ПЕТА ЧАСТ ДА ПОСПРЕМ ЗАМАЛКО

Не може да се оспорва, че нашите доброволци минаха през някои от най-напрегнатите, необичайните и неочакваните преживявания по време на изследванията с ДМТ. Молекулата на духа теглеше, буташе и тласкаше участниците към самите тях, извън телата им и през различни плоскости на битието. Запоз­нахте се с всички типове сеанси, много от които помогнаха на хората да разберат по-добре връзката със самите себе си и с външния свят. Прочетохте и на какви изпитания понякога се под­лагаха нашите доброволци.

Струваше ли си? Участниците в изследванията извлякоха ли полза от тях? Имаше ли положителни промени в живота им? С други думи - дори да е така, какво от това?

В момента мога да отговоря на тези въпроси само със „зави­си". Например зависи от значението, което влагаме в думата „пол­за". Дали трудно определимите промени в нагласите, в гледните точки и в творческите способности са основателни причини, за да поеме човек рисковете, които и вие вече познавате? Или е нужно нещо по-видимо, за да вярваме, че участието в изследва­нията наистина е било благотворно за някои хора? Как би из­глеждало подобно доказателство? И ако няма по-съществени ре­зултати, на какво се дължи това? Къде е била пречката - в осно­вата, средата или дрогата?

Преди началото на изследванията очаквах, че хората ще имат разтърсващи психеделични преживявания. Всички обаче знаем кол­ко преходни могат да се окажат такива озарения и откровения. На­дявах се, че в по-безопасна, постоянна и заслужаваща доверие кли­нична среда доброволците ще проникнат по-дълбоко и надалеч, откогато и да било. И дори се надявах, че в подобни обстоятелства последствията ще бъдат по-трайни. Какви биха могли да бъдат те?

Избор на нова професия. Търсене на психологическа консул­тация. Усърдни занимания с медитация - и в рамките на органи­зирано духовно учение, и извън тях. Устойчив стремеж към про­мяна в начина на живот, например редовни физически натовар­вания, по-здравословно хранене или отказ от алкохол и опасни наркотици. Иначе казано - имаше ли в нечии постъпки признаци за просветление?

След последния сеанс на някой доброволец в поредния експе­римент го питах как е настроен към участието си. Чувах оценки след сравнително кратки периоди на преживявания с ДМТ - общо от 3 до 6 месеца. Повечето хора смятаха, че в една или друга страна от живота и душевността си са израснали, особено след сблъсъците с големите дози.

Събрахме и повече данни от първата група доброволци. Лора се свърза с повечето от тях и уговори по-продължителни лични срещи или разговори по телефона. Преди да напусна Ню Мекси­ко, бяхме провели само 11 такива събеседвания. Очевидно е го­лямото значение на информацията от останалите петдесетина доброволци, надявам се да завърша тази работа в бъдеще.

Запознахте се с мистичното преживяване на Шон. В деня, ко­гато той получи плацебо, имахме време да обсъдим не само не­посредствените му реакции към ДМТ.

Той се замисли и отговори:

• 
  Струва ми се, че в някаква степен човек сам сътворява своя свят. Изумително е на какво е способно съзнанието.
  
• 
  За силното си преживяване ли говориш?
  

Майк беше 30-годишен дипломант, който харесваше сеанси­те, но и винаги изпитваше безпокойство. Не можеше да каже дали е запомнил изцяло целия сеанс с доза от 0,4 мг/кг, а не му допада­ше да губи опора под краката си. Попитах го какво е получил от участието си.

- И аз понякога умувам. Вече чета с по-голям интерес за гра­ ничните проблеми в моята област. Като по-млад вземах ЛСД и дрогата ми откри възможности, за които иначе не бих помислил. Може би е същото с ДМТ. Преди изследването напредвах само с упоритост. Сега погледът ми обхваща повече неща. Не ми се вяр­ ва, че друго въздействие би ми дало тази насока.

След две години обаче въодушевлението му се бе изпарило:

- Мозъкът ми бе атакуван с химикал - не е преобръщащо живота събитие. През месец-два се сещам за голямата доза. Не ме промени кой знае колко.

В петнадесета глава прочетохте за предсмъртното преживя­ване на Уилоу. След една малка доза тя заговори за живота си, откакто се включи в изследването:

- ДМТ ми открива страни от прехода, промяната и смъртта. Наскоро почина бащата на моя съпруг и осъзнах колко се е про­ менило отношението ми към смъртта. Знаех, че той не е изчез­ нал, а е преминал отвъд. И аз имах предсмъртно преживяване с ДМТ. Смъртта не е пустота. Вече не се страхувам от нея. Не е нужно да чакам смъртта, за да узная каква е тя. Сега приемам по- спокойно всичко в живота.

Тайрън беше доброволецът, озовал се в „органичните жили­ща от бъдещето".

- Вече не пия толкова много - призна той. - Една-две бири някоя вечер, колкото да се позамая, но съвсем рядко се наливам с по пет-шест, както правех преди. Иначе всичко си е горе-долу същото. Приятелката ми иска да се оженим. За мен това е трудно решение, но сега съм по-настроен за подреден живот. Може да е заради изследването, а може и сам да съм стигнал до този мо­ мент. Дрогата ми помогна донякъде.

След две години той сподели:

- По онова време имах някои прозрения, но не ги доразвих. Все пак ми беше приятно да си мисля за тях през първите три- четири месеца. Общо взето, сега съм по-здрав, но едва ли го дължа на ДМТ. Промених коренно кариерата си след изследването, но и без друго се бях насочил към това. Всъщност не мога да свържа пряко никакви промени с преживяванията, предизвикани от ДМТ.

Стан, за чието изцеляващо преживяване прочетохте в едина­десета глава, описа вероятното влияние на срещата с ДМТ върху по-голямата му чувствителност към психеделични гъби.

- Употребих гъби два пъти, откакто участвам в изследване­ то, и нито веднъж досега не се бях „отнасял" толкова. Прежи­ вях навлизането в бялата светлина и не излязох от нея. Преди не чувствах, че имам избор дали да остана. Прозрях, че светли­ ната е всичко съществуващо, а този свят - само сенки и игра на отблясъци.

- Настъпиха ли положителни емоционални промени?

- Може и да съм малко по-съпричастен, чувствителен към другите. Дори да е така, промяната е едва забележима. И не е пряко причинена от ДМТ.

След края на изследването на прага на чувствителността пак разговарях със Стан. Продължи да оценява сдържано влиянието на преживяванията си с ДМТ.

- Може би подейства върху представата ми за себе си. Само че нямаше прозрения - нито духовни, нито психологически. Все пак ме пречисти и положи основата за предстоящи постижения.

Описах някои от преживяванията на Арън в дванадесета и тринадесета глава. В изследването с пиндолол веднъж му се пад­на плацебо и той спомена влиянието на ДМТ върху живота му:

- Трайното въздействие е много интересно. Сега съм в друго състояние. Не е изменено състояние на съзнанието, но съм по- прозорлив за взаимовръзката, за магията на живота, за неочаква­ ните възможности.

В по-късния разговор Арън добави:

- ДМТ намести някои неща в главата ми, толкова беше раз­ търсващо. Вече откривам, че по-добре контролирам живота си, като не се боря настървено, ако ще и това да е парадокс. Открих, че ДМТ засили моите словесни, зрителни и музикални способ­ ности. Общо взето, дрогата ми показа друго равнище или про­ цес, а имах нужда да го видя. Каквото и да мислех или чувствах, не можех да насочвам по своя воля сеансите. Научих какво благо е да не се бориш за контрол през цялото време.

Сара, която осъществи толкова сложен контакт със същест­ва, взе участие и в изследването с пиндолол. Накрая поговорих­ме за участието й в целия проект.

- Кръгозорът ми не е толкова ограничен. Осъзнах съществу­ ването на светове от другата страна на тази реалност. Струва ми се, че помня онези същества. Не избледняват с времето като дру­ ги спомени. Те искат да отиваме отново при тях, за да ни учат и да играят с нас. И аз искам пак да отида там, за да се уча. Жалко, че властите решават кой да употребява ДМТ!

Рекс, чийто завладяващ сеанс е описан в четиринадесета гла­ва, отговори така на въпроса ми за преживяванията си:

- Творческите ми желания се засилиха и пиша повече. Колкото и да са хаотични, сеансите с ДМТ ми помогнаха да се съсредоточа по-добре върху по-малко неща. Сега съм убеден, че притежавам сила. ДМТ ме накара да проумея някои страни на подсъзнанието си, за които дори не подозирах, например страха от смъртта.

Вече знаете за ужасяващото преживяване на Кен с насилва­щи го крокодили. Няколко месеца по-късно му се обадих. Той ме изненада с философската си нагласа.

- Това напълно промени отношението ми към смъртта. Вече изобщо не се боя толкова. И възгледите ми за живота са съвсем други - общо взето, не забравям, че нещата не са такива, каквито изглеждат. Освободих се и от някои илюзорни очаквания. Освен това по-малко се страхувам, че ще полудея. И ти познаваш ев­ рейското чувство за вина и стремежа да се приспособяваме, но сега не съм готов да му се поддавам. Не ме интересуват хора или нагаждане към ситуации, ако ми се струва безсъдържателно. Не­ значителните познанства отпадат без усилия.

Досега не сте срещали Фредерик. В неговите преживявания с ДМТ нямаше нищо извън вече описаните „типични" белези за дозата от 0,4 мг/кг. Но в ден с малка доза той реши да сподели как въздейства дрогата през по-дълъг период:

- По-спокоен съм след дозата от 0,4 мг. Тя сякаш освободи блокирана енергия в мен. Трудно ми е да се отърся от неуморното бъхтане в работата през последните две години. Но когато голяма­ та доза започна да отслабва, аз прозрях как енергията ми е блоки­ рана от страхове и вкопчване във вещественото. Не мога да посо­ ча нищо конкретно, но съм по-буден, по-добре осъзнавам състоя­ нието си. И по-благ. Не се стремя към целите си на всяка цена.

Гейб, за чието преживяване в „детската стая" прочетохте по-рано, описа някои положителни последствия от сблъсъка с моле­кулата на духа.

- От участието в изследването ми остана чувството за покой. Това е съвсем друго измерение, ако го сравня с останалите психеделични дроги. Имам достъп до дълбините на психиката си. В първите две-три седмици след изследването бях много отзивчив към колегите си, дори необикновено отзивчив.

Свръхдозата, на която Филип се подложи в началото на из­следването, през следващите месеци предизвика у него леки про­яви на паника, когато попадаше в непознати или неясни обстоя­телства. Той реагираше остро дори и на най-дребния намек за възможността да загуби контрол. Въпреки това се освободи от проблема и успешно се справи с изследването за прага на чувст­вителността.

