Джоан Роулинг хари потър и огнения бокал

лицата им бяха маскирани. Във въздуха високо над тях се носеха четири

гърчещи се фигури и приемаха причудливи форми. Всичко изглеждаше като

сцена, в която маскираните магьосници на земята бяха кукловоди, а хората

над тях — марионетки, управлявани с невидими конци, опънати от магическите

пръчки нагоре във въздуха. Две от летящите фигури бяха много дребни.

Към колоната се присъединяваха и други магьосници, кикотеха се и

сочеха реещите се тела. Около разрастващото се множество все повече палатки

се сгърчваха и падаха. Веднъж-дваж Хари видя как някои разчистваха пътя си,

като поразяваха с пръчките си палатки, няколко от които пламнаха. Писъците

ставаха все по-оглушителни.

Горяща палатка освети прелитащите над нея хора и Хари разпозна единия

— това бе управителят на лагера господин Робъртс. Останалите трима вероятно

бяха жена му и децата му. Един от магьосниците преобърна госпожа Робъртс

надолу с главата, нощницата й се смъкна и разкри балонестите й долни гащи.

Тя се помъчи да ги прикрие сред освиркването и рева на тълпата под нея.

— Отвратително! — промълви Рон, като видя най-малкото мъгълче, което

се въртеше като пумпал на около осемнайсет метра над земята, а главата му

се мяташе отпуснато ту на една страна, ту на друга. — Наистина е

отвратително...

Дойдоха Хърмаяни и Джини, намятайки в движение връхните си дрехи върху

нощниците, а зад тях крачеше господин Уизли. В този момент Бил, Чарли и

Пърси изхвърчаха от палатката, напълно облечени, с навити ръкави и извадени

магически пръчки.

— Ние ще помогнем на колегите от министерството — викна сред целия шум

господин Уизли и също нави ръкавите си. — Вие... идете всички в гората и

останете заедно. Ще дойда да ви изведа, когато всичко това свърши.

Бил, Чарли и Пърси вече тичаха към сплотеното множество и господин

Уизли се втурна след тях. От всички страни прииждаха магьосници от

министерството, а размирниците се приближаваха все повече и повече.

— Хайде!

Хърмаяни и Джордж тръгнаха след тях. Когато стигнаха до дърветата,

погледнаха назад. Множеството под семейство Робъртс се бе разраснало

неимоверно. Те различиха представители на министерството, които се опитваха

да се доберат до магьосниците с нахлупени качулки в центъра, но срещаха

мощен отпор. Изглежда не смееха с магия да свалят семейство Робъртс на

земята, за да не пострадат.

Цветните фенери по пътеката към стадиона бяха угаснали. Тъмни фигури

се лутаха между дърветата, пищяха деца, в студената нощ отекваха изплашени

гласове и тревожни викове. Хора, чиито лица не се виждаха в тъмнината,

блъскаха Хари насам-натам. Изведнъж Рон извика от болка.

— Какво стана? — разтревожи се Хърмаяни и така рязко спря, че Хари

връхлетя върху нея. — Къде си, Рон? О, не може да бъде!... Лумос!

Върхът на пръчката й светна и тя насочи лъча върху пътеката. Рон

лежеше проснат на земята.

— Спънах се в корена на едно дърво — ядосано обясни той и се изправи

отново на крака.

— Как няма да се спъваш с тия огромни ходила! — обади се зад гърба им

провлачен глас.

Хари, Рон и Хърмаяни рязко се обърнаха. Драко Малфой стоеше сам,

облегнат на едно дърво близо до тях, и преспокойно ги наблюдаваше със

скръстени ръце. Той явно бе гледал случката в лагера през една пролука в

дърветата.

Рон каза на Малфой нещо, за което Хари бе сигурен, че никога не би се

изплъзнало от устата на приятеля му в присъствието на госпожа Уизли.

— Мери си приказките, Уизли! — Очите на Малфой засвяткаха. — Май е по-

добре да побързате. Нали не искате тя да бъде забелязана, а?

