Джоан Роулинг хари потър и огнения бокал

сънувах... него и Питър... нали се сещате, Опаш. Не помня добре, но крояха

планове да убият... някого.

Той се поколеба за момент дали да каже «мен», но не можа да събере

сили да види Хърмаяни още по-ужасена, отколкото бе в момента.

— Било е само сън — пресилено бодро рече Рон. — Просто кошмар.

— Дали наистина е било само сън? — Хари се обърна към прозореца да

погледне зората. — Не е ли странно... Заболява ме белегът, а три дни по-

късно смъртожадните буйстват и знакът на Волдемор се появява отново в

небето.

— Спомних си какво ми каза професор Трелони — продължи Хари, без да му

обръща внимание. — Беше в края на миналата година.

Професор Трелони бе учителката им по пророкуване в «Хогуортс».

Хърмаяни снизходително изсумтя и ужасът в погледа й изчезна.

— О, Хари, нали не обръщаш внимание на всичко, което казва тази

измамница?

— Вас ви нямаше — каза Хари. — Вие не я чухте. Тогава беше различно.

Казах ви, тя изпадна в транс... съвсем истински. И каза, че Черния лорд ще

се надигне отново, по-велик и по-зловещ отвсякога, и ще успее, защото

слугата му щял да се върне при него. А точно през онази нощ Опаш избяга.

Последва тишина, сред която Рон разсеяно се занимаваше с една дупка в

покривката на леглото с два гигантски черни инициала на «Чъдли кенънс» и

летящо гюлле.

— Защо питаше дали Хедуиг е долетяла, Хари? — попита Хърмаяни. — Писмо

ли очакваш?

— Писах на Сириус за болката в белега — отвърна той и вдигна рамене. —

Чакам да ми отговори.

— Добре си го измислил! — Лицето на Рон се проясни. — Басирам се, че

Сириус знае какво трябва да се направи.

— Надявах се, че бързо ще дойде при мен — каза Хари.

— Но ние не знаем къде е! Може да е в Африка или някъде другаде, нали

така? — логично отбеляза Хърмаяни. — Хедуиг не би се справила за няколко

дни с такова пътуване.

— Да, знам — отвърна Хари, но почувства оловна тежест в стомаха си,

поглеждайки през прозореца към небето, където нямаше и следа от Хедуиг.

— Ела да поиграем куидич в градината — предложи Рон. — Хайде, трима

срещу трима — Бил, Чарли, Фред и Джордж ще играят. Можеш да се пробваш с

финта на Вронски...

— Рон — рече Хърмаяни с тон, който казваше още «откъде ти хрумна това

нетактично предложение», — на Хари едва ли му се играе куидич точно сега...

Той е разтревожен и уморен... Всички трябва да си лягаме...

— О, искам да играя куидич! — внезапно се обади Хари. — Почакай да си

взема «Светкавицата».

Хърмаяни напусна стаята, като измърмори под нос нещо като «Момчешка

работа!».

вкъщи. И двамата излизаха рано сутрин (още преди да са станали другите) и

се прибираха късно вечер.

— Пълен безпорядък! — обясни важно Пърси в неделната вечер преди

завръщането им в «Хогуортс». — Цяла седмица гася пожари. Хората не спират

да пращат конски и разбира се, ако не отвориш веднага някое от тях, то

гръмва. По цялото ми бюро има следи от изгаряне, а любимото ми перо стана

на въглен.

— Защо ги пращат? — попита Джини, докато подлепяше своята «Хиляда

магически билки и плесени» с магискоч, седнала на килимчето пред камината в

дневната.

— Оплакват се от охраната по време на финала на Световното първенство

— отвърна Пърси. — Искат компенсации за разрушените си вещи. Мъндънгус

Флечър е предявил иск за палатка с дванайсет спални и вградено джакузи, но

номерът му няма да мине. Със сигурност знам, че е спал под наметалото си,

опънато върху няколко колчета.

