Цикъл от 9 сказки

С К А З К А О С М А

Ако при­пом­ним още веднъж, че ня­ко­га на­ша­та Земя е об­ра­зу­ва­ла за­ед­но със Слънцето и Луната ед­но същество, че Слънцето се е от­де­ли­ло от Земята, за да бъ­де оби­та­ли­ще на по­-ви­со­ко раз­ви­ти Същества, които след то­ва тряб­ва да дейс­т­ву­ват вър­ху Земята от вън, и че след от­де­ля­не­то на Слънцето още по­-вис­ши Същества бя­ха ос­та­на­ли съ­еди­не­ни със Земята, за да от­де­лят по­-къс­но Луната; ако помислите, че съществата, които отделиха Луната, бяха същите онези, които възбудиха в човека един нов живот, един душевен живот, за да го предпазят от мумифи- циране, тогава скоро ще намерите една съгласуваност между това, което сте слушали тук или там в моите сказки, и това, което слушах- те през миналите дни. Тогава ще си кажете: естествено е за онези съ- щества, които се бяха отделили заедно със Слънцето от Земята, че и в своето по-нататъшно развитие човек трябваше да ги намира отнача- ло, като насочваше своя поглед в посоката, в която тези същества би- ха отишли със слънцето. Следователно чо­векът тряб­ва­ше да тър­си слъ- н­че­ви­те Същества в тях­на­та дейност и в тях­но­то цар­с­т­во по пътя, кой­то из­хождай­ки от не­го и оти­ва­ше на­вън в све­та зад ки­ли­ма на се­тив­ния свят. Но оне­зи Същества, ко­ито в из­вес­т­но от­но­ше­ние бя­ха по­-го­ле­ми бла­го­де­те­ли на човечеството, ко­ито чрез от­де­ля­не­то на Луната въз­бу­ди­ха не­го вия вът­ре­шен ду­ше­вен живот, той тряб­ва­ше да тър­си ка­то сли­за­ше в сво­ята соб­с­т­ве­на вътрешност, ка­то се по­то­пя­ва­ше в ед­на под­зем­на ду­шев­на област, за да на­ме­ри онова, ко­ето се бе­ше скри­ло пред външ­ния поглед, под­зем­ни­те богове, онези, ко­ито бя­ха от­де­ли­ли Луната от Земя- та и бя­ха въз­бу­ди­ли ду­шев­ния живот. Вътре в ду­шев­ния жи­вот тряб­ва­ше да бъ­дат тър­се­ни пътищата, ко­ито во­дят към оне­зи богове, ко­ито

От мо­ята кни­га "Тайната Наука" мо­же да се види, че в хо­да на раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то в сле­дат­лантска­та епо­ха тряб­ва да раз­ли­ча­ва­ме Древно-индийската култура, Древно-персийската култура, Египто-хал- дейс­ка­та култура, Гръцко-латинската култура, в ко­ято се па­да Христово- то Събитие; след това нашата съвременна култура. Нашата съв­ре­мен­на кул­ту­ра ще бъ­де пос­лед­ва­на от ед­на дру­га и та­зи от още ед­на последна, след ко­ято Земята ще бъ­де за­сег­на­та от ед­на катастрофа, как­то бе за­сег­на­та от ат­лан­т­с­ката катастрофа. Така ние има­ме се­дем кул­тур­ни епохи. В те­зи се­дем кул­тур­ни епо­хи има­ме ед­на сред­на кул­турна епоха, ко­ято е самостоятелна, Гръцко-латинската епоха, през вре­ме на ко­ято ста­на

Онова, ко­ето еги­пет­с­ки­те мъд­ре­ци в тях­но­то чу­дес­но поз­на­ние на не­бес­ни­те про­це­си са про­ник­на­ли по свой на­чин в тях­на­та хер­ме­со­ва наука, то ожи­вя­ва от­но­во в на­ша­та пе­та кул­тур­на епоха, в на­ша­та нас­тояща епоха, под ед­на ма­те­ри­алис­тич­на форма. Така са чув­с­т­ву­ва­ли то­ва ожи­вя­ва­не на те­зи яв­ле­ния осо­бе­но онези, ко­ито са учас­т­ву­ва­ли в тях. Ще по­со­ча са­мо един пример.

