Джак канфийлд марк виктор

Дипломиране, наследство и други поучителни неща

Как може да е такьв инат! Как може да не почувства неистовото ми желание да постъпя в колеж? Как въобще е могла да му хрумне мисълта, че „за да има смисъл, трябва да го постигнеш сама"? Дявол да го вземе!

-Джон Андерсън. Поздравления, Джон. Бети...

Един ден ще види, че съм успяла да постигна нещо сама и ще го хване срам, че той няма нищо общо с това, ще се разкайва и ще има да се извинява, че не е проследил развитието ми - първокурсничка, второкурсничка, трети курс, четвърти курс... дипломантка.

-Бърис. По...

Ето на. Успях! Преминах през необятните територии от неясноти и бюрократични препятствия. Колеж - изпитанието, с което се измерва издръжливостта към стрес! Четири години усилия и напрежение и ето, че лелеяното „златно руно" е мое. Свитъкът с моето име върху него го доказва. Благодаря ти много, татко! Копнеех за твоята подкрепа - да се гордееш с мен, да вярваш, че съм нещо особено, наистина неповторимо. Какво стана с онези детински наставления за постигането на това, което ти е на сърцето? Принципи, цели, трудова етика и дисциплина? Къде бяха бащинските потупвания по рамото през това време? Кое беше толкова важно за теб, че не можа нито веднъж да дойдеш на свиждане като родителите на всички други?

А ето и сега, никакъв те няма в деня на дипломирането. Как е възможно твоят ден да е по-значителен? Как е възможно да не успееш да наредиш деня си така, че да дойдеш да видиш дъщеря си в този неповторим ден в живота й?

- ...здравления, Бети.

Без капчица надежда потърсих неговия поглед в морето на многохилядната публика. Никъде не се виждаше. Естествено. Заминаването ми в колеж съвпадна с раждането на шестото дете на родителите ми и с разни други рутинни събития в ежедневието на едно голямо селско семейство. Откъде накъде ще реши, че днешният ден е по-различен?

-Да изкачиш всеки връх. Да преградиш всеки поток.

Песента, избрана за химн на нашия випуск, беше колкото банална, толкова и болезнена.

- Следвай всяка дъга... докато откриеш своята мечта.

Сто и двама новозавършили минаха този ден през сцената. Сигурна съм, че всеки един от тях имаше по двама родители, притиснати някъде в тълпата. Когато всеки дипломант вече стискаше в ръка дипломата си, нашият клас стана и пое в дълго шествие по пътеката насред залата, всички вече бяхме готови да се измъкнем от потните тоги и да се втурнем на вечеря и на организираните от семействата ни тържества. Чувствах се толкова самотна. Натъжена. Ядосана. Изпратила бях на татко не една, а две покани за промоцията. Не че толкова държах да дойде, колкото имах нужда от него. Имах нужда да види завършека на нещо много важно, резултата на всички онези мечти, стре-меЖи и цели, които е влоЖил в мен. Нима не знае колко много означава за мен неговото одобрение? Сериозно ли си говорил тогава, татко, или всичко е било само приказки?

- Татко, нали идваш? Колко пъти в живота се случва да се дипломирам? - умолявах аз.

-Дали ще дойдем или не, зависи от работата на полето - беше отговорил той. - Ако денят е добър за садене, не можем да си позволим да го пропилеем при дъждовете, които се очакват скоро. Толкова много дни пропуснахме тази пролет. Сега е моментът за садене. Ако завали, ще се опитаме да дойдем. Но не се настройвай отсега. Знаеш, че пътят дотам е два часа.

Но аз се бях настроила. Нищо друго нямаше значение за мен.

-Да изкачиш всеки връх. Да преградиш...

Майки и бащи, баби и дядовци, роднини - всички сияеха, надигаха се на пръсти да зърнат своя дипломант, учтиво изтиквайки околните, за да направят лелеяната снимка, горди от положението си на майки, бащи, баби или дядовци, братя, сестри, лели или чичовци на дипломанта. Ронеха сълзи от щастие; сълзите, с които аз се борех, бяха сълзи на разочарование и усещането, че съм отхвърлена. Аз не само бях самотна, аз бях изоставена.

- Следвай всяка дъга...

Направила бях 27 стъпки от мястото, където се бях здрависала с ректора на университета и бях получила дипломата си - билета ми към света на бъдещето.

- Бети - чух аз неочаквано глас, който ме сепна от моето задушаващо униние.

