Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке



страница10/22
Дата17.02.2017
Размер2.17 Mb.
#15146
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   ...   22

Ушите


Да се вслушаме най-напред отново в някои словосъ­четания и формулировки, в които използваме образ­но думите уши и слушам: Мед ми капе от устата, мед му влиза в ухото; По-малко говори, повече слу­шай - за това имаш две уши и една уста; отваряй си ушите, нямаш ли уши? изслушвам го; той се вслу­ша в молбата ми; послушен съм; послушание. Всич­ки тези формулировки ни показват ясното отношение на ушите към темата: допускам до себе си, „пасивен съм" (слушам) и към послушанието. В сравнение със слушането, виждането е много по-активен начин на възприемане. По-лесно е активно да поглед­нем настрани или да си затворим очите, отколко­то да си запушим ушите. Способността да се слу­ша е физически израз на послушанието и на покорс­твото. Дете, което не е послушно, питаме: „Не чу­ваш ли какво ти се казва?" Който уж не чува доб­ре, не иска да бъде послушен. Такива хора просто се правят, че не дочуват онова, което не искат да чуят. Проява на известен егоцентризъм е да не из­слушваш другиго, да не допускаш нищо повече в себе си. Не достигат смирение и готовност човек да е послушен. Точно така стои въпросът и с така наре­чената шумова глухота, т.е. увреждане на слуха под въздействието на високи децибели. Сама по себе си силата на звука не вреди, вреди психическата съпро­тива срещу шума; „Не искам да допусна до себе си" води до „Не мога да допусна до себе си". Честите възпаления и болките в ушите при децата се проя­вяват във възрастта, през която децата трябва да се учат на послушание. От глухота, в известна сте­пен, са засегнати повечето стари хора. Старческа­та глухота, също както отслабеното зрение, сковаването и неподвижността спадат към соматични­те възрастови симптоми и всички те са прояви на тенденцията човек да става все по-непреклонен и по-неотстъпчив на старини. Старият човек губи най-често способността за приспособяване и гъвка­вост и все по-малко е готов да слуша. Скицираното развитие наистина е типично за старостта, но не е наложително. Възрастта само изостря още нере­шените проблеми и прави човека честен в същата степен, както и болестта.

Срив на слуха наричат внезапно настъпваща, обикновено едностранна загуба на слух във вътреш­ното ухо: частична до пълна глухота (по-късно е възможно оглушаване и с второто ухо). За да може да се анализира сривът на слуха, важно е да се разг­леда точно актуалната жизнена ситуация, при която е настъпил. Сривът на слуха е призив да се вслушваме навътре и да следваме вътрешния си глас. Оглушава само онзи, който отдавна вече е глух за своя вътрешен глас.



Очни заболявания

Който има проблеми с очите или със зрението, на първо място би трябвало за един ден да свали своите очила (или контактни лещи) и да изживее така създадената правдива, истинска жизнена ситуация. След това подробно опишете преживяното като си дадете сметка за начина по който сте виждали и изживели света, какво сте могли и какво не сте могли да направите, какво ви е попречило, как сте се справили с окръжаващата среда и т. н. Такьв пис­мен отчет би трябвало да ви даде достатъчно ма­териал, за да видите, да разберете по-добре ваше­то поведение, света и... себе си. По принцип би трябвало да проучите още следните въпроси:

1. Какво не искам да виждам?

2. Моята субективност пречи ли на самопознанието ми?

3. Пропускам ли да опознавам себе си чрез събития­та, които се случват около мен?

4. Използвам ли способността си да виждам за по-дълбоко прозрение?

5. Страхувам ли се да виждам проблемите в тяхната острота?

6. Мога ли изобщо да понасям да виждам нещата такива, Каквито са?

7. Към коя сфера от моето специфично битие не ми се иска да поглеждам?

Ушни заболявания

Който има проблеми с ушите, или със слуха, най-добре е да си постави тези въпроси:

1. Защо не съм готов да изслушам някого?

2. Кого или какво не искам да слушам?



  1. Уравновесени ли са у мене двата полюса - егоцентризъм и смирение?


6

Главоболие
ГЛАВОБОЛИЕТО е известно едва от няколко столетия; в по-ранните култури не е било позна­то. Особено разпространено е в цивилизованите страни, където 20 на сто от „здравите" заявяват, че страдат от главоболие. Според статистиката жените са засегнати малко по-често, а „висшите слоеве" са „свръхпредставени" при този симптом. Всичко това няма да ни учуди много, ако се опита­ме да си поблъскаме главата над символиката на главата. Съвършено ясна е полярността на главата спрямо тялото. Тя е най-висшата инстанция на на­шата телесна институция. Главата олицетворява горното, докато тялото е израз на долното.

Главата смятаме за мястото, където домуват разсъдъкът, разумът и мисленето. Който не мисли с главата си, действа неразумно. Някому може да се завърти главата, друг не е с трезва глава. Ирационални чувства като любовта, естествено най-вече застрашават главата - повечето хора поради това дори си губят ума (имала глава да пати). Има оба­че и някои особено твърдоглави наши събратя, кои­то никога не рискуват да си загубят главата, дори когато с главите си стени пробиват. Много наблю­датели предполагат, че тази неуязвимост би могла да се обясни с дебелите им тъпи глави, но научно това по никакъв начин не е доказано.

Главоболието, усещано като напрежение в череп­ната кухина, е субакутно започваща, дифузна, обик­новено напираща болка, която може да се проточи с часове, дни и седмици. Болката вероятно възниква поради твърде високата степен на напрежение в кръвоносните съдове. Обикновено синхронно с гла­воболието се наблюдава силно пренапрягане на че­репната мускулатура, както и на мускулите в об­ластта на раменете, тила и шийните прешлени. Често главоболието с напрежение в черепната кухи­на настъпва в житейски ситуации, при които чове­кът е под голямо физическо и психическо напрежение или в критични за кариерата му ситуации, кои­то го заплашват с прекалено високи изисквания.

„Пътят нагоре" е онзи, който лесно води до свръхизтъкване на горния полюс, на главата. Зад главоболието често откриваме човек с големи амбиции и претенции за перфекционизъм, който се опит­ва да наложи своята воля (с глава да пробие стена­та). В такива случаи амбициите и болезненият стремеж за власт твърде лесно се изкачват в глава­та, защото този, който едностранчиво обръща вни­мание само на тази област, който възприема само рационалното, разумното и интелектуалното и се е посветил на тях, губи своята „връзка с долния по­люс", а заедно с това и своите корени, които един­ствено могат да му дадат опора в живота. Главата му ще се пръсне. Изискванията на тялото и неосъз­натите му функции, според историческото си разви­тие, са по-стари от способността за разумно мис­лене, която, заедно с развитието на кората на главния мозък, е късна придобивка на човека.

Човекът притежава два центъра: сърце и мозък - чувства и мислене. Човекът в нашето съвремие и нашата културна среда разви в особена степен мо­зъка си и поради това се намира в постоянна опас­ност да пренебрегне своя втори център - сърцето. До никакво решение на въпроса няма да стигнем сега обаче, ако изведнъж запратим по дяволите мис­ленето, разума и главата. Нито един от двата цен­търа не е по-добър или по-лош. Човек не бива да взе­ма решение в полза на единия срещу другия, а тряб­ва да се стреми към равновесие.

Онези, които си товарят прекалено корема са също толкова нездрави, както и тези с претоварени глава. Все пак, нашата култура толкова много поощри и разви полюса на главата, че по-скоро има­ме дефицит на долния полюс.

Като допълнителен проблем възниква въпросът в какво влагаме дейността на нашия разум. В повече­то случаи използваме рационалните си мисловни функции, за да подсигурим своя аз. Посредством причинния образец на мислене се опитваме все по-добре да се подсигурим срещу съдбата, за да изгра­дим превъзходството на своя аз. Такова начинание, в края на краищата, винаги е обречено на провал. Както стремежа на кулата във Вавилон, то в най-добрия случай води до хаос. Главата не бива да се прави на самостоятелна и да се опитва да върви без тялото, без сърцето. Когато мисленето се отдели от долното, то се отделя от корените. Функцио­налното мислене на науката, например, е мислене без корени, на него му липсва обратната връзка с първопричината. Човек, който следва своя­та глава, изкачва шеметни височини, без да е закот­вен в долното. Не е чудно, че в такъв случай някому главата бучи. Тя бие тревога.

