Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке

Наркотици

Кокаинът (и подобните на него стимулиращи средства, като каптагон) има обратен ефект. Той стимулира неимоверно способностите и постиженията и дори може временно да доведе до по-голе­ми успехи. Тук трябва да се анализира темата „ус­пех, постижение и признание", защото опиатите са само средство за извънмерно увеличаване на тяхна­та сила. Търсенето на успех винаги е търсене на лю­бов. Например във филмовите среди и сред хората от шоубизнеса употребата на кокаин е особено раз­пространена. Жаждата за любов е проблем, присъщ за този бранш. Артистът копнее за любов и се надява да задоволи копнежа си чрез благосклонността на публиката. (Обстоятелството, че това не е възможно, от една страна, го прави все „по-добър", а от друга - психически все по-нещастен!). Дали със или без стимуланти, тук истинският наркотик се нарича успех, който трябва да замести действител­ното търсене на любов.

Хероинът позволява най-тоталното бягство от сблъсъка с този свят.

От изброените дотук опиати много рязко се раз­граничават психотропните дроги (ЛСД, мескалин и др.). Зад приемането на такива наркотици се крие (повече или по-малко осъзнато) намерението да се обогати опитът на съзнанието и да се премине в трансцедентността. Психотропните дроги не пра­вят човека зависим в по-тесния смисъл. Дали пред­ставляват легитимни помощни средства, за да до­бие съзнанието нови измерения, не е лесно да се каже, защото проблемът не е в самия наркотик, а в съзнанието на човека, който го употребява. На човека винаги принадлежи само онова, което сам си е изработил. Затова обикнобено е много трудно да се приспособиш към придобитото чрез наркотика ново пространство на съзнанието и да не се оставиш то да те удави. Колкото по-далеч е отишъл някой по този път, толкова по-безопасни стават за него наркотиците и толкова по-малко се нуждае той от тях. Всичко онова, което може да се пос­тигне с помощта на наркотици, може да се постиг­не и без тях - но по-бавно. А привързаността е опа­сен наркотик по пътя на човека!

Човек е част от човечеството и тялото му се състои от органи, които са част от човека и съ­щевременно се изграждат от много клетки, които пък са части от органа. Човечеството очаква от отделния човек да се държи по възможност така, че да допринася в най-голяма степен за развитието и оцеляването на общността. Човекът очаква от своите органи да функционират така, както е нео­бходимо за неговото оцеляване. Органът очаква от своите клетки да изпълняват задълженията си по начин, който да гарантира оцеляването на органа.

В тази йерархия, която в посока и на двете стра­ни може още да се детайлизира, всяка индивидуална цялост (клетка, орган, човек) винаги е в конфликт - между личния специфичен живот и подчиняването на интересите на най-близкото по-висше единство.

Всяка комплексна структура (човечество, държава, орган) във функциите си разчита по възможност всички нейни части да се подчиняват на обидата идея и да й служат. Обикновено всяка система успя­ва да се справи, когато неколцина нейни членове из­лязат от строя, без да бъде застрашена като цяло. Съществува обаче една пределна норма, преминава­нето на която заплашва съществуването на це­лостта.

Една държава може да понесе някои нейни граждани да не работят, да имат асоциално поведение или да са настроени срещу нея. Когато обаче тази група, която не се идентифицира с целите на държавата, числено значително нараства, тя става се­риозна заплаха и може да застраши съществуване­то на цялото. Наистина държавата дълго време ще се опитва да се предпази от подобно нежелано развитие и да защити своето собствено съществуване, но ако опитите й не успеят, разпадането й е си­гурно. Най-благоприятният изход би бил малките групи граждани, които се отклоняват от система­та, навреме да бъдат „върнати" към общия ред, като им се предостави привлекателна възможност да съдействат за достигане на общите цели. Обик­новено използваните от държавата методи за потисничество и премахване на другомислещите поч­ти никога нямат траен успех. Напротив, в повече­то случаи тези методи ускоряват развитието на хаоса. От гледна точка на държавата опозиционни­те сили са опасни врагове, които нямат никаква друга цел, освен да разрушат добрия стар ред и да разширят хаоса.

Това виждане е правилно, но само от тази гледна точка. Запитаме ли бунтуващите се срещу реда хора, бихме чули други аргументи, които също са верни - от тяхна гледна точка. Сигурно е, че те не се идентифицират с целите и разбиранията на своята държава, а им противопоставят своите собствени виждания и интереси, които биха искали да видят осъществени. Държавата иска подчинение, групите искат свобода за осъществяване на своите представи. Човек може да разбере и двете страни, но не е лесно едновременно да се реализират инте­ресите и на едните, и на другите без жертви.

Смисълът на тези редове в никакъв случай не е да се развиват някакви политически или обществени теории. Целта ни е да представим развитието на рака върху една по-различна плоскост, за да разши­рим малко обикновено твърде тесния зрителен ъгъл, под който се разглежда това заболяване. Ракът не е изолирано явление, което настъпва само под фор­мата на познатите ни негови разновидности; той е по-скоро един много диференциран и интелигентен процес, занимаващ хората и на всички останали рав­нища. При почти всички други заболявания ние изживяваме опита на тялото да се справи чрез подходя­щи мерки, със затрудненията, застрашаващи някоя негова функция. Успее ли, говорим за оздравяване (което може да е повече или по-малко пълно). Не успее ли и не му ли достигнат усилията, говорим за смъртта.

При развитието на рака обаче изживяваме нещо принципно различно: тялото наблюдава как все по­вече от неговите клетки изменят поведението си и с усърдно делене започват процес, който сам по себе си не води до никакъв край, а се ограничава с „изчер­пването" на своя стопанин (хранителната среда). Раковата клетка не е нещо идващо отвън, което застрашава организма, като например бактериите, вирусите или токсините. Това е клетка, която до­сега е подчинявала цялата си активност в служба на органа и оттам в служба на целия организъм, за да има той възможно най-добри шансове за оцеляване. Но изведнъж тя променя своята ориентация. Започ­ва да разбива свои собствени цели и безогледно да ги осъществява. Престава да работи в полза на организма, както досега, и поставя на първо място своето собствено размножение. Вече не се държи като член на многоклетъчно живо същество, а деградира до по-ранното стъпало на съществуване в историческата еволюция - като едноклетъчен организъм. Тя прекратява членството си в сдружението на клетките и безогледно започва да се разширява с ха­отичната си активност на деление, като пренебрег­ва всички морфологични граници (инфилтрация), и навсякъде изгражда свои опорни пунктове (образува­не на метастази). Сдружението на клетките, от което с поведението си се е отклонила, тя използ­ва само като среда за собствената си прехрана. Растежът и размножаването на раковите клетки става толкова бързо, че снабдяването чрез кръво­носните съдове отчасти не може правилно да се поддържа. Така раковите клетки се преустройват и преминават от кислородно дишане на примитивна­та форма на ферментацията. Дишането е зависимо от общността (обмяна); ферментация може да ре­ализира всяка клетка сама за себе си.

Това много успешно разпростиране на раковите клетки спира едва когато те буквално са изяли човека, превърнат в хранителна среда. Раковата клет­ка, обаче, все някога се проваля, поради проблеми със снабдяването. Но до настъпването на този мо­мент поведението й жъне успехи.

