Глава 5 Да включим светлината на Неговата слава

Спомняш ли си какво е да се опитваш да намериш в тъмнината малкото колелце, което изтегля фитила на газената лампа? Тогава нямаше електрически ключове, поставени на удобно място до вратата. Ако някой искаше да светне през нощта, имаше само един начин да го направи. Трябваше да “се спъва в мрака”, внимателно да опипва с ръце и да търси малкото колелце на газената лампа. Възможно е дори да си удари коляното или пръстите на краката в мебелите.

Ако с уреди за нощно виждане можем да заснемем на видео някои от щурите неща, които хората правят, когато се опитват да намерят колелцата на тези лампи, доста бихме се посмели. Те често ръкомахат като луди. Правят отчаяни опити; навеждат се в очакване на болезнената среща с масата.

Понякога това се случва в нашите църкви. Хората, които идват за първи път и стават свидетели на някои наши странни действия, питат: “Какво изобщо правите?” Можем единствено да им отговорим: “Търсим ключа. И ако можем да включим светлината на Божията слава на това място, ще разбереш.” Можем да се препъваме, да ръкомахаме безцелно за известно време, докато търсим ключа, защото знаем, че предвечната светлина на Божията слава означава всичко! Ако можем да включим светлината на Неговата слава, тогава, изведнъж, всеки ще може да види и да открием разликата между истината и измамата. Повечето хора ще изберат истината, когато им се предостави тази възможност; защото никога досега не са били заобиколени от достатъчно светлина, за да видят пътя. Светлината на Божията слава съществува преди слънцето и луната и ще продължи да съществува след като те угаснат. Тя е вечна!

След като веднъж открием как да включим светлината на Божията слава, можем да разберем как да оставим тази духовна светлина включена. Това наричам отворено небе!

Трябва да задържим небесата отворени за Божието присъствие. Когато живееш под отворено небе, същият призив от амвона, който преди е привличал двама души при Господа, необяснимо защо ще привлече 200 души, които ще тичат напред, за да приемат Христос. Това може да се сравни с разликата между рязането на дървен материал с трион или с моторна резачка. В продължение на поколения сме се опитвали да освободим погиващите от робството на Сатана, като използваме само помазанието. Бог е отворил врата за нас да го постигнем чрез откровението на Неговата слава в нашия живот и църква. Помазанието може бързо да привлече множеството и лесно може да му повлияе. Когато обаче Бог слезе и разкрие славата Си сред нас, целият град ще бъде докоснат!

Служението на Чарлс Дж. Фини е било придружено от съживления, които са променяли цели градове. Град Утика, щата Ню Йорк, е бил драматично променен от Божията сила в живота на Фини – мъж, който е горял от копнеж за по-задълбочена молитва и близост с Бога.

Говори се, че когато Фини минавал през текстилните фабрики в Утика в края на XIX век, Божието присъствие било толкова силно, че работниците започвали да падат на колене за покаяние, дори още преди той да отвори устата си! В последствие целият град и област били повлияни от Божието присъствие, което той носел в себе си. Сякаш носел вътре в себе си светлина, която внезапно позволявала на хората да видят себе си и Бога от правилна позиция. Когато Божието присъствие изпълнило сърцето на хората, те осъзнавали, че са грешници и че Бог е свят! Това изглежда е съвременно изпълнение на пророчеството на Исая:

“Стани, свети, защото светлина дойде за тебе, и славата Господна те осия. Защото, ето, тъмнина ще покрие земята, и мрак племената; а над тебе ще осияе Господ, и славата Му ще ти се яви. Народите ще дойдат при светлината ти, и царете при бляскавата ти зора.”

Докато служих в този град, помолих моя домакин да ме заведе в същите фабрики, които Фини е посетил преди толкова години. Те са били изоставени преди много време и хората, които са работили в тях и са преживели Божията сила, отдавна не са сред живите. Въпреки това Божият потенциал продължава да обитава това място в тишината на тези сгради. Облегнах се на стената на една от тези фабрики и се разплаках докато се молих: “Боже, искам да бъда човек, който така отваря небесните прозорци, че хората, които са около мен, да се срещат с Теб.”

Когато някой плати цената да отвори небесните прозорци чрез жертвено поклонение на покаяние, Божието изявено присъствие засиява в мрачната обстановка на човешката душа и помага на всеки да осъзнае, че е време за свобода. Това е имал предвид пророк Исая, когато пророкува за идването на Христос: “Людете, които ходеха в тъмнина, видяха голяма светлина; на ония, които седяха в земя на мрачна сянка изгря им светлина.”

Знаеш, че си преживял чистото Божие присъствие в резултат от отворено небе, когато хората, които “седяха в земя на мрачна сянка”, видят голяма светлина. Това е изявеното Божие присъствие. Когато небесата се отворят над един град или народ, Божието присъствие става осезателно на земята. Това е форма на “духовно воюване”.

