Дао трите Съкровища Том 1 Въведение

Ползвай го

Женският мистицизъм, духът на долината, празнотата

И то те прави тотален, изпълва те с покой, с чувство­то, че си си вкъщи. Релаксацията се появява при теб.

Погледни на съществуването не като на борба, а като на наслаждение; погледни на съществуването не като на пойна, конфликт, а като на празник - и празникът е безкра­ен, безкрайна е възможността за блаженството - блаженст­во върху блаженство.

Безспирно, безспирно,

Изглежда да остава.

Ползвай го

И то ти служи с лекота.



ПРАЗНОТАТА

14 юни 1975 г.

.

Първия въпрос: Знаете ли кой съм аз?

И в това е красотата, защото ако мога да те познавам, аз съм те определил, ограничил съм те от моето знание. а\ко ти можеш да бъдеш познат, моментално се превръщаш и обект, вече не си съзнание. Ако можеш да бъдеш познат, не можеш да бъдеш безкраен, а ти си - безкраен в своята празнота. Как мога да те_ познавам? Дори самият ти не мо­жеш да знаеш. Не съществува такова нещо като самопознание. Когато го разбереш, то е не-самопознание. Когато се

установиш в него, внезапно осъзнаваш, че познаващият и познаването са изчезнали - съществува единствено празно­та, безбрежно пространство, без начало, без край - една безкрайност. Това представляваш ти - как може то да бъде познато?

Не съществува възможност за познание. И е много добре, че не можеш да бъдеш познат, в противен случай науката ще те познае и след като те познае, се превръщаш в обект, в предмет. Тогава мистерията се загубва. Затова пов­тарям отново и отново, че науката никога няма да може да познае най-вътрешния пласт на човешкото същество, защо­то най-вътрешният пласт е не-битието. Ти си като луковица - непрекъснато сваляш пластовете. Продължаваш да махаш люспите; появява се нова люспа, след нея нова люспа и та­ка, докато луковицата в един момент изчезне: в ръцете ти е останала празнотата. Това си ти.

Но тази празнота не е отрицателна, затова не ме раз­бирай погрешно. Самата дума "празнота" изглежда като от­съствието на нещо. Не, не е така. Тя е присъствието на не­що безкрайно. Тя не е отсъствие, не е отрицателна, не е ка­то тъмнината; тя е положително явление. Ти си не-аз. Тази позитивност трябва да се помни, защото думата "празнота", може да те накара да си съставиш погрешно мнение за нея, може да си мислиш, че просто е празна. Не казвам, че съ­ществува празнота от нещо. Не казвам, че съществува от­съствието на нещо - не. Тя е празнота, тя е Празнотата, тя е самата празнота. Празнотата се използва като положи!елен термин; когато е положителна, е абсолютно различно.

Ти си познал празнотата само от отрицателния аспект. Влизаш в стаята, в нея няма мебели и казваш, че стаята е празна, че няма нищо. Излизаш навън и ако те попитам, какво си видял в стаята, ти ще кажеш,че тя е празна – няма мебели, няма картини на стените, нищо - просто е празно. Влязъл си в стаята, но си видял единствено отрицателния аспект. Стаята е изпълнена със "стайност", която не си срещнал. Стаята е празнота, стаята означава пространство. Там може да се внесе нещо, защото има място, има празно­та. Могат да бъдат внесени мебели - има място. Ти не си я виждал по този начин. Иначе щеше да дойдеш и да ми ка­жеш, че стаята е съвършена; няма нищо, съществува само празнота, стаята е готова да приеме всяко нещо - притежа­ва пространство. Тогава виждаш позитивната празнота

Погледни небето. Небето е положителна празнота, ко­гато няма облаци. Ако погледнеш на небето като на отсъст­вие на облаци, в такъв случай го разглеждаш от отрицател­на гледна точка. Ако го разглеждаш като присъствие на пространство, синя празнота и че от тази синя празнота се поражда всичко, тогава то не може да бъде отрицателно. То е най-позитивното нещо на света, самата основа на битие­то. Небитието е самата основа на битието. Всяко нещо се е родило от него и всяко нещо постепенно се връща обратно в него. Ти си роден от него и ще умреш в него.

Как мога да те познавам? Знанието ще се превърне в определение, а ти си неопределяем. Не, аз не те познавам. Не познавам себе си.

Бих искал да ти разкажа един анекдот. Това е нещо, което се е случило, и много ми харесва. Разказвал съм го хиляди пъти, милиони пъти, но когато си го спомня отно­во, той ми изглежда така свеж и нов.

Бодхидхарма отишъл в Китай - човекът, който носел празнотата на Буда в ръцете си. Бодхидхарма занесъл осно­вата на будизма в Китай, за да се роди там едно от най-великите явления в историята на човечеството. Заради Бодчидхарма, гледната точка на Лаодзъ - начинът на живот на Лаодзъ -~ н разбирането на Буда се срещнали и се родило едно от най-хубавите неща. На света не съществува нищо подобно на това - това е зен. Зен е срещата, пресечната точка между Лаодзъ и Буда. Бодхидхарма бил акушерката, конто носел зародиша за утробата на Лаодзъ.

Когато пристигнал в Китай, той вече бил прочут мистик, името му било известно в целия Изток. Когато прис­тигнал в Китай, самият император дошъл на границата, за да го посрещне. Императорът задал няколко въпроса. По­пи гал:

- Построих много будистки манастири - хиляди. Как-иа пуния, каква добродетел съм заслужил?

Ако беше задал съшия въпрос на всеки друг обикно­вен будистки монах, щяха да му отговорят:

Императоре, Господарю, заслужил си неограничена добродетел - на теб раят ти е абсолютно сигурен, гаранти­ран.

Но той попитал не този, когото трябва. Бодхидхарма казал:

- Добродетел? Никаква! Напротив, натрупал си голям грях.

Императорът бил шокиран, не можел да го повярва. Казал:

Защо? Какво говориш? Издигнал съм много храмове на Нула. Записах и разпространих изказванията на Буда сред милиони хора. Всеки ден изхранвам хиляди будистки мона­си, а ти казваш, че съм натрупал грехове? Какво имаш предвид?

Бодхидхарма казал:

- Самата идея, че си натрупал добродетел, е грях. Тя е твърде егоистична. Адът ти е сигурен, императоре. Ще паднеш в седмия кръг на ада - първият няма да ти свърши работа.

Императорът не можел да го повярва. Освен това леко се разгневил. И казал:

- Имам един въпрос. Какво има вътре в мен? Какво е това, което съм аз?

Същият въпрос ми задаваш и ти: "Знаете ли, какво съм аз?"

Бодхидхарма казал:

-Обширна празнота, нищо.

Сега императорът се разгневил не на шега. Ядосан, Попитал Бодхидхарма:

- Кой, в такъв случай, си ти? Кой стои пред мен? Бодхидхарма казал:

- Не знам, господине.

Аз не знам. Как можеш да познаваш празнотата? Мо­жеш да си самата нея, но не можеш да я познаваш. Позна­нието означава, че си отделен от нея, познанието се нуждае от дистанция. Как можеш да познаваш себе си? Ако се поз­наваш, тогава си разделен на две, познаващият и познаваното. И разбира се, никога не можеш да бъдеш познаваното, а само познаващият, затова каквото и да познаеш, то не може да бъдеш ти, познаващият. А познаващият не може да бъде сведен до нещо познато, не може да бъде познат. Как можеш да се поставиш пред себе си? Не можеш, това е не-възможно. А ако успееш, тогава пред теб стои нещо друго, това не си ти. Ти винаги си отзад - познаващият. Винаги познаващият. Винаги познаващият, никога познаването.

Аз не познавам себе си... и това е самопознанието. Из­глежда като противоречие, парадокс, но това е положение­то. Нищо не може да се направи, това е природата на неща­та. Затова човекът на самопознанието никога няма да твърди, че знае. Защото, кой ще твърди? Той се превръща в не­вежа. Казва: "Знам единствено, че не знам."

Насочи се навътре. Един ден ще достигнеш до тази празнота, главината на колелото. Главината е празна, но в нея се побира цялото колело; главината е празна, но без главината колелото изчезва, ще се разпадне на части. Ти си познал само колелото - това е твоята личност до момента, твоята нама-рупа, твоето име и форма; своето колело ти си познал. Колкото по-навътре в себе си навлизаш, един ден ще достигнеш до главината: това е анатта, не-аз, празно­тата. Но запомни отново: то не е отрицателно, не е празно­та в смисъл, да си празен от нещо. Това е самата празнота. То е най-позитивното нещо в съществуването. То е самото съществуване. Индуистите са го нарекли сатчитананд, сат -го е; чит - то осъзнава; ананд - то е блаженство. Запом­ни, то не е блажено; в противен случай няма да е празно. То е блаженство, не е блажено. Ти няма да си изпълнен с бла­женство, внезапно ще откриеш, че ти си блаженството.

Празнотата има природата на блаженството, има при­родата на съществуването, има природата на съзнанието. Не че съзнанието я изпълва: тя не е като фенер, който гори в стаята и светлината изпълва стаята. Можеш да изгасиш фенера и светлината изчезва, но не можеш да изгасиш съз­нанието. То е самата природа на тази вътрешна празнота -не че я изпълва. Ти не можеш да го унищожиш. Как можеш да унищожиш празнотата? Можеш да унищожиш всяко нещо на този свят; не можеш да унищожиш празнотата. Затова не можеш да бъдеш убит. Не съществува такава въз­можност, защото ти не съществуваш. Мечът може да убие колелото, ала главината? Главината ще остане непокътната. Тя не може да бъде унищожена; на първо място, тя не е тук.

Биването е природата на вътрешната празнота; съзна­нието е природата на вътрешната празнота; блаженството е природата на вътрешната празнота. Затова хората изпитват страх, когато се потопят в медитация. Когато се потопят в медитация, започват да се страхуват, започват "За треперят. Появява се едно дълбоко вътрешно треперене. -Появяват се дълбока тревога и безпокойство. Защо става така? Ти се приближаваш до блаженото състояние, по-близо до едно будно, осъзнато съзнание, по-близо до съществуването. Защо се страхуваш от смъртта? Страхуваш се, защото не знаеш как да бъдеш празен. Знаеш единствено това, да си пълен, не знаеш как да бъдеш празен. Не знаеш как да ум­реш, как да умреш за личността, как да останеш във вът­решната празнота. Не знаеш. Когато пристигнеш вътре и мислите започнат да се отдалечават от теб, внезапно те зав­ладява страхът. Къде отиваш? Чувстваш се, като че ли из­чезваш, чувстваш се, като че ли умираш. Сграбчва те един вид не-съществуване - като че ли стоиш на ръба и гледаш в бездънна пропаст. Започваш да трепериш и да се потиш. Срещнал си смъртта.

Ако избягаш от този момент, никога няма да можеш да медитираш. Оттук е необходимостта от Учителя. Когато започнеш да се страхуваш, той може да те убеди да не се страхуваш, може да ти помогне: "Погледни ме. Аз съм ми­нал през това и все още съм. Станал съм празен и все още съм. И съм повече от теб, повече от цялото съществуване, взето заедно." Необходим е някой, когото да погледнеш, в чиито очи да зърнеш същата празнота, до която се прибли­жаваш в себе си. И все пак можеш да видиш, че той е, и е тотално и абсолютно. Затова не се страхувай. Неговото съ­щество ти дава смелост, неговото присъствие ти дава сме­лост. Учителят в действителност не прави нищо. Той е катализатор, само присъствието му е достатъчно. Щом веднъж паднеш в тази празнота, ще започнеш да се смееш и ще кажеш: "Смъртта не съществува, ненужно съм се страхувал, неоснователно съм се плашил." Преминавайки през смърт­та, ставаш безсмъртен.

Толкова мога да ти кажа: ти си не-аз. Стани не-аз. И не-азът не е празен в някакъв негативен смисъл, той е най-великата позитивност.

Вторият въпрос:

КОГАТО СИ И ДВЕТЕ, дяволът е погълнат от божес­твеното - защото той е част от него. Всъщност, това е вът­решната аритметика. Ако живееш частичен живот, ще бъ­деш дявол, защото дяволът всъщност е частта, която пре­тендира да бъде цялото. Частта, която претендира да бъде цялото - това представлява дяволското. Когато я приемеш, тя се поглъща от цялото. Ако се бориш с нея, тогава ще се бориш със себе си и винаги ще оставаш разделен. Дяволът може да съществува само в разделянето - той съществува в разделянето. Не може да съществува, когато си цялостен и тотален. Когато си разделен, тогава той съществува в пукнатините; пуска корени в пукнатините, между две части. Когато приемеш всичко, целият живот, какъвто е, без да отхвърляш, без да отричаш, без да му слагаш етикети - това е лошо, а това е добро - когато приемеш живота такъв, ка­къвто е, каквото и да представлява той, каквото и да е по­ложението, когато го приемеш в неговата тоталност, дяво­лът изчезва. Той е погълнат от Бога, погълнат е от божест­веното.