Остава въпросът защо някога тъй послушната клетка прави всичко това! В случая би трябвало просто да се проследи мотивацията й. Като покорен член на многоклетъчното сдружение, изграждащо човешкото тяло, тя е трябвало да изпълнява само една-единствена предписана дейност, в услуга на оцеляването на организма. Била е една сред мно­гото клетки и е трябвало да се върши непривлекателна работа за „другите". Дълго време тя го е и правила. В един момент обаче организмът е загубил своята атрактивност, като рамка за собственото развитие на клетката. Като едноклетъчен органи­зъм тя е свободна и независима, може да прави каквото си иска, чрез своето безгранично размножава­не може дори да се обезсмърти. Като част от многоклетъчен организъм е била и поробена и подвлас­тна на смъртта. Толкова ли е чудно, че клетката си е спомнила своята предишна свобода и се е вър­нала в едноклетъчното си битие, за да осъществи на своя глава безсмъртието си? Тя подчинява досе­гашната общност на своите собствени интереси и започва с безогледното си поведение да осъществя­ва своята свобода.

Грешката в нейния привидно успешен начин на действие, става видима твърде късно, едва когато се забележи, че жертването на многоклетъчния организъм и използването му за хранителна среда включва и собствения й край. Поведението на рако­вата клетка е успешно само дотогава, до когато човекът, като „гостоприемен стопанин", живее -неговият край означава и край за развитието на раковата клетка.

В това се състои малката, но с тежки последи­ци грешка в проекта за осъществяване на свобода и безсмъртие. Човек се отказва от старата си общ­ност и прекалено късно забелязва, че все пав има нужда от нея. Наистина той не е въодушевен, че трябва да жертва живота си заради живота на ра­ковата клетка, но и раковата клетка, също така, не е била въодушевена от перспективата да жерт­ва своя живот за човека. Аргументите на раковата клетка и на човека са еднакво убедителни, само че нейната гледна точка е друга. И клетката, и чове­кът искат да живеят и да осъществяват своите интереси и представи за свобода. Всеки от тях е готов да жертва за това другия. Не беше по-различ­но и в нашия пример с държавата. Държавата иска да живее и да осъществява своята цел, неколцина другомислещи също искат да живеят и да осъществяват своите представи. Затова държавата отна­чало се опитва да пожертва размирниците. Не ус­пее ли тя, подстрекателите жертват държавата. Двете партии не се съобразяват една с друга. Чове­кът оперира, облъчва и трови раковите клетки до­тогава, докато може - победят ли те, въпреки всичко, той става тяхна жертва. Това е праста­рият конфликт на природата: изяждам или ме изяж­дат. Всъщност човекът вижда безогледността и недалновидността на раковата клетка, но дали вижда, че и самият той се държи така, че и ние, хо­рата, се опитваме да осигурим своето оцеляване според концепцията на рака?

Това е ключът към раковото заболяване. Не слу­чайно нашето съвремие толкова много страда от рака, толкова вманиачено се бори с него и при това безуспешно. (Проучванията на американския изследо­вател на рака Хардин Б. Джоунс установяват, че перспективата за живот изглежда по-голяма при нелекуваните ракови пациенти, отколкото при лекува­ните!) Раковото заболяване е огледало на нашето време и на колективното ни схващане за света. Из­живяваме в себе си като рак само това, което ние самите вършим по същия начин и в живота. Наше­то съвремие се характеризира с безогледна експанзия и осъществяване на собствените интереси. В поли­тическия, икономическия, „религиозния" и личния жи­вот хората се опитват да разпростират своите собствени цели и интереси без оглед на някакви ("морфологични") граници, опитват се навсякъде да изграждат опорни пунктове на своите интереси (метастази) и да налагат своите собствени цели и пред­стави, като поставят всички други в услуга на собс­твеното си предимство (принципът на паразитите).

Всички ние се аргументираме, подобно на раковата клетка. Нашият растеж върви толкова бързо, че и ние едва смогваме с доставките. Комуникаци­онните ни системи обхващат цял свят, но комуникацията с нашия съсед или партньор все още не ни се удава. Човекът разполага със свободно време, без да умее да го използва. Произвеждаме и унищожаваме хранителни продукти, за да манипулираме цени­те. Можем удобно да пропътуваме целия свят, но не познаваме себе си. Философията на нашето вре­ме не позволява никаква друга цел, освен растеж и напредък. Човек работи, експериментира, изследва -защо? Заради напредъка! Каква е целта на напредъка? Още по-голям напредък! Човечеството пътува без цел. Раковата клетка по нищо не изостава от слепотата и късогледството на съвременните хора. За да тласка напред икономическата експанзия, човек от десетилетия експлоатира околната среда (в ролята на хранителна среда и гостоприемен стопа­нин, а сега „с учудване" установява, че смъртта на този стопанин означава също и собствената му смърт. Човечеството гледа на целия свят като на своя хранителна среда: растения, животни, сурови­ни. Всичко сякаш съществува единствено и само за това, за да можем ние, хората, несмущавани да се разпростираме върху Земята.

Откъде накъде хора, които се държат по този начин, имат смелостта и наглостта да се оплакват от рака? Та той е само наше огледало - показва ни нашето поведение, нашите аргументи, както и края на този път.

Не е нужно ракът да бъде побеждаван - той трябва само да се разбира, за да можем и ние да се научим да разбираме себе си. Защо хората винаги искат да разбият огледалата, само защото не харес­ват отраженията на лицата си? Хората имат рак, защото те са рак.

Ракът е нашият голям шанс да открием чрез него собствените си грешки и заблуди в мисленето. Нека направим опит да открием слабите страни на онзи модел, който ракът и ние използваме като предста­ва за света. Ракът се проваля заради поляризацията „аз и общността". Той разчита само на това „или -или" и се стреми да осигури собственото си оцеля­ване, независимо от окръжаващата среда, като твърде късно забелязва, че продължава да зависи от нея. Липсва му идеята за по-голямо, всеобхватно единство. Той вижда единството само в своето соб­ствено разграничение. Това криво разбиране за един­ството хората споделят с рака. Човекът също се разграничава в своето съзнание, като най-напред възниква раздвоението между аз и ти. Човек мисли в „единства", без да разбира безсмислието на такова понятие. Единството е сумата от всички битиета и не познава нищо извън себе си. Разчлени ли се единството, създава се множество, но това множество, в края на краищата, остава съставна част на единството.

Колкото повече се разграничава едно его, толкова повече губи то усета си за цялото, от което си остава само една част. У егото се създава илюзия­та, че би могло да направи нещо „само". „Само" оба­че означава само едно, т. е. да бъде едно с всичко, а не да се отдели от останалото. В действител­ност не съществува истински обособена част от Вселената. Само нашият аз може да си въобразява това. Според степента, в която азът се капсулира, човек губи своето „religio", обратната връзка с пра-основата на съществуването. Егото се опитва да задоволи своите нужди и да диктува пътя. При това за аза е желано и правилно всичко, което служи на по-нататъшното разграничение, на различие­то, защото с всяко подчертаване на границата той се усеща по-ясно. Егото се страхува само от това да стане едно с всичко, понеже това би било предпоставка за неговата смърт. С прекомерни усилия, интелигентност и добре обосновани аргументи его­то защитава своето съществуване и използва в свой интерес най-сбещените теории и най-благород­ните намерения - важното е да оцелее.

„Един мъж застанал пред вратата на своята въз­любена и потропал. Глас отвътре попитал: „Кой е?" - „Аз съм" - отговорил той. Тогава гласът казал: „Тук няма достатъчно място за мен и за теб." И вратата останала затворена.

След година самота и терзания мъжът пак дошъл и похлопал. Отвътре се обадил глас: „Кой е?" - „Ти си" - казал мъжът. И вратата била отворена."

Докато нашият аз се стреми към вечен живот, ние винаги ще се проваляме точно така, както и ра­ковата клетка. Раковата клетка се различава от клетката на тялото по надценяването на нейното собствено его. В клетката клетъчното ядро съот­ветства на мозъка. В раковата клетка непрекъсна­то нараства значението на ядрото и поради това се увеличава и големината му (рак се диагностицира също въз основа на морфологичното изменение на клетъчното ядро). Това изменение на ядрото съответства на свръхизтъкването на главата и на егоцентричното мислене, с което се характеризира и нашето съвремие. Раковата клетка търси Вечния Живот в материалното размножаване и експанзия­та. Както ракът, така и човекът не схващат, че те търсят вътре в материята нещо, което не може да се намери там, и това нещо е животът. Човек обърква форма и съдържание и се опитва чрез размножаване на формата да получи жадуваното съдървание. Още Иисус обаче поучава: „Който иска да запази живота си, той ще го загуби."

Затова всички школи на посвещението от прас­тари времена проповядват обратния път: да се пожертва формалният аспект, за да се вникне в съдържанието, или с други думи: азът трябва да умре, за да можем ние да се преродим в същността. Обърнете внимание, че същността не означава мо­ята същност, а самата същност. Тя е центърът, който е навсякъде. Същността не притежава ни­каква обособена същност, тъй като тя обхваща всичко съществуващо. Тук най-после отпада въпро­сът: „Аз или другите". Същността не познава ни­какви други същности, защото тя е всеединството. Такава цел с основание въздейства застрашително върху егото и не е привлекателна. Затова не тряб­ва да се учудваме, когато егото предприема всички възможни опити да замени тази цел на единението с целта на едно голямо, силно, мъдро и просветлено его. Повечето пътешественици, поели по езотеричния, както и по религиозния път, се провалят пора­ди това, че техният аз, с който те още се иденти­фицират, никога не може да бъде просветлен или спасен.

Великото дело винаги предполага жертване на аза, смърт на егото. Ние не можем да спасим своя аз, а само да се освободим от него; тогава ще бъдем спасени. Страхът, че тогава вече няма да съществуваме, появяващ се най-после на това място само потвърждава колко много се идентифицираме със своя аз и колко малко знаем за своята същност. Тъкмо тук обаче се крие възможността за решава­не на проблема с рака. Едва когато бавно крачка по крачка се научим да поставяме въпроса за непрек­лонността на своя аз и да се разкриваме, започваме да се изживяваме като част от цялото и с това да поемаме отговорност за него. Тогава схващаме, че благото на цялото и нашето благо са едно и също, защото ние, като негова част, също сме едно с всичко. Всяка клетка съдържа цялата генетична информация на организма и би трябвало само да схване, че фактически тя е цялото! „микро­космос = макрокосмос" ни учи херметичната фило­софия.

Мисловната грешка се състои в разграничаване­то между аз и ти. Така се създава илюзията, че чо­век би могъл особено успешно да просъществува, като аз, именно като пожертва ти и го използва за хранителна среда. В действителност обаче няма възможност да се отдели съдбата на аз и ти, на частта от цялото. Смъртта, която раковата клетка подготвя на организма, се превръща и в ней­на собствена смърт, както например смъртта на околната среда включва нашата собствена смърт. Раковата клетка вярва в отделеното от нея „вън­шно", както хората вярват във външното. Тази вяра е смъртоносна. Лекът се нарича любов. Любов­та лекува, защото отваря границите и допуска дру­гиго да влезе вътре, да стане едно. Който обича, не поставя своя аз на първо място, а изживява една по-пълна цялостност. Който обича, чувства люби­мия точно така, като че ли е самият той. Това важи не само за човешката раса. Който обича едно животно, не е възможно да гледа на него - по чис­то икономически съображения - само като на доставчик на храна. Тук имаме предбид не някаква сан­тиментална псевдолюбов, а онова състояние на съзнанието, което наистина усеща нещо в общността на всичко съществуващо. Не и онова често среща­но поведение, при което човек се опитва да компенсира неосъзнатото си чувство за вина предизвикано от собствените потиснати агресии, чрез „добри дела" или пресилена „любов към животните". Ракът не проявява изживяна любов, ракът е перверзна лю­бов:

Любовта преодолява всички граници и пречки.

В любовта противоположностите се съединяват и сливат.

Любовта е единение с всичко, тя се разпростира върху всичко и не се спира пред нищо.

Любовта не се страхува дори от смъртта, защо­то любовта е живот.

Който не изживява тази любов в съзнанието, гро­зи го опасност любовта му да затъне в телесността и там да търси осъществяване на своите закони като рак:

Раковата клетка също преодолява всички граници и пречки. Ракът неутрализира индивидуалността на органите.

Ракът също се разпростира върху всичко и не се спира пред нищо (образуване на метастази).

Раковата клетка не се страхува от смъртта.

Ракът е любов на погрешна плоскост. Съвършен­ство и единение е възможно да се осъществява само в съзнанието, но не и вътре в материята, тъй като материята е сянката на съзнанието. Вътре в преходния свят на формите човек не може да извър­ши това, което принадлежи към плоскостта на непреходното. Въпреки всички усилия на онези, които искат да направят света съвършен, никога няма да има здрав свят без конфликти и проблеми, без търкания и сблъсъци. Никога няма да има здрав човек без болест и смърт, никога няма да има всеобхват­на любов, понеже светът на формите живее от гра­ниците. Все пак, всички цели могат да се осъщест­вяват - от всеки и по всяко време - стига той да прозре зад формите и по този начин да освободи своето съзнание. В полярния свят любовта води до вкопчване, а в единството - до преливане. Ракът е симптомът на криворазбраната любов. Ракът се стряска само пред истинската любов. Символ на ис­тинската любов е сърцето. Сърцето е единствени­ят орган, който не може да бъде поразен от рака.

СЛЕД ИЗЛИЗАНЕТО НА ТАЗИ КНИГА през 1983 г. един нов симптом чудовищно бурно нах­лу в центъра на обществения интерес и по всяка вероятност - някои признаци говорят за това -още дълго ще се задържи там. Четири букви сим­волизират тази нова епидемия: СПИН, като абре­виатура на „Синдрома на придобитата имунна не­достатъчност", което ще рече „придобит недос­тиг на защитна сила". Материален виновник е ви­русът HTLV-III/LAV - един съвсем малък, свръхчувствителен причинител, който може да преживява само в много специфична среда, затова за предава­нето му са нужни пресни кръвни клетки или спер­ма, които да проникнат в кръвообращението на друго лице. Извън човешкия организъм причините­лят умира.