Убеден съм, че в по-голямата си част нашата така наречена “духовна война” може да се оприличи на група деца, които заплашват със своя Татко. Врагът винаги е можел да различи истинските от привидните последователи на Исус. Седемте сина на Скева в книгата Деяния си мислеха, че могат да използват същото оръжие, което видяха апостол Павел да използва срещу демоните. В резултат обаче бяха бити и засрамени – нещо, което сигурно са запомнили за цял живот.

Сатана и неговите демони са като лаещи кучета. Те усещат когато някой се страхува от тях, дори когато този човек заплашва и размахва оръжие. Също така познават кой не се страхува от тях и избягват пряк конфликт с него. Вероятно това зависи от факта дали Бог действително е наш Баща. За да бъдеш ефективен в духовното воюване, трябва да имаш правилни взаимоотношения с Бога.

Божието присъствие обезоръжава силите на мрака

Когато Божието изявено присъствие се появи, силите на мрака изгубват своята способност да владеят хората (отново, това е Неговото концентрирано изявено присъствие, за разлика от Неговото всеприсъствие). Както писах в книгата си The God Chasers:

“Когато нозете на Исус докоснаха пясъчния бряг на Гадара, един мъж на разстояние от половин миля, обладан от легион демони, беше освободен от тяхната задушаваща хватка...

Трябва само веднъж да чуем Божиите стъпки, когато нозете Му докосват земята... Когато това стане, няма защо да се притесняваме и да казваме на малките демони да бягат.”

Причината, поради която трябва да копнеем за отворено небе над нашата църква и град е, че демоничните сили, срещу които се борим, губят своята власт в изявеното Божие присъствие. Когато Бог излезе на сцената, просто няма битка! Дори демоните бягат или се молят на Всевишния. Ето защо толкова много подчертавам важността на отворените небесни прозорци чрез създаване на среда, в която Божието изявено присъствие да обитава с радост.

Светът не се бои от Него, защото Църквата не се бои от Него

Изявеното Божие присъствие кара хората от всяка прослойка на обществото да се боят от Господното име. Причината, поради която светът не се бои от Господа е, че повечето от нас в църквата също не се боим от Него. В продължение на много години Християнството в по-голямата си част е пренебрегвало страха от Бога. Как могат да се боят от Него като не са опитали силата Му? Обичаме да говорим за нея, без действително да я разбираме! Но когато я преживеем, ще разберем. Както един инцидент с електрически ток оставя трайни спомени, така става и с истинската среща с изявеното присъствие на Бога. Мисля, че Божият начин на духовно воюване е напълно различен от нашия. Исая го описва така:

“Така ще се убоят от името на Господа живеещите на запад, и от славата Му живеещите при изгрева на слънцето; защото ще дойде като стремителен поток, тласкан от Господното дихание.”

В еврейският език няма пунктуационни знаци – особено в древния еврейски, използван в най-старите свитъци. Преводачите в дните на крал Джеймс (когато е направен английският превод на Библията King James Version – Бел. пр.) са направили възможно най-доброто, но съвременните преводачи обясняват този пасаж с новите познания и разбиране на езиците, на които е написана Библията.

За да разберете прочита на този стих, който е предпочетен от съвременните учени, просто преместете запетаята, така че пасажът да гласи следното: “Когато врагът дойде, като потоп Духът на Господа ще издигне стандарт срещу него.” Друг английски превод на Библията (NIV) гласи: “От запад хората ще се боят от Господното име и тези при изгрява на слънцето ще почитат славата Му. Защото Той ще дойде като стремителен поток, който е движен от Господното дихание.” Целият фокус на пасажа е върху идването на славата или на изявеното Божие присъствие.

Съживлението е отхвърляне царството на Сатана

Пророческото послание продължава през съвременните разделения на текста на глави, до мястото, на което Исая пророкува: “Стани, свети, защото светлина дойде за тебе, и славата Господня те осия. Защото, ето, тъмнина ще покрие земята, и мрак племената; а над тебе ще осияе Господ, и славата Му ще ти се яви.” Това имам предвид, когато говоря за “включване на светлината на Неговото присъствие”.

Тъй като в основата си съживлението е отхвърляне царството на Сатана на земята, подходящо е да повдигнем въпроса за духовното воюване. Има място за библейско основано и водено от Духа връзване и развързване от светиите, но в по-голямата част от времето се концентрираме върху връзването. Също така обикновено го правим като изплашени деца, които са попаднали в двор със зло куче пазач. Ние връзваме дявола, връзваме демоните, връзваме облаците, връзваме шумното куче на съседите и самия злонравен съсед и дори можем да се опитаме да вържем изгорялата свещ на колата, която пречи на двигателя. Да не говорим за самия двигател! С други думи, има тенденция далеч да надхвърляме границите на здравия разум.

Трябва да развържем нещо в небесата всеки път, когато усетим водителство да вържем нещо на земята. Никога не се моли да връзваш дявола, освен ако не се молиш да развържеш силата на Исус и на Божия Дух в тази ситуация. Ако вържеш едно нещо и не развържеш друго, не си постигнал нищо, освен да оплетеш нещата. Когато се моля Бог “да отвори небесните прозорци”, също се моля Той да затвори “портите на ада”!