Дяволът е божествен - също и по самата дума. Дявол произлиза от същия корен, както и божествен - и двете произлизат от санскритския корен дев³ Дяволът е божест­вен - това е основното значение на термина. Нещата са тръгнали малко накриво, но дяволът е божествен. Той трябва да бъде извикан обратно, но чрез борбата с него не можеш да го извикаш обратно. Заради борбата той непре­къснато се отдалечава, и ти винаги ще изпускаш една част. Тази липсваща част няма да те остави на мира. Тя трябва да бъде повикана вкъщи, трябва да бъде погълната от цялото.

Ако приемеш всичко, внезапно разцъфтява любовта, омразата изчезва. Затова, когато казвам да приемеш омра­зата, не казвам да си изпълнен с омраза; всъщност аз отряз­вам корена на омразата. Когато казвам да приемеш, при то­ва приемане отрязвам самия корен. Ако приемеш, никога отново няма да си изпълнен с омраза; ако не приемеш, ще останеш изпълнен с омраза и на любовта ти ще й липсва нещо. Това трябва да се разбере дълбоко, защото то не е метафизически проблем, а екзистенциален. Това е проблем, който всеки човек има в себе си.

Мразиш някого. Когато мразиш, какво става вътре? Какво представлява омразата? Какво искаш да направиш на другия? Искаш да го убиеш, да го унищожиш. Искаш да го захвърлиш колкото се може по-надалеч. Не искаш да го виждаш, не искаш да е близо до теб. Би искал той да се из­пари, да не съществува повече - затова искаш да го убиеш и унищожиш. Когато обичаш някой човек, какво искаш да му направиш? Искаш да е вечно жив, никога да не умира, да е близо до теб, да е достъпен за теб. Би искал да го защита­ваш, да се грижиш за него и не можеш да повярваш, че лю­бовта ти може да бъде унищожена от нещо. Би искал твоят любим или любима да е безсмъртен.

Разгледай двете явления. Те са противоположни. Ала можеш ли да усетиш? - те са двете страни на една и съща монета. Любовта е съзидателна, омразата е разрушителна. Но дали си забелязал - нито едно създаване не може да ми­не без разрушаването; нито едно разрушаване няма смисъл, ако не е предназначено за създаване. И така: можеш да унищожиш, ако се каниш да създадеш, тогава няма проб­лем. Можеш да събориш къщата, ако построиш по-хубава къща - никой няма да ти каже, че си разрушителен. Можеш да унищожиш обществото, ако е възможно по-добро об­щество, можеш да унищожиш морала, ако е възможен по-добър морал - никой няма да ти каже, че си разрушителен, защото ти разрушаваш, за да създаваш и нито едно създа­ване не е възможно без разрушаването. Разрушаването се поглъща от създаването; тогава то е красиво, тогава е част от процеса на създаване. Но ти унищожаваш. Унищожаваш обществото, без идеята какво ще има след това, без никаква съзидателна идея в ума. Просто се наслаждаваш на разру­шаването.

Събаряш къщата, разрушаваш нещо и ако някой те попита: "Защо го правиш?", просто отговаряш: "Обичам да разрушавам" - в такъв случай си луд, в теб нещо не е наред. Разрушаването само по себе си се е превърнало в цялото, опитва се да претендира, че е цялото. Когато разрушаване­то претендира, че е цялото, тогава то е дяволът; когато раз­рушението е част от едно по-голямо цяло, създаването, то­гава е божествено.

Когато обичаш някой човек много, много пъти ще трябва и да го мразиш, но тогава това е част от любовта. Бащата обича своите деца. Много пъти той ще е и ядосан и ще удря и бие детето. Ала детето никога не се обижда от гнева, никога. Детето се засяга, когато ти просто си ядосан, без никаква причина, когато си разрушителен без никаква причина. Когато детето не може да разбере защо, тогава то не може да ти прости. Ако може да разбере защо - счупило е часовника и разбира, че баща му ще го удари, то го прие­ма. Всъщност, ако бащата не го удари, то ще носи вината в себе си, а това е твърде разрушително. Непрекъснато ще се страхува, че някой ден ще се разбере, че то е счупило скъ­пия часовник или нещо друго и ще има вина, ще има рана. То иска да се изчисти, всичко да бъде приключено, а единс­твеният начин то да бъде приключено е, ако бащата се ядо­са - сега всичко е в равновесие. То е извършило нещо лошо - бащата се ядосва, наказва го: нещата са приключени. То е чисто. Сега може да живее необременено.

На Запад, заради психолозите от този век, в отноше­нията между родителите и децата възникват големи абсур­ди Едно от абсурдните неща, на които са ги научили е: ни­кога не се ядосвай на детето си, никога не го удряй, никога не го мрази. Заради това разбиране, родителите са започна­ли да се страхуват. Това е нещо ново. Децата винаги са се страхували от родителите си, но сега в Америка, родители­те се страхуват от децата си. Нещо може да не бъде както трябва психологически, и тогава тяхното дете може да се побърка или да стане шизофреник, или да се раздвои - нев­роза, психоза, в бъдеще може да стане нещо, и отговорни ще са те. И какво се случва? Бащата, ако обича детето си, изпитва гняв - и какво ще направи той? Ще потисне гнева. А това детето никога не може да прости, защото когато бащата потисне гнева, гневът става студен.

Опитай се да го разбереш. Когато гневът е студен, той принадлежи на дявола; когато гневът е горещ, той принад­лежи на Бога. Горещият гняв е хубав, жив; студеният гняв е смъртоносен, отровен.

Когато бащата наистина се разгорещи, изпоти се, по­червенее в лицето и удари детето си, детето знае, че баща му го обича, иначе защо ще се безпокои толкова много? Но когато бащата е студен, саркастичен, не е ядосан, но по елин фин начин изразява гнева си - по един студен начин, по начина, по който се движи, по начина, по който влиза в къщата, по начина, п о който гледа детето или не го гледа... Тази студенина показва, че бащата не го обича, не го обича достатъчно, за да се държи разпалено и гневно.

Точно това е създало пропастта между поколенията на Запад, нищо друго. Децата се движат по свои пътища; ро­дителите са останали в своите студени, мъртви емоции, зат­ворени в себе си. Появила се е голяма дистанция. Няма об­щуване. Бащата не може да говори на детето, защото се страхува, че ако говори - наистина общува, разгорещи се -ще се появи гневът. Затова е по-добре да не разговаря: да избегне ситуацията, да не общува.

Същото се е получило и между съпругите и съпрузите на Запад, а сега то се получава и на Изток - защото в действителност Изтокът изчезва. Към края на този век целият свят ще е западен. Няма да съществува Изток, ще същест­вува само в книгите по история, в музеите; ще е само нос­талгичен спомен. Изтокът изчезва - ще съществува като географско местоположение, но няма да има място в чо­вешкото съзнание.

Какво се случва на Запад? Същото - ако обичаш жена си, как можеш да я мразиш? Ако обичаш жена си, как мо­жеш да я удряш? Ако тя те обича, те обича двадесет и чети­ри часа в денонощието, непрекъснато. Искаш невъзможно­то.

В живота всичко е ритмично. Само в смъртта нещата са абсолютни и там няма ритъм. В живота има ритъм - нас­тъпва денят, а след него нощта. Хераклит казва: Бог е лято­то и зимата, денят и нощта, гладът и засищането, животът и смъртта. Животът е ритъм, непрекъснато пулсиращ фено­мен между два полюса. Не можеш да обичаш някой човек двадесет и четири часа в денонощието; ако се опиташ, лю­бовта ще бъде умъртвена. Можеш силно да обичаш някой за няколко минути, след това трябва да си вървиш, защото трябва да релаксираш. В противен случай любовта ще се превърне в такава треска - а в такова трескаво състояние как можеш да останеш в продължение на двадесет и четири часа? Денят трябва да бъде последван от нощта, от почивка, от релаксация. Любовта е възбуда. Не можеш завинаги да останеш възбуден. Трябва да обичаш и трябва и да мразиш елин и същи човек и няма нищо лошо в това, ако го оби­чаш. Запомни, това е основния пункт, който трябва да се запомни: ако обичаш, в това няма нищо лошо. Любовта пречиства всичко, дори и омразата. Любовта освещава всичко, дори и омразата. Любовта прави всяко нещо све­щено, дори и омразата. Ако обичаш жена си и след това я мразиш, тя те обича и те мрази. Това превръща живота в ритъм. Той не е досадно монотонен. Налице е смяна на настроенията, смяна на сезоните. А промяната е нещо хуба­во, защото промяната е един жив феномен; иначе, ако ня­кой те обича и обича, и обича, дори любовта ще се превър­не в досада. Никой не може да обича по този начин, любов по двадесет и четири часа в денонощието е само претенция.

Опитай се да го разбереш: ако се преструваш, че оби­чаш, можеш да се преструваш по двадесет и четири часа в денонощието, но това е лъжа. Само пластмасовото цвете няма да увехне, само пластмасовото цвете няма да умре. Ако си истински жив, ти също и ще умреш; това е част от живота. Ако наистина обичаш някого, ти също и ще се гне­виш, това е част от любовта. И в това няма нищо лошо. То се превръща в грях, само когато се превърне в цялото. Ако е оградено от любовта... островът на омразата, когато е за­обиколен от океана на любовта, е прекрасен. Тя е красива: тя дава напрежение на любовта, релаксация на любовта. Дава ритъм на любовта, превръща живота в хармонично пяло. Само си помисли за един свят, в който слънцето ни­кога не залязва и ти трябва да си буден през всичките два­десет и четири часа - след три седмици всички ще полуде­ят. Точно това се е получило с любовта - всички сте полу­дели, преструвайки се, преструвайки се, неистински лица, маски, лицемерие, показващи това, което отсъства...

Истинският проблем е в това, че когато си ядосан и не го показваш, постепенно този механизъм на потискане ста­ва толкова дълбоко вкоренен, че всичко става фалшиво. Няма да усещаш любов, но ще я демонстрираш, няма да из­питваш състрадание, а ще го демонстрираш - в такъв слу­чай животът ти не е автентичен, не е честен. Честният живот е като река: той се променя, движи се. Идва лято и реката изчезва напълно, остава само пресъхналото корито. Идва дъждовният сезон, реката приижда и залива брегове­те, залива всичко, превръща се в море.

Опитай се да го видиш: в живота съществува ритъм между полярностите, а човечеството е хванато в капан, за­щото сме решили да останем на единия полюс. Не можеш да останеш там; ще се насочиш навътре, само на повърх­ността ще се опиташ да позираш. Тогава целият живот ста­ва отровен. Тогава всичко влиза във всичко друго. В лю­бовта ти се крие омраза, защото когато е имало омраза,ти си се опитвал да се усмихваш и да позираш; сега тя е в кръвта ти и когато обичаш, тя е размесена с нея. В момента човек е нещо нечисто, неистинско. Това се е получило за­ради неверните учения на твоите така наречени религии и моралисти. Всички те са се опитали да те накарат да живе­еш на единия полюс. Този полюс те наричат Бог, състрада­ние, любов - всичко онова, което е добро, всичките добри­ни. Другият полюс: наричат дявол, всичко онова, което е лошо.

Лаодзъ или аз - ние не сме в полза на това разделяне, на тази двойственост, на това раздвояване, шизофрения. Ние сме и за двете. И след това внезапно настъпва транс­формацията: разрушението се превръща в част от съзидани­ето - то е! - и омразата се превръща в част от любовта. Любовта е по-голяма от омразата, съзиданието е по-голямо от разрушението. Животът е по-голям от смъртта и смъртта трябва да е част от него. А ако смъртта е част от него, това е прекрасно. Запомни го и след това постепенно ще видиш, че дори омразата ти е оцветена от любовта; твоето разру­шение е приело формата на изграждане, на съзидание, на създаване; в твоя гняв има състрадание.

Исус е бил гневен. Християните и досега не могат да разрешат тази загадка, защото си мислят: "Как може Исус да се ядосва?" Той трябва винаги да се усмихва, също като някой политик: Как може да бъде ядосан? Той е бил ядосан, бил е направо бесен. Влязъл в храма на Йерусалим и бил толкова ядосан, че нападнал, физически нападнал сарафите. Трябва наистина да е бил страхотно ядосан, защото бил сам, а се разправил с много от сарафите и ги изхвърлил на­вън, масите им и всичко останало и ги подгонил навън от храма, сам. Когато човек наистина е ядосан, той има силата на стотици.

Може и ти да си го изпитвал. Когато си ядосан, много по-лесно можеш да хвърлиш тежък камък, когато не си ядосан, не можеш дори да го помръднеш. Гневът е енергия, концентрирана енергия. Гневът е дълбока концентрация на съществото: в една точка, при което забравяш всичко оста­нало, и всички енергии се концентрират в една точка.

