Дата на публикуване на началния текст в интернет на български език

Съдинка, украсена с пера

Украсата представлява ритмично врязани черти, които вероятно символизират птичи крила, риби опашки или стълби, стигащи до небето. Възможно е това да са някакви знаци?

Миниатюра

Съдчето е малко - колкото кокоше яйце. Има и други подобни .

Ако е така, то характеризира разбиране за задгробния живот: Отвъдният свят е огледален на реалния, но е символно изграден и в него се оперира със символи. Физическото тяло на покойника изтлява, но съзнанието му, онова, което приживе разбира, тълкува, говори, общува и пр. оцелява и попада в Отвъдното. Смъртта трансформира индивида, като запазва неговата индивидуалност. За това при тялото се оставят съдове-символи, с които той символно ще задоволява потребностите си, такива каквито е имал приживе.

Като оказват тази грижа за покойника, те му приписват потребност от внимание. От това следва, че грижата, вниманието, признанието, които са базови потребности за живия, са били съзнавани и признавани в общността.

Това е общество с изклютелен интегритет. Дори със смъртта човек не е напускал света на живите. Той е оставал сред тях, като е ритуално обгрижван.

При такава наситеност на вниманието към мъртвия, едва ли той е напускал света на живите с равния поток на времето и изтляването на спомена за него. Вероятно са съществували ритуали, при които мъртвият е бил окончателно изпращан в неведомото Отвъдно. Имало е представа за отпътуване, заминаване на душата.

Съдчето е антропоморфно. Вгледайте се в горния му край и ще видите лицето - очи и усмихната уста.

Антропоморфните съдове са характерни за цивилизацията на Долния Дунав. Това ни кара да допуснем, че в колективното съзнание персонализацията е била средство за разбиране на Света.

Съдовете-символи са били компаньони на покойника в неговото пътешествие. Той няма да бъде сам. С него ще бъдат предметите-знаци, с които ще си служи и общува.

Това е огледално отражение на интегрираността на живия със средата. Хората са одухотворявали познатите им артефакти и природни обекти. Те са съзнавали и споделяли техните особености. Възприемали са самотата като попадане на непознато място, сред непознати предмети и същества. Те вече трайно са поставили между себе си (Аза) и външния свят своето споделяно в общността разбиране за него.

Когато са подреждали в гроба миниатюрите (предметите-знаци), те са създавали разказ предназначен за покойника, с който са го убеждавали, че не е сам.

Ако е така, то миниатюрите са част от потока на колективното съзнавано в раждането на писмеността.


Тодор Димов:  "Бутилковидно съдче с набодена украса и плитки канелюри от некропола в Дуранкулак (края на VІ - началото на V хил. пр. Хр.) - култура Хаманджия ІІІ."

Миниатюрна керамика (2)

Керамичното съдче е изящно. На снимката цветовете му са точно предадени.

И то е намерено в гроб. Дупчиците в гърловината подсказват, че е било предназначено за връзван. То е имало изтляла връзка. Това е предмет, на който са приписвани задгробни утилитарни функции. Той може да бъде преместван, носен...

Покойникът е могъл да действа в Отвъдното с предметите-знаци. Миниатюрите не са подреждани в гроба му само като съпътстващ го разказ, а като инструменти, с които той ще оперира в отвъдния свят.

Но ако мъртвият се е нуждаел от такива знаци, не са ли използвани те и от живите?

А тази миниатюра е особена. Не е намерен неин първообраз сред предметите от реалния бит. Тя е била знак за нещо. Код, натоварен със смисъл, валиден за пътешествието в задгробния свят. Своеобразен, веществен "йероглиф", който само на пръв поглед е предмет.

Моето предположение е, че преди йероглифите като идеограми, като символни рисунки, са били миниатюрите.

Размерите и украсата на това съдче подсказват точно това. В Езерния град хората вероятно са използвали "писмеността на миниатюрите". За това са изпипвали детайла, допълващото, страничното. Една концентрация, характерна при създаване на символи. Чертичка, точка могат да превърнат един знак в съвършено друг...

Това е мангал. Ще го наричам жарник.

Тук говорим за хилядолетия, в които няма метални брадви. Сеченото на дърва за домашно огнище с каменна брадва не е забава. А всеки ден трябва да се секат дърва. През зимата за отопление, през лятото - за готвене. Освен това, вече има домове. Жилища. Те са високи малко над човешки ръст и компромис с размера на внасяните за огнището дърва, не може да се прави. Там се внасят съчки и лесни за чупене клони. Но поддържането на постоянен огън би било проблем.

Предлагам такъв сюжет:

Отсечените дървета, техните стволове и едри клони се натрупват на голям огън вън, но близо, до жилищата. Получената жарава е лесна за разпределяне. С нарочни керамични съдове (как ли биха изглеждали те?) жаравата се взема и жарниците се пълнят. Те нямат дъно. През зимата това става вътре, в жилищата. Подът е от пръст. Форма на централизирано отопление в селището. През лятото - отвън, пред дома.

Върху жарника се поставя съдинката с продуктите според тогавашните готварски рецепти.

Жарникът отдолу няма лесен достъп до кислород. Дълго ще поддържа висока температура...

Големите селищни огньове, ако са съществували, са допълнителен интеграционен фактор. Но би трябвало да има следи от тях, така че хипотезата за общия селищен огън подлежи на проверка.