ГЛАВА VII: ПИСАНИЯТА НА ЛУКА

ГЛАВА VII: ПИСАНИЯТА НА ЛУКА 

Извън писмата на самия Павел за него имаме най-много информация в писанията на неговия другар и съдружник Лука, автора на третото Евангелие и Деянията на апостолите. Лука е бил по професия лекар ­ Колосяни (4:16) и според едно предание, което може да бъде проследено до II век., е бил родом от Антиохия в Сирия.1 Това предание се подкрепя чрез вътрешното свидетелство на неговите писания. Доколкото можем да кажем, той е единственият източник между новозаветните писатели. Двете му съчинения са наистина две части на едно продължаващо историческо съчинение, предаващо историята на произхода не християнството от времето на Йоан Кръстител до около 60 г. след Христа.

И двете части на това съчинение са адресирани към едно неизвестно иначе лице на име Теофил, който очевидно е имал някакви предварителни познания за християнството и може да е бил високопоставено лице, като съдим по това, че Лука му дава титлата “почтени” ­ същата титла, с която Павел се обръща към Феликс и Фест, римските управители на Юдея. В пролога на своето Евангелие Лука обяснява предназначението на своето двусъставно съчинение с тези думи:

“Понеже мнозина предприеха да съчинят повест за съвършено потвърдените между нас събития, както ни ги предадоха ония, които отначало са били очевидци и служители на Евангелското слово, видя се добре и на мене, който изследвах подробно всичко отначалото, да ти пиша наред за това, почтени Теофиле, за да познаеш достоверността на това, в което си бил поучаван” (Лука 1:14).

Лука е наследил високите традиции на гръцкия исторически стил на писане и е имал достъп до различни превъзходни източници на информация за събитията, с които се занимава, освен това че сам е присъствал на някои от случаите, които разказва. Вече споменахме някои от изворите, писмени или устни, от които ще да е черпил сведения.2 Стойността на неговото дело може да се разбере, ако сравним относително3 богатите си познания за напредъка на християнството преди 60 г. след Христа с липсата на сведения за това в продължение на много години по-късно; действително, след Лука не се е появявал нито един автор, който наистина може да бъде наречен историк на християнската църква до Евсевий, чиято “Църковна история” е била написана след Миланския едикт за веротърпимостта на Константин (313 г.сл.Хр.).

Каквито и да са били неговите извори. Лука се е възползвал добре от тях. И той поставя своя разказ в контекста на имперската история. Той е единственият между всички новозаветни автори, който споменава поименно римски императори. Споменати са имената на трима императори: Август, Тиберий и Клавдий (Лука 2:1; 3:1; Деяния 11:28 и 18:2); загатва се също за император Нерон, но не се посочва личното му име ­ той е онзи “Кесар”, към когото се отнася Павел (Деяния 25:11 и др.; той е наречен “Август” в Деяния 25:21). Рождението на Исуса е фиксирано при управлението на император Август, когато Ирод Велики е бил цар на Юдея, по времето на един имперски цензус (Лука 1:5:2:5 и сл.).4 Започването на публичното служение на Йоан Кръстител, с когото всъщност започва “керюгма”, е датирано старателно чрез серия от синхронни събития по маниера на гръцките историци (Лука 3:1 и сл.), напомнящ за класическия изследовател на синхронните събития, с който например, Тукидид датира формалното избухване на Пелопонеската война в началото на Втората книга в неговата “История”. Знаменити имена в юдейския и езическия свят по времето на Лука намират място върху страниците на неговите писания; в допълнение към императорите срещаме имената на римските управители: Квириний, Пилат, Сергии Павел, Галион, Феликс и Фест; Ирод Велики и някои от неговите приемници ­ Ирод Антипа, тетрарха на Галилея, царете ­ васали на Ирод Агрипа I и II, Верникия и Друзила; водещи представители на юдейската свещеническа каста, като Анна, Кайафа и Анания; Гамалиил ­ най-видният съвременен равин и фарисейски водач. Един писател, който предава по този начин своята история на един по-широк фон от световната история, се излага на опасност, ако не бъде внимателен; той дава на критичните си слушатели толкова много възможности за изпитване неговата акуратност

