Цикъл от 9 сказки

С К А З К А Т Р Е Т А

Днес на­ша­та за­да­ча ще бъде, да се за­поз­на­ем с ня­кои особености, ко­ито се пред­ла­гат на наб­лю­да­те­ля на вис­ши­те светове. Тук пре­ди всич­ко тря- б­ва да обър­нем вни­ма­ние на това, че при въз­ли­за­не­то в свръх­се­тивна­та област, към на­шия обик­но­вен свят, кой­то из­жи­вя­ва­ме с на­ши­те се­тив­ни органи, се при­ба­вят дру­ги светове, от ко­ито на пър­во мяс­то ще на­зо­вем два, светове, ко­ито сто­ят зад тези, ко­ито въз­п­ри­ема­ме със се­ти­ва­та и раз­би­ра­ме с ума. Ще по­со­чим ня­кои из­пък­ва­щи ха­рак­тер­ни особености, ко­ито мо­гат да ни по­ка­жат раз­лика­та меж­ду на­шия обик­но­вен свят и два­та след­ва­щи по­-вис­ши светове. Най-близкият свят, кой­то се крие зад на­шия свят, се нарича, как­то всич­ки знаете, ас­т­рал­ни­ят свят, а онзи, ко-­

За наб­лю­да­те­ля на ас­т­рал­ния свят е оче­бий­но пре­ди всич­ко това, че за то­зи свят из­пък­ва на пър­во мяс­то спо­соб­нос­т­та на не­ща­та и съ­щес­т­ва­та да се превръщат, да се метаморфозират, как­то за фи­зи­чес­кия свят изпък- ­ва раж­да­не­то и умирането. И тук това, ко­ето ще ка­жем сега, се свър­з­ва с ед­но указание, ко­ето бе да­де­но още вче­ра и ко­ето ще ни за­ни­ма­ва по най-раз­но­об­ра­зен на­чин все по-конкретно. В ас­т­рал­ния свят ние имаме ра­бо­та с под­виж­ни образования, с образования, ко­ито се прев­ръ­щат ед­но в дру­го така, че те мо­гат да бъдат ту едното, ту другото. Най-близко- то за нас об­ра­зо­ва­не на ас­т­рал­ния свят е чо­веш­ко­то ас­т­рал­но тяло. За яс­но­ви­де­ца то­ва ас­т­рал­но тя­ло об­г­ръ­ща ка­то един вид аура, ка­то един све­тъл ас­т­ра­лен об­лак фи­зи­чес­ко­то тяло. Човешкото ас­т­рал­но тя­ло има сво- йс­т­во­то да се пре­об­ра­зя­ва непрестанно. Почти все­ки миг това, ко­ето об­г­ръ­ща чо­ве­ка ка­то един ас­т­ра­ле­н-­а­ури­чен облак, и го прониква, е разли- чно, спо­ред това, да­ли чо­век раз­вива в се­бе си по­-вис­ши или по­-нис­ши подтици, инстинкти, по-диви, по­-бур­ни или по­-с­по­кой­ни страсти, да­ли хра­ни в се­бе си ед­на или дру­га мисъл. Според това, да­ли той има един или друг во­лев импулс, в то­зи ас­т­рал­но­-­а­ури­чен об­лак се по­каз­ват на­й-раз­но­об­раз­ни­те об­ра­зо­ва­ния и включвания; и понеже човекът прави постоянно да възникват и утихват тази или онази мисъл в неговия ду- шевен живот, този облак може да бъде изобразен различно във всеки момент по отношение на цвят и форма; въпреки, че в астралната аура на всеки човек се запазва известен основен характер, известен основен цвят, който отговаря на неговата повече или по-малко трайна харак- терна черта, астралната аура е подложена иначе на постоянни проме- ни. Така още в ас­т­рал­но­то тя­ло на чо­ве­ка ние има­ме не­що пос­то­ян­но пре­об­ра­зу­ва­що се. Вчера обър­нах­ме внима­ни­ето на това, че съ­щи­те съ- щества, ко­ито чо­век сре­ща първо, ко­га­то из­жи­вя­ва ас­т­рал­на­та об­ласт ­