Главата реагира с болка най-бързо от всички ор­гани. Във всички други органи трябва да протекат първо много по-дълбоко проникващи изменения, до­като се обади болката. Главата е най-чувствител­на и първа предупреждава. Нейната болка показва, че нашето мислене е погрешно, че неправилно го насочваме, че преследваме съмнителни цели. Тя бие тревога, когато си блъскаме главата с безплодни размишления над какви ли не „измислени" ситуации, каквито изобщо няма. Човекът не може да се подсигури в нищо по време на своята материална форма на съществуване, с всеки опит, който пред­приема в тази посока той всъщност само става смешен.

Човекът винаги си блъска главата над абсолютно маловажни неща; докато му гръмне главата. Напрежението се намалява с отпускане, което е просто друга дума за пускам (на свобода). Когато главата бие тревога чрез болката, крайно време е човек да се освободи от магарешкия инат на „аз искам", от всяка амбиция, която го тласка да се издига нагоре, от всяко твърдоглавие и всяка вманиаченост. Край­но време е той да насочи погледа си надолу и да си припомни своите корени. Не може да се помогне на тези, които години наред притъпяват предупреди­телния сигнал с обезболяващи таблетки; те си сла­гат главата в торбата.

Мигрена


„При мигрената (хемикрания) става дума за главо­болие, което се появява на пристъпи, обикновено в едната половина на черепната кухина и може да се придружава от смущения в зрението (чувствител­ност към светлина, скотом, затруднено виждане с блещукания) и в стомаха и червата, като повръща­не и диария. Пристъпът обикновено трае няколко часа, съпътстван с депресивни настроения и разд­разнителност. При кулминацията на мигренозния пристъп е налице натрапчиво желание човек да бъде сам и „да се оттегли в тъмна стая или в легло" (Бройтигам). В противовес на главоболието с напрежение в черепа, при мигрената, след първите спаз­ми, се стига до силно разширяване на кръвоносните съдове в мозъка. Гръцката дума за мигрена хемикра­ния дословно значи полуглавие и ни насочва съвсем директно към едностранчивостта на мисленето, което срещаме у пациента с мигре­на, в съвсем аналогична форма като при главоболи­ето с напрежение в черепа.

Всичко казано във връзка с това е валидно и за мигрената, но е модифицирано в един съществен пункт. Докато страдащият от главоболие с напре­жение в черепа се опитва да отдели главата си от тялото, пациентът с мигрена измества една тема на тялото в главата и се опитва да я изживее там. Тази тема е сексуалността. Мигрената винаги е сексуалност, пренесена в главата. Главата добива функциите на долна част на тялото. Това размест­ване съвсем не е толкова голямо отклонение от правия път, тъй като областта на гениталиите и главата имат аналогична взаимна връзка помежду си. Това са двете части на тялото, които приютя­ват отворите на човешкото тяло.

В сферата на сексуалността на отворите на тя­лото се отрежда голяма роля (любов = допускам в себе си; на физическо равнище това може да се осъ­ществи само там, където тялото може да се от­варя!). Открай време народът свързва устата на жената с нейното влагалище (например сухи устни!) и носа на мъжа с неговия член, като се опитва от едното да вади заключение за другото. При оралния секс най-ясни стават връзката и взаимозаменяе­мостта между корем и глава. Корем и глава са по­ляризирани и зад тяхната противоположност стои тяхната съвместност - както горе, така и долу. Колко често главата, като заместител, заема мяс­тото на корема, личи ясно при изчервяването. В не­ловки ситуации, които почти винаги, повече или по-малко, имат дълбоко сексуален характер, кръвта ни нахлува в главата и се изчервяваме. Същото измес­тване от гениталиите в главата срещаме и при им­потентността. При полово сношение колкото повече мислите на мъжа се въртят в главата, толкова по-сигурно е, че ще му липсва потентност в ко­рема, което има фатални последици. Същото изместване използват сексуално незадоволените хора, ко­ито, като компенсация все повече ядат. Мнозина се опитват да утолят своя глад за любов през устата и никога не се насищат. Посочените примери би трябвало да са достатъчни, за да осъзнаем аналоги­ята между корем и глава. Пациентът, страдащ от мигрена (по-често това са пациентки), винаги има проблеми със сексуалността.

Както вече в друг контекст неколкократно под­чертахме, по принцип има две възможности да се отнесем към проблемите в дадена област: можем или да изтласкаме и потиснем (да изолираме) тази област, или пък демонстративно да я свръхкомпенсираме. Двете възможности външно изглеждат на­истина твърде различни, обаче те са само полярни­те възможности за изразяване на едно и също зат­руднение. Когато човек се страхува, той може да се вцепени или пък да снове като обезумял напред-назад. И двата случая изразяват слабост. Така и при пациентките с мигрена срещаме такива, които то­тално са прогонили сексуалността от своя живот („това не ме засяга"), както и такива, които се опитват да изложат на показ своите „ах, толкова разпуснати връзки в сексуално отношение". Общото между едните и другите е, че имат проблем със сво­ята сексуалност. Не си ли признава човек този проблем - или защото си внушава, че изобщо него не го засяга, или защото той изобщо отрича същест­вуването на какъвто и да било проблем със секса, както всеки може да се увери, проблемът се изтласква в главата и се обажда отново като мигрена. Тук човек може да преработва проблема на по-високо равнище.

Мигренозният пристъп е оргазъм в главата. Про­тичането е идентично, само че мястото е по-високо. Както при сексуалната възбуда кръвта се стича в областта на гениталиите и в кулминационната точка напрежението се преобръща в отпускане, така протича и мигрената: кръвта нахлува в глава­та, създава се чувство на притискане, напрежението се покачва и преминава във фазата на отпускане (разширяване на съдовете). Всички дразнения мо­гат да предизвикат пристъпи на мигрена: светлина, шум, течение, време, вълнение и т. н. Характерна черта на мигрената също е и това, че известно време след пристъпа болният изпитва наслада от чувството на благоразположение. При кулминацион­ната точка на пристъпа той предпочита да бъде в тъмна стая или в леглото..., но сам.

Всичко това напомня за сексуалната тема, както и за страха тази тема да се разисква с друг човек на адекватна плоскост. Още през 1934 г. Е. Гутхайл описва в едно психоаналитично списание болен, чии­то пристъпи на мигрена преставали след сексуален оргазъм. Понякога пациентът имал няколко оргазма, преди да настъпи отпускането и да се освободи от пристъпа. Към нашите разсъждения пасва и наблю­дението, че сред съпътстващите симптоми у паци­ента, страдащ от мигрена, на първо място се нареждат смущения в храносмилането и запек. Човек долу е затворен. Той не иска да вижда нищо от не­съзнателните съдържания (изпражнения) и се от­тегля обратно нагоре към съзнателните мисли... докато главата забучи. Брачни партньори използват своята мигрена (с която често назовават дори една нормална болка в главата), за да избягват сексуален контакт.

Ако обобщим казаното дотук, ще открием у па­циента, страдащ от мигрена, конфликтът между нагон и мислене, между долу и горе, между корем и глава, което води до опита главата да се използва като отклонение за маневра и тренировъчно игри­ще, за да се решават там проблеми, които могат да бъдат изразявани и решавани само на съвсем дру­га плоскост (тяло, секс, агресия). Още Фройд характеризира мисленето като пробно действие. Мисле­нето, изглежда, се струва на човека по-безопасно и по-незадължаващо, отколкото действието. Мисленето обаче не бива да замества действието, а ед­ното трябва да поражда другото. Човекът е получил тяло, за да се осъществи (да стане реален) с по­мощта на този инструмент. Само чрез реализаци­ята се поддържа потокът на енергиите. Не е слу­чайност, че понятия като хващам и улавям описват действия на тялото. Способността на човека да разбира и осъзнава се корени в използването на ръ­цете, следователно - на тялото. Ако тази съгласу­ваност се разедини, стига се до все по-плътно заприщване на потока на енергията, което в различни­те групи симптоми се проявява като болест. Това може да онагледи следващия сбит обзор.

