Цикъл от 9 сказки

СКАЗКА ПЪРВА

Нашето гер­ман­с­ко ду­хов­но­-на­уч­но те­че­ние на­вър­ш­ва ве­че се­дем­го­диш­на работа. Преди се­дем го­ди­ни аз дър­жах ед­на сказ­ка пред ма­лък кръг хо­ра в Берлин, ко­ито ве­че бя­ха слу­ша­ли ця­ла ре­ди­ца от сказки, из­не­се ни от мене. Тази сказ­ка бе­ше из­не­се­на ка­то при­бав­ка към един друг ци­къл от сказки. От то­га­ва из­ми­на­ха ве­че седем, мал­ко по­-мал­ко от се­дем години. Касаеше се то­га­ва да се на­ме­ри един пре­ход на чув­с­т­ва­та и ду­хов­ни­те интереси, ко­ито про­из­хож­да­ха от един друг вид, ма­кар и ду­хов­но­-на­уч­но действие. Касаеше се следователно да се на­ме­ри пре­хо­да към те­че­ни­ето на Духовната наука. И то­га­ва бе­ше на­ли­це въз­можнос­т­та да се на­ме­ри един до­бър преход. Сказката, за ко­ято споменавам, но­се­ше

Но ко­га­то обгърнем, ко­га­то схва­нем иде­ята и по­ня­ти­ето на Историята живо, към нея принадлежи, как­то вече отбелязахме, и не­що друго: тър- пение или умение да чакаме. Прибързаността, нетърпението, пре­чи на раз­ви­ти­ето на това, ко­ето тряб­ва да уз­рее ка­то плод в живота; и би било съвсем неразумно преди седем години да мислим за нещо повече освен това леко загатване за онова, което трябваше да се осъществи по-късно. Колко мно­го преч­ки има­ше тогава, ко­ито не поз­во­ля­ва­ха да при- стъ­пим вед­на­га към из­пъл­не­ни­ето на по­яви­лия се в ми­съл­та ни план за ед­но сце­нич­но въп­лъ­ще­ние на то­ва ду­хов­но творение! Нужно е са­мо да при­ве­да един факт и ще разберете, как­во пре­че­ше то­га­ва да прис­тъ­пим към пред­с­та­вя­не­то на драмата. Онзи, кой­то се взи­ра в ду­хов­ния живот, знае, че там ца­ру­ват оп­ре­де­ле­ни вели­ки ду­хов­ни закони. Това бе­ше и ед­но от оне­зи ве­ли­ки изречения, ко­ито вче­ра мо­жах­те да чу­ете от са­ма­та драма: духовният живот си има своите закони, които трябва да се за- читат, които не могат да се нарушават безнаказно. И един от на­й-­ве­ли­ки­те за­ко­ни на ду­хов­ния живот, не­за­чи­та­не­то на кой­то осо­бе­но при ед­но та­ко­ва движение, как­во­то е нашето, ще си от­мъ­ща­ва ви­на­ги мно­го тежко, е то­зи, кой­то ни се пред­на­чер­та­ва там, къ­де­то вис­ши­те ду­хов­ни Същества ни по­каз­ват нагледно, как са­ми­те те ра­бо­тят дейс­т­ву­вай­ки в природата.

Погледнете само, как те­зи Същества ра­бо­тят в природата; обърнете вни- мание на това, как природата твори и вие ще видите, че в природата винаги съществува възможността, от създаденото да се получат без- брой несполуки. Погледнете мо­ре­то с не­го­ви­те без­б­рой зародиши, ко­ито са по­ло­же­ни в него, и обър­не­те внимание, кол­ко мно­го от те­зи за­ро­ди­ши да­ват жи­ви същества! Запитайте се, да­ли тво­ря­щи­те съ­щес­т­ва на при­ро­да­та си за­да­ват ня­ко­га въпроса: трябва ли да тъжим за несполуките, които имаме, когато създаваме толкова много зародиши и виждаме, че плодовете на нашето творение загиват пред очите ни? Единствено чрез съб­лю­да­ва­не­то на то­зи за­кон в ду­ховния жи­вот ус­пя­ва в то­зи ду­хо­вен жи­вот и това, ко­ето тряб­ва да успее, за­що­то духовете, ко­ито сто­ят на осно­ва­та на при­ро­да­та ни­ко­га не се тре­во­жат за несполуките. Единст- вено по та­зи при­чи­на ус­пя­ва делото, което тряб­ва да се вър­ши в приро- дата, т.е. в про­из­ве­де­ни­ето на вис­шия ду­хо­вен живот. Успехът ка­то та­къв не е ни­как­ва мяр­ка за пра­во­та­та и ис­ти­ната на ед­но мероприятие. Това тряб­ва да бъ­де един за­кон на Духовната наука.
Това на­ис­ти­на не тряб­ва да бъ­де не­що дру­го ос­вен един пог­лед на­зад вър­ху фак­ти­те и съ­щев­ре­мен­но един пог­лед назад, кой­то тряб­ва да бъ­де свър­зан с ня­кои идеи, за­ко­ни и фак­ти свър­за­ни вът­реш­но с це­лия наш ци­къл от сказки. Както Ви казах, от она­зи сказка, за ко­ято споменах, са из­ми­на­ли бли­зо се­дем го­ди­ни и за наше на­й-­го­ля­мо за­до­вол­с­т­во мо­жах­ме да видим, че вче­ра имах­ме въз­мож­ност да пред­с­та­вим дра­ма­та "Деца- та на Луцифер" пред един пре­пъл­нен салон. Бяха се съб­ра­ли над шестс­то­тин приятели, за да чу­ят вче­ра "Децата на Луцифер". Колцина меж­ду те­зи слу­ша­те­ли бя­ха слу­ша­ли она­зи сказка, пър­во­то се­ме за на­ша­та ра- бота? Само ед­на един­с­т­ве­на да­ма се на­ми­ра­ше меж­ду тях, меж­ду вче­раш­ни­те слушатели, ко­ято бе­ше слу­ша­ла то­га­ва она­зи сказ­ка и ко­ято пре­ди то­ва не бе­ше меж­ду на­ши­те редове. За то­га­ваш­ни­те ус­ловия сказ­ка­та не бе­ше ло­шо посетена. Всички останали, ко­ито бя­ха слу­ша­ли ска- зката, не се при­съ­еди­нят към на­ше­то движение. Но то­зи е ве­ли­ки­ят за­кон на дейс­т­ви­ето в ду­хов­ния свят, че за­ги­на­ли­те къл­но­ве се превръ­щат и из­пит­ват възкресение. И ние мо­жем да ви­дим то­зи за­кон пот­вър­ден имен­но с на­ши­ят случай. Виждате, че не е неп­ра­вил­но да свър­з­ва­ме сло­во­то и иде­ята на съ­би­ти­ето с ду­ма­та тър­пе­ние и уме­ние да ча­каме. Да уме­ем да ча­ка­ме до ка­то нас­тъ­пят оне­зи условия, ко­ито да­ват въз­мож­ност да из­в­ле­чем от ло­но­то на вре­ме­то онова, ко­ето сме ос­та­ви­ли да уз- рее. Всяка чо­веш­ка ра­бо­та не е в със­то­яние да напра­ви нищо, без съ­щев­ре­мен­но на­ред с нея да вър­ви тър­пе­ни­ето и уме­ни­ето да се ча­ка, без уз- ряването, да иг­рае оп­ре­де­ле­на роля.

С то­ва да­дох­ме един ма­лък пример, че са не­об­хо­ди­ми оп­ре­де­ле­ни неща, ко­га­то в кул­тур­ния жи­вот тряб­ва да уз­рее нещо. Естествено би би­ло ед­на из­ця­ло фа­тал­на идея да изнесем, да пред­с­та­вим "Децата на Луцифер" както ед­но обик­но­ве­но те­ат­рал­но представление. Защото, как­во се иска, за да се нап­ра­ви от ця­ло­то ед­но единство? Не тряб­ва да забравяме, че глав­но­то не са онези, ко­ито пред­с­та­вят драмата, не са онези, които вър­шат нещата; главното също не е работата, която се върши, не са и при- готовленията и изработеното. Когато тво­ре­ни­ето е въз­ник­на­ло от ду­ша­та на поета, то­га­ва е из­вър­ше­но пър­во­то дело. Това, ко­ето ста­ва пос­ле ка­то пос­ред­ни­чес­ки път, то при­над­ле­жи към онова, за ко­ето то­ку­ що ка- зах: представянето и работа за представянето и всичко останало, не са главното; това в известно отношение са изцяло второстепенни не- ща. Главното са слу­ша­те­ли­те и зрителите. И глав­но­то е, че през ду­ши­те и през сър­ца­та на слу­ша­те­ли­те пре­ми­на­ва един общ живот, кой­то пра­ви те­зи сър­ца спо­собни не са­мо да чув­с­т­ву­ват оне­зи тайн­с­т­ве­ни течения, ко­ито из­ли­зат от творението, но да ги чув­с­т­ву­ват общо, във вът­реш­на хармония. Сред на­ше­то дви­же­ние ние го­во­рим за ос­но­ва­ва­не­то на ед­на яд­ка на чо­ве­чеството, в ко­ято да жи­вее Любовта и братс­т­во­то меж­ду

А се­га свър­же­те с това, ко­ето вче­ра бе пред­с­та­ве­но пред Вас, ед­но дру­го те­ат­рал­но пред­с­тав­ле­ние и се за­питайте, да­ли е въз­мож­но в ха­оса на на­шия ду­хо­вен жи­вот от сце­на­та да се раз­лее на­до­лу ед­но об­що чув­с­т­во и да на­ме­ри от­з­вук в сър­ца­та на хората. Това е ис­тин­с­ко про­из­ве­де­ние на изкуството, ко­ето се от­ра­зя­ва в на­ши­те сърца. Когато тво­ре­ни­ето на из­кус­т­во­то е из­ляз­ло от ду­ша­та на поета, то вър­ви след то­ва по своя път; и това, което се съдържа в него, се изпълнява напълно, когато то наме- ри отзвук в толкова и толкова сърца и души; и едва там се явява вто- рото главно нещо, за което се касае.

и на братство, мо­же да се на­ре­че ед­на зад­руж­на работа, ед­но зад­ружно действие.

Това тряб­ва да бъ­де по­со­че­но ка­то нещо, ко­ето в из­вес­т­но от­но­ше­ние е ми­си­ята на ду­хов­но­-на­уч­ния живот за бъдещето: от една страна да до- бием сигурност и сила, да стоим на една здрава почва на духовния жи- вот, да станем възприемчиви за новородената светлина на някогашния носител на светлината, а от друга страна да се опираме на другата опорна точка на твърдата вяра и на твърдата сигурност, че това, което трябва да стане чрез силите, които се намират в света, ще стане. Само чрез та­зи двой­на си­гур­ност ще мо­жем да про­из­ве­дем това, ко­ето тряб­ва да про­из­ве­дем в света; само чрез тази двойна сигурност ще успеем да преведем в живота духовното познание.

Ние мо­жах­ме да чакаме, до­ка­то ни се да­де въз­мож­ност да из­пъл­ним тол­ко­ва скъ­па­та на сър­ца­та ни за­да­ча да пред­с­та­вим "Децата на Луцифер" пред чо­веш­ки­те очи. Духовната на­ука има сво­ите ве­ли­ки за­да­чи във вси- ч­ки направления, във всич­ки области. Ако днес сме си­гур­ни чрез она­зи светлина, ко­ято включ­ва в се­бе си те­зи задачи, ко­га­то има­ме здра­во под нас ед­на­та опор­на точка, от дру­га­та стра­на ние сме си­гур­ни в на­ша­та вя­ра и доверие, че на­й-­мал­ки­те и на­й-­го­ле­ми­те за­да­чи тряб­ва да се изпъл- няват, ко­га­то пре­дан­но им служим.