В съ­щин­с­кия ду­хо­вен свят ние сре­ща­ме ед­на ма­кар и от­но­си­тел­на трай- ност, ед­но за­паз­ва­не на формата. Ето за­що нап­ри­мер на­й-­вът­реш­на­та същ­ност на човека, ако тя ис­ка да се запази, ако ис­ка да ос­та­не трай­на от ед­но въп­лъ­ще­ние в друго, тряб­ва да ми­не през ду­хов­ния свят, за­що­то са­мо то­зи свят има свойс­т­во­то на една, ма­кар и не вечна, но все пак в из­вес­т­но от­но­ше­ние от­но­си­тел­на трайност.

Следователно раж­да­не­то и смър­т­та са на­й-г­лав­но­то свойс­т­во на фи­зи­че- с­кия свят; превръщането от една форма в друга е свойството на аст- ралния свят; трайност е свойството на духовния свят. Първо тряб­ва да бъ­дем на ясно, че ма­те­ри­али­те за из­г­раж­да­не на чо­ве­ка са взе­ти от те­зи светове, че чо­ве­кът е из­г­ра­ден от те­зи светове. Първо той има съз­на­ние са­мо за фи­зи­чес­кия свят; в другите светове той прониква чрез така нареченото посвещение или инициация, т.е. чрез подготовление и разви- тие за свръхсетивното виждане. Едва там той се за­поз­на­ва с това, ко­ето му из­бяг­ва в обик­но­ве­ния свят, но ко­ето съ­щес­т­ву­ва съ­що така, как­то съ­щес­т­ву­ва обик­но­ве­ния свят.

А се­га тряб­ва да се за­поз­на­ем и с не­що друго. Казахме, че на оп­ре­де­ле­на сте­пен на раз­ви­ти­ето на еле­мен­та на огъ­ня или на топ­ли­на­та ние има­ме пред се­бе си не­що жи­во, нещо, ко­ето из­пъл­ва с жи­вот огъня, или по от­но­ше­ние на въз­ду­ха нещо, ко­ето из­пъл­ва с жи­вот въздуха. За обик­но­ве­ния жи­вот не­ща­та сто­ят така, че всякога, ко­га­то за ня­кое съ­щес­т­во се явя­ва ед­на външ­на обвивка, ед­на външ­на дреха, един израз, за чо­ве­ка са­мо­то то­ва съ­щес­т­во се от­тег­ля в един по­-висш свят. Във фи­зи­чес­кия свят чо­ве­кът се за­поз­на­ва с фи­зи­ческия огън. Понеже се за­поз­на­ва с фи­зи­чес­кия огън, с из­ра­за на оп­ре­де­ле­ни ду­хов­ни същества, ко­ито ца­руват в огъня, за да поз­нае са­ми­те те­зи съ­щес­т­ва той тряб­ва да се из­диг­не от фи­зи­чес­кия в по­-вис­ши­те све­тове. Никога в съ­щия свят не мо­жем да на­ме­рим оне­зи същества, ко­ито са пър­во­из­точ­ник на ед­но яв­ле­ние за един друг свят. Това, ко­ето е пър­во­из­точ­ник на огъ­ня например, мо­же да бъ­де на­ме­ре­но едва, ко­га­то въз­лезем от фи­зи­чес­кия свят в след­ва­щия по­-висш свят, за­що­то съ­от­вет­ни­те съ­щес­т­ва из­п­ра­щат своя из­раз на­долу в по­-нис­шия свят, а за­дър­жат сво­ето съ­щес­т­во в по­-вис­шия свят. Това

