимо бъдеще, още ясно не се съзират потребностите от сетнешната роля и значение на носталгията. Тогава компресията на времето избухва в неудържимата динамика на трудно понятна и нескончаема противоречивост на събитията. Блянове, копнежи, мечти, спомени, реминисценции, паметови следи и наследства започват – твърде неусетно или устремно и умишлено – да се понасят в хоровод. Нужно е обаче само едно: „пясъчният часовник” на Историята не само скъпернически да отпуска песъчинките на миговете на големите превратности в Историята, а доста мощно да отприщва струите на бързо отлитащото време, за да настанат, ала и да почнат да властват „кобните часове” за различните носталгии. Трябва напористо да настъпят отчужденията и неукротимо да побеснеят разривите между миналото и настоящето, за да се сторят публични реверанси на носталгиите. Родят ли се нетърпимите и властни нужди от всевъзможни сравнения между минало и настояще, легализира се и носталгията в ролята на щит или на меч на духа! В това „време разделно” настоящето/бъдещето сякаш се гради и царства най-вече над увеличаващите се руини на историческото миналото – безпощадно осъдено от Историята и безмилостно прокудено от разтресения до корени живот. Ако всичко сякаш реално или привидно потъва в невъобразим и непонятен хаос, има пареща нужда от фантазия, която да сътвори полифониите на живота, химна на бъдещето, ала и реквиема за миналото. Това не значи, че въображението залоства своите двери и яко защитава териториите си срещу вероломствата и произволите на носталгията. Паметта и Въображението неусетно влизат в скверни, опасни интимни отношения; в греховни сношения, които мощно дават и нов живот на носталгията. Всяка утопия, дистопия или какотопия дава бурни шансове на образи за някое минало, които придобиват известна стойност също така и за смисъла на бъдещето. Нали бъдещето в утопичния проект е или ренесанс на изгубеното „златно минало”, или тотален разрив от стигматично/анатемосано историческо минало, над което настоящето извършва своите безпощадни присъди, линчове? А носталгията намира проход и друм в настоящето/бъдещето чрез лицата и маските на миналото, което се толерира и фаворизира, или пък – тъкмо обратното, – се стигматизира и репресира! Обратно на заклинанията и уверенията, че уж сме казали „последно сбогом” на носталгичните феномени, животът изненадва или смущава с тяхното бесуване. Неусетно, ала и неизбежно обятията на носталгията се оказват твърде изкусителни, а също утешителни за човешката душа, изпаднала в смут от случващото се навред. Трудният преход прави хората волни-неволни свидетели или участници в непредвиждани съперничества и яростни баталии между възкресени и новородени митове, между политически и крайно политизирани визии, между идеологически и идеологизирани разпри и версии за миналото, в които носталгиите не само не изчезват, а дори неочаквано и прекалено триумфално се завръщат. Призраците на носталгията се появяват навред и започват да властват над раждащото се настояще. А практиката се оказва (реално или символично) бойно поле, на което мерят сили в люта бран овластени и легитимирани или опозиционни и репресирани носталгии. Хоризонтите на обществено-историческите реалности и събития се оказват озарени от блясъка и сиянията на разнородни носталгични образи, чувства или послания. Няма идеология (лява, дясна и центристка), която да е имунизирана срещу вирусите и неудържимата пандемия на носталгията. В целия пъстър спектър на идеологиите се откриват, разпространяват и консумират различни визии, логики, техники и практики на този странен феномен. Заради миналото – в негова подкрепа и защита, или тъкмо обратното, за неговото тотално опровержение, изобличение и осъждане, – идеологическите/политическите дискурси призоват на свидетелската и подсъдимата скамейка заподозряната във вини, или уличената с вини носталгия. Под флаговете на раздяла с, ала и с публични екзекуции на носталгията, идеологическите дискурси бълват свръхпроизводство, бърза обмяна, но и огромна консумация на