Глава 5 - ДОБЪР ЧОВЕК В ЛОШО ОБКРЪЖЕНИЕ

Глава 5 - ДОБЪР ЧОВЕК В ЛОШО ОБКРЪЖЕНИЕ

Поради напрежението и натиска, които изпитваше Давид, Сатана успя да провре една от огнените си стрели през процеп в духовната броня на Давид. Той бе толкова депресиран за известно време, че смъртта му изглеждаше като единствена алтернатива и каза на Йонатан: “...само една крачка има между мене и смъртта" (ст. З). В сърцето на Давид се бе прокраднало съмнението. Или поне за известно време вярата му бе почнала да отпада.

След като съмнението сграбчи веднъж сърцето, другите грехове идват в бърза редица, един след друг. Ето защо Господ ни съветва в Ефесяни 6:1 “А освен всичко това, вземете вярата за щит, с който ще можете да угасите всичките огнени стрели на нечестивия". Сатана ще стреля срещу нас от най-неочакваните посоки и само щитът на вярата може да угаси злите му стрели.

Не много дълго след като съмнението започна да навлиза в Давидовото сърце, истината го напусна. Той помоли Йонатан да подпита Саул за неговото отношение спрямо Давид и после да му прати известие. Давид трябваше да яде на Сауловата трапеза, но ако Саул запиташе за местонахождението на Давид, Йонатан трябваше да го прикрие като каже, че е отишъл на специален семеен празник във Витлеем. Давид нямаше намерение да ходи във Витлеем, така че това бе лъжа.

Малко по-късно, когато той избяга при свещеника Ахимелех, Давид пак прибягна към неистина. Ахимелех се страхуваше, че присъствието на Давид ще му навлече беда, но Давид се опита да успокои страховете на свещеника, като каза: “Никой да не знае за тая работа, по която те изпращам, нито каквото съм ти заповядал; и определих на момците еди-кое и еди-кое място" (21:2).

С нарастването броя на лъжите у Давид нарастваше и страхът му от Саул. „Така в оня ден Давид стана, та побягна от Саула и отиде при гетския цар Анхус" (21:10). Голиат, когото Давид бе убил, бе поданик на гетския цар, а Давид потърси убежище в двора на своя враг.

И пак страхът сложи ръка върху Давид, когато Анхусовите слуги заговориха срещу него. „И Давид, като пазеше тия думи в сърцето си, много се уплаши от гетския цар Анхус" (ст.12). Давид бе в лошо обкръжение. Нищо чудно, че живееше в страх. Страхът винаги е враг на вярата. Един човек израства и триумфира до такава степен, че вярата му побеждава неговия страх. Вярата в Бога и упованието в Словото Му дава възможност на вярващия да се наслаждава на Божиите обещания.

Това бе една тъжна глава в живота на Давид, но Давид не бе изоставен. Бог допусна тези изпитания, за да научи Давид на някои ценни уроци. Господ го приготвяше за престола, където щеше да срещне по-големи изпитания.

Чрез тези опитности Давид се учеше на постоянно упование на Божията вярност и любов.

Трети урок, който Давид трябваше да научи, бе, че не трябва да се страхува от онова, което човеците биха му направили. Страхът навлиза в живота ни, когато почваме да се съмняваме в Божиите мотиви относно нас. Божието Слово ни уверява, че всичко съдействува за добро на онези, които любят Бога, на онези, които са призовани според Неговото намерение (Римляни 8:28). Но ние не винаги сме готови да приемем това. Понякога е нужно някакво тежко наказание преди да почнем да оценяваме какво върши Бог за нас.

Когато Спасителят дойде, ходейки по водата при учениците, те помислиха, че Той е дух и извикаха от страх. Но словото на Неговата утеха към тях бе: „Не бойте се, Аз съм". Няма от какво да се страхуваме, когато Господ е наблизо. Той ни е обещал никога да не ни напуща, нито изоставя.

Малко преди да се раздели с учениците Си, Господ Исус каза: „Мир оставям; Моя мир ви давам; Аз не ви давам както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се бои" (Йоан 14:27). В Евангелието 1 глава, на Йоан 16 Той каза: „Това ви казах, за да имате в Мене мир. В света имате скръб; но дерзайте, Аз победих света" (ст.33).

От това ние научаваме нуждата от послушание на Божия Дух. Обещанието е, че Духът е даден да бъде с нас завинаги. Според 1 Йоан 12:27 „... помазанието, което приехте от Него, остава във вас и нямате нужда да ви учи някой; затова, както Неговото помазание ви учи за всичко, и е истинско, а не лъжливо, пребъдвайте в Него, както ви е научило да правите". Ние често забравяме втората част. А трябва да пребъдваме в Него. Защо именно така, Йоан също ни казва: „Дечица, и сега пребъдвайте в Него, та когато се яви, да имате дръзновение и да се не посрамим от Него в пришествието Му”(ст.28).

Давид също прие помазанието на Духа и подобно на нас се нуждаеше от пребъдване в Него, за да победи. Налице е обаче една жизнена разлика. Според старозаветните изисквания, ако един човек, върху когото бе слязъл Св. Дух, се разбунтуваше, Духът можеше да го остави, както се бе случило със Саул. Ето защо Давид се молеше, след като бе наскърбил дълбоко Бога: “Да не ме отхвърлиш от присъствието Си, нито да отнемеш от мен Святия Си Дух" (Псалм 51:11).

В днешно време Божият Дух пребъдва с вярващия довеки, но непослушанието към Него довежда до загуба на общението сега и загуба на наградите, когато Господ се върне. Нуждата на вярващия за всяко време е да ходи в послушание към Божия Дух.

Вярата трябва да бъде изпитана. Често трябва да се научаваме с болезнен опити горчивите последствия от нашата не праволинейност какво се случва в живота ни, когато не уповаваме на Господа. Това бе урок, който Давид трябваше да научи. Бог е включил тази опитност на Давид в Своето Слово, за да ни помогне да живеем по-добре от Него.

Давид не знаеше, че лъжите му ще причинят беда на Ахимелех, Давид бе гладен и искаше храна. Докато разговаряше със свещеника, той видя близо до светилището Доик, началника на Сауловите овчари. Този човек бе едомец, не израилтянин, който носеше привидния плащ на религиозност, криейки истинското състояние на сърцето си. Той бе Саулов инструмент, жесток и безскрупулен, и е твърде вероятно сърцето на Давид да е прескочило, когато той видя този нечестивец. Давид нямаше оръжие, за да се отбранява, затова помоли Ахимелех дали не може да получи някакъв меч. Именно тогава Ахимелех си спомни за меча на Голиат, който се пазеше в Скинията. Давид го прие с радост и побягна към Анхус - към страната и людете, от които произхождаше Голиат.

А само преди една година Давид бе убил великана. Сега той търсеше сигурност в двора на Анхус и влезе там с Голиатовия меч в ръка. Ако Давид имаше причина да се страхува за живота си в Сауловия двор, той имаше еднаква причина да се плаши и в двора на Анхус. Давид жънеше онова, което бе сял, напускайки убежището, подсигурено от Самуил, и оставяйки страхът да планира неговите ходове.

Ако Давид бе останал при Самуил, с Ахимелех не би се случила никаква беда, а също и с другите свещеници; но Давидовото присъствие между тях, за което те нямаха абсолютно никаква вина, се оказа тяхната смъртна присъда. Доик стори тъкмо онова, от което се страхуваше Давид. Той каза на Саул всичко, което бе видял и несъмнено е прибавил неверни неща. Тогава Саул повика свещениците, 86 на брой, и ги обвини, че са помогнали на Давид. В буйния си гняв Саул заповяда на слугите си да убият свещениците, но неговите слуги отказаха. Но това злодеяние не бе свръх силите на Доик, който не само ги изби, а по-късно отиде и в домовете им, и изби дори жените и децата им. Само един мъж – Авиатар - избяга и разказа на Давид цялата тъжна история.

Това бе ужасна трагедия, за която бе виновен Давид, макар че престъплението бе извършено от Саул.

Мимоходом ще го отбележим, макар че то в никакъв случай не извинява Саул. Много години преди това събитие Господ бе повелил на Самуил да каже на първосвещеника Илий, че неговият дом ще бъде разрушен поради греховете на домашните му. Всички свещеници, избити по заповед на Саул, бяха наследници на Илий. Само Авиатар бе оставен жив. Той служеше на Давид през целия си живот, но след Давидовата смърт бе отстранен от свещеничеството. Това бе дело на Соломон, който му каза: „Иди в Анатот, на нивите си, защото заслужаваш смърт; но няма сега да те умъртвя, понеже ти си носил ковчега на Господа Йехова пред баща ми Давид и понеже си страдал всичко, което е страдал и баща ми" (3 Царе 2:26). По този начин и последният член на Илиеви я дом бе отстранен от свещеническо служение пред Господа. Това бе последната глава в изпълнението на Самуиловото пророчество.

Бягството на Давид не бе го отървало от опасността, но послужи, за да нанесе вреда на други. Макар че гетският цар Анхус го прие, Давид се видя заобиколен от врагове. Анхусовите слуги казаха на своя цар: „Тоя Давид не е ли цар на земята? Не е ли той, за когото пееха ответно в хороигранията, като казваха: Саул порази хилядите си, а Давид десетките си хиляди?" (1 Царе 21:11).

Като чу това Давид се уплаши и се престори на луд. Той отиде толкова далече, че слюнката му се стичаше по брадата му, което на изток се считаше за белег на лудост. Докато се обхождаше с вяра и страх пред Господа, Давид можа да унищожи Голиат. И макар че цар Анхус не бе Голиат, Давид, който бе отстъпил от общението с Господа, бе изпълнен със страх. Макар че носеше меча на великана като свое притежание в Гет, той не му даваше смелост или сигурност. Цялата тази поредица от събития започна със съмнение и приключи в Гет с това, че Давид бе прогонен от царското присъствие. Какво лошо свидетелство остави Давид зад себе си в Гет. Той бе унижен, а Бог бе поруган.