Например ед­на мисъл, ко­ято е ясна, мо­же да бъ­де ви­дя­на как об­г­ръ­ща чо­ве­ка ка­то ед­на стро­го очер­та­на форма-мисъл; също така една дива, безпътна мисъл, та­зи или она­зи страст мо­гат да бъ­дат ви­де­ни ка­то без- порядъчни, раз­бър­ка­ни форми. Всичко то­ва са форми, образи, ко­ито за­оби­ка­лят човека. Когато един чо­век из­вър­ш­ва неп­рав­да спря­мо друг човек, той мис­ли и чув­с­т­ву­ва то­ва или онова. Тези фор­ми на мис­лите или чув­с­т­ва­та из­ли­зат то­га­ва вън от него, на­ми­рат се в не­го­ва­та окол- ност; но те не остават само мисъл-форма, това е същественото и ва- жното. Те не ос­та­ват нещо, ко­ето се е от­де­ли­ло от човека, а на­ми­рат хра­на от оп­ре­де­ле­ни светове. Те бу­чат ня­как си, как­то бу­чи вя­тъ­рът в ед­но праз­но пространство, ко­ето му се предлага, та­ка бу­чат в те­зи ми- съл-форми, ко­ито се от­де­лят чрез уг­ри­зе­ни­ята на съвестта, оп­ре­деле­ни съ­щес­т­ва от на­пъл­но оп­ре­де­ле­ни све­то­ве­ /вър­ху то­ва ще го­во­рим по-на- татък/, и соб­с­т­ве­ни­те ми­съ­л-­фор­ми на чо­ве­ка са из­пъл­не­ни то­га­ва със суб­с­тан­ци­ята на съ­щес­т­ва от те­зи светове. Човекът е дал по­вод чрез сво­ите ми­съ­л-­фор­ми в не­го­ва­та окол­ност да жи­ве­ят дру­ги същества. Тези съ­щес­т­ва са в дейс­т­ви­телност мъ­че­ни­ето про­из­ве­де­но от уг­ри­зе­ни­ята на съвестта. Ако те не бя­ха там, уг­ри­зе­ни­ята на съ­вес­т­та не биха при­чи­ни­ли мъчение. Едва в момента, ко­га­то чо­век не­съз­на­тел­но чув­с­т­ву­ва те­зи същества, за­поч­ва гложде­не­то и ра­зяж­да­не­то на ло­ша­та съвест.

От то­зи при­мер мо­же­те да видите, че за ду­хов­но­то наб­лю­де­ние съ­щес­т­ву­ва ед­на съ­вър­ше­но дру­га дейс­т­вител­ност от­кол­ко­то за недуховното. За то­ва пос­лед­но­то съ­вес­т­та е са­мо ед­но вът­реш­но изживяване; за духо-
вното наблюдение съвестта е сбор от същества, които заобикалят човека, тя е една духовно-астрална действителност около него. Защо в обик­но­ве­ния жи­вот чо­ве­кът не виж­да онези същества, ко­ито то­ку що ви опи­сах - ко­ито се раж­дат бла­го­да­ре­ние на това, че оп­ре­де­ле­ни ду­хов­ни същес­т­ва се об­ли­чат в не­го­ви­те соб­с­т­ве­ни мис­ли ка­то с кожи, ка­то с мехове? Причината е същата, как­то та­зи, по­ра­ди ко­ято той не виж­да на- п­ри­мер ду­хо­ве­те на огъня. Той виж­да във фи­зи­чес­кия свят огъня; зад физическия свят се крие това, което е духовно в огъня; и само през огъ- ня той може да проникне със своя поглед в по-висши светове, когато иска да види духовното в огъня. Също та­ка чо­век тряб­ва да про­ник­ва със своя пог­лед ду­хом през съвестта, ко­га­то ис­ка да се за­поз­нае с ду­хо­ве­те на съвестта, ко­га­то ис­ка да се за­поз­нае с из­мъч­ва­щи­те същества, жи­ве­ещи на пър­во мяс­то с ас­т­рал­ния свят, ко­ито са се по­ро­ди­ли по на- чина, кой­то ве­че ви описах.

