Джак канфийлд марк виктор

Мечтата на едно малко момиче

Обещанието беше дадено отдавна. Но и мечтата не беше отскоро.

В началото на 50-те години, в едно малко градче в Южна Калифорния, едно малко момиче остави поредния си товар книги върху малката катедра на библиотекарката.

Момичето беше читател. Родителите му имаха книги навред из къщи, но не всичките бяха подходящи за него. Ето защо всяка седмица момичето се разхождаше до малката, жълта едностайна къщичка на библиотеката, чиято детска част беше свряна в едно ъгълче. Момичето често се осмеляваше да излезе извън детската част, за да си потърси нещо по-сериозно за четене.

Когато белокосата библиотекарка подпечатваше датите за връщане на книгите, подбрани от десетгодишното дете, момичето гледаше с копнеж към изложената на витрината „Нова книга". За пореден път си представяше колко ли е прекрасно да напишеш книга и тя да бъде изложена на показ така, че всички да я видят.

Този ден тя реши да сподели мечтата си.

- Когато порасна - рече тя, - ще стана писателка. Ще пиша книги.

Библиотекарката вдигна очи от подпечатването и се усмихна, не снизходително, както отговарят на повечето деца, а насърчително.

- Когато напишеш книгата - отвърна тя, - донеси я в нашата библиотека и ще я изложим тук, на нашата витрина.

Момичето обеща да го направи.

Момичето растеше, мечтата също. Първата и поръчка беше в девети клас, когато от местния вестник и възложиха да напише кратки очерци за някои ученици и й платиха по долар и половина на работа. Парите обаче не бяха нищо в сравнение с вълшебния момент, когато видя собствените си думи, напечатани върху хартия.

До книгата беше още много далеч.

После се залови да редактира училищния вестник, омъжи се, появиха се деца, но желанието да пише не угасна. Започна да работи като нещатен сътрудник в един седмичник, където отразяваше новините от училищната общност. Това поддържаше мозъка й, докато се занимаваше с бебетата.

Но книга нямаше.

Намери си редовна работа в голям ежедневник. Опита да пише дори и за списания.

Накрая реши, че има какво да каже на хората и започна да пише книга. Изпрати я в две издателства и те я отхвърлиха. С мъка, тя я прибра настрана. Няколко години по-късно старата мечта отново надигна глава. Намери си агент и написа друга книга. Извади и предишната си книга от забвение и скоро двете книги бяха продадени.

Но светът на книгоиздаването се развива по-бавно от света на ежедневниците и се наложи да чака още две години. Настъпи дългоочакваният ден, в който на вратата доставиха пакета с авторските й екземпляри. Разкъса го нетърпеливо. И се разплака. Чакала беше толкова дълго да подържи мечтата си в ръце.

И тогава се сети за поканата на библиотекарката, спомни си даденото обещание.

Тогавашната библиотекарка, разбира се, отдавна не беше сред живите, а малката библиотека беше съборена, за да се разчисти място за нещо по-внушително.

Обади се и научи името на главната библиотекарка. Написа писмо, в което разказваше колко важна роля са изиграли думите на предишната библиотекарка за малкото момиченце. „Имам път към града за 30-годишнина-та от завършване на гимназията, писа тя, дали бих мигла да донеса две книги, подарък за библиотеката?" За онова десетгодишно момиченце това би било от огромно значение, пък е подходящ начин да се изрази благодарност към всички библиотекари, насърчили някое дете.

Библиотекарката й се обади и каза:

- Заповядайте.

Така и стори, стиснала в ръка по едно копие от двете си книги.

Откри голямата нова библиотека точно срещу старото си училище; точно срещу класната стая, където се беше мъчила над алгебрата, роптаейки срещу необходимостта да изучава толкова ненужен за един писател предмет; почти на същото място, където навремето се издигаше нейната къща - целият квартал беше съборен, за да бъде построен новият градски център с огромното здание на библиотеката.

Вътре библиотекарката я посрещна много сърдечно. Представи я на една журналистка от местния вестник - наследник на предишния, където се беше молила да я вземат на работа.

Подари книгите си на библиотекарката, която ги постави на витрината заедно с обяснителна бележка. По бузите на писателката потекоха сълзи.

Тя прегърна библиотекарката и си отиде, спря се само да направи една снимка, която да и послужи като доказателство за това, че е възможно мечтите да се сб ьдват и обещанията да се спазват. Дори за това да са нужни цели 38 години.

Десетгодишното момиче, наред с писателката, в която се беше превърнало, позираше до надписа на библиотеката, точно до информационното табло за читателите, където пишеше:

ДОБРЕ ДОШЛА ОТНОВО СРЕД НАС, ДЖАН МИЧЪЛ!

ДЖАН МИЧЪЛ