Доклад за Групата от специалисти по обществени електронни медии в информационното общество
Изтегляне 1.14 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- СТРУКТУРИ ЗА РЕГУЛАЦИЯ И НАДЗОР
РЕДАКЦИОННАТА НЕЗАВИСИМОСТСлед като обяснихме някои от причините, добри или лоши, за засиления контрол върху обществените оператори, водещо до намаляване на тяхната автономия, нека се обърнем към другата страна на медала – принципа на редакционната независимост и автономност. По принцип редакционната независимост не се отнася само за обществените радио и телевизия, а е утвърден принцип във всяко общество със свободна преса. Редакционната политика на един вестник, който съответства на фундаменталните идеали на журналистиката, не бива да се определя от външни сили от типа на политици или представители на икономически интереси. Дори и собствениците на вестника трябва да ограничат влиянието си до назначаване и освобождаване на редакторите и да не се намесват в определянето на съдържанието. Основанието за този принцип е много просто и се свежда до въпроса за доверието. Цензурата и другите ограничения на свободното слово, наложени отвън или самоналожени, са противоположни на основополагащите принципи на отвореното и плуралистичното общество. Ако тези насоки ръководят пресата като цяло, то те са още по-валидни за общесвените радио и телевизия. От времето на Американската революция и Френската революция в XVIII век свободата на словото и свободната преса са били интегрална част от гражданските права. Тогава те бяха смятани за начин гражданите да са защитени от държавата. В съвременните демокрации можем да имаме много положителни нагласи към държавата, макар че милиони европейци все още имат много ясни спомени за някои безскупулен диктатор, използващ медиите като средство за потисничество. Пресата и в още по-голяма степен обществените радио и телевизия играят специална роля като куче пазач на демокрацията. Затова и всяка директна намеса на държавата в медиите е обезпокояваща. Това важи в още по-голяма степен, ако държавата „контролира своите собствени радио и телевизия”. Как може да се вярваш на новинарския бюлетин, ако подозираш, че редакторите са просто кукли на конци, задвижвани от правителството? Това е причината, поради която принципът на редакционната независимост е така важен за обществените оператори, а също и за правителствата. От друга страна, не бива да се пренебрегва опасността с този принцип да бъде злопупотребявано от един или друг генерален директор, желаещ да командва парада без намеса от другаде. Нека да разгледаме типовете структури за надзор и да коментираме как те са използвани или трябва да се използват. СТРУКТУРИ ЗА РЕГУЛАЦИЯ И НАДЗОРКогато описваме елементите на структурите за надзор нека да не забравяме, както стана дума и преди, че има ролямо разнообразие между съществуващите модели в европейските страни, произтичащи от техните различни традиции и политически култури. Вероятно е невъзможно да се предложи единен модел, отговярящ на всички изисквания. Възможно е обаче да групираме различните решения в три повече или по-малко модела според структурата им: - Модели, при които правителството и големите парламентарно представени партии играят активна и сравнително директна роля на контрол. Обикновено страни като Франция, Гърция и Испания са отнасяни към тази група. - Модели, основани на пропорционално представителство, при които правителството не участва пряко, но влиянието е разпределено между няколко политически партии, включително и опозиционни, а в някои случаи включва и неполитически организации и обществени институции. Подобни примери са Италия преди Берлускони, Германия, Австрия, Холандия и някои от страните в Източна Европа. - Модели, основани на стремежа да се изолират обществените оператори от политическото управление, например чрез въвеждане на управително тяло като междинно звено и регулаторен орган донякъде независим от правителството. Великобритания, Ирландия и скандинавските страни имат такива модели, макар че и при тях се срещат някои от чертите на пропорционалното представителство. Тази типология е проблематична не само защото реалният надзор и регулация могат да се различават от формалната структура на надзор, но и защото надзорът в много страни с един тип модел притежава черти, характерни и за другите модели. Все пак посочената типология може да послужи като основа за описание на основните елементи на базовия модел на надзор, илюстриращ някои от основните механизми на регулация и автономност. 1. Важна черта на модела е, че прякото влияние на парламента (и правителството) върху ежедневното функциониране на обществените оператори е ограничено. Парламентът приема закон, регламентиращ основните задължения, цялостната функция (тези два елемента са задължителни по отношение регулацията на Европейския съюз), структурите за надзор и начина на финансиране. Законът, обикновено „Закон за радиото и телевизията” и степента на финансиране се преразглеждат на интервали от няколко години да се осигури определена степен на стабилност. Регулаторният орган или самият обществен оператор (или и двете институции) представят годишен отчет на дейностите пред парламента и този текст служи за основа на дебатите. 