Джоан Роулинг хари потър и огнения бокал

правилата...

— Какви правила? — в един глас попитаха Хари, Рон, Фред и Джордж.

— Сигурна съм, че професор Дъмбълдор ще ви каже. Ще се държите

прилично, нали? Нали, Фред? И ти, Джордж?

Локомотивът шумно изпусна пара и влакът потегли.

— Кажете какво ще става в «Хогуортс»! — изрева Фред през прозореца, но

госпожа Уизли, Бил и Чарли все повече се отдалечаваха. — За какви правила

говориш?

завой, тя, Бил и Чарли вече се бяха магипортирали.

Хари, Рон и Хърмаяни се върнаха в купето. През барабанящия по стъклата

проливен дъжд не се виждаше нищо. Рон отвори куфара си, извади кафявата

официална мантия и покри с нея клетката на Пигуиджън да заглуши крясъците

му.

и седна до Хари. — На Световното, помните ли? А собствената ми майка не

пожела да ми каже. Чудя се какво...

— Шшт! — прошепна внезапно Хърмаяни и допря пръст към устните си, като

посочи съседното купе.

Хари и Рон се заслушаха и доловиха познат провлачен глас, който се

чуваше през отворената врата.

— ...Татко мислеше да ме прати в «Дурмщранг»* вместо в «Хогуортс»,

защото познава техния директор. Нали знаете мнението му за Дъмбълдор, дето

толкова си пада по мътнородите? А в «Дурмщранг» не приемат кого да е. Но

мама не искаше да съм толкова далеч. Татко казва, че в «Дурмщранг» имат

много по-добро отношение към Черните изкуства, отколкото в «Хогуортс». Там

учениците всъщност ги овладяват, а не се занимават само с разни глупости за

защита като нас...

[* Името на училището наподобява названието на прочутото немско

литературно течение «Щурм унд дранг» («Буря и натиск») от епохата на

романтизма. — Бел.прев.]

Хърмаяни стана, отиде на пръсти до вратата на купето, затвори я и

гласът на Малфой изчезна.

— Мисли си, че «Дурмщранг» ще му подхожда по-добре, така ли? — ядоса

се тя. — Да беше отишъл наистина, че да не ни се налага да го търпим.

— «Дурмщранг» друго училище за магия ли е? — попита Хари.

— Да — намуси се Хърмаяни. — То има страховита слава. Според «Преглед

на магьосническото образование в Европа» там обръщат голямо внимание на

Черните изкуства.

— Като че ли съм чувал нещо за него — колебливо се обади Рон. — Къде

се намира? В коя страна?

— Ами... май никой не знае — отвърна Хърмаяни и вдигна вежди.

— А... защо? — попита Хари.

— По традиция между училищата по магия и вълшебство има вечно

съперничество. «Дурмщранг» и «Бобатон» крият къде се намират, та да не им

откраднат тайните — небрежно обясни Хърмаяни.

— Айде де! — разсмя се Рон. — «Дурмщранг» сигурно е голям колкото

«Хогуортс». Как може да се скрие такъв огромен замък?

— Но «Хогуортс» е скрит! — изненада се Хърмаяни. — Всички го знаят...

е, поне тези, които са прочели «История на «Хогуортс».

— Значи само ти знаеш — отбеляза Рон. — Е, продължавай. Как се крие

място като «Хогуортс»?

— Омагьосано е — обясни Хърмаяни. — Ако някой мъгъл го погледне, вижда

само плесенясали стари развалини с надпис «ВХОД ЗАБРАНЕН! ОПАСНО ЗА

ЖИВОТА!».

— Значи за външни хора и «Дурмщранг» би изглеждал като развалина?

— Възможно е — вдигна рамене Хърмаяни. — Или е направена магия за

отклоняване на мъгъли както при стадиона на Световното първенство. А за да

попречат на чуждестранни магьосници да го открият, може да са го омагьосали

да бъде неотбележим...

— Я повтори?

— Ами може така да се омагьоса сграда, че да бъде невъзможно да се

отбележи на карта, нали?