Като естествен резервоар за вируса на СПИН се смятат определени видове маймуни в Централна Африка (по-специално зелената морска котка). Той беше открит за първи път в края на седемдесетте години у един наркоман в Ню Йорк. Посредством нееднократно общо употребявани инжекционни игли вирусът се разпространи отначало сред наркомани, оттам обаче попадна сред кръгове на хомосексуа­листи, където чрез сексуален контакт продължи да се предава. Сред всички рискови групи и досега хомо­сексуалистите са на първо място, навярно защото практикуваното от тях предимно анално сношение много често води до наранявания на чувствителна­та лигавица на ректума. По този начин сперма, съдържаща вируса, може да проникне в кръвообращението (вагиналната лигавица е далеч по-малко податлива на наранявания).

СПИН се появи тъкмо в момента, когато хомо­сексуалистите в Америка значително подобриха и легитимираха своето социално положение. Наисти­на междувременно стана известно, че в Централна Африка СПИН е разпространен също толкова ши­роко сред хомосексуалистите, но именно хомосексу­алните кръгове в Америка и в Европа предоставиха хранителната среда за разпространение на тази епидемия. Всички вече виждат, че епидемията на удоволствието СПИН е генерална заплаха за дос­тигнатата в наши дни сексуална свобода и разюзда­ност - едни съжаляват, други виждат в това справедливо Божие наказание. Неоспоримо е, че СПИН стана колективен проблем. СПИН не засяга едини­ци, засяга всички нас. Затова авторите и издателс­твото сметнахме за целесъобразно да включим до­пълнително в книгата тази глава, в която ще се опитаме да вникнем и в смисъла на симптоматика­та на СПИН.

Разгледаме ли симптоматиката на СПИН, най-напред особено впечатление правят четири пункта:

1. СПИН води до срив на собствените защитни сили на тялото, т. е. изчезва способността му да се разграничава и да се защитава срещу ид­ващите отвън причинители. Тази невъзстановима слабост на имунната защита прави забо­лелите от СПИН податливи на инфекции (и на някои ракови заболявания), които не застраша­ват здравите хора с неразрушена защита.

2. Тъй като вирусът ШЪУ-ШДАУ има много дъ­лъг инкубационен период - т. е. между момен­та на вирусната инфекция и същинското забо­ляване могат да изминат няколко години, -СПИН е свързан с нещо много злокобно. Като оставим настрана възможностите на теста (Елайза тест), човек не може да знае със сигурност колко хора и дали самият той не е за­разен. Така СПИН става „невидим" враг, който е трудно да бъде победен.

3. Тъй като човек може да се зарази от СПИН само чрез предаване, и то от своя страна е свързано с кръв и сперма, СПИН не е частен, не е личен.проблем, а ни кара под силно въздейст­вие да изживяваме зависимостта си от другия.

4. Накрая остава да споменем като главна тема на СПИН сексуалността, с която по същество се ограничава предаването. Оставаме наст­рана другите две възможности - нееднократ­ната употреба на инжекционни игли и пренасянето на вируса чрез кръвни банки - тъй като тези два източника на опасност сравнително лесно могат да бъдат елиминирани. По този начин СПИН придоби статуса на „венерическа болест", а върху сексуалността падна сянката на „смъртоносен страх".

Ние стигнахме до убеждението, че СПИН, като колективна опасност от заболяване, е последова­телно продължение на видимо очерталият се проб­лем с рака. Рак и СПИН по съдържание имат нещо много общо, поради което заедно биха могли да се обобщят под надслова „заболяла любов". За да се разбере наистина какво имаме предвид с това, нео­бходимо е още веднъж накратко да обърнем внима­ние на темата „любов" и да си припомним казано­то в предишните глави. В четвърта глава от пър­вата част на тази книга („Добро и зло") се научих­ме да разбираме любовта като онази инстанция, ко­ято единствено е в състояние да преодолява поляр­ността и да съединява противоположностите. Тъй като противоположностите обаче винаги са дефинирани с граници добро/зло, вътре/вън, аз/ти, любов­та има функцията да преодолява граници, или - по­точно казано, - да унищожава граници. Между дру­гото, дефинирахме любовта и с функцията да се отваря, да допуска в себе си „другото", да жертва гра­ницата на аза.

Жертвоготовността, която произлиза от любовта, има отдавнашна и богата традиция в поези­ята, митовете и религията. Нашата култура поз­нава образа на Иисус, който от любов към човечес­твото приема върху себе си саможертвата на смъртта и така извървява пътя на всички божи синове. Когато говорим за „любов", имаме предвид ду­шевен процес, а не физически акт - когато имаме предвид „физическа любов", говорим за сексуалност.

Като разгледаме тази разлика, много бързо ста­ва ясно, че в нашето съвремие и в нашето общес­тво съществува голям проблем с „любовта". Любовта е насочена преди всичко към душата на дру­гия, а не към тялото му. Сексуалността иска тя­лото. И двете имат своето основание, - едностранчивостта, както винаги, е опасна. Животът е баланс, уравновесеност на ин и ян, горе и долу, ляво и дясно.

Отнесено към нашата тема, това означава сексуалността да бъде балансирана с любов, иначе се плъзгаме в едностранчивостта, а всяка едностран­чивост е ,„зло", т. е. нездрава, и поради това - бол­на. Ние едва ли осъзнаваме колко много се свръхизтъкват в наши дни силите на егото, и заедно с това разграниченията, защото този начин на инди­видуализиране за нас вече е разбираем от само себе си. Ако вземем за конкретен пример мястото, кое­то обществото отрежда сега на хора от индуст­рията, рекламата и изкуството, и направим сравне­ние с античността, когато повечето автори са ос­тавали анонимни, може би ще стане ясно какво имаме предвид с подчертаването на егото. Това проличава и в много други области на живота, като например промяната от голямо семейство към малко семейство или до „най-новата" форма на живот като сингъл. Апартаментът като модерно жилище, е външен израз на нарастващата самота и изолация на човека.

На това едностранчиво развитие модерният свят се опитва да противодейства с две помощни средства: комуникация и сексуалност. Медиите се надпреварват в развитието си: вестник, радио, те­левизия, телефон, компютър, телетекст и т. н. -всички ние сме свързани електронно един с друг чрез кабели и мрежи. Електронните комуникации не ре­шават проблема с уединяването и самотата, защо­то са твърде необвързващи. Освен това, развитие­то на модерните електронни системи показва мно­го добре на човека безсмислието и невъзможността наистина да се разграничи, да запази нещо за себе си в тайна или да наложи егоцентристките си претен­ции (запазването на професионална тайна, защи­тата на информацията, авторското право стават все по-трудни и по безсмислени, колкото повече нап­редва развитието на електрониката!)

Сексуалната свобода е втората вълшебна дума: всеки може, има право и иска да влиза в „контакт и допир" с всекиго - остава обаче душевно недокоснат. Затова не е чудно, че нови комуникационни средства се поставят в услуга на сексуалността: като се за­почне от „контактните обяви" във вестниците и се стигне до телефонния секс и компютърния секс -най-новата игра в САЩ. Сексуалността служи за задоволяване на страстта, и то само на собствената - „партньорът" всъщност е помощно средство! В края на краищата, човек изобщо не се нуждае от дру­гия, човек може да задоволи страстта си по телефо­на или дори сам (мастурбация).

Любовта, напротив, предполага истинска среща с друг човек. Срещата с „другия" обаче винаги е и процес, който навява страх, защото тя включва поставянето на въпроса за собствената същност, такъв, какъвто съм. Срещата с друг човек винаги е и среща със собствената сянка. Затова партнъорството е толкова трудно. Любовта има повече общо с труда, отколкото със страстта. Любовта застрашава границата на нашето его и иска от нас да се отворим навън. Сексуалността е велико­лепно помощно средство за любовта - за да може на физическо равнище също да се преодолеят гра­ниците и да се изживее единство. Откаже ли се обаче човек от любовта и изживява ли само сексуалността, сексът сам не може вече да изпълни тази задача.

Нашето съвремие, както вече казахме, в най-ви­сока степен поставя ударението върху егото и про­явява отрицателно отношение към всичко, което има за цел да преодолее полярността. С изтъкване­то на сексуалността ние трескаво се опитваме да прикрием неподготвеността си за любовта и, като й намерим заместител - нашето време е „сексуализирано", но лишено от любов. Любовта пропада в сянката. Така очертаният проблем засяга нашата съвременност и цялата западна култура: това е ко­лективен проблем.

Този проблем изкристализира особено ясно сред хомосексуалистите. В случая не става дума за раз­ликата между хомосексуалност и хетеросексуалност, а за недвусмисленото развитие на действието върху самата хомосексуална сцена, която все по­вече се отклонява от трайното партньорство с едно единствено лице към промискуитета, при кое­то сексуалният контакт с десет до двадесет пар­тньора в един-единствен уикенд не е изключително явление. Забележете, че развитието и свързаната с това проблематика при хомосексуалните е еднаква както при хетеросексуалните, обаче това развитие сред хомосексуалистите вече е по-напреднало и по-екстремно, отколкото при хетеросексуалното насе­ление.

Колкото повече любовта се отделя от сексуал­ността и сексът преследва само целта за изживяване на собственото удоволствие, толкова по-бързо избледняват сексуалните дразнения. Това води до безкрайна ескалация на прага на дразнимостта -предизвикателствата на дразненията трябва да стават все по-своеобразни, по-ексцентрични и по-рафинирани, за да възбуждат все повече и повече. Това, от своя страна води и до твърде екстремни като форма сексуални контакти, чиято конкретна структура ясно показва колко незначителна роля се отрежда на другия човек и как той се превръща в прост стимулатор.

Смятаме, че казаното дотук е достатъчно като фон, за да се разбере СПИН като болестна картина.

Престане ли любовта да се изживява в съзнание­то, в смисъл на душевна среща и разбирателство с друг човек, тя пропада в сянката и в крайна сметка - в тялото. Любовта е принципът, способен да преодолее условността на границите и да подготви себеотварянето към нещо, идващо отвън, за да станем едно с него. Сривът на защитните сили при СПИН отговаря точно на този принцип. Собстве­ната защита на тялото отбранява тъкмо тази граница, която е естествено необходима за корпоралното съществуване, тъй като всяка форма обус­лавя разграничаване, т. е. его. Пациентът със СПИН изживява на физическо равнище любовта, отвореността и свързаните с това чувствител­ност и ранимост, които от страх е избягвал на ду­шевно равнище.

Тематиката при СПИН много прилича на тази при рака, затова разглеждаме и двата симптома под названието „заболяла любов". Разликата обаче се състои в това, че ракът е „по-личен" от СПИН, той в значително по-голяма степен засяга само па­циента не се предава на партньора. СПИН, напро­тив, ни Кара в по-голяма степен да осъзнаем, че не сме сами в света, че всяко самостоятелно обособя­ване е илюзия и егото, в последна сметка, е лудост.

СПИН ни кара да се усещаме винаги като част от една общност, част от едно по-голямо цяло и вина­ги да носим отговорност за всички. Пациентът със СПИН много остро чувства огромната тежест на тази отговорност и трябва да реши как иска да се справи с нея. СПИН принуждава, в края на краища­та, Към отговорност. Внимание и предпазливост по отношение на другия са теми, които тъкмо при па­циенти, носители на вируса на СПИН, досега не са достатъчно разглеждани.

Освен това, СПИН принуждава към пълен отказ от агресивност в секса, защото, потече ли кръв, партньорът ще бъде заразен. С употребата на презервативи (и гумени ръкавици) отново изкуствено се изгражда „граница", която СПИН, на физическо равнище, е разрушил. С отхвърлянето на агресивния секс пациентът има шанса да се научи на нежност и ласки, като форма на отношение към партньора, а освен това СПИН го поставя в контакт и с из­бягваните по-рано теми като слабост, безсилие, па­сивност - или, накратко казано: с неговия свят на чувствата.

Бързо прави впечатление, че всички сфери, които СПИН потиска (агресия, кръв, безогледност), са елементи от мъжката полярност (ян), докато те­мите, които СПИН налага, са подчинени на женската полярност (ин) - (слабост, безсилие, ласка, нежност, съобразяване с другия). Ето защо не е чудно, че СПИН преобладава сред хомосексуалистите: тъкмо защото хомосексуалистът избягва сблъсъка с женското (във факта, че самият хомосексуален мъж в поведението си толкова силно изживява жен­ствеността, няма никакво противоречие, защото това вече е симптом!).

Като рискови групи за СПИН наркоманите и хомосексуалистите са на първо място. Тези две групи сравнително силно се разграничават от обществото. Те често отхвърлят и дори ненавиждат останалите хора и сами си навличат омраза. При забо­ляването от СПИН тялото живее и се учи в противоположността на омразата: отказ от защита и оттук - любов към всичко.

СПИН изправя човечеството пред дълбоката сфера на сенките. Като пратеник на „долния свят", той носи и двоен смисъл, тъй като входните врати за причинителите също се намират в „долния свят" на човека. Самият причинител остава дълго време „на тъмно", неизвестен и незабележим, но бавно и постепенно, като се възползва от податливостта и отпадналостта на пациента, прониква в неговото съзнание. Тук СПИН призовава към завой, към метаморфоза. Той е зловещ за нас, защото идва и действа от сферата на прикритото, несигурното, несъзнаваното - СПИН е „невидимият враг", от който още Амфортас (припомнете си легендата за Великия Граал) бил неизлечимо наранен.

СПИН е в символична (и свързана с времето ни) взаимовръзка със заплахата от радиоактивност. След като „модерният човек" с толкова усилия отхвърли всички „невидими, неуловими, безименни и не­съзнателни светове", обявявайки ги за „несъществу­ващи", сега те му отвръщат с удар, като отново пророкуват праужаса, който в дълбока древност са всявали демоните, духовете, беснеещите божества и чудовищата от царството на невидимото.

Сексуалната мощ, както е известно, е голяма, „ужасна" сила у човека. Тя има способността да раз­деля и да свързва, в зависимост от това върху как­ва плоскост се проявява. Ние не си поставяме зада­чата отново да пращаме по дяволите и да пропъждаме сексуалността, но със сигурност се стремим да покажем, че човек има нужда да приведе отново в равновесие чисто телесното разбиране за сексуа­лността със „способността си за духовно общува­не", която накратко наричаме „любов".

Да обобщим:

Сексуалност и любов са двата полюса на една тема - „обединяване на противоположностите".

Сексуалността се отнася към телесността, любовта - към душата на другия.

Сексуалността и любовта трябва да бъдат ба­лансирани, т. е. да се поддържат в равновесие.

Психическата среща (любов) бързо се изживява като заплаха, като навяваща страх, защото поста­вя под въпрос границите на собствения аз. Едност­ранчивото изтъкване на телесната сексуалност позволява любовта да пропадне в сянката. В такъв случай сексуалността се проявява като агресивна и нараняваща (вместо психическите граници на аза сега се нарушават телесни граници, тече кръв).

СПИН е екстремно състояние на любов, пропад­нала в сянката, което разтваря границите на аза в тялото и така дава възможност психически потисканият страх от любовта да се изживява на телес­но равнище.

Така и смъртта, в края на краищата, е само те­лесната форма на любовта, защото смъртта осъ­ществява тоталното отдаване и отказа от обосо­бената същност на аза (християнство). Смъртта обаче винаги е и начало на някаква промяна, начало на метаморфоза.

Във Вселената човек никога не може да направи нещо повече, освен да се научи да вижда - това оба­че е най-трудното. Развитието се основава единствено върху промяната в начина на виждане - всички външни функции винаги са само израз на новото виждане. Сравним ли, например, техническите постижения на нашето съвремие с развитието на техниката през Средновековието, ще открием разликата в това, че междувременно сме се научили да виждаме някои неизвестни преди закономерности и възможности. Самите закони и възможности са съ­ществували и преди десетки хиляди години, само че тогава човекът не ги е виждал. Хората обичат да си въобразяват, че създават нещо ново, затова гордо говорят за своите открития. При това пропускат да видят, че винаги само откриват закони, но никога не могат да ги създават. Потенциално всички мисли и идеи, неизменно са налице - човекът има нужда само от време, за да ги интегрира.

Колкото и обидно да звучи за всички онези, кои­то искат да оправят света, в този свят няма нищо за оправяне или за променяне, освен собственото виждане. И най-сложните проблеми, в края на краи­щата, непрестанно се свеждат до старата форму­ла: Опознай самия себе си! Това наистина е толкова болезнено и трудно, че ние винаги се опитваме да разбиваме най-заплетените теории и системи, за да опознаем и променим другите, условията и околната среда. При толкова много усилия, меко казано, не е лесно да се отхвърлят с един замах всички наду­ти теории и системи, всички старания и да се за­менят с простото понятие „себепознание". Поня­тието може да изглежда просто, но приложението и осъществяването му не е.

Във връзка с това Жан Гебзер пише: „Необходи­мата промяна на света и на човечеството в никакъв случай не може да се постигне с опити за опра­вяне на света. „Оправячите" на света, в борбата си за един, както те си мислят, по-съвършен свят от­бягват задачата да усъвършенстват себе си, те иг­раят обичайната, наистина човешка, но все пак жалка игра да изискват от другите онова, което са­мите те са прекалено лениви да свършат. Привид­ните успехи обаче, към които се стремят, не ги оневиняват за предателството, което вършат не само към света, но и към самите себе си." (Упадък и участие.)

Да усъвършенстваш себе си не означава нищо друго, освен да се научиш да виждаш себе си такъв, какъвто си! Да познаваш себе си не значи да познаваш своя аз. Азът се отнася към себе си като чаша вода към океана. Нашият аз ни разболява, нашето себе си е здраво. Пътят на изцелението е пътят от аз към себе си, от пленничеството към свободата, от полярността към единството. Когато оп­ределен симптом ни насочва към това, което още ни липсва (между другото) за да се приближим до це­лостта и единството, тогава трябва да се научим да виждаме липсващото (грешката) и така да го включваме в своята съзнателна идентификация. Тъл­куванията в книгата се стремят да насочат погле­да към това, на което обикновено никога не обръщаме внимание. Достатъчно е човек веднъж да го види, за да не го изпуска вече от очи и все по-пре­цизно да го следи. Само постоянното и внимателно наблюдение преодолява съпротивата, само то кара да нараства у нас онази любов, която ни е нужна, за да се интегрира новооткритото. Да се наблюдава сянката, значи тя да се просветява.

Напълно погрешна - но често разпространена - е реакцията да искаме да се отървем колкото е възможно по-бързо от принципа, открит в симптома. Така някой, който най-после е открил своята нео­съзната агресивност, може ужасен да запита: „Как да се освободя от тази ужасна агресивност?" От-говорът е: „Напротив, радвайте се, че я има!" Тък­мо „не искам да имам" води до образуването на сен­ки и ни прави нездрави - да виждаме присъствието на агресивността, означава да станем здрави. Кой­то смята това за опасно, пропуска, че един принцип не изчезва, когато отвръщаме поглед от него.

Няма опасен принцип - опасна е само небалансираната сила. Всеки принцип се неутрализира чрез своя противоположен полюс. Изолиран, всеки прин­цип е опасен. Само горещината, както и само сту­дът, също са врагове на живота. Изолираната бла­гост не е по-благородна от изолираната строгост. Единствено в равновесието на силите цари спокойс­твие. Голямата разлика между „света" и „мъдри­те" се състои в това, че светът винаги се опитва да осъществи единия полюс, докато мъдрите пред­почитат средата между полюсите. Който веднъж схване, че човекът е един микрокосмос, постепенно престава да се страхува да открива всички принци­пи също и у себе си.

Открием ли в един симптом липсващ принцип, достатъчно е да се научим да обичаме симптома, защото той вече осъществява онова, което ни лип­сва. Който постоянно и нетърпеливо чака изчезва­нето на симптома, все още не е разбрал концепци­ята. Симптомът живее принципа на сянката -одобряваме ли този принцип, трудно можем да се борим едновременно и със симптома. Тук е ключът. Акцентирането на симптома прави борбата излиш­на. Съпротивата предизвиква отпор. Симптомът изчезва най-рано тогава, когато е станал безразли­чен на пациента. Безразличието показва, че той е схванал и акцептирал валидността на принципа, който се проявява в симптома. Всичко това човек постига единствено чрез „вглеждане".

За да предотвратим недоразумения на това мяс­то, нека още веднъж да обърнем внимание, че тук говорим за съдържателното равнище на боледуването, но с това в никакъв случай не отричаме пове­дението на функционално равнище. Съдържателното анализиране на симптомите не трябва непре­менно да забранява, възпира или да прави излишни определени функционални мерки. Нашите занимания с полярността би трябвало вече да са изяснили, че всяко „или - или" ние заместваме с „както..., така и...". Така че в случай на перфорация на стомаха при нас проблемът не гласи: „Да тълкуваме или да се оперираме?" Едното не прави другото излишно, а напротив - особено смислено. Единствено операци­ята обаче скоро ще се окаже безполезна, ако пацие­нтът не е разбрал смисъла - само за себе си тълку­ването също скоро ще се обезсмисли, щом пациен­тът вече е мъртъв. От друга страна, трябва да се има предвид, че повечето симптоми не са животоопасни и поради това въпросът за функционални мерки не се поставя чак толкова неотложно.

Функционалните мерки никога не засягат тема­та „оздравяване - все едно дали действат или не. Оздравяването може да се осъществява само в съзнанието. Открит остава въпросът дали във всеки отделен случай един пациент успява да бъде честен към себе си или не. Опитът ни прави скептични. Дори хора, които цял живот са се стремили към осъзнаване и себеопознаване, все още проявяват по­разяваща слепота по отношение на себе си. В конк­ретния случай тук е и границата на възможности­те, човек ползотворно да приложи за себе си тълку­ванията на тази книга. Често ще се налага да се подлага на въздействието на процеси, които изиск­ват повече усилия и по-дълбоко проникване, за да стигне до това, което отначало не е искал да виж­да. Онези процеси, които трябва да пробият лично­то заслепение, днес се наричат психотерапия.

Смятаме за важно да се скъса със стария пред­разсъдък, че психотерапията била метод за лечение на хора с психически разстройства или психически симптоми. Този възглед може донякъде да се отнася за методи, пряко ориентирани към симптомите (например поведенческа терапия), но определено е неправилен за всички дълбиннопсихологически и трансперсонално ориентирани направления. От гледна точка на психотерапията няма „толкова здрав" човек, който наложително да не се нуждае от психотерапия. Терапевтът, специалист в об­ластта на личностното усъвършенстване Ървинг Полстър пише: „Терапията е твърде ценна, за да бъде отредена по право само за болния." Същата мисъл звучи при нас малко по-сурово, когато твър­дим: „Човекът, сам по себе си, е болен".

Единственият, емпиричният смисъл на нашето прераждане е осъзнаването. Странно е колко малко хората се интересуват от единствената важна тема на живота си. Не е ли парадокс фактьт, че хората полагат толкова много грижи и внимание за своето тяло, макар да е ясно, че един ден то ще стане жертва на червеите. Неизбежно един ден човек трябва да изостави всичко (семейство, пари, къща, слава). Единственото, което надживява гро­ба, е съзнанието, а за него човек най-малко се гри­жи. Осъзнаването е целта на нашето битие, на тази цел служи цялата Вселена.

Още от стари времена хората се опитват да създадат помощни средства за трудния път на осъзнаването и себеоткриването. Да си спомним за йога, дзен, суфизма, кабала, магията и други систе­ми - техните методи и упражнения са различни, но целта им е една: усъвършенстване и освобождаване на човека. От западното, научноориентирано съвре­менно становище за света възникнаха двете най-млади рожби, ориентирани към същата цел: психо­логията и психотерапията. Психологията, отначало заслепена от арогантността и дързостта на собс­твената си младост, не забеляза, че започва да изс­ледва нещо, което, под друго название, още много отдавна и далеч по-добре и по-точно се е знаело. Както на никое дете не може да се отнеме право­то на собствено развитие така и психологията трябваше да намери собствен опит и сега бавно си проправя път към общия поток на всички големи учения за човешката душа.

Пионери в това отношение са психотерапевтите, защото тяхната практическа работа коригира теоретичната едностранчивост значително по-бързо от статистиката и теорията на тестове­те. Така в днешно време, с приложението на психо­терапията, преживяваме бурно сливане на идеи и методи от всички култури, направления и времена. Навсякъде се води борба за нов синтез на многоб­ройните наследени с времето опити, по пътя към осъзнаването. Фактът, че при такива бурни проце­си се събира и много „отпадък", не би трябвало да ни обезкуражава.

За все повече хора сега психотерапията става подходящо помощно средство, чрез което съзнание­то им трупа опит и те свикват по-добре да опознават себе си. Психотерапията не води до просвет­ление - с това изобщо не би се справила никаква техника. Същинският път към целта е дълъг и тежък и Винаги проходим само за малцина. Всяка крачка, която води в посока към по-голяма съзнател­ност, е напредък в полза на закона за развитието. Би трябвало, от една страна, да не се прекалява с очакванията от психотерапията и, от друга, да стане ясно, че засега това е един от най-добрите методи, насочващ човека в стремежа му да бъде по-съзнателен и по-честен.

Когато говорим за психотерапия, неизбежно е, на първо място, да имаме предвид методиката,която самите ние от години прилагаме и наричаме „реинкарнационна терапия". След първата публикация на това понятие през 1976 г. в книгата ми „Преживя­ването на прераждането", то често беше заимствано и използвано за всички възможни терапевтични методи, което доведе до поразмиване на рамките му и до многообразни асоциации. Поради това смятаме за уместно да кажем няколко пояснителни думи за прераждането, макар да нямаме намерение да изясняваме конкретни подробности за тази те­рапия.

Всяка представа, която пациентът си създава за терапията, ще се превърне в пречка за него. Една представа стои винаги пред истината и замъглява виждането. Терапията е рисковано дело и трябва да се изживява също по такъв начин. Тя цели да изведе човека от неговото страхливо вцепенение и стре­меж към сигурност и да го увлече В процеса на преосъществяването. Извън това, не бива в никакъв случай да сковаваме терапията в каквато и да било схема, ако искаме да избегнем опасността тя да се плъзне покрай индивидуалността на пациента. По­ради всички тези причини ние даваме твърде малко конкретна информация за реинкарнационната терапия - ние не говорим за нея, ние я осъществяваме. Жалко е само, че този вакуум се запълва от предс­тавите, теориите и мненията на хора, които ня­мат понятие за нашата терапия.

От теоретичната част на нашата книга би трябвало вече да е станало ясно какво между друго­то не е реинкарнационната терапия: ние не търсим никакви причини за даден симптом в по-раншния жи­вот. Реинкарнационната терапия не е удължена във времето психоанализа или терапия на първоначалния вик. От това не следва, че в реинкарнационната те­рапия не се среща нито една техника, която да не намира приложение и в други терапии. Напротив, ре­инкарнационната терапия е твърде диференцирана концепция, която, на практическо равнище, има мяс­то в редица изпитани техники. Техническото много­образие, обаче, е само незаменимо оръжие на добрия терапевт, но то далеч не изчерпва терапията. Пси­хотерапията е нещо повече от приложна техника, затова тя почти никога не подлежи на изучаване. Съществената част на една психотерапия не се под­дава на описание. Голяма грешка е човек да смята, че е достатъчно точно да се подражава на външно­то протичане на процеса, за да се постигнат същи­те резултати. Формите са носители на съдържанието - съществуват обаче и празни форми. Психотерапията - както, естествено, всяка езотерична техника - бързо ще се превърне във фарс, ако фор­мите се изпразнят от съдържание.

Реинкарнационната терапия дължи името си на факта, че в нашата форма на терапия голямо мяс­то заема осъзнаването и преживяването на минали прераждания. Тъй като в работата, свързана с прераждане, много хора все още съзират нещо зрелищно само по себе си, мнозина пропускат, че осъзнава­нето на инкарнациите спада към формалнотехническата област на нашата терапия и в никакъв слу­чай не е самоцел. Единствено изживяването на инкарнации не е никаква терапия - също така, както и само викането не е терапия, но и двете терапев­тично могат да се въвеждат. Ние караме пациентите да осъзнават инкарнациите не защото смя­таме това за изключително важно, а ги използваме, защото засега не познаваме по-добро помощно сред­ство, за да постигнем нашата терапевтична цел.

В тази книга подробно изяснихме, че проблемът на човека е винаги в неговата сянка. Поради това срещата със сянката и нейната постепенна асимилация също е централна тема на реинкарнационната терапия. Нашата техника дава възможност обаче за среща с голямата, кармичната сянка, коя­то доста надраства биографичната сянка на този живот. Справянето със сянката наистина не е лес­но - но е единственият път, койтов8 края на кра­ищата води до изцеление в прекия смисъл на дума­та. Безсмислено би било да говорим повече за сре­щата със сянката и нейното интегриране, защото изживяването на дълбоки душевни реалности не може да се предаде с думи. Освен това, инкарнаци­ите предлагат възможност, трудно заместима с други техники, сенките да се изживеят и интегри­рат с пълна идентификация.

Ние не работим със спомени, а в изживяването инкарнациите стават настояще. Това е възможно, защото няма време извън нашето съзнание. Време­то е една възможност да се наблюдава как проти­чат процесите. Знаем от физиката, че времето може да се превръща в пространство - понеже пространство е другият начин да се разглеждат взаимозависимостите. Насочим ли това превръща­не към проблема на следващите една след друга инкарнации, от едно след друго става едно до друго или с други думи: от времевата верига на живота произлизат едновременни, пространствено паралел­ни животи. Обърнете внимание, че пространстве­ната интерпретация на преражданията нито е по-правилна, нито по-погрешна от времевия модел - и двата начина на наблюдение са легитимни, субективен ъгъл на виждане на човешкото съзнание (сравни: вълна и корпускула при светлината). Всеки опит да се изживее пространствено-едновременното вече превръща пространството отново във време. Един пример. В едно пространство едновременно - една до друга - текат различни радиопрограми. Искаме ли обаче да слушаме тези едновременно излъчвани програми, веднага възниква идеята за последователността. Тогава последователно ще настройваме ра­диоприемника на различни честоти и уредът ще ни постави в контакт с различните програми, в съот­ветствие с различните резонансни модели. Замес­тим ли в този пример радиоприемника с нашето съзнание, тук на мястото на съответния резонансен модел се проявяват отделни инкарнации.

В реинкарнационната терапия ние помагаме на клиента да се освободи временно от своята досе­гашна честота ( = досегашна идентификация), за да си осигури място за други резонанси. В същия мо­мент се проявяват други инкарнации, които се из­живяват със същото чувство за реалност, с което и дотогава човек се е идентифицирал. Тъй като „другите животи" или идентификации са налице па­ралелно и едновременно, те също могат да бъдат възприемани с всички сетивни възприятия. „Трета­та програма" вече не е по-отдалечена от първата или втората. И макар наистина в даден момент да можем да възприемаме винаги само едната от тях, можем по желание да превключваме. Аналогично превключваме „честотата на съзнанието" и така изменяме ъгъла на хрумването и на резонанса.

В реинкарнационната терапия ние съзнателно иг­раем с времето. Като че ли „напомпваме" време в отделните структури на съзнанието, чрез което те се разширяват и стават ясно видими - а като изпускаме отново времето, осигуряваме възможността да се изпита чувството, че всичко винаги принадлежи Към „тук" и „сега". Понякога се отправя упрек, че реинкарнационната терапия била безс­мислено ровене в по-раншния живот, и.че проблеми­те трябвало да се решават „тук" и „сега". Не ни е известна никаква друга терапия, която тъй безкомпромисно да елиминира всички проекционни плоскости и прехвърля отговорността за всичко върху индивида.

Реинкарнационната терапия се опитва да отпри­щи един психически процес - най-важното е самият процес, не интелектуалната квалификация и интер­претация на събитието. В края на книгата се спи­раме и на психотерапията, защото е широко разп­ространено мнението, че с психотерапия се лекуват само психически разстройства и симптоми. Когато все още са налице само чисто соматични симпто­ми, човек рядко се сеща за възможностите на пси­хотерапията. От гледна точка на нашия опит оба­че, тъкмо психотерапията е единственият метод, който действително обещава с успех да се лекуват телесни симптоми.

Обосновка за това тук, в края на книгата би била излишна. Който веднъж е разбил способността да вижда, че във всеки телесен процес и симптом на­мира израз психическа проява, той знае също, че единствено процесите в съзнанието могат да ни из­бавят от проблеми, станали видими в тялото. По­ради това ние не познаваме никакви индикации или противоиндикации на психотерапията. Познаваме само хора, които са болни и трябва да бъдат тлас­нати със своите симптоми към оздравяване. Да по­могне на човека в този процес на развитие и превръщане е задачата на психотерапията. В терапия­та ние се съюзяваме със симптомите на пациента и им помагаме да постигнат целта си - защото тя­лото винаги има право. Академичната медицина прави обратното - тя се съюзява с пациента против симптома. Ние винаги сме на страната на сян­ката и й помагаме да излезе на бял свят. Не Водим никаква борба срещу болестта и нейните симпто­ми, а се опитваме да ги използваме като повратна точка за оздравяването.

Болестта е големият шанс на човека, тя е него­во скъпоценно благо. Болестта е личен учител и во­дач по пътя към просветлението. Към тази цел во­дят различни пътища, в повечето случаи трудни и сложни - най-близкият и най-индивидуалният, обаче, обикновено пренебрежително се пренебрегва - болестта. Този път е най-малко податлив на себезаблуждения и илюзии. Поради това навярно е и тъй ненавиждан и мразен. Както с терапията, така и с тази книга ние искаме да извадим болестта от тяс­ната рамка на обичайните схващания във види­мостта на нейната истинска връзка с човешката същност. Който не е в състояние да направи заед­но с нас тази крачка в другата координатна систе­ма, неминуемо е разбрал погрешно всички наши схва­щания. Който обаче се научи да схваща болестта като път, пред него ще се открие цял един свят с нови прозрения. Общуването с болестта не прави живота нито по-прост, нито по-здрав; ние искаме по-скоро да вдъхнем смелост - да се погледнат чес­тно в очите конфликтите и проблемите в този по­лярен свят. Искаме да премахнем илюзиите от този враждебен или конфликтен свят, който смя­та, че върху основата на нечестността може да се създаде земен рай.

Херман Хесе казва: „Проблемите не са тук, за да се решават, те са само полюсите, между които се създава необходимото за живота напрежение." Решението е оттатък полярността - за да стигне до­там, обаче, човек трябва да съедини полюсите, да примири противоречията. Това трудно изкуство на съединяване на противоположностите се удава само на този, който се е запознал с двата полюса. За това човекът трябва да бъде готов смело да преживее всички полюси и да ги интегрира. „Solve et coagolа" се казва в старите писания: раздели и свържи. На първо място трябва да се научим да разли­чаваме и да преживяваме разделянето и разцеплени­ето, преди да пристъпим кьм голямото дело на цимичната сватба, на съединяването на противопо­ложностите. Така човек първо трябва да слезе ниско долу в полярността на материалния свят, в телесността, болестта, греха и вината, за да намери в най-тъмната нощ на душата и в най-дълбокото отчаяние онази светлина на прозрението, която ще го направи способен да осъзнае своя път през стра­дания и мъки като смислена игра, помогнала му да се намери отново там, където винаги е бил: в един­ството.

Познах добро и зло,

грях и добродетел, правда и неправда;

съдих и ме съдиха;

минах през раждане и смърт,

радост и мъка, рай и ад;

и накрая разбрах,

че аз съм във всичко

и всичко е в мен.

Ажрат Инайат Хан

Списък на психичните съответствия на органите и частите на тялото