Първата епо­ха ще се яви от­но­во на ед­на по­-ви­со­ка сте­пен в седмата. Проникнатото от Христа поз­на­ние на пър­ва­та сле­дат­лан­т­с­ка епоха, то­ва стои ка­то един ви­сок иде­ал пред съв­ре­мен­ни­те хора. Да се стиг­не до един та­къв на­чин на чувствуване, до един та­къв на­чин на виж­да­не не- щата, как­ви­то са съ­щес­т­ву­ва­ли на ед­на по­-нис­ша сте­пен в пър­ва­та сле­дат­лан­т­с­ка епоха, то­зи иде­ал стои пред съв­ре­мен­ни­те хора. В края на го­ля­ма­та сле­дат­лан­т­с­ка епоха, ко­га­то по­еме пъ­тя на­вън в се­тив­ния свят и вра­бо­ти в соб­с­т­ве­ния ду­ше­вен свят това, ко­ето се­тив­ния свят му разкри- ва, чо­ве­кът от­но­во ще познае, че те­зи два пъ­тя го до­веж­дат до ед­но еди- нство. Ето за­що доб­ре е, ко­га­то се пре­не­сем в то­ва чув­с­т­ву­ва­не и мис­ле­не на древ­ни­те индийци, ко­ето стои тол­ко­ва да­ле­че от днеш­но­то чувст- вуване, тъй ка­то ние се на­ми­ра­ме в ед­на меж­дин­на епоха. Даже ко­га­то взе­мем са­мо ня­кои черти, ние за­бе­ляз­ва­ме не­що от съ­вър­ше­но раз­лич­но чув­с­т­ву­ва­не и мислене, от съ­вър­ше­но раз­лич­но ста­но­ви­ще спря­мо мъд­рос­т­та и живота, ко­ито съ­щес­т­ву­ва­ха у то­га­ваш­ни­те хора, неп­ро­бу­де­ни към азо­во­то съз­на­ние как­то днес. Онова, ко­ето е би­ло то­га­ва на­пи­са­но във Ведите, то е уче­нието на пър­ви­те ве­ли­ки учи­те­ли на древ­на Индия, на све­ще­ни­те Риши. Тук тряб­ва да обър­нем вни­ма­ние върху факта, че све­ще­ни­те Риши са по­лу­чи­ли сво­ята под­бу­да от она­зи вис­ша индивиду- алност, ко­ято бе­ше от­ве­ла на­ро­ди­те на древ­на Атлантида през днеш­на Европа към Азия. В из­вес­т­но от­но­ше­ние све­ще­ни­те Риши бя­ха уче­ни­ци на та­зи вис­ша индивидуалност, на Ману. А как­во им пре­да­де Ману? Той им пре­да­де начина, по кой­то те то­га­ва стиг­на­ха до пър­ва­та сле­дат­лан­т­с­ка мъд­рост и познание. Да стиг­не чо­век до позна­ни­ето та­ка как­то то­ва ста­ва днес, ка­то се наб­лю­да­ва външ­на­та природа, ка­то се по­то­пя­ва във вът­реш­ността на сво­ята душа, ко­ето е ста­на­ло въз­мож­но ед­ва днес, то­ва не би има­ло то­га­ва ни­ка­къв смисъл.

Тези не­ща тряб­ва да ни бъ­дат ясни, ако ис­ка­ме дейс­т­ви­тел­но да раз­бе­рем раз­ви­ти­ето на света. Ето за­що тряб­ва да разберем, че е ед­но ес­тес­т­ве­но чувство, ко­га­то хрис­ти­яни­нът казва: "аз ценя Евангелието на Йоа- на над всичко", но също и когато християнинът изпитва нужда да не остане само при думите на Евангелието на Йоана, а да проникне, как- то духовното познание прави това, до духовното съдържание на Еван- гелието на Йоана, когато казва: Евангелието на Йоана става за мене това, което то трябва да бъде едва благодарение на това, че аз мога да проникна до това, което е дадено във външния израз". Обаче он­зи кой­то мо­же да за­еме пра­вил­но ста­но­ви­ще спря­мо Ведите, той тряб­ва да зас­та­не пред тях, как­то е зас­та­вал древ­ния индиец, т.е. тряб­ва да ка­же "Онова, което се намира в самите Веди, никой човек не го е усвоил пър- во и след това да го напише като израз на божествената мъдрост, а то е едно непосредствено предаване на това, което е вдишана мъд- рост". Ето за­що ду­ми­те на Ведите, час­ти­те на Ведите, осо­бе­но на Риг-Веда, не са са­мо до­ку­мен­ти вър­ху не­що свещено, но са­ми­те те са не що све­ще­но за оне­зи, ко­ито са чувствували, как­ва е връзката. От тук и оно­ва без­г­ра­нич­но по­чи­та­не на Ведите ка­то ед­но бо­жестве­но съ­щес­т­во в древ­ни времена. Това тряб­ва ние да разберем. И ние тряб­ва да го раз­бе­рем от ду­ша­та на древ­ния индиец. И ние тряб­ва да се на­учим да раз­би­ра­ме ня­кои неща, за­що­то оти­ва­ме към един идеал, към иде­ала да на­ме­рим от­но­во пър­ва­та кул­тур­на епо­ха на по­-ви­со­ка степен, т.е. да ос­но­вем от­но­во та­зи епо­ха на по­-ви­со­ка степен. Ние тряб­ва да на­учим не­що от това, ко­ето се казва, нап­ри­мер за ду­ми­те на Ведите, че Варавадша е изу­ча­вал Ведите в те­че­ние на три столетия. Днешният чо­век ще вярва, че ко­га­то е изу­ча­вал три сто­ле­тия Ведите, ще знае без­к­рай­но много. Даже ко­га­то ще ги е изу­ча­вал мно­го по­-к­рат­ко време, той ще вярва, че знае много.

