Как се настъпва свещен мазол

Обикновено опитите да бъде внесена духовността с нейните нематериални и следователно неподлежащи на измерване фактори в лоното на клиничните изследвания не срещат никаква подкрепа. В тази глава ще се убедите, че и организираната рели­гия, колкото и мистично да е ориентирана, не е достатъчно непре-дубедена и сигурна в себе си, за да обмисли сериозно духовния потенциал на клиничните изследвания с психеделични вещества. Вече споменавах зае воя интерес към будистката теория и прак­тика. От американския зен-будистки манастир, с който бях свързан десетилетия наред, получих не само теоретични и практически при­носи в изследванията, но и голяма лична помощ и подкрепа.

В детството си получих еврейско възпитание, религиозната ми подготовка включваше изучаването на иврит, на еврейските празници, история и култура. По онова време подкрепяхме и още новата държава Израел. Почти не ни насочваха към пряко общу­ване с Бог - това бе отредено само за древните патриарси Авраам, Исак, Яков и Мойсей.

Имаше и мигове на радост. Когато много хора изпълняваха ев­рейски народни песни или се молеха на групи, понякога преживя­вахме екстаз, макар че тогава не знаех тази дума. Освен това една от учителките в религиозното училище се опита да ни запознае с медитацията. Един-два пъти долових нещо добро, спокойно и пра­ведно, но същевременно бях малко стреснат и притеснен.

По-късно открих, че източните религиозни учения и практи­ки предлагат най-достъпните методи, ако човек желае да удовле­твори стремежа си към по-основни истини, какъвто възникна у мен в студентските ми години. В това не се различавах от мнозина свои връстници. Сред тези „нови" религии бяха зен и другите форми на будизма, индуизмът и суфизмът. Тяхната насоченост към мистично единение с източника на цялото битие беше съзвуч-на на нашата потребност от висши истини.

Първо се докоснах до загадките на Изтока чрез трансценден-талната медитация в началото на 70-те години. Харесваше ми по­коят в тези занимания, но интелектуалната основа не ми допада­ше. Скоро открих в будизма и практическото, и интелектуалното вдъхновение, което търсех. Той е религия, основана на медитацията, и съществува от две и половина хилядолетия. Безпристрастно, пси­хологически и сравнително просто обяснява и разглежда всички мислими състояния на съзнанието - ужасни, блажени или неут­рални, полезни или вредни. Освен това будизмът предлага прак­тични, основани върху причината и следствието морални правила за прилагане на прозренията от медитацията във всекидневието.

Когато си търсех подходяща за мен будистка общност, отно­во Джим Фейдимън ми показа правилната посока - зен-будистки манастир, ръководен от склонен към усамотяване и удивително невъзмутим азиатски наставник. Монасите бяха изпълнени с без-метежност, но съвсем земни хора, отнасяхме се помежду си с взаимна симпатиялИ най-интересното беше, че повечето от тях за пръв път зърнали духовния си път чрез преживявания с психе­делични дроги. Разбира се, не разгласяваха този факт надлъж и нашир. Но в свободната атмосфера на първите години на манас­тира беше съвсем нормално да споделяме тези неща.

През една ваканция в медицинския институт се уединих за пет седмици в манастира и това ми помогна по-нататък да въплътя действено в живота си будисткото учение. Често общувах с неколци­на от монасите, редовно посещавах манастира и приемах настав­ници, пътуващи до Ню Йорк, за да ръководят групови медитации.

Освен това будизмът и медитацията ми се струваха много­обещаващо поле за научни изследвания. Уредих си участие в ле­тен семинар за професионалисти в областта на психичното здра­ве в института „Нингма", основан от тибетски лама в Бъркли,

щат Калифорния. В този курс изучихме главните принципи и подходи на будистката психология. Така за пръв път се запознах с Абхидхарма - будистката система в психологията.

Това наименование се превежда приблизително като „ката­лог на психичните състояния". Една от основните тези гласи, че нормалният поток на личните преживявания е неразделно слива­не на няколко съставки. Тези страни на опита ни се наричат сканд-хи - „купчини", петте „неща", образуващи състоянието на съзна­нието - форма, усещане, възприятие, осъзнаване и привични склонности.

Друг важен момент беше възможността за създаване на ме­тоди за „разтваряне на лепилото", свързващо тези скандхи. Спо­ред будистите чрез разграждането на фасадата в нашата предста­ва за Аз-а можем да получим достъп до по-дълбоко скритите рав­нища на действителността, състраданието, любовта и мъдрост­та. В процеса има поредица от етапи и един умел наставник успя­ва да помогне на медитиращия да ги разпознае и да премине през тях. Будизмът усъвършенства тези похвати хилядолетия наред и милиони хора са се уверили в резултатите от тях.

Запознаването с Абхидхарма ме подтикна да обмисля и приложимостта и в изследването на психеделичните състояния.

След като завърших медицина, се върнах в Калифорния, за да продължа обучението си по психиатрия. В Сакраменто помог­нах да се организира ръководена от манастира група за медита­ция. Години наред се събирахме всяка седмица в моя дом и имах безчет възможности да обсъждам с монасите моите интереси към психеделичното. В манастира ме посветиха като мирянин в бу­дистката секта, към чието учение се придържаше игуменът. Поддържах връзки с моите приятели монаси, които вече заемаха високи постове в йерархията.

Две и половина години отсъствах от Калифорния, а когато се върнах, структурата на основната будистка организация се бе про­менила коренно. Мнозина монаси напуснаха лоното й, защото в нейно средоточие все повече се превръщаше самият наставник и неговите духовни преживявания.

По-късно, макар и в Ню Мексико, все още поддържах връзка с пръснатата общност на този манастир. Потърсих местни хора принадлежащи към нея, и редовно се събирахме за медитация без да основаваме формална структура. Често се виждах и с не­колцина монаси от главния храм.

Будисткото обучение и начин на живот повлияха по различни начини на моите изследвания с ДМТ, например наблюдението над срещите на доброволците с дрогата. Медицинската сестра и аз се стараехме да поддържаме у себе си положителна и будна нагласа, като оставим преживяването на участника да се разгръ­ща без ненужна намеса.2

Моето разбиране за медитацията също помогна да водя хора­та през различните етапи от срещите им с ДМТ. Съветвах ги да се отпуснат, да се съсредоточат върху дишането и усещането за тялото си, да бъдат нащрек, но със свободно съзнание за всичко, което може да им се случи.

