Джак канфийлд марк виктор

Порцелановото парченце

Майка ми често ме молеше да подредя трапезата с „хубавия сервиз". Тоба ставаше толкова често, че никога не ми идваше на ум да разпитвам. Приемах, че това е просто моментно хрумване от нейна страна и изпълнявах молбата й.

Една вечер, докато слагах масата, съседката Мардж неочаквано се отби у дома. Почука на вратата и майка ми, заета край печката, й извика да влезе. Мардж дойде в голямата кухня и като погледна красиво наредената маса възкликна:

- О, виждам, че ще имате гости. Ще дойда друг път.И без това трябваше по-напред да се обадя.

- Не, не, няма такова нещо - отвърна майка ми. Няма да имаме гости.

- Ами тогава - озадачено попита Мардж, - защо сте извадили хубавия си сервиз? Аз слагам моя само два пъти годишно, ако има и толкова.

- Защото - отвърна с лек смях майка ми - съм сготвила любимото ястие на семейството. Защо да слагаш масата специално, когато сготвиш за гости и външни хора, а за семейството си - не? Те не са по-малко специални от другите хора.

- Е, да, но тогава хубавият ти сервиз ще се повреди- отвърна Мардж, която продължаваше да не разбира значимостта на уважението, което по този начин майка ми отдаваше на семейството.

- Голяма работа - небрежно отвърна майка ми, - няколко отчупени парченца порцелан са твърде малка цена за начина, по който се чувстваме, когато всички от семейството се съберем около масата с тези хубави чинии. Освен това - добави тя с дяволито пламъче в очите, - Всичките тези чукнати места си имат своя история, нали?

Тя погледна Мардж сякаш тя като жена с две пораснали деца, би следвало да го знае.

Мама отиде до шкафа и извади една чиния. Вдигна я нагоре и рече:

- Виждаш ли това чукнато местенце? Бях на 17 години, когато се счупи. Никога няма да забравя този ден.

Гласът на майка ми стана мек и тя сякаш се пренесе в друго време.

- Една есен братята ми видяха, че няма да се справят сами с прибирането на сеното и наеха един як и хубав момък да им помогне. Майка ми ме помоли да ида до курника да събера яйцата. Тогава за пръв път забелязах новия помощник Спрях се за миг да погледам как мята тежките бали свежо зелено сено на рамо и ги хвърля без всякакво усилие в плевнята, Казвам ти, невероятен мъж: строен, тънък в кръста, с яки мускули и гъста лъскава коса. Навярно усети присъствието ми, защото както посегна да метне поредната бала сено, застина насред движението и се обърна, погледна ме и се засмя. Толкова невероятно хубав беше - рече тя бавно и нежно прекара пръсти по ръба на чинията.

-Братята ми явно го бяха харесали, защото го поканиха да вечеря с нас. Когато големият ми брат каза той да седне до мен на масата, щях да умра. Представи си само колко се смущавах, след като той ме беше видял да стоя и да го зяпам. Но ето, че вече седях до него. Присъствието му ме притесняваше, езикът ми беше като вързан на възел, седях и гледах надолу към масата.

Майка ми избеднъж се сети, че разказва тази случка пред малката си дъщеря и съседката, изчерви се и бързо-бързо завърши разказа си.

- Както и да е, той ми подаде чинията си и ме помоли за допълнителна порция. Аз бях толкова притеснена, дланите ми бяха потни и ръцете ми трепереха. Когато поех чинията му, тя се изплъзна и се чукна в супника така, че се отчупи едно малко парченце.

- Е - обади се Мардж, без да се вълнува особено от разказа на майка ми, - аз лично бих се опитала бързо да забравя случката.

- Точно обратното - Възрази майка ми, - само след година вече бях омъжена за този великолепен мъж. И до ден днешен, когато видя тази чиния, си спомням с умиление деня, когато се запознахме.

Мама внимателно върна чинията в шкафа - най-отзад, на точно отреденото за нея място, и като ме видя, че я наблюдавам с интерес, тя ми намигна.