Докато в древ­на Индия има ед­но съ­еди­не­ние на два­та пътя, след­ва­щи­те епохи, древно-пер­сийс­ка­та епоха, егип­то­-хал­дейс­ка­та епоха, гръц­ко­-ла­тин­с­ка­та епоха, вър­вят по от­но­ше­ние на две­те от­к­ро­ве­ния от­вът­ре и от­вън по пътища, ко­ито мо­жем да оз­на­чим ка­то ед­но раздвоение. От ед­на стра­на има­ме от­к­ро­ве­ни­ето отвън, от дру­га стра­на от­к­ро­ве­ни­ето отвът- ре. Така е ве­че във вто­ра­та епо­ха на сле­дат­лан­т­с­ка­та култура. Там от ед­на стра­на има­ме не са­мо пъ­тя на народа, но и пъ­тят на мис­те­ри­ите раз­д­во­ен в път на­вън в цар­с­т­во­то на Аура-Маздао и в път навътре. Това, ко­ето при на­чи­на на мис­ле­не на древ­ни­те ин­дий­ци бе­ше виж­да­но още жи- во, един­с­т­во­то на­ми­ра­що се зад два­та ду­хов­ни свята, за вто­ра­та сле­дат­лан­т­с­ка кул­тур­на епо­ха то бе­ше нещо, ко­ето ка­то че бе из­чез­на­ло от по- гледа, ка­то че се на­ми­ра­ше ве­че в ед­на неп­ро­ни­ца­ема ос­но­ва на същест- вуването, за ко­ето хо­ра­та още има­ха ед­но предчувствие, но то не мо­же­ше ве­че да жи­вее в ду­шата. Древният ин­ди­ец чувствуваше: "Аз отивам вън, от друга страна отивам вътре и стигам до единството". Персие- цът вър­ве­ше по външ­ния път, във външ­ния свят, и ко­га­то се при­дър­жа­ше към уче­нието на Заратустра, казваше: "Аз идвам от Ормузд! " а ко­га­то вър­ве­ше по вът­реш­ния път: "Аз идвам до съществото на Митра! ". Но за не­го те­зи два пъ­тя не се съ­еди­ня­ва­ха в един, в ед­но единство. Той още предчувствуваше, че те тряб­ва да се срещ­нат някъде. Ето за­що той го­во­ре­ше за същ­нос­т­та на Непознатия в тъмнината, кой­то мо­же да бъ­де са­мо предчувствуван, за не­поз­на­тия пър­ви­чен Бог. Това бе­ше още ед­но пра­-ду­хов­но Същество, за ко­ето се знаеше, че тряб­ва да съществува, но ко­ето не мо­же­ше ве­че да бъ­де намерено. Заурана Акарана, то­ва бе­ше име­то на съ­щес­т­ву­ва­щия в тъм­ни­на­та Бог, на Бога на пер­сий­ците, кой­то оба­че не мо­же­ше да бъ­де ве­че на­ме­рен по два­та пътя. Това, ко­ето мо­же­ше да бъ­де достигнато, беше това, ко­ето се на­ми­ра­ше зад ки­ли­ма на вън- ш­ния се­ти­вен свят. Там се на­ми­ра­ше пър­во онова, за което го­во­ре­ше За- ратустра. Следователно то бе­ше не­що ка­то по­то­мък на Заруана Ака­ра­на Това бе­ше бо­гът Аура-Маздао, гос­по­да­рят на цар­с­т­во­то на слън­че­ви­те духове, на царството, от ко­ето на Земята ид­ва­ха благот­вор­ни­те дейст- вия, ко­ито в про­ти­во­вес на фи­зи­чес­ки­те слън­че­ви дейс­т­вия тряб­ва да бъ­дат на­ре­че­ни духовни, Духът, от който, например, древ­ни­ят пер­си­ец

се­тив­на душа, раз­съ­дъч­на душа, съз­на­тел­на душа, пос­ле това, ко­ето на­ри­ча­ме Духов но Себе, Дух-живот и нак­рая Човек-Дух.

Човек-Дух

Дух-Живот

Духовно-Себе

Съзнателна ду­ша

Разсъдъчна ду­ша

Сетивна ду­ша

Сетивно тя­ло

Етерно тя­ло

Физическо тя­ло

Следователно древ­ни­ят ин­ди­ец си служеше, как­то посочихме, със сво­ето етер­но тяло, кога­то ис­ка­ше да се из­диг­не да на­й-­вис­ши­те познания. Персиецът не мо­же­ше ве­че това. Но той мо­же­ше да си слу­жи със се­тив­но­то тяло. Следователно той се из­ди­га­ше до своите на­й-­вис­ши поз­на­ния чрез се­тив­но­то тяло. Понеже не мо­же­ше ве­че да виж­да с етер­но­то тяло, на­й-­вис­ше­то един­с­т­во се за­бул­ва­ше пред него. Той мо­же­ше да виж­да в ду­хов­на­та стра­на на външ­ния свят със се­тив­но­то тя­ло и не­го­во­то виж­да­не бе­ше в из­вестен сми­съл ед­но ас­т­рал­но виждане. Много от чле­но­ве­те на древ­ния пер­сийс­ки на­род има ха та­зи спо­собност: да виждат астра- лно Аура-Маздао и неговите служители, защото още можеха да си служат със сетивното тяло. Но от да­де­но­то опи­са­ние в мо­ята кни­га "Теософия" Вие знаете, че се­тив­но­то тя­ло е тяс­но свър­за­но със се­тив­на­та душа. Следователно, в момента, ко­га­то чо­ве­кът от древ­но-пер­сийс­кия на­род си слу­же­ше със се­тив­но­то тяло, при­със­т­ву­ва­ше и се­тив­на­та ду­ша но той не бе­ше още стиг­нал до там, да мо­же да си слу­жи с та­зи се­тив­на душа; защото тя не беше още достатъчно развита, а тепърва трябва- ше да се развие. Ето за­що чо­ве­кът от древ­но­-пер­сийс­кия на­род се на­ми­ра­ше в ед­но твър­де осо­бе­но положение. Той си слу­же­ше със сво­ето се­тив­но тяло. В то­ва ви­на­ги учас­т­ву­ва и се­тив­на­та душа. Но той тряб­ва­ше да я при­еме такава, как­ва­то тя бе­ше тогава. Ето за­що пер­си­ецът тряб­ваше да чувствува: когато сетивното тяло, което сега е вече развито, се издига до Аура-Маздао, участвува и сетивната душа. Но та­зи ду­ша се на­ми­ра в из­вес­т­на опас­ност и ко­га­то изя­ви свои те усещания, тя ще ги из­п­ра­ти имен­но та­ки­ва в се­тив­но­то тяло; тя наистина не ще изяви това, което съществува като стари луциферически съблазни, в тяхната ис- тинска форма, защото няма още никаква способност за това, но ще изпрати действията на тези съблазни в сетивното тяло. Така в древ­на Персия хо­ра­та въз­п­ри­ема­ха дейс­т­ви­ята на се­тив­на­та ду­ша вър­ху се­тив­но­то тяло, ко­ито пред­с­тав­ля­ва­ха ед­но ид­ва­що от външ­ния свят от­ра­же­ние на това, ко­ето дейс­т­ву­ва­ше от ста­ри вре­ме­на в се­тив­на­та душа. Това

А се­га да прис­тъ­пим по­-на­та­тък в след­ва­ща­та сле­дат­лан­т­с­ка кул­тур­на епоха, в егип­то­-хал­дейс­ка­та епоха. В та­зи егип­то­-хал­дейс­ка епо­ха ние има­ме ед­но за­бе­ле­жи­тел­но явление. Не нап­раз­но ние я на­зо­ва­ва­ме с две имена. През вре­ме на та­зи кул­тур­на епо­ха има­ме от ед­на стра­на от­въд в Азия по­да­ни­ци на се­вер­но­то те­че­ние на народите, това е хал­дейс­кия елемент; на другото течение принадлежи египетският елемент, на те- чението на народите, които бяха поели южния път. Тук ние има­ме ед­на епоха, в ко­ято се сре­щат две те­че­ния на народите. И ако си спомняте, че се­вер­но­то те­че­ние раз­ви­ва­ше пре­дим­но пог­ле­да към външ­ния свят, към тър­се­не­то на оне­зи Същества, ко­ито се на­ми­ра­ха зад ки­ли­ма на се­тив­ния свят, и че еги­пет­с­ки­ят на­род тър­се­ше оне­зи Духове, ко­ито мо­гат да бъ­дат на­ме­ре­ни по вът­реш­ния път, Вие ще разберете, как тук дейс­т­ву­ва­ха заед­но две течения. Следователно в тази епоха външният път на хелдейците се срещна с вътрешния път на египтяните. Гърците чув­с­т­ву­ва­ха то­ва по един съ­вър­ше­но пра­ви­лен начин, ко­га­то срав­ня­ва­ха хал­дейс­ки­те бо­го­ве с тях­но­то цар­с­т­во на Аполон. Това, което по­лу­чи­ха от халдейците, те го тър­се­ха по свой на­чин в тех­ни­те мис­те­рии на Апо- лон. Обаче ко­га­то го­воре­ха за Озирис и за онова, ко­ето му принадле- жеше, то­га­ва те тър­си­ха то­ва по съ­от­вет­ния на­чин в мис­те­риите на Дио- нисий. Тогава хо­ра­та има­ха ед­но пред­чув­с­т­ву­ва­що съз­на­ние за това, ка- к­ви са в дейс­т­ви­тел­ност ду­хов­ни­те от­но­ше­ния.

Но чо­ве­чес­т­во­то вър­ви нап­ред в сво­ето раз­ви­тие и с вре­ме­то раз­ви­ва но­ви членове. През древ­но­-­ин­дийския пе­ри­од то раз­ви етер­но­то тя­ло и не­го­ви­те органи; през древно-персийския период то си служеше със сети- вното тяло и го разви, а през египто-халдейския период бе развита се- тивната душа, т.е. предимно един вътрешен член. Докато се­тив­но­то тя­ло бе­ше на­со­че­но навън, се­тив­ната ду­ша е на­со­че­на навътре. Следова- телно хо­ра­та се от­да­ле­ча­ват още по­ве­че от това, ко­ето са бо­жес­т­вено­-ду­хов­ни­те светове. Те жи­ве­ят един вът­ре­шен жи­вот в ду­ша­та и по от­но­ше­ние на това, ко­ето не е в човека, тряб­ва да ог­ра­ни­чат то­зи жи­вот в рам­ки­те на това, ко­ето се­ти­ва­та възприемат. Така от ед­на стра­на все по­ве­че и по­ве­че се раз­к­ри­ва цар­с­т­во­то на се­тив­ния свят, а от дру­га стра­на ду­шев­ния жи­вот все по­ве­че и по­ве­че ста­ва самостоятелен.

Културата на се­тив­на­та ду­ша е кул­ту­ра на тре­та­та епоха. Обаче това, ко­ето сетивната ду­ша развива, се­га не са ве­че виж­да­ни мъдрости, ко­ито бя­ха про­чи­та­ни един вид от един ки­лим на ок­ръ­жа­ва­щия свят. То ве­че е по­доб­но на това, ко­ето днеш­ни­ят чо­век измисля, въп­ре­ки че, по­ра­ди раз­ви­ти­ето на съз­на­тел­на­та ду­ша в днеш­ния човек, то­га­ва то бе­ше мно­го по-живо. Мислите са още, та­ка да се каже, пълносочни; сравнете с дне- шните те са по-живи, те са така живи, както днес за нас е усещането "червено". Днес чо­ве­кът не чув­с­т­ву­ва сво­ите мис­ли със съ­ща­та сила, ка- к­то чув­с­т­ву­ва един вкус или един мирис. В ми­на­лото, ко­га­то през еги­пет­с­ка­та епо­ха бе раз­ви­та се­тив­на­та душа, мис­ли­те бя­ха такива, че те бя­ха жи­ви в ду­ша­та, как­то днес усе­ща­ни­ята на един цвят, на един ми­рис или на един вкус. Днес мис­ли­те са избледнели, ста­нали са отвлечени. В ми­на­ло­то те бя­ха не­що конкретно. Те бя­ха още по­ве­че виж­да­ни мисли; ако и да не бяха такива мисли, които да се виждат като разперени ми- сли във физическия свят, все пак те бяха такива, че човек чувствуваше: аз не съм измислил тези мисли, а това са мисли, които възникват в ду- шата като вдъхновения, които идват като приливи и са били там. През еги­пет­с­ко вре­ме не се каз­ва­ше вече, че чо­век ди­ша мъдрост, но той е жи­во про­ник­нат от мис­лите, те из­рас­т­ват в душата, те са из­п­ра­те­ни в на­шия свят от духовния. Така в те­че­ние на вре­ме­то всич­ко се изменя. Ето за­що чо­ве­кът от егип­то­-хал­дейс­ка­та епо­ха ня­ма­ше ве­че съз­на­ни­ето за мъд­рос­т­та на све­та като за един раз­п­рос­т­рян свят на светлината, а има­ше съзнанието, че той има мисли, но та­ки­ва мисли, ко­ито из­ник­ват ка­то вдъхновени. И съ­дър­жа­ни­ето на ед­на въз­ник­ва­ща та­ка в не­го наука, то­ва е хал­дейс­ка­та ас­т­ро­-те­оло­гия и на еги­пет­с­ка­та хер­ме­ти­чес­ка мъд- рост. Те са въз­ник­на­ли по то­зи път. Това, ко­ето жи­вееше в звез­ди­те и ги движеше, ко­ето пул­си­ра­ше в нещата, не­го чо­ве­кът не мо­же­ше да про­чи­та направо, но в не­го­ва­та вът­реш­ност то се изя­вя­ва­ше ка­то древ­на мъд­рост на егип­то­-хал­дейс­кия период. При това, у халдей­ци­те то бе­ше така,