Исус трябва да е бил прекрасен в този миг. Христия­ните крият този факт, опитват се да избегнат историята. Исус и ядосан? - човекът, който казва, че ако те ударят по едната буза, трябва да подложиш и другата, ядосан? Този човек да е ядосан? Изглежда противоречиво. Човекът, кой­то е казал, че ако някой ти открадне палтото, трябва да му дадеш и ризата си - този човек да е ядосан? Някак не пасва.

Но аз ти казвам, че само този човек може да се ядоса, защото гневът му ще е част от неговото състрадание; само този човек може да е истински ядосан, защото знае какво представлява състраданието. Познал е единия полюс, поз­на на и другия полюс и може да се движи, той е жив, не е мъртъв. Не е нещо застинало, не е предмет; той е едно живо движение - живо, пулсиращо - може да отиде на другия полюс. И той изхвърлил тези сарафи извън храма поради състрадание. -Той се разгневил от състрадание. Бил е толко­ва състрадателен и понякога чувствам, че неговото състра­дание е по-силно от това на Махавира и Буда, защото е тол­кова истинско и жизнено. Махавира и Буда приличат пове­че на восъчни фигури - неподвижни. Може би това се дъл­жи на описанията на техните ученици, може би не са запи­сани истинските истории, защото в Индия разбирането, че просветленият човек не може да се ядосва, е много старо. Не е било така в Йерусалим. Еврейският Бог също може да се ядосва, затова не съществува страх относно гнева на просветления. Никакъв страх. Дори еврейският Бог може да се ядосва. Той се държи по един много човешки начин. Ев­рейският Бог се държи по човешки начин, но от будистите н джайните винаги се е очаквало да се държат като мъртви Богове. Може би заради това техните ученици са редакти­рали житиетата на Буда и Махавира. Избрали са едни съби­тия и са отхвърлили други. Изглежда да е било така; има основания да се твърди това.

Има две секти на джайнизма, две секти от последова­тели на Махавира: светамбари и дигамбари. Дигамбарите в своя вариант за историята на живота на Махавира твърдят, че той никога не бил женен, че останал абсолютен брахмачирия, в безбрачие, от самото си детство. Светамбарите пзърдят, че бил женен; не само женен, но имал и дъщеря. Каква е истината? Защо дигамбарите твърдят, че не бил же­нен? Страхуват се, че женитбата е прекалено човешко явле­ние. Махавира да се влюби в някоя жена? Не! Това не под­хожда на тяхното разбиране за тийртханкара - Махавира не само се бил влюбил в жена и се бил оженил, но и правил любов с нея, защото му се родила дъщеря. Не могат да си представят Махавира в леглото, да се люби с жена. Невъзможно! Те просто изоставили тази история, защото тя е опасна. Махавира никога не се бил женил.

Историята според светамбарите изглежда по-истинска. Защо го казвам? Защото ако не е било така, дори и светамбарите не могат да я добавят. Ако не е било истина, че е бил женен и че е имал дъщеря, светамбарите не могат да си го измислят; това е в такава степен против правилата, че те не биха си го позволили. Затова единствената въз­можност е, че дигамбарите са изоставили тази идея. А по-късно дигамбарите изоставили и самата идея за житие на Махавира - животът е живот, той съдържа в себе си двата полюса. Затова дигамбарите твърдят, че истинската история на неговия живот е изчезнала, защото хората от онова вре­ме не можели да я разберат. Затова оригиналните трактати изчезнали, те са загубени - не съществува история за живо­та на Махавира. Те напълно отхвърлили по този начин не­говия живот. Така че от него можеш да си изработиш един идеал - той е восъчна фигура, престава да е истински човек, без биография на човек, без човешка биология.

Дигамбарите твърдят, че той никога не се изпотявал. Как може Махавира да се поти? Този, който се поти, при­тежава обикновените човешки слабости. Как може Махави­ра да се поти? Никога не се потял.

Това е глупаво, това е слепота, но този е начинът, по който подправяме нещата и след това се опитваме от тях да изработим нашите идеали - фалшиви идеали - и около тях се създават фалшиви личности.

Християните не биха го направили. Те не са били тол­кова схватливи. Не знаели, че по-късно ще им бъде трудно. Животът на Исус изглежда по-истински, по-действителен, но след това възникват затруднения. За мен не съществува затруднение. За мен това е начинът, по който нещата трябва да бъдат. Само Исус може да е истински ядосан, но ядът му се дължи на състраданието. Ти си мислиш: Как може да бъ­де ядосан, ако притежава състрадание? А аз ти казвам: той може да е ядосан, само защото е изпълнен със състрадание. В такъв случай състраданието покрива гнева - тогава той променя самото качество на гнева, защото той се превръща в жизнена част от състраданието. След като си погълнал и двете, твоето качество на съществуване е друго. Омразата също се превръща в част от любовта, гневът в част от съст­раданието.

Не се опитвай да добираш. По-скоро остани без да правиш избор и създай хармония, превърни се в хармония. Не създавай никакъв конфликт в себе си -- каквото и да представляваш, ти си красив. Притежаваш всички елемен­ти, за да създадеш хармония. Ако отхвърлиш нещо, по-късно ще се разкайваш, защото един ден отхвърлената част ще ти е необходима. Един ден ще ти липсва, и ще видиш, че ти е била необходима. Трябва да бъде тук, а ти си я отх­върлил. Недей да отхвърляш нищо. Използвай всичко, кое­то Бог ти е дал, създай от него хармония. Хармонията трябва да е целта.

Третият въпрос.

ТОВА Е ЕСТЕСТВЕН ЕТАП, ако му дадеш възмож­ност да отмине. Ако се привържеш към него, тогава нещо не е както трябва.

В духовното развитие има три степени - стъпки или етапи. Те могат да се различават при различните индивиди, но винаги си остават три. Едната е независимостта. Това е едно егоистично състояние: искаш да си независим от всичко - което не е вярно, което не е възможно, .защото ти не си независим, не можеш да бъдеш. Ти си част от това обширно цяло, от този космос. Как можеш да си незави­сим? Трябва да зависиш от милиони и милиони неща. Трябва да зависиш от слънцето за светлината, за своя жи­вот; трябва да зависиш от въздуха, от кислорода за своя живот; трябва да зависиш от дърветата за своята храна Как може да бъдеш независим? Не можеш. Това е едно егоистично усилие и то неминуемо ще претърпи провал.