Когато Исус каза: “...и портите на ада няма да й надделеят”, Той имаше предвид, че те нямат власт над изкупените или над Божието царство. Когато небесните порти се отворят, е време да атакуваме портите на врага. Знаем, че Сатана вече не притежава “ключовете на ада”. Исус Си ги върна! Сатана дори не може да заключи вратите на собствения си дом!

Нека коригираме разбирането си за “великия небесен конфликт”

По някога чуваме проповедници да се отплесват във величествени описания на “небесния конфликт”, когато ангелът Луцифер е бил изгонен от Божието присъствие и е паднал на земята. Вярно е, че Луцифер е бил изгонен от небето заедно с една трета от ангелите. Въпреки това, на небето не е имало голяма битка.

Апостол Йоан писа: “Бог е светлина, и в Него няма никаква тъмнина.” Бог може да разграничи мисъл от намерение (никой друг обаче не може това). Когато нещо прерасне от мисъл в намерение, става грях преди да си извършил самото действие. Ето защо Исус каза, че ако мъж погледне една жена и я пожелае, вече е пресякъл линията.

Луцифер е бил архангел и ръководел поклонението на небето. Мисълта, че може да измести Бога, Който е начало на всичко, влиза в ума му. Каква глупава мисъл! Веднага е трябвало да я отхвърли, но не го е направил. Докато мисълта за изкачване на Божия престол не е влязла в ума на Луцифер, е нямало проблем. Но той си е казал: “Ще опитам.” В момента, когато мисълта прераства в намерение, на ярката бяла светлина на Божията слава се появява малко петънце грях и тя изчезва за по-малко от секунда. Краят на “войната” е обявен и Луцифер, вече Сатана, е бил изгонен от там. Колко време е необходимо, за да се оттегли мракът?

В момента, в който мисълта на Луцифер е прераснала в намерение, на небето се е появило мъничко петънце мрак. Колко време е необходимо, за да се оттегли мракът, когато светнеш лампата? Няма битка между фотоните на светлината и частиците на тъмнината. Не, когато светлината светне, тъмнината изчезва по-бързо от миг на око. Ето защо Исус каза: “Видях Сатана паднал от небето като светкавица.”

На Луцифер му бяха отнети името, позицията, небесната длъжност и той бе изхвърлен със скоростта на светлината от небесната сфера, изпълнена със слава. И когато е бил изгонен, мракът е покрил лицето на бездната.

Сатана си е мислил, че е намерил убежище, когато е паднал долу и превърнал в хаос, пустош и безредие света, който Бог бе сътворил в пълна красота. Но Бог възстанови отново порядъка, като обяви: “Да бъде светлина.” Божията слава слезе на земята и се яви светлина от Неговото собствено присъствие – още преди да бе сътворил слънцето!

Приятелю, днес сме изправени пред подобни обстоятелства. Сатана заема място, но не го притежава. Той просто лагерува тук, защото не може да слезе в дълбините на нещата. Той покрива цялата територия, която може, но тъмнината му се простира единствено по повърхността на нещата. Влиянието му е голямо, но силата му, сравнена с Божията, е малка!

Спомням си времето, когато заедно с други вярващи заставахме нависоко и гледахме Лос Анджелис. Ние се молехме и аз протягах ръката си към долината, в която живеят около 15 милиона души. На пръв поглед всичко изглеждаше мрачно в този голям град, но в действителност не беше така. Ако погледнеш под повърхността, ще откриеш хора с гладни сърца, които просто очакват пламъче светлина, която да ги осияе. Така е и в твоя град! Ако поклонението може да пробие повърхността, гладните ще те открият! Те ще последват “светлината” до нейния първоизточник, както древните мъдреци последваха небесната светлина до Христос. Поклонението отваря прозорец, през който Божията слава да слезе долу. Тогава човечеството ще бъде привлечено от светлината.

“О, Боже, къде е този електрически ключ? Къде е този прозорец?”

Нашата задача е да се застъпваме пред Царя за хората, които живеят в мрак. Както царица Естир, се застъпи за живота на своя народ, така и ние трябва да сме готови да платим необходимата цена, за да видим Божията слава да осветява нашите църкви и градове. Това поражда проблем. Грехът не може да устои в Неговото присъствие, защото Бог е светлина и в Него няма дори и сянка от тъмнина. Въпреки това Той копнее да се разхожда с теб и мен “при вечерния ветрец”, както правеше с Адам и Ева преди да съгрешат.

Какво причинява Божията слава на човешката плът?

Всички ние сме съгласни, че Исус Христос проля Своята кръв, за да отмахне греха. Във всеки един от случаите, когато съм виждал определена мярка от Божието присъствие да слиза в богослужение на поклонение, в помещението са идвали благоговение, почитание и страх. Дори изкупените, измити с кръвта ръководители на църкви, които живеят свят живот, внезапно изпитват дълбока потребност да паднат на лицата си и да се покаят пред техния свят Бог, когато Неговото kabod или тежко присъствие, започне да изпълва залата. Ето какво причинява Божията слава на човешката плът – дори на плътта на изкупените. Затова и учениците на земята винаги трябваше да бъдат успокоявани, когато им се явяваха ангели или бяха свидетели на Божието присъствие. Те се страхуваха, че славата ще ги убие!

Поради тази причина Бог казва с една ръка: “елате по-близо”, но с другата Си ръка ни казва: “Не толкова бързо.” Може да бъде страшно да се приближим твърде близо до Божието свято присъствие, когато в нашия живот има петънца от грях, за който не сме се покаяли. Да, ние сме умити с кръвта на Христос, но това не ни освобождава от необходимостта, отново да се покайваме за нашите грехове и недостатъци, когато срещнем святостта на Неговото присъствие. Трябва ли отново “да бъдем спасени”? Не! Често не чувстваме ли обаче, че желаем отново да се покаем? Да! Пророк Исая се почувства така! Йоан също – той падна в Неговите нозе “като мъртъв”!

Исус ни умива със Своята кръв, за да ни позволи да влезем в Неговото присъствие в нашето необновено състояние. “Какво имаш предвид под необновено?” Ние не сме съвършени, но живеем под мантията на прощението – умити сме от кръвта на съвършената безгрешна жертва – така че можем да влезем в Неговото присъствие. Сега стоим в Новия завет на Христовата кръв. Давид се препъна в същия този принцип в Стария завет на Мойсей, когато започна да премества ковчега от дома на Овид. Една кървава и димна процесия доведе до играта на Давид през портите на Йерусалим.

Това, което научаваме от тази опитност е, че покаянието и съкрушеността при истинското поклонение само подчертават богатото благоухание на нашата приемлива жертва пред Бога и именно този принос убеждава Царя на славата да обитава сред нас, вместо просто да посещава нашите събирания. Когато Неговата слава мине през портите на поклонението в нашите църкви и градове, ние ще постъпим като Давид!

Няма по-добър начин за духовно воюване от включването на светлината на Божията слава и Неговото изявено присъствие. Позволете Му да възстанови любимия Си дом във вашето събрание; не спирайте по-рано на лъжлив финал и не се задоволявайте с благоуханието на мястото, на което е бил преди.

Упорствай в непрестанния си копнеж и желание за Неговото присъствие и небесата ще се отворят. Неговата слава shekinah ще слезе на умилостивилището, което твоята любов и почитание са изградили само за Него. Неговото изявено присъствие ще слезе в тази атмосфера на близост и посвещение, отправени единствено и само към Бога. Когато Той включи светлината на Своята слава, демоничните сили веднага биват унищожени. Пленниците са развързани и свободни да се спуснат към своя Изкупител, както обладаният с демони човек бе освободен, преди още да срещне и чуе Исус да говори.

Когато небесата са отворени и Божията светлина огрява мрака, всеки демон и тъмна сила са принудени да напуснат, защото портите на ада никога не могат да надделеят или дори да се съпротивят, когато се появи самото присъствие на Царя на славата. Воювай духовно за твоята църква и град по същия начин, по който Бог воюва на небето и ще създадеш “СДЗ” (свободна от демони зона)! Моли Му се и Му се покланяй, докато небесните прозорци не се отворят широко над твоята църква и град. Покланяй Му се, докато светлината на Неговата слава не те осияе.

“О, Господи, да бъде Твоята воля на земята, както и на небето – покажи ни Твоята слава!”

 

Глава 6

Никога не се доверявай на хора, които не куцат

Борба с божествената съдба

Божият народ се нуждае от нещо повече от поредното “добро богослужение”, на което да ни полазят тръпки по гърба. Нуждаем се от среща с Бога, след която да окуцеем! Къде са хората като Яков, които ще се хванат за Бога и ще се борят, докато съдбата им бъде променена? Кой ще се хване за Бога и ще каже: “Няма да Те пусна, докато не ме благословиш”?

“:А Яков остана сам. И един човек се бореше с него до зазоряване, който, като видя, че не му надви, допря се до ставата на бедрото му; и ставата на Якововото бедро се измести, като се бореше с него. Тогава човекът рече: Пусни ме да си отида, защото се зазори. А Яков каза: Няма да те пусна да си отидеш, догде не ме благословиш.”

Много хора се чудят защо Яков се обърна с такива неподходящи, нахални думи към Всевишния Бог. Вярвам, че Яков, който “държеше петата на брат си”, е използвал единствената терминология, която е разбирал. Вярно е, че стана патриарх, но не е бил богослов. Хората, които копнеят за Бога, се стремят към това, за което образованите им казват, че не може да се улови. Яков знаеше какво е благословение, защото си спомни какво стана, когато баща му положи ръката си над главата му:

“Зная, че благословението на баща ми промени моя живот и направи всичко по-различно. Единственият начин, по който мога да го нарека, е “благословение” – така че, докосни ме. Вече получих благословение от земния си баща. Сега ми е нужно благословение от небесния Отец. Няма да Те пусна, докато не ме благословиш.”

Това не е някакъв духовен специалитет “Синя–светлина”

Твърде често се приближаваме към Бога с умствената нагласа, с която влизаме в магазин с големи намаления. Било то че идваме за съживление, физическо изцеление или финансово благословение, ние се надяваме да получим това, което желаем на възможно най-ниската цена и в най-кратък срок. Не зная за теб, но аз никога не съм виждал Бог да работи така. Иска ни се да се наредим на опашка, сякаш сме открили някакъв небесен специалитет, наречен “синя-светлина”, който съдържа отговора на нашите молитвени нужди и прошения. След това казваме: “Благослови ме.” Започнах да се моля Бог да не отговаря точно на молитвите ни, а вместо това да отговаря според нашите нужди. Ние знаем какво искаме – знаем ли обаче от какво се нуждаем?

Името на Яков буквално означава “заместител” или измамник. Ако кажем, че не е заслужавал доверие, едва ли ще сме отразили цялата действителност. Въпреки това Яков произлиза от едно богобоязливо семейство и е син на един от най-известните мъже в историята. Той беше израснал “в църква”, защото Авраам и Исаак са разказали на своите синове за срещите си с Бога. Яков имаше призвание за живота си и божествен план, който да изпълни – но трябваше да бъде променен. Това стана при една среща.

“А той му каза: Как ти е името? Отговори: Яков. А той рече: Няма да се именуваш вече Яков, но Израил, защото си бил в борба с Бога и с човеци и си надвил. А Яков го попита, като рече: Кажи ми, моля, твоето име. А той рече: Защо питаш за моето име? И благослови го там. И Яков наименува мястото Фануил, защото, си казваше: Видях Бога лице с лице и животът ми биде опазен.”

След продължителната борба Яков е бил уверен, че ще получи благословение. Сигурно си е мислил: “Е, в някой момент този ангелски пратеник, с когото се боря, ще каже: “Добре, добре. Ще те благословя. Сега коленичи точно тук и ще положа ръце на главата ти.” Очакваше го обаче изненада.

Не благославяй объркания ми живот; дай ми нов живот

Господ не протегна Своята ръка на благословение, защото Яков не се нуждаеше от благословение за объркания си живот. Той се нуждаеше от нов живот. Господ удари Яков в бедрото с такава сила, че го измести от ставата му и трайно увреди свързващото сухожилие на това място. В резултат от това Яков осакатя до края на живота си.

Когато Исав, по-големият брат на Яков, го видя да се задава и да куца, вероятно си е помислил: “Това не е същият Яков, който отне първородството ми. Дори не ходи по същия начин. В походката му има смирение; в него има нещо ново. Той е променен. Не мога да го убия; това е моят брат.” Той искаше да убие стария брат, но прегърна новия Яков. Ако в покаяние позволим на нашата плът да умре, хората, които преди са ни мразели, могат да видят новия човек в нас.

Яков вероятно е искал благословение, което ще подчини по-големия му сърдит брат, но Бог го благослови по различен начин. Той го промени така, че брат му да го хареса. Време е Църквата също да се промени.

Достатъчно църквата е вървяла гордо по улиците на града, посочвала е обвинително с пръст във всяка посока и е казвала на всички да “се поправят”. А в същото време в нашите очи има огромна греда. Време е да кажем: “Боже, не зная дали ще ни благословиш или промениш, но нещо трябва да се промени. Научи ни как да градим умилостивилище вместо съд.”

Изморих се да бъда докосван, но не и променян

Нуждаем се от срещи с Бога, които трайно да ни променят. Изморих се да идвам на църква, да бъда докосван, но не и променян. Трябва да се хванем за Божието присъствие и да кажем: “Няма да Те пусна, докато нещо не се случи в мен и не бъда променен.”

Това е Божият вид промяна, която трайно уврежда стария човек и старите начини на работа. Тя причинява смъртта на нещо в нас и бележи промяна за по-добро. Хората трябва да ни виждат с ново куцукане, с ново смирение, което се е родило, когато сме изгубили състезанието по борба с Бога. Тя трябва да кара хората да казват: “Този човек ми харесва. Той не говори арогантно; говори така, сякаш знае какво означава да излезеш от дъното и да достигнеш до това място.” Ето защо моето мото е: “Никога не се доверявай на човек, който не куца.”

Всеки човек, с когото е започвало съживление, се е борил

Дънкан Кемпбъл от известното съживление на Хебридите е знаел какво означава да се “бори със съдбата и да изгуби.” Той казва:

“Ще ви разкажа как започна съживлението на Хебридите. То не започна с появата ми да проповядвам на голяма конференция. Започна в моя кабинет. Години преди това бях част от така нареченото движение Faith Mission (“Мисия на вяра” – бел. пр.) в Англия. Преди да се оженя, пътувах с колело из цялата страна и разпространявах Благовестието, проповядвах и работех според възможностите си. Това бе началото на славни дни, основата на всичко онова, което станах в последствие. По време на този процес реших да се върна в училище и да продължа образованието си. Достигнах до декан и станах известен като праведния проповедник Дънкан Кемпбъл.”