— Ъъъ... щом казваш — съгласи се Хари.

— Но аз мисля, че «Дурмщранг» би трябвало да е някъде далеч на север —

сподели Хърмаяни. — Някъде, където е много студено, защото в униформите им

са включени кожени шапки.

— О, помислете само какви възможности дава това! — размечта се Рон. —

Щеше да е лесно да се бутне Малфой от някой ледник и да се обяви това за

нещастен случай. Жалко че майка му го е спряла...

Колкото по на север се движеше влакът, толкова по-силен ставаше

дъждът. Небето така притъмня, а прозорците толкова се запотиха от влагата,

че фенерите светнаха посред бял ден. Потракващата количка със закуски

наближи по коридора и Хари купи цял куп котелни сладкиши за всички.

Много от приятелите им ги посетиха следобеда, включително Шеймъс

Финигън, Дийн Томас и Невил Лонгботъм, кръглоликото, бързо забравящо момче,

отгледано от баба си, една твърде строга вещица. Шеймъс носеше ирландското

си кречетало, чиято магия явно вече отслабваше. То все още пискаше «Трой!

Мълет! Моран!», но звучеше слабо и изтощено. След около половин час

Хърмаяни се умори от безкрайните разговори за куидич и отново потъна в

«Класически заклинания» за четвърти курс, като се зае да разучава

призоваващата магия.

Невил слушаше жадно разговора на останалите, в който финалът на

Световното първенство бе преживян наново.

— Баба не ми позволи да отида — печално обясни той. — Не искаше да

купи билети. Било е страхотно, нали?

— Така си е — съгласи се Рон. — Виж това, Невил...

Той порови в куфара си на багажника и извади миниатюрната фигурка на

Виктор Крум.

— Уха! — не скри завистта си Невил, когато Рон положи Крум на

дундестата му ръка.

— Видяхме го и отблизо — продължи Рон. — Бяхме в горната ложа...

— За пръв и последен път в живота ти, Уизли.

Драко Малфой бе застанал пред вратата. Зад него бяха Краб и Гойл,

огромните му дебеловрати приятелчета, които се бяха източили поне с

трийсетина сантиметра през лятото. Те явно бяха дочули разговора през

вратата на купето, която Дийн и Шеймъс не бяха затворили докрай.

— Не помня да сме те канили, Малфой — студено го сряза Хари.

— Уизли, какво е това? — попита Малфой и посочи клетката на Пигуиджън.

Провисналият ръкав на празничната мантия на Рон се поклащаше в такт с

движението на влака и откриваше старомодния дантелен маншет.

Рон се втурна да скрие дрехата, но Малфой бе по-бърз, сграбчи ръкава и

го дръпна.

— Погледнете! — възторжено извика той и размаха мантията на Рон пред

очите на Краб и Гойл. — Уизли, нямаш намерение да я обличаш, нали? Сигурен

съм, че това е било много модерно през 1890 година...

— Задави се с повръщано, Малфой! — извика Рон, а цветът на лицето му

стана като на мантията, която издърпа обратно.

Малфой прихна в гръмогласен подигравателен смях, а Краб и Гойл глупаво

се изкикотиха.

— Е, ще участваш ли, Уизли? Ще се опиташ ли да прославиш семейството

си? Ще има и пари, нали знаеш. Ако спечелиш, ще можеш да си позволиш и

прилична мантия...

— За какво говориш? — сопна се Рон.

— Ще участваш ли? — повтори Малфой. — Сигурен съм, че ти ще участваш,

Потър? Не пропускаш случай да се поперчиш, нали?

— Или обясни за какво става дума, или се махай! — сопна се Хърмаяни,

като вдигна очи от своите «Класически заклинания» за четвърти курс.

Тържествуваща усмивка се разля по бледото лице на Малфой.

— Да не би да не знаеш? — със задоволство попита той. — Баща ти и брат

ти работят в министерството, а ти дори не знаеш. Моят баща ми каза толкова

отдавна! Чул го от Корнелиус Фъдж... Нали татко винаги се движи с

високопоставени хора от министерството. Може би баща ти е от по-низшите

служители и не са му казали, Уизли. Дааа... Може да не говорят такива важни

неща в негово присъствие...

