Джоан Роулинг хари потър и огнения бокал
Изтегляне 7.88 Mb.
|
|
— продължи господин Дигъри. — След няколко минути са те открили точно под него! Обясни, ако обичаш! — Аз... аз... аз не направила това, сър! — задъха се Уинки. — Аз не знае как, сър! — Намерили са те с пръчка в ръката! — кресна господин Дигъри, размахвайки я пред нея. Магическата пръчка се освети в зелено от излъчваната от черепа светлина, обгърнала пространството наоколо, и Хари я позна. — Хей... тя е моя! — извика той. Всички присъстващи го погледнаха. — Моля? — невярващо попита господин Дигъри. — Това е моята пръчка! — повтори Хари. — Изпуснах я! — Изпуснал си я? — не можеше да повярва на ушите си господин Дигъри. — Това признание ли е? Хвърлил си я, след като си измагьосал знака? — Амос, осъзнай с кого говориш! — ядоса се господин Уизли. — Нима смяташ, че е възможно Хари Потър да измагьоса Черния знак? — Е... не, разбира се — измънка господин Дигъри. — Съжалявам... поувлякох се... — Но аз не съм я изпуснал там — посочи Хари с палец дърветата под черепа. — Забелязах, че я няма, още когато влязохме в гората. — Така... — Господин Дигъри погледна свитата в краката му Уинки и очите му отново засвяткаха. — Намерила си тази пръчка, нали, домашен дух? Взела си я и си решила да се позабавляваш, а? — Аз не правила магия с нея, сър! — изписка Уинки, а сълзите се стичаха от двете страни на сплескания й топчест нос. — Аз... аз... само я вдигнала, сър! Аз не направила Черния знак, сър, аз не знае как! — Не е била тя! — извика Хърмаяни. Изглеждаше много притеснена, че говори пред толкова магьосници от министерството, но бе твърдо решила да го стори. — Гласчето на Уинки е тънко и пискливо, а гласът, който изрече заклинанието, беше много дълбок. — И тя погледна умолително към Хари и Рон за подкрепа. — Никак не приличаше на гласа на Уинки, нали? — Не — поклати глава Хари. — Определено не звучеше като домашен дух. — Да, гласът бе човешки — добави Рон. — Е, веднага ще разберем — изръмжа господин Дигъри, явно без да взима под внимание думите им. — Има лесен начин да се открие последната магия, направена с магическа пръчка, знаеш ли това, домашен дух? Уинки потрепери и поклати глава с изумление, а ушичките й се заклатиха, когато господин Дигъри вдигна своята пръчка и приближи върха й до върха на пръчката на Хари. — Приор инкантато! — изрева той. Хари чу ужасеното ахване на Хърмаяни, когато при допира на двете пръчки изригна гигантски череп със змиевиден език. Но той бе само бледо подобие на зеления череп високо над тях, като че бе изтъкан от плътен сив дим — призракът на едно заклинание. — Делетриус! — извика господин Дигъри и призрачният череп изчезна като тънка струйка дим. — Това е... — каза господин Дигъри и с безжалостен триумф погледна Уинки, която продължаваше да се свива в конвулсии. — Аз не го направила! — изписка тя, а очите й се въртяха в ужас. — Аз не, аз не, аз не знае как! Аз добър домашен дух, аз не използва пръчки, аз не знае как! — Хванахме те на местопрестъплението, домашен дух! — изрева господин Дигъри. — Хванахме те с пръчката извършител в ръка! — Амос — извика господин Уизли. — Помисли... Твърде малко магьосници знаят това заклинание... Откъде би могла да го научи? — Може би Амос допуска — хладно и гневно натъртваше на всяка сричка господин Крауч, — че аз системно обучавам слугите си да измагьосват Черния знак.
Последва дълбока потискаща тишина. Амос Дигъри се стресна. — Господин Крауч... аз не... изобщо не... — Ти почти обвини двама души на тази горска поляна, които най-малко от всички присъстващи могат да бъдат отговорни за Черния знак! — озъби се господин Крауч. — Хари Потър... и мен! Предполагам, че знаеш историята на момчето, Амос? — Разбира се... всеки я знае... — измърмори господин Дигъри, вече доста смутен. — И надявам се, помниш какви доказателства съм дал аз за своята ненавист и презрение към Черните изкуства и към онези, които ги практикуват — вече викаше господин Крауч толкова силно, че очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите си. — Господин Крауч, аз... аз... не съм допуснал нито за миг, че имате нещо общо с това — измънка Амос Дигъри и се изчерви дори под четинестата си кафява брада. — Щом обвиняваш домашния ми дух, обвиняваш мен, Дигъри! — изкрещя господин Крауч. — Къде другаде би могла да научи това? — Тя... тя може да е попаднала случайно някъде... — Точно така, Амос — намеси се господин Уизли. — Тя може случайно да я е намерила някъде... Уинки? — мило се обърна той към нея, но духчето потръпна, като че ли бе изкрещял. — Къде точно намери пръчката на Хари? Уинки мачкаше така настървено подгъва на кърпата, че пръстите й започнаха да я разнищват. — Аз... аз намерила я... намерила я там, сър... — прошепна тя. — Там... при дърветата, сър... — Разбираш ли, Амос? — попита господин Уизли. — Онзи, който е измагьосал знака, се е магипортирал веднага след това, подхвърляйки пръчката на Хари. Много хитър ход — да не използва собствената си пръчка, защото тя би могла да го издаде. А Уинки е имала нещастието да се окаже близо до пръчката няколко секунди по-късно и да я вземе. — Но това значи, че тя е била само на няколко крачки от истинския извършител! — нетърпеливо рече господин Дигъри. — Домашен дух, видя ли някого?
Уинки се разтрепера по-силно отвсякога. Огромните й очи се стрелкаха от господин Дигъри към Людо Багман, а после към господин Крауч. Тя преглътна и каза: — Не видяла никого, сър... никого... — Амос — отсече господин Крауч, — съзнавам, че при нормални обстоятелства би завел Уинки в твоя отдел за разпит. Аз обаче те моля да ми позволиш лично да се заема с нея. По изражението на господин Дигъри личеше, че предложението не му се нрави особено, но Хари знаеше колко важна клечка бе господин Крауч в министерството — никой не би се осмелил да му откаже. — Можеш да бъдеш сигурен, че тя ще бъде наказана — хладно добави господин Крауч. — Г-г-господарю... — заекна Уинки и вдигна пълните си със сълзи очи към господин Крауч. — Г-г-господарю, м-м-моля... Господин Крауч погледна назад с особено изострени черти на лицето, по което всяка бръчка се бе превърнала в дълбока бразда. Изражението му бе безмилостно. — Поведението на Уинки тази нощ бе недопустимо — заговори той бавно. — Наредих й да остане в палатката. Наредих й да стои там, докато аз се справя с безредиците. А откривам, че тя не се е подчинила. Заслужава да получи дреха. — Не! — изпищя Уинки и се просна в краката му. — Не, господарю! Не дреха, не дреха! Хари знаеше, че домашният дух получава свободата си само ако му подарят истинска дреха. Уинки бе жална гледка, вкопчена в кърпата си и стенеща в краката на господин Крауч. — Но тя беше уплашена! — избухна Хърмаяни с гневен поглед срещу господин Крауч. — Вашето домашно духче се бои от височини, а онези маскирани магьосници бяха вдигнали хора във въздуха! Не можете да я упреквате, че е искала да избяга от тях! Господин Крауч отстъпи крачка назад да се отдалечи от Уинки и я погледна като нещо мръсно и долно, което петни лъснатите му до блясък обувки. — Не ми трябва домашен дух, който не ми се подчинява! — Той студено изгледа Хърмаяни. — Не ми трябва слуга, който забравя задълженията към господаря си и към неговото добро име. Уинки плачеше толкова силно, че хлипанията й отекваха по цялата полянка.
