Джак канфийлд марк виктор

Спасение по море

Преди години, в малко рибарско селце в Холандия, едно момченце показа на света как понякога личната саможертва бива възнаградена богато. Понеже всички в селото се изхранвали с риболов, нужен бил отряд доброволци, които да помагат в спешни ситуации. Една нощ се надигнали бурни ветрове, от облаците рукнал порой и разразилата се в морето буря преобърнала една рибарска лодка. Изпадналият в голяма беда екипа изпратил сигнал за помощ. Шефът на спасителния отряд обявил тревога и селяните се събрали на площада с изглед към залива. Докато отрядът стягал гребната си лодка и се борел с бурните вълни, селяните чакали неспокойно на брега с фенери в ръце, за да си осветяват пътя на връщане.

След час лодката изплувала отново сред мъглата и селяните се втурнали с викове да посрещнат спасителите. Доброволците се стоварили без сили на земята и обяснили, че спасителната лодка не могла да събере повече пътници и се наложило да оставят един човек в морето. При един пътник в побече спасителната лодка със сигурност щяла да се преобърне и всичките им усилия щели да бъдат напразни.

Шефът на спасителите бързо свикал следващ доброволен отряд, който да прибере самотника, останал в морето. Напред пристъпил шестнайсетгодишният Ханс. Майка му го дърпала за ръката и го умолявала:

- Моля ти се, не отивай. Преди десет години баща ти загина в корабокрушение, а батко ти, Пол, изчезна преди три седмици. Ханс, освен теб никого си нямам на света.

Ханс отвърнал:

- Трябва да отида, мамо. Какво ще стане, ако всички кажат: „Аз не мога, да иде някой друг"? Този път е мой ред да изпълня дълга си. Когато ни свикат за помощ, всички се редуваме да направим каквото е нужно.

Ханс целунал майка си и се изгубил заедно с отряда в нощта.

Минал още един час, на майката на Ханс се сторил цяла вечност. Накрая спасителната лодка се задала през мъглата, Ханс стоял на носа. Шефът на спасителите свил шепи и извикал:

- Намерихте ли го?

Едва удържайки радостта си, Ханс развълнувано се провикнал:

- Да, намерихме го. Кажи на майка ми, че е брат ми Пол!

ДАН КЛАРК

Двеста прегръдки

ДОКТОР КАРЛ МЕНИНГЕР

С пожълтяла като пергамент кожа, баща ми лежеше свързан към монитори и тръби в интензивното отделение на болницата. Доскоро едър, добре сложен мъж, сега беше загубил над 15 килограма.

Диагнозата му беше рак на панкреаса - една от най-злокачествените прояви на тази болест. Лекарите пра-веха всичко възможно, но твърдяха, че му остават още шест месеца живот. Ракът на панкреаса не се поддава на лечение с облъчване и химиотерапия, така че не мо-жеха да ни вдъхнат голяма надежда.

Няколко дни по-късно, когато баща ми седеше поизп-равен в леглото, аз се приближих към него и му казах:

- Татко, много ми е мъчно за това, което се случи с теб. Но то ми помогна да видя колко съм се отдалечил от теб и да почувствам колко много всъщност те обичам.

Наведох се към него да го прегърна, но раменете и ръцете му се стегнаха.

- Недей така, татко, наистина искам да те прегърна.

Той ме изгледа смаяно. Не бяхме свикнали да демонстрираме подобна нежност в досегашните си взаимоотношения. Помолих го да се повдигне още малко, за да мога да го прегърна. Опитах отново. Този път той се стегна още повече. Почувствах как отново се надига старата омраза и си помислих: „Не, това не ми е нужно. Ако искаш да умреш и да ме оставиш със същата студенина, както винаги досега, давай". Години наред използвах всеки миг на съпротива и скованост у баща ми, за да го обвинявам, да му се сърдя и да си казвам: „Ето на, на него му е все едно".

Този път обаче се замислих и осъзнах, че прегръдката е нужна и на мен, а не само на баща ми. Исках да изразя колко го обичам независимо колко му беше трудно да ме допусне до себе си. Баща ми винаги е бил много суров, с немско възпитание и чувство за дълг; като малък родителите му навярно са го учили, че за да бъде истински мъж, трябва да крие чувствата си.

Отпъждайки дълго сдържаното си желание да го виня за отдалечеността между нас, аз всъщност исках да намеря начин да му дам повече обич. Затова му казах:

- Хайде, татко, прегърни ме и ти.

Наведох се близо до него, приседнах на ръба на леглото и ръцете му ме обвиха.

- Сега ме притисни. Ето така. Още веднъж, притисни здраво. Много добре!

В известен смисъл аз учех баща си как да ме прегърне и щом ме притисна, нещо се случи. За миг отвътре изби едно усещане - „обичам те". Години наред ние се поздравявахме хладно, с официално ръкостискане: „Здрасти, как си". Сега обаче и двамата с него искахме тази моментна близост да се повтори. Но точно в мига, когато той беше готов да се зарадва на обичта, нещо в горната част на тялото му се стягаше и прегръдката ни ставаше неловка и странна. Минаха месеци преди неговата скованост да си отиде и той успя да позволи на чувствата си да преминат в ръцете му и да ме обгърнат.