. Когато независимостта се провали, внезапно се поя­вява зависимостта; отиваш на другия полюс. Защото не знаеш как да бъдеш по средата и как да създадеш хармония, отиваш на другия полюс. Тогава ставаш зависим. След това се страхуваш, че ако обектът на твоята зависимост, се загу­би, какво ще стане с теб? Възниква паниката. Но това е второто състояние: независимостта е фалшива, зависимостта също е фалшива.

Има и една трета точка, която трябва да се постигне, която аз наричам хармония. Това е взаимозависимостта -чувството за взаимозависимост - зависиш от цялото и не само това, цялото също зависи от теб. Сещам се за един еврейски мистик, хасид-мистик, Зусия, който обичал да казва на Бога във всяка молитва: "Знам, Господи, че завися от теб, но и ти трябва да знаеш, че зависиш от мен. Знам, че без теб не мога да съществувам, но ми позволи да ти на­помня, че без мен и ти не можеш да съществуваш."

Как може Бог да съществува без теб? - невъзможно е.

Учените твърдят, че растенията, дърветата, цялата растителност на земята, зависи от слънцето, че без слънце­то, тя не може да съществува. Но сега започват да изказват предположението, че тази еднопосочна идея е някъде сгре­шена, защото в живота движението винаги е в две посоки, никога не е в една посока. Ако растенията зависят от слън­цето, по някакъв начин и слънцето трябва да зависи от рас­тенията, защото взимането и получаването е взаимно. За­почнали са да подозират, и рано или късно ще открият по какъв начин слънцето зависи от растенията.

Всяко нещо зависи от всичко останало. Изпитваш щастие, когато гледаш цветето, розата - твоето щастие се поражда от розата. Днес учените са доказали, че когато ти си щастлив и розата се чувства щастлива. Тя зависи от теб, очаква те и ако ти не дойдеш, също като истински влюбен, се натъжава. Не, това не е поезия, това е научен факт. Днес е доказано, че когато влюбеният се приближи до розовия храст, той започва да се вълнува, да се радва; зависи от теб. Днес твърдят, че ако обичаш розата, тя ще расте по-бързо, ще ражда по-едри цветове, защото има някой, който се грижи, обича и гледа. И някой чака. Как може розата да ти изневери? Трябва да роди по-едри цветове. Ако никой не я обича и градината е запусната и никой не се грижи, от вре­ме; на време идват само прислужниците и поливат цветята без никаква грижа, тогава за какво, за кого, храстът да се опитва да ражда по-едри цветя? Тогава и малките цветя ще са достатъчни; дори и без цветя пак ще е добре. За кого да цъфти? Розовият храст зависи от теб.

Никога не минавай покрай дървото, без да го поздра­виш в сърцето си; никога не минавай покрай дървото, без да го погледнеш с дълбока грижа и внимание. Нищо не ти струва. И помни: ако можеш да направиш дървото щастли­во, и дървото ще те направи щастлив. Можеш да направиш един опит, той е съвсем прост - не са необходими някакви сложни научни апарати. Това е един съвсем обикновен екс­перимент. Избери някое растение, дърво в градината на твоята къща, или някъде в парка. Отивай всеки ден при дървото, говори му, сприятели се с него.

Много е трудно да убедиш дървото, защото хората са се отнасяли към дърветата толкова лошо, че те са започна­ли да се страхуват от всички хора. В момента, в който се приближиш, всички дървета казват: Идва човек - най-опасното животно на земята. Може да те нарани без причи­на. Нито едно животно не прави така. Ако кравата е гладна, , ще пасе трева, но човекът може просто да седне и да я изскубе без причина. Той не е гладен, няма да я яде. Защо я скубеш? Защо я унищожаваш? Вътрешната разрушителност на ума, вътрешният разрушителен ум, не престава да бъде разрушителен. Минаваш покрай някое дърво, откършваш-клон - а след това го захвърляш. Напълно ли си заспал? За храна ли ти е необходим...и тогава също... Традицията във всички примитивни общества, древното традиционно зна­ние в Мексико, в примитивните аборигенски племена в Ин­дия, в Тайланд, в много страни, казва: иди при дървото. Ако ти трябва нещо, го попитай. Ако са ти необходими ня­колко листа, пет листа за твоето богослужение, помоли дървото, вземи разрешение, и внимателно откъсни листата. Ме наранявай дървото. В такъв случай дървото винаги ще е готово да ти даде и след теб няма да остане чувството за нараняване. И благодари на дървото: Ти ми даде пет листа, когато имах нужда от тях. Когато ти се нуждаеш от нещо, не се стеснявай, просто ми кажи.

Отиди при дървото, говори му, докосни го, прегърни го, почувствай го. Просто седни до него, нека дървото те почувства, че си добър човек и не, си в настроение да нара­няваш. Постепенно ще възникне приятелство и ти ще по­чувстваш, когато пристигнеш, че качеството на дървото не­забавно се променя. Ще го почувстваш. По кората на дър­вото ще усетиш голямо количество енергия как започва да тече с твоето пристигане; когато докоснеш дървото, то е щастливо като дете, като влюбена; когато седнеш до дърво­то, ще усетиш много неща. Скоро ще си способен, ако си тъжен и дойдеш при дървото, и само от присъствието на дървото твоята тъга ще изчезне. Само тогава ще можеш да разбереш, че си взаимозависим - можеш да направиш дър­вото щастливо и дървото може да те направи щастливо. Целият живот е взаимна зависимост. Тази взаимозависи­мост аз наричам Бог, Лаодзъ я нарича дао - тази цялостна взаимозависимост.

Бог не е някаква личност, която се намира някъде, ця­лата тази взаимозависимост е Бог, дао, дхарма. Ведите я наричат рит, законът. Можеш да я наречеш както искаш, но тази взаимозависимост е всичко. И ако до мен можеш да усвоиш взаимозависимостта, ти си научил всичко.

Най-напред ще изчезне твоята независимост - това не е много трудно, защото като независим се чувстваш толко­ва обременен, винаги си готов да свалиш товара от гърба си. Това не е толкова-трудно. След това ставаш зависим. Това може да е по-трудно, защото когато товарът е прех­върлен на някой друг, се чувстваш добре, необременен, безтегловен. След това се появява страхът: Ако този човек на­пусне света, вече не е в това тяло, тогава какво ще стане? Тогава се страхуваш, тогава - паниката.

Не се привързвай за това. То е етап - също както пър­вото беше етап, това също е етап, това е обратния аспект на първия етап. Опитай се да чувстваш все повече и повече взаимозависимостта.

