Цветана Генчева, превод от английски

В този миг сърцето ми спря.
Какви, мама ти стара, ги приказваш, Лев?
Господи, загазих.
– Коя, по дяволите, е Мина? – попита Саша и вдигна глава. Забеляза ме, огледа ме от главата до петите, преди да се обърне към Лев: – Има ли основателна причина да обсъждаме въпроса пред… която и да е тя?
Лев веднага обясни.
– Да, и това е Мина.
Дланите ми започнаха да се потят. Едва не припаднах. Забих нокти в ръката на Лев, за да се задържа права.
– А, ясно. – Саша отпи отново от кафето си, преди да се подсмихне към мен. – Седни. Заповядай.
Това заповядай не прозвуча като покана, ами като заповед, макар той да говореше тихо.
Усетих как по челото ми избиха капчици пот. Погледнах ококорено
Лев и зашепнах.
– Това номер ли е?
Той ме погледна и погали ръката ми в сгъвката на лакътя му, изтегли стол и ме настани.
– Спокойно. Просто си говорим.
Саша сгъна вестника и го остави пред себе си.
– Кажи, Мина, навик ли ти е да крадеш портфейли?
– Не – отвърнах тихо, защото в гърлото ми беше заседнала буца.
Тогава Лев заговори:
– В портфейла имаше седемстотин долара.
Саша погледна сърдито брат си.
– Известно ми е.
Лев посегна към платото с плодове по средата на масата и внимателно взе чепка грозде. Пъхна едно зърно в устата си. Сдъвка и кимна към мен.
– Тя беше взела само една стотачка. – Лапна ново зърно. – Другите ги беше оставила.
Саша повдигна вежда по същия начин, по който бях виждала да го прави брат му. Погледна ме строго.

– Не си много добра крадла.
Лев извърна глава към мен.
– Изобщо не е крадла.
– Така – измърмори Саша и се почеса разсеяно по брадичката. –
Добре, защо тогава е тук?
Аз смръщих чело. Не ми беше приятно да говорят за мен, сякаш ме нямаше.
– Ще остане при мен, докато си стъпи на краката. Наех я. Тя е новата барманка. С нейното минало ще може да усети неприятностите, преди да започнат. Ще ми помага. – Лев погледна брат си и добави: – Мина е бездомна. Взела е парите, защото е била гладна.
– Ясно. – Саша обаче гледаше така, сякаш изобщо не му беше ясно.
Освен това ме зяпаше така, като че ли съм хлебарка, която трябваше да бъде размазана. Заговори на Лев: – Значи е твоя отговорност. Ако тя прецака нещо, ти си залагаш задника, брат ми.
Лев ме погледна.
– Няма да прецака нищо. Има твърде много за губене.
Исках да протестирам. Исках да обясня, че човек, който няма нищо,
няма какво да губи. Вместо това мълчах. Този разговор беше за мен, а не ме включваше. Това беше очевидно.
Чак тогава Саша ме погледна.
– Струва ми се вече си наясно, че се казвам Саша. Въпреки че Лев отговаря за „Кървящи сърца“, аз съм шефът. – Посегна към вилицата и я насочи към мен. – Да знаеш, малката, че не ти се полагат три грешки, след което изхвърчаш. Щом сгафиш, веднага се разкарваш.
Няма втори шанс.
Не отговорих, защото не исках да му кажа да си вземе вилицата и да си я завре в задника. Тъй като мълчанието се проточи, аз разбрах, че от мен се очаква да отговоря.
– Разбрах.
Тогава Саша се усмихна и аз едва сега забелязах колко е красив.
– Радвам се. Добре дошла в екипа.
Двамата с Лев си приличаха, само дето Лев беше малко по-висок, а
Саша по-мускулест. И двамата имаха тъмнокестенява коса, грижливо

подстригана и оформена. И двамата имаха непреклонни очи с цвят на коняк. Бяха с плътни устни и костюмите им стояха добре.
След това Саша не ми обърна никакво внимание повече. Затова пък заговори на Лев.
– Днес ще ми трябваш. Ще ми отделиш ли малко време след обяда?
Лев изяде ново зърно грозде и устата ми се напълни със слюнка.
– Да. Помисли ли за курса за оказване на първа помощ, който предложих?
Не бях яла пресни плодове от много отдавна. Исках да вкуся сладкия сок, за да проверя дали беше какъвто го помнех.
– Да – отвърна Саша. – Ще го направим. Всички охранители и бармани ще го минат. Смените ще ходят в свободното си време, за което ще ги компенсираме. – Той замълча. – И още нещо, Лев.
Нахрани скапаната си домашна любимка, преди да е предала богу дух.
Погледнах Саша и се притекох на помощ на Лев.
– Изобщо не съм гладна.
Едва изрекла тези думи, и стомахът ми издаде звук като кит. И не спря цяла вечност.
Обърнах се към Лев. Усетих как бузите ми пламват от смущение.
– Добре съм, честна дума.
Той обаче се намръщи към мен, малко засрамен от себе си. Наведе се и заговори съвсем тихо.
– Извинявай.
– Не се извинявай – отвърнах шепнешком. – Ти беше толкова щедър,
Лев. – Посегнах и стиснах ръката му. – Не знам как да ти благодаря.
Той смръщи чело, когато заговори тихо.
– Трябваше да ми кажеш, че си гладна. Не ме бива, когато се налага да разбирам хората.
Как стана така, че положението се промени толкова бързо? Защо имах чувството, че съм направила нещо нередно?
Когато забелязах смущението му, се извиних. Той бе очевидно засрамен.
– Извинявай. Просто ти беше толкова мил с мен, а аз не исках да съм неблагодарна. Следващия път, когато съм гладна, ще ти кажа.

Обещавам.
Той кимна, когато закръглена сивокоса по-възрастна жена с очила,
цялата облечена в черно, влезе в стаята с чиния с яйца, бекон и сотирани гъби. Ухаеше невероятно. Тя остави чинията пред Саша и се усмихна на Лев.
– Добро утро, господин Леоков. Какво да бъде тази сутрин?
Лев изкриви устни на една страна.
– Добро утро, Ейда. За мен овесена каша. А за Мина… – И тримата ме погледнаха. Лев чакаше търпеливо, а Ейда се усмихна окуражително. Саша ме наблюдаваше като ястреб.
– Ами – започнах и се почувствах неловко заради вниманието,
насочено към мен. – Не съм придирчива. Всичко става.
Ейда се разсмя.
– Всичко не е храна, миличка. – Тя се усмихна. – Мога да направя яйца с бекон, палачинки, препечени филийки, гофрети, овесена каша или зърнена закуска или да ти опека мъфини с боровинки. Какво предпочиташ?
Усмихнах се на милата жена.
– Яйца и бекон е супер. – Устата ми се напълни със слюнка, когато погледнах чинията на Саша.
– Бъркани ли?
– Да – кимнах.
Тя намигна.
– Идвам след малко.
Не се шокирах лесно, но онова, което се случи след това, ме остави без думи. Саша стана с чинията си, заобиколи масата и постави закуската си пред мен. Върна се на мястото си и седна отново, без да каже и дума.
Аз замигах над чинията за момент, след това вдигнах поглед към него. Той ме наблюдаваше с режещ поглед и аз се запитах дали този човек е толкова твърд, колкото искаше хората да вярват.
– Благодаря – отвърнах тихо, искрено.
Той откъсна очи от мен, вдигна високо вестника си, за да не ме вижда, и продължи да чете.

– Няма защо.
Ядях бавно, наслаждавах се на всяка хапка пухкави бъркани яйца,
крехки гъби с чесън и хрупкав бекон. Беше истинско съвършенство и на мен тайно ми се прииска да стана от масата, да отида в кухнята и да прегърна силно Ейда.
Лев ме наблюдаваше как се храня. Направи го толкова очевидно, че дори без да обръщам глава, го усещах.
Тъкмо вдигах нова хапка към устата си, когато чух да се отваря врата. Разнесе се женски глас.
– Прибрах се!
Храната неочаквано натежа в стомаха ми. Жените не ме харесваха.
Те ми намираха някакъв недостатък, който така и не разбирах. Винаги се стараех да съм внимателна с всички.
Висока, забележителна брюнетка с дълга, гъста коса, широка усмивка и блестящи бели зъби влезе в трапезарията. Буташе количка с очарователно момиченце. Беше облечена с дънки, на високи токчета и пуловер в цвят карамел. Светлокафявите ѝ очи веднага ме забелязаха.
Усмивката ѝ се стопи.
– Извинявайте. Не знаех, че имаме компания.
Пристъпи напред и се наведе, за да целуне Лев пo бузата.
– Здрасти, брат ми. – Обърна се и целуна и Саша.
Те приеха с желание целувките. Нямаше нужда да споменава, че Лев и Саша са ѝ братя. За всеки бе очевидно, че са близки роднини.
Тя отиде до най-далечния стол, притегли количката, разкопча момиченцето и го извади.
– Аз съм Настася – представи се разсеяно тя.
Лев отговори вместо мен, докато аз дъвчех.
– Това е Мина, новата барманка. – След това направи нещо невероятно.
Той се усмихна.
Усмивката му беше широка, блестяща, съвършена. Зъбите му бяха бели, съвършено прави. Имаше една единствена съвършена трапчинка на бузата и лицето му се преобрази.

Изтегляне 1.44 Mb.

Сподели с приятели: