Джак канфийлд марк виктор

На цирк

УИЛЯМ УЪРДСУЪРТ

Веднъж, когато бях юноша, двамата с баща ми чакахме на опашка за билети за цирк. Най-сетне меж-ду нас и гишето остана само едно семейство. Това семейство ми направи много силно впечатление. Имаха осем деца и всичките бяха под 12 години. Виждаше се, че не са богати. Облечени бяха бедно, но чисто. Децата бяха добре възпитани, стояха зад родителите си и си чакаха реда чинно и мирно, строени две по две, хванати за ръце. Бъбреха оживено за клоуните, слоновете и другите номера, които щяха да видят тази вечер. Личеше си, че е първото им посещение в цирка. Отсега се виждаше, че тоба е голямо събитие в детския им живот.

Таткото и майката стояха начело на цялото ято, из-правени колкото могат по-гордо. Жената държеше съпруга си за ръка, вдигнала глава към него, сякаш казваше: „Ти си моят рицар в сияйни доспехи". Той се усмихваше и се надуваше от гордост, а с поглед сякаш й отвръщаше: „Да, точно така".

Билетопродавачката попита бащата колко билета ще желае. Той гордо отвърна:

- Ще взема осем детски билета и два за възрастни, за да заведа цялото си семейство на цирково представление.

Билетопродавачката му каза цената.

Жената пусна ръката на съпруга си, главата и клюмна, устната на мъжа затрепери. Бащата се наведе малко по-напред и попита:

- Колко казахте?

Билетопродавачката повтори цената. Мъжът нямаше толкова пари.

Как да се обърне и да каже на осемте си деца, че няма пари да ги заведе на цирк?

Като видя какво става, баща ми, извади от джоба си двайсетдоларова банкнота и я пусна на земята. (В ника-къв случай не може да се каже, че тогава бяхме много за-можни!) Баща ми се наведе, вдигна банкнотата, потупа мъжа по рамото и рече:

- Извинете, господине, това падна от джоба ви.

Мъжът разбра какво става. Той не просеше милостиня, но определено оценяваше помощта в тази отчайващо сърцераздирателна и неловка ситуация. Погледна баща ми право в очите, пое ръката му с две ръце, стисна здраво банкнотата от 20 долара и с треперещи устни и стичаща се по бузата сълза, отвърна:

- Благодаря ви, господине, благодаря ви. За мен и семейството ми това наистина означава много.

Двамата с баща ми се върнахме при колата и се прибрахме вкъщи. Тази вечер не отидохме на цирк, но не може да се каже, че останахме и без нищо.

ДАН КЛАРК

Обувки

Когато един ден Ганди се качвал на влак, обувката му се изхлузила и паднала на релсите. Влакът бил в движение и той не можел да си я вземе. За най-голямо учудване на всички, Ганди събул и другата си обувка и я хвърлил край релсите близо до първата. Когато един от пътниците го попитал защо постъпва така, Ганди се засмял.

- Така беднякът, който ще намери обувката край пътя - обяснил той, - ще разполага е цял чифт, за да се обуе.

НЕИЗВЕСТЕН АВТОР

Цитирано за пръв път в „Малка кафява книжка с анекдоти"

Чейс

Долната устна на Чейс видимо потрепваше, докато вървеше след майка си по безкрайния път към паркинга пред зъболекарския кабинет. Това лято явно се очертаваше като най-лошото от всички досегашни лета на 11-годишното момче. Лекарят беше мил и внимателен, но все пак наближаваше моментът, когато щеше да се наложи да му сложи скоби за изправяне на зъбите. Не само щеше да го боли и нямаше да може да яде твърди храни, ами и другите деца щяха да му се подиграват. Майката и синът не размениха нито дума, докато пътуваха обратно към малкия си дом извън града. Имението им от 70 декара даваше подслон на едно куче, две котки, един заек и множество катерички и птици.

На Синди, майката на Чейс, никак не й беше лесно да вземе решението за изправяне на зъбите му. Разведена от пет години, тя сама се грижеше за отглеждането на сина си. Малко по малко беше успяла да събере 1500-те долара, необходими за корекцията.

И тогава, един слънчев следобед, най-любимото и същество - Чейс, взе, че се влюби. Двамата с майка му отидоха да се видят със семейство Рейкър, стари приятели, чиято ферма беше на петдесетина мили от тяхната къща. Господин Рейкър ги заведе в обора, а там стоеше тя. Посрещна ги с високо вдигната глава. Гривата й се вееше леко и свободно, а опашката й се вълнува¬ше на вятъра. Казваше се Лейди и притежаваше всички подобаващи на една прекрасна кобила достойнства. Беше даже оседлана и Чейс за пръв път изпита удоволствието от язденето. Между двамата моментално просветна искра на взаимно привличане.

- Ако искате, можете да я купите - обясни господин Рейкър на Синди. - За 1500 долара вземате и кобилката, и всичките й документи, че и конския вагон за транспортиране.

За Синди решението беше наистина трудно. Със спестените 1500 долара можеше или да поправи зъбите на Чейс, или да му купи Лейди, но в никакъв случай и двете. В крайна сметка реши, че скобите са по-добро и по-перспективно вложение за Чейс. Решението струваше много сълзи и на майката, и на сина. Синди обеща на Чейс, че ще го води във фермата на Рейкър да вижда Лейди и да я язди, колкото може по-често.

Чейс неохотно започна продължителната и нелека процедура на лечението. Без особена храброст и с твърде ниска поносимост към болка, Чейс се подложи на вземането на проби, наместването и безкрайните пристягания на пружинките. Той се задушаваше от сълзи, плачеше и се молеше, но корекцията на зъбите про-дължаваше. Единствените светли мигове в живота му това лято настъпваха в дните, когато майка му го водеше да поязди Лейди. Тогава той се чувстваше свободен. Кон и ездач се носеха из пасбищата в един свят без страдание. Съществуваха само равномерният тропот на галопиращите конски копита и вятърът по лицето му. Докато яздеше Лейди, Чейс се чувстваше н, „гордо изправен на седлото" или като дребен рицар, притичващ се на помощ на прекрасна девойка, изпаднала в беда, или каквато и да било друга роля, която въображението му поднасяше. След продължителната езда двамата с господин Рейкър разтриваха Лейди, почистваха конюшнята и й даваха храна, а за но-вата си приятелка Чейс винаги носеше бучки захар. Синди и госпожа Рейкър прекарваха следобедите заедно като правеха курабийки и лимонада и наблюдаваха как Чейс язди красивата кобилка.

Сбогуването на Чейс и Лейди траеше толкова дълго, колкото Синди позволеше. Чейс държеше главата и в ръце, разтриваше силните й плещи, разресваше гривата й с пръсти. Благородното животно сякаш разбираше привързаността му и стоеше търпеливо, само от време на време го побутваше с муцуна по ръкава. Всеки път, на тръгване от фермата на Рейкър, Чейс се страхуваше, че може би вижда кобилката за последен път. В края на краищата Лейди беше определена за продан, а за такива добри ездитни животни имаше добър пазар.

Лятото напредваше и скобите в устата на Чейс постоянно се затягаха. Неудобството си струваше, защото щеше да се открие място за все още непоникналите му зъби, поне така казваха. Въпреки това оставаше мъчението от частиците храна между зъбите и скобата, както и постоянната болка от опъването на лицевите му кости. Всичките 1500 долара скоро щяха да отидат изцяло за оправянето на зъбите му, а за покупката на любимата му кобилка нямаше да остане нищо. Чейс задаваше на майка си безброй въпроси с надеждата да получи задоволителен отговор. Не могат ли да вземат пари назаем, за да купят кобилката? Дядо няма ли да им помогне да я купят? Дали Чейс да не започне работа и да спести пари, за да си я купи? Майка му посрещаше въпросите по най-добрия възможен начин. И когато спестяванията и се изчерпаха, тя се измъкваше тихичко, за да поплаче скришом, че не може да осигури всичко на детето си.

Една свежа септемврийска утрин се оказа, че е дошъл първият учебен ден, което доведе и големия жълт училищен автобус на алеята пред дома на Чейс. В училище всички деца се изреждаха да разказват какво им се е случило през лятната ваканция. Когато дойде редът на Чейс, той разказа други неща, но не спомена нито дума за златистата кобилка на име Лейди. Последната глава от тази история все още не беше написана и той се страхуваше как ще завърши всичко. Битката с коригиращото устройство в устата му беше спечелена и на негово място сложиха по-незабележима поддържаща скоба.

Чейс гореше от нетърпение да дойде третата събота от месеца, когато майка му беше обещала да го заведе да поязди Лейди. В уречения ден Чейс се надигна рано-рано. Нахрани зайците, кучето и котките, дори намери време да събере шумата в задния дбор. Преди двамата с майка му да тръгнат от къщи, Чейс напълни джобовете си с бучки захар за златогривата кобилка, която навярно го очакваше с нетърпение. На Чейс му се струваше, че е минала цяла вечност, когато колата им най-сетне отби от главния път и пое по алеята към фермата на Рейкър. Чейс отчаяно напрягаше поглед да зърне зимата си кобилка. Приближиха вече до къщата и конюшнята, но Лейди не се виждаше никъде. Сърцето на Чейс заби лудо докато търсеше с поглед конския вагон. Но и него го нямаше. Сбъдваха се най-лошите му предчувствия. Явно някой беше купил кончето и той никога повече нямаше да го види.

Чейс почувства как в него се отваря празнота, каквато не бе усещал никога преди. Излязоха от колата и той изтича до предната врата. Натисна звънеца, но никой не отвори. Само Дейзи, голямото коли, размаха опашка за поздрав. Докато майка му тъжно оглеждаше наоколо, Чейс изтича в конюшнята, където държаха кобилката. Нейната кабинка беше празна, седлото и одеалото й също ги нямаше. С облени в сълзи страни, Чейс се върна при колата и влезе вътре.

- Даже не успях да се сбогувам с нея - изхълца той.

По обратния път Синди и Чейс седяха тихо, всеки отдаден на мислите си. Раната от загубата на приятелката му щеше да заздравее бавно и Чейс се надяваше, че кобилката поне си е намерила добър дом, където ще има кой да я обича и да се грижи за нея. Той ще я споменава в молитвите си и никога няма да забрави прекараните заедно безгрижни мигове. Чейс седеше с клюмнала глава и затворени очи, когато Синди зави в алеята към дома им, така че не видя лъскавия червен конски вагон до техния хамбар, нито господин Рейкър, застанал до синята си камионетка. Когато Чейс най-сетне вдигна гла¬ва, колата беше спряла и господин Рейкър отваряше вратата на Чейс.

- Колко спестени пари имаш, Чейс? - попита той.

Това не можеше да бъде истина. Чейс разтърка невярващо очи.

- Седемнайсет долара - отвърна той на пресекулки.

- Точно толкова искам за кобилката и вагона - отвърна усмихнат господин Рейкър.

Последвалата сделка навярно би всички рекорди по скоростно договаряне. Само след миг новият горд собственик вече беше на седлото, яхнал любимата си кобилка. Скоро кон и ездач прелетяха покрай хамбара, устремени към откритите поля.

Господин Рейкър не даде никакво обяснение за постъпката си, каза само:

- Толкова добре не съм се чувствал от години!

БРУС КАРМАЙКЪЛ