Кемпбъл става най-известният проповедник в Англия по това време. Най-важното събитие в английския църковен свят е било ежегодната национална конференция Кезуийк уийк. Тя продължава да се организира и днес, макар че не е толкова мащабна като преди. По време на Кезуийк уийк били канени единствено най-добрите и изявени говорители и праведният проповедник Дънкан Кемпбъл години наред е бил основен говорител на тази конференция. По-късно случайна реплика на дъщеря му, тогава тийнейджър, го довежда до борба с Бога, която завинаги променя неговото служение и Хебридските острови.

Един ден Дънкан Кемпбъл работел в кабинета си и подготвял проповеди за поредната конференция, когато неговата 15 годишна дъщеря влязла да го види. Дъщерите са известни с това, че имат способност да казват истината, без действително да подозират влиянието, което оказват думите им. (Повечето от нещата, които лично аз научих от Бога, съм ги научил чрез моите малки момичета!) Докато разговаряли, дъщеря му го попитала: “Татко, защо Бог не те употребява както преди?”

Кемпбъл споделил с един мой приятел англичанин: “Това спря вятъра в моите платна, защото си мислех, че съм на върха. Когато тя ми зададе този въпрос, подготвях проповеди, които щяха да повлияят на цяла Англия или поне така си мислех. Оставих химикала си и я попитах: “Скъпа, какво имаш предвид?” Тя отвърна: “Татко, разказвал си ми какво е ставало, докато си работил в движението “Мисия на вяра”. Защо Бог не продължава да върши повече това чрез теб?”

Той продължил: “Дадох няколко неубедителни извинения и се опитах богословски да се обоснова, за да не се изложа пред дъщеря ми. Устоях, докато тя излезе от стаята. Когато вече не бе при мен, паднах на коленете си и казах: “Боже, тя е права!” С лице на килима заплаках горчиво и казах: “Боже, ако Ти ми върнеш това, което имах, ще направя каквото ми кажеш.” Три седмици по-късно стоях на платформата по време на конференцията. Тогава Бог ми говори и ми каза: “Стани и отиди на Хебридските острови, на остров Луис.”

“Аз казах: “Боже, трябва да говоря тук.” А Той ми отвърна с голяма яснота: “Дънкан, на пода в твоя кабинет Ми обеща, че ще направиш каквото те помоля, ако ти върна онова, което имаше преди. Ако отидеш, ще ти го върна.”

Дънкан Кемпбъл веднага слязъл от платформата, навел се и казал на събралите се: “Съжалявам, но изникна нещо спешно. Трябва да вървя.” Три дена по късно вече бил на остров Луис. Когато слязъл от ферибота и попитал за пастора, хората в града отвърнали: “Няма пастор. Тук има само три църкви; две от тях са затворени а в третата няколко възрастни жени се събират заедно с пощальона. Ако търсиш някой набожен човек, това е пощальонът.”

Пощальонът бил старей в църквата, който на практика вършел всичко и служел като временен пастор. Дънкан Кемпбъл намерил къщата му и почукал без да знае какво да очаква. Пощальонът отворил и незабавно казал: “О, г-н Кемпбъл, пристигате тъкмо на време. Имаме достатъчно време за чай, преди събирането тази вечер.” По време на чая обяснил: “Жените и аз се молихме и Бог ни говори като каза, че вие ще дойдете. Преди шест седмици отпечатах плакати, които обявяват, че събиранията започват тази вечер.” Г-н Кемпбъл казал на моя приятел англичанин: “Тогава осъзнах, че Бог действително не се е нуждаел от моята работа. Той вече бе подготвил всичко, но е желаел самия мен.”

Дънкан Кемпбъл се борил с Бога за своята съдба и когато се изправил от напоения със сълзи килим, бил променен човек. Единствено на “куц човек” може да бъде поверено това, което по-късно бе наречено “Новото съживление на Хебридите”. Съживлението ни помогна да видим какво би станало, ако Бог слезе върху цяла една област! Хиляди дошли при Христос без да са чули и една проповед, без да са чули и един говорител и без да са стъпвали в църква! Това се е случило преди около век, преди дните на широко разпространените медии. Това съживление “без говорене на езици, но съкрушаващо сърцата” заляло една област и било цяло чудо. Започнало със съкрушената молитва на неуморни поклонници и се зародило в сърцето на Дънкан Кемпбъл в деня, когато се борил с Бога и изгубил.

Яков си тръгна от двубоя с постоянен трофей от своето поражение

Когато Яков загуби състезанието си с Бога, бе променен от човек, чиято единствена цел бе да се грижи за себе си и да побеждава, в принц на Божия избран народ. Той се бори с Бога за своята съдба и напусна битката с постоянен трофей от своето поражение. Това бе двубой, който трябваше да изгуби за свое собствено добро. Той се нуждаеше от промяна, ако искаше да изпълни отредената му от Бога съдба. Църквата също трябва да се промени.