2. Правителството обикновено има определено влияние върху обществения оператор, главно заради ролята му като страна по договора, който уточнява задълженията, или мениджърския договор (или други подобни регулации), където отговорностите и функциите на обществените оператори са конкретизирани. Струва си да се коментира „мениджърският договор”. Такива договори в последните десетилетия, както бе споменато и в глава 4, станаха характерен инстумент за контрол в публичния сектор. В контекста на обществените радио и телевизия такъв договор може да се разглежда от две гледни точки. Ако оставим настрана възможностите за външен контрол, мениджърският договор може да е полезен инструмент за вътрешното управление на обществените оператори. Поставянето на цели и редовният контрол доколко те се осъществяват е много полезен метод за управлението на всяка компания или организация. Някои обществени оператори от години правят това по собствено желание. Те публикуват годишен „бюджет на обществената услуга”, който показва основните им цели и ги конкретизира до задачи, понякога дори представени с количествени измерители. В допълнение обществените оператори отразяват дейността си в годишни отчети, наричани „отчети на публичните задължения”. При обществените дебати този начин на отчитане служи и за защита срещу възможните обвинения, че обществените радио и телевизия не изпълняват задълженията си. В последните години тенденцията за отчитане пред обществото стана важна част в надзора на публичния сектор. Поставянето на цели и отчитането на резултати от вътрешен мениджърски инстумент се превърна в задължителна система за контрол, предполагаща детайлно отчитане на постигнатото. Регулацията на Европейския съюз в областта на конкуренцията ускори това развитие. Когато се обсъждат въпроси като „държавна помощ с цел допълнителна компенсация” и други мерки в разрез с пазарната икономика, е ясно, че е нужно да се знае какви действия са предприети с използване на обществената кесия. В положителен план мениджърските договори и свързаната с тях подробна система за отчитане на резултатите може да се разглежда като щит, създаден от загриженото правителство да защити обществените оператори от враждебни атаки от страна на частните медии. Една по-скептична позиция е, че правителството може да използва тези договори, за да държи изкъсо юздите на контрола върху обществения оператор. Това неочаквано води до съмнителна промяна в схемите, влияещи на психологическата нагласа на обществените оператори. Сякаш, че ако обществените радио и телевизия бъдат освободени от държавен контрол, те ще изоставят задълженията си към обществото и ще тръгнат да се конкурират с частните медии. Медалът има и друга проблематична страна. Когато обществените оператори са накарани да изпълнят конкретни задължения по договор и често с посочени очаквани количествени резултати, те могат да искат да се застраховат в случаите на нови типове предавания и експериментиране с програмните схеми. Ще бъде ли приблем, ако скъпи, но интересни инициативи с нови типове предавания и услуги, се сметнат за провал? Трябва ли такива новаторски проекти да фигурират в договора или е по-добре да не се рискува и да не се споменават? Опасността от този тип контрол с използването на количествени показатели е, че той се концентрира на това, което може да се представи количествено (толкова и толкова часове с такива и такива предавания, еди колко си пари, изразходвани за тази и онази цел и т.н.) Подкрепата за националната култура и гражданското чувство и обогатяването на политическия дебат е трудно да се измерят количествено. Количествени формули е лесно да се приемат, когато обществените оператори са задължени да предоставят част от своите предавания на външни продуценти или да дават част от своя бюджет като недиректна държавна помощ за националната филмова индустрия, както можем да видим в някои „договори за обществена услуга”. Много услуги от сферата на „новите медии”, при които има съчетаване на няколко медийни форми, е много по-трудно да се представят количествено отколкото, да речем, цената на радиоканал или рейтинги на аудиторията. Важна задача е и разработването на подходящи способи за измерване и отчитане на новите медийни дейности. 3. Един от трудните проблеми е как да се осигури необходимата дистанция между държавата и общестния оператор. Единият от начините е създаването на междинно звено между тях. Това може да бъде тръст, съвет или друг тип орган, който също може да включва елемент на представителство на неполитически организации. Този орган няма преки управленски функции по отношения дейността на обществения оператор, но ще може да назначава управителния борд или главния директор. Подобни механимзи съществуват под една или друга форма например в Швеция и Германия. Това може да стане елемент в новия надзор на Би Би Си. В основния модел независимостта на обществения оператор се осигурява чрез създаване на надзорен борд, срещано в много от случаите. В тази връзка три въпроса заслужават да се коментират: - Кой да назначава членовете на надзорния борд? Освен неполитическите организации, както бе споменато, трудно е да се намери друга алтернатива на предоставянето на тази роля на правителството и/или парламента като официални представители на гражданите и обществото. От гледна точка на автономността е по-добре назначенията да се извършват от парламента, а не от правителството, тъй като елементът на пропорционално представителство разпределя властта между всички (или повечето) политически партии, докато назначения от правителството биха отразили волята на управляващото мнозинство. - Какви хора да бъдат назначавани? Дали назначенията трябва да стават на база професионални критерии (напр. хора с компетентност от типа на тази в управителните съвети на фирмите) или да се избират приближени на политическите партии, ангажирани с назначенията? Вероятно е нереалистично да се очаква, че политическа партия би назначила надзорници без да се интересува от техните политически ориентации. От друга страна, назначението на политически послушни фигури ще доведе до рязко намаляване или изчезване на независимостта. Необходими са членове на надзорния борд със знания за културната и политическа ситуация и в същото време способни да издържат на натиск, за да осигурят необходимата институционална автономност. Такива хора съвсем не е лесно да се намерят! - Каква да е ролята на борда? От една страна, бордът представлява своите „собственици” (обществото/парламента) и така има привнесена отвън функция да направлява и контролира. От друга страна, бордът, подобно на бордовете на други корпорации (според континенталната традиция), се очаква да работи изцяло в интерес на обществния оператор, подкрепяйки мениджърите и защитавайки интересите на институцията срещу външни нападки. Според обстоятелствата, политическия климат, конкуренцията и т.н. равновесието между тези две неща може да се накланя в едната или другата посока. Между тях съществува и потенциален конфликт. Ако бордът възприема себе си като ръководител и защитник на обществения оператор, то той рискува да изгуби функцията си като средство за контрол от страна на държавата. Ако бордът заема по-външна спрямо обществения оператор позиция на контрол, то общественият оператор ще бъде без борд в обичайния смисъл на думата. Друг въпрос в тази връзка е как бордът трябва да функционира в рамките на обществения оператор. Краткият отговор е, че надзорният борд трябва да действа професионално, подобно на добре функциониращите бордове, като се съсредоточава на стратегията и оставя оперативните решения на генералния директор и другите хора от управителния борд. Това разделение на дейностите е много важно в медиите, а най-вече за обществените радио и телевизия. Затова се предполага, че най-важната задача на борда е да назначава (и освобождава) управителния съвет от директори и да защитава тези решения от партийни вмешателства. 4. Ако надзорният борд е „на страната на обществения оператор” и се занимава основно с неговото управление, то тогава системата за назор има нужда от независим регулаторен орган. Такава институция е условие за функционирането на обществените оператори според изискванията на Европейската комисия. Тя може да бъде назначена от парламента или правителството и да следи дали функционирането на обществените радио и телевизия е в съответствие със законите, мениджърския договор („договора за обществената услуга”) и други изисквания, като например квотите и правилата, произтичащи от директивата на Европейския съюз „Телевизия без граници”. Такива регулаторни органи са създадени или са в процес на създаване в повечето европейски страни. Обикновено те получават годишен отчет от обществения оператор и могат да го допълнят със своите собствени наблюдения. Този орган също може да се занимава с оплакванията и да се отчита пред парламента и правителството със своите мнения и преценки. Възможна алтернатива или по-скоро допълнително средство за регулация и контрол е саморегулацията. Много обществени оператори осъществяват саморегулация като част от тяхния вътрешен мениджмънт, което има връзка с изискванията на закона за радио и телевизия или други регулации. От психологическа гледна точка такива вътрешни дейности имат определени предимства, но никога не могат да осигурят същото ниво на контрол, каквото се очаква от външния контрол, осигуряван от един регулаторен орган. В края на представянето на т.нар. „базов модел за надзор” е нужно да се подчертае, че описанието на хартия е само един аспект. Както стана ясно, дори и това може да се окаже трудно. Съвсем друго нещо е практическата реализация в действителния свят на съперничещи си институционални и политически интереси. Много обществени оператори в Европа са регулирани чрез правила, чиито формални елементи са създадени въз основа на една пожелавана идеална ситуация. Всъщност обществените радио и телевизия често функционират в една реалност с чести политически вмешателства в редакционния процес, с различни видове политически натиск и с ръководители, които идват и си отиват с всяка промяна на политическия вятър. Това е труден проблем за дискусия, тъй като вмешателството е спорно и трудно да се установи и документира. Явният и скритият натиск често водят до създаване на климат, в който автоцензурата е ключът за оцеляването. Малко хора в политиката, знаещи за политически натиск, искат това да стане известно. Рядко може да се срещне генерален директор, който се оплаква, че е разпъван от управляващата партия. Ако нещата опрат до отстраняване, директорът може да реши да излезе с оплакването си пред обществото, но дори и в тези случаи смелчаците са малко и оплакванията им са забравяни или пренебрегвани след като епизодът попремине. Друг въпрос, който ще бъде разгледан в следващата глава, е ясната тенденция към общоевропейска регулация – все повече източниците на регулация и контрол на обществените оператори в Европа се прехвърлят от отделните страни към ЕС, особено към органите в Европейската комисия, регулиращи конкуренцията. Това, както ще видим, не е само изместване от национално към международно равнище. Това също е и промяна на акцента от културата, изграждането на нацията и други холистични аспекти на обществото към индустриалните политики и свободното движение на капитали, стоки и услуги. 9. ФИНАНСИРАНЕ НА ОБЩЕСТВЕНИТЕ ЕЛЕКТРОННИ МЕДИИ Финансирането на обществените радио и телевизия, както и другите основни проблеми в този текст, също се характеризира с две особености – било е по-лесно в периода на монопол и че сега обществените оператори са изправени пред сериозни дилеми. През периода на монопол се смяташе, че тъй като обществените радио и телевизия са извън контекста на пазара, то те трябва да бъдат финансирани колективно. Логично по онова време нямаше обвинения в нарушаване на пазарните принципи. Днес финансирането на обществените електронни медии е малка част от глобалната и непрекъснато развиваща се медийна икономика. Това, както бе споменато в глава 2 и 3, и навлизането на нови технологии води до разбираем и необходим дебат за финансирането на обществените оператори. Ето и някои от дилемите: Как може колективното финансиране на обществените електронни медии да се приспособи към новите условия, при които хората до голяма степен ще се