Последва напрегнато мълчание, прекъснато от господин Уизли, който каза тихо:
— Е, смятам да отведа децата обратно в палатката, ако никой не възразява. Амос, тази пръчка ни разказа всичко, което можа... Дали е възможно Хари да си я получи обратно? Господин Дигъри подаде пръчката на Хари и той я сложи в джоба си. — Хайде да тръгваме — тихо подкани децата господин Уизли. Но Хърмаяни не помръдна. Очите й все още бяха приковани върху хлипащото домашно духче. — Хърмаяни! — настоятелно извика господин Уизли. Момичето се обърна и последва Хари и Рон през полянката към гората. — Какво ще стане с Уинки? — попита тя, щом се отдалечиха достатъчно. — Не знам — отвърна господин Уизли. — Как ужасно се отнасят с нея! — разгневи се Хърмаяни. — Господин Дигъри я нарича «домашен дух» през цялото време... Ами господин Крауч! Знае, че е невинна, но все пак ще я изхвърли! Не го интересува колко се е уплашила или колко е била разстроена... Сякаш не е човешко същество! — Е, тя наистина не е — отбеляза Рон. — Това не значи, че е лишена от чувства, Рон. Отвратителен е начинът... — Хърмаяни се нахвърли върху него. — Хърмаяни, съгласен съм с теб — бързо я прекъсна господин Уизли и й махна с ръка да побърза. — Но сега не му е времето да обсъждаме правата на домашните духчета. Искам колкото може по-бързо да се доберем до палатката. Какво стана с другите? — Загубихме ги в тъмното — обади се Рон. — Тате, защо всички така се стреснаха от този череп? — Ще ви обясня всичко в палатката — нервно отвърна господин Уизли. Но на излизане от гората им се наложи да забавят ход. Голяма група уплашени вещици и магьосници се бяха скупчили там и като видяха господин Уизли, много от тях се спуснаха към него. — Какво става тук? Кой го направи? Артър... нали не е... той? — Разбира се, че не е той — припряно отвърна господин Уизли. — Не знаем кой е, изглежда се е магипортирал. Моля да ме извините, но искам да си лягам. Той поведе Хари, Рон и Хърмаяни през тълпата обратно към лагера. Всичко бе утихнало. Нямаше и следа от маскираните магьосници, само няколко опожарени палатки все още димяха. От палатката на момчетата стърчеше главата на Чарли. — Тате, какво става? — провикна се той в тъмното. — Фред, Джордж и Джини се прибраха, но останалите... — Водя ги — успокои го господин Уизли, наведе се и влезе в палатката. Хари, Рон и Хърмаяни го последваха. До малка кухненска маса седеше Бил и притискаше чаршаф към обилно кървящото си рамо. Ризата на Чарли бе раздрана, а носът на Пърси — разкървавен. Фред, Джордж и Джини бяха невредими, но много разстроени. — Хванахте ли ги, тате? — напрегнато попита Бил. — Онези, дето са измагьосали знака? — Не — отвърна господин Уизли. — Намерихме домашния дух на Барти Крауч с пръчката на Хари в ръка, но така и не разбрахме кой всъщност е измагьосал знака.