Ако желаем да преминем на следващото ниво, трябва да променим своя акцент от Божиите ръце към Неговото лице. Аз пътувам често, затова много ценя времето, през което съм у дома с моите деца. Веднъж, когато най-малката ми дъщеря бе на шест години, аз се прибрах и тя се качи в скута ми на фотьойла. Бях изморен, четях вестник или гледах новините по телевизията, но тя бе решила да привлече вниманието ми. Протегна мъничките си, пухкави пръстчета и хвана лицето ми. По това време все още говореше по детски. Тя обърна лицето ми от това, което ме разсейваше, и каза: “Уиж ме, тате. Уиж ме.”

След това ме покри с целувки, а аз я прегърнах, преди да се върна към вестника. Тя отново хвана лицето ми и каза: “Уиж ме, тате”, докато най-после привлече вниманието ми. След 15 минути целувки и гушкане от шестгодишната ми дъщеря, най-накрая сърцето ми се разтопи. Децата обикновено искат нещо, когато се държат по този начин. Затова я прегърнах силно и я попитах: “Андреа, какво искаш?” Тя отвърна: “Нищо. Искам само теб, тате.”

Обърнах й още малко внимание и тя милваше лицето ми с малките си ръчички, след това ме погледна с големите си кафяви очи, наклони глава на една страна, усмихна се и каза: “Убичам те, тате.”

“Е, казвай, какво искаш?” попитах аз като си мислех, че ако продължава толкова дълго време, сигурно става въпрос за нещо голямо. Три пъти я попитах: “Какво искаш?” И трите пъти тя каза: “Нищо, тате. Искам само теб.” Най-накрая казах на Андреа: “Хайде, качвай се в микробуса.” Отидохме в центъра и я попитах: “Какво искаш, момичето ми?” Тя отново каза: “Нищо, тате. Искам само теб.”

След това спряхме пред широко рекламиран магазин за играчки. Очите й светнаха. Сърцето ми така се топеше, че ми се искаше да влезем и да й кажа: “Е, малката ми, просто ми кажи коя половина от магазина искаш. Можеш да имаш тази половина или другата – няма значение.” Просто казах: “Избери си каквото желаеш!”

Има ли някой тук, който просто желае Мен?

Знаете ли какво си избра? Малко шишенце с пяна и кръгла духалка, с които се правят сапунени балони. Изведнъж ми стана пределно ясно, че тя наистина не желаеше нищо. Просто искаше мен! Бях готов да й дам всичко, защото тя искаше мен. Колко често идваме на църковни служби, за да представим своите молби, да пророкуваме това или кажем онова, докато Бог казва: “Има ли някой тук, който просто желае Мен?”

Най-висшата степен на поклонение е когато потърсим лицето Му! Неговото лице означава Неговото благоволение. В библейските дни, когато хората не са искали да обърнат лицето си към теб, е означавало, че имаш право да стоиш в присъствието им, но нямаш благоволението им. Авесалом живя в Йерусалим в продължение на две години, без да види лицето на баща си или да се яви пред царя. Той можеше да живее в града, но не можеше да влезе в тронната зала.

Възможно е да живееш в Царството и да не видиш Неговото лице – да се ползваш от защитата на огнеборците, полицаите и на градските инфраструктури, но да нямаш царското благоволение. От кога Църквата не се стреми към истинското Божие благоволение? Живеем в Царството, изискваме това, което ни се полага и го получаваме! Също както бащата изпълни егоистичната молба на блудния син и му даде неговия дял, макар да знаеше какво ще направи с него. Злоупотреба с благословението е да вземеш от ръцете на Отца, за да финансираш твоето пътуване далеч от лицето Му – да издигнеш “благословението” над “благославящия”!

Трябва да съзреем дотолкова, че да можем да кажем “Не” на Неговите ръце, за да потърсим Неговото лице с думите: “Ще бъда слуга”, и “Искам просто да бъда там където си и Ти.” Тогава поклонението ни вече не служи на нашето его, за да получим нещо; а просто започваме да даваме всичко на Него. Вместо “Благослови ме”, казваме “Благославяй Го!” Вече не даваме, за да получим, а от копнеж!

Идва промяна и Бог ще даде на хората с копнеж пръстена на власт и робата на благословение. Той знае, че те няма да пропилеят своето взаимоотношение като преследват Неговата ръка, вместо лицето Му. Бог също така е решен да промени начина, по който “имаме църква”. Присъствие пред подаръци! Той копнее за поклонници, които да се стремят към “Дарителя” повече отколкото към “даровете”! Ти такъв човек ли си? Възстановяваш ли Божия любим дом?