В подробния разговор с Лора той подчерта:

- Сега имам много по-ясна представа за космическото и бо­жественото съзнание, промени се и изявата на моя Аз в отноше­нията. Връзката ми с всичко наоколо е по-истинска. Чувствам се 1 по-цял. И собствената ми принадлежност към божественото пре­стана да бъде абстракция за мен. У мен има по-добро съчетаване на мисли и чувства.

След преживяванията с ДМТ Филип значително намали упо­требата на психеделични дроги - веднъж на два-три месеца вме­сто по няколко пъти месечно. Освен това вече подбираше група­та за тези сеанси. Не можеше да определи доколко се дължи на останалите промени в живота му - развода и преместването в 1 друг град - и доколко на ДМТ

Дон беше 36-годишен, работеше като сервитьор и пишеше. Неговите надличностни преживявания с голяма доза ДМТ така съкрушиха възгледите му за света, че той спря да пише за пръв път от години. За разлика от Елена, изтънчена познавачка на из точния мистицизъм, Дон бе възпитан като католик и се придържа­ше към тази вяра. Елена съзря любовта отвъд „безличната" пус­тота. Дон пък беше потресен и зашеметен, почувства се преда­ден от отсъствието на личен Бог или Спасител. ДМТ го лиши от духовната и философската основа, на която се крепеше.

Когато го поканих да участва в други приеми, той отказа, но сподели, че се чувства чудесно.

- Сега се справям по-добре, отколкото преди изследването. Отнасям се по-въодушевено към живота, защото за мен това беше преживяване на смъртта. Пак се заех с писане и си намерих спон­ сор, който ми помага финансово. В написаното от мен се чувства влиянието на ДМТ, но не е значително.

В петнадесета глава включих кратък откъс от сеансите на Рей. Говорих с него няколко години по-късно и той ми каза следното за дългосрочното въздействие на голямата доза ДМТ:

- Включих нови понятия в речника си, за да опиша психеде- личното преживяване. Сега виждам хората повече като органич­ на цялост. Според мен ДМТ потвърди някои мои духовни убеж­ дения, особено вярата в ценността на субективното - отделно или като допълнение към ценността на научното.

Лукас, който наистина се размина на косъм със смъртта, все пак смяташе, че е имало и нещо положително в сеанса.

- След ДМТ не виждам света по съвсем същия начин. Сега съм по-непредубеден, по-безметежен. Преживяването укрепи избора ми на път и в живота. Това важи и за моята вяра и духовни възгледи.

Елена, за чието мистично преживяване прочетохте в шестна­десета глава, ми изпрати писмо след участието й в изследването:

„Повечето преживявания избледняват с времето. С ДМТ не е така. Образите и трудностите от сеансите само станаха по-отчет­ливи. Спомням си, че бях способна да се изправя пред вечния огън на сътворението и да не изгоря, да понеса тежестта на Вселената и да не бъда смазана. Това ми дава различен поглед върху всекидне­вието. Извън мен почти нищо не се е променило. Вътрешно имам утехата, че моята душа е вечна, а съзнанието - безкрайно.

Да обобщим няколкоторазговора. Доброволците споделяха, че имат по-ясна представа за себе си, по-малко се страхуват от смъртта и повече ценят живота. Някои намериха спокойствие и престанаха да се изтощават в житейските си усилия. Неколцина станаха по-умерени в пиенето или забелязаха, че са по-чувстви­телни към психеделичните дроги. При други се засили убедеността в съществуването на различни равнища на действителността.

За щастие нямаше трайни отрицателни последствия при Фи­лип, Лукас и Кен. С Кевин се виждахме по приятелски няколко пъти и той не усещаше влошаване на състоянието си.

Малкото примери за забележима промяна във „външния" жи­вот на доброволците бяха започнали в една или друга форма пре­ди срещите им с молекулата на духа. Имаше няколко развода, но не и пряко свързани с въздействието на ДМТ в сеансите. Никой не се отказа от професията, в която се беше утвърдил, за да по­следва „зова на сърцето". Питър, един от нашите доброволци, с помощта на ДМТ бе преживял видение за общност в Аризона, където се колебаеше дали да отиде. След края на изследването той наистина замина. Но като богат пенсионер за него такава постъпка беше лесна и естествена.

Шон също взе разумни решения за кариерата си - намали съсипващата си работа като адвокат, „за да се грижи за гради­ната".

За Андреа като че ли беше най-вероятно да направи голяма крачка в живота си. Но когато напуснах Ню Мексико две години по-късно, не беше сторила нищо освен да си поръча каталози на няколко училища по природно лечителство.

Не бях убеден, че дори Елена извлече практическа полза от преживяванията си. С нея и Карл си останахме приятели, не от­кривах прояви на коренни промени във всекидневните й отноше­ния и реакции към света. Тъкмо нейният случай беше един от първите, които ме накараха да не приемам толкова безусловно преобразяващата сила дори на най-разтърсващите, неописуемо духовни преживявания.

Особено ме разочарова това, че никой не потърси терапия или духовно учение, с които да развие прозренията си, получени под въздействието на ДМТ.

Защо нямаше по-очевидна полза за нашите доброволци?

В сеансите ние не се съсредоточавахме върху стремежа да помогнем на хората за решаване на техните проблеми. Добро­волците бяха сравнително добре приспособени към живота. Ня­махме и намерение да лекуваме участниците в изследването. Ста­раехме се да не ги подтикваме в определена посока по време на сеансите. Прилагахме похвати от психотерапията единствено при необходимост или от благоразумие. Всъщност един от най-сери­озните въпроси беше дали неутралната среда би позволила поло­жителни реакции у хората със силни преживявания от ДМТ.

Друг факт се проясни едва с напредъка на изследването. Осъзнах неоспоримо, че сам по себе си ДМТ няма терапевтична стойност, а отново се сблъскваме с огромното значение на осно­вата и средата. Душевното състояние, в което доброволците ид­ваха за сеансите, както и по-общото съдържание на живота им може би още повече от самата дрога определяха как ще се спра­вят с преживяванията. Без подходяща структура - духовна, пси-хотерапевтична или някаква друга, в която да осмислят своите пътешествия с ДМТ, сеансите се превръщаха само в поредната напрегната среща с психеделично вещество.

С годините у мен се надигаше странното нежелание да слу­шам разказите на доброволците за първите им сеанси с голямата доза ДМТ. Сякаш не исках да ги чуя. Техните целебни, предсмърт­ни и мистични преживявания непрекъснато ми напомняха за лип­сата на действителна промяна. Трудно се въздържах от думите: „Това е много интересно и сега какво? Какъв е смисълът?". За­почнах да губя най-съществените си подбуди за изследването. Освен това разказите за контакти с невиждани светове и техните обитатели, макар и изумителни, ме поставяха в неловкото поло­жение да не знам доколко са действителни и какво е значението им. Вместо да очаквам важни пробиви в сеансите с големи дози, по-силно ставаше облекчението ми, че доброволците са невредими.

Очертаваше се необходимостта да променя целите на изсле­дователския проект в Албъкърки. Имаше реални рискове, а трай­ните ползи бяха съмнителни. Търсех начин да променя това по­ложение. Нужно беше съвместно усилие за разработване на те­рапевтично изследване, тоест работа с пациенти вместо с нор­мални доброволци. Освен това се налагаше избор на дрога с по-дълго действие, позволяващо и психотерапевтична работа по време на силната интоксикация.

В слепващите две глави ще опиша как от изследването с дро-гата псилоцибйн и плановете за лечение на пациенти стигнах до прекратяването на проекта. Събитията и в изследователската среда, и извън нея ме подложиха на огромен личен и професио­нален натиск. В един момент реших, че загубата ще е по-малка, ако се откажа от психеделичните изследвания.

Нашето психеделично изследване започна да се натъква на най-различни затруднения. Те се натрупваха и накрая ме под­тикнаха да напусна Ню Мексико и да прекратя проекта.

Някои капани бяха заложени в самия замисъл и беше само въпрос на време да щракнат. Биомедицинският модел беше най-очевидната причина за несполуките ни. Имаше и злощастни слу­чаи. Например решението на Комисията по етика да не разреши пренасянето на проекта с псилоцибйн от болницата в по-приятна обстановка.

Би трябвало по-отрано да видя препъникамъните, но все се надявах, че „всичко ще се оправи от само себе си". Едва ли има­ше защо да се учудвам, че групата от изследователи, които уж щяха да дойдат в Ню Мексико, така и не се появиха. Освен това подозирах, но чаках да се убедя, че отделните сеанси с голяма доза ДМТ няма да имат трайно положително въздействие върху доброволците. Позволих си и да оставя в екипа дипломант с твърде лабилна психика, който успя да ни навреди. Не бях подготвен за толкова честите разкази за срещи със същества в сеансите. За съжаление не предвидих и реакцията на моята будистка общност към публичното свързване на психеделичните вещества с буди-сткото учение и начин на живот.

Целта ми в тази книга е да разкажа цялата история, а част от нея е и краят. Хората, които в момента работят или в бъдеще ще работят с психеделични дроги, трябва да се запознаят и с по­дробностите, свързани с „осведоменото съгласие". Нека са наяс­но в какво се въвличат.

Отначало отделните насоки в проектите се съчетаваха доста добре. Исках да давам големи количества ДМТ, да установя въздействието на различните дози и да продължа нататък. Еди­ничните големи дози от молекулата на духа бяха невероятно пси­хеделични, а повторението им позволяваше ориентиране и по-успешно проникване в изменените състояния на съзнанието, до които откриваше достъп дрогата. Но моделът, дал ми възмож­ност да подхвана работата, започна да задушава следващите из­следователски проекти с ДМТ.

Безспорно задачата на биомедицинския модел е да подложи на анализ, да проникне надълбоко и да обясни чрез описание би­ологичното явление, което изучаваме. И понеже той властва в психиатрията, изучих подробно и приложих този подход към ра­ботата с ДМТ.

В изследванията на реакциите към дозата и прага на чувстви­телността биологичните страни нямаха чак такова предимство пред психичното въздействие на ДМТ. Вземахме кръв, измервахме жизнените показатели и с тези данни доказахме математи­чески, че наистина нещо става. Отговорите в таблицата за оцен­ка на впечатленията съвпадаха с обективно установеното. И все пак най-увлекателно и удовлетворително беше да наблюдавам и да изслушвам нашите доброволци в стая 531.

Започнахме и задължителните изследвания на механизма на действие - в осма глава вече описах как съчетавахме ДМТ с пин-долол, ципрохептадин и налтрексон. Така можехме да определим ролята на съответстващите им рецептори като посредници във въздействието на молекулата на духа. Субективните реакции към ДМТ вече не бяха основният обект на внимание - механизмите станаха по-важни от преживяванията. Този подход разглеждаше нашите участници не толкова като индивиди с психеделични пре­живявания, колкото като биологични системи.

Не можех да поддържам първоначалното въодушевление у себе си. Доброволците дори ме окуражаваха да продължа. Лип­сата на трайно положително въздействие, съчетана с нараства­щия брой отрицателни реакции, правеше съотношението между ползите и рисковете нежелателно. Исках да променя модела, за да имат полза хората от участието си.

Двата възможни подхода бяха психотерапевтичният и духов­ният. В клинична изследователска среда духовният е практичес­ки неприложим. Затова се заех с разработването на проект за психотерапия с помощта на псилоцибин при безнадеждно болни хора. Точно тогава най-остро почувствах колко ми липсва в уни­верситета по-голяма група от изследователи на психеделичното. Макар че в изследователския център ме подкрепяха неизменно и безусловно, наблизо нямаше колеги, които да са наясно с изслед­ванията на психеделичните дроги.

Бях започнал работа по биомедицинския модел и заради обе­щанията на други учени, познавачи на психеделичното, особено ориентиралите се към психотерапията, да се присъединят към мен в Ню Мексико, щом проектът потръгне. В САЩ има учени и клинични специалисти, които се интересуват от психеделичните вещества, а мнозина от тях са свързани с академичните среди и частния сектор. Запознах се с почти всички на различни срещи и конференции. Те ми се струваха по-алтруистично настроени и склонни към сътрудничество в сравнение с мнозинството, придър­жащо се към биомедицинския модел.

На срещите всички се оплакваха в хор, че „властите не ни поз­воляват да изучаваме тези дроги". Ако някой някъде успееше да започне, това място би могло да се превърне в средище за възраж­дане на психеделичните изследвания. Затова се надявах да устано­вя, че психеделичните дроги са безопасни под медицински кон­трол и след това да започна терапевтични изследвания със съдей­ствието на тези колеги. Главна цел в тези амбициозни идеи беше създаването на нови психеделични дроги с уникални свойства. Така бихме могли да оценим въздействието на новите лекарствени сред­ства при нормални доброволци и различни групи пациенти.

Като замисъл изглеждаше добре. Поне половин дузина съми­шленици бяха изразили желанието си да дойдат в Албъкърки, за да участват в работата. Когато Управлението по храните и ле­карствата одобри проекта и започнахме осъществяването му в края на 1990 г., аз ги помолих да се включат. Бяхме получили шанса, за който всички копнеехме.

Ето какви отговори чух:

• 
  Жена ми смята, че Албъкърки е твърде малък град. Няма достатъчно супермаркети. А дъщеря ми не иска да се разделя с приятелите си.
  
• 
  Трябва да почакам, докато синът ми завърши гимназия тук.
  
• 
  Университетът на Ню Мексико е второкласен. Никога не бих прехвърлил изследователската си работа там.
  
• 
  Достатъчно обикаляхме насам-натам. Не мога да се реша на още едно преместване, ако не съм уверен, че ще е последното.
  
• 
  Налага се да завърша доктората си. Не знам кога ще при­ ключи процедурата.
  
• 
  Вече нямам желание за толкова усилена работа. Сега съм на хонорар в психиатрична клиника. Имам много свободно вре­ ме и мога да се уединявам за медитация.
  

Твърде лесно беше да се обсъжда значението на преобразяващи­те психеделични преживявания, но не и да се потърси практиче­ското приложение на част от съдържанието им. Дори колегите ми да се чувстваха вдъхновени от темата, не бяха решени да се посветят на цели, които изискват работа и лишения.

Имаше и не толкова явни причини за внезапния им отказ да създадем група от изследователи на психеделичното - например нормалното и основателно, макар и прикривано безпокойство от тези занимания. Който знае нещо за даването на психеделични дроги, се изнервя дори от мисълта да го направи отново. Можех да се справя с разочарованието, но имах и по-тежък проблем. Целият товар остана върху моите рамене. Бях се обвързал с изследвания, от които исках да премина към други, колкото се може по-скоро.

Време беше да реша какви следващи проекти да представя за разрешение и финансиране. Не си позволих безразсъдството да предложа изцяло ориентирани към психотерапия изследвания. Биомедицинските проекти набираха скорост. Имахме данни, както и продължаващата подкрепа на изследователския център, а и с тази област бях най-добре запознат. Замислите ми за няколко ек­сперимента, изясняващи механизмите на действие, бяха одобре­ни, щедро ми отпуснаха средства за тях. Получих възможност и да проуча реакцията към различни дози псилоцибин.

Псилоцибинът е активната съставка във „вълшебните" гъби и е много близък до ДМТ по химическата си структура. Освен това е орално активен и с много по-продължително действие. Не е маловажен и фактът, че тази дрога е далеч по-популярна от ДМТ, изучаването на въздействието й има още по-голямо значение за борбата с наркоманиите.

Въздействието, траещо 6-8 часа, позволяваше да го изучава­ме по-спокойно и подробно в сравнение с ДМТ. Доброволците можеха да участват в експериментите по начини, които са немис­лими при вцепеняващото и кратко върхово въздействие на ДМТ. Само че средата в изследователския център се превърна в още по-голяма пречка. Мнозина от участниците в проектите с ДМТ с голямо желание биха се включили и в изследване на псилоциби-на... но не и ако се наложеше да прекарват в болницата по цял ден с изменено състояние на съзнанието.

Краткото въздействие на ДМТ даваше шанс да налучкаме мо­менти на спокойствие в изследователския център. Въпреки това неведнъж се случваха отрицателни преживявания заради воя на реактивни самолети, смеха и споровете на персонала в коридора, стоновете и писъците на пациенти, бръмченето на вентилатора и рева на камионите за извозване на отпадъци. Миризмите на пре­горяла храна, лекарства и дезинфектанти потискаха. Понякога в стаята нахълтваше служител, без да се съобразява с изисквания­та ни. Всичко това би превърнало един целодневен сеанс в същин­ски кошмар.

Университетът притежаваше няколко къщи с малки градини недалеч от болницата. Изглеждаха идеалното място за провеж­дане на такива сеанси. Управата на изследователския център, ад­вокатите на университета и катедрата по психиатрия прецениха молбата ми като разумна и осъществима. Но Комисията по ети­ка, в която мнозина в онзи момент не бяха запознати с нашите изследвания, се заинати заради сигурността на сеансите извън болницата. Настояваха, че е необходимо наблизо да има хора от охраната, за да се справят с буйстващи доброволци - изследва­нията трябваше да останат в обезопасената среда на болницата. Както често се случва, тъкмо опасенията на тези хора причиниха резултата, който се стремяха да избягнат.

Неколцина храбри участници в проектите с ДМТ дойдоха за началния етап на изследването с псилоцибин - определяхме „мал­ката", „средната" и „голямата" доза на тази дрога. Някои се отка­заха още след малката доза - обстановката пречеше на преживя­ванията им, налягаше ги скука и раздразнение. После се случи сериозно произшествие.

Сред тези доброволци беше и Франсин. Занимаваше се с фи­зиотерапия. Тя беше 35-годишна, когато пожела да участва в из­следването на ДМТ, съчетан с пиндолол. Беше употребявала често психеделични дроги като студентка, но след омъжването си се отказала от тях.

Стори ми се прекалено напрегната и затворена в себе си, но колкото и подробно да я разпитвах, не открих признаци, че няма да се справи със състоянията, предизвиквани от дрогата. Тя по­несе въвеждащата малка доза ДМТ без затруднения. Говореше през цялото време. Предупредих я колко сериозно ще й подейст­ва голямата доза на следващия ден.

- Съмнявам се, че е нещо особено. В края на краищата съм вземала често ЛСД, а не усещах почти нищо.

Голямата доза се оказа крайно неприятна за Франсин и й на­помни, че е минало много време от „отнасянето" през студент­ските години. Живееше пълноценно и дейно, имаше различни отговорности и вече не беше сигурна дали да поема рисковете, свързани с големи дози психеделични вещества. Както при мал­ката доза остана с отворени очи и не млъкна. Едно изречение добре обобщава нагласата й към молекулата на духа:

- ДМТ сякаш ми каза „Ела с мен", а аз не знаех дали мога да си го позволя.

Въпреки своите съмнения тя довърши участието си в проек­та с пиндолол и подчерта желанието си да я включа и в пилотните изследвания с псилоцибин. Вярваше, че по-бавното разгръщане на въздействието му ще й допадне повече от „атомната бомба" на ДМТ.

Франсин остана неимоверно доволна от върховото преживя­ване с първата доза псилоцибин. През този ден тя се отнасяше сговорчиво към хората и обстановката, смееше се, кикотеше се и възклицаваше весело почти през целия сеанс. Към края на деня тя обобщи за нас:

- Това беше най-невероятното нещо. Така не съм се „отнасяла" през целия си живот. Дозата от 0,4 мг ДМТ беше дреболия в сравне­ ние с това. Върховно пътешествие. Може би повече не бих поис­ кала да ми се случи. И защо да искам? Какъв ще е смисълът? Убе­ дена съм, че по-голяма доза псилоцибин просто не е необходима.

Наложи се аз да я откарам, защото нейният съпруг беше зает. Тогава научих колко недоволен е той от участието й в изследва­нията. Тримата си поприказвахме в дома им и аз си тръгнах, раз­колебан от опасенията на съпруга й.

Нейната доза не се оказа психеделична за останалите добро­волци и аз я увеличих с 50 процента за следващите пробни сеан­си. Франсин се обади на Лора, защото „не искала да изостава" от другите. Колкото и да се колебаех, съгласих се да участва и в този етап.

Денят потръгна зле - тя беше преместила леглото в ъгъла на стаята срещу вратата, когато двамата с Лора влязохме. Упорито отказваше да го върне на мястото му. Освен това един гостуващ на екипа аспирант неочаквано влязъл в стаята при нея, преди аз да й го представя. Франсин беше крайно чувствителна към про­блема за анонимността, защото работеше в болница. Аз се канех първо да поискам нейното съгласие аспирантът да присъства.

Още преди да започнем, напрежението се повиши опасно. Едва не отмених сеанса, но всички искаха да си свършим работата.

Само четвърт час след като погълна капсулата псилоцибин, Франсин се уплаши и разтревожи. Обвини ме, че „бърникам" в съзнанието й. Обади се панически на съпруга си и заяви, че моите „мозъчни вълни" са създали технически затруднения. Франсин понасяше присъствието само на Лора, помоли студентът и аз да излезем замалко. Докато стояхме пред гишето на дежурните сест­ри и се чудехме как да постъпим, съпругът на Франсин профуча по коридора, нахълта в стая 531 и я грабна. Избута Лора от пътя си и двамата изскочиха от изследователския център, преди да дойде ох­рана. Когато мина на бегом покрай мен, съпругът подхвърли:

- Виждал съм я такава и преди.

„Късничко ми го казваш!" - изръмжах мислено.

Хората от охраната закъсняха. Франсин беше насред Албъ-кърки под върховото въздействие на псилоцибин. За щастие съпругът й не я изпускал от поглед и тя не пострада. Аз обаче бях длъжен да напиша доклад и да го изпратя до всички универ­ситетски комисии и съвети, които наблюдаваха работата ни. Копия получиха Управлението по храните и лекарствата и Управ­лението по контрол над наркотичните вещества. Изтъкнах, че сеансът на Франсин е „злополучен, но не и неочакван пример на отрицателна реакция. Известно е, че под въздействието на тези вещества настъпват и патологични състояния, които почти вина­ги са краткотрайни. Доброволката се възстанови бързо и няма нежелателни последици от сеанса."

Това беше вярно само в определен смисъл. Франсин била „мно­го добре" на другата сутрин и отишла на работа, сякаш нищо не се е случило. Тя обаче вярваше твърдоглаво, че напускането на из­следователския център въпреки съветите ни - и под въздействие­то на псилоцибин - е била единствено възможната и дори доблест-на постъпка. Моето „съсипващо влияние" не й оставило друг из­бор. И месеци по-късно нито Лора, нито аз успяхме да пробием стената от страх заради преживяванията й през онзи ден.

Променихме правилата - вече се осведомявахме дали съпру­гът или съпругата не са против участието на доброволците в проекта. Още по-недвусмислено наложихме забрана доброво­лецът да напуска болницата без разрешението на изследовател­ския екип.

Случката с Франсин веднъж завинаги заличи надеждите ни да пренесем изследването извън болницата. Аз се чувствах потре­сен и разколебан. Франсин беше интелигентна жена, имаше опит с психеделичните дроги, особено с ДМТ в предишното изследва­не. От една страна, тя ни предупреди, без да иска, като се дво­умеше нужно ли е да понесе още дози псилоцибин след върхов­ното преживяване с първата. От друга - не исках да я разочаро­вам, като я отстраня от проекта. Вероятно трябваше да се замис­лим след неприятностите й с ДМТ - тя сама се възпираше да не изпадне в напълно психеделично състояние.

Започвах да се съмнявам в способностите си за преценка. Имах все по-сериозни опасения за даването на психеделични дози псилоцибин в болнична среда. Но ако не даваме пълни, активно въздействащи дози, защо изобщо да се занимаваме с това? От по-малките дози нямаше никаква полза, а средата не предразпо­лагаше към работа с големи.¹

Появиха се и конфликти в изследователския екип. Един от най-тежките бе причинен от дипломант, който се присъедини към нас след първото изследване на реакциите към различните дози. Прехвърлих на Боб първоначалния подбор на желаещите да участват в изследванията. Обаждаше им се, задаваше първата по­редица от въпроси, за да определи дали са подходящи, и обясня­ваше в какво изследване би могъл да участва кандидатът. После обсъждаше с Лора и с мен дали да продължим проучването на този човек. Макар че не беше незаменим, минаха няколко месе­ца, докато свикне с работата в проекта, а и той опозна мнозина от втората вълна доброволци.

Боб бе навлязъл сравнително наскоро в областта на психеде-личното и се държеше като дете в сладкарница. От него бликаше ентусиазъм за проектите и много ни помогна в набирането на доброволци. За него тези хора бяха очарователни, искаше да пре­карва повече време с тях. Обожаваше да участва в конференции и семинари, на които известни изследователи на психеделичното си припомняха „доброто старо време", а следващото поколение обсъждаше бъдещите си начинания.

За съжаление обаче не знаеше къде да тегли чертата. Един от доброволците го поканил в дома си да вземат дроги и Боб дори не помислил да пропусне такава възможност. Когато му натяк-нах колко съм разтревожен от постъпката му, той май се обиди и отговори:

- Всички вие го правите толкова отдавна, искам да наваксам.

Изрично го посъветвах да не повтаря грешката си, но той из­глежда не разбра думите ми като забрана. Скоро обаче друг не­приятен инцидент ми показа, че не мога да си позволя такова нехайство.

От няколко години предписвах лекарства на Лиан, умна и сим­патична млада жена с маниакална депресия. В един момент при нас постъпи Том, който специализираше психологическа помощ за пациентите, а аз трябваше да ръководя стажа му. Помоли да му намеря пациент в устойчиво състояние, склонен да участва в психологически събеседвания, и аз естествено се сетих за Лиан. Всеки от двамата твърдеше, че терапията е потръгнала чудесно. Дори прекалено, както се оказа.

Още в първите месеци Том и Лиан започнали сексуална връзка, за която не споменаха и думичка. След още няколко ме­сеца Лиан поискала Том да се разведе, за да се ожени за нея. Той изпаднал в паника и прекъснал връзката. Лиан внесе в съда иско­ве срещу Том, клиниката и университета. Том пък заплаши, че ще ме съди за „неизпълнение на служебните задължения", ако университетът не го остави да напусне без сериозни последст­вия за него. Ръководството на университета не искаше такъв продължителен, скъп и твърде шумен процес, постигна извънсъ-дебно споразумение и моето име не бе споменато в медиите. А аз осъзнах как мога да си изпатя заради поведението на подчинени­те си, дори да не знам какво вършат, затова реших да стегна юз­дите на разпасалия се Боб.

Той се разплака и ме обвини в несправедливост. Ръководите­лят на катедрата предложи да го махна от екипа. Подготовката на друг помощник обаче би отнела нови месеци и реших да му дам втори шанс. Юрисконсултът на университета поиска да го нака­рам да подпише декларация, за да прекратя веднага участието му в проекта при следващо нарушение.

И тогава му хрумна невероятна идея - щом не може да взема дроги с доброволците, защо да не го прави с мен?

- Още толкова много имам да уча за психеделичните вещест­ ва, а вие можете да ми предадете знанията и опита си. Какъв по- добър начин от едно съвместно „пътешествие"?

Вече имах чувството, че срещу мен седи психиатричен паци­ент в тежко състояние. Опитах се да сложа край на приумиците му, колкото се може по-скоро.

- Това няма да се случи. Ако желаеш, прави го с приятелите си. Според мен обаче ще е най-добре да се подложиш на терапия, за да обсъдиш проблемите си. Задължително е да спазваш професионалните норми, но изглежда ти е трудно. Той почервеня и пак се разплака. - Съжалявам. Не знам какво ме прихвана. Просто искам да се впиша в екипа.

Проблемите с Боб се усложниха. Започна да проявява вло­шеното си отношение към мен и в разговорите с кандидати за участие в изследванията, забравяше да им даде важни документи за подпис и статии за четене Наложи се да го отстраним, а на него видимо му олекна, че повече няма да спазва ограниченията, които смяташе за несправедливи. Вече можеше да взема дроги с когото си иска. Разни истории за него непрекъснато стигаха до ушите ми.

Биомедицинският модел ни затрудняваше в набирането на до­броволци, както и в насърчаването им за предстоящите преживя­вания. Трайните ползи изглеждаха минимални, докато отрица­телните реакции се натрупваха. Не можех нито да приема леко, нито да вместя във възгледите си толкова честите контакти със странни същества. Колегите, на чиято подкрепа се надявах, не се присъединиха към мен или дори предпочетоха да се конкурира­ме в борбата за финансиране и сътрудници. Болничната среда беше неподходяща и потенциално опасна при изследванията с псилоцибин, настроих се песимистично към работата с големи дози. Конфликтите в екипа застрашиха вече разколебаната ми увереност, че знам какво върша.

Дори Марго, при която ходех два пъти месечно за лечебен масаж, започна да се тревожи, макар че рядко споменавах из­следванията по време на сеансите. Тя имаше необичайно изост­рена интуиция. Веднъж се омърлуши, както ме гледаше.

- Виждам около теб да блуждаят зли духове. Искат да про­ никнат в нашата плоскост на битието чрез теб и дрогите.

Реших, че малко прекалява с увлечението си по „новата епо­ха" дори за свободомислещ щат като Ню Мексико. Засмях се и я уверих:

- Е, ако потропат на вратата, няма да им отворя.

И все пак беше права. Около мен се трупаше огромна нега­тивна енергия, разбирайте я както искате - метафорично, симво­лично или буквално. Какво да сторя? Решението ме споходи ско­ро, без да го избирам, и то по много плашещ начин.

Изведнъж откриха тумор на Мариън, бившата ми съпруга. За щастие нямаше разсейки и хирургът беше убеден, че го е отстра­нил напълно. По същото време по-малкият й син от предишния брак напусна училище. Тогава живееше при баща си в Канада.

Мариън ме помоли да се преместим в Канада, за да е по-бли-зо до сина си, а и аз да си отдъхна малко. На всеки два месеца се връщах за по две седмици в Ню Мексико и се опитвах да провеж­дам колкото се може повече изследвания. Изтощението ме наля­гаше, а и се безпокоях как върви всичко, докато ме няма. Никой не познаваше проектите и доброволците като мен.

Един от участниците в проекта за определянето на дозите пси­лоцибин се сблъска с тежки проблеми. Владан, за чиито прежи­вявания прочетохте в дванадесета глава, изпадаше във все по-дълбок песимизъм с всяка следваща доза от веществото - отно­шение от рода на „има ли изобщо смисъл?". Нито веднъж не по­стигна пробива, на който се надяваше при големите дози. Само ставаше все по-затворен и угрижен. Когато му казахме, че спо­ред нас трябва да прекрати участието си, той си купи полуавто­матична пушка - „в случай че настъпи Армагедон". Разпалено отричаше всякакво намерение да я използва срещу нас. Поканих го в кабинета си, за да преценя колко е опасен. Малко се успоко­их след двучасовия разговор, но Владан отказа да се раздели с оръжието.

Получих разрешение за изследване с ЛСД, обаче реших да изчакам. Не вярвах, че е осъществимо в условията на изследова­телския център.

И накрая бившата ми будистка общност започна да критику­ва моите изследвания и да не ми дава подкрепата си. Тези съби­тия окончателно ме отказаха от психеделичните изследвания. За тях ще разкажа в следващата глава.