Тук аз ти говоря. Ако ти не беше тук, а имаше някой друг, ако дори само един човек тук сред вас, беше друг, ня­маше да говоря, по същия начин. Щеше да е невъзможно, защото аз нямам ум за говорене. Аз само ти отговарям. Ти създаваш ситуацията, ти си тук - и аз говоря. Ако присъст­ваше някой, който днес не е тук, нямаше да говоря същото. Щеше да е невъзможно, защото неговото присъствие би създало различна ситуация. Не говоря във вакуум, говоря на вас. И не говоря от ума, защото когато говориш от ума, не се интересуваш от това, кой присъства тук, имаш да ка­жеш някакви неща и ги казваш.

Имах един учител, беше наистина философ. И беше толкова изкукуригал - каквито са си философите - че в продължение на години никой не искаше да посещава не­говия предмет. Беше ексцентричен и беше невъзможно да вземеш изпита по предмета му, защото или ще ти пише шест, или двойка. При него нямаше среден път - или да, или не. Беше абсолютен аристотелианец. "Или си прав, или грешиш", обичаше да повтаря, "нищо не е по средата." Сту­дентите се страхуваха, но аз го харесвах. Той наистина си струваше да се наблюдава и имаше само един начин да бъде наблюдаван: да се запишеш за лекциите му. Затова бях единственият му студент.

Това беше неговият начин - първият ден ми каза:

- Запомни, мога да започна с биенето на звънеца, но не мога да спра с него. Докато не свърша с всичко, което искам да кажа, не мога да спра. Затова лекциите ще започ­ват със звънеца, но няма да приключват с него. Понякога ще говоря само двадесет минути и ще приключа, понякога ще говоря в продължение на два или три часа. Затова ако се почувстваш много отегчен или искаш да отидеш до тоалет­ната или нещо друго, можеш да вървиш, но не ме безпокой.

А аз бях единственият студент!

- Можеш да отиваш и да се връщаш, но по такъв на­чин, че да не се разсейвам; аз ще продължавам.

Опитах първия ден. Бях любопитен да видя, наистина ли ще го направи. Има ли такова намерение? Имаше го. Ко­га го излязох от стаята, той продължи, когато се върнах об­ратно, все още продължаваше.

Бях с него в продължение на две години. Понякога излизах за часове, защото имах навика да спя. След едина­десет и половина ми беше трудно да стоя буден, затова в единадесет и половина отивах в моята стая в общежитието и спях в продължение на един час, след това се връщах об­ратно, а той продължаваше да говори. Беше абсолютно луд. Беше истински философ.

Ала аз не ти говоря по този начин. Аз изобщо не съм философ. Аз говоря на теб. това е взаимозависимост. Как­вото и да ти кажа, ти си толкова отговорен за него, колкото съм и аз, защото ти го предизвикваш. Ти и аз, това са само два полюса. Това, което става, е, че се създава нещо между нас. Когато ти говоря, аз не ти говоря, ти не ме слушаш; мис говорим на себе си. Ние говорим на себе си - това е взаимозависимост.

Ти говориш чрез мен, аз слушам чрез теб - това е вза­имозависимост.

Независимостта си изоставил, сега изостави и зависи­мостта - стани взаимозависим. И точно това се учи тук, не­ка твоята взаимозависимост се разпространи из целия кос­мос - чувствай се взаимозависим навсякъде. А ти си! - това е истината. Зависимостта е фалшива; независимостта е фалшива; само взаимната зависимост е истинска, само Бог е истински. Бог е взаимозависимост.

Петият въпрос⁴:

НЕ СА ТОЛКОВА МНОГО. Същият брой жени пос­тигат просветлението, колкото са и мъжете, но те не вдигат около него толкова шум, колкото мъжете - това е всичко. Не го разгласяват толкова много, колкото мъжете. Те му се наслаждават. Такива са жените, съществата от женски пол.

Когато говори за своето просветление, мъжът му се наслаждава повече, отколкото на самото просветление. Той се интересува колко хора ще разберат, че е постигнал прос­ветление. Жените не се тревожат. Те изобщо не се трево­жат. Ако се случи, му се наслаждават, подхранват го дълбо­ко вътре. То се превръща в бременност. Те живеят с него, не говорят за него. Затова не са ти известни толкова много имена. Известни са само няколко имена и това са на жени, които притежават известни мъжки качества, затова са из­вестни. В противен случай нямаше да ги познаваш.

В Кашмир е живяла жена на име Лала. В Кашмир имат пословица: Знаем само две имена - Аллах и Лала. Ла­ла била рядка жена, Буда, но сигурно е била не съвсем жен­ствена; трябва да е притежавала малко повече от мъжкия ум, отколкото от женския. Живяла цял живот гола. Тя е единствената жена в целия свят, която го е правила. Много мъже са живели голи: Махавира, Диоген, всичките джайниски тийртханкари и хиляди други, но само една жена. Не би­ло никак женствено, защото самата същност на женският ум е да крие, не да показва - да се скрие във вътрешната си черупка. Лала била известна като просветлена жена; за ня­колко други жени също било известно, че са просветлени.

Една жена, Майтрея, била известна от времената на Упанишадите, но трябва да е била голяма мъжкарана.

Разказва се, че цар Джанак организирал голям дебат между всички учени хора от царството му, за да намерят решение на големия въпрос, какво представлява реалността? Дискусията щяла да бъде разгорещена и всички учени хора от царството, всички пандити от страната, се събрали. А за победителят се предвиждало голяма награда - хиляда крави, най-добрите в страната, с позлатени рога, със скъпо­ценни накити по вратовете. Стояли пред двореца - хиляда крави. Който спечелел дебатите, щял да прибере кравите.

Пристигнал Яджнавалкия - един от най-прочутите учени от онези дни - а по онова време трябва да не е бил просветлен, по-късно се превърнал в просветлен мъдрец. Пристигнал със своите ученици - бил велик учител - и бил толкова високомерен, колкото са всички учени, та казал на учениците си:

- Вземете тези крави. Ще намеря решение на пробле­ма по-късно, но вие най-напред приберете кравите, защото е твърде горещо и кравите се мъчат от горещината. Трябва да е бил страхотно високомерен - толкова уверен.

Само невежеството е така сигурно. Мъдростта винаги се колебае, защото е толкова обширна - как да се реши върховния въпрос за реалността? Кой може да го реши?

Всички останали учени били засегнати, но не казали нищо, защото знаели, че не могат да победят този мъж я спор. В споровете той бил ненадминат. Той спорил и по­беждавал всички останали.