Госпожа Уизли погледна към часовника с голяма дървена кутия. Хари

много харесваше този часовник. Той беше напълно безполезен за всеки, който

иска да знае колко е часът, но затова пък засипваше с каква ли не друга

информация. Върху всяка от деветте му златни стрелки беше гравирано името

на някой от семейство Уизли. На циферблата вместо цифри бяха означени

местата, където можеше да се намира всеки от тях — «вкъщи», «на училище»,

«на работа», но също така и «в неизвестност», «в болница», «в затвора». На

мястото на дванайсетия час тук пишеше «смъртна опасност».

Осем от стрелките в този момент сочеха «вкъщи», но най-дългата стрелка

— с името на господин Уизли — бе спряла срещу «на работа». Госпожа Уизли

въздъхна.

— На баща ви не му се е налагало да ходи на работа през почивните дни

от времето на Вие-знаете-кой — каза тя. — Карат го да работи прекалено

много. Ако не се върне скоро, вечерята му ще изстине.

— Е, татко иска да компенсира грешката си след финала, нали? — обади

се Пърси. — Да си кажем честно, не бе много разумно да направи публично

изявление, без да е говорил с началника на отдела си преди това...

— Да не си посмял да обвиняваш баща си за това, което е написала онази

мизерница Скийтър! — веднага избухна госпожа Уизли.

— Ако татко беше премълчал, тази Рита щеше да напише, че е позорно

никой от министерството да не даде изявление — намеси се Бил, който играеше

шах с Рон. — Рита Скийтър за никого не е написала нищо добро. Помните ли,

веднъж интервюира всички отменители на заклинания в «Гринготс» и ме нарече

«дългокос малоумник»?

— Ами че косата ти е доста дългичка, миличък — меко каза госпожа

Уизли. — Само ако ми позволиш...

— Не, мамо!

Дъждът барабанеше по прозореца на дневната. Хърмаяни бе потънала в

своята книга «Класически заклинания» за четвърти курс — госпожа Уизли бе

купила от «Диагон-али» по един екземпляр за нея, Хари и Рон. Чарли кърпеше

една огнеустойчива балаклава*. Хари лъскаше «Светкавицата» с отворен пред

себе си комплект принадлежности за метла — подарък от Хърмаяни за

тринайсетия му рожден ден. Стиснали пера в ръце, Фред и Джордж седяха в

далечния ъгъл и си шепнеха, склонили глави над парче пергамент.

[* Плетена шапка като шлем, добре закриваща главата и шията и носеща

името си от местност на Кримския полуостров, където англичаните спечелили

битка през Кримската война с Русия през 1854 г. — Бел.прев.]

— Какво правите там вие двамата? — рязко ги попита госпожа Уизли с

прикован в тях поглед.

— Пишем си домашното — отвърна неясно Фред.

— Не ставайте смешни, още сте във ваканция! — отсече госпожа Уизли.

— Да, малко изостанахме — рече Джордж.

— Случайно да не пишете нов формуляр за заявки, а? — хапливо ги

подигра госпожа Уизли. — Да не сте намислили да се захващате наново с ония

магийки шегобийки?

— Ех, мамо... — Фред артистично вдигна изпълнен с болка поглед към

нея. — Ако утре експрес «Хогуортс» катастрофира и ние с Джордж умрем, как

ще се чувстваш при мисълта, че последното нещо, което сме чули от теб, е

било куп безпочвени обвинения?

Всички се разсмяха, дори и госпожа Уизли.

— А, баща ви си идва! — възкликна тя, като отново погледна часовника.

Стрелката с името на господин Уизли изведнъж се бе преместила от «на

работа» на «пътуване». След секунда тя се спря на «вкъщи» при останалите

стрелки и всички чуха как той ги вика от кухнята.

— Идвам, Артър! — провикна се госпожа Уизли и бързо тръгна натам.

След малко господин Уизли влезе в топлата всекидневна с вечерята си на

поднос. Изглеждаше напълно изтощен.

— Само наливат масло в огъня — обърна се той към госпожа Уизли, като

седна на креслото близо до камината и побутна без ентусиазъм спаружения

карфиол. — Цяла седмица Рита Скийтър се навърта из министерството и души за

разни други нередности, за които да пише. Вече е научила за изчезването на

горката Бърта, та това ще е водещото заглавие на «Пророчески вести» утре.