Ескалационни степени на блокирана енергия:

1. Блокираната активност (секс, агресия) в мис­ленето води до болки в главата.

2. Блокираната активност на равнището на ве­гетативната система, т. е. на функционално физическо равнище, води до високо кръвно на­лягане и до картина със симптомите на веге­тативна дистония (липса на тонус в мускула­турата и съдовете).

3. Блокираната активност на равнището на нер­вите води до картина на заболяване като нап­ример мултиплена склероза.

4. Ограничената активност в областта на мус­кулатурата води до картина на заболявания на двигателната система, например ревматизъм, подагра.

Това подреждане по фази отговаря на различните етапи на осъществяване на определено действие. Било то удар с юмрук или полов акт, всички актив­ности започват с фаза на представата (1), в която активността се подготвя мислено. Това води до ве­гетативна подготовка (2) на тялото, като усилено кръвоснабдяване на определени органи, повишен пулс и т. н. Накрая, под инервиращото участие на нервите (3), чрез мускулите (4) представата се превръ­ща в действие. Когато обаче една представа не се превърне в дело, неизбежно се блокира енергията в една от четирите области (мислене - вегетативна система - нерви - мускули) и с течение на времето това води до съответните симптоми.

Начело на тази скала стои пациентът, страдащ от мигрена - той блокира своята сексуалност в об­ластта на представата. Той би трябвало да се нау­чи да вижда своя проблем там, където всъщност е, за да може да отведе това, което му се е качило в главата, обратно, където му е мястото - надолу. Всяко развитие започва винаги долу, а пътят наго­ре е дълъг и мъчителен, когато човек върви по него честно.



Главоболие

При главоболие и мигрена човек би трябвало да си постави следните въпроси:

1. Над какво си блъскам главата?

2. За мен горе и долу още ли са в живо взаимодейс­твие?

3. Опитвам ли се пряко сили да се издигна нагоре? (честолюбие)

4. Дебелоглав ли съм и опитвам ли се с глава да про­бивам стени?

5. Опитвам ли се с мислене да замествам действи­ето?

6. Честен ли съм спрямо своята сексуална проблематика?

7. Защо изтласквам оргазма в главата?
7

Кожа
КОЖАТА, е най-големият орган на човека. Тя има многостранни функции, най-важните от които са:

1. Отграничаване и защита

2. Допир и контакт

3. Изразяване и представяне

4. Сексуален орган

5. Дишане

6. Отделяне (пот)

7. Топлинна регулация

Всички тези многообразни функции на кожата все пак са обединени в една обща тема, която обхваща диапазона между двата полюса ограничаване и кон­такт. Ние чувстваме кожата като наша външна материална граница и същевременно посредством кожата се свързваме с външното, с нея се докосва­ме до обкръжаващата ни среда. Облечени в кожата си, ние се представяме на света, а и не можем да излезем от кожата си. Тя отразява нашата същ­ност, - такива, каквито сме отвън, по два начина. На първо място, кожата е рефлекторна плоскост на всички вътрешни органи. Всяко смущение в някой от нашите вътрешни органи се проектира върху кожата и всяко дразнение в съответен ареал на ко­жата се отвежда навътре до органа. На тази взаи­мна връзка се основават всички рефлекторни зонови терапии, които в природолечението се прилагат от стари времена, но академичната медицина из­ползва само няколко (например зоните на Хед). Да споменем, преди всичко, масажа на рефлекторните зони на стъпалото, поставянето на вендузи върху зоните на гърба, терапията на рефлекторните зони на носа, акупунктурата на ухото и много други.

Опитният практик вижда и усеща по кожата със­тоянието на органите и ги третира, също така, на местата на тяхното проектиране върху кожата.

Каквото и да се появи по кожата - зачервяване, подутина, възпаление, пъпка, абсцес - мястото на тази проява не е случайно, а е указание за съотве­тен вътрешен процес. Някога е имало подробно раз­работени системи, които, примерно, от местоположението на бенки се опитвали да тълкуват харак­тера на човека. През епохата на Просвещението заклеймяваме подобна „очевидна безсмислица" като ерес, но ние бавно се приближаваме отново към раз­бирането за тези неща. Настина ли е толкова трудно да се разбере, че зад всичко станало има не­видим модел, който на материално равнище само се изразява (изпъква, оставя следа). Всичко видимо е само подобие на невидимото, както едно произведе­ние на изкуството е видим израз на невидимата идея на автора. От видимото можем да правим заключения за невидимото. Това вършим постоянно във всекидневието. Влизаме в една стая и от види­мото си вадим заключение за вкуса на обитателя й, за вкуса на човека бихме могли да съдим и по съдържанието на неговия гардероб. Все едно е накъде ще погледнем - има ли някой лош вкус, той проличава навсякъде.

Цялостната информация винаги се проявява нав­сякъде. Във всяка част намираме цялото. По­ради това е безразлично коя част от тялото на човека се наблюдава. Навсякъде се разпознава еднакви­ят модел - моделът, характерен за отделния човек. Този модел се намира в окото (ирисова диагности­ка), в ухото (френска акупунктура на ухото), на гър­ба, на стъпалата, в меридианните точки (диагнос­тика по терминалните точки), във всяка капка кръв (кристализационен тест, капилярна динамолиза, колистична кръвна диагностика), във всяка клетка (ху­манитарна генетика), на ръката (хирология), по ли­цето и телосложението (физиогномоника), на кожата (нашата тема!).

Тази книга учи как по симптомите на заболяване­то да се опознава човекът. Безразлично е накъде поглеждаме, стига да можем да гледаме. Истината е навсякъде. Ако специалистите биха успели да се откажат от опита (напълно безплоден) да доказват причинността на откритата от тях взаимна връз­ка, тогава те биха могли веднага да видят, че всич­ко с всичко е в аналогична взаиомвръзка - както горе, така и долу, както вътре, така и вън.

Кожата обаче е не само външен израз на нашето вътрешно органично състояние, но върху нея и в нея се отразяват също общите психически процеси и ре­акции. Нещичко от това се проявява толкова ясно, че всеки може да го забележи: човек се изчервява толкова ясно, че всеки може да го забележи: човек се изчервява от срам и пребледнява от уплаха, поти се от страх и от вълнение, косите му се изправят от ужас или кожата настръхва. Външно невидима, но със съответните електронни уреди е измерима електрическата проводимост на кожата. Първите експерименти и измервания от този вид са на К. Г. Юнг, който със своите „Асоциативни експерименти" проследява тази взаимна връзка. Днес, благода­рение на модерната електроника, е възможно така да се усилват и предават постоянните фини изме­нения в електрическата проводимост на кожата, че човек може да се „забавлява" само с кожата на един индивид, понеже тя отговаря на всяка дума, на всяка тема, на всеки въпрос с моментално фино изме­нение в нейната електрическа реакция (наречена Р5К, съответно Е82).

Всичко това потвърждава, че кожата е една го­ляма проекционна плоскост, върху която постоянно могат да се наблюдават както соматични, така и психични прояви и процеси. Щом кожата проектира навън толкова много от нашето „вътре", близко до ума е не само да полагаме особени грижи за нея, но дори да манипулираме нейния външен вид. Това из­мамно начинание се нарича козметика и внушител­ни суми охотно се инвестират в това изкуство на заблуждението. Намерението ни не е необуздано да ругаем козметичните разкрасителни изкуства, а просто да разгледаме що за човешки стремеж стои зад прастарата традиция да се изписва тялото. Щом кожата е външен израз на вътрешното, всеки опит изкуствено да се измени този израз, неминуе­мо е акт на нечестност. Човек представя външно нещо, което вътре изобщо го няма. (Бял на лице, чер на сърце; ангел на лице, дявол на сърце.) Изгражда се фалшива фасада и се загубва съответствието между съдържание и форма. Това е разликата между „хубав съм" и „изглеждам добре", т. е. между дейст­вителност и илюзия. Този опит да се показва пред света фалшива маска започва с гримирането и за­вършва гротескно с пластичната операция. (виждаш лицето, не виждаш сърцето; Ако сърцето не казва, лицето показва.) Някои подлагат лицата си на лифтинг - странно е, че хората толкова малко се страхуват да загубят физиономията си!