Тате, можеш да седнеш където желаеш

Веднъж, когато отсъствах от дома, се обадих за да разговарям с най-малката си дъщеря, Андреа. Казах: “Какво прави малкото ми момиченце?” Тя отвърна: “Играя си на чаено парти, тате.” Казах й: “Още сега приготви едно място за мен и ще си представим, че съм при теб и пием чай.” Тя отвърна: “Вече го направих.” “Е, къде стоя?” – попитах аз, а тя каза: “Е, не зная и за това подготвих пет места за теб.” Това направо разтопи сърцето ми!

От кога Църквата не е копняла за Неговото присъствие до такава степен, че да каже: “Отче, можеш да седнеш където пожелаеш. Тук или там, няма значение. Просто ела.” Отговорих на дъщеря ми: “Когато се прибере, татко ще играе на чаено парти с теб.”

Всичко това се случи по средата на лятото в Луизиана, когато температурата достигна 35˚С на сянка, при 95 процента влажност. Малката пластмасова къща за игра на Андреа се намираше в задния двор, под горещото слънце. В мига, в който влязох през вратата с куфари в ръка, Андреа ми каза: “Хайде, татко.” Дори не бях разопаковал багажа, но трябваше да спазя обещанието си. Беше време татко да отиде да играе на чаено парти.

Нейната къща за игра бе толкова малка, че не си спомням дали успях да вляза в нея или просто я “облякох” върху себе си. Главата ми поддържаше покрива, докато стоях на пода. Едва се бях натъпкал в малката къщичка, когато Андреа ми подаде салфетка със заповедта: “Сложи си я.” Тя бе подредила масата и ме очакваше. Започнахме “да пием” чай. Подаде ми една чашка и каза: “Ето, тате.” След това заобиколи масата: “Ето, кукличке, а това е за мен.” След това “вечеряхме” заедно. Андреа ме попита: “Добре ли е?”

“О, да. Добре е” – отвърнах аз, макар да се потяхме под жаркото слънце, докато пиехме въображаем чай. Тогава Андреа каза: “Ето, взе ми си курабийка.” (И те бяха въображаеми.) Тя ме попита още веднъж: “Забавно ли е?” Истината бе, че се чувствах ужасно, но бях с нея и следователно ми беше забавно. Ето защо казах: “Да, мила, забавно е.”

Най-накрая Андрея каза: ”Тате, топло е, а аз ожаднях. Нека да отидем в голямата къща и да пием нещо.” Казах й: “Хайде, мъничката ми!” Заведох я в голямата къща и я сложих да седне на истинска маса. Налях истински чай с лед в чашите и седнах с нея. Тогава тя ми каза: “Това вече е истинско чаено парти.”

Ние също играем на чаено парти в нашите пластмасови къщи, само че го наричаме “на църква”. Принуждаваме Бога да се затвори в ограниченията на нашите структури, докато Го храним с въображаемо хваление и поклонение. След това Го поглеждаме и казваме: “Не се ли забавляваме?”

Неговият отговор е: “Да”, но само защото е готов на всичко, за да общува с нас. Дори ще “предаде на пленение Силата Си”, за да дойде и да седне с нас, защото желае много да бъде заедно с нас. Той обаче очаква да кажем: “Татко, изморихме се да играем на детските игри, да играем на църква. Ще ни заведеш ли в голямата къща за истинско общение?”

Изморих се да се прибирам у дома след служба и нищо да не се е променило. По-добре да се върна у дома след среща с Бога окуцял, вместо подскачащ – за да може съдбата ми да бъде различна.

Възможно е да не харесваш усещането за неуспех, но трябва да разбереш, че някои неуспехи са святи. Както има и свят глад, който е вложен от Бога, за да произведе нещо. Тези думи не са мои, Той ги каза: “Блажени които гладуват и жадуват...”

Святият глад и блажените неуспехи могат да доведат до борба, която да промени съдбата. Трябва да се опиташ да изгубиш тази битка... но не преди да си се изплашил от Божието докосване. Божието докосване трайно повреди сухожилието на Яков – така че евреите не ядат “якововото” сухожилие от което и да било животно. Еврейският хранителен кодекс забранява консумирането на месо от умрели животни. Бог сложи “лост на смъртта” в живота на Яков, за да подсигури неговото бъдеще. Смъртта на плътта често води до промяна на съдбата. Възможно е вашата програма да се срути, за да пребъде Неговата цел.

Мисля, че съзнанието ни до такава степен е запълнено със стремеж към кариера, планове и човешки машинации, че сме изгубили простотата на изявеното присъствие на Бога. Имаме голяма нужда да подемем мотото на Йоан Кръстител и да го приложим в нашия живот: “Той трябва да расте, а пък аз да се смалявам.” Време е да призовем всички онези като Яков, които не са доволни от състоянието, в което се намират и са готови да се борят със своята съдба, докато не бъдат докоснати от Бога – дори ако се приберат в домовете си с постоянно куцане и променено сърце за вечността.

Промени сърцето ми, о, Боже!

Промени пътя ми, аз моля!

Докосни ме с Твоя жезъл...

За да вървя по Твоя път.