Аз бях инициаторът на множеството прегръдки преди баща ми сам да прояви инициатива да ме прегърне. Не го винях, подкрепях го; в края на краищата, той променяше навиците си от цял живот - а за това е нужно време. Знам, че опитите ни бяха успешни, защото в отношенията ни се забелязваше все повече обич и топлота. След около двеста прегръдки, той спонтанно и гласно изрече нещо, което не помня да е казвал преди:

- Обичам те.

Доктор ХАРОЛД X. БЛУМфИЙЛД

Ягодов шейк и три стискания, моля!

Майка ми обожаваше ягодов шейк. За мен винаги беше особено приятно да мина да я видя и да я изненадам с любимото и лакомство.

На стари години майка ми и баща ми живееха в здравен център за възрастни хора. Уплашен от напредващата болест на Алцхаймер при майка ми, баща ми се разболя и не можеше повече да се гржи за нея. Двамата живееха в отделни стаи, но въпреки това гледаха да са колкото може повече заедно. Много се обичаха. Хванати за ръце, двамата среброкоси влюбени се разхождаха из коридорите, ходеха в други стаи на гости на приятели, раздаваха наоколо си любов. Те бяха „романтиците" на дома.

Когато разбрах, че състоянието на майка ми се влошава, й написах писмо-признание, в което й казвах колко много я обичам. Извинявах и се за проклетията и ината си по време на пубертета. Уверявах я, че е била прекрасна майка и че се гордея, че съм неин син. Казвах много неща, които исках да й кажа от дълго време насам, но бях прекалено голям инат да ги кажа направо, докато не осъзнах, че тя може и да не разбира обичта, скрита зад думите ми. В писмото подробно описвах любовта си. Баща ми после ми разказва колко често тя прекарвала часове, четейки и препрочитайки писмото.

Мъчно ми беше, когато майка ми започна да забравя, че съм неин син. Тя често ме питаше:

- Как ти беше името?

А аз гордо отвръщах, че името ми е Лари и съм неин син. Тя се усмихваше и протягаше ръка към мен. Иска ми се още веднъж да мога да усетя нейното нежно до-косване.

При едно от моите посещения се отбих в местната сладкарница и купих по един ягодов шейк за майка ми и баща ми. Първо се отбих в нейната стая, казах й за пореден път кой съм, побъбрихме си няколко минути и после отидох да занеса шейка на баща ми.

Когато се върнах при нея, тя почти беше привършила шейка си и си почиваше на леглото. Беше будна. Двамата се засмяхме, когато тя ме видя да влизам в стаята.

Без да казва и дума, аз придърпах един стол до леглото и се протегнах да я хвана за ръката. Това беше божествен миг на близост. Безмълвно потвърдих обичта си към нея. В тишината мозкех да почувствам вълшебството на нашата безусловна обич един към друг, макар да знаех, че тя няма никаква представа кой я държи за ръката. А може би тя ме държеше за ръката?

След десетина минути почувствах как тя лекичко стиска ръката ми... три стискания. Всичко стана много бързо, но аз моментално разбрах какво ми казва, макар да не бе казала нито дума.

Чудото на безусловната любов се захранва от силата на Божественото и от собственото ни въображение.

Не можех да повярвам! Макар тя вече да не можеше да изразява най-съкровените си мисли както навремето, на нея не й бяха нужни думи. Сякаш за един кратък миг тя се бе върнала обратно.

Преди много години, докато двамата с баща ми не били още женени, тя измислила този специален начин да му казва: „Обичам те!", докато седели заедно в църквата. Той лекичко и отвръщал с две стискания: „Аз също!"

Аз стиснах ръката и два пъти. Тя обърна глава и ме погледна с такава любвеовилна усмивка, която никога няма да забравя. Лицето й сияеше от обич.

Спомних си жестовете й на безусловна обич към баща ми, към семейството и безбройните й приятели. Нейната обич продължава дълбоко да присъства в живота ми.

Минаха още осем-десет минути. Никой от нас не продумваше.

Изведнъж тя се обърна към мен и тихичко изрече следното:

- Много е важно да си имаш някого, който да те обича.

Заплаках. Това бяха сълзи на радост. Прегърнах я нежно и топло, казах й колко много я обичам и си тръгнах.

Наскоро след това майка ми почина.

В онзи ден бяха изречени малко думи; но изреченото от нея беше чисто злато. Винаги ще помня тези скъпоценни мигове.

ЛАРИ ДЖЕЙМС

Каталог: install -> Nook -> Books
install -> Ръководство за инсталация на програмен продукт Mkad for Windows на Windows 7/8 1/10
install -> Пп “Държавни зрелостни изпити” Ръководство за администратора
install -> Restorant rar Съвет за сваляне и записване на файла: Кликнете с десен
install -> Инструкция за инсталиране на програмен пакет "d work new"

Изтегляне 2.68 Mb.

Сподели с приятели: