Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке
Изтегляне 2.17 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Мигрена
- Кожни обриви
- Сбръчкан бъбрек - изкуствен бъбрек
- Пикочен мехур
УшитеДа се вслушаме най-напред отново в някои словосъчетания и формулировки, в които използваме образно думите уши и слушам: Мед ми капе от устата, мед му влиза в ухото; По-малко говори, повече слушай - за това имаш две уши и една уста; отваряй си ушите, нямаш ли уши? изслушвам го; той се вслуша в молбата ми; послушен съм; послушание. Всички тези формулировки ни показват ясното отношение на ушите към темата: допускам до себе си, „пасивен съм" (слушам) и към послушанието. В сравнение със слушането, виждането е много по-активен начин на възприемане. По-лесно е активно да погледнем настрани или да си затворим очите, отколкото да си запушим ушите. Способността да се слуша е физически израз на послушанието и на покорството. Дете, което не е послушно, питаме: „Не чуваш ли какво ти се казва?" Който уж не чува добре, не иска да бъде послушен. Такива хора просто се правят, че не дочуват онова, което не искат да чуят. Проява на известен егоцентризъм е да не изслушваш другиго, да не допускаш нищо повече в себе си. Не достигат смирение и готовност човек да е послушен. Точно така стои въпросът и с така наречената шумова глухота, т.е. увреждане на слуха под въздействието на високи децибели. Сама по себе си силата на звука не вреди, вреди психическата съпротива срещу шума; „Не искам да допусна до себе си" води до „Не мога да допусна до себе си". Честите възпаления и болките в ушите при децата се проявяват във възрастта, през която децата трябва да се учат на послушание. От глухота, в известна степен, са засегнати повечето стари хора. Старческата глухота, също както отслабеното зрение, сковаването и неподвижността спадат към соматичните възрастови симптоми и всички те са прояви на тенденцията човек да става все по-непреклонен и по-неотстъпчив на старини. Старият човек губи най-често способността за приспособяване и гъвкавост и все по-малко е готов да слуша. Скицираното развитие наистина е типично за старостта, но не е наложително. Възрастта само изостря още нерешените проблеми и прави човека честен в същата степен, както и болестта. Срив на слуха наричат внезапно настъпваща, обикновено едностранна загуба на слух във вътрешното ухо: частична до пълна глухота (по-късно е възможно оглушаване и с второто ухо). За да може да се анализира сривът на слуха, важно е да се разгледа точно актуалната жизнена ситуация, при която е настъпил. Сривът на слуха е призив да се вслушваме навътре и да следваме вътрешния си глас. Оглушава само онзи, който отдавна вече е глух за своя вътрешен глас. Очни заболявания Който има проблеми с очите или със зрението, на първо място би трябвало за един ден да свали своите очила (или контактни лещи) и да изживее така създадената правдива, истинска жизнена ситуация. След това подробно опишете преживяното като си дадете сметка за начина по който сте виждали и изживели света, какво сте могли и какво не сте могли да направите, какво ви е попречило, как сте се справили с окръжаващата среда и т. н. Такьв писмен отчет би трябвало да ви даде достатъчно материал, за да видите, да разберете по-добре вашето поведение, света и... себе си. По принцип би трябвало да проучите още следните въпроси: 1. Какво не искам да виждам? 2. Моята субективност пречи ли на самопознанието ми? 3. Пропускам ли да опознавам себе си чрез събитията, които се случват около мен? 4. Използвам ли способността си да виждам за по-дълбоко прозрение? 5. Страхувам ли се да виждам проблемите в тяхната острота? 6. Мога ли изобщо да понасям да виждам нещата такива, Каквито са? 7. Към коя сфера от моето специфично битие не ми се иска да поглеждам?
Който има проблеми с ушите, или със слуха, най-добре е да си постави тези въпроси: 1. Защо не съм готов да изслушам някого? 2. Кого или какво не искам да слушам?
6 Главоболие ГЛАВОБОЛИЕТО е известно едва от няколко столетия; в по-ранните култури не е било познато. Особено разпространено е в цивилизованите страни, където 20 на сто от „здравите" заявяват, че страдат от главоболие. Според статистиката жените са засегнати малко по-често, а „висшите слоеве" са „свръхпредставени" при този симптом. Всичко това няма да ни учуди много, ако се опитаме да си поблъскаме главата над символиката на главата. Съвършено ясна е полярността на главата спрямо тялото. Тя е най-висшата инстанция на нашата телесна институция. Главата олицетворява горното, докато тялото е израз на долното. Главата смятаме за мястото, където домуват разсъдъкът, разумът и мисленето. Който не мисли с главата си, действа неразумно. Някому може да се завърти главата, друг не е с трезва глава. Ирационални чувства като любовта, естествено най-вече застрашават главата - повечето хора поради това дори си губят ума (имала глава да пати). Има обаче и някои особено твърдоглави наши събратя, които никога не рискуват да си загубят главата, дори когато с главите си стени пробиват. Много наблюдатели предполагат, че тази неуязвимост би могла да се обясни с дебелите им тъпи глави, но научно това по никакъв начин не е доказано. Главоболието, усещано като напрежение в черепната кухина, е субакутно започваща, дифузна, обикновено напираща болка, която може да се проточи с часове, дни и седмици. Болката вероятно възниква поради твърде високата степен на напрежение в кръвоносните съдове. Обикновено синхронно с главоболието се наблюдава силно пренапрягане на черепната мускулатура, както и на мускулите в областта на раменете, тила и шийните прешлени. Често главоболието с напрежение в черепната кухина настъпва в житейски ситуации, при които човекът е под голямо физическо и психическо напрежение или в критични за кариерата му ситуации, които го заплашват с прекалено високи изисквания. „Пътят нагоре" е онзи, който лесно води до свръхизтъкване на горния полюс, на главата. Зад главоболието често откриваме човек с големи амбиции и претенции за перфекционизъм, който се опитва да наложи своята воля (с глава да пробие стената). В такива случаи амбициите и болезненият стремеж за власт твърде лесно се изкачват в главата, защото този, който едностранчиво обръща внимание само на тази област, който възприема само рационалното, разумното и интелектуалното и се е посветил на тях, губи своята „връзка с долния полюс", а заедно с това и своите корени, които единствено могат да му дадат опора в живота. Главата му ще се пръсне. Изискванията на тялото и неосъзнатите му функции, според историческото си развитие, са по-стари от способността за разумно мислене, която, заедно с развитието на кората на главния мозък, е късна придобивка на човека. Човекът притежава два центъра: сърце и мозък - чувства и мислене. Човекът в нашето съвремие и нашата културна среда разви в особена степен мозъка си и поради това се намира в постоянна опасност да пренебрегне своя втори център - сърцето. До никакво решение на въпроса няма да стигнем сега обаче, ако изведнъж запратим по дяволите мисленето, разума и главата. Нито един от двата центъра не е по-добър или по-лош. Човек не бива да взема решение в полза на единия срещу другия, а трябва да се стреми към равновесие. Онези, които си товарят прекалено корема са също толкова нездрави, както и тези с претоварени глава. Все пак, нашата култура толкова много поощри и разви полюса на главата, че по-скоро имаме дефицит на долния полюс. Като допълнителен проблем възниква въпросът в какво влагаме дейността на нашия разум. В повечето случаи използваме рационалните си мисловни функции, за да подсигурим своя аз. Посредством причинния образец на мислене се опитваме все по-добре да се подсигурим срещу съдбата, за да изградим превъзходството на своя аз. Такова начинание, в края на краищата, винаги е обречено на провал. Както стремежа на кулата във Вавилон, то в най-добрия случай води до хаос. Главата не бива да се прави на самостоятелна и да се опитва да върви без тялото, без сърцето. Когато мисленето се отдели от долното, то се отделя от корените. Функционалното мислене на науката, например, е мислене без корени, на него му липсва обратната връзка с първопричината. Човек, който следва своята глава, изкачва шеметни височини, без да е закотвен в долното. Не е чудно, че в такъв случай някому главата бучи. Тя бие тревога. Главата реагира с болка най-бързо от всички органи. Във всички други органи трябва да протекат първо много по-дълбоко проникващи изменения, докато се обади болката. Главата е най-чувствителна и първа предупреждава. Нейната болка показва, че нашето мислене е погрешно, че неправилно го насочваме, че преследваме съмнителни цели. Тя бие тревога, когато си блъскаме главата с безплодни размишления над какви ли не „измислени" ситуации, каквито изобщо няма. Човекът не може да се подсигури в нищо по време на своята материална форма на съществуване, с всеки опит, който предприема в тази посока той всъщност само става смешен. Човекът винаги си блъска главата над абсолютно маловажни неща; докато му гръмне главата. Напрежението се намалява с отпускане, което е просто друга дума за пускам (на свобода). Когато главата бие тревога чрез болката, крайно време е човек да се освободи от магарешкия инат на „аз искам", от всяка амбиция, която го тласка да се издига нагоре, от всяко твърдоглавие и всяка вманиаченост. Крайно време е той да насочи погледа си надолу и да си припомни своите корени. Не може да се помогне на тези, които години наред притъпяват предупредителния сигнал с обезболяващи таблетки; те си слагат главата в торбата.
Всичко казано във връзка с това е валидно и за мигрената, но е модифицирано в един съществен пункт. Докато страдащият от главоболие с напрежение в черепа се опитва да отдели главата си от тялото, пациентът с мигрена измества една тема на тялото в главата и се опитва да я изживее там. Тази тема е сексуалността. Мигрената винаги е сексуалност, пренесена в главата. Главата добива функциите на долна част на тялото. Това разместване съвсем не е толкова голямо отклонение от правия път, тъй като областта на гениталиите и главата имат аналогична взаимна връзка помежду си. Това са двете части на тялото, които приютяват отворите на човешкото тяло. В сферата на сексуалността на отворите на тялото се отрежда голяма роля (любов = допускам в себе си; на физическо равнище това може да се осъществи само там, където тялото може да се отваря!). Открай време народът свързва устата на жената с нейното влагалище (например сухи устни!) и носа на мъжа с неговия член, като се опитва от едното да вади заключение за другото. При оралния секс най-ясни стават връзката и взаимозаменяемостта между корем и глава. Корем и глава са поляризирани и зад тяхната противоположност стои тяхната съвместност - както горе, така и долу. Колко често главата, като заместител, заема мястото на корема, личи ясно при изчервяването. В неловки ситуации, които почти винаги, повече или по-малко, имат дълбоко сексуален характер, кръвта ни нахлува в главата и се изчервяваме. Същото изместване от гениталиите в главата срещаме и при импотентността. При полово сношение колкото повече мислите на мъжа се въртят в главата, толкова по-сигурно е, че ще му липсва потентност в корема, което има фатални последици. Същото изместване използват сексуално незадоволените хора, които, като компенсация все повече ядат. Мнозина се опитват да утолят своя глад за любов през устата и никога не се насищат. Посочените примери би трябвало да са достатъчни, за да осъзнаем аналогията между корем и глава. Пациентът, страдащ от мигрена (по-често това са пациентки), винаги има проблеми със сексуалността. Както вече в друг контекст неколкократно подчертахме, по принцип има две възможности да се отнесем към проблемите в дадена област: можем или да изтласкаме и потиснем (да изолираме) тази област, или пък демонстративно да я свръхкомпенсираме. Двете възможности външно изглеждат наистина твърде различни, обаче те са само полярните възможности за изразяване на едно и също затруднение. Когато човек се страхува, той може да се вцепени или пък да снове като обезумял напред-назад. И двата случая изразяват слабост. Така и при пациентките с мигрена срещаме такива, които тотално са прогонили сексуалността от своя живот („това не ме засяга"), както и такива, които се опитват да изложат на показ своите „ах, толкова разпуснати връзки в сексуално отношение". Общото между едните и другите е, че имат проблем със своята сексуалност. Не си ли признава човек този проблем - или защото си внушава, че изобщо него не го засяга, или защото той изобщо отрича съществуването на какъвто и да било проблем със секса, както всеки може да се увери, проблемът се изтласква в главата и се обажда отново като мигрена. Тук човек може да преработва проблема на по-високо равнище. Мигренозният пристъп е оргазъм в главата. Протичането е идентично, само че мястото е по-високо. Както при сексуалната възбуда кръвта се стича в областта на гениталиите и в кулминационната точка напрежението се преобръща в отпускане, така протича и мигрената: кръвта нахлува в главата, създава се чувство на притискане, напрежението се покачва и преминава във фазата на отпускане (разширяване на съдовете). Всички дразнения могат да предизвикат пристъпи на мигрена: светлина, шум, течение, време, вълнение и т. н. Характерна черта на мигрената също е и това, че известно време след пристъпа болният изпитва наслада от чувството на благоразположение. При кулминационната точка на пристъпа той предпочита да бъде в тъмна стая или в леглото..., но сам. Всичко това напомня за сексуалната тема, както и за страха тази тема да се разисква с друг човек на адекватна плоскост. Още през 1934 г. Е. Гутхайл описва в едно психоаналитично списание болен, чиито пристъпи на мигрена преставали след сексуален оргазъм. Понякога пациентът имал няколко оргазма, преди да настъпи отпускането и да се освободи от пристъпа. Към нашите разсъждения пасва и наблюдението, че сред съпътстващите симптоми у пациента, страдащ от мигрена, на първо място се нареждат смущения в храносмилането и запек. Човек долу е затворен. Той не иска да вижда нищо от несъзнателните съдържания (изпражнения) и се оттегля обратно нагоре към съзнателните мисли... докато главата забучи. Брачни партньори използват своята мигрена (с която често назовават дори една нормална болка в главата), за да избягват сексуален контакт. Ако обобщим казаното дотук, ще открием у пациента, страдащ от мигрена, конфликтът между нагон и мислене, между долу и горе, между корем и глава, което води до опита главата да се използва като отклонение за маневра и тренировъчно игрище, за да се решават там проблеми, които могат да бъдат изразявани и решавани само на съвсем друга плоскост (тяло, секс, агресия). Още Фройд характеризира мисленето като пробно действие. Мисленето, изглежда, се струва на човека по-безопасно и по-незадължаващо, отколкото действието. Мисленето обаче не бива да замества действието, а едното трябва да поражда другото. Човекът е получил тяло, за да се осъществи (да стане реален) с помощта на този инструмент. Само чрез реализацията се поддържа потокът на енергиите. Не е случайност, че понятия като хващам и улавям описват действия на тялото. Способността на човека да разбира и осъзнава се корени в използването на ръцете, следователно - на тялото. Ако тази съгласуваност се разедини, стига се до все по-плътно заприщване на потока на енергията, което в различните групи симптоми се проявява като болест. Това може да онагледи следващия сбит обзор. Ескалационни степени на блокирана енергия: 1. Блокираната активност (секс, агресия) в мисленето води до болки в главата. 2. Блокираната активност на равнището на вегетативната система, т. е. на функционално физическо равнище, води до високо кръвно налягане и до картина със симптомите на вегетативна дистония (липса на тонус в мускулатурата и съдовете). 3. Блокираната активност на равнището на нервите води до картина на заболяване като например мултиплена склероза. 4. Ограничената активност в областта на мускулатурата води до картина на заболявания на двигателната система, например ревматизъм, подагра. Това подреждане по фази отговаря на различните етапи на осъществяване на определено действие. Било то удар с юмрук или полов акт, всички активности започват с фаза на представата (1), в която активността се подготвя мислено. Това води до вегетативна подготовка (2) на тялото, като усилено кръвоснабдяване на определени органи, повишен пулс и т. н. Накрая, под инервиращото участие на нервите (3), чрез мускулите (4) представата се превръща в действие. Когато обаче една представа не се превърне в дело, неизбежно се блокира енергията в една от четирите области (мислене - вегетативна система - нерви - мускули) и с течение на времето това води до съответните симптоми. Начело на тази скала стои пациентът, страдащ от мигрена - той блокира своята сексуалност в областта на представата. Той би трябвало да се научи да вижда своя проблем там, където всъщност е, за да може да отведе това, което му се е качило в главата, обратно, където му е мястото - надолу. Всяко развитие започва винаги долу, а пътят нагоре е дълъг и мъчителен, когато човек върви по него честно. Главоболие При главоболие и мигрена човек би трябвало да си постави следните въпроси: 1. Над какво си блъскам главата? 2. За мен горе и долу още ли са в живо взаимодействие? 3. Опитвам ли се пряко сили да се издигна нагоре? (честолюбие) 4. Дебелоглав ли съм и опитвам ли се с глава да пробивам стени? 5. Опитвам ли се с мислене да замествам действието? 6. Честен ли съм спрямо своята сексуална проблематика? 7. Защо изтласквам оргазма в главата?
1. Отграничаване и защита 2. Допир и контакт 3. Изразяване и представяне 4. Сексуален орган 5. Дишане 6. Отделяне (пот) 7. Топлинна регулация Всички тези многообразни функции на кожата все пак са обединени в една обща тема, която обхваща диапазона между двата полюса ограничаване и контакт. Ние чувстваме кожата като наша външна материална граница и същевременно посредством кожата се свързваме с външното, с нея се докосваме до обкръжаващата ни среда. Облечени в кожата си, ние се представяме на света, а и не можем да излезем от кожата си. Тя отразява нашата същност, - такива, каквито сме отвън, по два начина. На първо място, кожата е рефлекторна плоскост на всички вътрешни органи. Всяко смущение в някой от нашите вътрешни органи се проектира върху кожата и всяко дразнение в съответен ареал на кожата се отвежда навътре до органа. На тази взаимна връзка се основават всички рефлекторни зонови терапии, които в природолечението се прилагат от стари времена, но академичната медицина използва само няколко (например зоните на Хед). Да споменем, преди всичко, масажа на рефлекторните зони на стъпалото, поставянето на вендузи върху зоните на гърба, терапията на рефлекторните зони на носа, акупунктурата на ухото и много други. Опитният практик вижда и усеща по кожата състоянието на органите и ги третира, също така, на местата на тяхното проектиране върху кожата. Каквото и да се появи по кожата - зачервяване, подутина, възпаление, пъпка, абсцес - мястото на тази проява не е случайно, а е указание за съответен вътрешен процес. Някога е имало подробно разработени системи, които, примерно, от местоположението на бенки се опитвали да тълкуват характера на човека. През епохата на Просвещението заклеймяваме подобна „очевидна безсмислица" като ерес, но ние бавно се приближаваме отново към разбирането за тези неща. Настина ли е толкова трудно да се разбере, че зад всичко станало има невидим модел, който на материално равнище само се изразява (изпъква, оставя следа). Всичко видимо е само подобие на невидимото, както едно произведение на изкуството е видим израз на невидимата идея на автора. От видимото можем да правим заключения за невидимото. Това вършим постоянно във всекидневието. Влизаме в една стая и от видимото си вадим заключение за вкуса на обитателя й, за вкуса на човека бихме могли да съдим и по съдържанието на неговия гардероб. Все едно е накъде ще погледнем - има ли някой лош вкус, той проличава навсякъде. Цялостната информация винаги се проявява навсякъде. Във всяка част намираме цялото. Поради това е безразлично коя част от тялото на човека се наблюдава. Навсякъде се разпознава еднаквият модел - моделът, характерен за отделния човек. Този модел се намира в окото (ирисова диагностика), в ухото (френска акупунктура на ухото), на гърба, на стъпалата, в меридианните точки (диагностика по терминалните точки), във всяка капка кръв (кристализационен тест, капилярна динамолиза, колистична кръвна диагностика), във всяка клетка (хуманитарна генетика), на ръката (хирология), по лицето и телосложението (физиогномоника), на кожата (нашата тема!). Тази книга учи как по симптомите на заболяването да се опознава човекът. Безразлично е накъде поглеждаме, стига да можем да гледаме. Истината е навсякъде. Ако специалистите биха успели да се откажат от опита (напълно безплоден) да доказват причинността на откритата от тях взаимна връзка, тогава те биха могли веднага да видят, че всичко с всичко е в аналогична взаиомвръзка - както горе, така и долу, както вътре, така и вън. Кожата обаче е не само външен израз на нашето вътрешно органично състояние, но върху нея и в нея се отразяват също общите психически процеси и реакции. Нещичко от това се проявява толкова ясно, че всеки може да го забележи: човек се изчервява толкова ясно, че всеки може да го забележи: човек се изчервява от срам и пребледнява от уплаха, поти се от страх и от вълнение, косите му се изправят от ужас или кожата настръхва. Външно невидима, но със съответните електронни уреди е измерима електрическата проводимост на кожата. Първите експерименти и измервания от този вид са на К. Г. Юнг, който със своите „Асоциативни експерименти" проследява тази взаимна връзка. Днес, благодарение на модерната електроника, е възможно така да се усилват и предават постоянните фини изменения в електрическата проводимост на кожата, че човек може да се „забавлява" само с кожата на един индивид, понеже тя отговаря на всяка дума, на всяка тема, на всеки въпрос с моментално фино изменение в нейната електрическа реакция (наречена Р5К, съответно Е82). Всичко това потвърждава, че кожата е една голяма проекционна плоскост, върху която постоянно могат да се наблюдават както соматични, така и психични прояви и процеси. Щом кожата проектира навън толкова много от нашето „вътре", близко до ума е не само да полагаме особени грижи за нея, но дори да манипулираме нейния външен вид. Това измамно начинание се нарича козметика и внушителни суми охотно се инвестират в това изкуство на заблуждението. Намерението ни не е необуздано да ругаем козметичните разкрасителни изкуства, а просто да разгледаме що за човешки стремеж стои зад прастарата традиция да се изписва тялото. Щом кожата е външен израз на вътрешното, всеки опит изкуствено да се измени този израз, неминуемо е акт на нечестност. Човек представя външно нещо, което вътре изобщо го няма. (Бял на лице, чер на сърце; ангел на лице, дявол на сърце.) Изгражда се фалшива фасада и се загубва съответствието между съдържание и форма. Това е разликата между „хубав съм" и „изглеждам добре", т. е. между действителност и илюзия. Този опит да се показва пред света фалшива маска започва с гримирането и завършва гротескно с пластичната операция. (виждаш лицето, не виждаш сърцето; Ако сърцето не казва, лицето показва.) Някои подлагат лицата си на лифтинг - странно е, че хората толкова малко се страхуват да загубят физиономията си! Зад всички тези опити да станем по-различни, отколкото сме, стои проблемът, че човек не харесва никого толкова малко, колкото самия себе си. Да обичаш самия себе си е една от най-трудните задачи. Всеки, който вярва, че се харесва и обича, със сигурност обърква „самия себе си" със своето малко его. Мисли, че се харесва обикновено само този, който още съвсем не се познава. Защото ние, като цяло, включително нашата сянка, не се харесваме, постоянно се опитваме да изменяме външния си образ и да го оформяме. Все пак, това си остава „козметика", докато вътрешният човек, т. е. съзнанието, не се измени. (С това обаче не искаме по принцип да оспорим възможността, че от формалните изменения може да започне целенасочен процес навътре, както това например се практикува при Хата Йога, биоенергетиката и други подобни методи. Тези методи обаче се различават от козметиката чрез осъзнатостта на целта!) Дори при бегъл контакт кожата на човека ни казва по нещо за неговата психика. Под много чувствителна кожа се крие много чувствителна душа (кожата му е тънка), докато устойчива, здрава кожа по-скоро ни насочва към извода за дебела кожа; изпотената кожа говори за несигурност и страх; изчервяващата се кожа показва (издава) възбуда. С кожата ние се докосваме и влизаме в съприкосновение един с друг. Винаги кожата е тази, която създава контакта -било удар с юмрук, било нежна милувка. При заболяване кожата може да се пробие отвътре (възпаление, обрив, абсцес) или отвън (нараняване, операция). Човек не може винаги да се измъква със здрава кожа. Кожни обривиПри кожен обрив нещо пробива границата, нещо с стреми да излезе навън. Най-просто тази мисъл може да се проследи с примера на така нареченото „пубертетско акне". През пубертета сексуалността на човека избива, излиза на показ, но същевременно най-често това й право страхливо се потиска. Пубертетът изобщо е добър пример за конфликтна ситуация. Във фаза на привидно спокойствие ненадейно от несъзнаваните дълбини избликва нова претенция и се опитва с всички сили да си извоюва място в съзнанието и живота на човека. Но новото, което се опитва да се наложи, е непознато, необичайно и навява страх. На човек му се иска да го унищожи и да се върне към първичното си състояние. Това обаче вече е невъзможно. Едно движение не може да бъде заличено, сякаш не е било. Така човек попада в конфликтна ситуация. Привлекателността на новото и страхът от него го теглят почти с еднаква сила. Всеки конфликт протича по този модел, само темата се изменя. През пубертета темата е сексуалност, любов, партньорство. Събужда се копнежът по срещуположното ти. На човек му се иска да влезе в досег с това, което му липсва, а не се решава. Изплуват сексуални фантазии - а човек се срамува от тях. Съвсем ясно става, че такъв конфликт избива по кожата като възпаление. Та нали кожата е границата на аз-а, която трябва да се преодолее, за да се намери ти-то. Същевременно кожата е органът, с който може да се потърси контакт, да се докосне и погали нещо или някой друг. В собствената си кожа човек трябва да се хареса и на другия, за да бъде обичан. При тази гореща тема кожата на навлезлия в пубертета се възпламенява и това показва, че нещо иска да взриви досегашните граници, че една нова енергия напира, но също така дава израз и на опита да се попречи на новото да си проправи път, на страха от новосъбудения нагон. С акнето човек сам се защитава, защото то създава пречки за всяка желана среща и възпрепятства сексуалността. Създава се омагьосан кръг: неизживяната сексуалност се проявява като акне върху кожата - акнето възпира секса. Потисканото желание да възбужда се превръща във възбудена кожа. Колко тясна е връзката между секс и акне, става ясно по местата на неговото появяване. Акнето напада изключително лицето, а у момичетата и деколтето (понякога се появява също и по гърба). Останалите части от кожата остава незасегната от акнето, тъй като там не би имало никакво предназначение. Срамът от собствената сексуалност се превръща в срам от пъпките. За лечение на акнето много лекари с успех предписват хапчета против забременяване. Символичната скрита причина за постигнатия ефект е очевидна. Хапчето симулира в тялото бременност и същевременно като че ли „онова" вече се е случило -акнето изчезва, защото вече няма какво да възпрепятства. От слънчеви бани и престой на море акнето обикновено се повлиява благоприятно, докато колкото повече се забулва тялото с дрехи, толкова повече се усилва. Облеклото, като втора кожа, подчертава разграничаването и неприкосновеността, докато разсъбличането вече е първата крачка към себеотварянето и слънцето по безопасен начин замества топлината на друго човешко тяло, очаквана с толкова копнеж и с толкова боязън. На всеки е известно, че в края на краищата изживяната сексуалност е най-доброто лечебно средство против акне. Всичко казано за пубертетското акне важи в общи линии за почти всички кожни обриви. Даден обрив винаги показва, че нещо досега възпирано (изтласквано) иска да пробие границата на потисничеството, за да излезе наяве (т. е. в съзнателността). В обрива се показва нещо, което досега не е било видимо. Така си обясняваме защо почти всички детски болести, като варицела, скарлатина, рубеола се проявяват върху кожата. При всяка детска болест нещо ново пробива в живота на детето, поради което тя обикновено носи със себе си огромна крачка в развитието му. Колкото по-силен е кожният обрив, толкова по-бързо протича детската болест - пробивът успява. Млечницата се явява при бебета, чиито майки ги галят много малко, т. е. емоционално ги пренебрегват. Млечницата е видим израз на тази невидима стена и опит да се пробие изолацията. Някои майки често използват екземата за да оправдаят причинно вътрешното си отвращение към детето. Обикновено става въпрос за особено „естетични" майки, самите те отдаващи твърде голямо значение на чистата кожа. Една от най-честите кожни заболявания е псориазисът. Той се проявява в остро ограничени дисковидни или петнисти възпалителни болестни огнища, покрити със сребристо-бели люспи. Естественото образуване на роговия слой на кожата е прекомерно увеличено. То неизбежно напомня образуването на броня (като животното броненосец). В случая естествената защитна функция на кожата се видоизменя в брониране - човек се отграничава във всички посоки. Той не иска да допусне нищо повече да влезе или да излезе. Райх нарича резултата от психическата отбрана и капсулиране много сполучливо „броня на характера". Зад всеки вид защита се крие страх от това да бъдем наранени. Колкото по-упорита е отбраната и колкото по-дебела е бронята на един човек, толкова по-голяма е неговата вътрешна чувствителност и толкова по-голям е неговият страх от нараняване. Тук е както в животинското царство. Премахнем ли черупката на едно черупчесто животно, ще видим нещо беззащитно, меко, уязвимо. Хора, които със своя отбранителен нрав нищо и никого не допускат до себе си, в действителност обикновено са най-чувствителните. Това има предвид поговорката, че „под твърда черупка най-често се крие мека ядка". Опитът обаче да се защити уязвимостта на душата с броня носи известен трагизъм. Наистина бронята предпазва от увреждане и нараняване, но тя „предпазва" същевременно от всичко, Включително от любов и отдаване. Любов значи себеотваряне, но това би поставило под въпрос и защитата. Така бронята затваря душата и за потока на жизнеността, тя притиска и страхът нараства още повече. Става все по-трудно да се пробие този дяволски кръг. Все някога човек трябва да допусне да се нарани душата му, от което вечно се е опасявал и което вечно е предотвратявал, за да разбере, че от това тя далеч няма да загине. Трябва отново да станем раними, за да можем да изживеем прекрасното. Тази крачка може да се направи само под външен натиск, който идва или от съдбата, или от психотерапията. Тук малко по-подробно разгледахме взаимозависимостта между ранимостта и бронирането, защото на физическо ниво псориазисът внушително ни показва описаната взаимозависимост: той води до отворени места на кожата, до пукнатини и кървящи рани. По този начин се увеличава опасността от кожна инфекция. Тук виждаме колко близо се допират крайностите, как нараненост и рогова черупка осъществяват конфликта между копнежа за близост и страха от нея. Често псориазисът започва от лактите. С лакти си пробиваме път, налагаме волята си, на лактите се подпираме. Тъкмо на тези места се появяват втвърдявания и рани. При псориазиса ограничаването и изолацията достигат своята екстремна