Друг пример е разработването на нашата таблица за оценка на впечатленията. Предишните психологически въпросници, измерва­щи въздействието на психеделични дроги, имаха сериозни недо­статъци. Опираха се на предпоставката, че тези вещества са „психо-томиметици" или „шизотоксини", затова наблягаха на неприятните преживявания. Много от таблиците бяха разработени с групи от намиращи се в затвора бивши наркомани, на които не е било казано какви дроги им се дават или какви са възможните въздействия.

Избрах друг подход - описание на психичните състояния въз основа на Абхидхарма и скандха, като вместо втория термин си послужих с „клинични групи" - така е по-приемливо за западни­те научни среди.

Давахме за попълване и анализирахме тази Таблица за халю-циногенното въздействие (ТХВ) след всеки сеанс с ДМТ в цяло­то изследване. Резултатите бяха забележителни.

В клиничната психофармакология отдавна е известно, че до­брият въпросник дава по-точна оценка за въздействието на дро-гите в сравнение с всеки биологичен фактор. Иначе казано, пра­вилно съставената таблица за оценка на впечатленията е по-доб­ра от измерването на кръвното налягане, пулса или концентра­циите на хормоните при различаването на дозите от една дрога или на разнообразни дроги. ТХВ потвърди и подкрепи тази тра­диция. Освен това открои мъдростта и силата на будисткия под­ход към психичните състояния.

Двамата с д-р Клифърд Куолс, биостатистик на изследова­телския център, сравнихме този метод за анализ с множество чисто статистически модели. Подходът на Абхидхарма се оказа по-полезен от всички, разработени въз основа само на математи­чески закономерности. Оттогава и други изследователски групи са използвали ТХВ и потвърдиха практичността й при изучава­нето на изменени състояния на съзнанието.3

Будизмът ми помагаше и да осмислям сеансите с ДМТ, обаче липсата на по-задълбочени знания в това учение ме изправи пред две сериозни трудности.

Как да реагирам, ако доброволецът твърди, че току-що е имал предизвикано от дрогата духовно преживяване? „Истинско" про­светление ли е това или не? В шестнадесета глава вече споделих извода си, че в съзнанията на тези хора се случваше нещо извън­редно важно. А самите те не се съмняваха, че са преживели може би най-разтърсващите и преобразяващи случки. Но нито знания­та, нито опитът ми позволяваха да установя доколко са верни тези лични впечатления - за разбирането им можех да се опра само на психиатричните модели.

Другият проблем беше свързването на будисткия подход към нематериалните същества с разказите на нашите доброволци. Ти­бетските и японските разновидности на будизма описват какви ли не демони, богове и ангели, аз обаче смятах, че тези срещи символично представят определени страни от самите нас, а не отделни невеществени форми на живот.

И когато доброволците започнаха да говорят за контакти първата ми реакция беше: „О, това се обсъжда и в будизма. Те са само прояви на собствените ни съзнания."

Срещите обаче ставаха все по-странни, съществата вече въздействаха върху доброволците, понякога агресивно. Будист-ките възгледи като че ли не достигаха, за да обясня подобни пре­живявания. Поначало бих могъл да се позова на будисткия скеп­тицизъм за реалността, за да не търся нищо „действително" или „особено" в историите. Тоест хората просто „срещаха същест­ва". Не беше задължително тези привидни форми на живот да са по-мъдри или по-надеждни от всичко останало, което бихме срещ­нали в живота или съзнанието си.

Имах нужда от напътствия по въпроса и за духовните прежи­вявания, и за „контактите". Започнах да споделям резултатите от изследването и съмненията си с доверени приятели сред монаси­те. Най-често се обръщах за съвет към почитаемата Маргарет -будистка свещеничка, с която се запознах още през 1974 г.⁴

По образование беше клиничен психолог, но станала мона­хиня, след като осъзнала, че иска да е наясно със собственото си духовно и психично здраве, преди да помага на другите. Накрая обаче избрала окончателно монашеския живот. Преди да се за­ема със самото изследване, останах няколко дни в манастира. Маргарет вече беше главна помощничка на игумена, но отдели време, за да изслуша докъде съм стигнал в личния и професио­налния си живот. Заговорихме и за моя интерес към ДМТ. Спо­делих с нея хипотезата си, че епифизата може би отделя ДМТ в мистични моменти от живота ни, както и вероятната роля на ве­ществото в предсмъртните състояния и смъртта.

- Това, което предполагаш, е по силите само на един човек от милион - тихо промълви тя.

Думите й бяха съзнателно неясни, но аз ги приех като поощ­рение да задълбая в темата. Обясних й как виждам въпроса за ролята на психеделичните вещества в духовното развитие и

подхвърлих, че мнозина от старшите монаси първо са зърнали духовния път под въздействието на ЛСД и други дроги. Маргарет се засмя.

• 
  Честно казано, не знам дали моите пътешествия с ЛСД ми помогнаха или попречиха в духовното израстване!
  
• 
  Трудно е да се прецени, нали? - вметнах аз.
  
• 
  Така е.
  

„Извънредно интересно, но каква е целта всъщност?" - отго­вори ми тя. Посъветва ме да осъществя такова изследване само ако съм сигурен, че успехът е много вероятен, а рисковете - пре­небрежимо малки. Прозорливо подчерта, че не бива да забравям колко е нищожно времето за поправяне на нанесените вреди при тези хора, ако сеансите с псилоцибин се окажат мъчителни или неприятни за тях.

Времето минаваше бързо и към края на 1994 г. все по-често се питах каква е ползата от моите психеделични изследвания. Слу­чаите на отрицателни реакции се трупаха, а не виждах траен бла­гоприятен ефект. Честно казано, непрекъснатото общуване с хора, изпитващи въздействието на психеделична дрога, започна да ме изтощава психически. Споделих с Маргарет докъде съм стигнал.

Както винаги, тя наблегна на онова, което ще е най-плодо­творно за собственото ми духовно развитие, като подчерта, че би ме разбрала, ако се откажа от изследването. Насърчи ме оба­че да потърся кой би могъл да продължи проекта, за да не са напразни досегашните ми усилия.

След преместването в Канада се свързах с група за медитация към местен манастир. Почитаемата Гуендолин дойде да ръководи един от нашите семинари. Тя беше сред най-уважаваните наставници. Само че не познаваше добре външния свят.

В откровен разговор аз споделих с нея за изследването си в Ню Мексико и нарастващите ми съмнения. Радвах се на възмож­ността да ги обсъдя с монахиня, която не знаеше нищо за мен и да чуя мнението й.

Изненадах се, когато тя ми се обади по телефона след седмица.

• 
  Толкова се разстроих от разговора с теб, че бях болна три дни. Отидох и при игумена, на когото остават малко земни дни, както знаеш. Това е първият проблем, към който той прояви ин­ терес през тази година. Говорих и с неколцина от старшите мона­ си. Решихме, че трябва незабавно да прекратиш изследването. До няколко дни ще ти изпратя и официално писмо.
  
• 
  Нека да помисля - успях само да смънкам.
  

Този увод бе последван от осъждане на моите изследвания -минали, настоящи и планирани в бъдеще.

„Твоето психеделично изследване е напълно безсмислено, ли­шено от реална полза за човечеството и опасно. Идеята на безна­деждно болни хора да бъдат давани психеделични дроги според мен е отблъскваща и рискована. Не съм срещала в областта на психичното здраве по-явен опит човек „да се прави на Господ". Опитите да бъде предизвикано просветление с химически сред­ства не могат да успеят и това няма да се случи. Само ще объркаш хората и последствията за теб могат да бъдат много тежки."

Малко по-късно получих и писмо от Гуендолин: „Съгласно учението на Буда твоето изследване е пример за неправеден живот. Идеята, че ДМТ би могъл да предизвиква просветление, е заблуда и противоречи на учението на Буда. Халюциногените смущават и хвърлят в хаос съзнанието, пречат на религиозната подготовка и могат да причинят объркване и страдание. Настоя­ваме да прекратиш всички експерименти от този вид."

Напомних й, че от години водя диалог с монасите за моя ин­терес в психеделичните изследвания, както и неизменно проявя-ваната от тях любознателност към моята работа. Изтъкнах, че през цялото време никой не ми е препоръчал да я прекратя. Бях готов да обсъдя отново всички постановки, например предполо­жението, че някои видове знание са достъпни единствено чрез външно за човека средство, т.е. дрога.

Изобщо не успях да разширя тази дискусия.

Какво ставаше?

Игуменът умираше и се грижеше учението да не бъде омърсе-но от спорове и съмнения. А старшите монаси се стремяха да заемат постове, които щяха да определят бъдещето на общност­та. Кой щеше да се прояви като най-ревностен защитник на уче­нието? Онези, чиито положителни психеделични преживявания поначало ги бяха насочили към будизма, запазиха мълчание.

А през есента на 1996 г. бе публикувана моя статия, в която призовах да бъде обсъдена идеята за въвеждане на психеделич­ните дроги в будистката практика. Разказах за сеанса на Елена, който описах и в шестнадесета глава. Преживяването й беше пример какъв духовен пробив е възможен чрез ДМТ, ако човек има сериозен опит в медитацията, устойчива психика и уважи­телно отношение към вещества като ДМТ. Изразих и загриже­ността си, че отделните преживявания, без да са поставени в ня­какъв духовен или терапевтичен контекст, не са особено плодо­творни за трайна и сериозна промяна у нашите доброволци. И завършвах със следното заключение:

„Убеден съм, че има начини будизмът и психеделичната общ­ност да извлекат полза от открита и честна размяна на идеи, практики и морални норми. За психеделичната общност етичното, дис­циплинирано подреждане на живота, опита и отношенията, пред­лагано от хилядолетните традиции в будистките общности, мо­гат да бъдат много благотворни. Тези развити традиции биха могли да внесат смисъл и последователност в отделните, разпокъ­сани и зле осмислени психеделични преживявания. Знанието от такова преживяване, ако не е съчетано с любов и състрадание, утвърждавани всекидневно, вероятно ще бъде прахосано в край­ностите на самолюбуването и прищевките.

От друга страна, посветените в будизма, които не постигат особен успех в медитацията, но са напреднали много в нравстве­ното и интелектуалното си развитие, биха могли да си помогнат с внимателно разпределени във времето, подготвени, наблюда­вани и съпроводени със събеседвания психеделични сеанси, за да ускорят напредъка си. Ако не друго, психеделичните вещест­ва предлагат различна гледна точка. При съответната склонност у човека тази гледна точка би вдъхновила дългата упорита рабо­та за превръщането й в жива действителност."⁵

Тази статия реши съдбата ми за монашеската общност. Моя­та дългогодишна обвързаност с този орден беше създала впечат­лението, че той има свой принос за идеите ми. Гуендолин разпра­ти екземпляри от статията на хората от моята нова група за ме­дитация, както и на други групи, и на манастира. Беше добавила бележки за казаното от мен в разговора помежду ни, който смя­тах за поверителен. Настояваше местните членове на общността да не припарват до дома ми, защото сигурно притежавам психе­делични дроги.

Заради нейната постъпка настъпи критичен момент. Подадох официална жалба срещу тази злоупотреба с доверието ми. Освен че поставях под съмнение поведението на Гуендолин, предизвик­вах ордена да определи окончателно отношението си към моите изследвания.

Монасите се съгласиха, че тя наистина е злоупотребила с до­верието ми, но го е направила „за по-висше благо", а именно „да не позволи грешки, сторени от името на будизма". Човек не можел да бъде истински будист и да допуска каквато и да е била роля на психеделичните вещества в това учение.

Нямаше какво да направя. Светостта надделя над истината. Това конкретно направление в будизма не се различаваше от вся­ка друга организация, чието оцеляване зависи от общоприета идейна основа. Само те решаваха кои въпроси са позволени и кои - не.

По-късно научих, че монашеската общност е избрала Марга-рет начело на ордена. Двама монаси, употребявали психеделич-ни дроги на младини, бяха избрани за игумен на манастира и не­гов старши помощник. Политическите амбиции се оказаха по-важни от искрения диалог. Едва ли подобна организация би при­знала, че тримата й водачи някога са използвали ЛСД и са били вдъхновени от дрогата, за да изберат това призвание в живота.

Макар да съзирах причините за лицемерието, понесох тежък удар. Съчетано със злополучните събития, описани в предишна­та глава, то ми отне желанието да продължа изследванията. Вре­ме беше да спра.

Напуснах университета, върнах дрогите и неизползваните суми от финансирането на Националния институт по наркома-нии. Аптеката премери веществата, опакова ги и ги изпрати по куриер в охраняван склад до Вашингтон. Тези запаси от ДМТ, псилоцибин и ЛСД са там и до ден-днешен.

Почти немислимо е просто химическо съединение като ДМТ да дава достъп до толкова изумително разнообразни прежи­вявания - от почти лишените от драма до невероятно разтърсва­щите. От психологически прозрения до срещи с извънземни. Не­поносим ужас или почти нетърпимо блаженство. Предсмъртни състояния и прераждане. Просветление. И всичко това - заради естествено появяващ се в телата ни химически братовчед на се-ротонина, един от най-важните невротрансмитери в мозъка.