инкарнациите й. Така феноменът на носталгията се превръща в ярък обект-предмет на тежки, дълготрайни политически, идеологически, икономически, социални, културни противоречия, колизии и конфликти. През целия преход към демокрация темата за присъствието, ролята и значението на носталгията не слиза от „дневния ред” на обществото. Гражданското общество – доброволно или принудително – се вторачва в нея, започва щедро да раздава своите преценки и присъди за нейното присъствие и влияние в разтресения персонален или обществен живот. Тази – странно, но неотвратимо появила се – тема сякаш се оказва „абонирана” към всички политически дебати, полемики и дискурси, присъща на всякакви субекти. В различни форми и степени, под досадно банални или екстравагантно и екзотични примамливи лица и невиждани досега маски, тя наднича дискретно отнякъде или флагрантно дефилира в различни видове полемики в гражданското пространство. Терминът „носталгия” е от тези термини, които в публична употреба са дамгосани с т.нар. енантиосемия: притежават противоположни смисли, а по този начин той дава и най-гостоприемен подслон на всякакви „изми”. Това обуславя разнородни, а и стимулира многолики злоупотреби с този термин при публичните или при персоналните му експлоатации. А тази колеблива, „плаваща” семантична валентност се оказва предизвикателна, изкусителна, ала несъмнено доста полезна. Терминът става „манна небесна” – за неговите критици, отрицатели и хулители, а и за неговите адепти, защитници и консуматори, особено ако те са ангажирани с политическо или с идеологическо кредо. Твърде лесно е да видим, че в днешната високоволтажно наелектризирана обществена практика, в многото политически и политизирани дискурси за носталгията битуват най-различни, даже напълно взаимно изключващи се смислови „портрети” на нейните лица и въплъщения. Така носталгията се оказва и невероятно еластична, ала и изумително „талантлива” да се простира между крайностите на „осанна и разпни го” – да се използва в зависимост от потребността/ненужността от нея, или от еквилибристиките при нейните твърде разностранни (зло)употреби. Това многозначно обстоятелство обаче предполага, а и налага възможността носталгията спешно и целенасочено да се призовава или – тъкмо обратно, когато е нужно – да се прокужда от властни/опозиционни фактори. Носталгията бива обвинявана във всевъзможни грехове или злочинства от „светата инквизиция” на политическия или политизирания разсъдък. Последният й вменява първородно грехопадение; изначална, извечна, но и безсмъртна увреденост и ужасни сатанински черти. За разсъдъка носталгията е само крайно деформирано, луциферски създадено, изкусително видение на псевдо-, на квазиреалност, която не е битувала изобщо, но настойчиво се твърди, че е истинска. Тя се оказва изчадие на демонични начала, спотаени коварно в омагьосаното въображение, в изнасилената и озлочестената памет, която ражда страшни кошмари, представени като аркадии. Носталгията започва се счита или представя за особена, но крайно опасна и прекалено зловредна духовна храна, като душевен опиум за убоги създания – т.е. за хора с примитивен, тесногръд и назадничав ум; с ограничен кръгозор и консервативен светоглед; с мизерен и порочен дух; с низък душевен хоризонт, с груба и засищаща се с мистификации чувствителност; с анемична или с атрофирала воля; с ненаситна душа, която дава мило и драго за измамни картини, пошли впечатления и порочни усещания; с вътрешен мир, който се старае да прикрие бремето на рой комплекси, инфантилност и наивност, бездария и нелечими слабости, които доста сериозно пречат на субектите им да се адаптират правилно към днешните реалности и нрави. От такъв вид са баналните упреци и най-общите критики към носталгията! На задавящия се в порои от укори, присъди или анатеми срещу носталгията политизиран разсъдък, тя изглежда като злостно сквернословие или пъклена ерес срещу сакралните черти и ценностните стожери на царството на настоящето, а и на произхождащото от неговата утроба бъдеще. Гибелните