Разбрала, че току-що споделената интимна история няма голяма сантиментална стойност за Мардж, тя набързо извади друга чиния - тази си личеше, че е била разтрошена нацяло, а после парченцата са били грижливо събрани и залепени заедно, от пукнатините тук-там бяха протекли капчици лепило.

- Тази чиния се счупи в деня, когато доведохме от болницата новородения ни син Марк - обясни мама. - Какьв студен и ветровит ден беше! В желанието си да помогне, шестгодишната ми дъщеричка изпусна тази чиния на път към мивката. Отначало се ядосах, но после си казах: „Нищо и никаква счупена чиния, няма да й позволя да попречи на щастието ни при посрещането на нашето ново бебе в семейството". Доколкото си спомням, всички много се забавлявахме, когато на няколко пъти се опитвахме да залепим тази чиния!

Сигурна бях, че майка ми има и други истории, свързани със сервиза.

Минаха няколко дни, а аз все не можех да забравя историята на онази чиния. Тя беше специална, ако не за друго, то поне защото мама я пазеше грижливо най-отзад, зад всички други чинии. Имаше нещо покрай тази чиния, което постоянно ме вълнуваше и мислите за нея не ми даваха мира.

Няколко дни по-късно майка ми отиде в града на пазар. Както винаги, когато родителите ни ги нямаше, мен ме оставиха да се грижа за останалите деца. Когато колата се отдалечи по външната алея, аз направих това, което винаги правех още първите десетина минути след като тя заминеше за града. Изтичах в спалнята на родителите ми (което ми беше забранено!), придърпах един стол, отворих най-горното чекмедже на скрина и прерових съдържанието му, както многократно бях правила и преди. В дъното на чекмеджето, под меките, уханни дрехи за големи, имаше малка дървена кутийка за бижута. Извадих я и я отворих. Вътре лежаха обичайните неща: пръстенът с червен рубин, наследство на майка ми от любимата й леля Хилда; чифт нежни перлени обици, сватбен подарък за майката на мама от съпруга й; и изящният брачен пръстен на мама, който тя често сваляше, докато помагаше в селскостопанската работа наред с татко.

Очарована за пореден път от безценните съкровища, направих това, което всяко малко момиченце би направило: накичих се с тях, като си представях колко великолепно ще бъде да съм голяма, да съм хубава като майка си и да притежавам такива изящни неща. Нямах търпение да порасна достатъчно, за да си имам собствено чекмедже и да мога да забранявам на другите да пипат нещата в него!

В този ден обаче не отделих много време за подобни мисли. Махнах мекото парче червен филц от капака на малката дървена кутийка, който разделяше бижутата от едно нищо и никакво на вид бяло порцеланово парченце, което до този момент ми беше напълно безразлично. Извадих парченцето от кутийката и го вдигнах срещу светлината, за да го разгледам по-подробно. После, следвайки вътрешния си инстинкт, изтичах до кухненския шкаф, качих се на един стол и свалих чинията. Точно както си мислех, парченцето - толкова грижливо скътано при единствените три скъпоценности, които майка ми притежаваше - беше именно от чинията, която тя бе счупила в деня, когато за пръв път видяла баща ми.

Помъдряла и преизпълнена с безкрайно уважение предпазливо върнах свещеното парченце на мястото му при бижутата заедно с късчето плат, с което беше загърнато. Вече наистина знаех, че за майка ми сервизът пази множество изпълнени с обич истории, свързани със семейството ни, но никоя от тях нямаше чак такова голямо значение, каквото беше отредено на тази чиния. От това парченце водеше началото си една любовна история, навършила вече 53 години.

Една от сестрите ми помоли да наследи някой ден рубинения пръстен на майка ми, другата ми сестра пожела бабините перлени обици. Нека сестрите ми получат тези прекрасни семейни реликви. За себе си бих пожелала този скъп спомен, символ на началото на необикновения, изпълнен с обич живот на една много необикновена жена. За себе си искам това порцеланово парченце.

БЕТИ Б. ЙЪНГС