Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке

Заекване

На това място би трябвало да си припомним всичко онова, което прочетохме в главата за миг­рената - символите на „долу" и „горе". Пелтекът се опитва да стесни гърлото си колкото е възможно повече като проход, за да може да контролира какво се надига отдолу нагоре, съответно - какво иска да се изкачи от подсъзнанието в свръхсъзнанието. Това е същият принцип за самозащита, който откриваме в старите укрепителни съоръжения, снаб­дени със съвсем малки и добре охранявани портички. Такива добре охранявани портички и проходи (грани­ци, врати на зали и т. н.) винаги допускат да се по­лучи задръстване и пречка на потока (в случая от хора). Пелтекът контролира гърлото си, защото се страхуба от онова, което се изкачва отдолу и се стреми да бъде осъзнато - той го сподавя в гърло­то си.

Познаваме израза под пояса: с това се има предвид всъщност „отблъскващата и нечиста" сексуална област. Поясът служи като граница между опас­ната „долна" област и позволената и чиста „гор­на". Заекващият е вдигнал тази граница чак до гърлото, защото за него цялата телесност е застра­шителна, той смята само главата за ясна и чиста. Подобно на мигренозния пациент и пелтекът из­тиква своята сексуалност в главата и така се получават спазми както долу, така и горе. Той не иска да се отпусне, да се открие за изискванията и поривите на тялото, чийто натиск става толкова по-силен и вдъхващ страх, колкото по-дълго те се потискат. Накрая симптомът на заекването се изтъква като причина за трудности в общуването и партньорството - и така омагьосаният кръг отново се затваря.

Неизменното наличие на задръжки у заекващите деца се тълкува като последствие от заекването. Всъщност то е само израз на тези задръжки: дете­то е потиснато и това се проявява в заекването. Заекващото дете се бои да даде воля на нещо напи­ращо - то спъва неговия поток, за да може да го контролира по-добре. Дали ще наречем това напира­ща сексуалност или агресивност, или ще използваме други изрази, когато се отнася за дете, е без значе­ние. Заекващият не изказва свободно онова, което му идва отвътре. Говорът е средство за изразява­не. Но когато се оказва натиск върху това, което блика отвътре навън, значи се проявява страх да бъде изразено. Човекът вече не е открит. Успее ли пелтекът да се разкрие истински, от него ще се из­лее мощна река от секс, агресия и говор. Когато се изкаже всичко неизказано, повече няма оснобание за заекване.

Трябва да ни стане ясно, че винаги има нещо, ко­ето на пръв поглед се приближава към нас отвън и че винаги можем да изтълкуваме това нещо като „причина". Тази причинна интерпретация, все пак, е само една възможност да се разглеждат взаимовръз­ките и в тази книга ние сме решили да заменяме една привична гледна точка с друга, също възможна, или да я допълваме. Когато поглеждаме в огледало­то, отразеният в него образ привидно също идва отвън, но всъщност той не е причина за външния ни вид. При грип вирусите ни атакуват отвън, и в тях ние съзираме причината. При пътно произшес­твие пияният шофьор е онзи, който е прекъснал пътуването ни, и вече виждаме в негово лице причи­ната за катастрофата. На функционално равнище винаги има обяснение. Но то не пречи да тълкуваме случката и на друга съдържателна плоскост.

Законът за резонанса се грижи за това никога да не можем да влезем в контакт с нещо, с което ня­маме нищо общо. Все пак функционалните взаимовръзки са вещественият посредник, необходим за една проява на корпорално, телесно равнище. За да нарисуваме картина, се нуждаем от платно и бои -но те не са причина, а само веществени посредни­ци, с чиято помощ художникът придава съответна форма на вътрешната картина. Би било глупаво да се откажем да тълкуваме изказа на картината с ар­гумента, че боите, платното и четката са действи­телните причини за нея.

Ние си търсим злополуките така, както си тър­сим „болестите" и при това не се стряскаме от нищо, което би могло да ни послужи като причина. Но отговорността за всичко, с което се сблъскваме в живота винаги, носим самите ние. Тук няма изключения - ето защо можем да престанем да ги търсим. Когато някой страда, винаги страда само от себе си (независимо от тежестта на страданието!). Всеки е едновременно и извършител, и жерт­ва. Докато човек не открие и двете в себе си, е не­възможно да бъде излекуван. По силата, с която хората ругаят проектирания навън „виновник", може лесно да се отсъди колко много ненавиждате винов­ниците в себе си. Тук липсва разбирането, което позволява да бъдат обединени в едно образите на извършителя и на жертвата.

Прозрението, че злополуките са несъзнателно мо­тивирани, не е ново. Още Фройд в книгата си „Психотерапия на всекидневието" е представил нещаст­ните случаи като резултат от неосъзнато намере­ние, наред със забравянето, губенето на предмети и други подобни дребни неудачи. Оттогава психосоматичните изследвания са успели да докажат и в ста­тистически смисъл съществуването на т. нар. „личност, предизвикваща злополуки". Под това се разбира една специфична структура на личността, която е предразположена да разработва конфликти­те си под формата на нещастни случаи. Още през 1926 г. немският психолог К. Марбе е издал книга със заглавие „Практическа психология на катастрофите и трудовите злополуки", в която е изложил наблюде­нията си, че човек, претърпял една злополука, ще претърпи с по-голяма вероятност и нови, в сравне­ние с онзи, който никога не е бил жертва на нещас­тен случай.

В основополагащия труд на Александър върху психосоматичната медицина, публикуван през 1950 г., откриваме следните бележки по темата: „Едно проучване на пътно-транспортните произшествия в Кънектикът показало, че в продължение на шест години една малка група (само 3,9 на сто от заме­сените в пътни произшествия) шофьори са предиз­викали 36,4 на сто от всички катастрофи. Едно го­лямо предприятие, в което работели много водачи на камиони, се разтревожило от високите цени, зап­лащани за ремонт на катастрофиралите коли, и направило проучване за причините за злополуките, за да намали тяхната честота. Между другото, били проучени трудовите характеристики на отдел­ните шофьори и в резултат на това претърпелите най-много катастрофи били назначени на други мес­та. С тази проста мярка предприятието успяло да намали броя на катастрофите до една пета от пър­воначалния им брой. Но най-интересното в това проучване било, че шофьорите с висок коефициент на катастрофи запазили склонността си да ги предизвикват и на новата си работа. Това недвусмисле­но показва, че съществува нещо като предразположени към злополуки хора и че въпросните индивиди запазват това си качество при всякакъв вид дей­ност, включително и във всекидневния живот" (Александър, „Психосоматична медицина").

По-нататък: Александър стига до извода, че „в повечето нещастни случаи се съдържа елемент на преднамереност, макар това намерение едва ли е осъзнато. С други думи: повечето злополуки са не­съзнателно мотивирани". Този поглед към по-стара­та литература по психоанализа, между другото, по­казва, че наблюдението ни върху злополуките в ни­какъв случай не е ново и че е необходимо много дъл­го време, докато определени (неприятни) истини проникват (ако изобщо това стане!) до съзнанието на обществото.

В по-нататъшните ни разсъждения ни интересу­ва не толкова описанието на определена „личност, предизвикваща злополуки", колкото, преди всичко, значението на самата злополука, когато тя се случ­ва в живота ни. Дори и даден човек да не е типич­на личност, предизвикваща злополуки, в станалия не­щастен случай все пак е скрито някакво послание -целта ни е да ви научим да го разбирате. Ако в жи­вота на един човек инцидентите следват един след друг, това само показва, че този човек не е решил съзнателно проблемите си и така поуките, които си вади по принуда, ескалират. Това че някой осъщес­твява корекциите си най-напред в злополуките, съо­тветства на т. нар. „locus minoris resistentiae” при други хора. Една злополука директно и драстично поставя под въпрос начина на действие, постъпки­те и поетия житейски път на човека. Тя е цезура³ в живота и от тази гледна точка трябва да се анализира. При това цялото протичане на злополуката би трябвало да се разглежда като театрална пиеса и да се направи опит за разбиране на точната й структура, като се свърже с обстоятелствата, при които човек живее. Злополуката е карикатура на собствената проблематика - точно толкова сполучлива и толкова болезнена, колкото всяка карикатура.