Богдана Тодорова
Изтегляне 1.62 Mb.
|
| Агресивният профил и мажорно звучащата тоналност на носталгичния тонус и етос обаче са прекалено инструментално валидизирани и легитимирани. Психологията отдавна е показала, че носталгията е миньорно чувство, което обикновено се приютява в пасивно-съзерцателен размисъл на субекта, и по-скоро е белег на депресия и резигнация, отколкото на еуфория, екзалтация или агресивна поведенческа ориентация и проява в дадена ситуация. Това обаче не значи, че политиката не се възползва користно от този феномен, за да го индоктринира, префасонира и целево употреби по своему, като по този начин го превърне от пасивно средство в агресивно оръжие. Заради такава възможност или реалност, стрелите на критиката и негодуванието срещу носталгията се носят в друга посока: че тя е особен пироман, който възпламенява искрите или поддържа огньовете на вредни и опасни помисли, чувства, настроения и жизнени нагласи у човека, които му пречат правилно да се социализира и адаптира по нормален начин към живота.
Впрочем, такива едностранчиви картини виждаме днес, в разпространените и мощно господстващи дискурси за природата и зловредната мисия на носталгията. Но дали подобен и едностранчив портрет на носталгията е истинен? Дали тя не е по-сложен, деликатен и по-трудно разгадаем феномен? Преди всичко, трябва да се каже, че носталгията не е винаги тотално неверен или неизменно сгрешен феномен от епистемологическа гледна точка. Когато тя е прекалено ценностно-нормативно пулверизирана, ала тежко обременена, може и да се стигне до астигматизъм на образите, далтонизъм на оценките й за реалностите, нравите, събитията и субектите в миналото. На тези възможности или въплъщения се дължат случаите, „закономерността” носталгията да се гледа „накриво, а дори и кръвожадно”. Това обаче не обяснява всичко онова, което се говори и пише за нея. Обстоятелството, че носталгията не може напълно да ампутира аксиално-прескриптивните си заряди и пълнежи съвсем не значи, че тя изначално и завинаги е обречена да бъде деформиран, крайно изопачен или сгрешен образ на реалността. Преди повече от половин век Норберто Бобио (в своите изследвания за политиката и културата) категорично показа и убедително доказа, че човек може да бъде и безпристрастен в оценките, анализите си за случващото се, въпреки че притежава някакви идейни симпатии и ценностни пристрастия. С други думи, изтъкнатият италиански изследовател ни посочи, че истината може дори да намери общ език с пристрастието на човека, а не да се счита, че тя е невъзможна заради последното. Проблемът за изискваната неутралност на знанието вече отдавна е добре дешифриран и разобличен откъм неговите прикрити инструментални интенции и инвенции, а и от характера и спецификата на методите и инструменти на анализа. Впрочем, и днес също има политически експерти, които натрапчиво се опитват всячески да убеждават, че носталгията несъмнено е единствено фалшив образ, непременно е мистифицирано знание и крайно неприемлива и неадекватна преценка за света на преди билòто, като даже се опитват да подменят реалността на носталгията със спекулативно лансираните и целево ползваните представи за нея. А между битието на носталгията и представите за това странно битие нерядко може да има огромна разлика! Не е вярно, че всяка носталгия е само изопачено, крайно невярно отражение и тълкувание на реалностите и нравите в „света на вече билòто”. Истина е, че доста носталгии се проявяват тъкмо в този си вид и мисия. Но съществуват и носталгии, които истинно, достоверно възпроизвеждат картини и черти от живота на исторически безвъзвратно отишлото си минало. Това, че носталгичният образ може да е гримиран с емоционално-оценъчни сенки, туширан не значи, че той е бърлога на неверни образи и неистини. Симпатията не винаги върви ръка за ръка с невярно отразяване, некоректно оценяване на обекта, който визира. Субектът може и да е безпристрастен дори когато има симпатия, склонност към дадения обект на оценка. Злите езици, които постоянно отричат, неспирно хулят, с явно удоволствие линчуват или оскверняват „по принцип” носталгията, забравят, че трябва (когато се дешифрират нейни кодове) да се вземат под внимание не само непосредствено дадените текстове, ала и претекста, подтекста, контекста и ред други условности, свързани с проявите й. А политизираният дискурс за носталгията издига в и чрез себе си барикади срещу възможностите комплексно и задълбочено да се анализира нейното реално съдържание или пък мисията й, като спекулативно ги редуцира, а и страстно манипулира нейни „автентични, саморазбиращи се, очевидни” показания. Банален, а и исторически вечнозелен е стремежът/опитът на политизирания разсъдък всячески да отрече, напълно да опровергае, изобличи и сурово да накаже реалистични, но и критични