Обаче по­-тъм­но и сян­ко­вид­но бе­ше ста­на­ло оно­ва Същество, ко­ето през древ­на­та ин­дийс­ка епо­ха бе­ше на­пъл­но дос­тъп­но за поз­на­ни­ето и в сво­ята по­-дъл­бо­ка същ­ност се бе­ше от­тег­ли­ло пред погледа. За халде­о­-еги­пет­с­ка­та мъд­рост то­ва на­й-­вис­ше един­но Същество бе­ше ста­на­ло още по-сянковидно. Халдейците го на­ри­чат Ану и то­ва име оз­на­ча­ва нещо, ко­ето е един­с­т­во­то на два­та свята, но ко­ето стои далече, да­ле­че ви­со­ко над онова, ко­ето чо­век мо­же да познае. То бе­ше ста­на­ло още по­-сян­ко­об­раз­но от­кол­кото Заруана акарана. И хал­дей­ци­те не дръз­на­ха да пог­лед­нат на­го­ре в оне­зи области, в ко­ито чо­ве­кът от епо­ха­та на Заратустра бе­ше гледал, а те пог­леж­да­ха в оне­зи области, ко­ито са по­-б­лиз­ко до чо­веш­ка­та мисъл. Там, казват те, се на­ми­ра всичко, за­що­то на­й-­вис­ше­то се

Така ние виждаме, че и в наз­ва­ни­ята на бо­го­ве­те се из­ра­зя­ва това, ко­ето се бе­ше об­ра­зу­ва­ло в ця­ло­то съ­щество на народа. Когато по­да­ни­кът на то­зи хал­дейс­ки свят при стъп­ва­ше то­га­ва във вът­реш­ния път, той казва- ше, че през бу­ло­то на ду­шев­ния жи­вот до сти­га в един свят на на­ми­ра­щи се под чо­ве­ка или под­зем­ни богове. Адонис е ед­но по- къс­но име за оне­зи същества, ко­ито хал­де­ецът на­ми­ра­ше по вът­реш­ния път. По то­зи път мо­же­ха да ми­нат са­мо посветените; защото за непосветените той беше свързан с големи опасности. Но ко­га­то ми­на­ва­ше по то­зи път, посвете- ният, ко­га­то той раз­ви­ва­ше така, че сти­гаше в света, кой­то се на­ми­ра под бу­ло­то на ду­шев­ния живот, той поз­на­ва­ше съ­що нещо, ко­ето мо­же да се срав­ни с из­жи­вя­ва­ни­ята на днеш­но­то посвещение. Защото ние се приб­ли­жа­ва­ме ве­че до особеностите, които все по­ве­че и по­ве­че се офор­мя­ват в осо­бе­нос­ти на на­ша­та епоха. Онзи кой­то би­ва­ше пос­ве­тен в древно­то халдейство, ми­на­ва­ше през две изживявания; и бяха положени грижи, щото тези изживявания да протекат така, че те да съвпад- нат, следователно посвещаваният поемеше външния път за духовния свят и вътрешния път за духовния свят така, че поне да добие чувст- вото за едно общо тъкане и за един общ живот на духовното във вън- шния свят и вътре в душата. И след то­ва по вът­реш­ния път той из­жи­вя­ва­ше сре­ща­та с оно­ва ду­хов­но Същество, ко­ето сред хал­дейс­т­во­то се на­ри­ча­ше Истар и за ко­ето знаеше, че при­над­ле­жи към бла­гот­вор­ни­те бо­го­ве на Луната. Истар сто­еше на прага, кой­то ина­че зак­ри­ва за хо­ра­та това, ко­ето стои ка­то ду­хов­ност зад ду­шевния живот. А от дру­га­та страна, къ­де­то се на­ми­ра вра­та­та за ду­хов­ния свят през ки­ли­ма на вън-­

В Египет ра­бо­та­та стои мал­ко различно, но все пак подобно. Така чо­ве­чес­т­во­то вър­ви нап­ред в сво­ето разви­тие сти­гай­ки да на­ше­то време. След то­ва оба­че тряб­ва­ше да дой­де моментът, ко­га­то тряб­ва­ше да бъ­де под­гот­ве­но сли­за­не­то на кос­ми­чес­кия Дух на Слънцето на Земята.

Духът, кой­то по­-ра­но бе­ше навън, тряб­ва­ше се­га да вле­зе в чо­веш­ка­та душа, за да мо­же да бъ­де на­ме­рен във вътрешността, как­то по­-ра­но лу­ци­фе­ри­чес­ки­те бо­жес­т­ва мо­жа­ха да бъ­дат намерени, как­то Озирис мо­же­ше да бъ­де на­ме­рен вътрешно. Двата пътя, ко­ято в тях­на­та про­ти­во­по­лож­ност се по­ка­за­ха у Хелдейци­те и Египтяните, тряб­ва­ше вза­им­но да се оплодят. Това тряб­ва­ше да стане. Но как мо­же­ше да ста­не то? То мо­же­ше да стане, ка­то се съз­да­де­ше един свър­з­ващ ги член. Този свър­з­ващ член из­хож­да от Ур в Халдея, как­то пра­вил­но Библията раз­каз­ва това. Той /Авраам/ взе­ма със се­бе си оне­зи откровения, ко­ито ид­ват от вън. След то­ва оти­ва в Египет, при­ема това, ко­ето ид­ва от вът­ре и съ­еди­ня­ва два­та елемента, та­ка що­то за пър­ви път в ли­це­то на Яхве се явя­ва ед­но Същество от­ра­зя­вай­ки пред­ва­ри­тел­но Христовата светлина, Съ- щество, ко­ето съ­еди­ня­ва два­та пъти. Това, ко­ето бя­ха пре­диш­ни­те бого- ве, се­га се изя­вя­ва на чо­ве­ка от две страни. Както по­-къс­но Христос е ос­вет­лен вътрешно, та­ка би­ва по­не осветлено това, ко­ето по­-ра­но се явя­ва ка­то оп­ре­де­ле­ни бо­го­ве в тъмнината. Така ние виж­даме, че в ли­це­то на Яхве или Йехова се явя­ва един Бог, кой­то се на­ми­ра по вът­реш­ния път, но не ста­ва още ви­дим чрез са­мия се­бе си, а ста­ва видим, ко­гато е ос­вет­лен от вън. Отразената Христова Светлина е у Йехова. Така ние вижда- ме, как те­зи две нап­равле­ния зас­та­ват ед­но до дру­го и вза­им­но се опло- дяват, те­зи две направления, ко­ито тол­ко­ва мно­го ни за­нимаваха. Обаче с то­ва в раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то за­поч­ва нещо съ­вър­ше­но но­во и особено. Сега за­поч­ва това, че външ­но­то и вът­реш­но­то се оп­ло­дяват; сега започва това, при което вътрешното става външно, излиза навън в пространството, за да бъдат двете едно до друго, където излиза на- вън в пространството това, което по-рано беше живяло само вътреш- но във времето. Изследвайте Вашия ду­ше­вен живот, то­зи жи­вот не е
раз­п­рос­т­рян в пространството, той про­ти­ча във вре­мето. Отделните мис­ли в усещания, чув­с­т­ва ид­ват ед­но след друго. Това, ко­ето е навън, е раз­п­рос­т­ря­на в пространството, то стои ед­но до друго. Ето за­що се­га тряб­ва да нас­тъ­пи то­ва, ко­ето се нарича: изтичането на вън в прост- ранството на нещо, което досега е живяло само във времето, за да бъ- де едно до друго. Това и стана, че нещо, ко­ето бе жи­вя­ло са­мо във вре- мето, от се­га на­та­тък жи­вее в прос­т­ран­с­т­во то ед­но до друго. Чрез то­ва ста­ва не­що важно, и то се из­ра­зя­ва по един твър­де дъл­бок начин.

Всичко онова, ко­ето по­-ра­но бе­ше чо­веш­ко ду­хов­но развитие, ко­ето во­де­ше на­вън над външ­ни­те прос­т­ранствен свят, во­де­ше и външ­но във времето. Сега всичко, ко­ето е под­ре­де­но по време, е под­ре­де­но спо­ред мяр­ка­та и спо­ред при­ро­да­та на чис­ло­то седем. Ние ов­ла­дя­ва­ме хо­да на ми­ро­во­то развитие, ко­га­то сло­жим на не­го­ва­та ос­но­ва чис­ло­то седем, ка­то казваме: Сатурн, Слънце, Луна, Земя /Марс, Меркурий/, Юпитер, Венера, Вулкан, като имаме, например, тук седем епохи, седем периода. Във всичко, ко­ето под­ле­жи на времето, ние мо­жем да се ориентираме, ко­га­то при­ло­жим чис­ло­то седем. Ето защо, навсякъде, къ­де­то сме въ­ве­де­ни във времето, ние сме до­ве­де­ни до чис­ло­то седем. Всички ко­ле­гии и ложи, ко­ито из­веждат от прос­т­ран­с­т­во­то и въ­веж­дат във времето, ко­га­то во­дят до свръхсветовното, са под­чи­не­ни на чис­ло­то седем. На чис­ло­то се­дем са под­чи­не­ни све­ще­ни­те Риши, на чис­ло­то се­дем са под­чи­не­ни дру­ги­те све­ще­ни учи­те­ли на на­ро­ди­те оти­вай­ки чак до се­дем­те мъд­ре­ци на древ­на Гърция.

Основното чис­ло на прос­т­ран­с­т­во­то е дванадесет. А ко­га­то вре­ме­то се из­ли­ва в пространството, то се явя­ва чрез чис­ло­то дванадесет. Ето за­що чис­ло­то два­на­де­сет ца­ру­ва там, къ­де­то вре­ме­то се из­ли­ва на­вън в про- странството. Ние има­ме два­на­де­сет ко­ле­на ­/ро­до­ве/ в Израел, два­на­де­сет апос­то­ли в момента, ко­га­то Христос, кой­то пре­ди се бе­ше изя­вя­вал във времето, се раз­ли­ва на­вън в пространството. Това, ко­ето е във времето, е ед­но след друго. Ето за­що това, ко­ето во­ди от прос­т­ран­с­т­во­то към вре­ме­то до бо­го­ве­те на лу­цифе­ри­чес­ко­то царство, то во­ди в чис­ло­то седем. Ако ис­ка­ме да оха­рак­те­ри­зи­ра­ме не­що в то­ва цар­с­т­во според не­го­ва­та същност, ние на­ми­ра­ме тази същност, ко­га­то свър­з­ва­ме това, ко­ето тряб­ва да изследваме, с не­го­во­то отечество. Ние поз­на­ва­ме онова, ко­ето се раз­ви­ва във времето, ко­га­то от по­-къс­но­то се из­ди­га­ме до по-прежно- то, как­то се из­ди­га­ме от де­те­то до бащата. Когато нав­ли­за­ме в све­та на вре­ме­то, над ко­ето ца­ру­ва чис­ло­то седем, ние го­во­рим за де­ца­та и за тях­на­та първопричина, за тех­ния произход, за де­ца­та на ду­хов­ни­те Съ- щества, за де­ца­та на Луцифер. Когато из­веж­да­ме вре­ме­то на­вън в прост- ранството, ние го­ворим за оне­зи Същества, ко­ито стоят ед­но до друго, при ко­ито се взе­ма под вни­ма­ние сто­ене­то ед­но до друго и с то­ва вли­-­
ване­то на ду­шев­ни­те им­пул­си от ед­но­то към дру­го­то в пространството. Там, къ­де­то чрез това, че вре­ме­то се раз­ли­ва на­вън в пространството, чис­ло­то се­дем се прев­ръ­ща в чис­ло­то дванадесет, по­няти­ето за де­те­то прес­та­ва да има съ­щия свръх­се­ти­вен смисъл; там се явява понятието братство. Тези, ко­ито жи­ве­ят един до друг, са братя. Така ние се из­ди­га­ме в раз­ви­ти­ето на човечеството, ка­то прев­ръща­ме важ­но­то по­ня­тие за си­но­ве­те Божии в по­ня­ти­ето за братя, ко­ито жи­ве­ят един до друг. Братя, бра­тя и сес­т­ри жи­ве­ят един до друг. Това, ко­ето про­из­хож­да ед­но от друго, то жи­вее ед­но след друго. Тук в един ва­жен мо­мент ние виж­да­ме пре­ми­на­ва­не­то от си­но­ве­те или де­ца­та на лу­ци­фе­ри­чес­ко­то цар­с­т­во и не­го­вата същ­ност към бра­тя­та Христови, един преход, за кой­то ут­ре ще го­во­рим по-нататък.