вредности на носталгията са в това, че тя е вирулентна виртуалност, която неусетно похищава и дълготрайно властва над човека; че като остра зараза може да се предава и унаследява в цели поколения; че пандемиите й замъгляват разума и погубват душата на човека, и то тъкмо когато той изпитва най-остра нужда от нормалното им функциониране – при кризи. Нали човек разкрива своето истинско лице най-пълно при екстремните ситуации, когато умът, духът, душата и волята му се проявяват в пълна сила – било като надскочат обичайното, било като се блокират и посрамят изцяло, окончателно. „Греховете и престъпленията” на носталгията са и в това, че тя слага върху жертвения камък реалното и пулсиращото настояще, за да изтръгне сърцето му, да го принесе в – суеверен и безсмислен – дар на измислено, користно мистифицирано минало, чийто вампири са адски ненаситни за възмездие и мъст. Както езическите жертвоприношения изискват и се съпровождат от транс, в който да изпаднат онези, които им вярват, така и носталгията предлага и налага свой екстатичен сценарий, свой виртуален и оценъчен амок за адептите си. Така поне обрисуват потресаващия портрет и опасната битийност на носталгията нейните заклети критици и врагове! За политизирания разсъдък вините на носталгията са и в това, че подмамва и консолидира човешки индивиди и общности с лъжливи картини, порочни оценки и спекулативно-манипулативни тълкувания на миналото, като с това ерозира живота, нравите и отношенията в обществото, а и разклаща реда в държавата. Носталгията кастрира вярата и волята човека, пречи му да продължи да създава и защитава „сега-то и така-то”, а вместо това той – наивно или съвсем умишлено и целенасочено – разпространява паганистични суеверия или твърде опасни поверия за „иначе билòто”. Дрогиран и обсебен от нейните лъжовни видения, човек живее в два свята, като отдава предпочитания и чувства на измисления, а не на реалния свят. Този широко разпространен и прекалено одиозен портрет на носталгията е пренаселен от битуващи предубеждения и върлуващи предразсъдъци за реалната стойност и значимост на носталгията като социокултурен продукт и инструмент, както и на похитения от (или на доброволно отдалия се на) символните оргии на носталгични образи и страшни наративи човек. Той по-скоро се опитва да вменява, отколкото реалистично да представя естеството и спецификата на носталгията. Първо, този портрет преднамерено изопачава същността и природата на носталгичния феномен като ги представя в умишлено едностранчив вид. Второ, този портрет извращава функциите, мисията и предназначението, които човешката природа, културата и историята придават на, ала и изискват от носталгията. Нещо повече, гласно или пък негласно той формира и утвърждава представи/илюзии, че носталгията е метафизичен и непроменим феномен, който е абсолютно независим от всякакви обществено-исторически условности, реалности, ценности, норми, нрави и субекти. Сякаш носталгията притежава и употребява свои резервирани, ала и вековечни лица и въплъщения, които илюстрира в (иначе променящите се до неузнаваемост) социални реалности и нрави! Хората могат и да се променят като манталитети и маниери, като светогледи или жизнени светове, ала смисълът, значението и функциите на техните носталгии сякаш остават завинаги едни и същи, изумително приличащи си, смущаващо еднакви и изцяло неизменни! Трето, този „портрет” описва попадналия под бремето на носталгията субект като притежател и ползвател на доста агресивен манталитет и неприличен маниер, които арогантно и неоснователно опонират на имиджа или брутално дезавуират и ерозират статуквото или помрачават ореола на ценностния порядък на настоящето. А това „саморазбиращо се и очевидно” обстоятелство вече обяснява, а и оправдава нуждата носталгията спешно да бъде отведена и здраво привързана към позорните стълбове на публичните порицания, отрицания и линчувания; да бъде незабавно и безпощадно изпратена на кладата на нейното пълно и политизирано заклеймяване. Изтегляне 1.62 Mb. Сподели с приятели:
|