Дао. Трите Съкровища
Винаги казвате чакай и виж. Да чакам, мога да го разбера. Но как да видя?
Изтегляне 1.13 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- ЗА ОПАСНОСТТА ОТ НАДМЕННИЯ УСПЕХ
Винаги казвате чакай и виж. Да чакам, мога да го разбера. Но как да видя?НЕ Е НУЖНО ДА СЕ ТРЕВОЖИШ за това. Просто чакай, и виждането ще си дойде при теб. Не е нужно да се тревожиш за него. Чакането ти дава прозрението. Когато казвам: "Чакай и виж", нямам предвид, че трябва да правиш п двете. Просто имам предвид да чакаш, и ще видиш. Всъщност, чакай, и виждането ще дойде при теб. Чакането поражда виждането. Търпението създава възможността. Абсолютното търпение създава абсолютната възможност да видиш. При напрегнати, нетърпеливи умове, очите са замъглени, пълни са с дим - не могат да видят. Когато чакаш безмълвно, постепенно облаците изчезват от очите, защото те са създадени от нетърпението. Когато чакаш търпеливо, те изчезват. Погледът се изчиства, постига яснота. Можеш да видиш. Чакай и виж - когато го казвам, нямам предвид, че трябва да правиш н двете, имам предвид да чакаш и ще видиш. Виждането ще се появи от само себе си. Ти само чакай. Разбра ли ме? Ако можеш да чакаш, това означава, че си изоставил постигащия ум, добиващия ум; изоставил си желаещия ум. Само тогава можеш да чакаш. Чакането означава, че сега си т у к и сега, този момент е достатъчен, този момент е всичко и внезапно очите са ясни. В тях не се носят никакви облаци - никакъв пушек. Пламъкът гори без пушек. И ти виждаш. ЗА ОПАСНОСТТА ОТ НАДМЕННИЯ УСПЕХ Опъни лъка до край, И ще искаш да си спрял навреме. Наточи меча твърде много, И острието няма да издържи дълго. Когато залата е пълна със злато и нефрит. Няма да можеш да ги опазиш. Да си горд заради богатството и почитта Значи да сееш семената па собственото си падение. Оттегли се, когато работата е свършена, Такъв е Небесният път. ЗА ОПАСНОСТТА ОТ НАДМЕННИЯ УСПЕХ 15 юни 1975 г. ЛОГИКАТА ОТИВА до самата крайност - животът никога. Това е начинът, по който логиката пропуска животи. Логиката е склонна да прави заключения - животът никога не прави изводи. В живота няма умозаключения. Той все продължава и продължава без никакви изводи; той е без начало и край, винаги е по средата, винаги е в настоящето, гой е един непрекъсващ процес. По този начин логичният ум постепенно се умъртвява; това е начинът, по който логиката се превръща в собственото си падение. Недей да правиш изводи. Живей без изводи. Това е единственият начин да живееш, защото само тогава ще живееш по средата, а средата е равновесието. Животът е равновесие между противоположностите, той никога не достига до някакъв край. Равновесието се поддържа непрекъснато, то е вечно. Човекът на познанието никога не достига до някакъв извод, той и не може. Когато животът сам по себе си е без заключения, как може мъдрият да прави заключения? Ако попиташ Лаодзъ за някакво заключение, като отговор той ще се разсмее Ще ти каже, че си глупак. Той живее съобразно живота, и най-важното нещо, ако живееш съобразно живота, е равновесието. Никога не отивай в едната противоположност, не се привързвай към единия полюс, защото ще изгубиш равновесието. Слушах следната история: Веднъж един могъщ цар трябвало да вземе решение, което не му било по сърце. Двама от неговите министри били извършили някакво престъпление, а той много ги обичал. Дори и да били извършили престъпление, той искал да им прости, неговата любов към тях била толкова голяма. Но това било против законите на страната и нямало да бъде добър прецедент. Затова те трябвало да бъдат наказани. А според законите на страната, за такова престъпление се полагало само смъртно наказание. Какво трябва да направи? Било му много трудно, но намерил изход. Казал: - Те трябва да бъдат осъдени на смърт, но ще им дам още една възможност. Ще бъде опънато въже между две скали над пропастта. Ако могат да минат по него, ще ги помилвам. Това било почти невъзможно. Било невъзможно, защото те никога не били ходили по въже, още повече пък по въже, опънато над такава голяма пропаст - сигурна смърт. Да се ходи по въже е голямо изкуство - човек трябва да го научи, то е много трудна дисциплина. Не били и сънували през живота си, че ще станат въжеиграчи. Единият от двамата не могъл да заспи. Цяла нощ се молел на Бога да му помогне. Сутринта не могъл да изпие чая си. Пристигнал на мястото, където трябвало да стане всичко. Цялата столица била се събрала там. Другият, знаейки добре, че не знае нищо за ходенето по въже, че нищо не може да се направи и е почти сигурно, че ще умре, защо тогава да не се наспи - и заспал. Сутринта изпил както обикновено чая си. Спокойно пристигнал на мястото. Другият целият се бил разтреперил, а той бил тих п спокоен, много добре знаейки, че ще умре - а когато смъртта е сигурна, защо да се тревожиш? Умри спокойно. Започнал да върви по въжето, и чудо на чудесата -- той ходел! Никой не можел да повярва на очите си! Да гледат дошли дори въжеиграчи - дори и те не можели да повярват. Дори за тях това било трудно - разстоянието било твърде голямо и опасността била прекалено голяма. Една погрешна стъпка, едно леко накланяне наляво или надясно... и си отиваш. Едно леко нарушаване на равновесието, и смъртта те очаква на всяка стъпка. Но мъжът вървял, и вървял толкова спокойно, все едно правел сутрешната си разходка. Гой достигнал до отсрещната скала. Първият мъж треперел, потял се. Извикал от своето място на другия: - Моля те, кажи ми как премина, за да мога и аз да мина! Другият извикал: - Трудно е, защото не знам как. Знам само едно нещо това е начинът, по който съм вървял цял живот. Не съм въжеиграч, но сега разбирам, че съм, защото това е начинът, по който съм живял цял живот - уравновесено, без никога да стигам до крайност. Или, ако се наклоня наляво, незабавно се уравновесявам, накланяйки се надясно. Нищо друго не съм правил. Но това няма да ти помогне, защото това не е нещо, което се научава изведнъж. Ако живееш по този начин, чалъмът за това ти идва. Запомни думата "чалъм". Поставям ударението върху нея. Религията е чалъм, тя не е наука. В противен случай щеше да се преподава много лесно, щеше да се обяснява много лесно. Щеше да се измисли теория, и нямаше да има никакви проблеми. Дори и най-големият проблем в науката може да бъде решен - ако не днес, то утре, но ще бъде решен с помощта на интелекта, с усилието на интелекта. И един ден, когато тон е решен, не е решен само за този, който го е решил, а и за всички останали. Айнщайн разкри тайната на относителността. Вече няма нужда някой друг да решава този проблем, той е решен за всички. Трябва просто да го разбереш, това е всичко. Не е необходимо да полагаш страхотни усилия, за да го решиш. Той е решен. Науката е обществено явление: някой човек открива нещо и то става достояние на всички; някой изобретява нещо и то е изобретено за всички останали. Това е феномен на масовостта. В религията може да са се появявали хиляди като Лао Дзъ, но нищо не е решено. Ще трябва самият ти отново и 01 ново да го познаваш. Това не е религия. Науката може да създаде трактати, теории, но религията не може да създаде трактати п теории. Тя е живо изживяване. Не можеш да.я сведеш до теория, прекалено фина е за това, прекалено деликатна е за това. Теорията е твърде груба; изживяването е много деликатно. Може ли някой въжеиграч да създаде теория от ходенето по въже, и само като разбереш теория-та...? Можеш да разбереш идеално теорията, могат да те изпитат и да получиш отличен. Но мислиш ли, че ще можеш да -ходиш по въжето, само защото си разбрал теоретичната основа за това? Не, това няма да ти помогне. То не е наука. И аз ти казвам, то дори не е изкуство - защото изкуството може да бъде имитирано; чалъмът никога не може да се имитира. Изкуството е нещо, което правиш вън от теб: рисуваш картина, пишеш стихотворение, танцуваш, правиш нещо, което е видимо, което може да бъде имитирано Дори и Пикасо може да бъде имитирай. Ала религията никога не може да бъде имитирана; тя не е отвън, тя е нещо вътрешно. Можеш да имитираш Пикасо, Микеланджело, ала как можеш да имитираш Лаодзъ? Чувстваш, че тук има нещо, но то е неуловимо. Знаеш, че гои знае; нещо, но не можеш да го определиш точно, не можеш ясно да го разбереш. То е чалъм. Какво тогава представлява чалъмът? Чалъмът се появява, когато правиш много, много неща по пътя - проба и грешка, падение и възход, лутайки се и връщайки се обратно - хиляди експерименти на живо, и внезапно един ден притежаваш чалъма за него. Чалъмът е есенцията на множество грешки, на пробата и грешката. В теб израства нещо п след като го усвоиш, можеш