Цикъл от 9 сказки

С К А З К А П Е Т А

В дру­го по­ло­же­ние се на­ми­ра чо­век по от­но­ше­ние на соб­с­т­ве­ния вът­ре­шен свят. Как чо­век усе­ща и чувствува, как про­явя­ва сво­ята воля, как мисли, как об­ра­зу­ва чув­с­т­ва­та на сво­ята съвест, то­ва за­ви­си от об­с­то­я- телството, да­ли чо­век е по­-мал­ко или по­ве­че съвършен, да­ли е ра­бо­тил по­ве­че или по­-мал­ко над своя ду­ше­вен живот. Човекът не може, та­ка да се каже, да пре­диз­вик­ва един лош чер­вен или зе­лен цвят при ут­рин­на­та зо­ра или при ед­но растение; но вследствие на това, че покваря своя соб- ствен живот, той може да създаде в себе си противни на разума чув- ства, лоши морални съждения; човекът може да се отдаде повече или по-малко на гласа на своята съвест; по отношение на своите предста- ви той може да се отдаде на красивото или на грозното, на истински или лъжливи мисловни образи. Следователно чрез сво­ето соб­с­т­ве­но по­ве­де­ние чо­ве­кът про­ме­ня булото, ко­ето на­ша­та ду­ша раз­п­рос­ти­ра вър­ху ду­хов­ния свят. И по­не­же в край на смет­ка това, ко­ето виж­даме зад бу­ло­то на на­шия соб­с­т­вен ду­ше­вен живот, за­ви­си от това, да­ли то­ва бу­ло е из­п­рав­но или покварено, лес­но мо­же да се разбере, че при един поква- рен, несъвършен, мал­ко раз­вит вът­ре­шен ду­ше­вен жи­вот и при въз­ли­за­не­то в ду­хов­ния свят или при сли­за­не­то при дол­ни­те ду­хов­ни съ­щес­т­ва мо­гат да бъ­дат съз­да­де­ни карикатури, погрешни, про­тив­ни на здра­вия смисъл, про­ти­воп­ри­род­ни пред­с­та­ви и сили. Ето за­що през всички вре­ме­на се е пра­ве­ло раз­ли­ка меж­ду въз­ли­за­не­то при гор­ни­те бо­го­ве и сли­за­не­то при дол­ни­те богове. Слизането се е счи­та­ло ка­то не­що съ­щес­т­ве­но по­-­опас­но от­кол­ко­то въз­ли­за­не­то при гор­ни­те богове. Ето за­що в пъ­тя за сли­за­нето при дол­ни­те бо­го­ве на уче­ни­ци­те на мис­те­ри­ите са би­ли пос­та­вя­ни осо­бе­но ви­со­ки изисквания.

Трябваше да спо­ме­нем то­ва по­ра­ди факта, че те­зи два пъ­тя за про­ник­ва­не в ду­хов­ния свят иг­ра­ят в действи­тел­ност го­ля­ма ро­ля в раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то и че сре­щу - пос­та­вя­не­то на из­то­ка и на за­па­да мо­же да бъ­де доб­ре раз­б­ра­но са­мо бла­го­да­ре­ние на това, са­мо та­ка мо­же да се схва­не от­но­ше­ни­ето на "Децата на Луцифер" и на "Братята Христови", ко­га­то има­ме пред своя пог­лед те­зи два пътя. Във външ­ния свят, кой­то за външ­ния пог­лед на чо­ве­ка мно­го чес­то мо­же да се яви ка­то един пъс­тър
ха­ос от на­й-­раз­лични факти, не съ­щес­т­ву­ва нищо, ко­ето да не е уп­рав­ля­ва­но по един мъ­дър начин, нищо, при ко­ето да не са в дейс­т­вие ду­хов­ни­те същества, ду­хов­ни­те си­ли и ду­хов­ни­те факти; и ние разбираме всич- ко, което става там, само, когато се научим да разбираме, как духов- ните събития са се групирали под ръководството на онези същества, които бяха охарактеризирани от най-различни страни. Когато ис­ка­ме да разберем, за­що оп­ре­де­ле­на фор­ма на мъд­рос­т­та се е раз­цъф­тя­ла име- н­но на из­ток и за­що бъ­де­ще­то на Християнството за­ви­си от раз­ви­ти­ето на за­пад­ни­те сили, ние тряб­ва да на­со­чим пог­ле­да си вър­ху ис­то­ри­чес­кия про­из­ход на два­та свята.

От раз­лич­ни сказки, ко­ито сте слу­ша­ли от мене, знаете, че це­ли­ят наш се­га­шен жи­вот про­из­хож­да от она­зи област, ко­ято на­ри­ча­ме Атлантида; че върху една област на запад между днешна Европа и Америка се е развил един прадревен духовен живот и че това, което намираме като азиатска, африканска, американска култура, в крайна сметка са по- томци на древната атлантска култура. Там има­ме ние от­чес­ка­та и май­чи­на поч­ва на це­лия наш кул­ту­рен живот, там тряб­ва да търсим ние та­зи почва. Преди она­зи мощ­на катастрофа, ко­ято из­ме­ни ли­це­то на Зе- мята така, че се ро­ди съв­ремен­на­та фор­ма на Земята, сред древ­на Атлан- тида са съ­щес­т­ву­ва­ли чо­веш­ки ро­до­ве съ­вър­ше­но раз­лич­ни от днешни- те, ръ­ко­во­де­ни от вис­ши посветени, от ръ­ко­во­ди­те­ли на човечеството. Там се раз­ви ед­на кул­тура, ко­ято се на­ми­ра­ше пре­дим­но под вли­яни­ето на ед­но ста­ро ясновидство, та­ка що­то хо­ра­та от оно­ва вре ме има­ха ед­на ин­с­тин­к­тив­на спо­соб­ност да виж­дат как­то през бу­ло­то на се­тив­ния свят в гор­ния ду­хо­вен свят, та­ка и през бу­ло­то на соб­с­т­ве­ния ду­ше­вен жи­вот в све­та на дол­ни­те богове. Тогава то­ва бе­ше не­що естествено. Както за днеш­ни­те хо­ра е не­що ес­тес­т­ве­но да виж­дат със сво­ите очи, да чу­ват със сво­ите уши и т.н., та­ка и за то­га­ваш­ни­те хо­ра е би­ло не­що ес­тес­т­ве­но да виж­дат не са­мо вън в све­та цветовете, да чу­ват зву­ци­те и т.н., а да виж­дат зад цветовете, зву­ци­те и т.н. ду­хов­ни същества. Също та­ка за тях бе­ше не­що ес­тес­т­ве­но не са­мо да чу­ват гла­са на съвестта, а да виж­дат и чу­ват нап­ри­мер и това, ко­ето гър­ци­те са на­рича­ли Еринии. Това са виж­да­ли те ка­то ду­хов­ни същества. Така следователно древ­ни­те ат­лан­т­ци са би ли ин­с­тин­к­тив­но за­поз­на­ти с един ду­хо­вен свят. Смисълът на раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то е, хо­ра­та пос­те­пен­но да слязат, та­ка да се каже, от то­ва инстинктивно, ду­хов­но­-виж­да­що съз­на­ние и да стиг­нат до онова, ко­ето е свойс­т­ве­но на на­ше­то днеш­но време. Хората тряб­ва­ше да ми­нат през та­зи сте­пен на жи­во­та на фи­зи­чес­ко­то поле. Но не би би­ло въз­мож­но ця­ло­то раз­ви­тие на чо­ве­чес­т­во­то да бъ­де ръ­ко­во­де­но от ду­хов­ния свят прос­то така, че да се из­п­ра­ти един по­ток от чо­ве­чес­т­во от ста­ра­та Атлантида през об­лас­ти­те на Европа и Африка към Азия и всич­ко да се

Сега тряб­ва да Ви ста­не ясно, че общението, ко­ето чо­ве­кът има с външ­ния свят, би­ло то­ва външ­ния ду­хо­вен свят, би­ло се­тив­ния вън­шен свят, има въз­дейс­т­вие за са­мия не­го, че из­жи­вя­ва­ни­ята не са нещо, ко­ето е, та­ка да се каже, ед­но ми­ро­во огледало, слу­жа­що само, за да мо­же чо­ве­кът да из­пи­та нещо. Но това, ко­ето ста­ва по то­зи начин, съществува, за да мо­же чо­ве­кът да нап­ред­ва в сво­ето раз­ви­тие по един на­пъл­но оп­ре­де­лен начин. Що е следователно всъщ­ност чо­ве­кът на оп­ре­де­ле­на епоха? Той е онова, ко­ето са нап­ра­ви­ли от не­го си­ли­те на света, ко­ито жи­ве­ят в не­го­ва­та околност. Ние сме ре­зул­тат на това, ко­ето си­ли­те на све­та са об­ра­зу­ва­ли от нас. Според това, как те­зи си­ли на све­та про­ник­ват в нас, ние сме формирани. Онзи, кой­то ди­ша здрав въздух, об­ра­зу­ва не са­мо сво­ите ор­га­ни по съ­от­вет­ния начин, но и онзи, кой­то при­ема то­зи или он­зи вид ду­хо­вен живот, об­ра­зу­ва своя ду­хо­вен ор­га­ни­зъм и, по­не­же те­лес­ни­ят ор­га­ни­зъм е са­мо про­из­веде­ние на ду­хов­ния организъм, та­къв чо­век об­ра­зу­ва по съ­от­ве­тен на­чин и своя те­ле­сен организъм. Човекът пос­то­ян­но се развива. Ето за­що ще Ви бъ­де понятно, че у всич­ки на­род­нос­ти на то­ва се­вер­но течение, по­неже в тях се вли­ва­ха пре­дим­но си­ли­те на външ­ния свят, по­лу­чи­ха раз­ви­тие и тех­ни­те външ­ни те­лес­ни ка­чества, всич­ко онова, ко­ето мо­жа да фор­ми­ра чо­ве­ка отвън. Чрез външ­ни­те си­ли бе раз­ви­то това, ко­ето мо­же да бъ­де виж­да­но в дейс­т­ве­но въз­п­ри­ема­но у чо­ве­ка и външно. Ето за що ние намираме, че у те­зи на­ро­ди са раз­ви­ти не са­мо войн­с­т­ве­ни­те качества, но съ­що та­ка и един все по­-усъ­вър­шен­с­т­ву­ващ се ин­с­т­ру­мент за про­ник­ва­не­то на външ­ния свят. Под въз­дейс­т­ви­ето на външ­ни­те си­ли са­ми­ят мо­зък ста­ва все по­-съ­вър-

Погледнете гръц­ка­та пластика, гръц­ка­та скулптура! Когато ис­ка­ше да изоб­ра­зи одухотвореното, об­ла­го­роде­но фи­зи­чес­ко тяло, тя изоб­ра­зя­ва­ше то­га­ва пред­с­та­ви­те­ля на на­род­ни­те ма­си на се­вер­но­то течение. Всич- ки об­ра­зи на Зевс, на Афродита, на Палас Атина в тях­на­та външ­на кон­фи­гу­ра­ция пред­с­тав­ля­ват ти­па на ра­са­та на се­вер­ни­те на­ро­до­ви маси. Там, къ­де­то тряб­ва­ше да се по­со­чи на вът­реш­но­то раз­ви­тие на ду­шевния

Можем да оха­рак­те­ри­зи­ра­ме раз­ли­ка­та меж­ду две­те те­че­ния на на­ро­ди­те ка­то кажем: че вярното течение на народите работи, за да ни пред- стави един човек, който в своето външно тяло ни показва един образ и подобие на духа; за другото течение на народите беше важно да раз- вият невидимо показващата се душа, следователно онова, което може да бъде почувствувано само, когато насочим погледа на вътре. Така се­вер­но­то те­че­ние на на­ро­ди­те съз­да­де об­ра­за и по­до­би­ето на божеството, как­то то­зи об­раз и по­до­бие се явя­ват външно; а южното течение на народите създаде душевния образ и подобие на божеството, душев- ният образ и подобие на божеството, който работи и тъче невидимо във вътрешността. Отначало разделени, как­то оп­ло­дя­ва­щи­те се мъж­ки и жен­с­ки ор­га­ни на растението, те­зи две те­че­ния на на­ро­ди­те се раз­ви­ва­ха из­вестно вре­ме от­дел­но ед­но от друго; едното течение на народите се разви до най-висока степен вътрешно, другото до най-висока степен в изразяването на духа външно. И после, ко­га­то нас­тъ­пи под­хо­дя­щи­ят момент, две­те те­зи те­че­ния тряб­ва­ше да се оп­ло­дят взаимно. Можем да раз­г­ле­да­ме ед­но­то или дру­го­то те­че­ние на народите, нав­ся­къ­де ще на­ме­рим пот­вър­де­но това, ко­ето то­ку що бе казано, ще на­ме­рим то­ва пот­вър­де­но и външно, исторически.