Малко е да се каже, че е увлекателен въпросът защо Приро­дата или Бог са създали ДМТ. Какво е биологическото или ево­люционното предимство различни растения, животни и самите ние да синтезираме молекулата на духа? Ако ДМТ наистина се отделя в особено стресови моменти от живота ни, това съвпаде­ние ли е или в него е заложен смисъл? И ако е така, каква е целта?

В историите на доброволците открихме забележителна при­лика между техните преживявания и естествено настъпващи психеделични състояния - предсмъртни, духовни и мистични. Нео­споримо е и подобието между срещите с нематериални същества в стая 531 и тези „случки" по цял свят. Това потвърждава моето предположение, че спонтанно възникващите „психеделични" пре­живявания се дължат на повишените количества ендогенен ДМТ. В четвърта глава изброих различните биологични ситуации, в които епифизата може би синтезира това вещество, и се спрях на метафизичните и духовните измерения на тази вероятност.

Как е възможно молекулата на духа да променя толкова дра­стично представите и възприятията ни? Нека в тази глава дадем воля на въображението си и да обсъдим всички възможни обяс­нения.

Повечето от нас, включително най-твърдоглавите изследова­тели на мозъка или отричащите материалното мистици, приемат, че мозъкът е машина - инструментът на съзнанието. Той е теле­сен орган, състоящ се от клетки и тъкани, белтъчини, мазнини и въглехидрати. Мозъкът обработва суровите сетивни данни чрез електричество и химикали.

Ако се съгласим с модела „приемник на действителността", нека го сравним с друг приемник, който всички познаваме - телевизо­ра. Така е възможно да си представим как изменените състояния на съзнанието, сред тях и психеделичните, предизвикани от ДМТ, се съотнасят с мозъка като усъвършенстван приемник.

Най-обикновените и познати равнища на промяна, до които молекулата на духа дава достъп, са личните и психичните. Това въздействие може да бъде сравнено с фината настройка на теле­визионния образ - регулиране на контраста, яркостта и цветове­те: Тези „образи" се състоят от чувства, спомени и усещания, които изобщо не са необичайни или неочаквани. Няма нищо кой знае колко ново, но всичко се вижда несравнимо по-ясно и с по-отчетливи подробности.

Такива реакции у нашите доброволци бяха предизвикани от малките дози ДМТ. Понякога ги имаше и при големи дози у хора­та, чиито лични потребности налагаха по-задълбочено осмисля­не на техния живот и отношения.

Когато предизвиква такова пренастройване на съзнанието, ДМТ не се различава много от други лекарства или процеси, при­лагани в психотерапията. Стимулантите, особено амфетамините и подобните на тях вещества като МДМА, подкрепят психични­те процеси по потенциално благоприятен начин. С тях е по-лес­но да помним и мислим. Като проясняват и засилват чувствата, свързани с тези мисли и спомени, те ни дават възможност да при­емем чувствата си и да продължим по пътя си.

До голяма степен същите механизми важат и в задълбочената психотерапия. Усърдието и подкрепата на психотерапевта във ва­денето на бял свят на болезнени спомени и справянето със сил­ните чувства, които те будят, имат същото благотворно въздей­ствие. В нашата работа с ДМТ видяхме въздействието на дрога-та да се съчетава в нормалното всекидневно съзнание с подкре­пата и насърчението, предлагани от нас, за да се стигне до нови лични прозрения.

Това проясняване и изцеление на личността по време на се­ансите може би има и биологична страна. Например предизвика­ната от ДМТ еуфория помагаше на доброволците по-спокойно да се взират в живота си. Възторжените чувства вероятно се дължат отчасти на мощния, породен от ДМТ приток на бета-ендорфин в мозъка, а той е подобен на морфина. Освен това ДМТ стимулира и силно повишени концентрации на мозъчните хор­мони вазопресин и пролактин. Учените смятат, че тези вещества играят важна роля в чувствата на привързаност, близост и сим-патия.Може би по-големите количества на тези мозъчни химика­ли улесняваха доброволците да ни се доверят, да приемат спо­койно въздействието на дрогата и да споделят твърде лични про­блеми така, както доскоро им се струваше немислимо.

А какво се случва, когато молекулата на духа ни изтегли и избута отвъд телесното и емоционалното равнище на съзнание­то? Навлизаме в невиждани светове, които обикновено не дола­вяме, а и едва ли сме способни да си въобразим. Още по-изне­надващо е, че те изглежда са населени.

В един момент реших да приемам разказите на доброволците буквално. Този подход потисна първоначалното ми желание да

търся други обяснения, да тълкувам или да свеждам преживява­нията към други явления - например халюцинации поради сму­теното състояние на мозъка, съновидения или психологически символи. След изследванията за мен минаха още няколко години в проучвания и размисъл. Сега смятам, че си струва да разгледа­ме сериозно възможността тези преживявания да са точно това, което изглеждат.¹

И лично, и професионално за мен беше трудно да стигна до предложеното тук радикално обяснение на контактите, в които встъпваха доброволците. Дори след като съм го изказал, оставам скептично настроен към достойнствата му. Защо не можех да се задоволя с добрия стар биологичен модел или по-традиционните психологически модели?

От гледна точка на науките за мозъка може би срещите на на­шите доброволци са ярки халюцинации заради възбудата в мозъчните центрове на зрението, чувствата и мисълта, причинена от ДМТ. В края на краищата почти всички хора сънуват и в тези моменти са напълно погълнати от привидната реалност. Бързите движения на очите, които понякога наблюдавахме у участниците в проектите, може би насочваха тъкмо към сън „наяве".

Доброволците обаче бяха убедени, че има разлика между пре­живяното в предизвикания от ДМТ контакт със същества и ти­пичните им сънища. Когато наблюдаваха все същото и с отворе­ни, и със затворени очи и то в будно, ясно състояние на съзнание­то, трудно биха се съгласили, че това е „просто сън". А и докато изслушвах разказите им за такива срещи, аз не оставах с впечат­лението за споделен сън в психотерапевтичен сеанс. Историите на доброволците бяха толкова смислени, убедителни и „истин­ски", че все си мислех: „Нищо подобно не съм чувал за сънища от своите пациенти. Това е много по-странно, добре запомнено и свързано."

Трябва да добавя, че опитите ми да предложа биологично обяс­нение като сън наяве или халюцинация срещаха отпор от добро­волците. Възникваше леко напрежение, което веднага ограничаваше желанието им да споделят, толкова ценно в съвместната ни работа. Все едно участникът ми заявяваше: „Не беше нито сън, нито халюцинация. Според мен е действително. Познавам разли­ката. Ако оспорваш това, няма да ти разкажа за най-чудатите неща в сеанса!"

Доброволците отхвърляха още по-категорично моите обяс­нения, опиращи се на психологически модели. Фройдистките пси­хоаналитични направления биха тълкували преживяването на кон­такти със същества като израз на неосъзнати конфликти поради стремеж към агресия, секс или зависимост. А аз бих се почувст­вал неловко, ако твърдя, че зад провежданите от съществата екс­перименти или опити за общуване с доброволците се крият по­тиснати, неосъзнати инфантилни желания.

Юнгианската психология има по-обхватна гледна точка към езика на несъзнаваното, опира се и включва в себе си областите на митологията, изкуството и религията в по-голяма степен, от­колкото е присъщо на фройдизма. И все пак е психологически модел, а не физически или биологически. Например Юнг е опре­делял образа на „неидентифицираните летящи обекти" като коп­неж за завършеност, въплътен в кръга. Възприемането на тези същества като мисловни конструкции или символи, независимо от мащаба, отново превръща преживяването в „нещо друго". Така нямаме обяснение за завладяващата, напълно убедителна за доб­роволците действителност на преживяването.

Ето защо реших да си позволя експеримента, споменат в края на тринадесета глава - реагирах на разказите за контакти така, сякаи са се случили наистина. Отначало само изслушвах и молех за пояснения. С натрупването на повече такива истории можех да споменавам разказаното и от други хора като израз на съпри-частие - доброволците чувстваха, че разбирам и приемам думи­те им, и бяха готови да споделят най-необикновените и смущава­що неочаквани сблъсъци.

Нека се замислим над предположението, че когато участни­ците в проектите стигаха до най-далечните предели, достъпни чрез ДМТ, и смятаха, че са другаде, те наистина възприемаха равнища на реалността, различни от нашето. И тези равнища са също толкова действителни. Просто ние не сме способни да ги доловим през по-голямата част от живота си.

С тази хипотеза аз не отхвърлям биохимичния или психоло­гическия модел. По-скоро искам да добавя още възможности в търсенето на обяснения, които помагат на доброволците, удов­летворяват интелектуално изследователите и може би дори под­лежат на проверка чрез методи, все още неразработени, но тео­ретично осъществими.

Да, се върнем към сравнението с телевизора - тези случаи подсказват, че не само сме регулирали яркостта, контраста и цве­товете, а сме превключили на друг канал. Вече не гледаме все­кидневната действителност - канала на нормалното.

ДМТ дава постоянен, повтарящ се и надежден достъп до, дру­гите" канали. Различните плоскости на битието си съществуват непрекъснато. Всъщност са съвсем наблизо и предават постоян­но! Но ние не ги възприемаме, защото не сме устроени така -нашата структура ни поддържа включени към канала на нормал­ното. Нужни са само секунда-две (няколко удара на сърцето, за да стигне молекулата на духа до мозъка), за да превключим кана­ла, да отворим съзнанието си за тези други равнища на действи­телността.²

Как е възможно?

Не твърдя, че съм вникнал докрай във физическите теории за паралелните вселени и тъмната материя. Но това, което знам, ме подтиква да се вгледам във вероятността те да са местата, накъдето ни води ДМТ, щом сме преодолели равнището на лич­ността.

Физиците-теоретици предполагат съществуването на пара­лелни вселени, опирайки се на явлението интерференция. Ко­гато го има, тези вселени взаимодействат. Теоретично е възмо­жен невъобразимо голям брой паралелни вселени, всяка подобна на нашата и със съвместими физически закономерности. Не е задължително в тези други светове да има нещо твърде чудно­вато или екзотично. Паралелни са, защото частиците, от които се състоят, са разположени на различни места във всяка от все­лените.

ДМТ може би позволява на нашия мозък-приемник да усети тези вселени.

Британският учен Дейвид Дойч, автор на „Тъканта на дейст­вителното", е сред водещите теоретици в тази област.³ В корес­понденцията си с него обсъждахме догадката за пренастройване-то на мозъчните функции от ДМТ по такъв начин, че да възникне достъп или възприемане на паралелни вселени. Той се усъмни в подобна възможност, защото тя би изисквала „квантови изчис­ления". Според Дойч тези изчисления означават „разпределяне на съставните части на сложна задача в огромен брой паралелни вселени, последвано от събиране на резултата", С други думи, потенциалът на квантовите изчисления е близък до безкрайност­та. Едно от необходимите условия за тях е температура, която не се различава значително от абсолютната нула - студа на откри­тия Космос. Тоест продължителният контакт между вселените едва ли е по силите на една биологична система.

Физиците обаче смятаха и че свръхпроводимостта (протича­нето на електричество почти без съпротивление) също е възможна единствено при подобни ниски температури. Но през последни­те десет-петнадесет години химиците създават нови материали, в които свръхпроводимостта възниква при все по-високи темпе­ратури. Всъщност не е немислимо някой ден да се убедим, че тя е възможна и при стайна температура.

Попитах Дойч дали и бъдещето на квантовите изчисления може да тръгне по подобен път. Той призна, че сравнението е „доста добро", но заяви, че квантовите изчисления са далеч по-сложни от свръхпроводимостта: „Квантов компютър при стайна температура ще бъде несравнимо по-изумителен от свръхпрово­димостта при същите условия."⁴

Вярно е, че знам твърде малко за теоретичната физика, зато­ва пък не съм подчинен на наложените от нея ограничения в разглеждането на различните възможности. Щом сравнението между свръхпроводимостта и квантовите изчисления е „доста добро", това ме насърчава да направя следващата крачка в хипо­тезите за ДМТ и мозъка.

Да си представим, че ДМТ е ключовият фактор, който проме­ня физическите свойства на мозъка по начин, позволяващ кван­тови изчисления при телесна температура. Ако е така, „наднича-нето" в паралелни вселени става възможно.

А Дойч не смята, че подобно надзъртане би изглеждало стран­но за самия субект: „Дори ако в мозъка наистина се извършват квантови изчисления, у човека няма да възникне впечатлението за „поглед към квантови светове". В тези моменти той няма да забележи нищо странно. Също както във всеки друг експеримент с интерференция на човека ще му се наложи да тръгне назад с помощта на логиката, статистическите данни и сложността на появилите се като резултат мисли, за да стигне до извода, че би трябвало да е „мислил квантово" и така се е получил резултатът."⁵ Увереността на Дойч колко нормално би могла да изглежда паралелната вселена ми напомня за някои от историите, с които се запознахте в дванадесета глава - срещи със сравнително нор­мални наглед, всекидневни неща, които, обаче нямаха никаква връзка със случващото се в изследователския център. Хора, сце­ни и взаимодействия, пораждащи впечатление за паралелно съще­ствуване спрямо нашето „тук и сега".

От друга страна обаче, аз се питам дали паралелните вселени, възникнали като нашата преди милиарди години, биха ни изглеж­дали особено познати. Дори в тях да действат същите закони на физиката, съответно и на биологията, появилите се организми и вероятно създадените от тях технологии биха могли да тръгнат по фантастично различаващи се пътища. Едва ли трябва предва­рително да зачеркнем възможността за подобни на влечуги и на­секоми или съвсем непривични форми на живот, развили у себе си разум, както и усъвършенствани технологии за космически пътешествия, свръхкомпютри и сливане на биологията с техно­логията - това също го чухме от мнозина доброволци.

Може би най-странните светове, към които ни води ДМТ, са съществуващите в загадъчните области на тъмната материя. Ни­кой не знае какво ще открием там (което всъщност може и да е „тук").

Тъмната материя е най-малко 95 процента от масата на Вселе­ната. С други думи, почти цялата материя във Вселената е невиди­ма. Ние не можем да я възприемем сетивно. Тя нито излъчва, нито отразява каквато и да било радиация. Можем да установим съще­ствуването й единствено по гравитационното въздействие. Тя тряб­ва да съществува поради факта, че видимата Вселена има позна­тия ни вид. Без тази маса гравитацията би била прекалено слаба да задържи Вселената и тя би се разпръснала във всички посоки.

Учените назоваха няколко кандидати за състава на тъмната материя. „Нормалната" материя, която не излъчва или почти не излъчва - планети, мъртви или неродени звезди и черни дупки -може би заема 20 процента от тъмната материя.

Твърде вероятно е обаче тя да се състои (почти) изцяло от частици, които много се различават от известните ни протони, електрони и неутрони. „Черните" частици може би се подчиняват на съвсем други физически закономерности, несъвпадащи с оне­зи в паралелните вселени. Озовем ли се в свят, съставен от тях, едва ли ще имаме шанса да разпознаем нещо.

Основните кандидати за „тухлички" на тъмната материя са „слабо взаимодействащите масивни частици" (СВМЧ). Масивни са само в сравнение с протона или водородния атом. Най-новите хипотези за СВМЧ изтъкват странната им същност, която ведна­га ни връща обратно към много от разказите на доброволците: „Ако СВМЧ наистина са били породени от Големия взрив, значи сме заобиколени от тях поради гравитационното им взаимодей­ствие с видимата материя във Вселената. И в момента, когато четете тази статия, може би милиарди СВМЧ профучават през тялото ви всяка секунда с милиони километри в час. Но тъй като взаимодействието с материята е слабо, повечето ще минат през вас безпрепятствено."⁶

Научни организации в САЩ и други държави харчат милиар­ди долари за сензори на СВМЧ, разположени дълбоко под земя­та, за не прониква друга радиация до тези чувствителни машини.

Ами ако нямаме нужда от такива скъпи детектори? Нищо чуд­но ДМТ да променя така свойствата на човешкия мозък, че е възможно да си представим взаимодействие на СВМЧ с нормал­ната материя.

Трудно е да си въобразим как би изглеждала тъмната мате­рия, камо ли обитателите й. Може би описаната от неколцина доброволци „визуализация на информацията" в дванадесета гла­ва е разновидност на „живот" в тъмната материя - движещи се йероглифи, наситени със значение, реещи се числа и думи, които носят информация.

Всяко от тези невидими равнища на действителността - па­ралелните вселени или тъмната материя, присъстват едновремен­но с нашата реалност. Затова трябва да включим и двата вариан­та като възможни отговори на въпроса къде ни отвежда ДМТ, когато съзнанието ни вече не е в тази плоскост на битието. Бързи­ната на прехода прави примамливи двете вероятни обяснения на невероятно особените места, описани от участниците в проекти­те. Така е, защото тези места са колкото „тук", толкова и „там". Затова е безсмислено да противопоставяме в случая „вътрешно­то" на „външното".

Идеята за тези различни равнища на действителността, про­никващи и преплитащи се с нашето, ни води нататък към учудва­що честата реплика на доброволците: „Те ме чакаха" или „Те ме посрещнаха с добре дошъл". Съществата са в своя среда и за тях всичко е „както винаги". Ние обаче само зяпаме изумено и едва сме способни да реагираме.

Щом обикновено не виждаме или не усещаме присъствието на тези същества през останалото време, струва си да се запитаме как те биха могли да очакват нашето попадане при тях. Вероятно преди да ги видим, нашето присъствие за тях също не е напълно реално. Може би ни долавят по някакъв начин, но не особено ясно, а единствено като отражения или като през прозорец. Вероятно затова са подготвени, но не могат да направят нищо, преди да пре­крачим прага или да минем от тяхната страна на прозореца.

Представете си уред, който изпраща и приема информация само при извънредно висока температура. Когато е в стаята и не работи, той е сивкав и се слива с всичко наоколо. Но щом достиг­не работната си температура, вече може да изпълнява функции­те си и е нажежен до червено, затова изпъква. Може би като про­меня съзнанието ни така, че да виждаме обитателите на другите плоскости на битието, ДМТ му придава и нов „вид". И когато съществата станат действителни за нас, ние също ставаме дейст­вителни за тях.

Как е възможно обаче те дори смътно да долавят присъстви­ето ни, щом ние обикновено дори не подозираме за тяхното? Отново стъпваме по твърде тънък лед, като изобщо търсим обяс­нения за подобно явление. Самата необходимост да се стремим към разбирането му показва колко далеч сме стигнали в мисле­нето си. Нека обаче си позволим още една малка крачка встрани от скептицизма и да разгледаме този въпрос.

Вероятно не сме „тъмни" за обитателите на тъмната материя, нито сме „паралелни" за разумните същества, овладели кванто­вите изчисления. Ние сме ограничени само да допускаме съще­ствуването на такива алтернативни светове, като се опираме на математическата обработка на огромни количества експеримен­тални данни. Може би онези, които са еволюирали в различни вселени или съгласно други физически закономерности, са спо­собни да ни наблюдават пряко със сетивата си или чрез неизве­стни за нас технологии.

Налага се да зададем и поредния, естествено следващ въпрос.

Щом сме попаднали „там" и има контакт между нас и същества­та, с кое тяло взаимодействат те? Вече знаем, че в преживявани­ята на доброволците е имало какви ли не манипулации, извърше­ни над тях - регулиране, имплантиране, приятен или плашещ сек­суален или телесен контакт. Не е чак такъв проблем да стигнем до извода за общуване на съзнание със съзнание в тъмната мате­рия или паралелните вселени. По-трудно е да си представим как промените в нашата способност да възприемаме нови за нас рав­нища на действителността засяга нашите тела. Все пак е задължи­телно да помислим над това.

Докато гледаме или по-точно съществуваме в канала на нор­малното, нашето тяло е плътно, има отчетливи граници и се вли­яе от притеглянето. Когато сме настроени на канала на тъмната материя, може би нашето тяло използва СВМЧ вместо светлина или гравитация. Когато мозъкът ни възприема нови и различни равнища на действителността, тялото ни също изглежда различ­но. Както сме убедени в истинността на това, което виждаме, чуваме и научаваме под въздействието на ДМТ, така и същност­та на тялото ни става коренно различна, но не по-малко реална. В нормалното ни състояние зрението и слухът имат огромна роля, възприемаме околната среда първо с тези сетива. Но осе-занието, усещането за тялото и материята също могат да придо­бият съвсем други свойства. Когато съществата на тъмната ма­терия и ние започнем да се възприемаме взаимно в една и съща среда чрез СВМЧ, те вече могат да въздействат върху телата ни от тъмна материя.

Тези намеси се осъществяват с „предмети" от тъмна материя (или съществуващи в паралелни вселени), затова няма „матери­ални следи" за тях, когато се върнем в канала на нормалното. Те не си служат с материал от тази вселена и все пак извършват манипулациите си.7

Подобни предположения за невидимите светове и техните оби­татели ни връщат към отвличанията от извънземни. Всъщност всичко казано досега се отнася и за тях. Смайващата прилика между отвличанията и преживяванията на нашите доброволци е в основата на хипотезата, че тези отвличания са свързани с нео­бикновени високи концентрации на ДМТ в мозъка.

В четвърта глава предложих връзката епифиза-ДМТ като обяснение за повратни преживявания при раждането и смъртта, както и в предсмъртните състояния. Нито знаех нещо особено, нито се интересувах от контактите с извънземни. Резултатите от изследванията станаха предизвикателство към моето невежест­во и ме принуждават да включа „контакта" като поредното явле­ние, в което играят роля необикновено големите количества ДМТ.

Джон Мак отбелязва, че често отвличанията се случват в пе­риоди на лична криза, травма или загуба. Може би у тези хора стресът и болката преодоляват способността на епифизата да не допуска излишно отделяне на ДМТ, а по този начин дават възмож­ност за странни преживявания. Освен това мнозина от отвлече­ните твърдят, че срещат извънземни още от детството си. Веро­ятно е такива индивиди поначало да имат повече ДМТ в телата си поради вродена предразположеност към синтеза му, може би съчетана с хроничен или повтарящ се тежък стрес. Вече обясних как склонността към прекомерен синтез на ДМТ може да се про­яви чрез конкретни ензими или инхибитори на ензими.

Мак отбелязва също, че често хората биват отвлечени от до­мовете си в ранните часове на денонощието. По това време епи­физата е най-активна. Дали сутрешният изблик на ДМТ у тези пред­разположени хора им отваря портите към срещи с извънземни?

Наскоро Мак изказа интересното предположение, че „преот­криването на връзката с духовното" е сърцевината на явлението „отвличане от извънземни". И в някои причинени от ДМТ контак­ти със същества имаше преход от изненада и потрес заради присъ­ствието на разумни същества към по-устойчиво духовно и пси­хично равновесие. Такива мистични преживявания са последният вид срещи, породени от молекулата на духа. Те бяха и главната цел на повечето доброволци. Защо в такъв случай толкова много от тях се озоваха вместо това в неочаквани и невиждани светове?

Ами ако стихийната, необуздана сила на ДМТ ги е накарала да объркат посоката, да отминат целта? Още едно сравнение -все едно за пръв път да яхнем мощен мотоциклет. Ускорението е толкова стъписващо, че често падаме по гръб или се набутваме в първата дупка. Чак когато се научим да използваме силата на машината, можем да се движим с нея по пътя.

Убеден съм, че участниците в проектите, в чиито преживява­ния основен беше контактът, биха минали и отвъд това равнище към надличностното, ако имаха повече време и възможност да натрупат опит.

Другото възможно обяснение не е толкова приятно - големи­те венозни дози ДМТ запращат хората в обитавани равнища на действителността просто защото такива са свойствата на дрога-та. Дадеш ли на човек достатъчно ДМТ, точно това ще му се слу­чи. Може би истинската висша функция на ДМТ е „контактът през булото", а не постигането на мистично осъзнаване. Ако пре­ценяваме по честотата на едните и другите преживявания при доброволците, това обяснение изглежда по-вероятно.

При предсмъртните и мистичните състояния е допустимо да си представим, че ДМТ не само променя каналите, за да гледаме друга програма. Твърдя това поради празнотата, липсата на съдържание във върховото мистично преживяване. Няма звук, докосване, гледка, миризма или вкус. Никакви мисли и думи, ни­какво време. И все пак има неописуема завършеност, сила и раз­биране.

Между телевизионните канали виждаме „снежинки" - белия шум и хаотичното изображение, „запълващи" празнотите между програмния материал на различните телевизии. А какво има там, ако се вгледаме и вслушаме внимателно? Това е самата същност на включения телевизор, в който преминава електричество - дава му енергия и той показва нещо, но то е нищо за търсещото отчет­ливост всекидневно съзнание.

В този случай най-доброто сравнение е, че ДМТ пренастройва способностите за приемане в мозъка, за да прекъсне получа­ването на „външна" информация. Вече осъзнава само собстве­ното си съществуване, присъщите си особености. Показва свои­те резонансни честоти без конкретно съдържание. И все пак това е основата за приемането на всички програми.

Промеждутъците или липсващите канали не са пустота, те са запълнени. Програмите заместват тази съвършена празнота с оживеното си съдържание. Празното съзнание е цялостно само по себе си. То не се нуждае от нищо друго, за да бъде такова, каквото е. Има обаче нужда от още нещо, за да придобие форма, да се прояви.

Когато ДМТ откъсваше съзнанието от тялото, за някои доб­роволци това беше стимул да потърсят пространството между различните равнища на възприеманата действителност. И се пре­насяха направо в празната цялост отвъд тяхната представа за себе си и за външния свят, която вече нямаше опора в тялото. Други доброволци намериха пътя към същността си с по-пряко прила­гане на собствената си воля.

Разгледахме някои от пътищата, по които естествено образу­ващият се или внесеният отвън ДМТ може да ни насочи към тол­кова забележителни и изумителни преживявания. Време е да по­мислим за еволюционната роля на естествено синтезирания ДМТ. Защо имаме това вещество в телата си? Това случайно съвпаде­ние ли е или ДМТ има своето предназначение?

Логично е да предположим, че ако растение, гъба или живот­но съдържа ДМТ, други видове, особено човекът, ще го търсят и опазват. Тези, които пушат, пият или изяждат богати на ДМТ форми на живот, преживяват много желано от тях прехвърляне в светове отвъд пределите на въображението. Следователно пре­дизвикващите психеделични състояния видове ще бъдат ценени като възобновими ресурси и тяхното оцеляване става важно за употребяващите ги същества.

Но защо хората сами си произвеждат ДМТ? Може би древните ни предшественици, притежаващи това вещество в своя орга­низъм, са имали и предимство в приспособяването пред онези, у които то е липсвало. Вероятно достъпът до различни състояния на съзнанието им е давал подобрени способности за решаване на про­блеми. И представителите на човешкия вид, чиито тела са съдържа­ли ДМТ, са изместили онези, у които го е нямало.

Подобни разсъждения са донякъде приемливи, но ги отслаб­ва фактът, че веществото може да бъде намерено в различни дру­ги организми. Ако някой не е способен да синтезира ДМТ, да речем, при дълбока медитация, наоколо не липсват растения, изо­билстващи с това вещество и те са по-достъпни в сравнение с тази трудна духовна практика. Особено улеснени са жителите на местности с много растения, в които има ДМТ, например Латин­ска Америка.

По-плодотворна насока за размисъл дават изводите от веро­ятното отделяне на ДМТ в предсмъртни състояния и по време на смъртта - моментите, когато жизнената сила или духът навлиза, мести се или излиза от телата ни. В четвърта глава обсъдих био­логичните механизми. Да видим какво е възможното значение на тези идеи.

На пръв поглед не е особено еволюционно предимство нито за индивида, нито за целия вид, ако при умирането на организма се отделят химически съединения, даващи достъп до просветле­ние. Но психиатърът Карл Янсен твърди, че един конкретен тип вещества е благотворен за хората в предсмъртни състояния за­ради своите „неврозащитни" свойства.

При наличие на кетамин инсултът и другите тежки форми на мозъчно увреждане нямат толкова разрушителни последствия. А данните от опити с животни показват, че в мозъка има вещества, подобни на кетамина. При предсмъртни преживявания мозъкът може би ги отделя, за да сведе до минимум уврежданията си, в случай че индивидът оцелее. А особеностите на предсмъртните преживявания се дължат на психеделичните „странични ефекти" на кетамина.8

Остава обаче въпросът защо кетаминът е психеделична дро-га, а не например транквилизатор. Отделянето на неврозащитни вещества при доближаването до смъртта несъмнено е необходи­ма реакция, но от психеделичното въздействие няма толкова оче­видна полза. Тези духовни свойства случайност ли са?

Аз смятам, че отделяните от мозъка вещества в предсмъртните състояния са психеделични, защото трябва да бъдат такива. Все едно да питате защо има силиций в компютърните процесори. Той върши работата, за която е предназначен. А в предсмъртни състояния съзнанието има нужда от психеделични вещества.

Те са посредникът при освобождаването на съзнанието от тя­лото. Именно това е тяхната функция. ДМТ е молекула на духа, както силицият е основният елемент в електрониката. ДМТ не просто създава в съзнанието представа за отделяне от тялото, а е средството, чрез което съзнанието долавя напускането на жизне­ната сила, отделянето на съдържанието на психиката от тялото.

Тези хипотези засягат само ролята на ДМТ в необичайни състояния на съзнанието. Не е ли възможно обаче това вещество да влияе и на нормалното ни всекидневно съзнание? Фактът, че мозъкът активно пренася молекулата на духа през кръвно-мозъчната бариера, потвърждава тази догадка.

Във втора глава изтъкнах, че мозъкът „жадува" за ДМТ и из­разходва скъпоценна енергия, за да си го вземе от кръвта. Из­глежда, че веществото е необходимо за нормалната работа на мозъка.

Може би точно определени концентрации ДМТ са задължи­телни за поддържане на правилната способност за приемане -така мозъкът е настроен на канала на нормалното. Ако количест­вото се повиши, на мозъчния екран се появяват всевъзможни неочаквани програми. Ако пък спадне, картината на света помът­нява.

Трябва да подчертая, че нормалните доброволци, на които са давани лекарства против психози, споделят именно за затъпяващо, отнемащо жизнеността въздействие. Възможно е тези лекар­ства да пречат на въздействието на ендогенния ДМТ. Предпола­гам, че виждаме и чуваме на нашето равнище на битието, защото ендогенният ни ДМТ е в точно необходимото количество. Той е незаменим елемент от осъзнаването на нашата действителност и от оцеляването.

Когато приключим с всички хипотези и разсъждения, колко­то и да са вълнуващи, вдъхновяващи и дръзки, какво ни остава? Дори някой ден да бъде доказано, че съм прав, какво благо мо­жем да извлечем от ДМТ? Пак стигаме до: „Дори да е така, какво от това?".

В началото на тази глава засегнах проблема колко е трудно да осмислим съществуването и въздействието на молекулата на духа в телата ни. Да приемем ли и извода, до който стигнах накрая -по природата си ДМТ няма нито добри, нито лоши свойства, не е нито полезен, нито вреден сам по себе си? Основата и средата са решаващи за съдържанието и качеството на преживяването, към което ще ни поведе молекулата на духа. Важно е какви сме ние и какво искаме от сеансите, а не самата дрога.

Както и да сме настроени, ДМТ и другите психеделични ве­щества няма да изчезнат от света, особено онези, които създава­ме в мозъците си всяка минута. Когато изучаваме човешкото съзнание, трябва да се съобразяваме с тяхната сложна и загадъчна мощ. „Нито добър, нито лош" не означава, че не могат да бъдат намерени отговори на важните въпроси за най-полезната упо­треба на тези дроги. Основата и средата, които използвахме в Ню Мексико, ни дадоха огромно количество информация какво е възможно и какво е неосъществимо с помощта на молекулата на духа. Идва ред и на въпроса как да постъпим с това знание.