държат и ще се възприемат по-скоро като потребители, отколкото като граждани? Какво ще стане когато консумацията на медии постепенно се промени от възприемане „като поток” (при което, съответстващо точно на колективното финансиране, с увеличаване на потребителите няма нарастване на разходите) към индивидуалното ползване („по заявка”), където „плащането за гледане” е по-логично, но пък това ще подкопае принципа на равен и всеобщ достъп, така скъп на обществените електронни медии? В следващите страници първо ще разгледаме накратко някои общи тенденции във финансирането на електронните медии като следствие от нови технологии и промени на пазара. След това ще коментираме някои основни принципи за финансирането на обществените радио и телевизия и ще стигнем до главния въпрос – дали обществените оператори се нуждаят от преосмисляне на цялостната си система за финансиране, имайки предвид промените в пазара, новите „потребителски навици” и нагласи, новите технологии и международната (европейска) регулация? ФИНАНСИРАНЕТО НА ЕЛЕКТРОННИТЕ МЕДИИ – НЯКОИ ОБЩИ ТЕНДЕНЦИИ Финансирането на електронните медии, както стана дума в глава 2, е недостатъчно. Бързото увеличаване на каналите и цената за излъчване чрез тях не бе последвана от аналогично увеличение на постъпленията. Това несъответствие се засили от очакванията на инвеститорите за възвръщане на вложенията в сектора, например от сливанията и изкупуванията на компании през последните години. Един от проблемите е недостатъчният растеж на постъпленията от реклами. Съществуват ограничения за прекъсванията за реклама в рамките на радио- или ТВ предаване, както и за филм. В много страни горните граници за излъчване на реклами вече са достигнати. Станциите могат да увеличат цената за рекламно време, но дори и това може да е ограничена възможност, тъй като ТВ канали не са единствените на рекламния пазар. Нарастващата неприязън към рекламите сред зрителите в съчетание с появата на цифрови устройства, описано в глава 2 и 3, води до трудности при съществуващия модел на ТВ рекламиране. Цифровите персонални записващи устройства сериозно подкопават рекламирането като икономическа база на телевизията. Могат да бъдат очаквани три реакции от страна на ТВ индустрия и донякъде те вече се наблюдават. Първо, вмъкването на рекламирането в самите програми и прикриването му като „представяне на продукти” – тактика използвана от много години във филмите, която сега става обичайна и за ТВ предавания. Второ, увеличаване на системите за абонамент и платени ТВ канали, особено в малките пазари с неголям брой домакинства, където рекламите не носят достатъчно приходи. Това развитие е подпомогнато от цифровите технологии и тяхната надеждна система за кодиране. Тези промени могат да доведат до негативни последици за малките канали, които до момента обикновено оцеляват като се предлагат в „програмни пакети” заедно с канали, към които има силен интерес. Трето, въвеждането на „плащане за гледане”, описано в глава 3, при което, благодарение на новите цифрови системи, потребителят ползва (и плаща) програми и услуги по личен избор. Да обобщим – можем да очакваме промяна в колективното финансиране на търговските медии, особено ТВ, от рекламиране към по-индивидуализирани и основани на потребителите системи за финансиране от типа на абонаментните схеми или „плащане за гледане”. ФИНАНСИРАНЕ НА ОБЩЕСТВЕНИТЕ ЕЛЕКТРОННИ МЕДИИ – ЦЕННОСТИ И ПРИНЦИПИ Какви ще бъдат последиците от тези тенденции за обществените оператори? Първата и най-видима последица е, че за повечето европейски обществени оператори постъпленията от реклама са не повече от 40 % от всички постъпления. Обществените електронни медии се сблъскват или ще се сблъскат с много от проблемите на колегите си от търговските медии, макар и смекчени от факта, че за обществените оператори рекламирането е само един от източниците на постъпления. По-сериозни са предизвикателствата поради цифровизацията и те засягат сърцевината и основните ценности на обществените радио и телевизия. Идеята за обществени медии, тяхната роля и отговорности пред обществото води до определени принципи и ценности, свързани с финансирането: - Колективното финансиране на обществените електронни медии е естествена последица от разбирането за програмите им като обществено благо, подобно на образованието, социалното подпомагане, здравеопазването и т.н. Макар и ползвани от потребителите на услугите на публичния сектор, тези блага са колективно финансирани от данъци в продължение на поколения. Финансирането чрез потребителски такси първоначално е било ествествен избор, както по икономически и технологични причини (разходите за излъчване са едни и същи независимо колко е аудиторията и програмите се тълкуват като обществено благо), така и поради характера на радио- и ТВ разпръскване като колективно финансирано благо в съответствие с данъчната политика. Икономическата тежест да се осигури достъп на всички членове на обществото трябва да бъде споделяна отговорност. - Като последица от колективното финансиране се смята, че на всеки трябва да се осигури равен и неограничен достъп до програмите, както в икономическо, така и в техническо отношение. Ограничения, произтичащи от плащане според ползването, както е при абонаментната система и плащане за гледане, са несъвместими с този идеал. - Понякога се изтъква, че финансиране чрез данъците и държавния бюджет трябва да замени потребителската такса. Като аргументи се сочат разходите по събирането на таксите и проблемът за гледането/ слушането на обществените електронни медии без да се плаща. Разпространението на технологиите за приемане на програми също е използвано като довод за премахване на традиционната потребителска такса. Всички тези аргументи имат определени основания и скоро отново ще се върнем на тях. Най-силният аргумент срещу изоставянето на потребителската такса е рискът от по-тясно обвързване с управляващите на политическо ниво и по-голямата зависимост, до която може да се стигне. За обществените електронни медии (и тяхната автономност) има значение дали се финансират от споразумение за потребителски такси, обсъдено и решено в парламента за период от няколко години (и това също има своите рискове) или финансирането им зависи от големите борби при приемането на държавния бюджет. Смята се също, че специалната и пряка връзка между потребителската такса и използването й за финансиране на обществените радио и телевизия формира благоприятна връзка на отговорност и отчетност между плащащите потребителската такса и обществените оператори. В края на краищата плащането на потребителска такса е финансиращата система, която най-добре отразява тези принципи и ценности. Това вероятно е и причината, поради която и до днес потребителската такса е запазена в повечето европейски страни въпреки всички критики и дискусии. Има и изключения, особено в страните от Източна и Централна Европа, които нямат традиция в събирането на потребителска такса за притежаване на радио- и/или ТВ приемници. Тези страни се сблъскват с проблеми като избягване да се плаща такса при притежаването на приемник и политическа система, която се колебае дали да се откаже от потребителската такса и да потърси други алтернативи за финансиране. Въпросът е дали тези алтернативи са реалистични (и това важи не само за Източна Европа). Когато основните ценности и принципи, посочени по-горе, не са в съответствие с новите пазарни условия и развитието на технологиите, обществените електронни медии трябва да намерят отговор на редица сложни проблеми, които няма да се разрешат от само себе си. НОВИ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА – И НЯКОИ НЕРЕШЕНИ СТАРИ Много рядко може да се чуе предложението, че колективното финансиране на обществените медии може да се замени с въвеждане или засилено използване на рекламирането. Когато се правят такива предложения, те обикновено се отхвърлят от търговските медии, притеснени за ефекта, който такова решение може да има и върху без това проблематичния рекламен пазар. Някои смятат, че на медийния пазар вече има достатъчно съперничество и конкуренция между частния и публичния сектор и няма нужда от нови полесражения, които могат да се избегнат. Предизвикателствата към бъдещето финансиране на обществените оператори могат да се обобщят в три основни пункта, съответстващи на следните взаимно свързани въпроси: Дали цифровизацията ще направи трудно събирането на потребителска такса? Дали развитието на потребителски нагласи спрямо медиите, съчетано с нарастване на индивидуализираното ползване „по заявка” няма да подкопае готовността на гражданите да плащат колективно чрез потребителска такса и така да изкуши политиците да я премахнат? Дали индивидуалното заплащане от потребителите е немислим начин за финансиране на обществените оператори? Как това се отнася към въпроса дали обществените медии могат да развиват търговски дейности? И накрая – какви са последиците от регулацията на конкуренцията в рамките на ЕС? ЦИФРОВИТЕ ТЕХНОЛОГИИ И ПОТРЕБИТЕЛСКАТА ТАКСА По принцип потребителската такса се събира от домакинствата, които имат радио- и/или ТВ приемник. В някои страни основанието е притежаването на „устройство, което може да приема радио- и/или ТВ сигнал и да го възпроизвежда с помощта на високоговорител или ТВ екран”. Това бе простото решение, когато радио- и ТВ приемници бяха единствените начини да се приема програмата на обществените електронни медии. Сега все по-голям брой хора слушат радио и гледат предавания на компютър, свързан с интернет или на мобилно устойство. Тези способи са различни от традиционното приемане на радио- и ТВ предавания. Това е основният неразрешен проблем с последици далеч надхвърлящи въпроса за потребителската такса. Обществените електронни медии са станали толкова свързани с техническата инфраструктура за тяхното излъчване, че сега самата технология се оказва ограничение. Ако има възможност да се избере наново колективна система за финансиране на обществените електронни медии без ограниченията на традицията и без да се съобразяваме със съпротивата на частните конкуренти, то логичното решение би било събирането на потребителска такса от ползващите услуги и предавания, независимо от устройството, с което го правят. Но ние сме ограничени от традициите и има опозиция от широк кръг търговски интереси, които се опитват да затворят обществените електронни медии в сферата на традиционното радио- и ТВ разпръскване. Тъй като микропроцесорите ще станат интегрална част от всяко устойство в предстоящите години, както бе обяснено в глава 2, и все повече хора ще приемат програмите на обществените оператори по начини, различни от традиционното радио- и ТВ разпръскване, то всъщност има само две реални алтернативи. Първата е събирането на потребителската такса за всички устройства, които могат да получават съдържание от обществените оператори. Втората алтернатива е изцяло да се премахне потребителската такса. Има и трета възможност. Като се има предвид, че много малка част от домакинствата и гражданите не ползват обществените електронни медии и възприемайки, че обществото има полза от тяхното съществуване, би могло да се предложи вместо потребителска такса да се събира задължителен акциз от всички домакинства и граждани. Някои европейски страни обсъждат такава промяна, която има едно допълнително и съществено предимство – ще реши проблема с възможността да се слуша или гледа без да се плаща. ИНДИВИДУАЛНО ПОЛЗВАНЕ И ПОДКОПАВАНЕ НА КОЛЕКТИВНАТА ОТГОВОРНОСТ Има един непреодолим контрааргумент срещу посочения по-горе довод. Колективното финансиране като това чрез потребителска такса върви в съчетание с колективното използване и запазване цената за разпръскването дори и при увеличен брой слушатели/зрители, което прави излъчвания сигнал обществено благо. Едни и същи предавания са достъпни за всички по едно и също време. Може и да не искате да ги слушате или гледате, но имате възможност да го направите и вашият избор няма да повлияе на цената на излъчването за останалите хора. Има, разбира се, хора, които се обиждат от този тип колективизъм, така както имя някои, на които не допада общественото финансиране на училищата понеже самите те нямат деца. Но все пак повечето хора приемат обществените пари (или поне част от тях) да бъдат изразходвани за дейности, на които те могат и да не бъдат реални потребители – напр. полиция, здравеопазване, грижа за възрастните. Каква ще бъде промяната, ако обществените електронни медии вече не достигат до хората само чрез традиционното радио- и ТВ разпръскване? Какво ще стане, когато аудиторията привикне да избира времето за ползване на медиите и ползването „по заявка”? Дали ще се запазят алтруистичните колективистични нагласи, които се основава събирането на потребителска такса? Дали плащащите потребителска такса ще приемат, че някои хора използват услуги над колективно финансираните, особено като се разбере, че цената на някои от предоставяните по цифров път услуги се увеличава при ползването й едновременно от много потребители? Схема 9.2 Финансиране на колективните и индивидуализираните услуги
Въпросите съвсем не са хипотетични. Трябва ли учебник, публикуван от обществения оператор, като съпътстващ образователна програма да е безплатен, въпреки че отпечатването на книга и разпространяването й ще доведе до допълнителни разходи, които накрая ще трябва да бъдат платени от всички плащащи абонаментна такса? Същото може да се каже за билети за концерт на симфоничния оркестър към радиото и неговия запис. Тези дейности ще доведат до по-високи разходи по продукцията и разпространението и разходите ще се увеличат с нарастване броя на ползвателите. Тук вече нямаме особеността, характерна за радио- и ТВ разпръскване, където нарастването на броя на, да речем, слушателите не води до по-висока цена на продукцията и нейното излъчване по радиото. При някои от новите индивидуализирани медийни услуги по интернет и чрез мобилните устройства разходите също нарастват с увеличаване на потребителите. Засега тази цена е сравнително малка и въпросът е по принцип. Всъщност определени интерактивни услуги могат да се осъществяват с малко нарастване на допълнителните разходи при повече потребители, например базовата доставка на интернет услуги. Но ще се озовем в съвършено различна ситуация, ако броят на потребителите на новите услуги в бъдеще доближи броя на радио- и ТВ аудитория. При такова положение с технологиите, които сега са ни известни, ще бъде необходимо поддържането на големи и скъпи сървъри, а разходите ще растат с увеличаване броя на потребителите. Разходите поставят предизвикателство и пред търговските доставчици на нови медии. От една страна, те не искат да делят постъпленията от този нов пазар с обществените електронни медии. От друга, безплатните услуги на обществените оператори са смятани като заплаха за един нов бизнес, където частните фирми се борят да накарат потребителите да плащат за такива услуги. Това вероятно е една от причините частният сектор да не иска обществените оператори да навлизат в сферата на новите медийни услуги. Тъй като радиото и ТВ са ползвани почти от всеки и цената на новите медийни услуги се повишава само малко при увелично ползване, поне засега, то няма пречки за искане за намиране на незабавно решение. Ако приемем постепенния подход спрямо разходите за новите медии, едно неясно и проблематично поле на развитие, то прецедентите могат да доведат до по-постоянни и необратими решения. Освен тактическите и стратегическите съображения, които не могат да бъдат пренебрегнати от обществените електронни медии, въпросът за разходите и финансирането пряко засяга основните ценности и принципи относно начина за финансиране на обществените оператори. Възприемането на логичното и прагматично решение за финансиране от потребителя, въз основа на индивидуализирани услуги (потребителят плаща на обществения оператор директно или допълнителните разходи са начислени, например, върху телефонната му сметка), това е в явно противоречие с принципа за всеобщ, равен и свободен достъп до услугите на обществените медии. Приемането на този модел на финансиране може да отвори кутията на Пандора с драматични и дългосрочни последици за обществените електронни медии. В действителния свят на доставка на нови услуги и покриване на разходи това не е голям проблем. Ново решение може да се намери чрез изпозване на технология, неизвестна за момента. Но засега има достатъчно основания да не се отваря кутията на Пандора и да не се променя принципът на всеобщ достъп, като се имат предвид проблемите, които могат да произтекат. Проблемът не може да се сведе просто до въпроса как индивидуализираните услуги, предоставяни от обществените оператори, да се финансират. Ние сме свидетели, както стана дума в глава 2, на преход от солидаристични нагласи и култура, при която хората разглеждат себе си като граждани, към една по-егоцентрична култура, в която хората са по-скоро потребители. Промяната на нагласите засяга не само фирмите, продаващи стоки и услуги, но до голяма степен също и хората и политиците. Това ще бъдат и групите, които накрая ще трябва да решат кои услуги да бъдат предоставяни от обществото и финансирани колективно и кои ще е по-ефективно и вероятно по-справедливо да се създават, разпространяват и финансират на принципа за плащане от ползващите ги. ОБЩЕСТВЕНИТЕ ОПЕРАТОРИ И ТЪРГОВСКИТЕ ДЕЙНОСТИ В горния раздел фокусът беше принципът на финансиране на специфичен вид дейности на обществените електронни медии. Въпросът беше не дали определена дейност може