Казвах му аз на Багман, че отдавна трябваше да изпрати някой да я търси.

— Господин Крауч все това повтаря от седмици — веднага се включи

Пърси.

— Крауч да се радва, че Рита не е научила за Уинки — подразни се

хванат да държи пръчката, която е измагьосала Черния знак.

— Нали всички сме сигурни, че духът, макар и безотговорен, не е

измагьосал знака? — разпалено попита Пърси.

— Господин Крауч да се благодари, че в «Пророчески вести» не знаят как

се отнася към домашните духчета! — ядоса се Хърмаяни.

— Виж какво, Хърмаяни! — каза Пърси. — Такъв високопоставен служител

на министерството заслужава безпрекословно подчинение от слугите си...

— Искаш да кажеш — от робите си! — пискливо рече Хърмаяни. — Той не

плаща на Уинки, нали?

— Май ще е най-добре да се качите по стаите си и да проверите дали сте

си приготвили всичко! — прекъсна спора госпожа Уизли. — Хайде, всички...

Хари събра принадлежностите си за метла, преметна през рамо

«Светкавицата» и тръгна нагоре с Рон. Барабаненето на дъжда, свистенето и

стенанията на вятъра отекваха още по-силно под покрива, а и таласъмът,

който живееше на тавана, надаваше вой от време на време. Като влязоха в

стаята, Пигуиджън зацвърча и запърха в клетката си. Отворените вече куфари

го бяха накарали да изпадне във възторг.

— Дай му малко «Совешка сладост» — предложи Рон и хвърли на Хари един

пакет. — Може да му запушат човката.

Хари промуши малко от храната през решетките на клетката на Пигуиджън,

а после се зае с куфара си. Клетката на Хедуиг стоеше празна до него.

— Мина повече от седмица... — Хари се загледа в опустялата пръчица за

кацане в клетката. — Рон, не може да са хванали Сириус, нали?

— Не, щяха да пишат за това в «Пророчески вести» — отвърна Рон. — От

министерството щяха да се похвалят, че все пак са хванали някого, нали?

— Да, предполагам...

— Виж, това са нещата, които мама ти е купила от «Диагон-али». Взела

ти е и малко злато от твоя трезор в банката, изпрала ти е всичките чорапи.

Той сложи пакетите върху леглото на Хари и пусна кесията с пари и куп

чорапи до тях. Хари разгледа покупките — «Класически заклинания» за

четвърти курс от Миранда Гошоук, шепа нови пера, дузина рула пергамент и

допълнителни съставки за комплекта по отвари, защото гръбнакът от риба-лъв

и екстрактът от беладона му бяха на привършване. Тъкмо трупаше бельото си в

котела, когато Рон извика високо зад него:

— Това пък какво ли е?

Той държеше нещо, което заприлича на Хари на дълга кафеникава рокля от

кадифе с опърпана на вид дантелена якичка и дантелени маншети в тон с нея.

На вратата се почука и госпожа Уизли влезе с изпраните им дрехи за

«Хогуортс».

— Заповядайте — каза тя и ги разпредели за двамата. — А сега, ако

обичате, ги приберете така, че да не се мачкат.

— Мамо, дала си ми някоя от роклите на Джини — показа й Рон кафявата

дреха.

ти мантия.

— Какво? — изуми се Рон.

— Официалната ти мантия! — повтори госпожа Уизли. — В училищния ти

списък пише, че трябва да имаш официална мантия тази година. За специални

случаи.

никакъв случай!

— Всички ги носят, Рон! — ядоса се госпожа Уизли. — Точно като тази! И

баща ти има няколко за официални поводи.

— По-добре да ходя гол, отколкото да облека това — упорстваше Рон.

— Не бъди толкова глупав! — настоя госпожа Уизли. — Трябва да имаш

такава мантия, включена е в списъка! Взех и за Хари... покажи му я, Хари...

