Интервертебрални хрущяли и ишиас

Интервертебрални хрущяли и ишиас

Зад големите постижения винаги се крие неувере­ност и комплекс за малоценност. Човек, който е на­мерил себе си, вече не се стреми към успехи, той просто е. Но зад всички големи (и по-малки) дела и постижения в световната история неизменно сто­ят хора, които са подтиквани към външно величие от вътрешното си чувство за незначителност. Чрез своята дейност те искат да докажат нещо на света, въпреки че в действителност никой не изис­ква и не очаква от тях подобни доказателства - с изключение на тях самите. Те винаги искат да дока­жат нещо на себе си, въпросът обаче е: какво? Кой­то дава много от себе си, би трябвало навреме да се запита защо прави това, за да не изпита по-къс­но жестоко разочаробание. Който е честен към себе си, ще си отговори на този въпрос така: за да заслужи признание, за да бъде обичан и популярен. Търсенето на любов е единственият известен мо­тив за постиженията, но подобни опити винаги за­вършват незадоволително, тъй като целта никога не може да бъде постигната по този път. Защото любовта няма цел, тя не може да се заслужи. „Ще те обичам, ако ми дадеш един милион" или: „Ще те обичам, ако станеш най-добрият футболист" са аб­сурдни изисквания. Тайната на любовта се крие тъкмо в това да не се поставят условия. Затова откриваме нейния прототип в майчината любов. Обективно погледнато, едно бебе създава на своята майка единствено грижи и неудобства. Но майката не приема нещата така, понеже обича детето си. Защо? На този въпрос няма отговор. Ако имаше, това нямаше да бъде любов. Всеки човек копнее -съзнателно .или несъзнателно - за тази безусловна чиста любов, която да е насочена единствено към него и да не зависи от външни обстоятелства или постигането на успехи.

Човек изпитва комплекс за малоценност, когато смята, че такъв, какъвто е, не е достоен за любов. Тогава той започва да воюва за тази любов като става все по-умен, все по-усърден, все по-богат, все по-прочут и т. н. Чрез цялата тази суета, свърза­на с външния свят, той се стреми да заслужи любов - но когато хората го заобичат, остава да го гложди съмнението дали не го тачат само заради успехите, славата, богатството му и т. н. Той сам си прегражда пътя към истинската любов. Призна­нието на успехите не задоволява копнежа, който подтиква човека към дела. Затова би било полезно той да се занимае навреме и съзнателно със своя комплекс за малоценност и с чувството си за нез­начителност. Който си затваря очите за тях и продължава да се товари с непосилни задачи, всъщ­ност ще се смали физически. Чрез сплескването на интервертебралните си хрущяли той ще се „слегне" и болката ще го накара да се изкриви и прегърби. Чрез езика на тялото винаги говори истината.

Задачата на интервертебралните хрущяли е да осигуряват подвижност и еластичност. Ако някой хрущял бъде прищипан или приклещен чрез вклинени един в друг прешлени, стойката ни става дървена и неподвижна и често заемаме странни пози. Същите взаимовръзки са налице и в душевната сфера. Кога­то един човек е „заклещен", липсва му всякаква откритост и гъвкавост, той е скован и фиксиран от своеобразното си вътрешно победеше. Прищипаните хрущяли се освобождават от специалисти, кои­то лекуват чрез изправяне на гръбначния стълб, чрез рязко и внезапно издърпване или изтегляне те освобождават прешлена от вклиненото му положение, като му дават възможност отново да намери естествен контакт.

„Заклещените" души също се намесват по анало­гичен метод. Чрез внезапно и мощно издърпване те трябва да бъдат извадени от досегашното си положение, за да могат да получат шанса да се ориен­тират наново. От това издърпване „заклещените" се страхуват също толкова, колкото и пациентите от хватката на лечителя. И в двата случая силно­то изпращяване показва изгледите за успех.

Стави

При наместването чрез издърпване ставата често се довежда до екстремно положение или пък досегашното й неестествено положение стига до крайност, за да може оттам тя да намери отно­во средата. И тази техника има своите паралели в психотерапията. Ако някой се намира в екстрем­на ситуация и не може да излезе от нея, той трябва да бъде изтласкан в още по-голяма крайност, до­като достигне повратната точка, от която да бъде способен да намери средното положение. От дадена ситуация се излиза най-бързо, когато си за­тънал най-дълбоко в съответния полюс. Но обик­новено страхът пречи на хората да се потопят в тази тоталност, поради което мнозинството от тях си остават заседнали по средата на полюса. Повечето хора правят всичко посредствено. Ето защо те упорито се придържат към своите възгле­ди и начин на поведение и почти не приемат про­мяната. Но всеки полюс има своята пределна стойност, след която се превръща в собствената си противоположност. Например високото напре­жение от един момент нататък започва да отс­лабва. Затова физиката първа от точните науки е открила метафизиката, затова и движенията за мир се военизират. От самия човек зависи да оп­редели собствената си среда: опитът му да пос­тигне това незабавно обикновено завършва с бук­суване в посредствеността.

Но и подвижността може да бъде доведена до такава крайност, че да се превърне в неподвиж­ност. Механичните изменения в ставите често во­дят до тази граница, показват ни, че сме „раздраз­нили" даден полюс или посока до такава степен, че самият той да бъде поставен под въпрос. Тогава сме отишли твърде далеч, пресилили сме нещата и се налага да се обърнем към другия полюс.

Съвременната медицина позволява да се заменят различни стави с изкуствени протези, като това става особено често при бедрените стави (ендопротеза). Както вече бе подчертано при зъбната протеза, една протеза винаги е лъжа, защото нещо несъществуващо се симулира изкуствено. Когато един човек вътрешно е скован и неподвижен, но се преструва на много пъргав и чевръст, бедреният симптом го коригира в посока към по-голяма чест­ност. Но тази корекция се неутрализира чрез изкуствена става, чрез нова лъжа, и така на телесно рав­нище се симулира по-нататъшна подвижност.

За да си съставим представа за нечестността, за която медицината допринася, нека допуснем следна­та ситуация: приемаме, че бихме могли с помощта на вълшебна пръчица изведнъж да накараме да изчез­нат всички изкуствени протези и изменения при хо­рата - очила, контактни лещи, слухови апарати, изкуствени стави и зъби, коригираните чрез пластич­на операция лица добиват предишния си вид, всички пирони в костите и сърдечните пейсмейкъри се из­паряват, както и останалите приспособления от стомана и пластмаса, изкуствено присадени на хо­рата. Гледката, която би ни се представила, би била ужасяваща!

Сега да замахнем отново с вълшебната пръчица и да върнем назад всички постижения на медицината, спасили живота на много хора. Ще се озовем сред трупове, инвалиди, куци и сакати, полуслепи и полуглухи. Страшна картина, наистина, но затова пък честна! Тя би била видимият израз на човешките души. Много голямо лекарско умение е било нужно, за да ни се спести тази страховита гледка. Телата на хората старателно са били реставрирани, били са снабдени с всякакъв род протези, за да могат накрая да изглеждат почти като истински и живи. Но какво е станало с душите? В тях нищо не се е проме­нило - те са все така мъртви или слепи, глухи, сковани, измъчени, осакатени - само дето не ги виждаме. Ето защо толкова се страхуваме от честност­та. Това е историята за портрета на Дориан Грей. Чрез външни трикове красотата и младостта биха могли да се задържат известно време по изкуствен начин - но когато след това изведнъж се сблъскаме с истинския си вътрешен образ, ужасът е безмерен. Постоянната работа върху душите ни е много по-важна от едностранчивата грижа за тялото, защо­то тялото е преходно, а съзнанието - не.