Онези, ко­ито ще съ­пос­та­вят фак­ти­те из­не­се­ни от ме­не в раз­лич­ни­те сказ­ки и цик­ли от сказки, би­ха мог­ли да нап­ра­вят тук ед­но заключение, ко­ето аз тук сам ще направя. Вие знаете, че чо­веш­ки­ят ду­ше­вен жи­вот се е из­ме­нил в те­че­ние на дъл­ги епохи. Вие всич­ки поз­на­ва­те те­зи фак­ти от мо­ите на­й-­раз­лич­ни сказки. Вие знаете, че ко­га­то днес опис­ва­ме това, ко­ето на­ри­ча­ме чо­веш­ко съзнание, ние има­ме не­що съ­вър­ше­но раз­лично от­кол­ко­то съз­на­ни­ето - да ре­чем - нап­ри­мер у пър­ви­те древ­ни ин­дий­ци през пър­ва­та кул­тур­на епо­ха на сле­дат­лан­т­с­ко­то време; а съвършено различно е било съзнанието през атлантската епоха. Вие знаете, че в сво­ето раз­ви­тие чо­веш­ко­то съз­на­ние е ми­на­ло през ед­но със­то­яние на смътно, пър­вично яс­но­виж­да­не и е стиг­на­ло до днеш­но­то ясно, буд­но днев­но съз­на­ние за фи­зи­чес­кия свят. Колкото по­-нада­ле­че оти­ва­ме на­зад в развитието, тол­ко­ва по­ве­че намираме, че хо­ра­та са при­те­жа­ва­ли ед­но пър­вич­но ясновиждане, из­вес­т­но пър­во­бит­но ясновиждане. Не е нуж­но да оти­дем твър­де да­ле­че в миналото, дос­та­тъчни са са­мо мал­ко хилядо- летия, и ще на­ме­рим още мно­го народи, ко­ито не са виж­да­ли са­мо фи­зи­чес­кия огън, а са би­ли в със­то­яние през то­зи фи­зи­чес­ки огън да про­ник­нат със своя пог­лед до еле­мент­ни­те ду­хо­ве на огъня. Постепенно чо­веш­ко­то съз­на­ние се е раз­ви­ло така, че от чо­ве­ка се е от­тег­лил един по­-висш свят, и той е ос­танал ог­ра­ни­чен са­мо във фи­зи­чес­кия свят. Но то­ва ва­жи не са­мо за външ­ния свят, за ки­ли­ма на се­тив­ния свят, кой­то е раз­гър­нат око­ло нас, то ва­жи и за изя­вя­ва­щия се във фи­зи­чес­ко­то ду­ше­вен живот. А се­га мо­же­те да нап­ра­ви­те извода: когато ни посочваш едно такова явление като съвестта и твърдиш, че зад това, което се нарича съве- ст, днешният духовен изследовател изживява, вижда около човека астрално-духовни форми, тогава прадедите на днешния човек трябва да са виждали тези астрално-духовни форми; нали те са били яснови-