представи и оценки за настоящето – като ги положи под знаменателя, в регистъра, граматиката и на прокрустовото ложе за носталгията. Носталгията е твърде странна обител на ценностно-нормативни порядъци, скрижали или табута за и в жизнения свят на субектите. Тя е невероятна сцена за драмата на смисловите координации и йерархии на човека във времето и в битието, на екзистенциалната му пълнота (или пустота) в конкретни темпоралности. Тя е начин и форма за представяне на континуитета и дисконтинуитета на и в жизнения свят на субекта, на връзките или на разривите в битието, а и във времето. Тя е израз на (не)съгласието на субекта с духа на времето, с капризите и превратностите на историята, с цените на промените в обществения или на жертвите в личния свят. Носталгията не е просто семпло и безобидно „про-” в подкрепа и защита на образа, ролята и значението на някои, отделни страни на миналото, на символните му капитали или статуси, които сега са обезценени/свръхоценени. Тя не е мистичен балсам за душата или плацебо за духа, нито е самодостатъчно и изцяло вторачено само към миналото отношение. С „магическия” акт на откъсване на миналото от настоящето, носталгичният образ свързва още повече помежду им двете времена. С всяко „да”, което носталгията отдава на миналото, често се прокарва и налага едно (повече/по-малко забележимо) „не” на страни на настоящето, разминаващи се или противоречащи на онези от миналото. В това се крие тайната, невероятната мистерия, еквилибристиката или фокусничеството на всеки един носталгичен акт или образ: развързвайки и отдалечавайки миналото от настоящето, незримо да се постига тъкмо обратното; двете времена да се оказват сиамски близнаци, които не могат да живеят един без друг. Битността на едното време е производна от другото, но първото винаги е по-силно в градежа или в легитимацията на образа на второто. Противопоставеността или конфликтът между двете времена има свой таен и ужасен залог, ала неизказан на глас, нито видим оброк: тяхната изумителна симбиоза. Носталгията се оказва и особено „анти-”, което е очевидно насочено срещу всички посегателства или опити за дискредитация и конфискация на правото на живот на някои социални иконографии или тълкувания за черти или страни от „света на преди билòто”. Тя е духовно-практическа реакция срещу неглижирането и обезсмислянето на миналото, а и на представянето му само в едноизмерен профил. Обаче е погрешно да се смята, че (описвайки и дори възпявайки миналото) носталгията винаги паралелно се оказва критика на настоящето. Също така е и неправилно да се счита, че носталгията (при всеки случай на своето явяване и действие) се опитва непременно да оправдае миналото. В живота има и моменти, в които човек просто има естественото желание или острата нужда да „попътува” във времето и в историята – своята или тази на обществото, – за да изпита известно удовлетворение, определени емоции или преживявания от срещата си (със и чрез спомените си) с интимно важни за него събития. В тези случаи не е задължително реставрацията на миналото да бъде симптом и на критика към настоящето, нито да изисква жестока йерархия между тези времена. При тях човек не се и опитва логически да обоснове, общоприемливо да обясни и разтълкува на „другите” това, което е лично ценно само за него. Той даже може да притежава реалистични или критични представи и оценки за миналото като цяло, което не му пречи и да цени високо някои събития. Той чисто и просто копнее и прави нужното, за да преживее дадено събитие, а съвсем не да използва последното, за да сравнява непременно миналото с настоящето. Телосът на тези нужди/преживявания не е и в нравствените присъди за миналото и настоящето, за огромните ценностни бездни между тях, нито в морализаторските проповеди за разликите и йерархиите между миналото и настоящето. Той се крие в една чисто психична или дори естетическа потребност, която няма нищо общо (в такъв един миг) със съпоставките между тези времена. Всъщност тук говорим за една чисто човешка духовна потребност, която политизираният/идеологизираният разсъдък, но и произведеният от него дискурс представят по доста изопачен, превратен, спекулативен и манипулативен начин. По този начин носталгията публично се депозира и обяснява винаги и само като едно мистифицирано обяснение, като орисана и „проклета” да бъде непременно някакво несъстоятелно оправдание и нелепо възвеличаване на миналото, но и паралелно с това да е неоснователно отрицание или нелогично опровержение и на настоящето. Всяка носталгия винаги носи в и чрез себе си символен капитал. Затова тя може/трябва телеологически да бъде експлоатирана – било като се толерира и фаворизира, било като се дискриминира и дори репресира. След като тя носи такъв ценностно-нормативен заряд, той следва да се „обезвреди”, или – обратното, – да експлодира по съответен начин, в конкретно време или пък на определено място. Това именно я прави амбивалентно, „многоцелево оръжие” за масово поразяване на психиката и съзнанието на групи/индивиди, които се „ваксинират” срещу (или се заразяват, боледуват от) конкретна носталгия. Ето защо политиците/идеолозите не обръщат гръб, нито се лишават от многостранните услуги на носталгията като средство за прокарване на сценариите им. Те я ползват или като нарицателно, или като оправдателно и легитимиращо оръжие за своите явни или задкулисни планове. В качеството си на символен капитал, носталгията се оказва особена власт или твърда опозиция на конкретна власт, на нейната идеология и прагматика. Това я превръща в неимоверно опасно оръжие, в неразделна част от всевъзможните арсенали, реквизити и репертоари, които се използват в политическите баталии. А затова и „вкарването на въоръжение”, или конверсията, демобилизацията на дадени носталгии се оказва и органична част от политическите „драматургии”. Но пък и „пенсионирането, вписването в резерва” на носталгията никога не е абсолютно сигурно: все пак, винаги може да възникнат известни обстоятелства, които остро се нуждаят от нея; при които тя да бъде отново призована, а и включена под бойните флагове на политическата менталност или на поведенческите стратегии и тактики! В такива ситуации носталгията е сякаш като приказен Феникс: след като уж вече е изпратена в небитието на забравата или на ненужността преди време, тя пак триумфално се завръща, за да изпълни своите странни повинности или дългове, за да спечели душите и сърцата на едни, ала и да накаже някакви други лица и групи. Всеки носталгичен образ, колкото и на пръв поглед да изглежда като доста елементарен, крие в себе си някакъв палимпсест – зад непосредствено видимото и изказваното трябва да прозират и някакви други (останали зад кадър) образи, да се чуват други, сякаш безмълвни гласове и послания. Въпросът е докъде може/трябва да стигне този, които се опитва да разчете не само непосредствено явеното като текст, ала и онова, което остава прикрито. Именно тук се крият и възможностите за спекулации с повествованията и посланията на носталгичните образи и наративи, към които политическите или политизираните разсъдъци (пък и техните дискурси) прекалено хищно протягат ръце. Още повече, че спекулацията с, манипулацията на носталгичния образ твърде често и преднамерено разбърква причинно-следствения порядък в този образ. Носталгията по своему репродуцира, репрезентира ненадейната многослойност на представите и образите за миналото. Понякога тя е средство срещу стремежите и опитите подобна странна многослойност да бъде представена (в политизираните дискурси) в едноизмерно, изопачено и тотално-унифицирано изображение – било позитивно и оправдателно, било негативно и стигматизиращо. Вместо да отстояват и оползотворяват принципа на плурализма, политизираните и идеологизираните дискурси се стремят да оставят у хората силни впечатления, че носталгията е явно монологичен, ала не диалогичен фактор; че е монистично, а не плуралистично битуващ социокултурен феномен; че не разкрива, но задължително прикрива „истините за миналото”. За тях сякаш не съществуват различия между политически, социални, културни или други типове и видове човешки носталгии. И от месомелачката на интерпретациите им излиза еднородна маса, която обозначава или трябва непременно да въплъщава носталгията изобщо, а не дадена носталгия. Тези дискурси съвсем манипулативно ампутират многоликите профили, спекулативно дезавуират сложните портрети на носталгията, като ги свеждат само до семпли изображения и лесно понятни тълкувания на исторически отминалото време, както на разигралите се в него събития, процеси и на проявилите се фигури. Тази страстна обсебеност на политиците или идеолозите, ала за жалост и на чевръсто и прекалено сервилно обслужващите ги медийни експерти и анализатори, да представят пред публиката хомогенен и елементарен профил на носталгията се опитва да скрие реалното наличие на и върлуващата конкуренция, конфронтацията между различни носталгични наративни логики, техники и практики. Твърде често опровергаването, „развенчаването на символния ореол” на една носталгия се прави с посредничеството и чрез аргументацията на друг тип носталгия, която е смислово политически/идеологически противоположна; макар втората носталгия обаче най-често да не бъде признавана в тази й битност, а преднамерено да се прикрива и пр. Стигматизацията, демонизацията и сатанизацията на едно минало, отразено в дадена носталгия, се съпровождат от реванш и санктификация на друго минало, на съпровождащата го, умело или нескопосано завоалирана, носталгия, или на по-друг прочит на тълкуваното „общо (а всъщност разделено или