Зад всички тези опити да станем по-различни, отколкото сме, стои проблемът, че човек не харес­ва никого толкова малко, колкото самия себе си. Да обичаш самия себе си е една от най-трудните зада­чи. Всеки, който вярва, че се харесва и обича, със си­гурност обърква „самия себе си" със своето малко его. Мисли, че се харесва обикновено само този, кой­то още съвсем не се познава. Защото ние, като цяло, включително нашата сянка, не се харесваме, постоянно се опитваме да изменяме външния си об­раз и да го оформяме. Все пак, това си остава „коз­метика", докато вътрешният човек, т. е. съзнанието, не се измени. (С това обаче не искаме по прин­цип да оспорим възможността, че от формалните изменения може да започне целенасочен процес на­вътре, както това например се практикува при Хата Йога, биоенергетиката и други подобни мето­ди. Тези методи обаче се различават от козметика­та чрез осъзнатостта на целта!) Дори при бегъл контакт кожата на човека ни казва по нещо за не­говата психика. Под много чувствителна кожа се крие много чувствителна душа (кожата му е тън­ка), докато устойчива, здрава кожа по-скоро ни насочва към извода за дебела кожа; изпотената кожа говори за несигурност и страх; изчервяващата се кожа показва (издава) възбуда. С кожата ние се до­косваме и влизаме в съприкосновение един с друг. Винаги кожата е тази, която създава контакта -било удар с юмрук, било нежна милувка. При заболя­ване кожата може да се пробие отвътре (възпале­ние, обрив, абсцес) или отвън (нараняване, опера­ция). Човек не може винаги да се измъква със здрава кожа.


Кожни обриви


При кожен обрив нещо пробива границата, нещо с стреми да излезе навън. Най-просто тази мисъл може да се проследи с примера на така нареченото „пубертетско акне". През пубертета сексуалността на човека избива, излиза на показ, но същевременно най-често това й право страхливо се потиска. Пубертетът изобщо е добър пример за конфликтна ситуация. Във фаза на привидно спокойствие ненадейно от несъзнаваните дълбини избликва нова претенция и се опитва с всички сили да си извоюва място в съзнанието и живота на човека. Но новото, което се опитва да се наложи, е непознато, необичайно и навява страх. На човек му се иска да го унищожи и да се върне към първичното си състояние. Това обаче вече е невъзможно. Едно движение не може да бъде заличено, сякаш не е било.

Така човек попада в конфликтна ситуация. Прив­лекателността на новото и страхът от него го теглят почти с еднаква сила. Всеки конфликт про­тича по този модел, само темата се изменя. През пубертета темата е сексуалност, любов, парт­ньорство. Събужда се копнежът по срещуположното ти. На човек му се иска да влезе в досег с това, което му липсва, а не се решава. Изплуват сексуа­лни фантазии - а човек се срамува от тях. Съвсем ясно става, че такъв конфликт избива по кожата като възпаление. Та нали кожата е границата на аз-а, която трябва да се преодолее, за да се наме­ри ти-то. Същевременно кожата е органът, с кой­то може да се потърси контакт, да се докосне и погали нещо или някой друг. В собствената си кожа човек трябва да се хареса и на другия, за да бъде обичан.

При тази гореща тема кожата на навлезлия в пу­бертета се възпламенява и това показва, че нещо иска да взриви досегашните граници, че една нова енергия напира, но също така дава израз и на опита да се попречи на новото да си проправи път, на страха от новосъбудения нагон. С акнето човек сам се защитава, защото то създава пречки за всяка же­лана среща и възпрепятства сексуалността. Създа­ва се омагьосан кръг: неизживяната сексуалност се проявява като акне върху кожата - акнето възпира секса. Потисканото желание да възбужда се превръ­ща във възбудена кожа. Колко тясна е връзката между секс и акне, става ясно по местата на него­вото появяване. Акнето напада изключително лице­то, а у момичетата и деколтето (понякога се поя­вява също и по гърба). Останалите части от кожата остава незасегната от акнето, тъй като там не би имало никакво предназначение. Срамът от собствената сексуалност се превръща в срам от пъпките.

За лечение на акнето много лекари с успех пред­писват хапчета против забременяване. Символична­та скрита причина за постигнатия ефект е очевидна. Хапчето симулира в тялото бременност и съ­щевременно като че ли „онова" вече се е случило -акнето изчезва, защото вече няма какво да възпре­пятства. От слънчеви бани и престой на море акнето обикновено се повлиява благоприятно, докато колкото повече се забулва тялото с дрехи, толкова повече се усилва. Облеклото, като втора кожа, под­чертава разграничаването и неприкосновеността, докато разсъбличането вече е първата крачка към себеотварянето и слънцето по безопасен начин замества топлината на друго човешко тяло, очаквана с толкова копнеж и с толкова боязън. На всеки е известно, че в края на краищата изживяната сексуалност е най-доброто лечебно средство против акне.

Всичко казано за пубертетското акне важи в общи линии за почти всички кожни обриви. Даден обрив винаги показва, че нещо досега възпирано (изтласквано) иска да пробие границата на потисничеството, за да излезе наяве (т. е. в съзнателност­та). В обрива се показва нещо, което досега не е било видимо. Така си обясняваме защо почти всички детски болести, като варицела, скарлатина, рубеола се проявяват върху кожата. При всяка детска бо­лест нещо ново пробива в живота на детето, пора­ди което тя обикновено носи със себе си огромна крачка в развитието му. Колкото по-силен е кожният обрив, толкова по-бързо протича детската болест - пробивът успява. Млечницата се явява при бебета, чиито майки ги галят много малко, т. е. емоционално ги пренебрегват. Млечни­цата е видим израз на тази невидима стена и опит да се пробие изолацията. Някои майки често използват екземата за да оправдаят причинно вътрешно­то си отвращение към детето. Обикновено става въпрос за особено „естетични" майки, самите те отдаващи твърде голямо значение на чистата кожа.

Една от най-честите кожни заболявания е псориазисът. Той се проявява в остро ограничени дисковидни или петнисти възпалителни болестни огнища, покрити със сребристо-бели люспи. Естественото образуване на роговия слой на кожата е прекомерно увеличено. То неизбежно напомня образуването на броня (като животното броненосец). В случая ес­тествената защитна функция на кожата се видо­изменя в брониране - човек се отграничава във всич­ки посоки. Той не иска да допусне нищо повече да влезе или да излезе. Райх нарича резултата от психическата отбрана и капсулиране много сполучливо „броня на характера". Зад всеки вид защита се крие страх от това да бъдем наранени. Колкото по-упо­рита е отбраната и колкото по-дебела е бронята на един човек, толкова по-голяма е неговата вът­решна чувствителност и толкова по-голям е него­вият страх от нараняване.

Тук е както в животинското царство. Премах­нем ли черупката на едно черупчесто животно, ще видим нещо беззащитно, меко, уязвимо. Хора, кои­то със своя отбранителен нрав нищо и никого не допускат до себе си, в действителност обикновено са най-чувствителните. Това има предвид поговор­ката, че „под твърда черупка най-често се крие мека ядка". Опитът обаче да се защити уязвимост­та на душата с броня носи известен трагизъм. На­истина бронята предпазва от увреждане и нараня­ване, но тя „предпазва" същевременно от всичко, Включително от любов и отдаване. Любов значи себеотваряне, но това би поставило под въпрос и за­щитата. Така бронята затваря душата и за пото­ка на жизнеността, тя притиска и страхът нараства още повече. Става все по-трудно да се пробие този дяволски кръг. Все някога човек трябва да до­пусне да се нарани душата му, от което вечно се е опасявал и което вечно е предотвратявал, за да раз­бере, че от това тя далеч няма да загине. Трябва отново да станем раними, за да можем да изживе­ем прекрасното. Тази крачка може да се направи само под външен натиск, който идва или от съдба­та, или от психотерапията.