Лука поема този риск и издържа великолепно изпита. Един от най-забележителните белези на неговата акуратност е този, че той е запознат точно със съответните титли на всички видни личности, които споменава по своите страници. Това никак не е било такова лесно постижение в онова време, както днес, когато е толкова лесно да се консултира човек с подходящи книги и справочници. Акуратността, с която Лука си служи при използването на различни титли в римската империя, се сравнява с лекия и сигурен начин, по който един възпитаник на Оксфорд може да си служи в обикновения разговор, когато се отнася към главите на оксфордските колежи, с точните им титли: “провост”5 на Ориел, “магистър”6 на Балиол, “ректор” на Ексетер, “президент” на Магдален и т. н. Човек, който не е възпитаник на Оксфордския университет, никога не може да се чувства като у дома си при това многообразиие на оксфордски титли. Но Лука е имал мъчнотии по-нататък в това, че понякога титлите не са оставали същите дълго време; една провинция можела да премине от сенаторско управление към администрация на пряк представител на императора и тогава не би била управлявана повече от проконсул, а от имперски легат (legatus pro praetore).7

Кипър например, който бил имперска провинция до 22 г. след Христа, станал сенаторска провинция през тази година, следователно не бил управляван повече от имперски легат, а от проконсул.8 Затова, когато Павел и Варнава пристигат в Кипър около 47 г. след Христа, те срещат там проконсула Сергий Павел (Деяния 13:7) ­ една личност, за която знаеме малко повече и от надписи и в чието семейство, според сър Уйлям Рамзей, могат да се проследят свидетелствата за приемане на християнството по-късно от тази дата.

“Проконсули” са също така и управителите на Ахаия и Азия, понеже двете привинции били сенаторски. Галион, проконсулът на Ахаия (Деяния 18:12), ни е познат като брат на Сенека (големият стоически философ и учител на Нерон). Един надпис в Делфи, в централна Гърция, описващ една прокламация на император Клавдий, указва, че Галион станал проконсул на Ахаия през месец юли, 51 г. след Христа. Ахаия е била сенаторска провинция от 27 г. преди Христа до 15 г. след Христа и отново ­ от 44 г. след Христа насетне. За отбелязване е, че Лука, който обикновено нарича страните с техните етнически или популярни имена, а не с названията по римската привинциална номенклатура и който навсякъде нарича провинция Ахаия с по-обикновеното є име ­ Гърция (Деяния 20:2), се отклонява от обичая си, когато дава официалната титла на управителя и нарича Галион не “проконсул на Гърция”, а ­ “проконсул на Ахаия” (неговата официална титла).

Споменаването на “проконсули”9 на Азия в Деяния 19:38 е странно. По едно и също време е имало само един проконсул, а въпреки това “градският писар” на Ефес казва на възбудените граждани: “Има и проконсули”. Можем да кажем, че в този случай имаме “обобщаващо” мн.ч. на титлата, но не би ли било по-просто да се каже: “Има и проконсул”? Едно изследване на хронологическите сведения обаче разкрива, че само няколко месеца преди бунта в ефеския театър срещу проконсула на Азия Юний Силан е било извършено покушение от убийци, изпратени от Агрипина, майката на Нерон, който току-що бил станал император (54г. сл.Хр.)10. Приемник на Силан още не бил пристигнал и това само по себе си обяснило неопределения отговор на градския писар: “Има и проконсули”; но също така е изкусително да приемем тези думи като отнасящи се към Хелий и Целер, убийците на Силан, защото били натоварени с императорските дела в Азия и е възможно да са изпълнявали проконсулски задължения в периода между смъртта на Силан и пристигането на неговия заместник.

