Джоан Роулинг хари потър и огнения бокал

портокалов сок и литна, явно жадуваща да си отспи в соварника.

През целия ден витаеше приятният трепет на очакването. Никой не

внимаваше кой знае колко в часовете и мислите на всички бяха заети с

посрещането на гостите от «Бобатон» и «Дурмщранг». Дори двойният час по

отвари беше по-поносим, тъй като бе намален с трийсет минути. Щом чуха

звънеца по-рано от обикновено, Хари, Рон и Хърмаяни се втурнаха към кулата

на «Грифиндор», оставиха си чантите и книгите, както им бе заръчано,

облякоха наметалата си и хукнаха надолу към входната зала.

Ръководителите на домовете подреждаха учениците.

— Уизли, оправи си шапката — скара се професор Макгонъгол на Рон. — А

вие, госпожице Патил, махнете това нелепо нещо от косата си.

Парвати се намуси и откачи голяма декоративна пеперуда от края на

плитката си.

— Последвайте ме, моля — нареди професор Макгонъгол. — Първокурсниците

най-отпред... и без да се блъскате...

Учениците се изнизаха надолу по стълбите и се наредиха пред замъка.

Беше студена ясна вечер, смрачаваше се и бледата, почти прозрачна луна вече

бе изгряла над Забранената гора. Застанал между Рон и Хърмаяни в четвъртата

редица, Хари гледаше как Денис Крийви трепери от вълнение сред

първокурсниците.

— Почти шест е — съобщи Рон, след като хвърли поглед на ръчния си

часовник и впери очи в алеята, водеща до външната порта. — Как ще дойдат

според вас? С влака ли?

— Едва ли — отвърна Хърмаяни.

— Ами как? На метли ли? — предположи Хари и извърна лице към звездното

небе.

— С летекод тогава? — включи се и Рон. — Или може би ще

магипортират... Ако там, откъдето идват, е разрешено да го правят и под

седемнайсет...

— Колко пъти трябва да ви казвам, че магипортирането на територията на

«Хогуортс» е невъзможно! — изнерви се Хърмаяни.

Все по-нетърпеливо се взираха в сгъстяващия се мрак, но нищо не

помръдваше — всичко бе спокойно, безшумно, съвсем обичайно. Хари усещаше

хлад. Щеше му се да побързат... Тези чуждестранни ученици може би се канеха

да пристигнат някак по-театрално... Спомни си какво бе казал господин Уизли

на поляната преди финала по куидич: «Такива сме си, не можем не се

изфукаме, като се съберем.»

В този момент се чу гласът на Дъмбълдор, който стоеше най-отзад заедно

с другите учители.

— Аха! Ако не греша, делегацията от «Бобатон» пристига.

— Къде? — викнаха много от учениците и завъртяха глави във всички

посоки.

— Ей там! — провикна се един шестокурсник, сочейки към гората.

се носеше през тъмносиньото небе право към замъка, като все повече

наедряваше с приближаването си.

— Това е змей! — изпищя една първокурсничка, обезумяла от страх.

— Глупости!... Това е летяща къща! — обясни Денис Крийви.

Всъщност той почти позна. Грамаден черен силует прелетя ниско над

върховете на дърветата в Забранената гора и когато попадна в светлината от

прозорците на замъка, всички видяха гигантска синкава карета колкото голяма

къща, теглена във въздуха от дузина крилати коне с размерите на слонове.

Първите три реда ученици се люшнаха назад, когато каретата се сниши

съвсем, готвейки се да кацне с шеметна скорост. Конете удариха в земята

копитата си, по-големи от чинии за празнична вечеря, с такъв трясък, че

Невил отскочи назад върху краката на петокурсниците от «Слидерин». След

секунда се приземи и каретата, подскочи няколко пъти на широките си колела,

а златните коне разтърсваха огромните си глави и въртяха големите си

огненочервени очи.

Хари едва успя да види герба на вратата на каретата (две кръстосани

златни пръчки, от чиито връхчета излизаха по три звезди), когато тя се

отвори.

От каретата изскочи момче с бледосиня мантия, наведе се назад явно да

назад почтително. Тогава Хари забеляза, че от каретата се подава лъскава

черна обувка с висок ток и големина на малка шейна, а почти веднага след

нея се появи най-едрата жена, която някога бе виждал. Тутакси на всички им

се изясни защо каретата и конете са толкова големи. Мнозина ахнаха.

Хари познаваше само един човек с ръста на тази дама и това бе Хагрид.

Между двамата сигурно имаше само два-три сантиметра разлика. И все пак —

може би защото бе свикнал с Хагрид — гостенката (както се бе изправила в

цял ръст до стълбичката и гледаше ококорените ученици) му се струваше

неестествено едра. Когато тя пристъпи и попадна под светлината от входната

зала, се оказа, че има красиво мургаво лице, големи влажни черни очи и

остър нос. Косата й беше стегната в малък лъскав кок на тила. От глава до

пети бе облечена в черен сатен, а на шията и по дебелите й пръсти блестяха

множество прекрасни опали.

Дъмбълдор пръв заръкопляска и учениците последваха неговия пример,

като мнозина се изправяха на пръсти да видят по-добре тази забележителна

жена.

Лицето й се отпусна в мила усмивка, когато тя тръгна към Дъмбълдор и

ръката й почти без да се навежда.

— Скъпа Мадам Максим! Добре дошла в «Хогуортс»!

— Домбли-дорр! — с дълбок глас проговори гостенката. — Надявам се, че

сте добрре.

— В отлична форма съм, благодаря — отвърна Дъмбълдор.

— Моите ученици... — каза Мадам Максим и махна напосоки зад себе си с

дългата си ръка.

Тя бе привлякла изцяло вниманието на Хари и той едва сега забеляза, че

около дузина момчета и момичета, явно седемнайсет-осемнайсет годишни, бяха

слезли от каретата и се бяха скупчили зад директорката си. Те целите

трепереха и в това нямаше нищо чудно, защото мантиите им бяха от лека

коприна, а никой от тях не носеше наметало. Някои бяха увили главите си с

шалове. Доколкото Хари можеше да види лицата им (защото групичката стоеше в

огромната сянка на Мадам Максим), новодошлите боязливо оглеждаха замъка.

— Прристигна ли Каркарров? — запита Мадам Максим.

— Чакаме го всеки момент — отвърна Дъмбълдор. — Тук ли искате да го

посрещнете, или предпочитате да влезете вътре и да се стоплите?

— Да, ще се стоплим... — каза Мадам Максим. — А моите коне?

— Нашият преподавател по грижа за магически създания на драго сърце ще

се погрижи за тях — увери я Дъмбълдор, — веднага щом се освободи от малкия

проблем, който е възникнал с други едни негови... ъъъ... подопечни.

— И огнеметни — прошепна Рон на Хари и се ухили.

— За моите зрребци тррябват... силни рръце — каза Мадам Максим с

известно недоверие, че който и да е преподавател по грижа за магически

създания в «Хогуортс» ще може да се справи с тази задача. — Те прритежават

голяма мощ...

— Уверявам ви, че Хагрид е най-подходящият човек за тази работа —

усмихна се Дъмбълдор.

— Чудесно! — каза Мадам Максим с лек поклон. — Бихте ли прредали на

този 'Агррид, че моите коне пият само чисто малцово уиски?

— Ще се погрижим за това — и професор Дъмбълдор също се поклони в

отговор.

— Елате! — величествено нареди Мадам Максим на своите ученици и

посрещачите от «Хогуортс» им направиха път да минат нагоре по каменните

стъпала.

Финигън, като се наведе през Лавендър и Парвати да отправи въпроса си към

Хари и Рон.

— Ами... ако са по-грамадни от тия, дори и Хагрид няма да може да се

справи — отвърна Хари. — Дано само не са го нападнали огнеметите. Чудя се

какво ли става с него.

— Може да са избягали — с надежда каза Рон.

— О, не говори така! — потръпна от отвращение Хърмаяни. — Представи си

какво би станало, ако запъплят наоколо.