— Какво? — в един глас извикаха Бил, Чарли и Джордж. — Пръчката на Хари? — смая се Фред. — Домашния дух на господин Крауч? — продума Пърси, сякаш бе поразен от гръмотевица. С помощта на Хари, Рон и Хърмаяни господин Уизли обясни какво се бе случило в гората. Като завършиха разказа, Пърси се напери възмутено: — Е, господин Крауч е в правото си да се отърве от такъв домашен дух! — каза той. — Да избяга, след като ясно й е наредил да не го прави!... Да го изложи пред цялото министерство!... Какъв срам, ако я бяха завели в Отдела за регистриране и контрол... — Уинки не е направила нищо... Просто се е оказала на лошо място в лош момент! — озъби му се Хърмаяни и той се сепна. Досега тя винаги се бе държала добре с Пърси... всъщност доста по- добре от всички останали. — Виж, Хърмаяни, магьосник от ранга на господин Крауч не може да има домашен дух, който вилнее с магическа пръчка! — надуто отвърна Пърси, който явно се беше опомнил. — Тя не е вилняла! — извика Хърмаяни. — Само я е вдигнала от земята! — Слушайте, може ли все пак някой да обясни що за череп е това? — нетърпеливо се намеси Рон. — Той никого не нарани... Какво толкова е станало? — Казах ти, това е знакът на Ти-знаеш-кой, Рон — изпревари всички Хърмаяни. — Четох за него във «Възход и падение на Черните изкуства». — И не се е появявал от тринайсет години — тихичко добави господин Уизли. — Естествено, хората изпаднаха в паника... все едно че видяха как Вие-знаете-кой се завръща. — Не разбирам — смръщи се Рон. — Искам да кажа... все пак е само фигура в небето... — Рон, Ти-знаеш-кой и поддръжниците му изписваха Черния знак на небето, когато убиваха — продължи господин Уизли. — Той вдъхваше такъв ужас... не би могъл да си представиш, много си млад още. Помисли си само — прибираш се у дома, а Черния знак се носи над къщата ти и вече знаеш какво ще откриеш вътре... — потрепери господин Уизли. — Най-лошият страх... най- лошият от всички... За миг настъпи тишина. Бил свали чаршафа от рамото си да погледне раната и каза: — Е, не ни беше от полза тази нощ, който и да го е измагьосал. Веднага щом го видяха, смъртожадните се разбягаха. Магипортираха се, преди да успеем да се доближим и да свалим маската на някого. Но успяхме да уловим семейство Робъртс точно преди да паднат на земята. Вече пренастройват паметта им. — Смъртожадни ли? — попита Хари. — Кои са те? — Така поддръжниците на Ти-знаеш-кой наричат самите себе си — обясни Бил. — Мисля, че тази нощ видяхме колко от тях са останали извън стените на Азкабан. — Няма как да докажем, че са били точно те, Бил — каза господин Уизли. — Въпреки че най-вероятно е така — добави той унило. — Да, бас ловя! — изведнъж се обади Рон. — Тате, ние срещнахме Драко Малфой в гората и той почти се издаде, че баща му е при онези откачалки с маските. А всички знаем, че семейство Малфой са били замесени с Вие-знаете- кой. — Но какво целят поддръжниците на Волдемор... — започна Хари и останалите потръпнаха. Като повечето магьосници, всички от семейство Уизли избягваха да споменават това име. — Извинете! — бързо се поправи Хари. — Какво ли целят последователите на Вие-знаете-кой, като вдигат мъгъли във въздуха? Имам предвид — какъв е смисълът? — Смисълът ли? — насила се засмя господин Уизли. — Хари, те го смятат за забавно. Половината от убийствата на мъгъли по времето на Ти-знаеш-кой бяха извършени за развлечение. Предполагам, че тази вечер са подпийнали и не са устояли на изкушението да ни напомнят, че много от тях са все още на свобода. Хубаво сборище са си устроили отново — завърши с отвращение той. — Но ако това са били смъртожадните, защо са се магипортирали, като са видели Черния знак? — попита Рон. — Те би трябвало да се радват, че го виждат, нали така? — Размърдай си мозъка, Рон! — отвърна Бил. — Ако това наистина са били смъртожадни, те навремето са направили всичко възможно да се спасят от Азкабан, когато Вие-знаете-кой е изгубил властта си. Наговорили са всякакви лъжи по негов адрес за това, как ги е принуждавал да убиват и измъчват хора. Басирам се, че завръщането му ще ги уплаши много повече, отколкото нас. Когато е изгубил силите си, те са отрекли, че имат нещо общо с него, и са се върнали към ежедневието си. Не мисля, че той ще е особено доволен от тях, какво ще кажете? — Е... който и да е измагьосал Черния знак... — бавно започна Хърмаяни, — дали го е направил в подкрепа на смъртожадните, или за да ги сплаши? — И аз не знам какво да мисля, Хърмаяни — каза господин Уизли. — Но в едно съм сигурен — само смъртожадните знаеха как да го измагьосат. Много бих се учудил, ако този, който го е направил, не е бил някога смъртожаден... Дори сега да не е... Слушайте, стана много късно и ако майка ви чуе за случилото се, ужасно ще се разтревожи. Затова нека поспим няколко часа и сутринта ще напуснем това място с някой ранен летекод. Хари се изтегна в леглото си, но главата му бучеше. Знаеше, че бе почти три сутринта и би трябвало да е съвсем изтощен, но беше разтревожен и не му се спеше. Само преди три дни, които сега му се струваха много повече, се бе събудил от пареща болка в белега. А тази нощ, за пръв път от тринайсет години, знакът на Лорд Волдемор се появи на небето. Какво ли означаваше всичко това? Той се сети за писмото, което бе написал до Сириус, преди да замине от «Привит Драйв». Дали Сириус вече го бе получил? Кога ли щеше да му отговори? Хари лежеше, впил поглед в брезентовия покрив на палатката, но никакви мечтания за летене не споходиха въображението му, та да заспи по- лесно. Едва дълго след като хъркането на Чарли огласи палатката, Хари се унесе.
