Защо чакаш?... Направи го!

Защо чакаш?... Направи го!

ДЖОУЗЕФ КЕМБЪЛ

Баща ми казваше, че Бог сигурно е имал нещо предвид, за да ме направи такъв, какъвто съм днес. Започвам да му вярвам.

Аз бях от онези деца, на които всичко им върби. Израснал съм в Лагуна Бийч, щата Калифорния, карах сърф и спортувах. Но по времето, когато моите връстници мислеха само за телевизия и ходене по плажове, аз се замислих как мога да стана по-независим, да разгледам страната и да планирам бъдещето си.

Започнах работа на 10 години. Когато бях на 15, работех на едно до три различни места след училище. Печелех достатъчно, за да си купя нов мотоциклет. Даже още не знаех да го карам. Но след като платих за мотоциклета в брой, платих и едногодишна пълна застраховка, тръгнах по паркингите да се уча да го карам. След като 15 минути правех осморки, тръгнах към къщи. Бях на 15 и половина, току-що бях получил шофьорска книжка и си бях купил мотоциклет. Това промени живота ми.Не бях от онези мотоциклетисти, дето само в неделя излизат да покарат. Аз обичах да карам. Всяка свободна минутка, при всяка възможност, която ми паднеше, карах, минавайки средно по 100 мили на ден. Изгревите и залезите бяха по-красиви, когато им се възхищавах от лъкатушещия планински път. Дори сега, когато затворя очи, ясно чувствам под себе си мотоциклета; за мен това сякаш беше по-естествено от ходенето. Докато карах, вятърът ми създаваше усещане за пълна отмора и покой. Докато външно изучавах пътищата, вътрешно мечтаех за това как искам да наредя живота си.

След две години и пет нови мотоциклета, неизминатите пътища в Калифорния свършиха. Всяка вечер четях списания за мотоциклетисти и една вечер погледът ми беше привлечен от една реклама на мотоциклет БМВ. На нея се виждаше окалян мотоциклет с голяма раница върху багажника, паркиран на един черен път пред огромна табела с надпис „Добре дошли в Аляска". Година по-късно снимах още по-окалян мотоциклет пред същата табела. Да, това бях аз! На 17 години отидох до Аляска сам с мотора си, изминавайки 1000 мили по черните пътища.

Преди да замина на седемседмичното си приключение, при което изминах 17 000 мили и живеех където завърна, приятелите ми казваха, че съм луд. Родителите ми ме съветваха да изчакам. Луд ли? Да чакам ли? Какво да чакам? От дете мечтаех да прекося Америка на мотоциклет. Вътре в мен имаше нещо много силно, което ми казваше, че ако не направя това пътешествие точно сега, няма да го направя никога. Освен това, кога после ще имам време за подобно нещо? Спечелил бях стипендия за колеж и скоро трябваше да замина за там, после кариера, а един ден може би дори семейство. Не бях много сигурен дали го правя просто за удоволствие или вътрешно вярвах, че това ще ме превърне в истински мъж. Със сигурност обаче знаех, че това лято ми предстои приключението на живота ми.

Приключих всичките си ангажименти и понеже бях само на 17 години, майка ми трябваше да напише писмо, в което изрично да заяви, че ми разрешава да замина на това пътешествие. С 1400 долара в джоба, две големи раници, кутия от обувки пълна с карти, забързана отзад на мотоциклета, фенерче-писалка за защита и огромно количество ентусиазъм, потеглих за Аляска и Източното крайбрежие.

Срещнах различни хора, опитах от красотата на суровия живот, храних се край открит огън и всеки ден благодарях на Бога, че ми е дал тази възможност. Понякога в разстояние на два-три дни не срещах никакви хора и само си карах мотора в безконечно мълчание, единствено вятърът свистеше около каската ми. Не се подстригвах, вземах по някой студен душ в крайпътните къмпинги, на няколко пъти дори имах непредвидени срещи с мечки. Наистина беше страхотно приключение!

Въпреки, че по-нататък осъществих и още няколко пътешествия, никое от тях не може да се сравни с онова лято. То зае неповторимо и специално място в живота ми. Никога повече няма да мога да пътувам и да изучавам пътища и планини, гори и ледени планински потоци по начина, по който го правех по време на онова пътешествие, сам с моя мотор. Никога повече няма да мога да осъществя подобно пътешествие по точно същия начин, защото на 23 години, на една улица в Лагуна Бийч, ме блъсна пиян шофьор, пласьор на наркотици, след което останах парализиран от кръста надолу.

По време на катастрофата бях в страхотна форма, както физически, така и психически. Работех като редовен полицай и продължавах да карам мотора си през почивните дни. Имах съпруга и финансово бях добре. Постигнал бях всичко. Но ето, че за по-малко от секунда целият ми живот се промени. Осем месеца бях в болница, жена ми се разведе с мен, разбрах, че не мога да се върна на работата, която работех преди, а освен това трябваше да се науча да се справям с хроничната болка и инвалидната количка, наред с гледката на безвъзвратно отдалечаващите се разбити мечти за бъдещето ми. За голям мой късмет, получих помощ и подкрепа, които ми помогнаха да си създам нови мечти и да се чувствам удовлетворен.

Когато си спомням за онези пътешествия, за всичките изпътувани пътища, се сещам колко съм бил щастлив, че съм могъл да ги осъществя. Всеки път, когато тръгвах на път, си казвах:

- Направи го сега. Радвай се на всичко наоколо, дори да си на някое опушено и мръсно кръстовище в града; радвай се на живота, защото не можеш да разчиташ, че някога отново ще попаднеш на същото място и ще можеш да направиш същото нещо.

След катастрофата баща ми каза, че Бог навярно е имал някакви съображения да ме остави парализиран. Вярвам му. Това ме направи по-силен като личност. Върнах се на работа в полицията на чиновническа работа, купих си къща и отново се ожених. Освен това си имам своя консултантска фирма и съм професионален лектор. От време на време, когато ми натежи, си спомням всичко, което съм успял да свърша, повтарям си и думите на баща ми.

Да, прав беше. Бог сигурно е имал нещо предвид. Но преди всичко, винаги си напомням да се радвам на всеки миг от деня. И ако можете да направите нещо, направете го. Направете го сега!

ГЛЕН МАКИНТАЙЪР