Те вече потреперваха от студ, но трябваше да дочакат и пристигането на

гостите от «Дурмщранг». Все повече погледи се насочваха към небето. Няколко

минути тишината бе нарушавана само от силното пръхтене на жребците на Мадам

Максим и тропота на копитата им. И тогава...

— Чувате ли нещо? — изведнъж попита Рон.

Хари се ослуша. Силен и загадъчно неопределим шум идваше откъм мрака —

като приглушен тътен и свистене, все едно че огромна прахосмукачка пълзеше

по коритото на река...

— От езерото е! — провикна се Лий Джордън, сочейки натам. — Вижте в

езерото!

От върха на поляната, където стояха, те различаваха само гладката

черна повърхност на водата. Внезапно тя се промени. Някакво движение

забушува в средата и на повърхността излязоха едри балони, а по калните

брегове заплискаха вълни. Изведнъж в центъра на езерото се образува

водовъртеж, сякаш бяха измъкнали от дъното му гигантска запушалка...

Някаква дълга черна тръба се заиздига бавно от центъра на

водовъртежа... после Хари видя нещо като въжета...

— Това е мачта — обясни той на Рон и Хърмаяни.

Бавно и величествено от водата изплува кораб и заблестя на лунната

светлина. Приличаше по-скоро на скелет на кораб, оцелял след

корабокрушение, а в илюминаторите му като призрачни очи мъждукаха мъгляви

светлинки. С още един силен плясък целият кораб излезе на повърхността и

подмятан от вълните, пое към брега. Малко по-късно се чу как котвата му

цопна в дълбините на езерото и трапът бе спуснат с тъп удар на сушата.

Пътниците явно започнаха да слизат — тъмните им силуети се мяркаха

пред илюминаторите. Хари забеляза, че всички имат телосложението на Краб и

Гойл... Но като се приближиха по поляната към светлината от отворената

входна зала, той осъзна, че това впечатление се дължи всъщност на

наметалата от някаква рошава и сплъстена козина. Само дрехата на този,

който вървеше най-отпред и ги водеше към замъка, беше от друг вид кожа —

гладка и сребриста като косата му.

— Дъмбълдор! — сърдечно се провикна той, крачейки по склона. — Как

сте, стари приятелю, как сте?

— Прекрасно, благодаря, професор Каркаров! — отвърна Дъмбълдор.

Гласът на Каркаров бе сладникав и угоднически, а когато пристъпи в

светлината, струяща от вратата на замъка, всички видяха, че е висок и слаб

като Дъмбълдор, но бялата му коса бе къса, а козята му брада с извито навън

връхче не можеше да прикрие малката брадичка, издаваща слабохарактерност.

Като стигна до Дъмбълдор, той раздруса с две ръце неговата десница.

— Добрият стар «Хогуортс»! — рече Каркаров, гледайки засмян към

замъка. Зъбите му бяха жълтеникави, а Хари забеляза, че очите му всъщност

не се смеят и усмивката му е хладна и лукава. — Колко е хубаво, че съм тук,

колко е хубаво... Виктор, ела насам, на по-топло... нали нямате нищо

против, Дъмбълдор? Виктор малко е понастинал...

Каркаров кимна на един от учениците си да мине напред. Когато момчето

излезе пред другите, Хари забеляза удължения му, леко гърбав нос и гъстите

черни вежди. Преди още Рон да го ощипе над лакътя и да прошепне трескаво в

ухото му, той бе разпознал профила.

— Хари... това е Крум!

ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТА

— Не мога да повярвам! — изумен възкликна Рон, когато учениците от

«Хогуортс» последваха групичката от «Дурмщранг» нагоре по стълбите. — Та

това е Крум, Хари! Виктор Крум!

— Престани, Рон, той е просто играч на куидич — възрази Хърмаяни.

— Просто играч на куидич!? — не можеше да повярва на ушите си Рон. —

Хърмаяни, той е един от най-добрите търсачи в света! Не предполагах, че още

е ученик!

Всички тръгнаха към Голямата зала и Хари видя как Лий Джордън се

вдигаше на пръсти да види по-добре обърнатия с гръб към него Крум. Няколко

шестокурснички пребъркваха джобовете си като обезумели:

— О, не може да бъде, нямам нито едно перо в себе си!

— Дали ще се подпише с червило върху шапката ми?

— Как не! — подхвърли надменно Хърмаяни и подмина момичетата, които

вече се бяха сдърпали за червилото.

— И аз ще искам автограф — рече Рон. — Хари, да ти се намира някое

перо?

— Не, горе в чантата са — отвърна Хари.

към вратата. Там се бяха скупчили Крум и останалите дурмщрангци и не знаеха

къде да седнат. Учениците от «Бобатон» вече си бяха избрали масата на

«Рейвънклоу» и намусено оглеждаха Голямата зала. Три от момичетата

притискаха шаловете, омотани около главите им.

— Не е чак толкова студено — подразни се Хърмаяни, без да ги изпуска

от поглед. — Защо не са си взели наметала?

— Насам! Елате при нас! — викна Рон и подсвирна. — Насам! Хърмаяни,

смести се, направи място...

— Моля?

Виктор Крум и съучениците му от «Дурмщранг» вече бяха седнали на

масата на «Слидерин». Хари забеляза задоволството по лицата на Малфой, Краб

и Гойл и видя как Драко се наведе напред и заговори Крум.

— Така, подмазвай му се, Малфой! — изсъска презрително Рон. — Бас

ловя, че си му ясен... нали всички му се кланят. А къде ли ще спят? Да го

поканим в нашата спалня, а, Хари? Веднага му отстъпвам кревата си, а аз ще

спя на походно легло.

Хърмаяни изсумтя.

— Те ми изглеждат много по-доволни от бобатонците — отбеляза Хари.

Учениците от «Дурмщранг» съблякоха тежките си кожи и втренчиха

любопитни погледи в черния таван, обсипан със звезди. Някои от тях държаха

златните блюда и бокали в ръце и ги изучаваха заинтригувани.

Горе на Височайшата маса пазачът Филч, пременен във вехт старомоден

стар фрак в чест на пиршеството, поставяше допълнителни столове. Хари се

изненада от броя им — по два вляво и вдясно от Дъмбълдор.

— Гостите са само двама! — учуди се той. — Защо Филч слага още

столове? Кой друг ще идва?

— А? — само рече Рон, който не отместваше поглед от Крум.

Когато учениците влязоха в залата и се настаниха край масите,

преподавателите се заизкачваха един подир друг към Височайшата маса.

Професор Дъмбълдор, професор Каркаров и Мадам Максим бяха последни. Гостите

от «Бобатон» скочиха на крака, щом видяха директорката си. Няколко ученици

от «Хогуортс» се изхилиха, но бобатонци останаха невъзмутими и седнаха едва

когато Мадам Максим зае мястото си отляво на професор Дъмбълдор. Самият

Дъмбълдор остана прав и в Голямата зала настъпи тишина.

— Добър вечер, дами и господа, призраци и — с особени почитания —

пристигнали приятели — започна Дъмбълдор и огледа със сияещ поглед

чуждестранните ученици. — Имам огромното удоволствие да ви приветствам с

добре дошли в «Хогуортс». Надявам се, че ще се чувствате удобно и приятно

при нас.

Едно момиче от «Бобатон» с увита в шал глава не се сдържа и се изсмя

подигравателно.

— Никой не те е карал да идваш! — наежи се Хърмаяни.

— След пиршеството ще открием официално турнира — обяви Дъмбълдор. — А

сега ви каня да хапнем и пийнем. Чувствайте се като у дома си!

Той седна и Хари видя как Каркаров тутакси се наведе към него и го

заговори.

Както винаги, чиниите пред тях се напълниха с гозби. Този път

домашните духчета в кухнята бяха надминали себе си. През живота си Хари не

бе виждал толкова много на брой и все различни блюда, включително някои

определено чуждоземски.

— Какво ли е това? — попита Рон и посочи дълбок супник с нещо като

рибена чорба, поставен до чинията с наденица.

— Буйабес — супа от морски деликатеси с много подправки — отвърна

Хърмаяни.

— Виж ти! — учуди се Рон.

— Да, френска — обясни Хърмаяни. — Опитах я през лятната ваканция

миналата година. Много вкусна беше.

— Вярвам ти — рече Рон и си напълни чинията с наденица.

Макар че в Голямата зала имаше едва двайсетина ученици повече от

обикновено, тя изглеждаше по-препълнена от всякога. Цветните униформи на

новодошлите се открояваха на фона на черните мантии на възпитаниците на

«Хогуортс». Под вече свалените тежки кожи гостите от «Дурмщранг» бяха

облечени в кървавочервени мантии.

Двайсетина минути след началото на пиршеството Хагрид плахо се

промъкна в залата през една врата зад Височайшата маса. Той зае стола си в

самия й край и помаха на Хари, Рон и Хърмаяни с бинтована ръка.

— Как са раконогите огнемети, Хагрид? — провикна се Хари.

— Отлично — бодро отвърна Хагрид.

— Не се и съмнявам — тихо рече Рон. — Май вече са открили любимата си

храна — пръстите на Хагрид.

Тогава един глас попита:

— Паррдонн, желаете ли буйабес?

Беше онази ученичка от «Бобатон», която се бе изсмяла по време на

речта на Дъмбълдор. Тя най-сетне бе свалила шала от главата си. Дълга

сребристоруса коса падаше тежко до кръста й. Очите й бяха големи и сини, а

зъбите — бели и равни.

Рон се изчерви. Той я зяпна, опита се да каже нещо, но се чу само

глухо гъргорене.

— Не, вземете — отвърна Хари и побутна супника към момичето.

— Вие прриключихте ли?

— Да — изгубил ума и дума рече Рон. — Много е вкусно.

Тя взе супника и внимателно го отнесе на масата на «Рейвънклоу». Рон

още се пулеше след нея, сякаш за пръв път виждаше момиче. Чак когато Хари

се разсмя, той се съвзе.

— Тя е вийла! — с пресипнал глас промълви Рон.

— Как не! — язвително се изсмя Хърмаяни. — Само ти я зяпаш така

глупаво!

Но не беше съвсем права. Много момчета извръщаха глави след

французойката, докато тя прекосяваше залата, а някои от тях онемяха също

като Рон.

— Казвам ти, това не е обикновено момиче! — възкликна Рон и се наведе

настрани да не я изпуска от поглед. — В «Хогуортс» момичетата не стават

такива вълшебници!

— Напротив, стават... — отвърна Хари, без да се замисля. По случайност

през няколко стола от момичето със сребристата коса седеше Чо Чан.

— Когато отново прогледнете — рязко ги прекъсна Хърмаяни, — обърнете

внимание кой влезе току-що.

Тя кимна към Височайшата маса. Двата празни стола вече бяха заети.

Людо Багман седеше до професор Каркаров, а господин Крауч, шефът на Пърси,

бе заел мястото до Мадам Максим.

— Защо ли са дошли тук? — удиви се Хари.

— Нали са организатори на Тримагическия турнир — отвърна Хърмаяни. —

Сигурно искат да присъстват на откриването.

Дойде ред и на основното ястие и сред сервираните блюда пак имаше

доста непознати. Рон огледа някакво желе с подправки, което му заприлича на

нещо френско, и го побутна внимателно надясно, та да се вижда добре от

масата на «Рейвънклоу». Но момичето, което приличаше на вийла, явно се бе

нахранило и не дойде да го вземе.

Когато златните чинии бяха опразнени, Дъмбълдор отново се изправи.

Блажено очакване витаеше в залата. Хари се питаше какво ли ще се случи и

потръпна от вълнение. През няколко стола от тях Фред и Джордж се наведоха

напред, втренчили погледи в Дъмбълдор.

— Настъпи мигът — обяви Дъмбълдор и се усмихна на морето от вдигнати

към него лица. — Тримагическият турнир ще започне всеки момент. Бих искал

да кажа някои неща, преди да внесем ковчежето...

— Какво да внесат? — промълви Хари.

Рон вдигна рамене.

— ...за да изясня как ще се проведе турнирът тази година. Но първо да

ви представя господин Бартемиус Крауч, началник на Отдела за международно

магьосническо сътрудничество... — дочуха се учтиви, но слаби ръкопляскания,

— ...и господин Людо Багман, началник на Отдела за магически игри и

спортове.

Бурни аплодисменти посрещнаха името на Багман може би заради

някогашната му слава на куидичен бияч или просто защото бе по-симпатичен от

Крауч. Той помаха приветливо с ръка в отговор. Бартемиус Крауч нито се бе

усмихнал, нито бе вдигнал ръка за поздрав, като чу името си. Хари си

припомни официалния му костюм на финала на Световното първенство по куидич

и реши, че магьосническата мантия не е подходящото за него облекло.

Четковидните му мустаци и косата му, строго разделена на прав път,

изглеждаха странно до дългата бяла брада и коса на Дъмбълдор.

— През последните няколко месеца господин Багман и господин Крауч

работиха неуморно да подготвят Тримагическия турнир — продължи Дъмбълдор. —

Те, както и професор Каркаров, Мадам Максим и аз, ще бъдат съдии, които ще

оценяват усилията на участниците.

При думата «участници» учениците затаиха дъх и наостриха уши.

Дъмбълдор забеляза внезапното им смиряване, усмихна се и викна:

— Господин Филч, моля, внесете ковчежето.

Стаилият се в най-далечния ъгъл на залата Филч тръгна към Дъмбълдор,

носейки в ръце голямо дървено ковчеже с инкрустрирани скъпоценни камъни. То

бе истинска антика. Зяпналите ученици зашепнаха възбудено. Денис Крийви се

качи върху стола си, за да вижда по-добре, но бе толкова дребничък, че

главата му едва се изравни с главите на останалите.

— Господин Крауч и господин Багман изготвиха инструкциите за

изпитанията, пред които ще се изправят избраниците — обясни Дъмбълдор,

докато Филч внимателно поставяше ковчежето на масата пред него. — Те са

осигурили и всичко необходимо за отделните етапи на турнира. Ще има три

изпитания през учебната година и те ще подложат на проверка по много

различни начини качествата на участниците — тяхната магьосническа сила,

храброст, съобразителност и разбира се — способността им да преодоляват

опасности.

При тези думи залата утихна, сякаш никой не дишаше.

— Както знаете, в турнира ще се състезават трима ученици — спокойно

продължи Дъмбълдор, — по един от трите участващи училища. Те ще получат

оценки за преодоляване на всяко от трите изпитания и състезателят с най-

висока обща оценка ще спечели Тримагическата купа. Безпристрастен арбитър

ще посочи избраниците. Това е Огненият бокал.

Тогава Дъмбълдор взе магическата си пръчка и почука три пъти по

горната страна на ковчежето. Капакът бавно се отвори със скърцане и отвътре

директорът извади широк грубо издялан дървен бокал. Той бе толкова

обикновен на вид, че едва ли някой би го забелязал, ако не беше пълен до

ръба с танцуващи синьо-бели пламъчета.

Дъмбълдор затвори ковчежето и внимателно постави Огнения бокал върху

него, та да го видят добре всички присъстващи в залата.

— Нека всеки, който иска да участва в избора, да напише четливо името

и училището си върху късче пергамент и да го пусне в бокала — обясни

Дъмбълдор. — Това трябва да стане в рамките на следващите двадесет и четири

часа. Утре вечер, в нощта на Вси светии, Огненият бокал ще избере тримата

най-достойни да представят своите училища. Още тази вечер бокалът ще бъде

поставен във входната зала и всеки, който иска да се състезава, ще може

свободно да стигне до него. А за да съм сигурен, че никой няма да се

поддаде на изкущението, щом поставим Огнения бокал във входната зала, ще го

оградя с кръг на възрастта, който никой под седемнайсет години не ще успее

да прекрачи. И последно — добави Дъмбълдор, — искам да се обърна към всички