Градският писар на Ефес бил местен служител, който действал като връзка между общинското управление на града и римската администрация. Азиарсите11, които са споменати при същия случай (Деяния 19:31), били представители на градовете от провинцията и ръководили провинциалния култ на “Рим и императорът”. Дж. С. Дънкан предполага, че вълнението е станало по време на ефеския празник на Артемида, честван през месеците март или април в чест на богиня Артемида (или: Диана); азиарсите, като главни жреци на имперския култ, обикновено присъствали на такъв празник като представители на императора.

Самият град Ефес имал титлата Неокорос ­ “пазач на капището” на Артемида (Деяния 19:35). Тази дума означава буквално “метач на храма”, но придобила значението на почетна титла и отначало се давала на отделни лица, а после и на градове. (Също така в наше време кръстът “Св. Георги”, учреден в чест на отделни лица, е бил присъден на о. Малта). Сведението, което Лука дава за титлата на Ефес, се потвърждава от един гръцки надпис, който описва този град като “храмов страж на Артемида”.

Ефеският театър, където се събирало това развълнувано множество, е открит от археолозите и ако се съди по неговите руини, е имал 25 000 седящи места. Както в много гръцки градове, театърът бил най-удобното място за събиране на гражданството. Едно интересно откритие в театъра е бил надписът от 103-104 г. след Христа (на гръцки и латински), разказващ как един римски чиновник, на име К. Вибий Салутар наредил да бъдат поставяни върху пиедестали на всяко събрание на еклезията или гражданството едно сребърно изображение на Артемида и други статуи, когато хората се събират в театъра. Според Деяния 19:24, това ни напомня за интереса към култа на богинята, показан от гилдията на златарите в Ефес. “Сребърните храмчета”, които те правели за Артемида, са били малки ниши, в които поставяли малки изображения на богинята, заобиколени от лъвове. Някои от тези храмчета са достигнали до нас чрез изображения върху теракота.

Съдебните чиновници във Филипи, който е бил римска колония, са наречени в Деянията “претори” и се придружавали от “ликтори”12, от чиито пръчки Павел и Сила имали толкова много белези по себе си (Деяния 16:12, 20 и сл., 35 и сл.). Точната титла на тези колониални съдебни чиновници била “дуумвири”13, но те обичали по-надутата титла “претори” както съдебните чиновници на друга римска колония, Капуа, за които Цицерон казва: “Макар да ги наричат дуумвири в другите колонии, тези мъже биха желали да ги наричат претори”.14

В Солун главните съдебни чиновници се наричат “политарси” (Деяния 17:б)15 ­ титла, която не е открита в наличната класическа литература, но се среща в надписите като титла на съдебните чиновници в македонските градове, включително и Солун.

Древният съд на Ареопага се появява в разказа за Павловото посещение в Атина (Деяния 17:19, 22). Това е била най-почетната от всички атински институции, загубила древната си мощ през V век преди Христа поради укрепване ролята на атинската демокрация, но пак възвърнала престижа си под римско владичество. В частност, има свидетелства, че по това време той е упражнявал известен контрол над публичните лектори, затова било естествено Павел, след като пристигнал в Атина с новото си учение, да бъде поканен да го изяви “всред Ареопага” (не в смисъла на хълма, а на средището за философски дебати, което е ставало под царствената колонада на атинската стъгда и е носело името си от хълма).

Главното служебно лице в Малта е наречено “първенеца на острова” (Деяния 28:7) ­ титла, която е засвидетелствана в гръцки и латински надписи като обозначение на римския управител на Малта.

Когато Павел пристигнал в Рим, бил предаден, според едно писмено предание, на един служител, наречен “стратопедарх” (Деяния 28:16), отъждествен от германския историк Момзен с онзи princeps peregrinorum (командира на имперските куриери), един от които ще да е бил центурионът Юлий (Деяния 27:1).