разделящо) минало” с политически или идеологизиран дискурс, който се налага или даже се и репресира в публичното пространство като цяло или пък в отделни негови и важни парцели. Така вече политическият/идеологическият дискурс „разфасова” темпоралността на миналото или пък го „транжира” за различни социални вкусове и употреби, като афишира и сурово наказва едни, но пък скрива и оправдава някои други носталгии. А „слънчевият шанс” на настоящето – да манипулира по своему образа и тълкуванието на миналото, както и залогът – миналото да се експлоатира за конституиране и легитимиране на желан/дължим тип настояще/бъдеще, превръща носталгичната материя в особен символен „пластилин”, от който могат вече да се изработят най-различни продукти за (масова и персонална) употреба; към който могат да се приложат полярни семантични речници и дискурсни логики, техники и практики; с една дума – противостоящи граматики, според които могат да се създават и редактират произволно текстовете, ала и нужните трактовки за билòто. Политиците, идеолозите и медийните им прислужници изобщо не показват, а най-упорито се опитват да прикрият следите, образите и функциите на целево използваната носталгия, която трябва спешно да неутрализира и обезсмисли своя антагонист. Така в гражданството се оставят прекалено много и твърде измамни впечатления и илюзии, че се води принципна и тотална война срещу носталгията изобщо, ала се прикрива (спекулативно и манипулативно) легитимацията, а оттам и йерархизацията на (едни спрямо други) носталгични логики или наративи. Политическите/идеологизираните дискурси за носталгията, по-точно за нейната реална природа и дълбинна същност, или за предназначението й в историята и за мисиите й във всекидневието, често, но умишлено, се подменят със (зло)употребите им. Така публичното внимание, разтревожената масовата психика, преднамерено взривеното обществено, общностно и персонално съзнание се заблуждават и манипулират. Всеки политизиран дебат и всяка идеологизирана полемика за мисията на носталгията явно или перфидно подменят съдържанието с формата. С това целево се постига нужното представяне на феноменологията за истинската субстанция на този деликатен феномен – при това обаче става дума и за една твърде спекулативно селектирана, но също и манипулирана феноменология. Магиите на носталгичните образи, повествования и послания са в това, че те рисуват, ала и поетично възпяват един екзистенциален уют, който е бил; който е озарявал и сгрявал отминалите дни на даден социалния субект. Уют, който не е бил лишен от проблеми и колизии, ала е правил последните някак по-приемливи или преодолими със силите на конкретния субект. Този уют вече или напълно го няма в днешния живот, или е фатално застрашен. (Аполинер вярно казва, че когато хората говорят за времето това значи, че то е отминало, а Бодрияр иронично посочва, че историята не остава за втора година, че тя не може отново да преповтори същия учебен материал.) Вместо него, настоящето изобилно сервира безпорядък, хаос или безнадежност; провокира колизии и поддържа конфликти; ражда екзистенциални драми, които със своята всекидневна наличност и натрапчивост неимоверно много тревожат, плашат човека, смущават духа, терзаят душата му или го обезсърчават. Настоящето се оказва прекалено неуютно, неприемливо и непримамливо за този, който е решил да потърси известна утеха и спасение в специфичните терапии на носталгията, поради което това време изглежда губещо в сравнение с миналото. Тази загуба на настоящето от миналото се дължи и на още нещо: на мястото на всекидневно предлаганата и досадила до безкрайност демагогия и фалшивост на/за настоящето, на разрива между това, което се вижда и онова, за което то се представя от Властта, идват прочувственият език, мелодраматичните трели на носталгичните гласове, привлекателната и тотално обсебващата картинност или поетиката на носталгизираното минало. Този език се възприема и оценява (от обладания моментно от носталгична магия субект) като глас на проникновението, провидението, на сакралните и вечно живите истини за живота и битието. Той се счита за съкровен и полезен, а не като коварен или илюзорен, защото е озарен и обременен с вече билото; с онова, което е исторически доказано, а и изпитано в битките на живота, но пък е и рафинирано в потайните алхимични лаборатории на човешката душевност, а и в трезорите на паметта. Този език носи сладост и омая, вътрешно спокойствие или явно удовлетворение. Той не изсипва безразборно и не натрапва неспирно горчив привкус или отвращение, каквито възприятия душата среща или е принудена да търпи в досадните сблъсъци с неприятното настояще. Носталгията може да се окаже странен хибрид, съчетаващ в себе си прикрит (по-рядко открит) радикализъм към случващото се в пулсиращото настояще и към онова, което предстои в бъдеще, от една страна, с един – уж примирен, сантиментален и изглеждащ – пасивен ревизионизъм и протестен опортюнизъм, от друга. Ревизионизъм, защото оспорва, осъжда, прочита иначе страниците, образите, повествованията и посланията на днешното време/битие, като ги съпоставя с „граматиката и знаменателя” за миналото. Опортюнизъм, понеже адаптацията към одиозното настояще и към плашещото бъдеще се върши с дезертьорство от „тук, сега и така”, но с реверсия към „някога, някъде, не така, а иначе, както е било”. Това е твърде своеобразна реверсия към символно по-приемливо и примамливо изглеждащото минало, което се възприема и употребява като еталон за сравнимост. Властта на носталгията демонстрира по маскиран или по директен маниер, че в очите на публичността, на човешката душевност/интимност се навира и се прокламира един плебисцит за избор между минало и настояще. Това най-вече се случва, ако носталгичният патос и етос се радват на гостоприемно отношение, широка поддръжка и трайно пребиваване в живота на хората. В избора между фаворизирано-селективния носталгичен образец на миналото и дискредитирания, обезнадеждаващ и отблъскващ пейзаж на настоящето, последното винаги губи – по точки или с явно превъзходство от символно по-добре изглеждащата, паметово и въображаемо (съблазнително) инкрустираната и нерядко поетизираната образност на миналото. Тази победа може да бъде прекалено шумна и афиширана, но може да бъде също така скрита и неизказана, само подразбираща се от носталгичния субект. Този странен душевен плебисцит се „произнася” само по определени проблеми/теми, ала съвсем не за тотално сравнение между миналото и настоящето. „Номерът” на политизирания дискурс спрямо него се състои в преобръщане на зрителната призма, при което се получава обратен ефект: носталгията се обвинява в тотално оценяване на миналото от настоящето, както с доминация на първото над второто във всичко. Тук е коварната уловка на дезавуиране и дискредитация на носталгията. Създава се умишлено представата, че тя не се отнася само до отделни аспекти от настоящето, а възхвалява неоснователно целостта на миналото. Но колкото повече историческата действителност, обществените реалности и нрави се заинатяват и възпират желаните от хората промени с нескончаеми реставрации на негативни пейзажи на живота, толкова по-често и по-естествено е на сцената да се появят – в цялото си великолепие, – носталгиите. Последните се оказват невероятно търсен и масово използван душевен лек за крайно болезнените фрустрации от гърчещото се настояще, или като антидот срещу едно вероятно страшно бъдеще, което още по-безцеремонно или безмерно би разкъсало връзките на миналото със „сега-то”. Призраците на носталгиите могат да се прогонят само от реалности и нрави, които не създават предпоставки, условия и стимули за подобна напаст! Въпреки казаното дотук, нужно е да се акцентира и на нещо много важно! Етимологията на термина „носталгия” произхожда от древногръцкото съчетание в една дума на две съставки: „ностос”, което означава връщане, и „алгос”, което пък символизира мъка, изпитването на известно страдание за или от нещо. Следователно на prima vista може да се каже, че носталгията е някакво специфично движение, особено пътешествие, което предизвиква или се съпровожда и от мъка. След като става дума за едно такова особено връщане, т.е. за нетривиално движение, би следвало доста внимателно и задълбочено да изясним към какво се завръща субектът на въпросното „пътуване”. Това първо изискване е изключително важно! Носталгията съвсем не е олицетворение на някакво неориентирано, хаотично и безсмислено движение на или към нещо; тя е конкретно определено движение, т.е. пътуване с някаква интимна, смислово-значима и афективно-ценна цел, а освен това е и пътешествие към определени хронотопоси на човешкото битие и инобитие. Ако тя е израз и въплъщение на реверсивно движение, следва да се изясни кое и защо е онова, което предизвиква острата потребност, но и придава смисъл, а и ценност на подобно завръщане към някаква изначална и екзистенциално важна точка. Всяка реверсия обаче е своеобразно подреждане – по предварително зададена имплицитна логика – на нещата, които структурират онова, към което се завръща субекта. Тя оповестява дадена подредба на миговете или ситуациите, които се оказват органичната и виталната тъкан на нещото, към което ни връщат мислите. В такъв аспект реверсията не предлага моментално и цялостно, а винаги последователно и етапно – отзад напред – движение и пасване на смислово важните и ценностно значимите мигове. Както остроумно казва Жан-Пол Сартър, възстановката на мигове от живота трябва да прилича на миговете от живот, който си спомняш, а това е все едно да се мъчиш да уловиш времето за опашката. Тъкмо това се