Цикъл от 9 сказки

С К А З К А Ш Е С Т А

Но та­зи древ­на ин­дийс­ка ду­ша зна­еше същевременно, че съ­ща­та същ- ност, ко­ято се раз­п­рос­ти­ра там вън, и ко­ято тя на­ри­ча­ше "тат", мо­же да бъ­де намерена, ко­га­то чо­век се вгле­да в са­мия се­бе си, в сво­ята вът­реш- ност, са­мо че еди­ни­ят път тя се явя­ва от вън, дру­ги­ят път отвътре. Сле- дователно, ко­га­то сли­зам в мо­ята душа, аз на­ми­рам съ­ща­та пър­вич­но­-ду­хов­на същност, ко­ято външ­но на­ри­чам "тат". Но аз си пос­та­вям в пра­вил­но от­но­ше­ние към това, ко­ето жи­вее вът­ре в ме­не ка­то моя пър­вич­на основа, ко­ято е за­бу­ле­на чрез фи­зи­чес­кия ду­ше­вен живот, ко­га­то вмес­то да ка­жа "това си ти самият", казвам: "Аз съм Брахман, Аз съм Всеми- рът", и двете съждения "това съм Аз" и "Аз съм Всемирът" съпоста- вени казваха всъщност: "когато поглеждам навън в света на "тат", аз намирам един духовен свят; когато се потопя вътре в моето собстве- но душевно изживяване, аз намирам един духовен свят, и двата свята са едно и също нещо". Това бе­ше ос­нов­но­то чув­с­т­во през пър­ва­та епо­ха на сле­дат­лан­т­с­ка­та ду­хов­на култура. И два­та ду­хов­ни свя­та бя­ха чув­с­т­ву­ва­ни единно, на­пъл­но единно.

А се­га да от­п­ра­вим пог­лед към са­мо­то развитие. Още вче­ра казахме, че са­мо от пред­ни­те пос­то­ве на се­верно­то те­че­ние на народите, от древ­но­-пер­сийс­ка­та кул­ту­ра на Заратустра мо­же­ше да про­из­ле­зе идеалът, да се съз­да­де ед­но тяло, в ко­ето мо­же­ше да се въп­лъ­ти Съществото, ко­ето се приб­ли­жа­ва­ше от вън към чо­ве­чество­то и към Земята. И са­ми­ят Зарату- стра се пог­ри­жи за това, да ми­не от ед­но пре­раж­да­не в друго, за да се ро­ди на­й-­пос­ле в ед­но тяло, ко­ето е та­ка одухотворено, че по­-къс­но мо­жа да при­еме в се­бе си вис­шия Бог на Слънцето в не­го­ва­та пъл­на форма, във фор­ма­та на Христа. Заратустра се ро­ди ка­то Исус от Назарет и ми­на­вай­ки през сво­ите раз­лич­ни пре­раж­да­ния бе­ше узрял, за да мо­же да ста­не но­си­тел на Бога на Слънцето в те­че­ние на три години. Следователно, как­во е от­но­ше­ни­ето меж­ду Аполон и Христос? Този въп­рос тряб­ва да стои, та­ка да се каже, на ду­ша­та Ви. Когато гър­кът из­го­ва­ря­ше име­то на Аполон, той без съм­не­ние со­че­ше към оно­ва ду­хов­но царство, ко­ето се на­ми­ра зад Слънцето. Но в схва­ща­не­то на ед­но съ­щес­т­во или на да­де­но не­що чо­век пра­ви из­вес­т­на разлика, спо­ред способностите, ко­ито има. Онзи, кой­то е раз­вил в се­бе си един по­-бо­гат ду­ше­вен живот, той е съ­що спо­со­бен да виж­да в тях­на­та ис­тин­с­ка фор­ма нещата, ко­ито и дру­ги­ят вижда, та­ка що­то тряб­ва да кажем, че ко­га­то гър­кът из­го­ва­ря­ше ду­ма­та Аполон, той на­ис­ти­на со­че­ше на оно­ва Същество, ко­ето по­-къс­но тряб­ва­ше да се изя­ви ка­то Христос, но е чув­с­т­вувал то­ва Същество в един вид за­бу­ле­на фор­ма ка­то Аполон. Ние има­ме ка­то ед­на дре­ха на Христа, ко­ято в ней­ни­те фор­ми е по­доб­на на съществото, ко­ето е об­ле­че­но в нея, ко­га­то каз­ва­ме Аполон и Христос. От формата, от образа, кой­то хо­ра­та си пред­с­та­вя­ха ка­то Аполон, тряб­ва­ше пър­во да пад­не бу­ло след було, за да бъ­де нап­ра­вен Христос разбираем, наг­ле­ден за хората. Така в дейст-