С известна доза безпокойство Хари разгъна и последния пакет върху

леглото си. Беше си я представил по-зле. Неговата официална мантия нямаше

никаква дантела, всъщност доста приличаше на мантията му за училище, с

изключение на това, че не беше черна, а тъмнозелена.

— Реших, че ще подчертава цвета на очите ти, миличък — нежно каза

госпожа Уизли.

— Тази става горе-долу! — ядно рече Рон, гледайки мантията на Хари. —

Защо и моята не е такава?

— Защото... ами... твоята е втора употреба и изборът не беше голям —

отвърна госпожа Уизли и се изчерви.

Хари погледна настрани. Той с радост би поделил парите си в банка

«Гринготс» със семейство Уизли, но знаеше, че те никога не биха приели.

— Няма да я облека! — упорстваше Рон. — Никога!

— Добре — сряза го майка му. — Ходи гол тогава. А ти, Хари, не

пропускай да му направиш снимка. Голям смях ще падне.

Тя излезе от стаята и хлопна вратата зад себе си. Странно бълботене се

разнесе зад гърбовете им. Пигуиджън се бе задавил с едно прекалено голямо

парче от «Совешка сладост».

— Защо всичко, което имам, е било изхвърлено от някого? — гневно

възкликна Рон и отиде да освободи човката на Пигуиджън.

ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА

Когато Хари се събуди на следващия ден, утрото сякаш бе още по-мрачно

заради края на ваканцията. Силен дъжд плющеше по прозорците, докато той

обуваше джинсите и измъкваше пуловера си. Училищните си мантии щяха да

облекат в експрес «Хогуортс».

Хари, Рон и близнаците бяха слезли вече до площадката на първия етаж,

когато госпожа Уизли се появи в подножието на стълбата силно разтревожена.

— Артър! — извика тя към горния етаж. — Артър! Спешно съобщение от

министерството!

Хари се прилепи до стената да направи път на господин Уизли, който с

облечена наопаки мантия профуча покрай него и изчезна. Когато момчетата

влязоха в кухнята, видяха госпожа Уизли да рови припряно из кухненския

бюфет.

— Тук някъде имах перо!

Хари стисна силно очи и после ги отвори отново, за да се увери, че не

го лъжат.

Сред пламъците се беше настанила главата на Амос Дигъри, подобна на

едро брадато яйце. Тя говореше бързо, необезпокоявана от обстрелващите я

искри и пламъците, плъзващи от време на време покрай ушите й.

— Съседите мъгъли чули крясъци и шумове и извикали как-им-беше-

името... пилецаите. Артър, трябва да идеш...

— Ето!

Останала без дъх, госпожа Уизли тикна в ръцете на господин Уизли парче

— Истински късмет е, че научих за това — продължи главата на господин

Дигъри. — Отидох по-рано на работа да изпратя няколко сови и заварих целия

отдел «Злоупотреба с магии» на крак... Ако Рита Скийтър разбере, Артър...

— А какво всъщност е станало според Лудоокия? — попита господин Уизли,

докато развиваше капачката на мастилницата, потапяше перото в мастилото и

се приготвяше да записва.

Очите на господин Дигъри го проследиха.

— Казва, че в двора му имало някой. Чул ги да се промъкват към къщата,

но били нападнати от неговите кофи за боклук.

— Какво точно са направили кофите за боклук? — попита господин Уизли,

записвайки трескаво.

— Доколкото знам, вдигнали са страшна врява и са открили стрелба с

боклуци — продължи Дигъри. — Явно една от тях е продължавала да стреля,

когато пристигнали пилецаите...

— Ами нападателите? — изпъшка господин Уизли.

— Артър, знаеш го Лудоокия! — Очите на господин Дигъри се ококориха. —

Как ти се струва някой да посмее да се промъкне в двора му в мъртвилото на

нощта? Най-вероятно е някой бездомен котарак, който се разхожда сега цял в

картофени обелки. Но ако в отдела «Злоупотреба с магии» разберат, лошо му

се пише на Муди*. Нали му знаеш досието. Та затуй, ако може... някое

невинно обвинение, нещо по-дребно... Какви са наказанията за обстрелващи

боклукчийски кофи?