изява, така че принуждават пациента, поне телесно, отново да бъде „открит и раним". Сърбежи (Pruritus) Сърбежите са феномен, който съпровожда много кожни заболявания (например уртикария), но се проявява и самостоятелно, без някаква „причина". Сърбежите могат да доведат човек до отчаяние, непрестанно трябва да чеше някое място на тялото. Сърбене и чесане имат и чисто психическо значение в езика ни: сърби ме (езикът или ръката); начесах го здравата; начесах си крастата, чеша си езика. В тези формулировки най-подходящо бихме могли да „преведем" сърби ме и чеша се с „възбуждам", „предизвиквам дразнене". Сърбежът се възприема като „възбуждане". На думите сърби и възбужда най-близка е сексуалната връзка, но покрай чистата сексуалност не би трябвало да пропускаме и другите области, които също прозират в тези понятия. Възбуждам в агресивен смисъл значи и дразня, раздразнен съм, афектирам се, разпалвам се, наежвам се, но също така означава вълнувам, екзалтирам, а освен това има значение предизвиквам (възбуждам интерес, апетит). Когато нещо предизвиква възбуда, дразнение, то стимулира нещо в нас - сексуалност, агресия, вълнение, влечение или любов. Човекът няма недвусмислена оценка за дразнението. Той го изживява двузначно. Не е установено дали намираме една възбуда за прекрасна или реагираме на нея с раздразнение. Във всеки случай, едно дразнение възбужда. Латинската дума prurigo, наред със сърбеж, значи още и похотливост, сладострастие, а съответният глагол е равнозначен на сърби. Телесните сърбежи показват, че на психично ниво нещо ме сърби, дразни, възбужда. Очевидно на психично ниво на нещо не сме обърнали внимание и не сме искали да го забележим, иначе на сърбежите нямаше да им се налага да се соматизират. Зад сърбежите се крие някаква страст, вътрешен огън, жарава, които искат да избият навън, искат да бъдат открити. Чрез сърбежите те ни принуждават към чесане. Чесането е смекчена форма на ровенето и копането. Така както човек рови и копае в пръстта, за да намери нещо и да го извади на дневна светлина, така и пациентът, страдащ от сърбеж, драска по повърхността на кожата си, за да намери символично какво го дразни и възбужда. Открие ли кое го прави толкова раздразнителен, той се чувства напълно разчовъркан. Сърбежите следователно винаги известяват къде ме сърби, известяват към не съм безчувствен, какво не ми дава мира, какво ми пари на душицата: изпепеляваща страст, горещо въодушевление, пламенна любов, огънят на гнева. Не е чудно, че сърбежите често се придружават от кожни обриви, червени петна и парещи екзантеми. Поканата гласи: ровете в съзнанието си докато намерите какво ви сърби - това вече е наистина вълнуващо!
При кожни проблеми и обриви човек трябва да си постави следните въпроси: 1. Прекалено много ли се ограничавам? 2. Как стои въпросът с моята способност за установяване на контакти? 3. Зад резервираното ми поведение крие ли се потиснато желание за близост? 4. Кое е това, което се стреми да пробие границата, за да излезе наяве? (Сексуалност, нагон, страст, агресия, въодушевление) 5. Какво ме сърби в действителност? 6. Към изолация ли се стремя? 8 Бъбреци В ЧОВЕШКОТО ТЯЛО бъбреците олицетворяват сферата на партньорството. Болки в бъбреците и бъбречни заболявания настъпват винаги, когато човек затъне в конфликти с партньора си. Под партньорство тук се има предвид не сексуалност, а по принцип начинът, по който се отнасяме към ближния. Специфичният начин, по който един човек се отнася към друг, проличава най-ясно в партньорството, но може да се пренесе и върху всяко лице, с което контактуваме. За да можем по-добре да разберем взаимната връзка между бъбреците и сферата на партньорството, може би ще е полезно най-напред да разгледаме по-подробно скритите психически причини на едно партньорство. На полярността на нашето съзнание се дължи, че ние не осъзнаваме своята цялостност, а се отъждествяваме винаги само с един отрязък от съществуващото. Този отрязък наричаме аз. Това, което ни липсва, е нашата сянка, която ние по правило не познаваме. Човек постоянно е принуден да осъзнава непознати досега и неосъзнати елементи от сянката и да ги интегрира в своята идентификация. Този „учебен процес" не може да бъде завършен, докато не се сдобием със съвършено съзнание - докато станем „здрави". Това единство обхваща цялата полярност в нейната неотделимост, следователно също и мъжкото и женското начало. Съвършеният човек е андрогин, т. е. той е слял мъжките и женските аспекти в душата си в единство (цимична сватба). Андрогинен не бива да се бърка с хермафродитен; естествено, андрогинността се отнася до психичното ниво - тялото запазва своя пол. Съзнанието обаче не се отъждествява повече с това (подобно на малко дете, което физически също има пол, но не се идентифицира с него). Целта на андрогинността намира своя външен израз в безбрачието и в одеждите на свещениците и монасите. Да бъдещ мъж значи да се идентифицираш с мъжкия полюс на своята душа, при което женският елемент автоматично пропада в сферата на сенките. Да бъдеш жена, значи съответно да се идентифицираш с женския полюс на душата, при което мъжкият полюс попада в битието на сенките. Нашата задача е да осъзнаем своята сянка. Това обаче можем да направим само по околния път на проекцията. Онова, което ни липсва трябва да търсим и да намерим по околния път, чрез външното, макар всъщност то да е винаги в нас. На пръв поглед това звучи парадоксално и затова може би толкова рядко се разбира. За познанието и без това е нужно отделянето на субект от обект. Например окото наистина може да вижда, но то далеч не е способно да види себе си. За това му е необходим обиколният път на проекцията върху плоскостта на огледалото. Само така човек може да опознае себе си. В същата ситуация сме ние, хората. Мъжът може да осъзнае своята женска част от душата (К. Г. Юнг я нарича атта) само чрез проекцията върху една конкретна жена; същото важи за жената. Можем да си представим сянката като напластена. Има много дълбоки пластове, които предизвикват у нас ужас и от които адски се страхуваме; има пластове, които са близо до повърхността и чакат своята преработка и осъзнаване. Срещнем ли човек, обитаващ област, която у нас самите е в горната сфера на сянката, влюбваме се в него. Последната дума него можем да отнесем както към другия човек, така и към собствения сенчест елемент, тъй като и двете, в края на краищата, са едно и също. Това, което обичаме или мразим у някой друг човек, в края на краищата, винаги е в нас самите. Говорим за любов тогава, когато друг човек отразява сфера на сянката, която и на нас ни се иска да осъзнаем в себе си. И изпитваме омраза тогава, когато някой отразява много дълбок пласт от нашата сянка, с който още не сме готови да се срещнем. Намираме другия пол атрактивен, защото той ни липсва. Често се страхуваме от него, тъй като за нас той е неосъзнат. Срещата с партньора е срещата с неосъзнат от нас аспект на душата ни. Когато този механизъм на отражение на сфери от собствената ни сянка в другия стане съвсем ясен, ще разглеждаме всички проблеми на партньорството в нова светлина. Затрудненията, които имаме със своя партньор всъщност са затруднения, които имаме със себе си. Отношението ни към неосъзнатото от нас винаги е двойствено - то ни привлича и плаши едновременно. Също така двойствено е обикновено и нашето отношение към партньора - ние го обичаме и го мразим, искаме напълно да го притежаваме и заедно с това да се отървем от него, намираме го едновременно и прекрасен, и отвратителен. Във всички дейности и разногласия, които изпълват едно партньорство, ние винаги „преработваме" нашата сянка. Поради това често сравнително противоположни хора се събират. Противоположностите се привличат - това всеки го знае и все пак винаги отново и отново се учудваме „как тъкмо тези двамата са се събрали, когато съвсем не си подхождат". Те си пасват толкова по-добре, колкото по-големи са противоположностите, защото всеки изживява сянката на другия или - образно казано - всеки оставя своята сянка на другия. Партньорството между двама души, които си приличат, наистина изглежда по-безопасно, а е и по-удобно, но обикновено не допринася много за развитието на партньорите: в другия се отразява само собствената, съзнателната сфера - това съвсем не е сложно и е доста скучно. Всеки намира, че другият е прекрасен и проектира съвместната сянка върху останалата окръжаващата среда, която след това и двамата избягват. Плодотворни са само разногласията в едно партньорство, защото единствено когато „обработва" своята сянка чрез другия човек стига по-близо до себе си. Би трябвало да е ясно, че целта на този процес се състои в приближаването до собствената цялостност. В идеалния случай в края на едно партньорство би трябвало да има двама души, и двамата от които в себе си са станали цялостни, или поне - нека оставим настрана идеалния случай - станали са поздрави, тъй като са прогледнали за неосъзнатите елементи на душата си и така са могли да ги интегрират в своето съзнание. Следователно накрая са изчезнали влюбените гълъби от които единият не може да живее без другия. Твърдението, че човек не можел да живее без другия, показва само, че някой от чисто удобство (би могло да се нарече и страхливост) използва другия, за да даде възможност на собствената си сянка да живее чрез него, без да предприема опит да преработва проекцията и да я връща обратно. В такива случаи (а те преобладават) единият партньор не позволява на другия да се развива, защото установените роли биха били поставени под въпрос. Подложи ли се някой на психотерапия, партньорът нерядко се оплаква, че другият толкова много се е променил... ("Ние искахме всъщност само симптомът да изчезне!") Едно партньорство постига целта си, когато човек вече не се нуждае от другия. Само в такъв случай обещанието за „вечна любов" се осъществява. Любовта е акт на съзнанието и означава да отворим своята собствена граница на съзнанието за това, което обичаме, за да се съединим с него. Това става възможно едва когато човек е поел в своята душа всичко, което партньорът е въплътил - или, другояче казано, - когато човек си е взел обратно всички проекции и се е съединил с тях. Така онзи, когото обичаме, като проекционна плоскост е вече изпразнен - отсъства привличане и отблъскване, - любовта е вечна, т. е. станала е независима от времето, понеже е осъществена в собствената душа. Такива разсъждения винаги навяват страх у хора, които със своите проекции силно клонят към материалното. Те свързват любовта с формите на проявление, вместо със съзнателни съдържания. При такова поведение преходността на земното става заплаха и тогава човек се надява да се срещне отново със своите „обични близки" в отвъдното, а пропуска да забележи, че „отвъдното" винаги е тук. Отвъдното е сферата отвъд материалните форми. Нужно е само всичко видимо да се преобразува в съзнанието и човек вече е отвъд формите. Всичко видимо е иносказателно - защо да бъде по-различно при човека? Видимият свят трябва да стане излишен чрез нашия живот - това важи също и за партньора ни. Проблеми се създават само когато двама души различно „използват" своето партньорство, като единият преработва и взема обратно своите проекции, а другият напълно затъва в проекциите. Тогава идва моментът, когато единият става независим от другия, докато на другия сърцето се къса. Затънат ли обаче и двете части (и двамата) в проекцията, изживяваме любовта до гроб, а след това и голямата скръб, защото другата половина липсва! Блажен е този, който разбира, че от никого не може да се вземе онова, което той е осъществил в себе си. Любовта иска да бъде едно - и нищо друго. Докато тя е ориентирана към външни обекти, не е постигнала своята цел. Важно е да се познава точно вътрешната структура на едно партньорство, за да могат да се проследят аналогичните връзки с проявите в бъбреците. В тялото има както единични органи (например стомах, черен дроб, панкреас, далак), така и двойни органи, като бели дробове, тестикули, яйчници и бъбреци. Разгледаме ли чифтните органи, прави впечатление, че всички те имат отношение към темата „контакт" и „партньорство". Белите дробобе олицетворяват сферата на непрекия контакт и непряката комуникация, докато тестикулите и яйчниците, като полови органи, представят сексуалността. Бъбреците пък отговарят на партньорството, в смисъл на интимна среща между близки. Тези три сфери всъщност съответстват и на старогръцките понятия за любов: philia (приятелство), еros (сексуална любов) и аgape в смисъл на постепенното сливане с всичко. Всички вещества, които тялото поема, в края на краищата попадат в кръвта. Бъбреците имат задачата на централна пречиствателна (филтрираща) станция. Затова те трябва да умеят да различават кои вещества са поносими и използваеми за организма и кои отпадъчни продукти и отрови трябва да се отделят. За тази трудна задача бъбреците разполагат с различни механизми, които ние тук, заради тяхната физиологическа комплексност, искаме да опростим до две основни функции. Първото стъпало на пречистването функционира на принципа на механично сито, в което частиците след определена големина се задържат. Размерът на порите на това сито е точно толкова голям, че да може най-малката белтъчна молекула (албумин) да бъде задържана. Второто значително сложно стъпало се опира на връзката между осмозата и принципа на противотечението. По принцип осмозата се основава върху изравняването между налягането и концентрационния спад на две течности, които са отделени една от друга с полупропусклива мембрана. Принципът на противотечението има грижата двете течности с различна концентрация непрекъснато да преминават една до друга, което дава възможност на бъбрека в случай на нужда да може да отделя висококонцентрирана урина (например сутрешната урина). При това осмотично уравновесяване става въпрос, в края на краищата, да се запазват жизненоважни за тялото соли, от концентрацията на които, между другото, зависи киселинно-алкалното равновесие. Лаикът в областта на медицината изобщо не съзнава от какво жизненоважно значение е това равновесие между киселина и основа, което се измерва със стойността на рН. Всички биохимични реакции (например осигуряване на енергия, синтез на белтъчини) зависят от стабилна в тесни граници стойност на рН. С нея кръвта се задържа строго в определен интервал между алкално и киселинно състояние, между ин и ян. Аналогично всяко партньорство се състои в опита двата полюса - мъжкият (ян, киселинно) и женският (ин, алкално) да се доведат до хармонично изравняване. Както бъбрекът има грижата да осигурява равновесието между киселина и основа, така аналогично и партньорството осигурява на човека възможността да допълва себе си в посока към цялостността чрез връзката с друг човек, който изживява сянката на единия. При това другата (или „по-добрата") половина компенсира, чрез своята същност, това, което на самата нея й липсва. Най-голямата опасност в едно партньорство обаче винаги е вярата, че проблематичните и смущаващи начини на поведение са единствено проблем на другия и „нямат нищо общо със самия мен". В такъв случай човек затъва в проекцията и не разбира необходимостта и ползата да преработва и обработва отразените от партньора сфери на собствената сянка, за да може, осъзнавайки ги, да израства и съзрява. Соматизира ли се тази грешка, бъбреците също пропускат жизненоважни вещества (белтък, соли) да преминат през филтърните системи и губят съществени за собственото разбитие съставки във външния свят (например при гломерулонефрит). Те демонстрират същата неспособност да разпознават важни вещества като собствени, както психиката, която не разпознава като собствени важни проблеми и поради това ги предоставя на другия. Както човекът трябва да опознава себе си в партньора, така и бъбреците се нуждаят от способността да разпознават идващите отвън „чужди" вещества като важни за собствената им годност за анализ и развитие. Колко близко бъбреците се съотнасят към темите „партньорство" и „способ за контакт" личи добре и от определени всекидневни навици. При всички обстоятелства, при които хората се срещат с намерението да установят контакт един с друг, пиенето играе голяма роля. Не е чудно, тъй като стимулира „контактния орган бъбрек", а също и психическата способност за контакт. Контактът бързо става по-тесен, когато хората се чукнат с пълни чаши или бирени халби. С чукането на чаши може да започне флирт без нищо неприлично. Замяната на дистанцираното „вие" с по-близкото „ти" почти винаги е свързана с ритуал за пиене, побратимяването се полива. Създаването на човешки контакти без пиене кажи-речи е немислимо - на парти, в светска компания или на народен празник - навсякъде човек отпива кураж, за да се приближи до другия. Такава компания съответно гледа с подозрение този, който не пие с другите. Защото който не пие или пие малко, показва, че не иска да възбужда своите контактни органи и така да запази дистанция. При всички подобни случаи безусловно се предпочитат подчертано диуретични напитки, които особено силно стимулират бъбрека - кафе, чай и алкохол. (Веднага след пиенето при светски поводи по значение следва пушенето. Пушенето стимулира другия наш контактен орган - белия дроб. Общоизвестно е, че в компания обикновено значително повече се пуши, отколкото когато човек е сам.) Който много пие, показва своето желание за контакт, но рискува да остане на равнището на ерзац задоволяването. Камъни в бъбреците се образуват чрез утаяване и кристализация на определени вещества, които обилно се съдържат в урината (например пикочна киселина, калциев фосфат, калциев оксалат). Наред с условия на средата, опасността от образуването на камъни е тясно свързана с количеството течности, което изпиваме - голямото количество течност намалява концентрацията на дадено вещество и увеличава разтворимостта му. Образува ли се обаче камък, той прекъсва потока и може да доведе до колика. Коликата е смислен опит на тялото, чрез перисталтични движения на пикочния канал, да изведе навън блокиращия камък. Този крайно болезнен процес може да се сравни с раждане. Коликата води до бунт и подтиква към движение. Ако коликата на собственото тяло не е достатъчна да придвижи камъка по-нататък, лекарят настоява пациентът допълнително да скача със същата цел. Освен това, терапията се опитва - най-вече с отпускане, затопляне и обилно пиене на течност - да ускори „раждането" на камъка. Съответствията на психично ниво могат лесно да се забележат. Блокиращият камък се състои от вещества, които всъщност е трябвало да бъдат отделени, тъй като не допринасят с нищо повече за развитието на тялото. Той съответства на натрупване на теми, от които човек отдавна би трябвало да се е освободил, понеже те не допринасят с нищо за развитието му. Ако обаче човек упорито се вкопчва в маловажни и отживели теми, те блокират потока на развитието и причиняват задръстване. Тогава симптомът на коликата принуждава към онова движение, което човек със своето вкопчване всъщност е искал да възпрепятства. И лекарят основателно изисква от пациента правилно поведение: да скача. Само отскокът, отдалечаването от старото може да допринесе развитието отново да потече и да се освободи от отживялото (камъка). Статистиката показва, че мъжете по-често заболяват от камъни в бъбреците, отколкото жените. Темите „хармония" и „партньорство" мъжът решава по-трудно от жената, на която тези принципи по природа са по-близки. Обратно, агресивното налагане на волята е голям проблем за жената, докато този принцип е по-близък на мъжа. Статистически това личи и във вече споменатата честота на камъните в жлъчката у жени. Използваните терапевтични мерки при бъбречната колика характеризират принципите, които помагат при решаване на проблемите за хармония и партньорство: топлина, като израз на влечение и любов, отпускане на свитите в спазъм канали, като знак за отваряне и по-нататъшно развитие и накрая - подаване на течност, която допринася всичко отново да се задвижи и да потече. Сбръчкан бъбрек - изкуствен бъбрекКрайната точка на развитието е достигната, когато всички функции на бъбреците напълно отпаднат и поради това една машина, в случая изкуственият бъбрек, трябва да поеме жизненоважните задачи за прочистване на кръвта (диализа). Сега съвършената машина става партньор, след като човек не е бил готов активно да решава своите проблеми с живи партньори. Когато никой партньор не е бил изряден и достатъчно благонадежден или пък желанието за свобода и независимост е било прекомерно, човек намира в изкуствения бъбрек партньор, който е идеален и съвършен, защото няма собствени изисквания и собствени нужди и вярно и надеждно върши всичко, каквото се поиска от него. За сметка на това пък човек е напълно зависим от него. Поне три пъти седмично трябва да се среща с него в клиниката или - в случай че е в състояние да си позволи собствен апарат - да спи до него всяка нощ без да може много да се отдалечава. По този околен път човек научава, че все пак няма идеален партньор - поне докато той самият още не е съвършен. Бъбречни заболявания Когато някой не е съгласен да продължи да плува с другиго „като бъбрек в лой" защото вече не може да го понася, би трябвало да си постави следните въпроси: 1. Какви проблеми имам в сферата на партньорството? 2. Склонен ли съм да затъвам в проекцията и да смятам, че грешките на моя партньор са единствено негов проблем? 3. Пропускам ли във всички прояви от поведението на моя партньор да откривам и самия себе си? 4. Вкопчвам ли се упорито в старите проблеми и възпрепятствам ли по този начин потока на развитието? 5. Какви скокове в действителност ме кара да правя моят бъбречен камък?
Натискът винаги ни подтиква да изпускаме и да се облекчаваме. Щом това не може да стане психически, трябва да го допуснем физически през пикочния мехур. По този околен път ясно се долавя колко голям е натискът на дадена ситуация в действителност, колко болезнен може да стане, ако не се изпусне, и колко облекчаващо, от друга страна, е изпускането. Освен това, соматизирането дава възможност пасивно изпитваният натиск да се превърне в активен, когато под претекст, че трябва да иде до тоалетната, човек може да прекъсне и да манипулира почти всяка ситуация. Комуто се налага да иде до тоалетната, той усеща натиск и същевременно упражнява натиск - нещо, присъщо както на ученика (който иска да се измъкне от клас), така и на пациента, който изтъква този симптом неосъзнато, но винаги целенасочено. Особено ясната взаимна зависимост между симптом и упражняване на власт, както при всички други симптоми и тук играе роля, която не е за подценяване. Всеки болен е склонен да използва своите симптоми и като средство за властване. Тук опираме до едно от най-силните табута на събремието ни. Упражняването на власт е основен проблем на човека. Докато човекът има аз, той се стреми да доминира и да разгръща своята власт. Всяко „... но аз искам" е израз на този стремеж към егодоминиране. Тъй като, от друга страна, власт стана понятие с твърде негативен оттенък хората се врждат принудени все по-умело да прикриват своите игри за надмощие. Сравнително малко хора имат смелостта открито да обявяват и да изживяват своята претенция за власт. Мнозинството се опитват по околни пътища да прокарват потиснатите си стремежи за властване. Затова в наши дни човек използва преди всичко плоскостите на болестта и на социалната слабост. Тези плоскости са сравнително подсигурени срещу разобличаване, понеже проекцията на вината върху функционалните процеси и окръжаващата среда, като модел за обяснение, е общоприета и легализирана. Тъй като почти всички хора повече или по-малко участват в използването на тези плоскости за своите властолюбиви стратегии, никой не е заинтересован от развенчаването им и всеки опит се отхвърля с дълбоко възмущение. С болест и смърт нашият свят може да бъде изнудван. С болест човек почти винаги може да постигне онова, което без симптоми никога не би получил: материална подкрепа, съчувствие, пари, свободно време, помощ и контрол върху другите. Вторичната изгода от болестта, в резултат на използван симптом като инструмент за властване, нерядко затруднява лечението. Темата „симптом, като изява на стремежа за власт", може добре да се проследи и при нощното напикаване. Ако през целия ден едно дете е подложено на силен натиск (родители, училище), така че да не може нито да се отпусне, нито да предяви своите собствени изисквания, с нощното напикаване в леглото то решава едновременно няколко проблема наведнъж: изпуска се в отговор на изживения натиск и същевременно се възползва от възможността да докара иначе толкова авторитетните си родители до безпомощност. Покрай симптома детето, сигурно прикрито, може да върне всичкия натиск, който е изпитало през деня. Същевременно не бива да забравяме и съотношението между нощното напикаване и плача. И двете служат за освобождаване и облекчаване от вътрешен натиск чрез изпускане. Затова нощното напикаване може да се характеризира като „долен плач". При всички други симптоми на пикочния мехур също участват разгледаните дотук тематични области. При възпаление на пикочния мехур паренето при уриниране много ясно показва колко болезнено пациентът изживява изпускането. Честият напън за уриниране, при който обаче не се отделя никаква или само незначително количество урина, изразява абсолютната неспособност, въпреки натиска, да се изпуска. При всички тези симптоми би трябвало да се има предвид, че веществата, съответно темите, от които човек следва да се освободи, взети заедно, са отживелица и представляват само баласт. Заболявания на пикочния мехур Заболяванията на пикочния мехур навеждат на следните въпроси: 1. В кои сфери се вкопчвам упорито, макар да са отживели и чакат да бъдат отделени и изхвърлени? 2. Къде сам се подлагам на натиск и го проектирам върху други (изпит, шеф)? 3. От кои изчерпани теми би трябвало да се освободя? 4. Какво ме кара да плача? 9 Сексуалност и бременност СЕКСУАЛНОСТТА е най-разпространената плоскост, върху която хората се справят с темата за полярността, упражнявайки се. Тук всеки чувства своята несъвършена същност и търси това, което му липсва. Той се съединява физически със своя противоположен полюс и в съединението изживява едно ново състояние на съзнанието, което нарича оргазъм. Човекът изпитва това състояние на съзнанието като олицетворение на щастието. То има само една неблагоприятна страна: не може да се задържи във времето. Хората се опитват да уравновесят това с честотата на контакта. Колкото и да е кратък този миг на щастие, всеки път той показва на човека, че за нашето съзнание все още има форми на състояния, които качествено далеч превъзхождат нашето „нормално" съзнание. Това чувство на щастие, в края на краищата, не дава покой на човека и го кара постоянно да търси възможност отново да го постигне. Сексуалността вече открива първата половина на тайната: съединят ли се две полярности, така че да станат едно, чувството за щастие прелива. От това следва, че щастието е „единство". Липсва ни само втората половина на тайната, която да ни подскаже как, с течение на времето, бихме могли да останем в това състояние на съзнанието, без отново да излизаме от него. Отговорът е прост. Докато съединяването на противоположностите се осъществява само на физическо равнище (сексуалност), появяващото се като резултат от това състояние на съзнанието (оргазъм) е ограничено във времето, защото плоскостта на тялото се подчинява на закона за времето. Човек може да се освободи от времето единствено като осъществи съединението на противоположностите и в съзнанието си. Удаде ли ни се единството на тази плоскост, постигнали сме вечно, т. е. простиращо се извън времето върховно блаженство. С това познание започва езотеричната пътека, която съответно, на Изток наричат също йога-път. Йога е санскритска дума и се превежда приблизително като хомот (сравни с латинската дума jugum = впряг, чифт, ярем, кобилица). Впрягът винаги съединява една двойственост в единство. Тъй като сексуалността съдържа в себе си основния модел на пътя и същевременно го представя върху достъпна за всички хора плоскост, именно тя - сексуалността - винаги и във всички времена е била използвана за аналогичното описание на пътя. До ден днешен туристът с изумление вижда порнографски според него изображения в източните храмове. Там обаче сексуалното съединение на две божествени фигури се използва символично, за да изобрази великата тайна на conjunctio oppositorum - съединението на противоположностите. Особеност на християнската теология е, че определени периоди от развитието си е заклеймявала като дяволска плътта и с нея сексуалността до такава степен, че ние, като чеда на християнска култура, често се стремим да изградим непримирими противоположности от секса и духовния път (естествено, на християните не винаги е била чужда сексуалната символика, както например показват митовете за Христовите невести). Сред някои групи, които се смятат за „езотерични", все още грижливо се поддържа мисълта за тази противоположност на плът и дух. В такива кръгове по принцип се бърка трансформиране с потискане. Тук би било достатъчно да се разбере езотеричният принцип „Както горе, така и долу". От това следва също, че каквото човек не може долу, никога вече няма да успее да свърши горе. Следователно, който има сексуални проблеми, трябва да ги решава на физическо ниво, вместо да търси спасение в бягството - обединяването на противоположностите е още по-трудно на „по-високите" равнища! От тази гледна точка може би ще стане ясно защо Фройд свежда почти всички човешки проблеми до сексуалността. Тази стъпка е напълно основателна и има само една малка формална грешка. Фройд (и всички, които мислят така) не прави последната стъпка - от плоскостта на конкретната проява към принципа, който стои зад нея. Сексуалността е само една възможна форма за изразяване на принципа „полярност", съответно „съединяване на противоположностите". С тази абстрактна форма навярно биха се съгласили и критиците на Фройд: всички човешки проблеми могат да се сведат до полярността и до опита противоположностите да се съединят (тази крачка, в края на краищата, прави Юнг). Все пак, категорично вярно си остава, че повечето хора изучават, изживяват и „преработват" проблемите на полярността най-напред върху равнището на сексуалността. Това е също и причината сексуалността и партньорството да бъдат основният източник на конфликти за човека: ах, тази толкова трудна тема „полярност", която ни довежда до отчаяние, докато не намерим точката на единството. Каталог: Knigi -> Okultna -> Bolestta%20kato%20put Okultna -> Изложение на практиката (Двата входа) Проповед за кръвопотока Проповед за пробуждането Проповед за пробива Okultna -> I двойни стихове 1 Okultna -> Ф н. Бойка Цигова На корицата: Жезъл Дракон, от Хакуин. Тази рисунка е била вид диплом Okultna -> Будизмът : Дао на философията Алън Уотс Посвещава се на живото учение на Шунрю Судзуки, Роши будизмът Bolestta%20kato%20put -> Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке Okultna -> Дзен (Джобен пътеводител) Bolestta%20kato%20put -> Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке Изтегляне 2.17 Mb. Сподели с приятели:
|