Но кое е в из­вес­т­но от­но­ше­ние ис­тин­с­ко­то ос­нов­но и съ­щес­т­ве­но ка­чес­т­во на Христа за на­шия ци­къл на развитие? Когато об­гър­нем с пог­лед всич­ки бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни Същества, всич­ки ду­хов­ни Същества, към ко­ито древ­ни­те хо­ра са пог­леж­да­ли ка­то към гор­ни­те богове, на­ми­ра­щи се зад ки­ли­ма на се­тив­ния свят, които те са счи­та­ли ка­то гос­по­да­ри и по­ве­ли­те­ли на ми­ро­ви­те об­лас­ти и на ми­ро­ви­те действия, за всич­ки те­зи съ­щес­т­ва ние тряб­ва да кажем: тяхната особеност е, че наистина те не проникват до физическия свят; те стават видими едва за ясновид- ското съзнание, което се издига над физическия свят до виждането на етерния свят. Тогава Зевс, Аполон, Марс, всич­ки те­зи същества, които са действителности, Водан, Один, Тор и т.н. ста­ват видими. Бихме мог­ли съ­що да кажем: тези духовни същества, нямаха качеството да сли- зат до физическия свят, те най-много можеха мимоходом да се пока- жат в някое физическо въплъщение, което много остроумно е показано в митовете, където се говори, че Зевс или други богове мимоходом са вземали човешки или други форми, слизали са при човеците, за да из- вършат това или онова. Но ние не мо­жем да го­во­рим за ед­но трай­но фи­зи­чес­ко въп­лъ­ще­ние на те­зи ду­хов­ни Същества, ко­ито сто­ят зад се­тив­ния свят. Следователно мо­жем да кажем: Аполон е една форма, коя- то не може да слезе до физическото въплъщение. За цел­та е не­об­хо­ди­ма по­ве­че си­ла от­кол­ко­то има­ше Аполон, за цел­та бе­ше не­об­хо­ди­ма имен­но си­ла­та на Христа. Христос при­те­жа­ва­ше всич­ки ка­чес­т­ва на всич­ки ос­та на­ли Същества вън в света, всич­ки качества, ко­ито бя­ха ви­ди­ми за яс­но­вид­с­ко­то съзнание, но той при­те­жава­ше още ед­но качество, а имен­но оно­ва качество, да про­бие границата, ко­ято раз­де­ля све­та на бо­го­ве­те от све­та на чо­ве­ци­те и да сле­зе в ед­но чо­веш­ко тяло, ко­ето бе­ше под­гот­ве­но на Земята за целта. Тази дар­ба има­ше в бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ния свят са­мо Христос. С то­ва ед­но Същество, от­бе­ле­же­те ед­но Съ- щество от бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ния свят сле­зе до там, къ­де­то се за­ема жи­ли­ще в ед­но чо­веш­ко тя­ло сред се­тив­ния свят, къ­де­то се живее като човек между другите човеци. Това е великото, мощ­но Христово съби- тие. Следователно, до­ка­то всич­ки бо­го­ве и ду­хо­ве мо­гат да бъ­дат на­ме­ре­ни са­мо чрез яс­но­вид­с­ко­то съз­на­ние над фи­зи­чес­кия свят, Христос се на­ми­ра сред то­зи фи­зи­чес­ки свят, въп­ре­ки че той е от съ­що­то ес­тес­т­во как­то бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни­те същества. Следователно във външ­ния свят мо­гат да бъ­дат на­ме­ре­ни са­мо дру­ги­те богове, той е единственият, кой­то съ­щев­ре­мен­но ожи­вя­ва във вът­реш­нос­т­та на човека, кой­то та­ка да се ка­же на­пус­на външ­ни­те све­то­ве на бо­го­ве­те и про­ник­на във вът­реш­нос­т­та на човека. С то­ва в раз­вити­ето на све­та и на чо­ве­чес­т­во­то ста­на не­що

Но се­га въз­ник­ва един друг въпрос: видяхме, че духовните същества, които съществуват във външния свят като божествено-духовни съще- ства, които са представени за човека, така да се каже, чрез най-мощ- ното между тях, чрез Христа, който като външно същество е съще- временно едно вътрешно същество. Но как стои въп­ро­сът с дру­ги­те съ- щества, ко­ито вче­ра в из­вес­т­но от­но­ше­ние на­ре­кох­ме Луциферически същества? Бихме мог­ли да кажем, че съществата, ко­ито сто­яха под ръ­ко­вод­с­т­во­то на Дионисий, се раз­ви­ват съ­що та­ка вът­ре в чо­веш­кия ду­ше­вен жи­вот и че от дру­га стра­на ня­кой Дионисий, ед­но лу­ци­фе­ри­чес­ко същество, се е въп­лъ­ти­ло ка­то човек? Можем ли да ка­жем същото? Не, то­ва ние не мо­жем да кажем. Тази е имен­но опит­нос­т­та на ду­хов­но­то развитие, че за то­зи свят ние не мо­жем да ка­жем съ­що­то нещо. И тук сти­га­ме до нещо, ко­ето е свър­за­но с яд­ка­та и същ­ността на раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то и на света. Ако бих­ме отиш­ли на­зад в ми­на­ло­то в мно- го, мно­го да­леч ни вре­ме­на на раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то и на света, то­га­ва бих­ме намерили, че ду­ша­та пог­леж­да на­вън и виж­да вън бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ния свят; че тя поглежда вътре в себе си и намира там боже- ствено-духовния свят; че душата намира Аполоновския свят вън, света на Дионисий вътре, както са се изразявали гърците. Когато пос­ле ид­ва­ме по­-на­сам в раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то и на света, то­га­ва виж­да­ме един друг резултат. За на­й-д­рев­ни­те времена, ко­га­то пре­об­ла­да­ва­ща­та част от хо­ра­та бе­ше ясновиждаща, не­ща­та сто­яха така, как­то то­ку що показах. Вън хо­ра­та виж­да­ха гор­ни­те богове, вът­ре дол­ни­те богове; и те имаха тези два пътя за духовния свят. Когато раз­г­ле­да­ме по­-къс­ни­те вре­ме на, то­га­ва пред се­бе си има­ме ед­но човечество, ко­ето е от­с­лаб­на­ло

Но по­не­же всичко, ко­ето ста­на във външ­ния фи­зи­чес­ки свят, е ед­но дей- с­т­вие на духовното, то­ва про­ник­ване на чо­веш­ка­та ду­ша от Христа оказ- ­ва съ­що ед­но дейс­т­вие и вър­ху ос­та­на­лия живот. Първо то­ва действие ще се по­ка­же в мис­те­ри­ите и то ве­че от­час­ти се е по­ка­за­ло чрез ос­но­ва­

Следователно, как­во ста­ва в на­ше­то раз­ви­тие на човечеството? Станало е и ста­на това, че Христос и Луцифер, еди­ни­ят ка­то кос­ми­чес­ки Бог, дру­ги­ят ка­то Бог вът­ре в човека, в древ­ни вре­ме­на са вър­ве­ли един до друг, еди­ни­ят мо­же­ше да бъ­де на­ме­рен в гор­ни­те области, дру­ги­ят в дол­ни­те области; но светът отиде напред в своето развитие и за извес- тно време Дионисий, Луцифер остана далече от земята; в замяна на това човечеството имаше опитността, че космическият Христос все повече прониква в земята, все повече прониква душата, но че сега Луци- фер отново става видим, отново става познаваем. Пътищата, ко­ито са из­вър­ве­ли те­зи две бо­жес­т­ве­но­-ду­ховни Същества са тези: те се прибли- жават до земята от две различни страни; пресичайки своя път с този на Христа, Луцифер става невидим; неговата светлина е закрита от христовата светлина. По-рано Христос би­ва­ше на­ми­ран ка­то кос­ми­чес­ко Същество, а Луцифер ка­то Същество вът­ре в човека. Те кръс­то­са­ха сво­ите пътища. Христос про­ник­ва в чо­веш­ка­та душа. Той ста­на пла­не­та­рен Дух на Земята и все по­ве­че и по­ве­че се прев­ръ­ща в мис­тич­ния Христос вът­ре в чо­веш­ка­та душа, чо­век мо­же да го поз­нае чрез вът­ре-­