Тук малко по-подробно разгледахме взаимозависи­мостта между ранимостта и бронирането, защо­то на физическо ниво псориазисът внушително ни показва описаната взаимозависимост: той води до отворени места на кожата, до пукнатини и кървя­щи рани. По този начин се увеличава опасността от кожна инфекция. Тук виждаме колко близо се допират крайностите, как нараненост и рогова че­рупка осъществяват конфликта между копнежа за близост и страха от нея. Често псориазисът за­почва от лактите. С лакти си пробиваме път, на­лагаме волята си, на лактите се подпираме. Тъкмо на тези места се появяват втвърдявания и рани. При псориазиса ограничаването и изолацията дос­тигат своята екстремна изява, така че принужда­ват пациента, поне телесно, отново да бъде „от­крит и раним".



Сърбежи (Pruritus)

Сърбежите са феномен, който съпровожда много кожни заболявания (например уртикария), но се проявява и самостоятелно, без някаква „причина". Сърбежите могат да доведат човек до отчаяние, непрестанно трябва да чеше някое място на тяло­то. Сърбене и чесане имат и чисто психическо зна­чение в езика ни: сърби ме (езикът или ръката); начесах го здравата; начесах си крастата, чеша си езика. В тези формулировки най-подходящо бихме мог­ли да „преведем" сърби ме и чеша се с „възбуждам", „предизвиквам дразнене". Сърбежът се възприема като „възбуждане". На думите сърби и възбужда най-близка е сексуалната връзка, но покрай чистата сексуалност не би трябвало да пропускаме и други­те области, които също прозират в тези понятия. Възбуждам в агресивен смисъл значи и дразня, разд­разнен съм, афектирам се, разпалвам се, наежвам се, но също така означава вълнувам, екзалтирам, а ос­вен това има значение предизвиквам (възбуждам ин­терес, апетит). Когато нещо предизвиква възбуда, дразнение, то стимулира нещо в нас - сексуалност, агресия, вълнение, влечение или любов. Човекът няма недвусмислена оценка за дразнението. Той го изживява двузначно. Не е установено дали намираме една възбуда за прекрасна или реагираме на нея с раз­дразнение. Във всеки случай, едно дразнение възбуж­да. Латинската дума prurigo, наред със сърбеж, зна­чи още и похотливост, сладострастие, а съответ­ният глагол е равнозначен на сърби.

Телесните сърбежи показват, че на психично ниво нещо ме сърби, дразни, възбужда. Очевидно на пси­хично ниво на нещо не сме обърнали внимание и не сме искали да го забележим, иначе на сърбежите ня­маше да им се налага да се соматизират. Зад сърбе­жите се крие някаква страст, вътрешен огън, жа­рава, които искат да избият навън, искат да бъдат открити. Чрез сърбежите те ни принуждават към чесане. Чесането е смекчена форма на ровенето и копането. Така както човек рови и копае в пръст­та, за да намери нещо и да го извади на дневна светлина, така и пациентът, страдащ от сърбеж, драска по повърхността на кожата си, за да наме­ри символично какво го дразни и възбужда. Открие ли кое го прави толкова раздразнителен, той се чув­ства напълно разчовъркан. Сърбежите следователно винаги известяват къде ме сърби, известяват към не съм безчувствен, какво не ми дава мира, какво ми пари на душицата: изпепеляваща страст, горещо въодушевление, пламенна любов, огънят на гнева. Не е чудно, че сърбежите често се придружават от кожни обриви, червени петна и парещи екзантеми. Поканата гласи: ровете в съзнанието си докато намерите какво ви сърби - това вече е на­истина вълнуващо!

Кожни заболявания

При кожни проблеми и обриви човек трябва да си постави следните въпроси:

1. Прекалено много ли се ограничавам?

2. Как стои въпросът с моята способност за уста­новяване на контакти?

3. Зад резервираното ми поведение крие ли се потис­нато желание за близост?

4. Кое е това, което се стреми да пробие граница­та, за да излезе наяве? (Сексуалност, нагон, страст, агресия, въодушевление)

5. Какво ме сърби в действителност?

6. Към изолация ли се стремя?


8

Бъбреци
В ЧОВЕШКОТО ТЯЛО бъбреците олицетворяват сферата на партньорството. Болки в бъбреците и бъбречни заболявания настъпват винаги, когато човек затъне в конфликти с партньора си. Под пар­тньорство тук се има предвид не сексуалност, а по принцип начинът, по който се отнасяме към ближния. Специфичният начин, по който един човек се отнася към друг, проличава най-ясно в партньорст­вото, но може да се пренесе и върху всяко лице, с което контактуваме. За да можем по-добре да раз­берем взаимната връзка между бъбреците и сфера­та на партньорството, може би ще е полезно най-напред да разгледаме по-подробно скритите психи­чески причини на едно партньорство.

На полярността на нашето съзнание се дължи, че ние не осъзнаваме своята цялостност, а се отъж­дествяваме винаги само с един отрязък от същест­вуващото. Този отрязък наричаме аз. Това, което ни липсва, е нашата сянка, която ние по правило не познаваме. Човек постоянно е принуден да осъзнава непознати досега и неосъзнати елементи от сянката и да ги интегрира в своята идентификация. Този „учебен процес" не може да бъде завършен, докато не се сдобием със съвършено съзнание - докато станем „здрави". Това единство обхваща цялата полярност в нейната неотделимост, следователно също и мъжкото и женското начало.

Съвършеният човек е андрогин, т. е. той е слял мъжките и женските аспекти в душата си в единс­тво (цимична сватба). Андрогинен не бива да се бърка с хермафродитен; естествено, андрогинността се отнася до психичното ниво - тялото запазва своя пол. Съзнанието обаче не се отъждествява по­вече с това (подобно на малко дете, което физичес­ки също има пол, но не се идентифицира с него). Целта на андрогинността намира своя външен из­раз в безбрачието и в одеждите на свещениците и монасите. Да бъдещ мъж значи да се идентифици­раш с мъжкия полюс на своята душа, при което женският елемент автоматично пропада в сферата на сенките. Да бъдеш жена, значи съответно да се идентифицираш с женския полюс на душата, при ко­ето мъжкият полюс попада в битието на сенките. Нашата задача е да осъзнаем своята сянка. Това обаче можем да направим само по околния път на проекцията. Онова, което ни липсва трябва да търсим и да намерим по околния път, чрез външното, макар всъщност то да е винаги в нас.

На пръв поглед това звучи парадоксално и зато­ва може би толкова рядко се разбира. За познание­то и без това е нужно отделянето на субект от обект. Например окото наистина може да вижда, но то далеч не е способно да види себе си. За това му е необходим обиколният път на проекцията върху плоскостта на огледалото. Само така човек може да опознае себе си. В същата ситуация сме ние, хората. Мъжът може да осъзнае своята женс­ка част от душата (К. Г. Юнг я нарича атта) само чрез проекцията върху една конкретна жена; също­то важи за жената. Можем да си представим сян­ката като напластена. Има много дълбоки пласто­ве, които предизвикват у нас ужас и от които адс­ки се страхуваме; има пластове, които са близо до повърхността и чакат своята преработка и осъзна­ване. Срещнем ли човек, обитаващ област, която у нас самите е в горната сфера на сянката, влюбва­ме се в него. Последната дума него можем да отне­сем както към другия човек, така и към собствения сенчест елемент, тъй като и двете, в края на кра­ищата, са едно и също.

Това, което обичаме или мразим у някой друг чо­век, в края на краищата, винаги е в нас самите. Го­ворим за любов тогава, когато друг човек отразява сфера на сянката, която и на нас ни се иска да осъз­наем в себе си. И изпитваме омраза тогава, когато някой отразява много дълбок пласт от нашата сян­ка, с който още не сме готови да се срещнем. На­мираме другия пол атрактивен, защото той ни лип­сва. Често се страхуваме от него, тъй като за нас той е неосъзнат. Срещата с партньора е срещата с неосъзнат от нас аспект на душата ни. Когато този механизъм на отражение на сфери от собст­вената ни сянка в другия стане съвсем ясен, ще разглеждаме всички проблеми на партньорството в нова светлина. Затрудненията, които имаме със своя партньор всъщност са затруднения, които имаме със себе си.

Отношението ни към неосъзнатото от нас ви­наги е двойствено - то ни привлича и плаши еднов­ременно. Също така двойствено е обикновено и на­шето отношение към партньора - ние го обичаме и го мразим, искаме напълно да го притежаваме и за­едно с това да се отървем от него, намираме го ед­новременно и прекрасен, и отвратителен. Във всич­ки дейности и разногласия, които изпълват едно партньорство, ние винаги „преработваме" нашата сянка. Поради това често сравнително противоположни хора се събират. Противоположностите се привличат - това всеки го знае и все пак винаги от­ново и отново се учудваме „как тъкмо тези двама­та са се събрали, когато съвсем не си подхождат". Те си пасват толкова по-добре, колкото по-големи са противоположностите, защото всеки изживява сянката на другия или - образно казано - всеки ос­тавя своята сянка на другия. Партньорството между двама души, които си приличат, наистина изглежда по-безопасно, а е и по-удобно, но обикновено не допринася много за развитието на партньорите: в другия се отразява само собствената, съзнателна­та сфера - това съвсем не е сложно и е доста скучно. Всеки намира, че другият е прекрасен и проектира съвместната сянка върху останалата окръжаващата среда, която след това и двамата избягват. Плодотворни са само разногласията в едно парт­ньорство, защото единствено когато „обработва" своята сянка чрез другия човек стига по-близо до себе си. Би трябвало да е ясно, че целта на този процес се състои в приближаването до собствената цялостност.

В идеалния случай в края на едно партньорство би трябвало да има двама души, и двамата от които в себе си са станали цялостни, или поне - нека оставим настрана идеалния случай - станали са по­здрави, тъй като са прогледнали за неосъзнатите елементи на душата си и така са могли да ги ин­тегрират в своето съзнание. Следователно накрая са изчезнали влюбените гълъби от които единият не може да живее без другия. Твърдението, че човек не можел да живее без другия, показва само, че някой от чисто удобство (би могло да се нарече и страхливост) използва другия, за да даде възможност на собствената си сянка да живее чрез него, без да предприема опит да преработва проекцията и да я връща обратно. В такива случаи (а те прео­бладават) единият партньор не позволява на другия да се развива, защото установените роли биха били поставени под въпрос. Подложи ли се някой на пси­хотерапия, партньорът нерядко се оплаква, че дру­гият толкова много се е променил... ("Ние искахме всъщност само симптомът да изчезне!")

Едно партньорство постига целта си, когато човек вече не се нуждае от другия. Само в такъв слу­чай обещанието за „вечна любов" се осъществява. Любовта е акт на съзнанието и означава да отворим своята собствена граница на съзнанието за това, което обичаме, за да се съединим с него. Това става възможно едва когато човек е поел в своята душа всичко, което партньорът е въплътил - или, другояче казано, - когато човек си е взел обратно всички проекции и се е съединил с тях. Така онзи, ко­гото обичаме, като проекционна плоскост е вече изпразнен - отсъства привличане и отблъскване, - лю­бовта е вечна, т. е. станала е независима от вре­мето, понеже е осъществена в собствената душа.

Такива разсъждения винаги навяват страх у хора, които със своите проекции силно клонят към мате­риалното. Те свързват любовта с формите на про­явление, вместо със съзнателни съдържания. При такова поведение преходността на земното става заплаха и тогава човек се надява да се срещне от­ново със своите „обични близки" в отвъдното, а пропуска да забележи, че „отвъдното" винаги е тук. Отвъдното е сферата отвъд материалните форми. Нужно е само всичко видимо да се преобразува в съзнанието и човек вече е отвъд формите. Всичко ви­димо е иносказателно - защо да бъде по-различно при човека?

Видимият свят трябва да стане излишен чрез на­шия живот - това важи също и за партньора ни. Проблеми се създават само когато двама души раз­лично „използват" своето партньорство, като еди­ният преработва и взема обратно своите проекции, а другият напълно затъва в проекциите. Тогава идва моментът, когато единият става независим от другия, докато на другия сърцето се къса. Затънат ли обаче и двете части (и двамата) в проекцията, изживяваме любовта до гроб, а след това и голяма­та скръб, защото другата половина липсва! Блажен е този, който разбира, че от никого не може да се вземе онова, което той е осъществил в себе си. Любовта иска да бъде едно - и нищо друго. Докато тя е ориентирана към външни обекти, не е постигнала своята цел. Важно е да се познава точно вът­решната структура на едно партньорство, за да могат да се проследят аналогичните връзки с проя­вите в бъбреците. В тялото има както единични органи (например стомах, черен дроб, панкреас, да­лак), така и двойни органи, като бели дробове, тес­тикули, яйчници и бъбреци. Разгледаме ли чифтните органи, прави впечатление, че всички те имат от­ношение към темата „контакт" и „партньорство". Белите дробобе олицетворяват сферата на непре­кия контакт и непряката комуникация, докато тес­тикулите и яйчниците, като полови органи, предс­тавят сексуалността. Бъбреците пък отговарят на партньорството, в смисъл на интимна среща между близки. Тези три сфери всъщност съответс­тват и на старогръцките понятия за любов: philia (приятелство), еros (сексуална любов) и аgape в сми­съл на постепенното сливане с всичко.

Всички вещества, които тялото поема, в края на краищата попадат в кръвта. Бъбреците имат зада­чата на централна пречиствателна (филтрираща) станция. Затова те трябва да умеят да различават кои вещества са поносими и използваеми за организ­ма и кои отпадъчни продукти и отрови трябва да се отделят. За тази трудна задача бъбреците раз­полагат с различни механизми, които ние тук, зара­ди тяхната физиологическа комплексност, искаме да опростим до две основни функции. Първото стъпа­ло на пречистването функционира на принципа на механично сито, в което частиците след определе­на големина се задържат. Размерът на порите на това сито е точно толкова голям, че да може най-малката белтъчна молекула (албумин) да бъде задър­жана. Второто значително сложно стъпало се опи­ра на връзката между осмозата и принципа на противотечението. По принцип осмозата се основава върху изравняването между налягането и концент­рационния спад на две течности, които са отделени една от друга с полупропусклива мембрана. Прин­ципът на противотечението има грижата двете течности с различна концентрация непрекъснато да преминават една до друга, което дава възможност на бъбрека в случай на нужда да може да отделя висококонцентрирана урина (например сутрешната урина). При това осмотично уравновесяване става въпрос, в края на краищата, да се запазват жизне­новажни за тялото соли, от концентрацията на ко­ито, между другото, зависи киселинно-алкалното равновесие.

Лаикът в областта на медицината изобщо не съзнава от какво жизненоважно значение е това равновесие между киселина и основа, което се из­мерва със стойността на рН. Всички биохимични реакции (например осигуряване на енергия, синтез на белтъчини) зависят от стабилна в тесни граници стойност на рН. С нея кръвта се задържа строго в определен интервал между алкално и киселинно със­тояние, между ин и ян. Аналогично всяко партньор­ство се състои в опита двата полюса - мъжкият (ян, киселинно) и женският (ин, алкално) да се дове­дат до хармонично изравняване. Както бъбрекът има грижата да осигурява равновесието между ки­селина и основа, така аналогично и партньорството осигурява на човека възможността да допълва себе си в посока към цялостността чрез връзката с друг човек, който изживява сянката на единия. При това другата (или „по-добрата") половина компен­сира, чрез своята същност, това, което на самата нея й липсва.

Най-голямата опасност в едно партньорство обаче винаги е вярата, че проблематичните и сму­щаващи начини на поведение са единствено проблем на другия и „нямат нищо общо със самия мен". В такъв случай човек затъва в проекцията и не разби­ра необходимостта и ползата да преработва и об­работва отразените от партньора сфери на собствената сянка, за да може, осъзнавайки ги, да израства и съзрява. Соматизира ли се тази грешка, бъб­реците също пропускат жизненоважни вещества (белтък, соли) да преминат през филтърните систе­ми и губят съществени за собственото разбитие съставки във външния свят (например при гломерулонефрит). Те демонстрират същата неспособност да разпознават важни вещества като собствени, както психиката, която не разпознава като собст­вени важни проблеми и поради това ги предоставя на другия. Както човекът трябва да опознава себе си в партньора, така и бъбреците се нуждаят от способността да разпознават идващите отвън „чужди" вещества като важни за собствената им годност за анализ и развитие. Колко близко бъбре­ците се съотнасят към темите „партньорство" и „способ за контакт" личи добре и от определени всекидневни навици. При всички обстоятелства, при които хората се срещат с намерението да установят контакт един с друг, пиенето играе голяма роля. Не е чудно, тъй като стимулира „контактния орган бъбрек", а също и психическата способност за контакт. Контактът бързо става по-тесен, кога­то хората се чукнат с пълни чаши или бирени халби. С чукането на чаши може да започне флирт без нищо неприлично. Замяната на дистанцираното „вие" с по-близкото „ти" почти винаги е свързана с ритуал за пиене, побратимяването се полива. Съз­даването на човешки контакти без пиене кажи-речи е немислимо - на парти, в светска компания или на народен празник - навсякъде човек отпива кураж, за да се приближи до другия. Такава компания съответ­но гледа с подозрение този, който не пие с другите. Защото който не пие или пие малко, показва, че не иска да възбужда своите контактни органи и така да запази дистанция. При всички подобни случаи бе­зусловно се предпочитат подчертано диуретични напитки, които особено силно стимулират бъбрека - кафе, чай и алкохол. (Веднага след пиенето при светски поводи по значение следва пушенето. Пуше­нето стимулира другия наш контактен орган - бе­лия дроб. Общоизвестно е, че в компания обикнове­но значително повече се пуши, отколкото когато човек е сам.) Който много пие, показва своето же­лание за контакт, но рискува да остане на равни­щето на ерзац задоволяването.

Камъни в бъбреците се образуват чрез утаяване и кристализация на определени вещества, които обилно се съдържат в урината (например пикочна киселина, калциев фосфат, калциев оксалат). Наред с условия на средата, опасността от образуването на камъни е тясно свързана с количеството течнос­ти, което изпиваме - голямото количество теч­ност намалява концентрацията на дадено вещест­во и увеличава разтворимостта му. Образува ли се обаче камък, той прекъсва потока и може да дове­де до колика. Коликата е смислен опит на тялото, чрез перисталтични движения на пикочния канал, да изведе навън блокиращия камък. Този крайно болезнен процес може да се сравни с раждане. Коликата води до бунт и подтиква към движение. Ако коликата на собственото тяло не е достатъчна да прид­вижи камъка по-нататък, лекарят настоява пацие­нтът допълнително да скача със същата цел. Освен това, терапията се опитва - най-вече с отпускане, затопляне и обилно пиене на течност - да ускори „раждането" на камъка.

Съответствията на психично ниво могат лесно да се забележат. Блокиращият камък се състои от вещества, които всъщност е трябвало да бъдат отделени, тъй като не допринасят с нищо повече за развитието на тялото. Той съответства на нат­рупване на теми, от които човек отдавна би тряб­вало да се е освободил, понеже те не допринасят с нищо за развитието му. Ако обаче човек упорито се вкопчва в маловажни и отживели теми, те блокират потока на развитието и причиняват задръст­ване. Тогава симптомът на коликата принуждава към онова движение, което човек със своето вкопчване всъщност е искал да възпрепятства. И лека­рят основателно изисква от пациента правилно по­ведение: да скача. Само отскокът, отдалечаването от старото може да допринесе развитието отно­во да потече и да се освободи от отживялото (ка­мъка).

Статистиката показва, че мъжете по-често за­боляват от камъни в бъбреците, отколкото жени­те. Темите „хармония" и „партньорство" мъжът решава по-трудно от жената, на която тези прин­ципи по природа са по-близки. Обратно, агресивното налагане на волята е голям проблем за жената, до­като този принцип е по-близък на мъжа. Статисти­чески това личи и във вече споменатата честота на камъните в жлъчката у жени. Използваните те­рапевтични мерки при бъбречната колика характе­ризират принципите, които помагат при решаване на проблемите за хармония и партньорство: топли­на, като израз на влечение и любов, отпускане на свитите в спазъм канали, като знак за отваряне и по-нататъшно развитие и накрая - подаване на течност, която допринася всичко отново да се зад­вижи и да потече.


Сбръчкан бъбрек - изкуствен бъбрек


Крайната точка на развитието е достигната, ко­гато всички функции на бъбреците напълно отпад­нат и поради това една машина, в случая изкустве­ният бъбрек, трябва да поеме жизненоважните за­дачи за прочистване на кръвта (диализа). Сега съ­вършената машина става партньор, след като чо­век не е бил готов активно да решава своите проблеми с живи партньори. Когато никой партньор не е бил изряден и достатъчно благонадежден или пък желанието за свобода и независимост е било преко­мерно, човек намира в изкуствения бъбрек парт­ньор, който е идеален и съвършен, защото няма соб­ствени изисквания и собствени нужди и вярно и надеждно върши всичко, каквото се поиска от него. За сметка на това пък човек е напълно зависим от него. Поне три пъти седмично трябва да се среща с него в клиниката или - в случай че е в състояние да си позволи собствен апарат - да спи до него вся­ка нощ без да може много да се отдалечава. По този околен път човек научава, че все пак няма иде­ален партньор - поне докато той самият още не е съвършен.

Бъбречни заболявания

Когато някой не е съгласен да продължи да плува с другиго „като бъбрек в лой" защото вече не може да го понася, би трябвало да си постави следните въп­роси:

1. Какви проблеми имам в сферата на партньорст­вото?

2. Склонен ли съм да затъвам в проекцията и да смятам, че грешките на моя партньор са единс­твено негов проблем?

3. Пропускам ли във всички прояви от поведението на моя партньор да откривам и самия себе си?

4. Вкопчвам ли се упорито в старите проблеми и възпрепятствам ли по този начин потока на раз­витието?

5. Какви скокове в действителност ме кара да пра­вя моят бъбречен камък?

Пикочен мехур


Пикочният мехур е събирателният резервоар, в кой­то всички вещества, отделяни от бъбрека под фор­мата на урина, чакат, докато могат да напуснат тялото. Натискът, който създава количеството урина, след известно време налага тя да се изпусне, което води до облекчение. Всички обаче от опит знаем, че напънът на урината доста често е в очебийна взаимна зависимост с определени ситуации. Въпросът винаги опира до моментите, в които човек е под психическо напрежение - изпит, терапия или подобни условия, свързани с очакван страх или стрес. Първоначално психически изживяното при­теснение се изтласква надолу в пикочния мехур и тук вече се усеща като физически натиск.

Натискът винаги ни подтиква да изпускаме и да се облекчаваме. Щом това не може да стане психи­чески, трябва да го допуснем физически през пикоч­ния мехур. По този околен път ясно се долавя кол­ко голям е натискът на дадена ситуация в действи­телност, колко болезнен може да стане, ако не се изпусне, и колко облекчаващо, от друга страна, е из­пускането. Освен това, соматизирането дава възможност пасивно изпитваният натиск да се пре­върне в активен, когато под претекст, че трябва да иде до тоалетната, човек може да прекъсне и да манипулира почти всяка ситуация. Комуто се нала­га да иде до тоалетната, той усеща натиск и съ­щевременно упражнява натиск - нещо, присъщо как­то на ученика (който иска да се измъкне от клас), така и на пациента, който изтъква този симптом неосъзнато, но винаги целенасочено.

Особено ясната взаимна зависимост между симп­том и упражняване на власт, както при всички дру­ги симптоми и тук играе роля, която не е за подце­няване. Всеки болен е склонен да използва своите симптоми и като средство за властване. Тук опираме до едно от най-силните табута на събремието ни. Упражняването на власт е основен проблем на човека. Докато човекът има аз, той се стреми да доминира и да разгръща своята власт. Всяко „... но аз искам" е израз на този стремеж към егодоминиране. Тъй като, от друга страна, власт стана поня­тие с твърде негативен оттенък хората се врждат принудени все по-умело да прикриват своите игри за надмощие. Сравнително малко хора имат смелостта открито да обявяват и да изживяват своята претенция за власт. Мнозинството се опитват по околни пътища да прокарват потисна­тите си стремежи за властване. Затова в наши дни човек използва преди всичко плоскостите на болест­та и на социалната слабост. Тези плоскости са срав­нително подсигурени срещу разобличаване, понеже проекцията на вината върху функционалните проце­си и окръжаващата среда, като модел за обяснение, е общоприета и легализирана.

Тъй като почти всички хора повече или по-малко участват в използването на тези плоскости за сво­ите властолюбиви стратегии, никой не е заинтере­сован от развенчаването им и всеки опит се отх­върля с дълбоко възмущение. С болест и смърт на­шият свят може да бъде изнудван. С болест човек почти винаги може да постигне онова, което без симптоми никога не би получил: материална подкре­па, съчувствие, пари, свободно време, помощ и кон­трол върху другите. Вторичната изгода от болест­та, в резултат на използван симптом като инстру­мент за властване, нерядко затруднява лечението.

Темата „симптом, като изява на стремежа за власт", може добре да се проследи и при нощното напикаване. Ако през целия ден едно дете е подложе­но на силен натиск (родители, училище), така че да не може нито да се отпусне, нито да предяви своите собствени изисквания, с нощното напикаване в леглото то решава едновременно няколко проблема наведнъж: изпуска се в отговор на изживения натиск и същевременно се възползва от възможността да докара иначе толкова авторитетните си родители до безпомощност. Покрай симптома детето, сигур­но прикрито, може да върне всичкия натиск, който е изпитало през деня. Същевременно не бива да забравяме и съотношението между нощното напикава­не и плача. И двете служат за освобождаване и об­лекчаване от вътрешен натиск чрез изпускане. За­това нощното напикаване може да се характеризи­ра като „долен плач".

При всички други симптоми на пикочния мехур също участват разгледаните дотук тематични об­ласти. При възпаление на пикочния мехур паренето при уриниране много ясно показва колко болезнено пациентът изживява изпускането. Честият напън за уриниране, при който обаче не се отделя никаква или само незначително количество урина, изразява абсолютната неспособност, въпреки натиска, да се изпуска. При всички тези симптоми би трябвало да се има предвид, че веществата, съответно теми­те, от които човек следва да се освободи, взети за­едно, са отживелица и представляват само баласт.



Заболявания на пикочния мехур

Заболяванията на пикочния мехур навеждат на след­ните въпроси:

1. В кои сфери се вкопчвам упорито, макар да са отживели и чакат да бъдат отделени и изхвърлени?

2. Къде сам се подлагам на натиск и го проектирам върху други (изпит, шеф)?

3. От кои изчерпани теми би трябвало да се освободя?

4. Какво ме кара да плача?


9

Сексуалност и бременност
СЕКСУАЛНОСТТА е най-разпространената плоскост, върху която хората се справят с темата за полярността, упражнявайки се. Тук всеки чувства своята несъвършена същност и търси това, което му липсва. Той се съединява физически със своя про­тивоположен полюс и в съединението изживява едно ново състояние на съзнанието, което нарича орга­зъм. Човекът изпитва това състояние на съзнание­то като олицетворение на щастието. То има само една неблагоприятна страна: не може да се задържи във времето. Хората се опитват да уравновесят това с честотата на контакта. Колкото и да е кратък този миг на щастие, всеки път той показва на човека, че за нашето съзнание все още има форми на състояния, които качествено далеч пре­възхождат нашето „нормално" съзнание. Това чувс­тво на щастие, в края на краищата, не дава покой на човека и го кара постоянно да търси възможност отново да го постигне. Сексуалността вече открива първата половина на тайната: съединят ли се две полярности, така че да станат едно, чувст­вото за щастие прелива. От това следва, че щас­тието е „единство". Липсва ни само втората поло­вина на тайната, която да ни подскаже как, с те­чение на времето, бихме могли да останем в това състояние на съзнанието, без отново да излизаме от него. Отговорът е прост. Докато съединяване­то на противоположностите се осъществява само на физическо равнище (сексуалност), появяващото се като резултат от това състояние на съзнание­то (оргазъм) е ограничено във времето, защото плоскостта на тялото се подчинява на закона за времето. Човек може да се освободи от времето единствено като осъществи съединението на противоположностите и в съзнанието си. Удаде ли ни се единството на тази плоскост, постигнали сме вечно, т. е. простиращо се извън времето върховно блаженство.

С това познание започва езотеричната пътека, която съответно, на Изток наричат също йога-път. Йога е санскритска дума и се превежда приб­лизително като хомот (сравни с латинската дума jugum = впряг, чифт, ярем, кобилица). Впрягът ви­наги съединява една двойственост в единство. Тъй като сексуалността съдържа в себе си основния мо­дел на пътя и същевременно го представя върху дос­тъпна за всички хора плоскост, именно тя - сексу­алността - винаги и във всички времена е била използвана за аналогичното описание на пътя. До ден днешен туристът с изумление вижда порнографски според него изображения в източните храмове. Там обаче сексуалното съединение на две божествени фигури се използва символично, за да изобрази великата тайна на conjunctio oppositorum - съединение­то на противоположностите.

Особеност на християнската теология е, че оп­ределени периоди от развитието си е заклеймявала като дяволска плътта и с нея сексуалността до такава степен, че ние, като чеда на християнска кул­тура, често се стремим да изградим непримирими противоположности от секса и духовния път (ес­тествено, на християните не винаги е била чужда сексуалната символика, както например показват митовете за Христовите невести). Сред някои гру­пи, които се смятат за „езотерични", все още грижливо се поддържа мисълта за тази противоположност на плът и дух. В такива кръгове по принцип се бърка трансформиране с потискане. Тук би било дос­татъчно да се разбере езотеричният принцип „Както горе, така и долу". От това следва също, че каквото човек не може долу, никога вече няма да успее да свърши горе. Следователно, който има сексуални проблеми, трябва да ги решава на физическо ниво, вместо да търси спасение в бягството - обединя­ването на противоположностите е още по-трудно на „по-високите" равнища!

От тази гледна точка може би ще стане ясно защо Фройд свежда почти всички човешки проблеми до сексуалността. Тази стъпка е напълно основател­на и има само една малка формална грешка. Фройд (и всички, които мислят така) не прави последната стъпка - от плоскостта на конкретната проява към принципа, който стои зад нея. Сексуалността е само една възможна форма за изразяване на прин­ципа „полярност", съответно „съединяване на противоположностите". С тази абстрактна форма на­вярно биха се съгласили и критиците на Фройд: всички човешки проблеми могат да се сведат до по­лярността и до опита противоположностите да се съединят (тази крачка, в края на краищата, прави Юнг). Все пак, категорично вярно си остава, че по­вечето хора изучават, изживяват и „преработват" проблемите на полярността най-напред върху рав­нището на сексуалността. Това е също и причината сексуалността и партньорството да бъдат основ­ният източник на конфликти за човека: ах, тази толкова трудна тема „полярност", която ни довежда до отчаяние, докато не намерим точката на единството.



Каталог: Knigi -> Okultna -> Bolestta%20kato%20put
Okultna -> Изложение на практиката (Двата входа) Проповед за кръвопотока Проповед за пробуждането Проповед за пробива
Okultna -> I двойни стихове 1
Okultna -> Ф н. Бойка Цигова На корицата: Жезъл Дракон, от Хакуин. Тази рисунка е била вид диплом
Okultna -> Будизмът : Дао на философията Алън Уотс Посвещава се на живото учение на Шунрю Судзуки, Роши будизмът
Bolestta%20kato%20put -> Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке
Okultna -> Дзен (Джобен пътеводител)
Bolestta%20kato%20put -> Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке


Сподели с приятели:
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   ...   22




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница