Богдана Тодорова
Изтегляне 1.62 Mb.
|
| Духовно-душевният комфорт, който носталгикът предполага или е категорично убеден, че е бил органична съставка, дори гарант за неговата пълнокръвна и пълноценна битийност в миналото не винаги може/трябва да е плод на измислица. Твърде често той не е въображаемо конструиране на квази- или псевдореалност на миналото, която не е истинска, не е съществувала обективно реално. Подобен комфорт не е някаква, изплувала от развинтената фантазия в настоящето, картинност на минало, която предизвиква или компенсира душевно настоящите блуждения на духа, съмнения, подозрения, колизии или конфликти от срещите му с реалностите. Тъкмо обратното, подобен духовно-душевен комфорт има своите непоклатими и могъщи основания и лъчения поради своята смислова дълбочина и значимост за човешката – социална или дори само персонално-биографична – орисия преди/сега.
Същевременно предпочитанията към, даже фаворизацията на „симпатичния портрет” на миналото не означават, че той е резултат или поне символ на някаква въобразена хармония, на някаква нереалистична аркадия, на утопично или поне на илюзорно конструиране (или реконстриуране) на минало, което не е съществувало. Проблемът на носталгията не е в прокламация и декретиране на вярата в една небивалица, в нереален жизнен свят или в химера, която практически е била невъзможна и неосъществима, макар сега вече носталгичните образи да ни я рисуват – чрез художническия размах на талантливата четка и ръка на въображението, – като нещо постигнато, като билò, но вече значително или тотално изгубено. Съвсем не отричаме, че подобен профил на проблематизиране и тълкуване на носталгията не е възможен и не е реалистичен – обратно, настоящето всекидневно ни дарява с него, особено при сблъсъка ни с политизираните или свръхидеологизираните дискурси, които всячески се стремят и опитват да дискредитират и дезавуират публично носталгията, да я сравнят със земята, да я осквернят или дори напълно да я унищожат. Всъщност, носталгично ориентираният субект само в най-крайни степени и форми на своето дистанциране или пълно отчуждение от настоящата реалност се оказва склонен да повярва в „сладките приказки за хармонията на златното време”. Не всеки носталгично унесен човек е с маниловски манталитет, нито е безподобен фантазьор, безотговорен воайор на потайностите на миналото/настоящето. Защото носталгията не е цинично или пък перверзно надникване в интимността на Времето и Битието, което е предизвикано от низки и насърчено от пошли страсти. Много често човек, който моментно-ситуативно или за по-продължително време е в плен на носталгични образи и чувства, прекалено добре знае и ясно съзнава, че не всичко в неговото минало е било „по мед и масло”; че тогава на портата на неговата всекидневна орисия също не само са потропвали, а в живота му са нахлували редица житейски и обществено-исторически трудности, проблеми, противоречия, колизии и конфликти. Той и не винаги превъзнася, нито описва само с високопарни и благодарствени слова житейската или историческата тъкан на „онова време”, нито е съгласен то да се възприема или оценява като „изгубения рай и златното време”, които са били възнаградени с някакъв утопичен ореол на химерична аркадия. Още повече, че носталгията не винаги е свързана със имагинерния строеж на Хеопсови пирамиди на благодарността и преклонението пред вече Билòто, на специфични мавзолеи на Паметта или пантеони на неугасващия Спомен за липсващото Минало. В преобладаващите си типажи Носталгията предлага неусетно, незабележимо, дискретно и иносказателно повествование, от което може да се разбере, че Миналото не е било оскъдно на житейски проблемни ситуации, на тежки мотивационни борби и пр. Това, което го отличава от настоящето, обаче се състои в това, че тогава човек е бил способен да понесе бремето на тези ситуации и душевни колизии. Въпреки тяхното наличие, той все пак е градял и изпитвал сносен и смислен за него самия начин на живот. Този живот му е предлагал други палитри на смислово-ценностно значими и стимулиращи го връзки с действителността и с другите хора. Нещо повече, в отминалия си живот човек се е виждал и чувствал като пълен със сили, възможности, качества и достойнства, справящ се с всякакви ребуси. В сегашния си живот същият човек вече е разколебан и омаломощен от стихията на реалностите, обстоятелствата и нравите, неспособен да контролира живота си, зашеметен и объркан от случващото се около него, неразбран от другите и т.н. От друга страна, както по-горе посочихме, носталгията е емоционално наситеното преживяване не само на една липса, но така също и на едно притежание. Какво всъщност е или може и трябва да бъде едно подобно притежание? С какво то се отличава, а и защо се оказва способно да предизвика такива особени и деликатни, дълбоко засягащи и раняващи душевността, чувства, емоции и преживявания? Ж.-П. Сартър пише, че миналото е разкош, достъпен за собственици. Всеки има минало, ала не всеки е способен да се любува, да се възползва естетически и емоционално от това свое несметно богатство. За да умее да цени и утилитарно да експлоатира миналото си, човек има потребност от особено – изтънчено – отношение, елегантни обноски, нрави и жестове, когато се среща с образи от миналото си. Ако няма собственическо чувство, ако ревниво не пази и пресметливо не използва това свое душевно съкровище, човек няма как да познае прелестите на носталгията. Само който е в състояние скрупульозно да отсява (и разполага по отделни стъпала на незримата стълбица на неговите впечатления и спомени) образите за минали събития или случки, единствено той може да съумее (в конкретен миг) да изрови от трезорите на паметта си онези свидни реликви, които да го възнаградят и с емоции; които да го дарят с утехата и удоволствието, че е преживял нещо истинско и ценно. Въпросното притежание, без което носталгията се оказва невъзможна, се отнася до имането и изпитването на влиянието и въздействието на определени представи, които са неизменно свързани с някакви паметово-споменни образи и следи, имащи своите предпоставки и „автентични оригинали” в миналото. Без присъствието и проявлението на подобни паметово-споменни представи изобщо не е възможно предизвикването, пришествието и възшествието на носталгичното чувство, на преживяванията, които (по неведоми пътища) свързват миналото с настоящето. Следователно носталгията не разполага, нито пък „работи” с автентичното битие на онова, към което тя ориентира своите образи, емоции, разкази и послания. Тя не разчита на директния контакт, на осезаемия допир до самата реалност или до случващото се в и чрез нея. Носталгията се основава и уповава на индиректната връзка с вече – напълно или в доста значителна степен или форма – изгубената в потока на времето, а и под пластовете на последващите събития действителност. Тя не борави с оригинала, а с неговото „копие”, което е ментално, въображаемо – и разбира се, с помощта на паметта, – реконструирано, тиражирано и консумирано при съответен повод, при конкретни обстоятелства, а и при душевни разположения. Носталгията предлага, но и налага определен тип на виждане, оценяване и преживяване на изображенията, на тълкуванията за една отминала действителност или атмосфера, за някаква събитийност в и чрез тяхната контекстуалност. Тя „докосва” не самата обективно съществувала някога – в миналото, – реалност, или пък смислово-ценностно значимите случки, събития или символните реквизитите в нея, а образите за тях, отраженията им в настоящето, усещанията за тяхното влияние и въздействие като недостатъчни или напълно липсващи в пулсиращото сега битие. Именно в характера и особеностите на картинността, а и на емоционалната обагреност на срещата с тази – вече превърнала се в онази, понеже е отминала, – реалност се спотайват, а пък и оттам може да се разкрият и потайностите на носталгичното. В този смисъл носталгията няма възможност предметно-веществено, т.е. непосредствено да контактува със самата реалност, или с нещо, което се е случило в нея. Тя не възпроизвежда в неговата тотална и истинска реалност онова, което някога се е случило, а подбира, сортира и субординира само отделни фрагменти или свойства на миналото. Иначе, ако няма подобна разтворена ножица между минало и настояще, ако не селективно, а безусловно и тотално всичко се пренася от „преди” в „сега”, на практика не може да съществува нито границата между двете измерения на времето – миналото и настоящето, нито пък да има сега потребност от носталгията. Затова носталгията разполага или борави единствено и само с представите, със сегашните образи, които възкресяват и осветяват вече изгубената предишна реалност. В тълкуванието на носталгията, което се прави в различни видове речници, обаче никога не се обръща каквото да е внимание, нито се придава значение на подобно специфично притежание. А всъщност именно това притежание дефинира и самата природа, и функционалното предназначение на носталгичния феномен. Ако носталгията се дефинира като изпитване на тъга заради моментната липса на нещо, което е било присъщо на субекта й в миналото, тя същевременно е и доказателство за изпитването на определени чувства и заради притежанието на самата тази липса, която обаче се неутрализира или компенсира с образите, възкресяващи миналото. Всъщност при носталгията се „честват” не самите онези чувства и преживявания, които са оцветявали и осмисляли жизнения свят и душевния хоризонт на човека в неговото минало. Като актуално появяваща се и действаща, като тук и сега консумираща се, носталгията по твърде особен начин „чествува” със своя емоционален „парад и кортеж” чувствата, които субектът някога е притежавал и изпитвал. Тя е особен възпоменателен акт или жест на почит, уважение и преклонение, на одобрение и израз на удовлетворение от онова, което някога е било, а вече го няма. Това, което е било и което – чрез носталгичната литания, – се чества, е придобило особено важен, интимен, понякога даже и сакрален символичен смисъл и статус, поради което то следва да бъде отбелязано и почитано с носталгичните „салюти”. В миналото си човек не е бил безчувствен и неемоционален при срещите си с окръжаващата го – природна или обществена, антропологическа, – действителност. Той и тогава е изпитвал появата и проявата на определени емоции и чувства; може би по-различни от настоящите и като психически екстензитет, а и като интензитет. Това, което като емоция и преживяване е възможно и потребимо сега, в този настоящ момент, съвсем не е онова, което някога, в миналото, е било осъществено и преживяно. Няма как тези две емоции, колкото и да си приличат и да са сродни, да са напълно тъждествени – като смисъл, а даже и като афективен сценарий. Между тях се е разположило Времето; между тях е зейнала пропастта, която е прокарана от определени вериги на промени, събития, процеси и тенденции в живота. Нито битието, което е сега, не е битието, което е било някога, нито пък съзнанието, което имаме, или под влияние на което сме в настоящето, не е същото, с каквото сме разполагали някога – в миналото, което вече съвсем обективно реално липсва. Така погледната, носталгията, разглеждана в нейната емоционално-психична дименсия, сякаш ни предлага определено, незримо, неосъзнато или подсъзнателно „надграждане”. С други думи, чрез носталгията изпитваме чувства и преживявания заради онези чувства, състояния и преживявания, които сме притежавали в миналото, но не и сега. Тук и сега обаче сме в състояние да имаме под ръка, като притежание или в разположение на нашата събудена, или разбунена интимна душевност тъкмо най-вече чувства и емоции за чувствата и емоциите, изпитани в миналото. „Академично” казано, при този ракурс на проблематизиране и интерпретиране на носталгията се срещаме с мета-равнището на въпросните емоции и чувства. Дори може да се сподели, че носталгичните чувства и емоции като че ли са доста по-осъзнати, „по-рационализирани”, в сравнение с емоциите и чувствата, които са били изпитвани във вече отминалото битие, а и в принадлежащото му съзнание. Носталгичните емоции и чувства са сякаш много по-дълбоки и може би по-проникновени от тези, които са били валидни и преживяни някога, т.е. в миналото. Защото в тях вече е „вградена сянката” на липсващото, която прави още по-силно осезаема, а дори и болезнена (понякога до непоносимост) разликата, дистанцията, разрива или отчуждението между битието на миналото спрямо това на настоящето. Именно преживяваната липса на нещото от миналото предизвиква сега изпитваните емоции да са някак по-силни, по-полярни и контрастни в посланията си. Тук само ще припомня, че психологията отдавна и категорично е доказала, че афективната сфера на човешката психика изобщо не е тотално бронирана и недопускаща каквито да са рационални компоненти „на своята отечествена територия”. Всяка емоция и всяко чувство съдържат в себе си, а пък и дават израз, или въплъщение на някаква – повече или по-малко ясно определена, – рационалност, т.е. на някаква идея; така както, впрочем, и всяка идея е пропита с или дава шанс – повече или по-малко, видимо или незримо, – и на съответни афективни конотации. Между афективното и рационалното изобщо не съществува някаква непреодолима Китайска стена, която възпрепятства движението от едното в другото, и обратното! Същото обаче се отнася и за образите, които възпроизвеждат отминалата действителност или събитийност. Когато миналото е било в статуса си на настояще, въпросната действителност или събитийност – случваща се в нея, а сега вече провокираща и стимулираща носталгичните набези и феерии, аркадии и алегории, – не са били лишени от съответна образност, от смислово-заредена и емоционално-обагрена картинност. Но носталгията е притежание, а и проявление на настоящето! Носталгията не присъства в миналото, освен когато става въпрос, когато се говори или пише за самата нея. Това не значи, че носталгията е единствено и само феномен, който принадлежи на настоящето, но не на миналото – близко и далечно. Вече подчертахме, че във всички предшестващи исторически епохи и общества, цивилизации и култури носталгията е разполагала със свои присъствия и влияния. В този случай обаче стигаме не до самата носталгия, както и до нейното непосредствено и пълноценно изпитване и преживяване, а до образите, които са способни да възкресят или обяснят носталгичните състояния. С други думи, даже може да твърдим, че в при този казус възникват два портрета, две визии, две „екзистенции” на носталгичния феномен. Едната от тях е свързана със самото автентично изпитване или преживяване на носталгичните образи и чувства, т.е. тя може да бъде условно дефинирана като „гореща”, витална по дух носталгия. Другата носталгия, тази, която засяга представите за изпитваните и преживяваните образи и чувства чрез нея във вече отлетялото минало, може да се определи и като „студена” носталгия. Тя е обречена на дълга си да гради представи и тълкувания за носталгичното изобщо или конкретно, в определен хронотоп, в съответен събитиен или друг контекст. Ако първата разчита и борави повече с емоцията и чувството, без да пренебрегва образите и представите за въпросното минало, втората се ориентира и оперира повече с образите и представите, чрез които описва и тълкува емоциите и чувствата, които хората носталгично са изпитвали и преживявали в конкретни контексти и пр. Първият тип носталгия е органично свързан със самото течение, с преживяването по непосредствен начин на носталгичната картинност, а и емоционалност. А вторият тип носталгия е приоритетно свързан, подчинен и обслужващ дискурса за носталгичната визуализация и съответстващата й афективно-ценностна гарнитура. Всъщност, дори сега, в актуалния момент на изпитване на носталгични пришествия от образи и чувства, човек неосъзнато създава „коктейл” от тези два типажа на носталгията. Подобно миксиране обаче не предизвиква у него нуждата или целенасочения интерес да проникне и разбере логиката и механиката на носталгичните илюстрации и афектации. За човека – в актуално течащия момент, – далеч по-важно е да усети сладостта и горчивината, жилото и меда, битуващи в носталгията, отколкото да даде предпочитания на някакви мъчителни интелектуални занимания. Това, разбира се, съвсем не означава, че в носталгичното преживяване и състояние изобщо няма време и място за „блъскане на главата в стената” на обстоятелствата, и за търсене на съответни утешителни или притеснителни разрешения на казусите. Понякога тъкмо подобни „главоблъсканици” придават особен колорит и динамика, а на всичко отгоре и емоционално-психически притесняващ драматизъм на носталгичните преживявания или пък доста продължителни състояния на техния субект. Носталгията не бива да се разглежда и обяснява единствено и само като някакво зло; като напаст, от която човек трябва да се предпазва и даже да се спасява. Тя не е само израз и въплъщение на „душемъченичество”, на непосилна и ненужна страдалност. В много свои ликове и превъплъщения носталгията се представя и под формата на „душетърсачество”, „душеоткривателство”, а дори на „душеспасение”. Тогава, когато тя дава утешение и успокоение на смутения и объркан човек, когато му помага да се сдобие с емоционално-тонизиращи го преживявания и състояния, тя съвсем определено не бива да се възприема и оценява като душевно страдание. Носталгията съвсем не е само едно „голо” чувстване, „епидермален” акт на пряк досег, консумация и употреба на съответни емоции и чувства. В органиката на всяко носталгично преживяване или състояние винаги има място, време и внимание и за съответни – душевно мъчителни или релаксиращи – „питания и отговори”. Както при всяка друга човешка болка, така и при носталгията субектът не се остава изцяло да го повлече течението на емоциите и чувствата, а паралелно с това – повече или по-малко, – си задава определени въпроси и търси някакви отговори. Душевният, а още повече задушевният натюрел на носталгията не захлопва вратите пред напора и опитите на мисълта да проникне зад тях, не превръщат последната в persona non grata за селенията, в които царства носталгичната фабула и визуалност. Тези питания и последващите ги отговори обаче се нуждаят или се легитимират от съответни образи, представи, възгледи, убеждения, настроения и нагласи, в които не само се възстановяват определени картини за случилото се в миналото, но тези картини някак се обясняват и тълкуват; макар това, разбира се, да не става по този начин или със средства, както то би се случило при техния научен анализ. От богатството или мизерията на духовния свят, от динамиката или монотонността на душевните преживявания, от търсачеството и сполуката в идейното реконструиране, обяснение и тълкувание на случилото се и възпроизведеното в носталгичните образи и афектации, се определят и способностите, дарбите или талантите на носталгично ориентирания субект да си задава съответни въпроси и да открива нужните отговори, които емоционално-психически да го топлят, или да го потискат. Колкото по-богата и развита е ценностната система на субекта, колкото по-могъщ е и неговият интелект, толкова повече и по-стойности въпроси и отговори той създава. Естествено това ни най-малко не означава, че човек, който притежава по-ограничени знания, има по-бедна култура, не може да изпита пълнокръвно или по същия драматичен начин стихията или напастта на носталгичните образи и емоции. Понякога подобен субект по-лесно и по-бързо се примирява със своята безпомощност да си формулира „правилни” въпроси, да открие „подходящите” им отговори. Друг път такъв субект може далеч повече, с неимоверен драматизъм, понякога достигащ дори до трагизъм, да се справя с нашествията и господството на носталгията. Изтегляне 1.62 Mb. Сподели с приятели:
|