Той кимна към Хърмаяни точно когато откъм лагера избухна нещо като

бомба и зелен лъч освети за миг дърветата около тях.

— Какво искаш да кажеш? — предизвикателно го попита Хърмаяни.

— Грейнджър, те преследват мъгъли — отвърна Малфой. — Искаш ли и ти да

развееш гащи във въздуха? Ако е така, стой си тук... те са се запътили

насам и дружно ще се посмеем.

— Хърмаяни е магьосница! — изръмжа Хари.

— Мисли каквото искаш, Потър — злобно се ухили Малфой. — Остани, ако

смяташ, че няма да надушат мътнород.

— Затваряй си устата! — извика Рон.

Всички присъстващи знаеха, че «мътнород» е крайно оскърбителна дума за

вещица или магьосник с мъгълски произход.

— Няма смисъл, Рон — бързо каза Хърмаяни и го хвана за ръката, защото

той направи крачка към Малфой.

От другата страна на гората се разнесе най-оглушителният трясък, който

някога бяха чували. Наблизо няколко души изкрещяха.

Малфой се ухили.

— Лесно се плашат, нали? — небрежно отбеляза той. — Предполагам, че

баща ти ви е поръчал да се криете. Какво ли е намислил... Да не се опитва

да спаси мъгълите?

— А твоите родители къде са? — попита Хари, едва сдържайки яда си. —

Там, при ония с маските, нали?

Малфой го погледна, все още захилен.

— И да са там, едва ли щях да ти кажа, не мислиш ли, Потър?

— О, стига вече! — прекъсна ги Хърмаяни и погледна Малфой с

отвращение. — Да вървим да потърсим другите.

— Дръж рошавата си глава наведена, Грейнджър — презрително изсъска

Малфой.

— Да вървим — повтори Хърмаяни и побутна Хари и Рон напред по

— Бас ловя на каквото поискате, че един от маскираните е баща му! —

разгорещи се Рон.

— Е, с малко късмет министерството може и да го хване! — разпалено

отвърна Хърмаяни. — О, не мога да повярвам, къде ли са останалите?

Фред, Джордж и Джини не се виждаха сред потока от хора по пътеката,

които непрекъснато хвърляха неспокойни погледи през рамо назад към

суматохата в лагера.

Малко по-нататък се бяха скупчили някакви ученици по пижами и спореха

на висок глас. Като забелязаха Хари, Рон и Хърмаяни, едно момиче от групата

с гъста къдрава коса се обърна към тях и бързо изрече:

— Ou est Madame Maxime? Nous l'avons perdue...*

[* Къде е Мадам Максим? Изгубихме я. (фр.) — Бел.прев.]

— Ъъъ... Какво? — озадачи се Рон.

— Ооо...

Момичето, което бе задало въпроса, му обърна гръб и след като

отминаха, те чуха как произнесе отчетливо «'Огуортс».

— «Бобатон»* — промърмори Хърмаяни.

[* Beauxbatons — Красивите пръчки (фр.) — Бел.прев.]

— Моля? — не разбра Хари.

— Сигурно са от «Бобатон» — разясни момичето. — Нали знаете за

Академията за магия «Бобатон». Четох за нея в «Преглед на магьосническото

образование в Европа».

— Аха... да... вярно — рече Хари.

— Фред и Джордж едва ли са се отдалечили много — обади се Рон, извади

пръчката си и светна с нея също като Хърмаяни, за да огледа пътеката.

Хари потърси в джобовете на якето си своята пръчка, но тя не беше там.

Единственото нещо, което намери, бе всевизорът.

— О, не! Не може да бъде!... Загубил съм си пръчката!

— Шегуваш ли се?

Рон и Хърмаяни вдигнаха достатъчно високо своите пръчки, за да осветят

колкото може по-далеч. Хари огледа наоколо, но пръчката не се виждаше

никъде.

— Може да е останала в палатката — допусна Рон.

предположи Хърмаяни.

— Да. — отвърна Хари. — Може...

В света на магьосниците той никога не се разделяше с пръчката си и се

почувства страшно уязвим, като разбра, че тя липсва точно в този момент.

И тримата се сепнаха от някакво шумолене. Домашното духче Уинки си

пробиваше път през близкия храсталак. Движеше се много странно, очевидно с

голямо усилие, като че някой невидим я дърпаше назад.

— Наоколо има лоши магьосници! — изписука тя като обезумяла и се преви

напред в усилие да продължи своя бяг. — Хора високо-високо във въздуха!

Уинки бяга далеч от пътя!

И тя изчезна сред дърветата от другата страна на пътеката, като се

задъхваше и скимтеше, сякаш борейки се със сила, която я задържаше.

— Какво става с нея? — зачуди се Рон и я проследи с любопитство. —

Защо не може да тича нормално?

— Защото не е поискала разрешение да се скрие — обясни Хари.

Той се сети за Доби — винаги когато се опитваше да направи нещо, което

нямаше да се хареса на семейство Малфой, той се биеше сам за наказание.

— Виждате ли, домашните духчета понасят огромна несправедливост! —

възмути се Хърмаяни. — Това си е робство, така е! Тоя господин Крауч да я

накара да се качи най-горе на стадиона въпреки страха й от височина и да я

омагьоса, та да не може дори да избяга, като започнат да тъпчат палатки!...

Защо някой не се захване да направи нещо за тях?

— Е, домашните духчета и така са щастливи, нали? — попита Рон. —

Всички чухте Уинки преди мача — «Домашните духчета не се забавляват.» Така

й харесва — някой да я командва...

— Такива като теб, Рон — разпалено продължи Хърмаяни, — подкрепят

жестоки и несправедливи системи само защото много ги мързи да...

Нов оглушителен трясък проехтя от края на гората.

— Нека да не спираме, моля ви — каза Рон и Хари забеляза как той

погледна Хърмаяни с крайчетата на очите си.

Може би имаше частица истина в това, което им бе казал Малфой... Може

би Хърмаяни бе застрашена повече от тях двамата... Тръгнаха отново, а Хари

продължаваше да рови из джобовете си, макар да знаеше, че пръчката му не е

там.

Вървяха по пътеката, която ги отвеждаше все по-навътре в гората, и

нехаещи за размириците в лагера — се кикотеха доволно над торба злато,

несъмнено спечелено от залаганията на мача. Още по-надолу по пътеката

попаднаха на осветено от сребриста светлина място и като погледаха през

дърветата, видяха сред едно сечище три стройни и красиви вийли, заобиколени

от шумна групичка млади магьосници.

— Печеля по около сто торби галеони на година — извика единият от тях.

— Работя като унищожител на змейове към Комисията за унищожаване на опасни

създания.

— Не, не е вярно — изкрещя друг от младежите. — Ти миеш чинии в

«Продънения котел». Аз обаче съм ловец на вампири, убил съм около

деветдесет досега...

Трети магьосник с пъпки по лицето, които личаха дори на матовото

сребристо сияние, излъчвано от вийлите, се намеси:

— Аз пък смятам да стана най-младият министър на магията, сериозно ви

говоря.

Стан Шънпайк и в действителност бе кондуктор на триетажния автобус

«Среднощния рицар».

Извърна се да сподели това с Рон, но лицето на приятеля бе добило

странно изражение, а в следващия миг той изкрещя:

— Казах ли ви, че аз изобретих метла, която ще стигне до Юпитер?

— Стига! — обади се Хърмаяни и двамата с Хари го сграбчиха здраво за

ръцете, обърнаха го напред и го избутаха.

Звуците откъм вийлите и техните почитатели напълно заглъхнаха едва

когато тримата стигнаха до най-дълбоките дебри на гората. Изглежда най-

после бяха останали съвсем сами. Наоколо бе много по-тихо.

Хари се огледа.

— Мисля, че можем да изчакаме тук. Ако някой наближи, ще го чуем от

километър.

Едва бе изрекъл тези думи, и иззад едно дърво пред тях се появи Людо

Багман.

е променил неузнаваемо. Той вече не бе румен и жизнерадостен, а в походката

му не личеше предишната пъргавина. Лицето му бе бледо и разтревожено.