[* Мрачен, раздразнителен (англ.) — Бел.прев.]

— Може да се размине и само с мъмрене — отвърна господин Уизли със

сбърчено чело и продължи да записва. — Лудоокия нали не е използвал

пръчката си? И никого не е нападал?

— Бас ловя, че е скочил от леглото и се е хвърлил да омагьосва всичко,

което е успял да стигне през прозореца — отговори господин Дигъри. — Но ще

им е трудно да го докажат, като няма пострадали.

— Добре, тръгвам — каза господин Уизли, натъпка пергамента с бележките

в джоба си и отново изхвърча от кухнята.

Главата на господин Дигъри се извърна към госпожа Уизли.

— Съжалявам, Моли — извини се той вече по-спокойно, — дето ви

притеснявам толкова рано. Обаче само Артър може да отърве Лудоокия, че днес

той започва новата си работа. Защо му трябваше точно тази нощ...

— Няма нищо, Амос — отвърна госпожа Уизли. — Сигурен ли си, че не

искаш препечена филийка или нещо друго, преди да тръгнеш?

— Е, добре — кимна господин Дигъри.

Госпожа Уизли взе една филия с масло от наредените върху масата, сложи

я на ръжена и я поднесе към устата на господин Дигъри.

— Флагодаря! — изфъфли той с пълни уста и с тихичко пук! изчезна.

Хари чу как господин Уизли се сбогува с Бил, Чарли, Пърси и

момичетата. След пет минути той се върна в кухнята, облякъл нормално

мантията, и прокара гребен през косата си.

— Трябва да побързам. Успех през годината, момчета! — пожела господин

Уизли на Хари, Рон и близнаците, загръщайки се с наметалото си, преди да се

магипортира. — Моли, ще успееш ли да заведеш децата до Кингс Крос?

— Разбира се! — отговори тя. — Ти се погрижи за Лудоокия, ние ще се

справим.

Чарли.

— Казал, че през нощта някой се е опитал да влезе в къщата му — обясни

госпожа Уизли.

— Лудоокия Муди ли? — замислено рече Джордж, докато мажеше препечената

си филия с мармалад. — Това да не е онзи перко...

— Баща ви много цени Лудоокия Муди — строго каза госпожа Уизли.

— Е, да, татко колекционира щепсели... — тихо отбеляза Фред, когато

госпожа Уизли излезе от кухнята. — Краставите магарета...

— Навремето Муди е бил велик магьосник — уточни Бил.

— Той е стар приятел на Дъмбълдор, нали? — попита Чарли.

— Едва ли Дъмбълдор може да бъде наречен нормален все пак — продължи

Фред. — Искам да кажа, знам, че е гений и така нататък...

— Кой е Лудоокия? — попита Хари.

— Пенсионер, работил е в министерството — обясни Чарли. — Виждал съм

го само веднъж, когато татко ме беше взел със себе си в службата. Бил е

аврор, един от най-добрите... Те са ловци на тъмни магьосници — добави той,

като видя въпросителния поглед на Хари. — Напълнил е половината от килиите

на Азкабан. Има купища врагове, особено сред семействата на заловените от

него. Чух, че на стари години го е обзела истинска параноя. Вече не вярва

на никого. Отвсякъде му се привиждат тъмни магьосници.

Бил и Чарли решиха да изпратят другите до гара Кингс Крос. Пърси обаче

се извини многословно и заяви, че е крайно необходимо да отиде на работа.

— Точно сега не е редно да си взимам почивен ден — каза им той. —

Господин Крауч тъкмо започна да разчита на мен.

— Знаеш ли какво, Пърси? — сериозно заговори Джордж. — Мисля, че в най-

скоро време той дори ще успее да запомни името ти.

Госпожа Уизли се бе престрашила да поръча по телефона от селската поща

три обикновени мъгълски таксита, с които да стигнат до Лондон.

— Артър опита да вземе коли от министерството — прошепна госпожа Уизли

на Хари, докато чакаха в прогизналия от пороя двор и гледаха как

таксиметровите шофьори слагат шестте тежки куфара за «Хогуортс» в

багажниците, — но нямало свободни. О, миличък, май нещо не ни харесаха, а?

Хари предпочете да не обяснява на госпожа Уизли, че на шофьорите на

мъгълски таксита едва ли друг път им се е налагало да возят развилнели се

сови като Пигуиджън, който и за миг не спираше да вдига оглушителна врява.

Нещата съвсем се влошиха, когато от неочаквано разтворилия се куфар на Фред

изпопадаха и се взривиха няколко от вълшебните влагоустойчиви и

незапалителни фойерверки на доктор Филибъстър. Шофьорът, който държеше

куфара, мигом закрещя от страх и болка, причинена от впилите се в прасеца

му нокти на обезумелия Крукшанкс, дръзнал да се покатери по крака му.

По време на пътуването се чувстваха доста неудобно, натъпкани на

задните седалки на такситата и притиснати от куфарите си. Уплашеният от

фойерверките Крукшанкс дълго не успя да дойде на себе си, та докато

стигнаха до Лондон, Хари, Рон и Хърмаяни бяха доста поодраскани. Те с

радост слязоха на Кингс Крос, макар че валеше като из ведро. Докато успеят

да пресекат оживената улица пред гарата, натоварени с куфарите си, станаха

вир-вода.

Хари бе свикнал да излиза на перон Девет и три четвърти. Трябваше само

да премине през привидно солидната стена между девети и десети перон.

Номерът бе да го стори незабелязано, без да привлече вниманието на

мъгълите. Този път се разделиха на групи. Хари, Рон и Хърмаяни (които най-

много биеха на очи заради Пигуиджън и Крукшанкс) преминаха първи. Те

спокойно си бъбреха, небрежно се наведоха към бариерата и странично се

плъзнаха през нея. Перон Девет и три четвърти се появи пред тях на мига.

Експрес «Хогуортс» беше вече там с излъскания си алено-червен парен

локомотив. Той бълваше кълбета дим, сред който многобройните ученици на

«Хогуортс» и техните родители изникваха подобно на тъмни призраци.

Пигуиджън съвсем се разбесня в отговор на крясъците на множеството сови,

обгърнати от дима. Хари, Рон и Хърмаяни се качиха да си намерят места и не

след дълго започнаха да редят багажа си в едно купе в средата на влака.

После скочиха обратно на перона да се сбогуват с госпожа Уизли, Бил и

Чарли.

Чарли, докато прегръщаше Джини за сбогом.

— Защо? — оживи се Фред.

— Ще разберете — отвърна Чарли. — Само не казвайте на Пърси, че съм

споменал такова нещо. Все пак това е «поверителна информация, докато

министерството не реши, че е уместно да й даде гласност».

— Да, ще ми се и аз да мога да се върна в «Хогуортс» тази година —

каза Бил с ръце в джобовете и някак тъжно загледан във влака.

— Защо? — нетърпеливо попита Джордж.

— Ще бъде интересна година — светнаха очите на най-големия брат. —

Може дори да взема отпуск и да дойда да погледам...

— Какво да погледаш? — попита Рон.

Но в този момент чуха свирката и госпожа Уизли ги избута към вратите

на влака.

— Благодаря за гостоприемството, госпожо Уизли! — каза Хърмаяни, качи

се, затвори вратата и се подаде на прозореца да побъбрят.

— Да, благодаря за всичко, госпожо Уизли! — обади се и Хари.

— О, за мен беше удоволствие, милички! — рече госпожа Уизли. — Бих ви

поканила за Коледа, но... е, предполагам, че ще искате да останете в

«Хогуортс» заради това или онова...

— Мамо! — подразни се Рон. — Какво е това, което вие тримата знаете, а

ние — не?

— Ще разберете още тази вечер, предполагам — усмихна се госпожа Уизли.

— Сигурно ще бъде вълнуващо. Да си призная, много съм доволна, че промениха