да се смята за обществена услуга или не, а дали обществените оператори да се финансират колективно или според индивидуалното ползване. Сега се насочваме към разглеждане на въпроса за осъществяването от обществените оператори на дейности извън сферата на техните функции, определена в „договора за обществена услуга”, определен от правителствата. Подобни дейности не са напълно нов феномен. От много години обществените медии продават предавания и предоставят техническа инфраструктура на други радио- и ТВ канали и външни продуценти и влагат приходите обратно за своите продукции. В някои страни такива търговски дейности предизвикват от време на време мусене сред частните конкуренти и дори инцидентни изблици на остра критика. Подобни търговски дейности имат второстепенно значение (изключение са някои обществени оператори, напр. Би Би Си) и не са особено важни за бюджета на обществените електронни медии. Трябва да се признае, че до преди няколко години висшите мениджъри на обществените оператори не се интересуваха особено от търговските дейности. Цените и изчислението на разходите не бяха нещо, което с гордост да се представи пред ревизорите. Това се промени или трябва да се промени – не само заради службите по съблюдаване на конкуренцията, но и защото може да се стигне до прахосване на ценни ресурси, ако общественият оператор не иска от външните потребители цена, която реално отразява разходите. Искането за пълна прозрачност е напълно оправдано в контекста на пазара и същевременнно е здравословно и необходимо да се осигури отчетност. Това, обаче, което става спорен въпрос е, че с развитието на информационното общество сивата зона между търговските и нетърговските дейности ще нараства с предстоящите години. Един от централните и типични аспекти на информационното общество и новите цифрови технологии се характеризира с принципа „Създай веднъж – публикувай навсякъде”. Събирането на информация за новина е използвано както в радио-, така и в ТВ новинарски бюлетин. Същият материал служи за текста, аудиото и видеото в новинарския сайт в интернет, за телетекст и може да бъде изпратен на вашия мобилен телефон. Тези примери са само върха на айсберга в сравнение с това, което днес много обществени оператори предлагат. Някои от тези услуги могат да се смятат и да бъдат регулирани като типични дейности в сферата на публичния сектор, докато други излизат извън функциите на обществените медии и трябва да се разглеждат като чисто търговски дейности. Не е лесно да се поддържат отделни системи при финансирането и отчитането на такива свързани услуги. Много скоро такива услуги ще бъдат ползвани от много граждани/ потребители без значение дали доставчиците са частни или обществени. Обществените оператори, лишени от такива възможности и услуги, ще бъдат гледани по начина, който сега разглеждаме „печатните” медии от епохата преди Гутенберг. Затова и насоките за регулиране на конкуренцията в Европейския съюз са от централно значение за бъдещето на общестените електронни медии. РЕГУЛАЦИЯТА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ Тук нямаме възможност за обстойно разглеждане на сложните въпроси относно цялостната регулация на ЕС на медийните пазари като цяло и на обществените електронни медии в частност. Намесата на ЕС става в две насоки – общата директива Телевизия без граници от 1989 г., която сега се преразглежда, и по-специфичните регулации на конкуренцията, осъществявани от съответните власти към Европейската комисия. Директивата Телевизия без граници регламентира регулацията на рекламата, различни видове квоти, закрила на децата, човешкото достойнство и правото на отговор. Преразглеждането на директивата е основно насочено към трудния въпрос как да се регламентира „новото медийно поле”, което не се отнася към традиционното радио- и ТВ разпръскване. Дали тези нови интерактивни услуги (някои от типа на малки частни сайтове в интернет и комуникации по мобилните телефони) да бъдат регулирани чрез правилата, изисквани за големите транснационални ТВ канали? Може би не, но все пак до къде да са границите на регулация? Директивата е важна, както и нейното обновяване, за обществените и частните медии, но нейното влияние върху обществените оператори една ли ще бъде драматично. Същото обаче не може да се каже за регулацията и политиката на Европейската комисия в областта на конкуренцията. Трябва да се каже, че регулацията на ЕС в това отношение се основава на сложна и често противоречива съвкупност от политики, правила и действия. Амстердамският протокол, както стана ясно в глава 3, и включването му в текста на проекта за Европейска конституция може да се тълкува като категорична подкрепа за обществените медии и главните принципи и идеи, на които те се основават. Протоколът също потвърждава правото на страните членки да вземат собствени решения в тази област. Също така трябва да се признае и необходимостта от международна общоевропейска регулация, която отчита размера и икономическото значение на европейската медийна индустрия и обстоятелството, че на международно ниво тя действа често извън обхвата на националната регулация. Същестува опасност от злоупотреби поради мощни икономически позиции и възможност за нарушаване на пазарните принципи поради концентрация на медийната собственост и интернационализация на индустрията. Затова е нужна наднационална регулация на медийната индустрия, подобна на регулацията на ЕС в други области. Няма причина медиите да са изключение от тази обща тенденция. Един от начините за нарушаването на пазарните принципи е националните правителства да подпомагат производства от своите страни, като им предоставят икономическа или друга подкрепа. Затова и намесата на ЕС в случаите на „държавна помощ” е необходима част от цялостната регулация. Затова не е учудващо, че уникалният европейски двусъставен медиен модел със значителен обществен медиен сектор, финансиран предимно с обществени средства, привлича вниманието на регулаторните органи към ЕС. Прозрачността изисква да се регламентират различните източници на средства и изразходването им. Това е не само естествен и необходим елемент на регулацията за осигуряване на свободна конкурнция, но за обществените оператори това е начин за гарантиране, че постъпленията от потребителски такси не се използват незаконно. Главният проблем за обществените електронни медии и основанията за разглеждане на детайлните регламентации на ЕС с известно безпокойство е, че регулационната философия се основава на принципите на индустриалната политика. Методите, използване за регулация на електроснабдяването, корабостроенето, производството на храни и т.н., едва ли са много подходящи за област, отнасяща се до поддръжка и развитие на културното многообразие и гражданската ангажираност. Сега обществените медии като че ли са натикани в общия калъп на регулацията на конкуренцията. Случаят Алтмарк (от сферата на автобусния транспорт) и четирите условия, които трябва да са налице, за да се смята, че „държавната помощ” не е незаконна, ще доведат (ако се следват стриктно) до сериозни проблеми за развитието на обществените оператори в Европа. Изглежда, че сърцевината на проблема е, че органите за регулация на конкуренцията в Европейската комисия са под значителен натиск от страна на европейския търговски медиен сектор. Този натиск се изразява в оплаквания, депозирани от различни медийни компании в съчетание с много активно лобиране. Друго сериозно безпокойство е опасността обществените медии да бъдат ограничени само до традиционното радио- и ТВ разпръскване и да не бъдат допуснати да се развиват в полето на новите интерактивни медии (за съжаление Амстердамският протокол и проектът за Европейска конституция не споменават ясно развитето по посока на новите медии като част от функцията на обществените оператори). Тук политиката на Европейската комисия изглежда да е в синхрон с агресивната позиция на тръговските медии и ако бъде реализирана ще предизвика проблемите и ограниченията, описани в глава 6. Обемът на този текст не позволява разглеждането на проблема толкова обстойно, колкото той заслужава. В глава 2 бе споменато, че влиянието на правителствата и парламентите намалява поради интернационализацията на медийния пазар и появата на силни международни медийни корпорации. Като имаме предвид значението на електронните медии и влиянието, което имат, за добро или лошо, върху европейските общества и живота на гражданите, явно е необходима определена международна или междуправителствена регулация на медийната индустрия. Някои от проблемите около медийната регулация на ЕС, както се каза и по-горе, произтичат от обстоятелството, че сегашната регулация е в духа на индустрията и бизнеса в общ смисъл. Страните членки на ЕС грижливо съхраняват своята култура. Такава позиция е разбираема, но една от последиците може да бъде, че ЕС няма да може да развие регулацията си така, че да акцентира на културния аспект в сегашните преобладаващо индустриални и търговски регулации на медийния сектор. 10. ОБОБЩЕНИЕ И ЗАКЛЮЧЕНИЯ Промените в медийния пазар и предизвикателствата пред обществените електронни медии произтичат от многообразни причини. Необходимо е да имаме предвид много процеси и тенденции, както бе описано в глава 2. Интернационализацията на медийния пазар и концентрацията на собственост са два важни фактора. Важна е и промяната в политическата среда и отслабването на политическата регулация на медийния сектор на национално ниво. Този текст съзнателно избра да коментира развитието на медиите в контекста на информационното общество. Промените в медийната индустрия са съставна част от световния преход от индустриално към информационно общество и този преход до голяма степен е подпомогнат от развитието на цифровите технологии. Развитието на технологиите винаги е влияело на човешкия живот повече, отколкото като елемент на начина на производство, но има основания да вярваме, че сега сме на етап, при който промяната, дължаща се на технологиите, е по-значима и бърза, отколкото всеки друг случай. Една от основните черти на индустриалното общество, основано на масово производство, е колективистичната култура, характеризираща производството и консумацията както в обществения, така и в частния живот. Живеещите сега в преход към информационно общество разглеждат себе си по-скоро като индивидуални консуматори, отколкото като граждани, а обществото по-скоро като пазар, отколкото като общност. Тази голяма технологична, икономическа, комуникационна и социалнопсихологическа промяна е сериозно предизвикателство за един от фундаментите на европейската култура и граждански живот – обществените електронни медии и уникалния европейски двусъставен модел. Обществените оператори, в съответствие с общата тенденция към сегментация и индивидуализация на модерното общество, преминават от колективно радио- и ТВ разпръскване към предоставяне на услуги и съдържание в контекста на общество от индивиди. Главните въпроси в този текст засягат възможните последици от това развитие. Глава 3 представя историята на развитието на европейските обществени медии и коментира основния въпрос дали те още имат място в обществото. Останалата част от текста се гради на идеята, че главният въпрос е не дали все още се нуждаем от обществените радио и ТВ, а как те успешно да се приспособят към неизбежните промени, произтичащи от информационното общество. Каталог: upl upl -> Български футболен съюз правилник за статута и трансферите на upl -> Доклад за работата на варненски окръжен съд 2014 upl -> Програма на Португалски културен и езиков център „Камойнш София" 03 Sábado / събота Celebração da "Martenitza" Честита Баба Марта! Изтегляне 1.14 Mb. Сподели с приятели:
|