Аз на­роч­но из­не­сох то­зи пример, по­не­же при не­го пот­вър­ж­де­ни­ето на фак­ти­те мо­же да се на­пи­па прос­то с ръце. Можем да по­со­чим съв­сем то- ч­но момента, да по­со­чим то­зи мо­мент външ­но исторически, ко­га­то е стана­ло пре­ми­на­ва­не­то от виж­да­не­то на външ­ни­те ду­хо­ве на съ­вес­т­та от стра­на на чо­ве­ци­те към съ­буж­да­нето на вът­реш­ния глас на съвестта. Достатъчно е са­мо мис­ле­но да раз­г­ле­да­ме дра­ма­та "Орестия" на Есхил и да я срав­ни­те със съ­ща­та ма­те­рия тре­ти­ра­на от Еврипид са­мо крат­ко вре­ме след то­ва в не­го­ви­те тра­гедии. Тук има­ме един пре­ход в те­че­ние са­мо на ня­кол­ко десетилетия, от Есхил до Еврипид, ко­га­то се из­върши­ло това, ко­ето ви опи­сах и ко­ето е ед­но не­оп­ро­вер­жи­мо потвърждение. Ви- жте Орест така, как­то ни го ри­су­вал Есхил в сво­ята трагедия; прекарай- те през погледа на душата си това, което става там! Агамемнон се зав­ръ­ща у до­ма си след за­вър­ш­ва­не­то на Троянската война. Той би­ва убит от сво­ята пре­лю­бо­дейс­т­ву­ва­ща жена. Синът Орест отсъствува. Ко- гато се зав­ръ­ща и уз­на­ва за станалото, той си от­мъща­ва за смър­т­та на ба­ща си и уби­ва сво­ята майка, за­що­то са­ми­ят глас на един от по­чи­та­ни­те бо­го­ве го подбуж­дат към това; той извършва това отмъщение даже в съгласие със съществуващото тогава чувство у народа. Народът имен­но казва, че той пра­вил­но е постъпил, ка­то е убил сво­ята майка, че е из­вър­шил не­що справедливо. Но ка­то пос­лед­с­т­вие от уби­ва­не­то на май­ка­та той виж­да да ид­ват преди не­го Ериниите, бо­ги­ни­те на отмъщението. Ериниите, бо­ги­ни­те на от­мъ­ще­ни­ето от митологията, не са ни­що друго, ос­вен об­раз­но­то изоб­ра­зя­ва­не на това, ко­ето аз то­ку що ви опи­сах ка­то факт на ду­хов­но­то наб­лю­дение. И пос­та­рай­те се се­га да проверите, да­ли ня­къ­де в та­зи по­-ста­ра дра­ма се явя­ва не­що по­доб­но на това, ко­ето на­ри­ча­ме с мо­дер­на­та ду­ма съвест; в по-старо време не се намира никаква дума за това, което ние назоваваме с името съвест. Както мо­гат да до­

Така вие виждате, че в две нап­рав­ле­ния се сти­га до един бряг на из­жи­вя­ва­не­то във фи­зи­чес­кия свят. Едно от нап­рав­ле­ни­ята е: когато наблюда- ваме килима на сетивния свят около нас и явленията на света на цве- товете и на формите вън, тогава стигаме до границата, на която – можем да кажем - съществуват външните духове. Но съ­що ко­га­то про­ник­нем в на­ша­та вът­реш­ност, ко­га­то раз­г­леж­да­ме яв­ле­ни­ята на на­ша­та съвест, на паметта, на чувството, на волята, на жи­во­та на мис­лите, и в те­зи яв­ле­ния тряб­ва да виж­да­ме не­що съ­вър­ше­но по­доб­но вътрешно, как­во­то наб­лю­да­ва­ме при огъня, въздуха, зе­мя­та Тези не­ща се из­п­реч­ват и зак­ри­ват това, ко­ето съ­щес­т­ву­ва ка­то ду­хов­на същ­ност зад тях Когато съ­вес­т­та се про­явя­ва ка­то един глас в чо­веш­ка­та душа, ка­то ед­но вът­реш­но из­жи­вя­ва­не във фи­зичес­кия свят, тя се из­п­реч­ва пред све­та на Ериниите, на Фуриите и ги зак­ри­ва за чо­веш­ко­то наблюдение. Едва ко­га­то раз­г­леж­да­ме ис­то­ри­чес­кия жи­вот от та­зи вът­реш­на глед­на точка, той ста­ва обясним. Хората не раз­би­рат ни­що от това, ко­ето е станало, ако не мо­гат да раз­г­леж­дат раз­ви­ти­ето на ръ­ка с ду­хов­ни­те факти. Сле- дователно зад чер­ве­но­то и синьото, зад звука, зад външ­ния ми­рис и т.н. ние има­ме ду­хов­ни съ­щества, ко­ито сто­ят зад тях, ко­ито жи­ве­ят вън от света, ко­ито ни за­оби­ка­лят и ко­ито са зак­ри­ти ка­то с ед­но було от това, ко­ето виж­да­ме и чу­ва­ме и раз­би­ра­ме чрез ума. Но ние има­ме и та­ки­ва същества, ко­ито сто­ят зад това, ко­ето на­ри­ча­ме ду­ше­вен живот. Тук с пра­во мо­же да се за­да­де се­га въпросът: как се отнасят едно към друго тези две духовни царства?