случва в носталгията: тя сервира пикантни образи за случки, факти, събития, връзки и отношения, които трябва да се преминат не отначало докрай, а – тъкмо обратното, – от края, от самото им случване, да се върви към усещането, че в тях се крие и шества някакъв интимен смисъл и ценност, които триумфират в края на самото събитие. Носталгията не предлага, нито препоръчва скрупульозно упорито и продължително „мъдруване” защо именно така са се случили нещата в миналите събития. Подобно размишление може и да върви, но то е съпътстващо и не е приоритетното в носталгичното преживяване. За носталгията не е потребно или фатално важно да проумее незримата логика, която дърпа конците на конкретни или типизирани събития; която по принцип направлява човешките прояви в тези социални ситуации. Нещо повече, улавянето или дърпането за опашката на времето съзнателно или неосъзнато и подсъзнателно отвежда към определена алюзия за или асоциация със силова, репресивна и негативна изява от страна на субекта. Носталгията обаче няма нищо общо с подобни (брутални) обноски или нрави спрямо времето. Тя по-скоро изглежда, създава видимост, усещане и представа, че не дърпа, а нежно гали и милва душевно меката (а и точно събитийно-определената) козина на времето. И както всяко животно, а и човека притежават особени ерогенни зони, така като че ли и времето има своите „ерогенни зони” – отделни събития в него, които, ако бъдат нежно докоснати, предлагат неописуемо удоволствие, блаженна наслада за субекта. Затова носталгията поднася ароматния букет от усещания и възприятия за приятен допир до времето, за докосване до събития, които възпламеняват образи и чувства. Без такава пасторалност на емоциите и преживяванията от досега с времето, тя като че ли е изпразнена не само от съдържание, а от всякакъв смисъл на нейното битие. Много отдавна и широко разпространените сред всекидневния разсъдък или предразсъдък представи, че не бива да се дърпа за опашката някой (бил той дявол или някакво животно, което е антропоморфна метафора на опасностите за човека) са в основата на императивната превенция да се избягват заниманията с носталгията. Да не се дърпа времето за опашката, което е и спотаено в носталгичните образи и чувства, означава да се предотвратят всички непредвидими заплахи и опасности, всякакви рискове или нежелани и отрицателни произшествия, които могат да изникнат заради нездравото любопитство или греховната страст към носталгичното. Можем даже да се ориентираме или да експлоатираме и друга митологична метафора – кутията на Пандора. В нашия случай носталгията се представя в качеството на тази кутия, която, ако невнимателно или преднамерено бъде отворена, ще предизвика внезапна и неочаквана напаст от тварите на всякакви злини, опасности, пороци и злочестини за онзи, който е дръзнал и се е изкушил да стори тази глупост. С подобно метафорично оприличаване на носталгията с кутията на Пандора човек се сблъсква всекидневно, щом политически или идеологизирани дискурси го приканват да бъде бдителен, предпазлив и да не допуска пряк допир с носталгията, ако не иска да го сполетят неочаквани, опасни последици от това съприкосновение. Второто изискване или задължение спрямо дешифровката на естеството и спецификата на носталгията обаче (ще) ни отвежда и до нещо съвсем по-различно. За да проникнем в и проумеем тайнството на носталгията, ще е потребно теоретически, аналитично да деконструираме – до съставните му части – въпросното движение. Това се налага, понеже конститутивни елементи за всяко движение са времето, пространството и скоростта, които го дефинират като нещо конкретно и особено. И от тази гледна точка разбулването на мистерията на носталгията неизбежно ще налага да се анализират характерните особености на въпросните конститутивни елементи, т.е. на времето, пространството и скоростта, които по своеобразен начин се пресичат и взаимодействат, а и изграждат органиката на носталгичния феномен. Защото нито времето, нито пространството в и чрез битността и битийността на носталгията не са нещо елементарно и еднозначно, лесно уловимо и бързо понятно. А пък и скоростта на носталгичното „пътуване” също така не е за пренебрегване! Това второ изискване е не по-малко съществено и значимо от първото, защото едното не може без другото, т.е. двете взаимно се обуславят и уравновесяват. Освен вече визираните две изисквания, съществува и трето, без отчитането на и „работата” по което не би могъл да бъде и завършен портретът – метафорично казано – на носталгията, както и разкриването, а и обяснението на нейната природа. Това трето изискване засяга нуждата от анализиране на афективния фон на носталгичния феномен. По-горе вече споменахме, че според етимологията – дошла до нас от древногръцката епоха – носталгията се отличава с проявата на тъгата, т.е. на едно негативно изглеждащо чувство, на една неприятна емоция, на особен афективен дискомфорт, който се поражда от или съпровожда „шествието” на носталгията. Стара пословица казва: няма връх, необвит с мъгли, няма човек, неизпитващ мъка. А както е добре известно на всеки от неговия допир със и странстване в страната на носталгията, тя моментно се представя като символен връх, чиито мъгли се разпръскват, за да изплува прелестната гледка на върха на дадени случки/събития, която да предизвика в душевността на човека някакви емоции, чувства и внушения. А след като в бремето и ориста на всеки човек е да изпита горчивините и жилото на тъгата и мъката, то и носталгията – като органично свързана с тези емоции – също е неотвратима за съществуването на всеки човек – конкретно-моментно или задълго. Въпросът, дори би могло да се каже и дългът на теоретическия анализ, който следва да разкрие интимната същност на носталгията, съобразно това трето изискване, налага да се проучи дали само и единствено тъгата (а и каква собствено тъга) се оказва иманентно присъща за афективния „профил” на носталгията; дали няма и други емоции или чувства, които „да правят компания” на въпросната тъга? За тези три генерални изисквания ще стане дума обаче по-нататък в текста. Във всички исторически епохи и общества, във всички познати и непознати цивилизации и култури носталгията винаги се е схващала и разбирала като особено деликатно емоционално преживяване на една липса и на едно притежание. От една страна, носталгията е специфична – при това твърде силно емоционално обагрена, но и смислово изпълнена – представа за липсата на нещо, което е било някога – в миналото – притежание на субекта; било е органично присъщо на неговата битийност; било е естествено присъщо за жизнения му свят. Това притежание, наличие, влияние и въздействие на въпросното нещо тогава не е предизвиквало емоционално-психичен дискомфорт в обществено-историческия и всекидневно-екзистенциалния живот на неговия притежател/консуматор. В „онова време” то е предизвиквало позитивни емоции и чувства, или е било безразлично, не се е преживявало, възприемало се е като нещо съвсем естествено, нормално и тривиално. Подобно наличие или притежание, валидно и функциониращо в миналото, се е считало тогава за нещо очевидно, саморазбиращо се, непораждащо проблеми. То е било неотнимаем атрибут, естествен фон или имплицитна част от „пейзажа” на духовно-душевния и поведенско-екзистенциалния, на жизнения свят на човека. С отплуването във времето, с потъването във все по-отдалечаващото се минало, въпросното нещо започва да предизвиква определени смущения, притеснения, депривации и емоционално-психични преживявания, заради своята – вече достатъчно осезаемо усещана – липса. Тази болезнено, остро и дори доста мъчително чувствана липса – изпитвана сега вече, в настоящето, – може всъщност да притежава най-различни вариации и степени. Тя може да бъде усещана или чувствана като известен недостиг на нещо, което в миналото на субекта е имало някакви свои – съвсем „нормални” и „достатъчни” – дози на присъствие и представителство в психиката, душевността, в съзнанието и самосъзнанието на човека, поради което и неговото – на въпросния субект – битие тогава изобщо не е изпитвало никакво страдание за него, т.е. за липсващото нещо. Тези специфични „дози” на присъствие и представителство на въпросното нещо тогава, в миналото, са се отличавали с някаква – твърде конкретна, явно завършена или напълно достатъчна – определеност. Сега вече, в настоящето, когато такова присъствие и представителство не са в онези „нормални” и „достатъчни” размери, каквито някога са го характеризирали; когато въпросното присъствие и представителство отсъстват – било напълно, било в толкова осезаема и значителна степен, че са способни да потискат душевно човека, да го принуждават афективно да преживява подобна липса, – съвсем естествено се стига и до появата и преживяването на носталгичния образ и на носталгичното чувство. Освен това някогашните конкретни определености на притежанието или на разполагането с въпросното нещо от миналото днес, при вече променените условия и обстоятелства, се оказват съществено видоизменени, силно аморфизирани, някак размити и т.н., поради което и предизвикват изпитването на известни чувства и емоции от тяхното отсъствие, недостиг или липса в душевността на този субект. Но без присъствието и преживяването на подобна липса изобщо няма, нито пък е възможно функционирането на носталгията в психиката и в съзнанието на човека. Отсъствието или недостигът на нещо, което е интимно значимо за човека, не винаги се прикрива, а дори и когато това се прави, неволно субектът изпуска някакви многозначителни знаци или сигнали. Най-често се случва обремененият с неволите и проблемите си човек да въздъхне, без дори волево да го желае, афишира. А въздишката съвсем не е елементарен акт или факт за психичното състояние на нейния субект. Както казва и П. Декурсел, въздишката е упрек към настоящето и усмивка към бъдещето. Е, що се отнася до носталгията, до съпровождащите я зрими или невидими въздишки на душата, тя не се ангажира пряко с усмивка към бъдещето. Нейните жестове издават не само упрек към настоящето, но и усмивка към вече билото, което е давало съвсем различен смисъл, но и уют на човешкото битие. Пак П. Декурсел твърди, че отминалият живот е пепел, която не обича да я разбъркват. Вярно е, че човек не бива непрестанно да се вторачва във и занимава с въглените на вече билото, да разбърква и разпръсква пепелта на миналото, ако не иска да се изцапа и да изглежда неприлично, странно и неугледно в пулсиращото настояще. Това обаче съвсем не е безалтернативен и категоричен императив за неговото мислене и поведение. В живота винаги има ситуации или казуси, при които човек изпитва остра нужда да вземе в шепите си пепелини от своето минало, за да усети отново тяхната особена, а и съкровено важна (смислово-ценностна) топлина. Носталгията е тъкмо онова посягане към или опипване на отделни частици от пепелта на миналото, които дават въображаемите шансове от пепелта да се възроди билòто време, неговите събитийни сцени или фабулите на случки, които греят и стоплят в мига на повторното им преживяване изнурено-унилата човешка душа. Щом обаче се поставя въпросът за анализ на такава липса, неминуемо следва да се обърне внимание и на онова, което е контраверсно на тази липса, което в миналото е представлявало много важна „субстанция” за житие-битието на човека. С други думи, ако при разкриването и обяснението на естеството и спецификата на носталгията акцентираме върху липсата, недостига, отсъствието и невъзможността за притежание на нещо или на някого, които са били съществена част от пейзажа на действителността в миналото, не по-малко важно е да изясним тъкмо онова, което в миналото е придавало наличност, достатъчност, присъствие и притежание на екизистенциално потребни и особено значими за въпросния субект характеристики. Става дума за смислово-значими и екзистенциално съществено важни референции, които са конституирали, легитимирали, а и гарантирали задоволство от битието. Това, което липсва и тревожи субекта на носталгията в настоящето, е пълнотата на битието, която е била валидна в пределите на вече отлетялото минало. Вместо нея, човекът сякаш живее като чужденец в настоящето; пребивава в един свят, който не му е „по душа”. Това може да бъде и свят, който външно изглежда доста по-подреден, но вътрешно не пасва на душевността, тревожи и гнети човека било със своята противоречива динамика, било със своята непредвидимост или със своеобразното отчуждение между човешките същества, обитаващи селенията му. В настоящето човекът може да подозира или болезнено да усеща, дори и да е убеден, че прекалено много му липсват всички онези човешки връзки, отношения и нрави, които някога са били органична част от всекидневието, придавали са смисъл, енергия, светлина и топлина на тогавашното житие-битие. Сега вече от тях няма помен или те са в съвсем недостатъчна наличност, която смущава и депримира този човек. Тази пълнота е от по-особено естество. Тя не винаги притежава непосредствено материален, чисто веществено-предметен характер, не е задължително свързана с мащаба на собствеността на определена веществено-предметна наличност. Защото е напълно възможно в настоящето субектът на носталгията да живее сред много по-добра веществено-предметна среда от тази, в чието обкръжение е бил в миналото. И въпреки подобна материално-веществена „оборудваност”, независимо от предметния лукс или разкош, той сега се чувства потиснат; определено си мисли и чувства, че в миналото – при доста по-неугледна и бедна материално-предметна среда, – сякаш е бил несравнимо по-удовлетворен, а често дори истински щастлив. Нещо, което сега вече като че не притежава като доминиращ тонус на своя живот. Ако въпросът не опира до „материалната страна” на „нещата от живота”, вниманието би трябвало да се пренасочи към духовното измерение и състояние на някогашното житие-битие, които са придавали и гарантирали душевна топлина на екзистенцията. Защото днес вече носталгикът усеща, понякога осъзнава, а друг път – не, че нещо му липсва, но е убеден, че то преди е осветявало и сгрявало неговите делнични дни, а сега и празниците не могат да му доставят такава интимна топлота. Следователно незримите пътеки на носталгията ни отвеждат до покоите на темата за качеството на живота на човека, от гледна точка на неговата смислово натоварена, а и емоционално-ценностно оцветена реализация, на екзистенцията му. Изтегляне 1.62 Mb. Сподели с приятели:
|