ГЛАВА ДЕСЕТА
Не бяха поспали и няколко часа, когато господин Уизли ги събуди. Той сви палатките с магия и всички бързо напуснаха лагера. Минаха покрай господин Робъртс, който стоеше пред вратата на къщата си. Видът му бе някак странен и замаян и той им помаха за сбогом, като смотолеви: «Весела Коледа!»
— Ще се оправи — тихо каза господин Уизли, докато крачеха из влажната трева. — Понякога се случва при пренастройване на паметта за кратко да се загуби всякаква представа за времето... а той е трябвало да забрави нещо гигантско. Недалеч от мястото, където се съхраняваха летекодите, те дочуха припрени гласове, а като пристигнаха, завариха Базил, пазителя на летекодите, обкръжен от рояци вещици и магьосници, които шумно настояваха да заминат колкото се може по-скоро от лагера. След като господин Уизли набързо обсъди нещо с Базил, цялата група се нареди на опашката и още преди изгрев слънце успяха да вземат една стара автомобилна гума до Стоутсхед Хил. На развиделяване, крайно изтощени, те мълчаливо прекосиха Отъри Сейнт Кечпоул на път за «Хралупата», копнеещи за очакващата ги закуска. Когато къщата изникна пред погледите им, в покритата с роса уличка проехтя вик: — О, най-сетне, най-сетне! Госпожа Уизли ги чакаше на двора по чехли. Спусна се към тях с бледо и напрегнато лице, стиснала смачкан брой на «Пророчески вести» в ръка. — Артър, така се притесних... толкова се разтревожих... Тя обви ръце около шията на господин Уизли и вестникът падна на земята. Хари погледна надолу и прочете заглавието: «ТЕРОР СЛЕД ФИНАЛА ПО КУИДИЧ». То бе илюстрирано с блещукаща черно-бяла снимка на Черния знак над дърветата. — Всички сте добре! — сякаш не на себе си прошепна госпожа Уизли със зачервени очи, като свали ръце от господин Уизли. — Живи и здрави, о, момчетата ми!... И за всеобща изненада тя сграбчи Фред и Джордж и ги притисна толкова силно към себе си, че главите им се удариха една в друга. — Ох! Мамо, задушаваш ни... — А аз ви се скарах, преди да тръгнете! — разхлипа се госпожа Уизли. — Само за това си мислех! Ами ако Вие-знаете-кой ви беше хванал?... А последното нещо, което чухте от мен, бе укор, че не сте взели достатъчно изпити за СОВА! О, Фред, Джордж... — Хайде, Моли, всички сме добре — успокои я господин Уизли, отскубна я от близнаците и я поведе към къщата. — Бил — тихо добави той, — вземи този вестник, искам да видя какво пише... Едва когато всички се натъпкаха в мъничката кухня, а Хърмаяни приготви чаша много силен чай за госпожа Уизли, в който по настояване на съпруга й сипаха глътка отлежало огнено уиски «Огдънс», Бил подаде вестника на баща си. Господин Уизли прегледа първата страница, а Пърси заничаше над рамото му. — Знаех си — въздъхна тежко господин Уизли. — Гафове на министерството... виновниците на свобода... слаба охрана... Тъмни магьосници се разхождат необезпокоявани... национален позор... Кой ли го е писал? О, Рита Скийтър, разбира се! — Тази жена е взела министерството на прицел! — ядно отбеляза Пърси. — Миналата седмица писа, че си губим времето да се заяждаме за дебелината на котлите, вместо да се справим с вампирите! Като че ли не е изрично постановено в алинея дванайсет на «Насоки за третиране на не-магьоснически получовешки...» — Направи ни една услуга, Пърси — прозя се Бил. — Млъкни. — И за мен пише — възкликна господин Уизли и очите му зад стъклата на очилата се разширяваха все повече, докато прочете докрай статията в «Пророчески вести». — Къде? — сепна се госпожа Уизли и се задави с чая с уиски. — Ако бях видяла, щях да знам, че сте живи! — Но не споменават името ми — уточни господин Уизли. — Слушайте: «Ако ужасените вещици и магьосници, притаили дъх край гората в очакване на вести за развоя на събитията, са се надявали на разяснение от Министерството на магията, останали са дълбоко разочаровани. Малко след появата на Черния знак представител на министерството заяви, че пострадали няма, но отказа да даде по-подробна информация. Тепърва ще се изясни дали това изявление е достатъчно, за да опровергае слуховете, че час по-късно от гората са били изнесени няколко тела.» Ами така си беше! — яростно продължи господин Уизли и подаде вестника на Пърси. — Нямаше пострадали. Какво друго да им кажа? «Слуховете, че от гората са били изнесени няколко тела...» Е, сега, след като го е написала, със сигурност ще тръгнат слухове. Той дълбоко въздъхна. — Моли, ще трябва да отида в отдела, че явно ще се наложи да се поуспокоят малко страстите. — Ще дойда с теб, татко — важно рече Пърси. — Господин Крауч ще има нужда от помощта на всички. А и ще мога лично да му предам доклада си за котлите. Той бързо излезе от кухнята. Госпожа Уизли изглеждаше много разстроена. — Артър, нали си в отпуск! Тази работа няма нищо общо с твоя отдел, сигурно ще се справят и без теб. — Трябва да отида, Моли — каза господин Уизли. — Аз забърках това. Само ще се преоблека и тръгвам... — Госпожо Уизли — не сдържа нетърпението си Хари, — Хедуиг да е долитала с писмо за мен? — Хедуиг ли, миличък? — разсеяно повтори госпожа Уизли. — О, не... не, няма никаква поща. Рон и Хърмаяни изгледаха Хари с любопитство. С многозначителен поглед и към двамата той попита: — Може ли да си оставя нещата в стаята? — Да, и аз ще дойда — веднага се съгласи Рон. — А ти, Хърмаяни? — Идвам — бързо рече тя. Тримата излязоха от кухнята и тръгнаха нагоре по стълбите. — Какво става, Хари? — попита Рон в момента, в който затвориха вратата на таванската стая след себе си. — Има нещо, което не съм ви казал — отвърна Хари. — В събота сутринта се събудих от нова болка в белега. Рон и Хърмаяни реагираха точно така, както Хари си ги бе представил в стаята си на «Привит Драйв». Хърмаяни ахна и веднага започна да дава идеи за консултация, като спомена няколко книги и изреди цял куп имена — от Албус Дъмбълдор до Мадам Помфри, старшата сестра в «Хогуортс». Рон изглеждаше направо стъписан. — Но него го нямаше там, нали? Ти-знаеш-кой де? Искам да кажа, последния път, когато те боля белегът, той беше в «Хогуортс», нали? — Сигурен съм, че го нямаше на «Привит Драйв» — каза Хари. — Но аз го Каталог: books books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето books -> В обятията на шамбала books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год books -> Книга 2 щастие и успех предисловие books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга books -> Тантриското преобразяване Изтегляне 7.88 Mb. Сподели с приятели:
|