— Кои сте вие? — попита той, мигайки учестено в опитите си да

разпознае лицата им. — Какво правите тук съвсем сами?

Тримата учудено се спогледаха.

— Ами... там станаха някакви размирици — обясни Рон.

— Какво? — облещи се насреща му Багман.

— В лагера... едни хора хванаха мъгълско семейство...

Багман изруга на висок глас.

— Само това липсваше! — извика той, съвсем объркан, и без да продума

повече, се магипортира с едно леко «пук».

— Господин Багман май нещо не е в час — намръщи се Хърмаяни.

— Обаче е бил страшен бияч — отвърна Рон, като ги поведе към една

малка полянка и седна на сухата трева под едно дърво. — «Уимбърн уаспс» са

печелили купата на лигата три пъти поред, докато е бил в отбора.

Той извади малката фигурка на Крум от джоба си, постави я на земята и

я погледа как се разхожда. Точно като истинския Крум, фигурката бе леко

кривокрака и прегърбена, далеч по-впечатляваща върху метлата, отколкото

върху кривите си крачка. Хари се заслуша да улови шумове от лагера. Все още

навсякъде бе тихо. Може би размирниците се бяха укротили.

— Дано и другите да са добре — обади се Хърмаяни след малко.

— Добре са — рече Рон.

— Представяш ли си баща ти да хване Луциус Малфой! — Хари седна до

Рон, отпусна се върху нападалите листа и се загледа в малката фигурка на

Крум. — Нали все разправя, че иска да го залови натясно.

— Това ще изтрие самодоволната усмивка от лицето на Драко — допълни

Рон.

стане с тях, ако не успеят да ги свалят на земята?

— Ще ги свалят — успокои я Рон. — Ще намерят начин.

— Истинска лудост е да вършат такова нещо, когато цялото Министерство

на магията се е събрало тук тази нощ! — възкликна Хърмаяни. — Искам да

кажа... как очакват да им се размине? Мислите ли, че са пияни, или просто

са...

Тя млъкна изведнъж и погледна през рамо, а Хари и Рон също бързо се

Изчакаха, заслушани в шума от неравномерни стъпки зад тъмните стволове. Но

стъпките изведнъж спряха.

— Хей! — извика Хари.

Тишина. Хари се изправи и погледна зад дървото. Бе прекалено тъмно, за

да може да види надалеч, но усети нечие присъствие извън видимото

пространство.

— Кой е там? — провикна се той.

И тогава, без никакъв предварителен знак, тишината бе раздрана от

глас, какъвто не бяха чували досега в гората. Това не беше крясък от ужас,

а нещо като заклинание:

— МОРСМОРДРЕ!

Нещо огромно, зелено и ярко изригна от петното мрак, в което очите на

Хари напразно се бяха взирали, издигна се над дърветата и излетя в небето.

— Какво беше... — викна Рон, скочи отново на крака и впери поглед в

това, което се бе появило.

За части от секундата Хари помисли, че лепреконите са изрисували нова

фигура в небето. Но веднага забеляза, че от нещо като изумрудени звезди се

бе образувало изображение на гигантски череп, от чиято зинала уста вместо

език висеше огромна змия. Той се издигаше все по-високо пред очите им.

Внезапно гората около тях се огласи от писъци. Хари не разбра защо, но

единствената възможна причина бе внезапната поява на черепа, издигнал се

така високо, че да осветява цялата гора като прокобен неонов знак. Потърси

в тъмнината този, който бе измагьосал черепа, но не видя никого.

— Кой е там? — отново се провикна той.

— Хайде, Хари, тръгвай! — Хърмаяни го бе сграбчила за якето и го

дърпаше назад.

— Какво има? — попита Хари, изумен от побелялото й ужасено лице.

— Това е Черния знак, Хари! — простена момичето, дърпайки го с все

сила. — Знакът на Черния лорд!

— На Волдемор?

— Хари, тръгвай!

Хари се обърна. Рон панически стискаше в дланта си фигурката на Крум.