Малфой отново се изхили, махна на Краб и Гол и тримата изчезнаха.

Рон се изправи и така затръшна плъзгащата се врата на купето, че

стъклото се натроши.

— Рон! — сгълча го Хърмаяни, извади пръчката си, прошепна «Репаро!» и

парчетата стъкло се събраха и полетяха обратно към вратата.

— Прави се, че знае всичко, а ние не знаем нищо — изръмжа Рон. —

«Татко винаги се движи с високопоставени хора от министерството»... Баща ми

отдавна можеха да го повишат, но на него му харесва там, където си е...

— Разбира се — тихо рече Хърмаяни. — Само не позволявай на Малфой да

те ядоса, Рон...

— Той ли? Да ме ядоса? Как ли пък не! — отрече Рон, взе един от

котелните сладкиши и го смачка на топка.

Това лошо настроение не го напусна до края на пътуването. Той почти не

говореше, докато се преобличаха в училищните си мантии, и все още гледаше

гневно, когато експрес «Хогуортс» намали ход и най-сетне спря в

непрогледния мрак на гара Хогсмийд.

Вратите на влака се отвориха и навън ги посрещна грохот от

гръмотевица. Те слязоха сред пороя с наведени глави и присвити очи.

Хърмаяни беше увила Крукшанкс в мантията си, а Рон пак покри клетката на

Пигуиджън със своята официална мантия. Дъждът валеше плътно и силно, сякаш

кофи с леденостудена вода неспирно се изсипваха върху главите им.

— Здравей, Хагрид! — извика Хари и помаха към грамадния силует в края

на перона.

— Здрасти, Хари! — викна Хагрид и помаха с ръка. — Ще се видим на

празненството, ако не се удавим дотогава!

По традиция всяка година първокурсниците, водени от Хагрид, стигаха до

«Хогуортс» с лодки по езерото.

— Ууу, не бих искала да съм в лодка в такова време — потрепери

Хърмаяни, докато се придвижваха бавно по перона заедно с тълпата.

Пред гарата ги очакваха стотина файтони с невидими коне. Хари, Рон,

Хърмаяни и Невил побързаха да се качат в един от тях, вратичката леко

щракна и само след секунди дългата процесия затрополи и разплиска локвите

по пътя към «Хогуортс».

ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА

Файтоните подминаха статуите на крилатите глигани от двете страни на

портата и се заизкачваха нагоре по широката алея, като се люшкаха

застрашително във все по-силно вилнеещата буря.

Залепил нос на прозореца, Хари гледаше как «Хогуортс» приближава,

обгърнат в плътна пелена от дъжд, през която се процеждаха неясни отблясъци

светлина от прозорците. В небето проблясва светкавица точно когато файтонът

им спря пред каменните стъпала, водещи до гигантската дъбова входна врата.

Учениците от пристигналите преди тях файтони вече бързаха нагоре по

стъпалата към замъка. Хари, Рон, Хърмаяни и Невил скочиха от файтона и също

се втурнаха нагоре, без да вдигат поглед, докато не стигнаха благополучно

до огромната входна зала, осветена от ярки факли и извеждаща към

прекрасното мраморно стълбище.

— Олеле! — изпухтя Рон, изтръска глава и капки вода се разхвърчаха във

всички посоки. — Ако не спре, езерото ще прелее. Вир-вода съм. ОХ!

Един огромен червен балон, пълен с вода, се стовари от тавана върху

главата на Рон и се пръсна. Измокрен до кости, давейки се, Рон политна към

Хари точно когато на косъм от Хърмаяни изплющя втора водна бомба и избухна

в краката на Хари, заливайки с вълна от ледена вода кецовете му чак до

чорапите. Наоколо всички се разпищяха и взеха да се блъскат, опитвайки се

да напуснат огневата линия. Хари вдигна поглед и забеляза, че на около шест

метра над главите им лети полтъргайстът Пийвс — дребно създание с шапка на

камбанки и оранжева папийонка. Широкото му злорадо лице бе изкривено от

усилието да вземе на прицел нови жертви.