Но там имало и една жена; била единствената жена и не казала нищо Това била Майтреи. Тя станала накрая, ко­гато дебатите почти приключили и той щял да бъде обявен за победител. Казала:

- Чакайте. Имам да задам няколко въпроса.

Задала съвсем обикновени въпроси, но в действител­ност на простите въпроси не може да се отговаря. Попитала.

- От какво се крепи земята. Кой крепи тази земя?

В древната индийска традиция се твърди, че земята се крепи от осем слона, големи бели слонове. Затова Яджнавалкия повторил известното от древната традиция, че земя­та се поддържа от осем слона:

- Нима си абсолютно необразована, и това ли не зна­еш?

Жената попитала:

- В такъв случай, на кого се крепят тези осем слона.

Яджнавалкия почувствал, че се задават неприятности. И казал:

- Върху Брама, върху Бог. - И си помислил, че сега тя ще трябва да спре.

Но тя казала:

- Бих искала да ви попитам, върху кого се крепи ва­шия Бог, върху какво?

Яджнавалкня се ядосал и казал:

- Жено! Престани! Иначе ще ти падне главата. Ще бъ­деш убита!

Тази жена по-късно постигнала просветление Но трябва да е била голяма мъжкарана. Водела спор и постави­ли в затруднение дори Яджнавалкия и всъщност запазила мълчание, но не била победена - всеки можел да го забеле­жи. Всъщност победеният бил Яджнавалкия. Ако аз бях съ­дия, тя щеше де победи и кравите щяха да бъдат нейни. За­щото това не е никакъв аргумент - да кажеш, че ще си загу­биш главата. Това не е аргумент. Гневът не е аргумент, на­силието не е аргумент; по този начин можеш да накараш някой да млъкне, но не си спечелил дебата.

Тази жена постигнала просветление, но трябва да е била от мъжки тип. Защото никоя жена не я е грижа за доказването на такива неща.

Веднъж попитах Мула Насрудин:

- Как вървят нещата между теб и жена ти? Никога не съм виждал някакви спорове.

Той каза:

- Първия ден решихме едно нещо и оттогава го спазваме, затова всичко върви както трябва.

Казах:

- Кажи ми, защото при мен₍ идват много хора, за да ми искат съвет за проблемите си, така че мога да им го предложа.

- Това е много прост закон. Решихме, че по върхов­ни те въпроси, крайните въпроси, най-големите проблеми, моето мнение ще е окончателното. А за малките, дребните неща, нейното мнение ще е окончателно.

Аз казах:

- Това е много добро решение. Кои проблеми в такъв случай наричате маловажни и кои са важните проблеми?

Той каза:

- Например, кой филм ще отидем да гледаме, каква храна ще ядем, на какъв ресторант ще отидем, къде ще изп­ратим децата, в кой колеж или в кой университет, какво об­разование трябва да им се даде, какви дрехи трябва да се купуват, каква къща и кола - това са маловажните неща. Тя решава.

Ама аз помитах:

- Кои, в такъв случай, са големите въпроси? Той каза:

- Дали Бог съществува или не. Големите проблеми ги решавам аз!

Жените в действителност никога не се интересуват от големите проблеми, защото дълбоко в себе си знаят, че то­ва е глупаво. Можеш да решиш, дали Бог съществува или не, или колко ангели могат да танцуват на върха на една |ц ла - можеш да го решиш.

И Насрудин ми каза:

- Това споразумение се оказа толкова добро, че не възникват никакви спорове - аз винаги решавам значител­ните проблеми, тя винаги решава малките проблеми. И не­щата вървят като по мед и масло.

Постепенно всеки съпруг започва да разбира, че е свободен да решава само метафизичните проблеми - от другия свят. Нито една жена не се интересува от това да пише трактати. Никога не са написали нито един. Но това не означава, че жени не са постигали просветление - пос­тигнали са го толкова на брой, колкото и мъже. В живота има пропорция. Така трябва да бъде, в противен случай ще се наруши равновесието. Животът се подчинява напълно на пропорцията.

Бих искал да ти кажа нещо; може би това ще ти даде някаква идея. На всеки сто момичета се раждат сто и петна­десет момчета. Това винаги е било проблем за биолозите. Защо става така? Винаги на сто момичета се раждат сто и петнадесет момчета, но докато стигнат до възрастта на по­ловата зрелост, петнадесет момчета умират. И съотношени­ето отново се изравнява, защото момчетата са по-слаби от момичетата н оцеляват повече момичета. В природата има баланс: от самото начало има петнадесет момчета повече, защото те ще умрат. Когато настъпи възрастта на половата зрелост, ще има сто момичета и ако са родени само сто момчета, в такъв случай ще са останали само осемдесет и пет момчета и петнадесет момичета ще останат без мъже. А това няма да е добро решение.

Раждат се сто и петнадесет момчета, така че когато настъпи възрастта на половата зрелост, броят на момчетата н момичетата да е равен. Не могат да решат тази загадка - как го е организирала природата, чрез какъв метод, как се получава това съотношение.

След това, по време на двете световни войни, се поя­вил друг проблем, защото по време на войните съотноше­нието става силно диспропорционално. След Първата све­товна война и след всяка война, се раждат повече деца, от­колкото по друго време. И тук има нещо. По време на вой­на умират много хора; природата трябва да вземе незабавно мерки. Някаква неизвестна сила, някаква неосъзната сила, започва да действа. След войната се раждат много деца, но това не е трудно да се обясни с други причини - може би войниците се връщат вкъщи закопнели за секс и правят по­вече любов. Може би това е причината. Ако това беше всичко, то може да се обясни - обаче се раждат повече момчета и по-малко момичета, защото по време на война умират мъжете и остават жените. По време на война умират повече мъже, отколкото жени, защото всички войници са мъже, така че обичайното съотношение между мъжете и жените е нарушено. На сто момичета се раждат почти трис­та момчета.

Някъде съществува тънко равновесие Всъщност, за всеки мъж съществува жена; за всяка жена съществува един мъж - те са част от едно цяло. Когато някой мъж постигне просветление, някоя жена също трябва да постигне прос­ветление. Защото един мъж се е освободил от съществува­нето, сега той няма да се върне обратно; вече няма да влезе отново в утробата на жена, в света. Някъде на друго място една жена трябва да бъде освободена от робството. Това е моето тълкувание: колкото мъже, толкова и жени са пос­тигнали просветление, но жените не са известни, защото не вдигат шум за това. Те му се наслаждават.

Последният въпрос: