Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке

Очите

Най-честите смущения в областта на зрението са късогледството и далекогледството. Късогледст­вото се проявява преди всичко през юношеството, а далекогледството - на старини. Това разпределе­ние е близко до ума, защото младежта най-често вижда само собственото си тясно обкръжение и за­това й липсва общият и широк поглед. Старостта е по-отдалечена и дистанцирана от нещата. Анало­гично и паметта на възрастния човек забравя близки събития, за сметка на което притежава отлич­ната способност да си спомня със завидна точност отдавна отминалото.

Късогледството разкрива това недоразумение. То принуждава човека да оглежда по-отблизо собстве­ния си свят и да приближава точката на най-ясно­то виждане до собствените си очи, до собствения си нос. Така на физическо равнище късогледството показва силна субективност - но на нея й липсва себепознание. Истинското себепознание непременно излиза от рамките на собствената субективност. Ако някой не може да вижда (или вижда лошо), уточняващият въпрос е: „Какво не иска да види той?" Отговорът винаги гласи; „Себе си."

Колко силна е съпротивата на човек да се види такъв, какъвто е, може лесно да се отчете по дио­птрите на очилата му. Очилата са протеза и съо­тветно измама. Те са целесъобразна корекция, коя­то изкуствено компенсира състоянието на зрение­то и като че ли всичко вече е наред. Тази измама в значителна степен се засилва при контактните лещи, защото фактът „лошо зрение" допълнително се замазва. Да си представим, че за една нощ могат да се отнемат очилата и контактните лещи на всички хора. Какво ще се случи тогава? Изведнъж животът би станал много по-правдив. Веднага би се разбрало как някой вижда света и себе си и - което е много по-важно, - засегнатите сами щяха да изпитат резултата от своята неспособност да виждат нещата такива, каквито са. Някаква полза може да има единствено от онзи недъг, който човек изпита на свой гръб. Така някой би могъл изведнъж да осъз­нае колко „неясна" е представата му за света, кол­ко „мъгляво" вижда околните и колко е тесен него­вият кръгозор. Може би очите на някои ще се отворят и те ще погледнат по-правилно на нещата, иначе как човек с нарушено зрение ще стигне няко­га до прозрение?

Въз основа на жизнения опит възрастният човек би трябвало да е придобил мъдрост и да е разширил своя хоризонт. За съжаление мнозина постигат широк поглед само на физическо равнище: далекогледство. Далтонизмът издава слепота за многообрази­ето и пъстротата на живота. От него страдат хора, които виждат света черно-бял и обичат уравниловките; с една дума - безцветни хора.

Точно така стои въпросът с полярността. Човека трябва да умее да вижда двата полюса като един образ (например вълна и частица - свобода и детер-минизъм - добро и зло). Ако не успее и между двата образа зейне пропаст, той изключва единия начин на виждане (потиска го) и става едноок. Кривогледият човек в действителност е едноок, тъй като обра­зът от другото око се потиска от мозъка, което води до загуба на представата за измеренията и до едностранчив светоглед.

При „зеленото перде" (глаукома) поради повишено налягане на очните дъна се стига до нарастваше ограничаване на зрителното поле, до тунелно виждане. Светът се наблюдава като с конски наочници Обзорът се губи и човек възприема само произволен отрязък. Зад това се крие психическото притеснение от неизплаканите сълзи (налягане на очни дъна).

Най-екстремната форма на не искам да виждам е слепотата. Мнозинството от хората смятат слепотата като най-тежката загуба на физическо равнище. Слепият окончателно е лишен от външна та проекционна плоскост и е принуден да гледа навътре. Физическата слепота е само последната проява на същинската слепота, за която става дума: слепотата на съзнанието.

Преди няколко години в САЩ на млади слепи хора беше възстановено зрението, благодарение на нова оперативна техника. Резултатът в никакъв случай не беше щастлив; повечето оперирани не свикнаха с промяната и не можаха да се справят в този нов за тях свят. Този опит, естествено, може да бъде ана­лизиран и обясняван от най-различни гледни точки. За нашия начин на разсъждение е важно единствено разбирането, че с функционални мерки могат наис­тина да се изменят функции, но не и да се премах­ват проблеми, които се проявяват само в симпто­мите. Като се абстрахираме от мисълта, че всеки вид недъг е неприятно смущение, което трябва да се отстрани или компенсира колкото може по-бър­зо и по-незабележимо, можем да извлечем и полза от него. Първо трябва да се оставим да бъдем смуте­ни от смущението, настъпило в обичайния рутинен живот, трябва да се оставим да бъдем възпрепят­ствани от препятствието да живеем и занапред така, както сме свикнали. Тогава болестта става път и води към изцеление. Тогава, например, и сле­потата може да ни научи да виждаме истински и да ни отведе до по-висше прозрение.