— ПИЙВС! — изкрещя ядосан глас. — Пийвс, слез долу ВЕДНАГА!

Професор Макгонъгол, заместник-директор на «Хогуортс» и ръководител на

дом «Грифиндор», се втурна откъм Голямата зала. Тя се подхлъзна по мокрия

под и обви ръце около шията на Хърмаяни, за да не падне.

— Ох, съжалявам, госпожице Грейнджър...

— Няма нищо, професоре! — едва си пое въздух Хърмаяни и разтърка шията

си.

— Пийвс, слизай МОМЕНТАЛНО! — провикна се професор Макгонъгол, намести

четвъртити рамки.

— Нищо не съм направил! — изкикоти се Пийвс, целейки се в няколко

момичета от пети курс, които писнаха и се спасиха в Голямата зала. —

Мокрички са вече, нали? Само да ги понапръскам! Плиииииис! — И той запрати

още една водна бомба към токущо влязлата групичка второкурсници.

— Ще викна директора! — заплаши го професор Макгонъгол. —

Предупреждавам те, Пийвс...

Пийвс се изплези, метна и последната си бомба във въздуха и се стрелна

към мраморното стълбище в пристъп на лудешки кикот.

— Тръгвайте всички! — рязко се обърна професор Макгонъгол към мокрото

множество. — Към Голямата зала, хайде!

Хари, Рон и Хърмаяни се подхлъзваха и пързаляха по пода на входната

зала и през двойните врати вдясно, а Рон мърмореше гневно под нос,

отмятайки мокри кичури от лицето си.

Голямата зала бе както винаги великолепно украсена за тържеството по

случай началото на учебната година. Златни чинии и бокали блестяха на

светлината на хиляди и хиляди свещи, летящи из въздуха. Четирите дълги маси

за домовете бяха плътно заобиколени от бъбрещи ученици. Преподавателите

седяха от едната страна на петата маса на най-високото място в залата с

лице към своите възпитаници. Вътре бе много по-топло. Хари, Рон и Хърмаяни

подминаха масите на «Слидерин», «Рейвънклоу» и «Хафълпаф» и седнаха при

останалите грифиндорци в далечния ъгъл на залата до Почтибезглавия Ник,

духа бродник на «Грифиндор». Перленобял и прозрачен като дим, Ник се бе

пременил за вечерта в обичайния си жакет с празнична широка дантелена яка,

която не позволяваше на главата му да се клати застрашително върху почти

прерязания му врат.

— Добър вечер! — с грейнала усмивка каза той.

— Зависи за кого — рече Хари и свали кецовете си да излее водата от

тях. — Дано да побързат с разпределянето, че умирам от глад.

В началото на всяка учебна година новопостъпилите ученици биваха

разпределяни по домовете, но поради неблагоприятно стечение на

обстоятелствата Хари не бе присъствал на нито една разпределителна

церемония след своята. Затова очакваше тази с нетърпение.

В този момент силно развълнуван глас задъхано се провикна от масата:

— Здрасти, Хари!

Това бе третокурсникът Колин Крийви, за когото Хари бе нещо като

герой.

— Хари, знаеш ли, брат ми започва училище! Брат ми Денис!

— Ааа... хубаво — рече Хари.

— Толкова е развълнуван! — Колин говореше и подскачаше нагоре-надолу

върху стола си. — Дано да е в «Грифиндор»! Стискай палци, Хари!

— А, да, добре... — отвърна Хари, обърна се към Хърмаяни, Рон и

Почтибезглавия Ник и попита: — Братята и сестрите обикновено ги разпределят

в един и същи дом, нали?

Той съдеше по това, че всеки от седмината братя Уизли е бил

разпределян в дом «Грифиндор».

— О, не, не е задължително — обясни Хърмаяни. — Близначката на Парвати

Патил е в «Рейвънклоу», а те са толкова еднакви, че би трябвало да бъдат

заедно, нали?