Тримата тръгнаха през полянката, но едва бяха направили няколко забързани

крачки, и силни припуквания известиха появата от въздуха на двайсетина

магьосници, които ги заобиколиха от всички страни.

Хари се завъртя в кръг и за секунда проумя ситуацията — всички

магьосници бяха извадили магическите си пръчки и ги бяха насочили към тях

тримата. Без да губи време за размисъл, той изкрещя «НАВЕДЕТЕ СЕ!», вкопчи

се в Рон и Хърмаяни и ги дръпна към земята.

— ВЦЕПЕНИ СЕ! — изреваха в хор двайсет гласа, последвани от

ослепителни мълнии, и Хари почувства как косата му се развява, като че

силен вятър бе профучал през полянката.

Той вдигна главата си на милиметри и видя как от пръчките на

магьосниците се сипеха върху им огнени червени искри, преплитаха се,

отскачаха от дърветата и потъваха в тъмнината...

— Спрете! — изкрещя познат глас. — СПРЕТЕ! Това е един от синовете

ми!

Магьосникът пред него бе свалил пръчката си. Хари се претърколи и видя

господин Уизли да върви към тях потресен.

— Рон... Хари... — Гласът му трепереше. — Хърмаяни... Добре ли сте?

— Отдръпни се, Артър! — извика рязък студен глас.

Беше гласът на господин Крауч. Той и другите магьосници от

министерството ги наобиколиха. Хари се изправи насреща им. Лицето на

господин Крауч бе изопнато от гняв.

— Кой от вас го стори? — избълва той, а острият му поглед се местеше

от един на друг. — Кой от вас измагьоса Черния знак?

— Не сме ние! — каза Хари и посочи черепа.

— Нищо не сме направили! — Рон разтриваше лакътя си и гледаше

възмутено баща си. — Защо ни нападнахте?

— Не лъжете, господине! — извика Крауч. Пръчката му все още бе

насочена към Рон и очите му се стрелкаха, а видът му бе леко налудничав. —

Хванахме ви на местопрестъплението!

— Барти... — прошепна една вещица в дълъг вълнен халат. — Та те са още

деца, Барти, не биха могли да...

— А според вас тримата откъде се е появил знакът? — веднага попита

господин Уизли.

— Оттам — каза Хърмаяни и колебливо посочи мястото, откъдето бяха

дочули гласа. — Имаше някой зад дърветата... извика нещо... някакво

заклинание...

— Аха, оттам, значи... — Стрелкащите се очи на господин Крауч се

взряха в Хърмаяни, а по лицето му се изписа дълбоко недоверие. — Изречено е

заклинание, така ли? Изглежда много добре знаете как е призован знакът,

госпожичке...

Но като че ли никой от магьосниците от министерството, освен господин

Крауч, не допускаше, че Хари, Рон и Хърмаяни са измагьосали черепа.

Напротив, след думите на момичето те отново вдигнаха пръчките си и ги

насочиха към посоченото място, вперили очи сред тъмните дървета.

— Закъсняхме — поклати глава вещицата с вълнения халат. — Вече са се

магипортирали.

— Не ми се вярва — отвърна един магьосник с четинеста кафява брада.

Това бе Амос Дигъри, бащата на Седрик. — Минали са точно оттук покрай

дърветата... има шанс да ги заловим...

— Внимавай, Амос! — загрижено го предупредиха няколко магьосници, а

той се изпъчи, вдигна пръчката си, закрачи през сечището и изчезна в

тъмнината.

Хърмаяни го проследи с поглед, запушила уста с длани. Само след

няколко секунди те чуха господин Дигъри да вика:

— Да! Пипнахме ги! Има някой тук! В безсъзнание е! Това е... но...

Брей!...

— Хвана ли някого? — провикна се господин Крауч с неприкрито

недоверие. — Кой? Кой е той?

Чуха се чупене на клони, шумолене на листа, после хрущене от стъпки и

сред дърветата се показа господин Дигъри. В ръцете си държеше мъничка

отпусната фигура. Хари незабавно я разпозна по кухненската кърпа, с която

беше облечена. Беше Уинки.

Господин Крауч не помръдна и не продума, когато господин Дигъри остави

в нозете му неговото собствено домашно духче. Останалите магьосници от

министерството го наблюдаваха. За няколко секунди той остана вцепенен, само

очите му, втренчени в Уинки, искряха върху побелялото му лице. После сякаш

започна да идва на себе си.

— Не... може... да... бъде — заекна той. — Не...

След това бързо заобиколи господин Дигъри и закрачи към мястото,

където бе намерена Уинки.

— Безсмислено е, господин Крауч — извика подире му господин Дигъри. —

Там вече няма никой.

Но Крауч изглежда не искаше да повярва на думите му. Чуваха се шумът

от стъпките му и шумоленето на листата, докато претърсваше храсталаците.

— Малко смущаващо — мрачно отбеляза господин Дигъри, загледан в

безжизненото телце на Уинки. — Домашното духче на Барти Крауч... искам да

кажа...

че е духчето, нали? Черния знак е дело на магьосници. За него трябва

магическа пръчка.

— Тя имаше пръчка — кимна господин Дигъри.

— Какво? — изуми се господин Уизли.

— Ето, виж — господин Дигъри вдигна една пръчка и я показа. — Беше в

ръката й. Това е нарушение на алинея трета от Кодекса за употреба на

магическа пръчка — «Забранява се на всички не-човешки същества да носят или

да използват магически пръчки.»

В този момент се чу ново пук! и Людо Багман се магипортира точно до

господин Уизли. Останал без дъх и без чувство за ориентация, той се завъртя

на място, облещил очи нагоре към изумруденозеления череп.

— Черния знак! — изпъхтя той и едва не стъпка Уинки, когато се извъртя

с въпросителен поглед към колегите си. — Кой го призова? Хванахте ли ги?

Барти! Какво става?

Господин Крауч се бе върнал с празни ръце. Лицето му все още бе

призрачнобяло, а ръцете и четковидните му мустаци потръпваха.

— Къде беше, Барти? — запита Багман. — Защо не дойде на мача?

Домашният дух ти пазеше място... О, небеса! — Едва сега той забеляза

проснатата в краката му Уинки. — Какво се е случило с нея?

— Бях зает, Людо — отговори на пресекулки господин Крауч, почти без да

движи устни. — А домашният ми дух е зашеметен.

— Зашеметен ли? Вие ли я зашеметихте? Но защо?...

Изведнъж кръглото лъщящо лице на Багман светна от някакво внезапно

прозрение. Той погледна нагоре към черепа, после надолу към Уинки и накрая

към господин Крауч.

— Не! — извика той. — Уинки? Да измагьоса Черния знак? Тя не знае как!

Пък и без пръчка не би могла...

— Тя имаше пръчка — каза господин Дигъри. — Беше в ръката й, Людо. Ако

не възразявате, Крауч, мисля, че е най-добре да чуем какво ще ни каже

самата тя.

Крауч с нищо не показа, че е чул думите на господин Дигъри, който явно

възприе мълчанието му за знак на съгласие, вдигна пръчката си, насочи я към

Уинки и извика «Енервате!».

Уинки леко помръдна. Големите й кафяви очи се отвориха и слисано

примигнаха няколко пъти. Тя се надигна немощно и остана да седи под

погледите на смълчаните магьосници. Видя краката на господин Дигъри и

бавно, треперейки, вдигна очи и го погледна в лицето, а после още по-бавно

погледна нагоре към небето. Хари видя двете отражения на реещия се череп в

огромните й ококорени очи. Тя ахна, огледа с неистов поглед насъбралите се

наоколо и избухна в ужасни степания.

— Домашен дух! — строго заговори господин Дигъри. — Знаеш ли кой съм

аз? Аз съм от Отдела за регистриране и контрол на магически създания!

Уинки започна да се клати напред-назад, дишайки шумно и учестено. Хари

си припомни ужасения Доби в подобни моменти след неподчинение.

— Както виждаш, домашен дух, Черния знак е бил измагьосан съвсем скоро