Питайте следователно онзи, кой­то преб­рож­да Космоса с ду­хов­ния пог- лед: от къде иде способността, че ние възприемаме нещо външно, гле- даме или виждаме нещо, че човекът е възбуден да гледа? Трябва да си кажете: от това, което съществува физически или духовно в Слънцето. Ако за­пи­та­те обаче: от къде идат причините на вътрешното изживя- ване, причините на мисленето, причините на чувствуването, причини- те например на съвестта и т.н.? Тогава тряб­ва с бла­го­дар­ност да пог­лед­не­те към Луната и да си ка­же­те: благодарение на съществата, кои- то отделиха нейните същества от Земята. Ако би­ха ос­та­на­ли в Земя- та, лун­ни­те ве­щес­т­ва би­ха възпре­пятс­т­ву­ва­ли вът­реш­на­та под­виж­ност на ду­шев­ния живот.

Обаче ние тряб­ва да тър­сим при­чи­ни­те за раз­ви­ти­ето на све­та не са­мо в човека, но в из­вес­т­но от­но­ше­ние и у ду­хов­ни­те Същества, ко­ито при­над­ле­жат на по­-вис­ши­те све­то­ве. Не са­мо за чо­ве­ка бе­ше добре, че Слъ- нце­то и Луната се от­де­ли­ха от него, но то­ва бе­ше доб­ре и за оне­зи Съ- щества, ко­ито ня­ко­га бя­ха свър­за­ни в сво­ето раз­ви­тие с човека. Заедно със Слънцето от Земята се от­де­ли­ха ду­хов­ни Същества и нап­ра­ви­ха
Слънце­то за свое обиталище. Както чо­ве­кът не би мо­гъл да се развива, ако Слънцето би ос­та­на­ло съ­еди­не­но със Земята, та­ка и те­зи Същества не би­ха мог­ли да се раз­ви­ват на Земята, ако не би ста­на­ло то­ва отделяне. Те мо­жа­ха да се раз­ви­ват са­мо бла­го­да­ре­ние на това, че в Слънцето при- в­ля­ко­ха оне­зи вещества, ко­ито по­-ра­но бя­ха свър­за­ни със Земята. Така да­ле­че от втвър­дя­ва­щи­те ве­щес­т­ва на Земята те мо­жа­ха да на­ме­рят ус­ло­вия на сво­ето развитие. Така, пог­леж­дай­ки на­го­ре към Съществата, ко­ито се раз­ви­ват на Слънцето, ние казваме: там горе живеят онези съ- щества, които за своето развитие се нуждаят от Слънцето също ка- кто ние се нуждаем за нашето развитие от Земята. Те бяха, та­ка да се каже, за­ги­на ли, ако бя­ха ос­та­на­ли на Земята. Но бла­го­да­ре­ние на всич- ко, ко­ето настъпи, те мо­жа­ха да на­ме­рят въз­можност да из­п­ра­щат сво­ите бла­гот­вор­ни дейс­т­вия до­лу вър­ху Земята, т.е. да се раз­ви­ят са­ми­те така, че да могат да по­ма­гат по един под­хо­дящ на­чин на съ­щес­т­ва­та на Земя- та. Духовете на Слънцето не бя­ха би­ли никак­ви по­ма­га­чи на Земята, ако би­ха ос­та­на­ли на нея. Едва след от­де­ля­не­то на Слънцето от Земята на­ми­ращи­те се там Същества пос­те­пен­но дос­тиг­на­ха она­зи степен, при ко­ято мо­жа­ха да ста­нат по­ма­га­чи на Земята. Когато при сво­ето наб­лю­де­ние ду­хов­ни­ят из­с­ле­до­ва­тел гле­да на­вън в свет­ли­на­та и вър­ху не­ща­та на външ­ния свят, то­га­ва на оп­ре­де­ле­на сте­пен на сво­ето раз­ви­тие той мо­жа да си каже: зад това, което ми се явява физически като цвят или тон, стоят същества, които можем да разглеждаме като слънчеви съще- ства. Но така, как­то днес слън­че­ви­те Същества ни се явя­ват в ду­хов­но­то наб­лю­дение, те не са би­ли та­ки­ва от са­мо­то начало, а е тряб­ва­ло да се раз­ви­ят до та­зи степен. След то­ва раз­ви­тие те ни се явя­ват ка­то висши, ка­то гор­ни ду­хов­ни Същества, как­ви­то ги виждаме, ко­га­то гле­да­ме вън във фи­зичес­ки­я­-се­ти­вен свят.

А се­га да се запитаме: кой стана причината да настъпи другата възмо- жност на развитието, онази възможност, която даде възбудата от- вътре, която предпази човека от втвърдяване? Трябваше да има Съще- ства, ко­ито в под­хо­дя­щия мо­мент да из­в­ле­кат лун­но­то ве­щес­т­во от ве­щес­т­во­то на Земята. Следователно, ако бих­ме ис­ка­ли да се из­ра­зим по­пу­ляр­но да­же тривиално, мо­жем да ка­жем: трябваше да има духовни съ- щества, които в определен момент на земното развитие си казаха сле- дното: "ние проследихме сега развитието на Земята, която съществу- ваше първо като едно същество в мировото пространство, състоящо се от Слънце, Луна и Земя. Трите бяха съединени в едно". После те ви- дяха, че има­ше дру­ги Същества, ко­ито не мо­жа­ха да про­дължат сво­ето развитие, ако би­ха ос­та­на­ли свър­за­ни със Земята. Те видяха, как слън­че­ви­те Духове от­де­ли­ха Слънцето, как из­ля­зо­ха от Земята и на­ме­ри­ха ус­ло­вия на сво­ето раз­ви­тие на ед­на дру­га арена. След то­ва видяха, че се­га

Така следователно ние виждаме, че след от­де­ля­не­то на Слънцето в раз­ви­ти­ето на Земята вля­зо­ха в дейс­т­вие ду­хов­ни Същества, за ко­ито бе за­па­зе­но ед­но по-висше, ед­но важ­но дело. Тези същества стоят зад явле- нията на нашия душевен живот, както духовете на Слънцето стоят зад явленията на нашето външно наблюдение. Когато гледате чрез ва- шите очи, когато чувате чрез вашите уши, когато разбирате, схваща- те чрез вашия ум външните неща, тогава можете да кажете: зад вси- чко това, което виждам, чувам, схващам с ума, стоят духовни съще- ства, онези духовни същества, които имат своето истинско обитали- ще на Слънцето, които живеят в слънцето, които някога се отделиха, когато Слънцето се отдели от Земята. Но ко­га­то пог­лед­нем об­рат­но в соб­с­т­ве­на­та вътрешност, ко­га­то нап­ра­вим пог­ле­дът ни да пад­не вър­ху

От це­лия на­чин на описанието, ко­ето ви да­дох днес, мо­же­те да преце- ните, че фак­ти­чес­ки те­зи същества, които сто­ят зад на­ши­те ду­шев­ни яв- ления, при­над­ле­жат на ед­но царство, ко­ето е пос­та­ве­но по­-го­ре от ду­хо-в­ното царство, ко­ето стои зад външ­на­та Майа. Ние има­ме ед­на двой­на Майа: външната Майа на сетивния свят и вътрешната Майа на душе- вния живот. Зад пър­ва­та сто­ят оне­зи ду­хов­ни същества, които имат своя цен­тър в Слънцето, а зад Ма­йа­та на на­шия вът­ре­шен жи­вот сто­ят другите, ко­ито при­над­лежат на ед­но по-мощно, по­-­об­х­ват­но царство. Онзи, кой­то об­г­ръ­ща те­зи не­ща ду­хов­но със своя поглед, мо­же да знае, че ду­хов­ни­те същества, ко­ито сто­ят зад външ­ния се­ти­вен свят, ид­ват от съ­вър­ше­но дру­га стра­на от­кол­ко­то ду­хов­ни­те същества, ко­ито сто­ят зад чув­с­т­ва­та и усещанията, зад съвестта. Тези съ­щес­т­ва ко­ито от­го­ва­рят на- п­ри­мер на съвестта, са на­ре­че­ни в гръц­ка­та ми­то­ло­гия Еринии. И вижте, кол­ко вяр­на е та­зи митология, ко­ято казва: Орест чува от бого- вете, които царуват там, че той е извършил едно добро дело, обаче други същества, а именно Ериниите, идват при него и митологията има чувството: това са по-стари същества отколкото онези, които принадлежат на царството на Зевса; те се проявяват като отмъсти- телни същества даже там, където външните богини на слънчевото царство /на царството на Зевса/ позволяват да бъде извършено едно такова деяние. Така пред чо­ве­ка зас­та­ват съ­щес­т­ва от един по­-с­тар род на боговете, ко­ито се на­мес­ват ня­как­си ко­ри­ги­ра­що в това, ко­ето Орест, ръ­ко­во­ден от съ­щес­т­ва­та от­де­ли­ли се за­ед­но със Слънцето, предприема. Тук ние виж­да­ме един чу­де­сен пример, как ми­то­ло­ги­ята и мъд­ри­те въз­г­ле­ди на древ­ни­те на­ро­ди ни пре­да­ват онова, което днес ду­хов­но­то наб­-

Такива не­ща на раз­ви­ти­ето не ста­ват наведнаж, та­ки­ва не­ща ста­ват пос- тепенно. Също и бла­гот­вор­ни­те действия, ко­ито из­хож­дат от Слънцето, не се про­яви­ха изведнъж, те не бя­ха на­ли­це в тях­на­та пъл­но­та вне­запно, а се про­яви­ха постепенно. А се­га мо­ля Ви да взе­ме­те предвид, че в да­ден мо­мент на раз­ви­ти­ето на Земя­та ед­но ду­хов­но Същество, ко­ето по­-ра­но бе­ше във връз­ка със Слънцето, ко­ето на­ри­ча­ме "Христово Същество", сле­зе по времето, ко­га­то жи­ве­еше Исус от Назарет, от Слънцето на Зе- мята и се съ­еди­ни със Земята. Христовото Същество про­ник­ва в тя­ло­то на Исуса от Назарет. Тук ние има­ме пред се­бе си ед­но твър­де осо­бе­но явление. Не тряб­ва да пос­та­вя­те то­ва яв­ле­ние в съ­що­то отношение, в ко­ето пос­та­вих­ме всич­ко останало, за ко­ето днес го­во­рих­ме /В след­ва­ща­та сказ­ка ще изяс­ним по­-доб­ре то­зи въпрос/. Казахме: след отделянето на Слънцето от Земята тази последната би се втвърдила, ако Луната не би била изхвърлена от нея; човешките същества биха се мумифицирали. Това ва­жи за го­ля­ма част на зем­ния живот, но то не ва­жи за це­лия зе­мен живот. Въпреки от­де­ля­не­то на Слънцето и на Луната, в Земята би ос­та­на­ло не­що из­пад­на­ло в смъртта, ако не би дош­ло Христовото събитие. Ако от­деля­не­то на лу­на­та да­де въз­мож­ност да се яви вът­реш­ни­ят ду­ше­вен живот, то въз­буж­да­не­то - но­во­то въз­бужда­не на то­зи вът­ре­шен жи­вот - дой­де се­га от­но­во от Слънцето чрез слез­лия от не­го Христос. Това, ко­ето Христос до­не­се на Земята, то би ос­та­на­ло ед­но мър­т­во ду­шев­но произведение, ед­на ду­хов­на мумия, ако не бе­ше до­шъл Христос.