да забравиш за него, винаги ще го имаш. Не е необходимо да го помниш. Ако е необходимо да го помниш, то все още не е чалъм, а нещо в ума. Ако е чалъм, то е влязло в кръвта, в плътта, в самия костен мозък, в самото същество. След това можеш да забравиш за него. Лаодзъ не трябва да помни как трябва да върви, как трябва да съществува. Това не е дисциплина. След като го научиш, го знаеш. Можеш да забравиш, можеш просто да го оставиш да отпадне от ума. Но ще го умееш, ще го умееш без да мислиш за него. Чалъмът не е нито наука, нито изкуство, то е жив опит. И това е най-великата наука или най-великото изкуство - науката за живота или изкуството на живота. Ти трябва да вървиш в живота - и да виждаш как падаш; трябва да наблюдаваш себе си - и да наблюдаваш как се луташ. А умът непрекъснато ще настоява да отива в самата крайност. Когато почувстваш някакво неравновесие, незабавно го уравновеси, като се насочиш към противоположното. Умът е или десничар - насочва се надясно, и никога не се връща наляво; или е левичар - тогава се движи наляво н никога не се връща надясно. Срещал съм се с много странно явление: понякога умът се превръща в "центрист" -остава по средата, но е такъв фанатик относно средата, каквито другите са относно ляво или дясно. Този човек също не е по средата, защото човекът, който е в средата, никога не е фанатик; единствено екстремистите са фанатици, те се придържат към дадена позиция. А средата не е позиция, тя е непрекъснато поддържане на равновесие. Опитай се да разбереш. Това е най-значителното чувство, което може да ти даде дао. Средата не е фиксирано състояние, тя е непрекъснато променящо се движение. Така че не можеш да бъдеш по средата подобно на човек, който може да е вляво или дясно. Не можеш да се придържаш към средата. Този, който иска да е по средата, ще трябва постоянно да се накланя наляво и надясно; понякога ще го виждаш, че е левичар, а понякога ще забелязваш... сега, гледай! - станал е десничар. Той трябва да върви като въжеиграч. Само между тези две крайности, балансирайки непрекъснато и постоянно, е средата. Средата е една динамична ситуация, тя не е фиксирана и мъртва точка, която си постигнал завинаги - не. Миг след миг трябва да я постигаш, отново, отново и отново. Наблюдавай въжеиграча - това е преживяване. В моето детство, когато чуех за въжеиграчи - навсякъде, в моето село или в съседното село - веднага тичах да ги гледам, защото от самото начало чувствах, че те знаят нещо, което е твърде, твърде важно за живота. Какво прави въжеиграча? Той не стои неподвижно по средата, иначе ще падне. Нито за миг не е неподвижен, статичен. Той е динамичен, непрекъснато променящ се, непрекъснато движение, но движение, което притежава център на равновесието. Понякога отива наляво, понякога отива надясно; той е твърде противоречив, не е постоянен. Ако се стреми към някакво постоянство, ще падне и ще загине. Ако му кажеш: "Задръж се в една ситуация, в едно положение. Ако си десничар, бъди десничар; ако си левичар, бъди левичар; или ако си избрал средата като своя позиция, тогава бъди по средата. Какво правиш ти обаче? Непрекъснато променяш позицията си" - така ще го убиеш. Всяка статична позиция убива. Да си статичен, означава да умреш, при това да умреш ненужно. Да си статичен, означава да пропуснеш живота. Не, той не може да остане по средата. Да остане по средата... не може да остане по средата - за да остане по средата, трябва непрекъснато да се движи и да балансира. Във всеки момент животът се променя, как можеш да останеш фиксиран? Във всеки момент всичко се променя. Нищо не е неизменно. Хераклит казва: Не можеш да стъпиш два пъти в една и съща река. Когато стъпиш втори път в реката, тя се е изменила. И не само реката се е променила, променил си се и ти. Как можеш да стъпиш два пъти в реката? Нито реката остава същата, нито ти. Нищо не остава същото. Непроменяемостта е илюзия. Непрекъснатото движение е реалността. В този променящ се свят, в този жив свят, пулсиращ от живот, ако се придържаш към една позиция, си мъртъв, самоубиваш се. Затова всички онези, които са постигнали и са приключили, са мъртви. Ако си заключил, че си индуист, си мъртъв. Ако си заключил, че си мюсюлманин, си мъртъв. Защото понякога индуистът има нужда да се наклони към исляма, за да възстанови равновесието си, а понякога мюсюлманинът се нуждае да бъде индуист, за да добие равновесие. Равновесието е животът. Ако си решил, че си комунист, си мъртъв. За да остане жизнен, дори комунистът се нуждае да се наклони към капиталиста и капиталистът да се наклони към комуниста. Животът не е така ясен, както мисленето. Мисленето е твърде праволинейно, животът е лудница. Разказаха ми един анекдот, който не е написан от даоист, но е даоистки - съзнателно или несъзнателно, човекът е вмъкнал в него даоизма. Той е германски анекдот. Веднъж едно малко пиленце стояло в кокошарника, абсолютно като Буда, без ни най-малка тревога и грижа. Тогава внезапно се появил някакъв човек. То се уплашило; избягало. Когато се върнало, човекът си бил отишъл, но пред кокошарника имало няколко зърна. Започнало да разсъждава, да мисли. Обзело го направо научно любопитство. Откъде се пръкнаха тези зърна? Следващият ден човекът се появил отново. То отново избягало и след това се върнало. Човекът си бил отишъл, отново имало зърна. Сигурно трябвало да има някаква връзка между човека и зърната. Но за научния мислител било твърде рано да прави такова заключение. Пилето не искало да създава прибързано теория. Затова то продължило да чака - трябва наистина да е било учен. Чакало, чакало, чакало, и това се повтаряло всеки ден. Тогава в неговия малък ум постепенно се оформила теорията, че съществува причинно-следствена връзка: когато се появявал човекът, се появявали и зърната. Наблюдавало го деветстотин деветдесет и девет пъти. Вече било абсолютно сигурно - имало причинно-следствена връзка. Когато се появявал човекът, появявало се и зърното. Човекът бил причината, зърното било резултатът. Деветстотин деветдесет и девет пъти били достатъчни. Направило извода, че има причинна зависимост. И достатъчно е чакало и експериментирало, наблюдавало и гледало - сега можело да каже, че това се случва без изключение всеки път. Значи трябва да е закон. Било много щастливо и очаквало човека. Той се появил за хиляден път. Пилето се приближило до човека, за да му благодари за неговата любезност - и му извили шията. Животът е като тази история. В него не съществува причинно-следствена връзка. Дори ако нещо се случи деветстотин деветдесет и девет пъти, не прави изводи. Хилядният път може да е изключение Това не е само една история. Сега в научните кръгове се разпространява теорията за неопределеността и придобива все по-голяма популярност. След Хайзенберг науката не е толкова уверена, колкото беше преди това. Сега се твърди, че всичко е неопределено, а определеността е само приблизително определена - не е абсолютно определена. Деветстотин деветдесет и девет пъти, добре - но след това идва изключението. Дори науката се е разколебала. Трябва да се колебае, защото и тя се занимава с живота. Животът не може да се сведе до научната причинноследствена връзка. Животът си остава мистерия, загадка. Ако се придържаш към средата за да останеш по средата, няма да успееш. Това е загадката на живота. За да останеш по средата, трябва непрекъснато да се движиш наляво и надясно. Само тогава можеш да останеш, защото средата не е фиксирана точка. Средата, в действителност, не е нещо вън от теб. Средата е нещо вътре в теб: равновесие, музика, хармония. Лаодзъ казва: Пази се от крайностите. Не отивай в крайността, защото ще паднеш. Всяко нещо, доведено до крайност, се променя в своята противоположност. Ако си влюбен и двадесет и четири часа си с любимия си и отидеш до самата крайност, както влюбените го правят, ще разрушиш всичко. Сам ще унищожиш любовта, защото това е прекалено много. Ще стане непоносимо. Не можеш да обичаш двадесет и четири часа в денонощието. Да обичаш двадесет и четири часа е все едно да ядеш непрекъснато двадесет и четири часа. Любовта е храна Не трябва да отиваш в тази крайност, иначе храната може да се превърне в отрова. Това е начинът, по който нещата се превръщат в своята противоположност. Храната те поддържа, но се храниш прекалено много, тя се превръща в отрова, тя убива. Това, което е било храна, се превръща в отрова и убиец. Любовта е храна; ако я правиш твърде много, ако прекалиш с нея, тя убива. И остава само омразата. Прави нещо прекалено много и ще откриеш, че се случва неговата противоположност. Стреми се прекалено много към пари и накрая ще откриеш, че си просяк, празен. Изпуснал си целия живот, самата му същност. Изпуснал си цялото богатство, което животът е могъл да ти даде, защото прекалено много си се стремял към богатството. Преследвай щастието, отиди до самата крайност, и ще бъдеш най-нещастният човек на земята. За да бъде щастлив, човек не трябва да преследва прекалено много щастието. Понякога трябва да забравя за него; понякога човек трябва да се радва дори на нещастието. За да бъде човек щастлив, аз твърдя, че понякога той трябва да се радва и на нещастието. То също е част от живота - и е хубаво. Това е начинът, по който се поддържа равновесието. Ако се смееш двадесет и четири часа на ден, смехът ти ще стане невротичен. Няма да бъде повече смях - ти ще полудееш. За да поддържаш смехът жив и нормален, са ти необходими и сълзи. Не можеш да се смееш двадесет и четири часа непрекъснато. Наблюдавай децата, защото те са чисти същества и отразяват абсолютно ясно нещата; те са като огледала. По селата, ако децата се смеят прекалено много, майките казват: "Не се смей толкова много, иначе ще плачеш." В това има някаква мъдрост. Ако детето се смее прекалено много, непременно после ще плаче. Можеш да видиш - то се смее, смее, смее... и изведнъж започва да плаче. Смехът е дошъл до своята крайност и се е превърнал в плач. Не можеш да бъдеш щастлив двадесет и четири часа на ден; нещастието е релаксация. Не можеш да си нещастен в продължение на двадесет и четири часа; щастието е релаксация. Това е ходене по въже - а човекът е глупав, защото е прекалено логичен. Живееш в света като грихастха, като глава на семейство. В продължение на двадесет и четири часа живееш в света; дори и за час не го напускаш - в медитация, в молитва, в изолация, сам, наслаждавайки се просто.на себе си, без да се безпокоиш за света и за нещата от света - не. След това един ден всичко ти писва. Няма начин да не ти писне, така ще стане: ако оставаш глава на семейство в продължение на двадесет и четири часа, един ден ще ти писне, отишъл си в крайността. След това ще се отречеш от света и ще отидеш в Хималаите. Забелязал съм: хората, които отиват в Хималаите са съвършени глави на семейството. Съвършени, казвам. Правят твърде много, прекаляват. А когато прекалиш, задължително се ражда другата крайност. Тя си отмъщава. Човек, който е прекалено много в света, трупайки богатства, пари, банкови сметки, внезапно се чувства разочарован. Смял се е твърде много, сега следват сълзите. Той избягва. Отрича се, става санясин, отива в Хималаите, живее в пещерите. Какво му става на този човек? Ти си мислиш, че това е някаква революция? Нищо подобно. Това е съвсем естествено явление. Съвсем естествено явление - бил е прекалено много в света, сега трябва да се превърне в противоположното. И сега ще се опитва двадесет и четири часа да бъде санясин - отново същата глупост. Един ден задължително отново ще се върне на пазара. Двадесет и четири часа на ден се е опитвал да бъде глава на семейство - не е могъл да бъде; а сега отново прави същата глупост, в продължение на двадесет и четири часа се опитва да бъде санясин. Животът е ритъм. Вдишваш, издишваш. Не можеш само да вдишваш, да вдишваш, да вдишваш - ще умреш. Не можеш непрекъснато да издишваш, да издишваш, да издишваш - ще умреш. Трябва да вдишваш и да издишваш, и трябва да поддържаш равновесие. Същото количество въздух, което си вдишал, трябва да издишаш - тогава си здрав. Светският живот е вдишването, а животът на санясин е издишването. Трябва да ги има и двете. Хората идват при мен и казват: "Какъв тип санясин създавате? Никога не сме слушали за подобно нещо. Що за саняс е това? Хората живеят в къщите си, занимават се със своя бизнес, ходят на работа, работят във фабриката, имат жени и деца. Що за саняс е това? Никога не сме слушали за подобно нещо." Да, никога не си слушал за подобно нещо. Но това е единственият правилен саняс, това е единственият уравновесен саняс. Това е единственият саняс, който притежава хармонията на вдишването и издишването. А най-голямата възможност да се достигне върха на блаженството е налице, само когато вдишването и издишването са напълно балансирани. Не се накланяш прекалено много на никоя страна - и в един момент си се издигнал и над двете. Лаодзъ казва: Изтегляне 1.13 Mb. Сподели с приятели:
|