Ирод Антипа, управител на Галилея по времето на нашия Господ, ще да е получил ласкателната титла “цар” от галилейските си поданици (сравнете Матей 14:9; Марко 6:14), но за разлика от баща си Ирод Велики и племенника си Ирод Агрипа I, не бил удостоен с царствен статут от императора и трябвало да се задоволи с по-ниската титла “тетрарх”. Затова Лука не го нарича никъде “цар”, а винаги “тетрарх” (например Лука 3:1, 19).

Споменаването в Лука 2:2 на Квириний като управител на Сирия по времето на Христовото рождение (преди смъртта на Ирод Велики през 4г. пр.Хр.) често се е смятало за грешка, защото е известно, че Квириний е станал имперски легат на Сирия едва през 6 г. пр.Хр.16 и е надзиравал през тази година “записването”, споменато в Деяния 5:37, което предизвикало бунта, воден от галилеянина Юда. Но сега се приема навсякъде, че едно по-ранно записване, както е описано в Лука 2:1 и сл. а) може би е било проведено през царуването на Ирод Велики; б) може да е предизвикало връщането на всеки към родния му дом; в) може да е представлявало част от един всемирен цензус из цялата империя; г) може да се е провело по време на по-раншно управление на Квириний над Сирия.

И така, нека уточним последователно:

а) Йосиф Флавий ни информира, че към края на Иродовото управление (37-34г. пр.Хр.) император Август го третирал повече като поданик, отколкото като приятел17 и че цяла Юдея се заклела във вярност към Август и Ирод.18 Провеждането на имперски цензус във васалното царство (каквото била Юдея по времето на Иродовото управление) не било изолирано; по време на управлението на Тиберий бил наложен цензус на васалното царство на Антиох в източната част на Мала Азия.19

б) Задължението всички лица да се запишат в списъците по родните си места, което накарало Йосиф да се върне във Витлеем, се илюстрира от един едикт от 104 г. след Христа, в който К. Вибий Максим, римски префект на Египет, нарежда следното: “Тъй като предстои записването на семействата, е необходимо да се отбележи щото всички, които по каквато и да било причина се намират извън административните си деления, да се върнат у дома, за да изпълнят обичайния си закон за записване и да останат в своята селскостопанска единица”.

в) Има разпръснати сведения за провеждането на преброявания в различни части на империята между 11 и 8 г. преди Христа, като папирусното свидетелство в случая с Египет е практически окончателно.

г) Има добри свидетелства по надписи, че когато Квириний е поел длъжността в Сирия през 6 г. след Христа, за него това е бил вторият случай, когато е служил като имперски легат. Първият случай бил, когато предвождал наказателен поход срещу хоманадензите ­ едно планинско племе в Мала Азия, някъде между 12 и 6 г. преди Христа. Но нашето свидетелство не указва изрично в коя провинция е бил той имперски легат в по-раншно време. Сър Уилям Рамзей счита, че тази провинция е била Сирия. Ние имаме обаче един непрекъснат списък на сирийски управители през тези години, в който няма място за Квириний; Рамзей предполага, че той е бил назначен като допълнителен и извънреден легат с военно предназначение. От друга страна, има значително основание да се вярва, че първият период на неговата служба като имперски легат е протекъл в Галатия, а не в Сирия. Въпросът не е разрешен още окончателно, но вероятно е най-добре да следваме онези коментатори и граматици, които превеждат Лука 2:2 като: “Това преброяване било преди онова, което проведе Квириний, управител на Сирия”.20

Други предполагат, че е била допусната грешка в Лука 3:1, където се казва, че Лисаний бил тетрарх21 на Авилиния (западно от Дамаск) през 15 година на Тиберий (27-28г. сл.Хр.), като се има предвид, че единствен Лисаний в Авилиния, известен от древната история, е носел титлата “цар” и е бил екзекутиран през 34 г. преди Христа по заповед на Марк Антоний. Налице е обаче едно свидетелство за някакъв по-късен Лисаний който е имал статута на тетрарх, от надпис, даващ сведение за освещаването на храм “за спасението на господарите-императори и цялото им семейство от Нимфей, почетен гражданин на тетрарха Лисаний”. Споменаването на “господарите-императори” ­ обща титла, дадена само на император Тиберий и майка му Ливия, вдовица на Август, ­ фиксира датата на този надпис между 14 г. след Христа (годината на възцаряването на Тиберий) и 29 г. след Христа (годината на смъртта на Ливия). По силата на това и на други свидетелства можем да се чувстваме удовлетворени от преценката на историка Едуард Майер, че споменаването на Лисаний от страна на Лука е “съвсем точно”.

Можем да споменем един от няколкото случая на открити древни монети, които хвърлят светлина върху новозаветното повествувание. Датата, когато прокураторът Феликс е бил сменен от Фест (Деяния 24:27), е била дискутирана много от историците. Но има свидетелство, че в Юдея била въведена нова монетна система през 5-та година от Нероновото управление (която приключила през октомври 59 г. сл.Хр.) и най-естественият акт за такова нововъведение бил точно такава смяна на прокуратор. С гореспоменатия надпис от Делфи, фиксиращ датата, когато Галион станал проконсул на Ахаия (а с това и хронологията на Павловата евангелизация в Коринт, описана в Деяния 18 гл.), и това нумизматично свидетелство за датиране пристигането на Фест като прокуратор на Юдея през 59 г. след Христа, ние сме в състояние да датираме някои от най-възловите моменти в Павловата кариера. Така схемата, която получаваме, хармонира отлично на постановките на “Деянията”.

Акуратността, която Лука показва в подробностите, разгледани току-що от нас, засяга също и други по-общи области, както и цялостната атмосфера. В това отношение той успява всеки път. Ерусалим ­ с неговите възбудени и непримирими тълпи ­ се намира в очевиден контраст спрямо наситената с дейност атмосфера на сирийска Антиохия, където са се притискали един до друг хора с различни вери и от различни националности, като са изглаждали помежду си различията, ­ затова не е изненадващ фактът, че именно тук е била установена първата езическа църква, в която са общували в братска взаимотърпимост юдеи и неюдеи (Деяния 11:19 и сл.). Ето го и Филипи ­ римска колония с независими съдебни чиновници и граждани, гордеещи се толкова много, че са римляни; ето я Атина с нейните безкрайни дискусии по пазарищата и ненаситна жажда по най-пресните новини ­ жажда, поради която нейните държавници са я корили 300-400 години по-рано (Деяния 17:21).22 Ето го и Ефес ­ с неговия храм на Артемида, едно от седемте чудеса на света, ­ където неговите граждани са били зависими за своето съществуване от култа на великата богиня; Ефес ­ с неговото предпочитание към суеверието и магията, спечелил си такава репутация в древния свят, че общоприетото название за писани магии или заклинания било “Ефесиа граммата” (Ефески писма). Несъмнено това са били свитъци, съдържащи заклинания като онези, които били изгорени публично, след като Павел прогласил мощно една вяра, която освобождава човеците от суеверни страхове (Деяния 19:19).

Три раздела на Деянията са познати обикновено като “ниераздели”, защото авторът преминава внезапно в тях от разказ в 3 лице към 1 лице мн.ч., указвайки по този начин без натрапване и много уместно, че в определени периоди сам е присъствувал на описваните събития (Деяния 16:10-17; 20:5-21:18; 27:1-28:16). От тези “ниераздели” може би най-интересен е последният, който съдържа великия разказ за пътуването и корабокрушението на Павел между Палестина и Италия. Това повествувание е било определено като “документ, който е между най-поучителните, що се отнася до древните морски пътешествия”. Стандартното съчинение на английски език по този предмет е “Пътуването и корабокрушението на св. Павел”, публикувано през 1848 г. (IV изд. 1880) от Джеймс Смит, който сам е бил опитен яхтман и е бил добре запознат с онази част на Средиземно море, където е плавал корабът с Павел и неговите другари; авторът свидетелства по този начин за забележителната акуратност на всяка фаза от пътуването, което описва Лука, като успява да фиксира по подробностите на евангелиста точното място на малтийското крайбрежие, където ще да е станало корабокрушението.

За разказа на Лука във връзка с пътуването им из Малта (Деяния 28:1-10) Харнак казва, “че може да се заключи с голяма вероятност от 28:9 и сл., че самият автор е действал в Малта като лекар” и след изучаване езика на пасажа той заявява, че “целият разказ за пребиваването на автора в Малта е предаден в медицинско осветление”.

Всички посочени свидетелства за акуратност не са случайни. Човек, чиято точност може да се демонстрира в неща, които могат да се проверят, е очевидно акуратен и там, където не разполага със средства за проверка. Акуратността е навик на ума и ние знаем от щастлив (или нещастен) опит, че едни хора са обикновено винаги акуратни, докато други не са. Описанието, което дава Лука, го прави достоен за едно реноме на постоянно акуратен автор.

Сър Уйлям Рамзей, който е посветил много плодотворни години на археологията в Мала Азия, свидетелствува за това, че Лука е познавал издълбоко и много точно Мала Азия и елинистичния Изток по времето, с което се занимават неговите писания. Когато Рамзей се отправил за първи път по своите археологически задачи през 70-те години на миналия век, той бил твърдо убеден в истината на модната тогава Тюбингенска теория, че “Деянията” били късно произведение от средата на II век след Христа, но постепенно преживял пълен обрат в своите възгледи чрез неизбежното свидетелство на фактите, разкрити в течение на изследванията му.

Макар че през последните си години Рамзей бил убеден да облече наметалото на популярен апологет, защитаващ достоверността на новозаветните описания, преценките, на които той дава публичност по този начин, са преценки, оформили се у него преди като учен-археолог и изследовател на древната класическа история и литература. Той не говорел необмислено, когато изразявал възгледа си, че “историята на Лука е ненадмината по отношение на нейната достоверност”. Напротив, това е било трезво заключение, до което са го довели неговите изследвания, макар че започнал със съвсем различно мнение за историческите достойнства на Лука. Зрялата присъда на Рамзей е произнесена със следните думи:

“Лука е историк от първа величина; достоверни са не само фактологическите му твърдения; той притежава действително усета на историк; той фиксира ума си на идеята и плана, които управляват в развитието на историята, и разпределя мащабите на своето изследване съразмерно със значението на всеки случай. Той подбира важните и критични събития и показва истинската им природа в по-голяма перспектива, докато същевременно се докосва внимателно или въобще изпуска много от онова, което няма стойност за поставената от него цел. Накратко, този автор би трябвало да бъде поставен заедно с най-великите историци.”

Не всеки би подкрепил преценката на Рамзей за техническите прийоми на Лука като историк; но неговата акуратност при подробностите може да бъде проверявана непрекъснато. Изследване в онази област, която оформя историко-географския фон за разказа на Лука, не е излизало на дневен ред от времето на Рамзей, но нашето почетно отношение към достоверността на Лука нараства с разширяването на нашите познания в тази област. Каквото и да казваме за Рамзей, никой не би обвинил американския учен д-р Хенри Дж. Кедбъри, че е апологет. Но когато д-р Кедбъри, след продължителна и блестяща кариера, по време на която допринесъл много за издигане нивото на изследванията на “Лука” и “Деянията”, издал своите “Лоуелски лекции” с надслов “Книгата Деяния в историята” (1953), той представил един блестящ труд, който може само да предизвика удивлението на читателите от постиженията на Лука. Този том на д-р Кедбъри може наистина да бъде приветстван като достойно продължение на най-доброто, което е написал Рамзей.

Историческата достоверност на Лука е била призната от много библейски критици, имащи определено либерални позиции. А това заключение има високо значение за онези, които гледат на Новия Завет от ъгъла на историка. Защото писанията на Лука покриват периода на живота и смъртта на нашия Господ и първите 30 години от историята на християнската Църква, включително и годините на най-успешната мисионерска дейност на Павел, когато са били написани повечето от наличните днес негови писма. Двете части на писанието на Лука действително свързват Новия Завет, тъй като неговото Евангелие проследява същите събития, както в другите Евангелия, а неговите “Деяния” подсигуряват историческия фон за Посланията на Павел. Картината, която Лука ни дава за възхода на християнството, е в съзвучие със свидетелството на останалите три Евангелия и Павловите писма. И поставя тази картина в рамките на съвременната история по един начин, който неизбежно би принизил стойността на неговия труд, ако го бе написал като романист. Неговото писание обаче подсигурява изпит и възможност за присъда на историческата основа на достоверността му, а с това и най-малко на главната схема на първоизворите на християнството, които са ни представени в Новия Завет като цяло.

2 Вижте гл. IV, т. 1.

3 Но само относително, защото Лука проследява напредъка на благовестието главно по своя маршрут от Ерусалим до Рим; ние имаме малко или въобще нямаме информация за едновременната мисионерска дейност в Африка или неримска Азия.

4 От лат. дума census ­ преброяване на неселението, съпроводено с оценяване на имуществото. Извършвало се е обикновено на всеки 5 години, защото резултатите от цензусите са подпомагали военните планове и данъчната система на римската империя ­ бел. лр.

5 Буквално: “ректор” ­ бел. пр.

6 В случая: “директор” ­ бел. пр.

7 Буквално: “заместник на пълководец”; в римската администрация това е било гражданска длъжност, облечена със съдебна власт ­ бел. пр.

8 “Управител на провинция”; тази длъжност се е заемала обикновено от бивш консул, т.е. лице, което изпълнявало и военни функции ­ бел. пр.

9 Вижте и Синодалното издание на Новия Завет, С, 1982, защото гръцката дума “антюпатой”, използувана в оригинала, е адекватна с латинската ­ “проконсули” ­ бел. пр.

10 Т а ц и т, “Летописи”, XIII, 1; Д и о  К а с и й, “История”, LХ1, 6.

11 “Азиарх” ­ азиатски началник; става дума за градоначалници от Мала Азия ­ бел. пр.

12 “Ликторите” били телохранители на висши чиновници (консули, прегори и др.), които носели снопчета пръчки ­ белег на власт ­ бел. пр.

13 Буквално: “двама чиновници”; те заемали различни видове длъжности в римската администрация ­ бел. пр.

14 “За поземления закон”, 34.

15 Т. е. “градоначалници” ­ бел. пр.

16 Й о с и ф  Ф л а в и й, “Древности”, XVIII, 1, 1.

17 Пак там, XVI, 9. 3.

18 Пак там, XVII. 2. 4.

19 Т а ц и т, “Летописи”, VI, 41.

20 Срв. Н. Т ъ р н ъ р, “Граматически прозрения в Новия Завет” (1965), с. 23 и сл. Някои учени предпочитат да поправят “Квириний” със “Сатурнин”, следвайки Т е р т у л и а н (“Против Маркион”, IV, 19), който казва, че цензусът в Юдея по времето на Христовото рождение бил проведен от Сенций Сатурнин (имперски легат на Сирия през 8-6г.пр.Хр.).

21 Титлата “тетрарх” (буквално: четвъртовластник) е по-ниска по степен от “цар”, защото означава “съуправител заедно с други трима”; тетрарси са били: Ирод Антипа, Филип и Лисаний ­ бел. пр.

22 Срв. Т у к и д и д, III, 38, 5; Д е м о с т е н, “Филипини”, 10.