Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке

Сетивни органи

Да се опитаме последователно да докажем това невероятно твърдение. Как функционира нашето възприятие? Всеки акт на сетивното възприятие може да се сведе до информация, която да получава чрез трептения на частици. Например наблюдаваме желязна пръчка и виждаме черния й цвят, чувства­ме студенината на метала, усещаме типичната му миризма и неговата твърдост. Нагреем ли с газова горелка металната пръчка, виждаме как тя проме­ня цвета си и започва да се нажежава до червено, усещаме излъчваната горещина, можем да проверим и видим новата й гъвкавост. Какво се случва? При­даваме само енергия на желязната пръчка, вследст­вие на което се увеличава скоростта на движение на нейните частици. Нарасналата скорост на час­тиците променя възприятията ни, които вече оп­ределяме като „червено", „горещо", „гъвкаво" и т. н.

От това става ясно, че цялостното ни възприя­тие се основава върху трептенето на частици и промяната на неговата честота. Частиците дости­гат до специфични рецептори на нашите сетива и възбуждат там дразнения, които посредством електрохимични импулси по нервната система се препра­щат до нашия мозък и там създават цялостен образ, който наричаме „червено", „горещо", „ароматно" и т. н. Навлизат частици - излизат комплексни възприятийни модели; между тях лежи процесът на преработката на информацията. Ние вярваме, че фактически съществуват комплексни образи, които на­шето съзнание си изработва от информацията на частиците. Тькмо тук грешим. Навън има само час­тици, но точно тях все още никога не сме забеляза­ли със сетивата си. Действително, нашето възприя­тие се основава върху съществуването на частици, обаче ние не можем да възприемаме частиците. Всъщност сме заобиколени само от нашите субективни образи. Смятаме, че други хора (има ли ги изобщо?) възприемат същото, в случай че използват същите думи за изразяване на възприятието като нас. Въпреки това двама души никога не могат да ус­тановят дали виждат същото, когато говорят за „зелено". Ние сме неизменно сами в кръга на своите собствени образи, но полагаме много усилия да избег­нем срещата с тази истина.

Образите изглеждат истински - точно толкова истински като на сън, но само докато сънуваме. Един ден човек се разбужда от съня, който е съну­вал с отворени очи, за да установи със смайване, че нашият свят, смятан за истински, се разтапя в ни­щото - само, мая, илюзия, воал, който забулва пог­леда за същинската действителност. Следилият на­шата аргументация може да възрази, че околната среда може би не съществува във формата, в каквато я възприемаме, но все пак външният свят, като такъв, съществува и се състои именно от частици. Това също е заблуда, защото на равнището на частиците не може да се намери границата между аз и не-аз, между вътре и вън. На частицата не й личи дали принадлежи към мен или към околната среда. Тук няма граница. Тук всичко е едно.

Точно това има предвид старото езотерично уче­ние като твърди, че „микрокосмос = макрокосмос".

Това „равно на" важи с математическа точност. Аз (его) е илюзията, която съществува като изкуствена граница само в съзнанието, докато човек се нау­чи да жертва този аз, за да открие за своя изнена­да, че опасението „да си сам" всъщност е „да си едно с всичко". Пътят към това единение - пътят към обричане в единение - е дълъг и труден. На първо място чрез петте си сетива ние сме обвър­зани с този привиден свят на материята, както Христос е бил прикован към кръста на материалния свят с пет рани. Този кръст може да бъде превъз­могнат само когато човек го поеме върху себе си и го превърне във возило към „прераждане на духа".

В началото на тази глава казахме, че сетивните органи са прозорците на душата ни, през които наб­людаваме самите себе си. Това, което наричаме околна среда или външен свят, са отражения на на­шата душа. Едно огледало ни дава възможност да разглеждаме самите себе си и да се опознаваме по-добре, защото ни показва също и онези сфери от нас, които без околния път на отражението изоб­що не бихме могли да съзрем. Тази наша „околна сре­да" е най-грандиозното помощно средство по пътя на самоопознаването. Тъй като гледката в това ог­ледало не винаги е твърде радваща - понеже в него става видима и нашата сянка, - ние много държим да отделим от себе си външното и да подчертаем, че „в случая определено нямаме нищо общо с това". Само че тук ни дебне опасност. Ние проектираме своето специфично битие навън и вярваме в авто­номността на своята проекция. След това пропускаме да си вземем обратно проекцията и така започва периодът на социалната дейност, при която всеки помага на другия, но никой на себе си. По пътя на осъзнаването ние се нуждаем от отражението през външното. Не бива обаче да пропускаме да взе­мем обратно в себе си проекциите, ако искаме да останем здрави. Еврейската митология ни предава тази взаимозависимост образно със сътворението на жената. От съвършения, андрогинен човек Адам се взема една страна (в превода на Лутер „ребро") и на тази страна се придава формална самостоя­телност. По този начин Адам се лишава от една­та си половина, която открива в проекцията като човека отсреща. Той вече не е здрав и може да се из­лекува отново само ако се съедини с онова, което му липсва. Но това може да стане само по околния път на външното. Пропусне ли човек постепенно отново да интегрира в своя жизнен път онова, което възприема отвън, поддавайки се на привлека­телната илюзия да вярва, че външното няма нищо общо с него, тогава съдбата започва постепенно да възпрепятства възприемането.

Възприятие означава да се взема под внимание ис­тината. Това става само когато във всичко, което възприема човек, опознава и самия себе си. Забрави ли това, прозорците на душата, сетивните органи, постепенно се замъгляват, стават непроницаеми, и така принуждават човека окончателно да насочи възприятието си навътре. Според това колко от сетивните органи вече не функционират правилно, човек се приучва да се взира навътре, да вниква на­вътре, да се вслушва в себе си, да се опомня. Чове­кът е принуден да се обърне към самия себе си.

Има медитационни техники, с които това вникване в себе си става доброволно. Медитиращият затваря с пръстите на двете си ръце вратите на своите сетива: ушите, очите и устата и медитира чрез съответните вътрешни сетивни възприятия, които с известни упражнения се проявяват като вкус, цвят и тон.