Хари погледна към Височайшата маса. Там бяха наредени повече столове

от обикновено. Хагрид вероятно все още плаваше през езерото с

първокурсниците. Професор Макгонъгол сигурно наглеждаше подсушаването на

пода на входната зала, но имаше още един празен стол и Хари не можа да се

сети кой друг липсва.

— Къде ли е новият ни преподавател по защита срещу Черните изкуства? —

запита Хърмаяни, която също гледаше към учителите.

Досега никой от преподавателите им по защита срещу Черните изкуства не

се бе задържал повече от година. Любимият учител на Хари бе професор Лупин,

но той беше напуснал миналото лято. Тримата огледаха цялата Височайша маса,

но не видяха нито едно ново лице край нея.

— Може да не са успели да намерят преподавател — угрижено предположи

Хърмаяни.

Хари се вгледа в масата още по-внимателно. Дребничкият професор

Флитуик, учителят по вълшебство, седеше върху куп възглавници до професор

Спраут, преподавателката по билкология, чиято шапка бе килната върху

бухналата й, прошарена коса. Тя говореше с професор Синистра от катедрата

по астрономия. От другата страна на професор Синистра седеше преподавателят

по отвари Снейп — с жълтеникава кожа, орлов нос и мазна коса, най-омразният

човек за Хари в «Хогуортс». Ненавистта му към Снейп бе съизмерима

единствено с омразата на Снейп към него, която се бе засилила — ако това

изобщо бе възможно, — предишната година, когато Хари бе помогнал на Сириус

да избяга точно под дългия нос на Снейп. А Сириус и Снейп бяха врагове още

от ученическите си години.

От другата страна на Снейп имаше празно място — Хари предположи, че е

за професор Макгонъгол. До незаетия стол, в центъра на масата, седеше

директорът — професор Дъмбълдор. Буйната му сребриста коса и брадата му

сияеха на светлината а свещите, а по великолепната му тъмнозелена мантия

бяха извезани многобройни звезди и луни. Дъмбълдор бе подпрял брадичката си

върху сключените върхове на дългите си тънки пръсти и дълбоко замислен,

гледаше към тавана иззад очилата си с рамки като полумесеци. Хари също

погледна към тавана, омагьосан да отразява истинското небе. Никога не го бе

виждал така буреносен. По него се вихреха черни и морави облаци и при новия

гръм, проехтял отвън, проблясна разклонена светкавица.

— О, по-бързо! — изстена Рон на съседния стол. — Бих могъл да изям и

хипогриф.

Едва бе изрекъл тези думи, когато вратите на Голямата зала се отвориха

и настъпи тишина. Професор Макгонъгол поведе дълга процесия от

първокурсници към Височайшата маса. Хари, Рон и Хърмаяни бяха почти сухи в

сравнение с новодошлите, които сякаш бяха преплували езерото без лодки.

Докато се нареждаха пред масата с лице към останалите ученици, само най-

дребното момченце със сивкавокафява коса не трепереше от студ и напрежение

като другите. То беше загърнато с дреха, която Хари веднага позна — това бе

палтото на Хагрид от къртичи кожи. То беше толкова голямо, че изглеждаше

като надиплена огромна шатра от черна козина. Дребничкото лице на момчето

се показваше над яката и на него се четеше силно вълнение. След като се

нареди до ужасно изглеждащите си връстници, момчето погледна към Колин

Крийви, вдигна победоносно палците на двете си ръце и устните му

изговориха: «Паднах в езерото!» Случката определено бе предизвикала у него

възторг.

Професор Макгонъгол постави пред първокурсниците четирикрако столче и

върху него много стара и мръсна магьосническа шапка, цялата в кръпки. За

миг настъпи тишина. Първокурсниците се вторачиха в шапката. Всички останали

в залата — също. После един процеп близо до ръба й се отвори широко като

уста и шапката запя:

откакто бях новоскроена аз.

Живееха тогава сред слава четирима

магьосници, известни и на нас.

и Рейвънклоу честната — от тясна долчинка,

приветливата Хафълпаф — от равнина просторна,

а Слидерин потайният — от тъмните блата.

и дружно сътвориха план сърцат.

Училището «Хогуортс» така се появи,

магически таланти призова.

в училището свой дом основа —

че имаха си те предпочитания различни

за силата на своите деца.

стояха смелостта и дързостта.

Избираше ги Рейвънклоу по сила на ума —

за нея най-най-ценната бе тя.

ценеше тя усърдните в труда.

За Слидерин пък силата бе пътят към властта —

събра славолюбивите деца.

избраниците свои да посочват.

Въпрос един обаче ги тревожеше —

след тях децата кой ли ще насочва?

свали ме той от своята глава,

от своя разум всичките ми дадоха,

да мога да избирам вместо тях.

но плътно, та ушите да се скрият!

Надниквам аз в ума и нивга не греша —

дома ви нов веднага ще разкрия!

Разпределителната шапка.

— Тя не пееше тази песен, когато ни разпределяше нас — каза Хари,

докато ръкопляскаше с всички останали.

— Всяка година пее различна песен — отвърна Рон. — Сигурно е много

скучно да си шапка, а? Цяла година да съчиняваш една песен!

Професор Макгонъгол развиваше дебело руло пергамент.

— Щом си чуете името, нахлупвате шапката и сядате на столчето —

обясняваше тя на първокурсниците. — След като съобщи дома ви, отивате и

сядате до съответната маса.

— Акърли, Стюарт!

Едно момче, треперещо от главата до петите, се приближи, взе

Разпределителната шапка, нахлупи я и седна на столчето.

— «Рейвънклоу»! — извика шапката.

Стюарт Акърли я свали от главата си и се завтече към масата на

«Рейвънклоу», където всички му ръкопляскаха. Хари забеляза как Чо,

търсачката в отбора на «Рейвънклоу» по куидич, поздравява новодошлия Стюарт

Акърли и за част от секундата изпита странното желание и той да седне на

масата на «Рейвънклоу».

— Бадук, Малкълм!

— «Слидерин»!

Масата в другия край на залата избухна в поздравления. Хари видя

Малфой да ръкопляска, когато Бадук се присъедини към слидеринци. Хари се

чудеше дали Бадук знае, че от дом «Слидерин» са излезли най-много тъмни

вещици и магьосници. Фред и Джордж освиркаха Малкълм Бадук, докато той

сядаше.

— «Хафълпаф»!

— Колдуел, Оуен!

— «Хафълпаф»!

— Крийви, Денис!

Дребничкият Денис Крийви се олюля напред, препъвайки се в огромното

палто на Хагрид, точно когато самият Хагрид се вмъкна в залата през една

врата зад Височайшата маса. Близо два пъти по-висок и поне три пъти по-

широк от обикновен човек, с дългата си, буйна, сплъстена черна коса и брада

Хагрид изглеждаше застрашително, но Хари, Рон и Хърмаяни знаеха каква добра

душа има. Той им смигна, докато сядаше в края на Височайшата маса, и се

загледа в Денис Крийви, който нахлупваше Разпределителната шапка.

Цепнатината при ръба се отвори широко:

— «Грифиндор»! — извика шапката.

Хагрид заръкопляска заедно с грифиндорци, докато Денис Крийви, грейнал

в усмивка, свали шапката, постави я обратно на столчето и побърза да отиде

при брат си.

— Колин, аз паднах! — изписка той и се хвърли на един свободен стол. —

Беше страхотно! И нещо ме грабна във водата и ме върна в лодката!

— Жестоко! — точно толкова развълнуван отвърна Колин. — Това сигурно е

била гигантската сепия, Денис!

— Ихааа! — възкликна Денис, сякаш никой, дори и в най-невероятните си

мечти, не би могъл да си представи нещо по-хубаво от това — да падне като

него в бушуващо, неизмеримо дълбоко езеро и да бъде спасен от гигантско

водно чудовище.

— Денис! Денис! Виждаш ли онова момче ей там? С черната коса и

очилата... Виждаш ли го? Знаеш ли кой е той, Денис?