Нежният глас беше на баща ми, който едва се чуваше сред гръмогласните ръкопляскания на невероятно многобройната, ревяща публика. Никога няма да забравя гледката, която видях тогава пред себе си. Там, на последното място в края на пътеката, запазено за най-закъснелите дипломанти, седеше баща ми. Изглеждаше по-дребен и по-свит от дръзкия гръмогласен мъж, с когото бях отраснала. Очите му бяха зачервени и по бузите му се стичаха гигантски сълзи, които тупваха на синия му костюм, очевидно току-що купен. Главата му беше леко приведена и по лицето му се четеше картина с твърде много думи. Изглеждаше толкова скромен, толкова развълнуван от бащина гордост. Преди това го бях виждала да плаче само един единствен път, но сега ронеше огромни безмълвни сълзи, които явно не можеше да удържи. Гледката на този мъжествен и горд човек - моя баща - облян в сълзи, разруши бента и пороят, който бях успявала да задържа досега, рукна.

Той веднага се изправи на крака. С чувства, държани колкото е възможно под контрол, аз направих единственото, което ми се струваше правилно в този изключителен, сякаш лишен от усещания миг - пъхнах дипломата си в ръката му.

- Ето, това е за теб - рекох аз с глас, в който се смесваха обич, дързост, нужда, благодарност и гордост.

А това е за теб - отвърна той с глас, лишен от всичко, освен от нежност и обич.

Ръката му бързо се стрелна в джоба на сакото и се появи с някакъв плик. С неуверено движение той протегна отрудената си длан и ми го подаде. С другата си ръка той промени руслото на стичащите се по бузите му сълзи. Това бяха най-дългите и най-напрегнати десет секунди в дотогавашния ми живот.

Шествието отмина. Сърцето ми щеше да се пръсне, докато се опитвах да сглобя цялостна картина на събитията от деня - мислите му през двата часа път дотук, лесно или трудно му е било да е открие колежа, да разтика дипломантите и да си намери място десет реда пред отредените за родителите места!

Баща ми беше дошъл! Тоба беше най-прекрасният ден тази пролет - прекрасен ден за сеитба! И беше дошъл с чисто нов костюм! Доколкото си спомням, той си купи костюм за погребението на чичо Бен. Десет години след това си купи костюм за сватбата на сестра ми. Костюмът се смяташе за голям лукс в семейството ни; освен това, липсата на костюм беше чудесно извинение да не отидеш някъде! За купуването на нов костюм беше нужна наистина важна причина. Но ето го там, в чисто новия му костюм.

- ...докато откриеш своята мечта.

Погледнах плика, който стисках с всичка сила. Никога не бях получавала писмо или картичка от баща ми и затова не знаех какво да си мисля. Въображението ми щеше да се пръсне от предположения. Дали е картичка... с неговия подпис? Сделката, подписана с името на Е.Х.Бърис, беше рядко и отговорно събитие. Всички знаеха, че ръкостискането с този човек, е по-сигурно от подписа на всеки друг. Когато Е. X. Бърис даде дума - значи сделката е сключена и край. Нямаше банкер, който да откаже на този човек, изкарал двойна служба през Втората световна война и започнал след това живота си от нищо, само с безупречни и чисти лични отношения, силен и почтен характер и красива и вярна съпруга до себе си; този човек с многото дечурлига и с дръзките си мечти да притежава земя. Може би и той си имаше програма за следване. Може би размяната е била за него не по-малко смущаваща и той просто ми е дал нещо, ей така. Дали пък не беше покана за сбор на рода Бърис по случай моето дипломиране? Понеже се страхувах да не се разочаровам и същевременно исках да се насладя на всички възможности, отлагах отварянето на плика чак до съблекалнята. Преборих се с тогата и шапката без да изпусна от ръка скъпоценното късче хартия.

- Вижте какво ми подариха нашите по случай дипломирането - ликуваше Марта и протягаше напред ръка, за да покаже бляскавия си пръстен с перли.

- Баща ми пък ми подари кола - крещеше Тод от другия край на помещението.

- Сигурно е приятно. На мен, както винаги, нищо не ми подариха - дочу се отнякъде.

-Да, и на мен! - добави друг.

- На теб какво ти подариха, Бети? - провикна се съквартирантката ми от другия край на съблекалнята.

Видя ми се твърде неподходящо да отговоря: „Още един безценен урок, твърде скъп, за да го споделям, от един от най-възхитителните хора на света", затова се обърнах и се престорих, че не съм я чула. Внимателно сгънах тогата си и я прибрах в плик, където стои и до днес - символ, вдъхновен от бащините ми думи и постъпка.

Очите ми и днес се изпълват със сълзи, като си спомня за бащините му сълзи. В края на краищата той беше дошъл. Значи аз не съм без значение за него. Или може би мама е спечелила битката! Бавно и внимателно отворих плика, защото не ми се искаше да скъсам безценното послание на баща ми:

„Скъпа Бети,

БЕТИ Б.ЙЪНГС