След като избяга от Гет, Давид отиде в пещерата Одолам. “И братята му и целият му бащин дом, когато чуха, слязоха там при него" (1 Царе 22:1). Той се бе върнал пак при Израел. Криейки се в пещерата, той имаше време да се размисли за греха си и да прецени бъркотията, в която бе изпаднал. Сигурно се е чудил, дали Бог не е приключил сметките си с него. Давид трябваше да научи много неща. Бог допусна този изпит, макар че не носеше отговорност за постъпките на Давид. Той използва дори глупавите действия на Своя служител, за да Го върне към Себе Си.

Ако сърдечното разположение на Давид бе като Сауловото, това би било за него краят. Дълбоко в най-съкровената си същност Давид искаше да върши Божията воля. По-късно, когато даваше израз на това тъжно положение, Давид каза: “Стъпките на човека се оправят от Господа; и Неговото благоволение е в пътя му. Ако падне, не ще се повали, защото Господ подпира ръката му" (Псалм 37:23-24).

В ст.28 на същия Псалм четем: “Защото Господ обича правосъдие и не оставя светиите Си; до века те ще бъдат упазени". Бог се отнася към Своите чада по този начин, затова Давид отправя тези думи към нас. Именно в пещерата Одолам Давид написа два от най-чудните си псалми - 56 и 34. Те разкриват действителното състояние на сърцето му. Други негови размишления са дадени в Псалм 118, където четем: “Господ е откъм мене; няма да се убоя; що може да ми стори човек? Господ е откъм мене между помощниците ми; затова ще видя повалянето на ненавистниците си. По-добре е да се надява някой на Господа, а не да уповава на човека. По-добре да се надява някой на Господа, а не да уповава на князе”(ст.6-9).

Същият урок е подчертан за нас в Римляни 8:31-32: “И тъй, какво да кажем за това? Ако Бог е откъм нас, кой ще бъде против нас? Оня, Който не пожали и Своя Син, но Го предаде за всички ни, как не ще ни подари заедно с Него и всичко?” Макар Давид да бе отхвърлен, на помощ му дойде вярата. Онова, което е в сърцето на човека, то неминуемо излиза. Макар че Давид падна и съгреши, той се разкая дълбоко и духът му бе пречистен. Тази е една от основните разлики между Давид и редица други хора, членове на Божието семейство. Давид е говорил много за упованието, милостта и правдата на Бога. Той бе прозрял, че Бог познава нашето същество и познава нашите слабости. Бог знае, че ние сме само пръст, но ако се очистим, Божията милост ще ни укрепи.

Давид стъпи още веднъж върху здравата канара на общението с Господа. Той извика в Пс.56: “Смили се за мене, Боже, защото човек иска да ме погълне; всеки ден, като воюва, ме притеснява. Неприятелите ми всеки ден искат да ме погълнат; защото мнозина са ония, които с гордост воюват против мен. Когато съм в страх, на Тебе ще уповавам. Чрез Бога ще хваля думите Му; на Бога уповавам; няма да се боя; какво ще стори човек?” (ст.1-4). Това е вопълът на човек, върнал се при Бога в дълбоко разкаяние. Накрая Давид казва: Тогава ще се върнат неприятелите ми надире в деня, когато Те призова; това зная, защото Бог е с мен. Чрез Бога ще хваля думите Му; чрез Господа ще хваля думите Му. На Бога уповавам; няма да се боя; какво ще ми стори човек? Върху мене, Боже, са моите към Тебе обреди; ще Ти принеса благодарствени приноси. Понеже си избавил душата ми от смърт. Няма ли да избавиш и нозете ми от подхлъзване, за да ходя пред Бога във виделината на живите?" (ст.9-13). И така, Давид се върна при Господа. Той се разкая пред своя Бог. Той има време да размисли за поведението си, докато се криеше в пещерата и окончателно се отврати от срамните си постъпки. Бог бе допуснал този изпит за него и за известно време Давид се бе провалил. Но щом очите му се обърнаха към Бога, виждаме какво стана в действителност в сърцето на този човек. Нищо чудно, че той казва в Псалм 34: „Ще благославям Господа на всяко време. Похвала към Него ще бъде винаги в устата ми. С Господа ще се хвали душата ми; смирените ще чуят това и ще се зарадват. Величайте Господа с мене и заедно нека възвеличим името Му. Потърсих Господа и Той ме послуша, и от всичките ми страхове ме избави. Погледнаха към Него; и светнаха очите им, и лицата им никога няма да се посрамят. Тоя сиромах извика; и Господ го послуша, и от всичките му неволи го избави. Ангелът на Господа се опълчва около ония, които Му се боят, и ги избавя. Вкусете и вижте, че Господ е благ; блажен оня човек, който уповава на Него. Бойте се от Господа, вие Негови светии; защото за боящите се от Него няма оскъдност" (ст.1-9).