Така бо­го­ве­те на юж­ни­те на­ро­ди ос­та­на­ха по­ве­че или по­-мал­ко не­ви­ди­ми богове, с ко­ито чо­век мо­же­ше да се свър­же вът­реш­но в се­бе си, бо- гове, пред ко­ито в из­вес­т­но от­но­ше­ние чо­век мо­же­ше да из­пит­ва страх, но пред ко­ито в дру­го от­но­ше­ние той мо­же­ше да стои така, че гле­да­ше към тях с из­вес­т­но чо­веш­ко упо­вание. Ние ве­че обър­нах­ме вни­ма­ни­ето вър­ху това, че чо­век виж­да те­зи бо­го­ве на вът­реш­ния свят такива, как ви­то е той самият. Ако той сам е мо­рал­но изграден, ако из­ли­за сре­щу то­зи вът­ре­шен свят на бо­го­ве­те с мо­рал­ни ду­шев­ни качества, то­га­ва те му се по­каз­ва­ха в тех­ния ис­тин­с­ки образ; тяхното същество се влива и човека, той се чувствува вътрешно озарен от тях. Ако са­ми­ят чо­век е неморален, ако е на­да­рен с лоши, неистинни, гроз­ни представи, то­га­ва об­ра­зът на то­зи свят на бо­го­ве­те се прев­ръ­ща в ка­ри­катура, явя­ва му се в страшни, де­мо­ни­чес­ки форми, как­то и на­й-к­ра­си­во­то ли­це мо­же да из­г­-
леж­да изо­па­че­но и карикатурно, ко­га­то се ог­леж­да в ед­но огледало, ко­ето има об­ла форма. Когато зас­та­ва­ха пред виж­да­ни­те във вът­реш­нос­т­та богове, хо­ра­та мо­жа­ха да имат чувството: "О, това са нашите добри приятели, нашите най-близки вътрешни духовни другари, това са оне- зи, към които поглеждаме нагоре и които вливат в нас силите в най-интимната вътрешност на нашия душевен живот; това е нещо, което принадлежи към нас в нашата най-дълбока вътрешност". И чо­ве­кът може­ше да се по­чув­с­т­ву­ва оза­рен чрез те­зи бо­жес­т­ве­ни Същества. Но ко­га­то по­ра­ди сво­ите не­мо­рал­ни ка­чества ги виж­да­ше в тех­ни­те кари- катури, той мо­же­ше да гле­да към тях в страх и уплаха; те можеха да го измъчват, да го преследват, да го вкарат в най-необузданите изстъпле- ния на живота, защото му се показваха в карикатурата на неговите нисши страсти. От то­ва мо­же­те да раз­берете, за­що се по­ла­га­ли осо­бе­ни грижи, що­то ни­кой чо­век да не зас­та­ва не­под­гот­вен пред те­зи богове, а там, къ­де­то тряб­ва­ше да се от­к­рие дос­тъ­па на един чо­век в ду­хов­ния свят, са изис­к­ва­ли в на­й-с­т­ро­гия сми­съл ед­но ду­шев­но­-мо­рал­но усъвър- шенствуване, ед­на из­вън­ред­но доб­ра подготовка. Учениците не­умор­но са би­ли предупреждавани, да не зас­та­ват пред бо­го­ве­те с ед­на сла­ба ду- ша.

Когато об­гър­нем с пог­лед то­зи ду­хо­вен свят, кой­то виждаме, че е на­ми­ран по то­зи път пър­во у юж­но­то тече­ние на народите, ко­га­то ис­ка­ме да оха­рак­те­ри­зи­ра­ме то­зи свят спо­ред не­го­вия ця­лос­тен характер, та­ка да се ка­же спо­ред не­го­ви­те владетели, то­га­ва ние го на­ри­ча­ме све­тът на Луцифер, све­тът на но­си­те­ля на светлината, за­що­то той е он­зи бо­жес­т­ве­но­-ду­хо­вен свят, кой­то оза­ря­ва вът­реш­но чо­ве­ка с она­зи светлина, ко­ято той тряб­ва да си из­во­юва чрез соб­с­т­ве­но­то си усъвършенствуване. Това юж­но те­че­ние на на­ро­ди­те на­мира­ше по то­зи път све­та на Луцифер.