Духовен център за католическо богословие и духовност „БЛ. Папа ронкали”

Външно и вътрешно послушание на наставника

"Аз зная и съм уверен в Господа - казал един старец на ученика си, - че ако ти река: прекарай цяла година в тъмница, ти няма да ми противоречиш."¹⁹⁵ И учениците се подчинявали и преуспявали.

Благословението Божие за такова безпрекословно и самоотвержено послушание се проявявало в чудотворството. Така авва Павел заповядал на ученика си Иоан да хване и му доведе хиена и ученикът, подчинявайки се, без страх и разсъждение я вързал и я довел.¹⁹⁶ Ученикът на преп. Бенедикт, отрокът Плакида, започнал да се дави насред реката и преподобният, виждайки това с прозорливите си очи, пратил друг свой ученик, Мавър, да го спаси. Мавър, изпълняващ безпрекословно послушанието, спасил отрока и след това разбрал, че ходел по водата като по суша."¹⁹⁷

"Островът насред морето може ли да спре вълните, за да не се удрят в него? Във всеки случай той се противи на вълните. Така и ние не можем да възпрем помислите, но можем да им се противим", казва свети Ефрем Сирин. "Инокът може и да бъде страстен, но да не съдейства на страстите", казва старецът Паисий Величковски.²¹⁸ Ако е невъзможно да не бъдем вълнувани от помислите, трябва добрите помисли да задържаме, а лошите - да отхвърляме. "Когато чувството е в сърцето - казва свети Теофан Затворник, - мислите не ще блуждаят: когато кранчето на самовара е отворено, водата тече неудържимо, а когато го завъртим, водата спира; така е и с мислите: те все текат и текат, а като завъртиш кранчето - престават. Това завъртане на кранчето е възбуждането на светото чувство в сърцето и съхраняването му."²¹⁹ "Когато котелът, подгряван отдолу, кипи, мухите и разни други насекоми не кацат върху него", казва преп. Пимен Велики. Надзирател, следящ помислите и преценяващ качеството им в дадения случай, е наставникът. Негово задължение е да прогонва лошите помисли и да съгрява в душата на ученика святото чувство. Задължение на послушника пък е да открива пред наставника абсолютно всички свои помисли - и лошите, и добрите.

Светите отци настояват ежедневно и постоянно да се откриват помислите. "Всеки от подчинените, ако иска да постигне значителен успех и да доведе живота си в състояние съгласно със заповедите на нашия Господ Иисус Христос, не трябва да оставя скрито нито едно свое душевно движение и нито една дума да не пропуска без изпитване, а да разкрива сърдечните си тайни пред онези, на които са поверени грижите за немощните. Защото по такъв начин похвалното ще бъде утвърдено, а неодобрителното не ще остане без необходимото лечение."²²⁰ "Откривай своите помисли пред отците си - казва Исаия, - за да те покрие Божията благодат". "Изповядвай ежечасно, ако е възможно, помислите на сърцето си пред твоя отец, ако пък това не е възможно, поне нито една вечер да не минава без това, о възлюбени; а също така и след утреня, като изпиташ себе си, обяснявай му всичко, случило се с тебе."²²¹ "Неизповядването на греховете е като да нахлуе много вода в кораба и ако моряците са безгрижни и спят, те ще потънат заедно с кораба. Нека да изповядаме помислите на сърцето си, за да не се събере много вода от помислите в душите ни и да не ни погълне последната бездна"222 (Иоан 2:6). "Скриващият своите помисли остава неизцелен и се изправя само ако често пита за тях духовните си отци."²²³

Трябва изцяло да се открива всичко, дори и онова, което съвестта ни не осъжда. Свети Василий Велики²²⁴ заповядва в нищо да не се доверяваме на себе си: "В телесните недъзи понякога става така, че болните не ги усещат, но вярват повече на наблюдението на лекарите, като не се доверяват на собственото си чувство. Така трябва да бъде и спрямо разсъждението за душевните недъзи - греховете. И Апостолите, когато въпреки несъмнената си увереност в искреното разположение към Господа чули: "Един от вас ще ме предаде", повече повярвали на тези Негови думи и променили мислите си, казвайки: "Да не съм аз, Господи?" (Мат. 26:21-22).

"Когато бях в общежитието на авва Серида - казва преп. авва Доротей, - откривах помислите си на стареца авва Иоан и никога не се решавах да сторя каквото и да е без неговия съвет. Понякога помисълът ми подсказваше: "Няма ли същото да ти каже и старецът? Защо да го безпокоиш?" - А аз отговарях на помисъла: "Анатема на теб и твоето разсъждение, на разума ти, на мъдруването и знанието ти, защото, което знаеш, знаеш го от демоните." И така, отивах и питах стареца. И понякога се случваше, че той ми отговаряше същото, което имах наум. Тогава помисълът ми казваше: "Е, какво? Виждаш ли, че същото ти казвах и аз: не безпокои ли напразно стареца?" - И аз отговарях на помисъла: "Сега това е добро, сега то е от Духа Свети, а твоето внушение е лукаво, от демоните, и бе дело на страстното разположение на душата ми."²²⁵ В интерес на самия послушник е нужно изповедта да бъде свободна и искрена. "Трябва свободно да се откриват помислите пред стареца"²²⁶, т.е. ученикът напълно да разкрива своя помисъл, нищо да не крие от срам, нищо да не променя, да говори от свое име, както трябва, искрено и съкрушено, а не притворно, като че от друго лице.²²⁷ "Свободата е именно истина, изказвана откровено. (Но тази свобода трябва да се обръща към такова лице, което не може да се съблазни)."²²⁸ "Бесовете често ни внушават или изобщо да не изповядваме греховете си пред отеца, или да ги изповядваме, но като че от името на друг, или да прехвърляме вината за своя грях на други.²²⁹ Но ти не се прелъстявай от духа на превъзнасянето и известявай учителя за прегрешенията си не от друго лице. Оголвай струпеите пред лекаря и не се срамувай да му кажеш: "Отче, това е моята язва, това е моята рана. Тя е придобита не по вина на друг, а поради собствената ми леност, никой не е виновен за нея: нито човек, нито зъл дух, нито плът, нито нещо друго, а сам моето безделие."²³⁰ "Изповядай се пред стареца като пред Бога. По време на изповедта бъди както с външния си вид, така и с вътрешното си чувство като осъден престъпник, паднал по очи на земята, и ако може, умивай със сълзи нозете на своя съдия и лекар, сякаш нозете на Самия Христа."²³¹ "Ако съгрешиш в нещо, не лъжи, като се срамуваш да си признаеш, а се поклони, казвайки: "Прости ми", и грехът ти ще премине."²³² Не трябва да се срамуваме от помислите и да се страхуваме от изповедта, още повече че някои помисли, които силно смущават послушника и му пречат да се разкае, могат да не бъдат негови, а навяти от врага на нашето спасение, и като вражески помисли, те са "неподсъдни". За това свидетелства опитът на отците подвижници.

Един брат - се разказва в "Достопаметни сказания", - бил изкушаван от хулни помисли, но се срамувал да говори за това. Ако научавал за някои велики старци, отивал при тях с намерението да им се открие; но щом пристигнел, той се срамувал да изповяда пред тях помислите си. Често ходел той и при авва Пимен. Старецът виждал, че братът се измъчва от помисли, и скърбял за това, че не ги открива. Един ден го извикал и му казал: "Ето вече колко време идваш тук, за да ми откриеш помислите си, но щом дойдеш, не искаш да ги кажеш и си отиваш пак с тях, измъчвайки се както и преди. Кажи ми, сине мой, какво ти лежи на сърцето?" Братът отговорил на стареца: "Дяволът ме изкушава с богохулни помисли и аз се срамувах да говоря за това." След това му разказал помислите си и тозчас получил облекчение. Старецът му рекъл: "Не скърби, сине мой! Когато се появи такъв помисъл, казвай: "Не съм виновен, нека хулата ти, сатана, падне върху теб; душата ми не иска това." А онова, което душата не иска, скоро отминава." Така братът си отишъл от стареца с излекувана душа."²³³

Вътрешното, мисловно подчинение на стареца, откриването на помислите пред него в сравнение с чувствено-външното послушание, има най-голямо значение за духовното усъвършенстване на послушника. Откриването на помислите преди всичко разкрива на наставника вътрешните язви, които послушникът може и сам да не забелязва, посочва нравствените недостатъци и греховни склонности на ученика, към които старецът прилага и съответните целебни лекове.

Освен това, макар че откриването на помислите не опрощава греховете, то ги прави немощни. При откриването му нечистият помисъл, излязъл навън, става релефен, видим; а самият изповядващ се вижда и осъзнава неговата нечистота, която той по-рано не е забелязвал. Откривайки пред отеца греховните си помисли, ученикът сякаш видимо ги облича и веднага, засрамвайки се, ги оставя.

"... Всичко, което бива явно, е светлина" (Ефес. 5:13). "Врагът не обича светлината; ето защо откриването на лошите помисли го прогонва и изтребва. Както змията, извлечена от тъмната дупка на светло се стреми да избяга и да се скрие, така и злите помисли, разкрити чрез откровено признаване и изповед, бягат от човека. Това се потвърждава от много и премного примери и опити" (някои от тях привежда и сам Иоан Касиан²³⁴). "Един старателен монах, претърпявайки нападения от бесове, двадесет години изнурявал тялото си с пост и бдение, но понеже не получавал от това никаква полза, написал на хартия изкушението си, отишъл при някой си свят мъж и като му връчил написаното, паднал по очи на земята, защото не дръзвал да го погледне. Старецът, като прочел написаното, се усмихнал, вдигнал брата и му казал: "Чедо, сложи ръката си на шията ми." Когато братът сторил това, великият мъж му казал: "На моята шия, брате, нека да бъде тоя грях, колкото и години да е продължавал и да продължава в тебе, само че ти не го смятай за нищо." След това инокът твърдеше, че още не бил успял да излезе от килията на стареца и тази страст изчезнала. Това изповяда пред мен самият той, благодарейки на Бога."²³⁵

"Когато умът ми изповядва пред Бога вината си, веднага изчезва и самото изкушение", казва преп. Марко Подвижник.²³⁶

Това явление е и психологически вярно: често пъти нещата са привлекателни за нас едва дотогава, докато не сме ги получили, докато не са станали обективно видими за нас; така е и тук: цялата прелест на омагьосващите нечисти помисли изплува на повърхността, човек сякаш проглежда, мъглата, покриваща сърдечните му очи, изчезва, а с нея изчезва и пленяващата прелест на греховните помисли и онзи, който е открил помислите си, само може да възкликне: "Как преди не съм го забелязвал?"

Един духовен син на стареца Леонид Оптински разказвал: "Случваше се, отиваш при отеца, за да се утешиш в скърбите си, и щом влезеш в килията му, всичко веднага изчезва, а в сърцето сърцето усещаш тишина и радост. Той пита те защо си дошъл, а ти не знаеш какво да кажеш. Тогава ще вземе и ще те помаже с масло от кандилото, ще те благослови и ти си тръгваш от него със сърдечна радост и душевен мир."²³⁷

В животописа на преосвещения Иеремия, Нижегородски отшелник († 1884 г.), за благотворното действие на откровените беседи със светителя подвижник е казано следното: "Още щом се приближиш към килията му, усещаш в душата си неволно смущение, сякаш отиваш на изповед, на която трябва да се разкрият и изявят всички греховни тайни... и след това, като си тръгнеш от него, дълго още носиш в сърцето си потребността и желанието да бъдеш по-добър, по-чист, по-съвършен. Случвало се е да идвам при преосвещения Иеремия в тежко душевно настроение, носейки в сърцето си някаква грижа, недоволство, раздразнение, гняв, скръб или нещо крайно неприятно и тогава от светия старец чувах думи на утешение, съпричастие, съвети, разяснения - прости, но удивително смислени и въздействащи. Като ги слушах, усещах как сърцето, студено дотогава, се сгрява, как лека-полека угасва гневът, намалява болката, утихват враждите, успокоява се тревогата, и аз излизах от тъмната и тясна килия сякаш озарен от нова топла светлина, много по-спокоен и примирен с всички и с всичко, отколкото преди."²³⁸

Така понякога и един слънчев лъч е достатъчен, за да разпръсне цялата безвидна тъмнина и да разсее тежкия душевен мрак!

"Както пред сияещата светлина отстъпва тъмата, така и светлината на изповедта изтребва помислите на страстите, защото те са тъмнина."²³⁹

Значението на откровеността в помислите се заключава преди всичко в това, че тя със своята светлина прогонва тъмните помисли, прави ги немощни и "откритите язви не успяват да станат по-лоши, а се изцеляват"²⁴⁰.

Всекидневното откриване на помислите ни кара да следим за греховете и ни удържа от тях. Като знае, че трябва всички тях да представя на съда на стареца, послушникът ги проследява и започва борба с тях. "Който постоянно изпитва себе си, разкайва се за съгрешенията си и се старае да се поправи - казва авва Доротей - , той започва да намалява злото в себе си и ако е правил девет (простъпки), ще направи осем и така, преуспявайки постепенно, с Божията помощ, не допуска страстите да се засилят в него."²⁴¹ "Душата, мислеща за изповедта - казва Иоан Лествичник, - бива удържана чрез нея от съгрешения, като с юзда."²⁴²

"Велико помагало, за да не се греши - казва нашият отец Василий Велики - и на другия ден да не се изпада отново в същото, е да подлагаме в края на деня на съда на съвестта самите себе си и всичко свое... Такова ежедневно разглеждане освещава и това, което става у нас ежечасно."²⁴³

Накрая голямото значение на откриването на помислите произтича и от това, че то отваря очите на послушника най-вече за самия себе си. Самият труд на борбата с греха и помислите кара послушника да осъзнае своята немощ и като го предава в ръцете на стареца и на Божията воля, го научава на така необходимото, както ще видим по-късно, смирение. Колкото по-добре осъзнае послушникът своята немощ, толкова повече ще търси благодатната чужда помощ; колкото по-често открива помислите си, толкова по-голяма полза ще намира в това и толкова повече ще нараства любовта му към стареца и вярата в Бога и в стареца.

"Всяко изповядване - казва Максим Изповедник - смирява душата, като ту я кара да признае, че за прегрешенията си е виновна самата тя поради своето безделие, ту я учи да осъзнае, че е оправдана от благодатта."²⁴⁴

Откровеното записване на помислите при временно или пълно отсъствие на старци има същото значение, както личното откриване на помислите. "Записването замества очите на сподвижниците. За да се оградим от греха - казва свети Антоний Велики, - нека всеки забелязва и записва своите простъпки и душевни движения, като че с намерение да съобщи това на друг; и бъдете уверени, че срамувайки се да не стане това известно, непременно ще престане да греши и дори да държи в мислите си нещо лошо. Защото кой, когато греши, иска да някой да го види? Или кой, като съгреши, не ще пожелае по-добре да излъже, само и само да скрие греха? Както наблюдавайки се един друг не ще творим блуд, така записвайки помислите си с намерение да ги открием, по-леко ще се опазим от нечистите сред тях, срамувайки се да не се разчуят."²⁴⁵ Като добър начин да се удържат послушниците от грях е да следят помислите си и да не ги забравят. Записването на помислите се е практикувало още в древните манастири.

И Иоан Лествичник повествува за това, че в един египетски манастир видял, че послушникът в трапезарията носел книжка на пояса си, в която записвал помислите си, за да ги преразказва ежедневно на пастира. "Същото правеха - добавя Лествичник - и много от тамошните братя."²⁴⁶

"Добрият търговец - казва Иоан Лествичник на друго място²⁴⁷ - всяка вечер непременно пресмята дневната печалба или загуба; но той не би могъл точно да ги знае, ако ежечасно не записва всичко в книгата си, защото ежечасното изпитване просвещава душата."²⁴⁸

"Много пъти ми се е случвало - казва свети Петър Дамаскин - сама по себе си да идва някоя мисъл и аз я записвах, за да я запомня, а след това, по време на бран, имах помощ или облекчение от нея... леността води към забрава, а забравата - до незнание."²⁴⁹

Записването на помислите има значението на лично откровение пред стареца. Един опитен духовник ни казваше: "Понакога се случва поради някаква причина да не можеш да идеш при стареца, а помисълът те безпокои. Като вземеш парче хартия и го напишеш, веднага сякаш някаква пелена пада от очите ти. Вече виждаш по-ясно, чувстваш облекчение и спокойствие на съвестта." А друг от съвременните монаси, много известен сред народа, пише за себе си, че връзката му с починалия негов ръководител старец не е прекъснала. В първите години, когато живеел наблизо, ежедневно ходел на гроба на стареца, за да изповяда греховете си и да го помоли за прошка, а след това, когато заради уединения живот се преместил на няколко версти по-далеч от гроба му, започнал да води дневник и когато идвал в манастира, смятал за свой дълг да отиде на гроба и да се покае по дневника пред починалия си старец.

Значението на откровеността може да изпита и изпитва върху себе си всеки. Откровеността, искреността и правдивостта са признак на неповредена душа. И кой не е изпитал благотворното влияние на откровеността? Кой не е оценил в труден момент от живота си благотворността на откровената беседа? Приятелите са ни скъпи точно заради това. И Христос Спасителя е имал близки сърдечни приятели: Лазар и Иоан, който се облягал на гърдите Му. Всеки човек изпитва потребност да има приятел, с когото да говори по душа, да дели радост и мъка, при условие, разбира се, той да пази тайните му. А в дадения случай може ли ученикът да се съмнява в съчувствието от страна на стареца и може ли да намери някой друг, който повече да му съчувства?

Някои ученици и ученички на стареца отец Леонид признавали, че скривайки се от другите, пред стареца лесно изказвали дори това, което сами пред себе си трудно признавали. Откритото и свободно държане на стареца освобождавало душите им. Приветливото му лице внушавало откровеност и предразполагало дори хитреца към простота и непритворство.²⁵⁰

Цялата беда на човека се състои в това, че той не може да бъде истинен не само в словото и делото си, но и в мислите си. Да не говорим, че в множеството, сред другите и когато е сам, той не е един и същ. В уединението си той лъже сам себе си и непрекъснато е неискрен. А като лъже постоянно, той изпълва с лъжа целия си живот. Но ако коренът е свят, то, разбира се, и клоните биха били свети. За да не лъже пред другите и да бъде истинен в слово и дело, човек преди всичко трябва да се научи да не се лъже сам, вътре в себе си и да бъде истинен в мислите си. Той трябва да познае себе си. "Позналият себе си е познал всичко."²⁵¹

"Примири се със себе си и ще се примирят с тебе и небето и земята."²⁵² "Човече, познай своето благородство и достойнство, познай колко си скъпоценен ти, брате Христов, приятелю Царев, невесто на небесния Жених. Който е успял да познае достойнството на своята душа, той ще може да познае силата и тайните на Божеството."²⁵³

Желаното самопознание и искреност пред самия себе си се постига чрез съсредоточено наблюдение на себе си и в дадения случай - чрез откриване на помислите пред опитен старец, комуто, както вече казахме, е присъщ верния и безпристрастен поглед върху вътрешното "аз" на послушника.

"Това - казва свети Иоан Касиан - е най-мъдрата школа на разсъдителността, в която се научават добре да разсъждават за нужното дори и такива, които нямат особена способност за това. Истинската разсъдителност се придобива чрез смирение, а първо доказателство за него е да откриваме на отците не само това, което правим, но и онова, което мислим, без да се доверявам в нищо на своя помисъл, а във всичко да следваме наставленията на старците и да смятаме за добро или лошо само това, което те признават за такова... Това предаване на помислите ни на разсъжденията на отците заменя собствената разсъдливост и ни научава на нея."²⁵⁴

Към същата цел - самопознание и разсъдителност, но, разбира се, в по-малка степен и в света води всяка откровеност с приятелите и с дневниците, които ги заменят, при условие че ние нищо не крием пред тях и сме истинни в мислите си - тоест не лъжем себе си. Ако човек е потиснат от тежко чувство, но вземе и разгърне своя дневник, като се зарови в старото и преживяното, то в душата му ще се надигат спомени и ще го отнасят в забравеното минало, което винаги ни се струва така скъпо и близко. Тези спомени са способни да пробудят чувствата на човека и да го накарат да усети умиление. Спомняното преживяно може да освети пътя на живота и понякога като по чудо да разкрие явното или тайното ръководство на Божия промисъл, който, живеейки само с настоящето си, ние често не забелязваме. А как да си обясним това, че някои хора, разочаровани от живота и решили да се самоубият, но описали откровено на роднини или приятели причините за тяхното решение, като че се изповядвали пред тях и... останали сред живите? Това може да се обясни само с благотворността на самата откровеност. Карайки ги да се съсредоточат, тя им посочва цялата измамност и дребнавост на доводите им, заради които не си струва да се погубва животът, снема пелената пред вътрешното зрение, разгаря неугасналото вътре в тях огънче на живота и им възвръща отново привързаността към него. Последствие от откровената беседа е умиротворението. Който се открива, той се успокоява.

"Записвате ли онова, което изпитвате" - пита в едно писмо свети Теофан Затворник. - Мисля, че си струва да се записва, за да го преглеждате от време на време, и като видите Божията грижа за себе си, все повече и повече да ревнувате и да се усъвършенствате."²⁵⁵

Но нужна ли е борбата с помислите, не са ли някаква дреболия, на която не си струва да се обръща внимание? Ако те са естествени и не е възможно да ги удържим, както не можем да хванем вятъра, не е ли по-добре само да следим делата си? Мисли каквото си искаш - само постъпвай добросъвестно. Такъв въпрос и отговор на него могат да се появят само у човек, който не познава своя вътрешен живот и не се самонаблюдава.

Светите отци²⁵⁶ различават следните степени на помисъла:

1) прилепяне - изкушение (от гр. prosvoli) - това е простата, повърхностна представа;

2) съчетаване (на гр. sindiasmos) - приковаване, спиране на вниманието върху представяния образ, събеседване с помисъла;

3) съгласие (на гр. sivcafatesis) - благоволение на душата към възникналия помисъл, съчувствие към него;

4) пленяване (на гр. aqchmalosia) - увличане на сърцето, скланяне на волята, което вече е грях (Мат. 5:22).

А порокът, загнездил се в душата и поради дълготрайното пристрастие и навик станал сякаш нейно природно свойство, е страст (на гр. pafos), болест на душата (на гр. pafos от paschin - страдам).

Първите помисли - изкушения, сами по себе си не са греховни, понеже са естествени и независими от нашата воля. "Да не изпитва прилепяне на злото е качество само на неизменното естество, а не на човешкото... Възникването на помисъла не е нито грях, нито правда, но изобличаване на нашата самовластна воля."²⁵⁷ Помислите във втората степен (съчетаване) не са съвсем без грях: тук вече зависи от нашата воля дали да приемем или да не приемем образите. В третата степен помислите биват преценявани и според устроението на подвизаващия се. Пленяването пък се възприема по един начин по време на молитвата, иначе - в друго време, по един начин по отношение на безразлични неща и иначе - в лошите помисли. Страстите пък във всички без съмнение подлежат или на съответното покаяние, или на бъдеща мъка."²⁵⁸

"Не подобава - казват преп. Калист и Игнатий²⁵⁹ - да укрепваме в помислите, за да не бъдем обвинени заради съгласието си с тях в деня на съда Господен."²⁶⁰

"Кажи ми - казва свети Теодор Студит - откъде се вземат у вас дързостите и поражданите от тях неуредици? Не е ли от това, че не изповядвате, а скривате пагубните си помисли? Защото начало и корен на нашите прегрешения е неуместният помисъл и когато го откриват, по милостта Божия той бива прогонван, а когато го скриват, лека-полека прераства в дело на тъмнината. Оттук иде душевната смърт, оттук е разделянето един от друг, оттук са и самооправдателните слова, пораждани от неразбирането и заблудата."²⁶¹ "Както се оживотворяват яйцата, стопляни под крилата, така и помислите, които не се обявяват пред духовния отец, преминават в дела."²⁶²

Как помислите преминават в дела, всеки може да види по самия себе си. Нима нашите ежедневни тънки помисли не са зародиш и причина за нашите последващи простъпки и дела? И достойнството например на художествените белетристични произведения е именно в това, че писателите умеят да забележат зародиша на едно или друго чувство в помислите, да проследят тяхното развитие и проявяване. Една дума, едно съзнателно усещане на някое лице, често незабележимо и за самото него, се открива след това в действията му. "Аз съм същото, каквото си и ти" - казва смиреният Альоша Карамазов на брат си Димитрий, който му се изповядва в това, "как е обичал разврата, обичал е и срама от разврата". "Все същите стъпала, аз съм на най-ниското, а ти си горе, някъде на тринайстото. Аз гледам така на тая работа, но то е едно и също, напълно еднородно. Който е стъпил на най-долното стъпало, той все едно непременно ще стъпи и на най-горното."²⁶³ Всяка страст в най-простата си форма е помисъл и всеки помисъл в сложната си форма е страст; значи цялата разлика между тях е в степените. Ако ние не забелязваме това и следим само делата си, но не и помислите, това значи, че ще се грижим за външната красота на своя съсъд, като допускаме вътре да е пълен с мръсотия и нечистота, показвайки неразвитостта на своето нравствено чувство.

И така, който иска да победи страстите и да се опази от тях, той е длъжен да очисти техния източник - помислите. "Изпитвай помислите на прага на сърцето си дали са твои или от врага. Онзи, който щателно изпитва помислите, той е истински ревнител и в изпълнението на заповедите."²⁶⁴

"Докато "децата вавилонски", т. е. лошите движения и помисли, са още младенци, трябва да ги разбиваме и съкрушаваме о камъка, който е Христос", казва преп. Серафим Саровски.²⁶⁵

"Отсичащият помислите, отсича всичко", казва свет. Теофан Затворник.²⁶⁶

Начинаещите подвижници, още неукрепнали в борбата, се съветват да започват от малкото и да се научат отначало да побеждават изкушенията. "Приучвай се да побеждаваш малкото, ако искаш да победиш голямото. Който не може да погаси огъня на една свещ, как ще угаси къща или цяла гора, ако пламнат."²⁶⁷ "Само съвършените могат да допуснат помисълът да навлезе и после отново да го прогонят. Но ти не внасяй огън, за да не би да изпепели дъбравата ти."²⁶⁸

"Разумният извършител - казва и Петър Дамаскин, - отхвърля лукавото изкушение - майката на злините, за да отсече наведнъж цялото произтичащо от него зло, а благия помисъл обръща в дело, за да постигнат тялото и душата навика към добродетел."²⁶⁹

Ние, разбира се, не можем, въпреки цялото си усилие да изкореним голямото, могъщо дърво без помощта на другите, но по силите ни е да изтръгнем малката тревичка из корен.²⁷⁰

По-добре е навреме да прогоним помисъла чрез изповед, отколкото по-късно да се борим безуспешно със страстта.

"Изповядвайте си един другиму греховете - казва Апостолът - и се молете един за други, за да се изцерите" (Иак. 5:16).

Ако има добро и зло в помислите и настроението, на този източник трябва де се обръща внимание и грижа. С лошите мисли, дори неразкрити в постъпки, ние си причиняваме зло, и дори двойно зло: а) от неоткритите греховни помисли не последва естествено въздаяние, което понякога още тук, на земята идва от тях, и б) неоткрити, те подобно на сярна киселина действат разрушително върху нашето тяло, изсушават го, размътват чистия източник. И както само една лъжица катран разваля цялата каца с мед, така и един греховен помисъл, една страст нарушават цялото добро душевно устройство и го обезценяват.

"Ако около градината - казва преп. Макарий Велики - с плодоносни и благоуханни дървета, оградена с малка стена, тече бърза река и водата леко се удря в стената, тя ще повреди основите, ще си намери проход и като навлезе в градината, ще изпочупи и изкорени всички дървета и растения, ще унищожи целия труд и ще направи градината безплодна. Така става и с човешкото сърце: потоците на греха постепенно нахлуват и прогонват цялата красота на душата, обезсмислят добрите помисли и довеждат душата до запустение."²⁷¹ "Ако орелът е изцяло вън от мрежата, а се заплете в нея само с нокътя си, от това по-малкото ли губи силата си? Не е ли цял оплетен в мрежата, ако дори само с един нокът е уловен в нея? Не може ли ловецът да го хване, когато си поиска? Така и душата, ако дори само една страст обърне в навик, врагът ще я низвергне, когато пожелае."²⁷²

Навикът в някоя страст е опасен именно с това, че зародишите на нравственото зло бързо се размножават. И най-малкото снизхождение към страстите довежда човека до опасния път на сделки със съвестта си и незабележимо за него го тласка към гибел по тая наклонена плоскост.

Подобни на това са изобразяваните от писателите гибелни тресавища. Това са страшни и унищожителни за човека места! От пръв поглед не виждаш опасността: те са равни, гладки, покрити със свежа зеленина и цветя поляни. Веселата ливада направо примамва пътника: приятно е да си почине на нея уморения и изтощения, да се поразнежи на уханната и ослепително блестяща земя. Но той трябва да бяга от това страшно място, да бяга, без да се обръща, ако не иска да загине. Само да стъпи поради незнание или безразсъдна смелост пътникът върху тази омагьосана поляна, да направи пет-шест крачки, и нозете му веднага ще потънат в рехавото тресавище, а ако не се измъкне бързо и внимателно, загива. Нищо не ще помогне... напразно ще губи сили и ще търси опорна точка, напразно ще вика за помощ: подвижната маса се разтваря под краката му и той затъва по-дълбоко и по-дълбоко... за жертвата няма спасение!

Но възниква въпросът: възможно ли е да се изпълни послушанието към стареца, посилен ли е този труден подвиг? Истина е, че послушанието към наставника изисква много труд, дори кървав труд. Много пътища водят към царството Небесно, но наистина най-трудният е доброволното носене на кръста към своята Голгота и разпването на самия себе си върху него. Много са християнските добродетели и сред тях не е леко самоотверженото и смирено послушание. Велика вяра се изисква от последователя на Самия Христа, но не по-малка вяра е нужна от послушника в Негово име, за да вярва без съмнение на простия смъртен старец като на Христос и безпрекословно и без разсъждение да му се подчинява във всичко, постоянно да му открива своите помисли и пр.

Труд, и то голям труд, е нужен от послушника за това. Без голяма грижа и трудове от негова страна, разбира се, не може. Старецът го спасява, но с неговите собствени сили. От доброволно връчената му глина той прави нов съсъд Божи, но качеството на съсъда зависи от състава на глината, от мекотата и самоочистването й.

"Дай кръв и приеми дух", т. е. потруди се до проливане на кръвта си, и ще получиш духовен дар; "измъчвай измъчващия", изведи от тъмницата душата ("плът и кръв не могат да наследят царството Божие", 1Кор. 15:50).

"Потруди се, започни, изпоти се над това, което ти казах" - казвал старецът Варсануфий Велики на ученика си (отг. 61, 24); "търси сол и ще те осоля" (701); "аз пристъпвам заради тебе към Господа, но ако и ти не постъпиш така, то голям е срамът". Голяма сила има усърдната молитва на праведника (Иак. 5:16), а на молитвата на праведника послушникът помага с послушание и покаяние (отг. 622). Именно в това се и заключава главното условие на духовния съюз между ученика и стареца - първият да изпълнява всичко, което е заповядано: "ако спазиш заповедта ми, по-добре е да се каже - Божията заповед, свидетелствам, че аз ще дам отговор за теб в деня на Божия съд (отг. 58); ако пък нарушиш нещо от това, аз не нося вина, ти ще прозреш и ще отговаряш в страшния ден" (отг. 57).

"Внимавай! Ако законно и за назидание на душата не слушаш многогрешния мним твой старец Лъв (Леонид Оптински в схимата), то отстъплението ти ще те накаже."²⁷³

И така послушанието е труд до проливане на кръв.

Но кажете, какво се дава на човека даром, без труд? Колкото по-ценна е някоя вещ, толкова по-трудно се придобива тя и колкото по-трудно се придобива, толкова е по-ценна.

Придобиването на материално богатство, придобиването на знания, земеделието и др. - нима те не изискват огромна енергия, усилия, грижи и безсънни нощи? Не е ли това своеобразно мъченичество? А какво коства на човека земната слава?

В подкрепа на казаното ще приведем един нагледен пример. В Парижката галерия за изящни изкуства се намира една знаменита статуя. Тя е последното произведение на велик гений, който подобно на мнозина други гениални хора бил много беден и живял на един таван, който му служел и за ателие, и за спалня. Когато статуята била почти готова, изведнъж през нощта в Париж настъпил силен студ. Скулпторът не могъл да заспи в студената си стая и мислел за това, че глината още не е успяла да изсъхне, че водата в порите й ще замръзне и за час ще разруши мечтата на живота му. Тогава старецът станал и старателно завил статуята със своето одеяло. На сутринта влезлите в стаята съседи намерили скулптора мъртъв, но статуята била невредима (из лекцията на проф. Х. Друмонд). Земното безсмъртие коствало на скулптора трудове, лишения и дори самия живот!

Онези, които възразяват против трудността на послушанието, трябва преди всичко да помнят, че "изкуството на изкуствата" се изучава и постига от послушника постепенно с помощта на вече опитния, преминал школата на послушанието старец.

"Знай, брате - казва един велик старец, - че даващият заповед не я дава просто така, но помага с молитви, за да я съхраниш."²⁷⁴

Предимството на послушанието е в това, че трудът на послушника не е сложен: той знае само делото на послушанието към своя старец, има само една грижа - да отсече волята си. "Твоята работа е само да отсичаш волята си. Който отсича волята си, на него Бог неведомо, така, че той не знае как става това, дарува Своята воля и я прави неизгладима в сърцето му, за да я познае, и подава сила, за да я изпълни. Това върши благодатта на Светия Дух."²⁷⁵

Послушникът само изпълнява безпрекословно всички съвети и заповеди на стареца, а за нищо друго не го е грижа, защото за плодовете на послушанието му и за неговото спасение отговаря старецът. И наистина най-бързото и незаменимо следствие от вярата и послушанието към стареца е успокоението - спокойствието на послушника за себе си и за своето спасение. Ученикът чувства непосредствено над себе си безопасна стряха и твърда почва под краката си. "Вярвам - казва от все сърце послушникът на своя отец, - че Господ чрез теб спасява душата ми. Прави с мене онова, което ти внуши Господ. Аз вече не съм аз."²⁷⁶

Послушникът смята своето спасение за сигурно и смъртта вече не го плаши. "Един велик подвижник цели осемнадесет години не чул с телесните си уши от своя наставник поздрава: "Спасявай се" (който изразява желание и още неизвестност), но вътрешно всеки ден чувал от Самия Господ: "Ти си спасен" (което е определено и несъмнено).²⁷⁷

"Послушникът вече не се бои от смъртта - очаква я като сън, или по-добре да се каже, като живот, знаейки със сигурност, че когато душата му го напусне, не от него, а от наставника ще се потърси отговор."²⁷⁸ "Повярвайте, братя - казва позналият покой от опита в послушанието си към своя старец авва Доротей, - повярвайте ми, че пребивавах във велико спокойствие, не усещах никаква печал, така че дори скърбях за това, защото бях чувал, че през много скърби трябва да влезем в царството Божие (Деян. 14:22), и като виждах, че няма у мене никаква скръб, страхувах се и бях в голямо недоумение, понеже не знаех причините за това спокойствие до тогава, докато старецът не ми обясни това, като каза: "Не скърби, защото всеки, който е поверил себе си на отците за послушание, притежава такъв покой и безпечалие."²⁷⁹

Покоят, разбира се, идва и от това, че "каквото и да се случи с послушника, нямащ своя воля, той е спокоен, сякаш се е изпълнило неговото собствено желание. Защото за такъв, който няма своя собствена воля, каквото и да се случи с него, е съгласно с волята му: той няма пристрастие, а от безпристрастието се дохожда в безстрастие."²⁸⁰ По такъв начин на пасомия от стареца послушник е присъщо и душевно спокойствие. Той няма безпокойство за успеха и плодовете на своето послушание, при него няма място за нерешителност и колебания в трудовия му живот: старецът и вярата са поръчителство за успеха на неговия труд. А как е важно и нужно за нас такова спокойствие и увереност в това, че не се трудим напразно! Често пъти човек изпада в нерешителност,защото не е уверен в благоприятния изход на своя труд, бездейства, защото не вижда увенчаващия го край, и по такъв начин, като не умножава талантите си при недостиг на вяра, получава отплатата, която се полага на неверния роб.

Освен това самият труд на послушника има в себе си много сладост и утешение. "Познавам послушническото иго - казва свети Теодор Студит, - познавам болката при отсичането на волята; но също така познавам и сладостта на такъв живот: отсичането на волята прави пътя лек и спасението удобно; щом само отсечеш волята си - и животът става спокоен и блажен."²⁸¹ И трудът на послушника е труден, собствено, в началото, но "в пътешествие отначало липсата на навик прави вървенето тежко и трудно, а по-нататък, когато се поразкършат мускулите и плътта се пораздвижи, то става не толкова трудно и тежко, а по-спорно: така става и тогава, когато шестваме по Господния път."²⁸²

"Колкото по-напред се придвижиш по пътя на добродетелта, толкова по-лек ще изглежда пътят ти", казва свети Иоан Златоуст.

"Пътят на добродетелта изглежда на начинаещите жесток и страшен не защото сам по себе си е такъв, а защото човек още от самото излизане от майчината утроба е свикнал да живее нашироко и в удоволствия; ала за онзи, който е стигнал до средата на пътя, той е благ и удовлетворяващ. При изчезването на спомена за безсловесните удоволствия душата вече с желание върви по пътя на добродетелите. И Господ казва: "Игото Ми е благо и бремето Ми е леко"²⁸³ (Мат. 11:30). Затова именно свети Теодор Студит нарича послушанието подвиг многопопечителен и безпечален. "Послушанието - казва той, - е многопопечителен и безпечален подвиг; многопопечителен е, когато някой още е завладян от своите желания; безпечелен е, когато някой успява напълно да отсече волята си. И кое може да бъде по-сладко, по-въжделено и радостно, отколкото да се живее по заповед и нищо да не се прави по своя воля?"²⁸⁴. "За птицата, наричана сирена, разказват, че всеки, чул сладкозвучието на гласа й, бил запленен така, че следвайки я в пустинята, от сладостта на пеенето й забравял за живота си, падал и умирал. Тук се обрисува това, което става и с душата. Когато тя усеща небесната сладост поради сладкозвучието на Божиите слова, предадени й от чувството на ума, тогава тя цяла се устремява след тази сладост така, че забравя телесния си живот - тялото се лишава от желанията си, а душата се възнася от този живот към Бога."²⁸⁵

Накрая главното е, че цялата трудност на послушанието се оправдава и изкупва от висшата му цел - приемането на духа, обожествяването, Христоподражанието. А заради тази велика и висока цел може да се пострада и до кръв!

"Болките - казва свети Исаак Сирин, - понасяни през този век заради истината, не могат да се сравняват с насладата, която очаква страдащите за доброто. Както след сеитбата в сълзи следва вършеенето с веселие, така и след злостраданието заради Бога ще последва радост. Сладък е за земеделеца хлябът, добит в пот; сладки са и делата за правдата на сърце, познало Христа."²⁸⁶

Послушническото поверяване на стареца е поверяване на Бога и заедно с това разтваряне на себе си за Бога, Богоуподобяване, Богоприемане.

Отричайки се пред стареца, послушникът се отрича и пред Бога. Избягвайки съда на стареца, той ще избегне и Божия съд. Предавайки се с душа и тяло на наставника, той връчва себе си на Бога. "Казвам ви - казвал едни старец на учениците си, - че още преди да сте ме молили, аз съм ви предал на Светата Животворяща и Безначална Троица, за да ви пази от всякакво зло. Но има и друго предаване, по-страшно, по-тежко, по-въжделено и възлюбено, по-честно и славно. То е, когато се чуе блаженият и животоворящ глас на Спасителя: "Дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира" (Мат. 25:34). Тогава ще се извърши и великото предаване на врага ни, когато Той предаде царството Богу и Отцу (1Кор. 15:24). Тогава всеки от Светиите, довеждайки синовете, които Бог е спасил чрез него, Високо и с велико дръзновение за учудване на Светите Ангели и на всички небесни сили, ще каже: Ето, аз и децата, които ми даде Господ (Ис. 8:18); и не само тях, но и себе си ще предаде Богу; и тогава Бог ще бъде всичко у всички (1 Кор. 15:28).²⁸⁷"

  

Библиография

BENEDIKT XVI, Deus caritas est, LEV, Città del Vaticano 2006.

BENEDIKT XVI, Gesù di Nazaret, Rizzoli, Milano 2007.

CARETTO C., Bog koji dolazi, Radosna vijest, Sarajevo 1974.

COSTA M., Direzione spirituale e discernimento, ADP, Roma, IV. ediz., 1998.

FORTE B., Lettera sulla preghiera, в: Същи, Perché andare a Messa la Domenica? L’eucaristia e la bellezza di Dio, San Paolo, Cinisello Balsamo (MI) 2005.

FRATTALLONE, Direzione spirituale. Un cammino verso la pienezza della vita in Cristo, LAS, Roma 2006.

GOYA B., Direzione spirituale, Teresianum, Roma 1999.

GUILLET J., Discernement des esprits, в: Dictionnaire de Spiritualité, III, Paris Beauchesne, 1957, 1222-1231.

IVAN PAVAO II, Spasonosno trpljenje, KS, dok. 70, Zagreb

IVANČIĆ T., Duhovno pomoći čovjeku, Teovizija, Zagreb ²1997.

IVANČIĆ T, Otkriće duhovne terapije, Teovizija, Zagreb 1997.

JAEGEN J., Mistični život milosti, Symposion, Split 1983.

JANJIĆ P., Mistika i mistični fenomeni,(scripta) SSD, Zagreb 2007.

JANJIĆ P., Fenomeni mistici e discernimento in san Giovanni della Croce, Pars dissertationis ad Lauream in Instituto Spiritualitatis Pontificiae Facultastis theologicae Teresianum, Roma 2006.

MERCATALLI A. – GIORDANI B., La direzione spirituale, La scuola editrice – Brescia, Edizioni „Antonianum“, Roma, 1987.

PAVIN S., Duhovno vodstvo, KBF-IKD, Zagreb 1998.

PRKAČIN R., Značenje i uloga duhovnog vodstva u Crkvi, в: Obnovljeni život (57) 1 (2002) стр. 121-139.

PRKAČIN R., Teorija i praksa duhovnog razlučivanja, в: Obnovljeni život (58) 2 (2003) стр. 217-245.

RATZINGER J. - MESSORI V., Razgovor o vjeri. Jasni odgovori na suvremene dvojbe, Verbum, Split ³2005.

STOJIĆ M., Duhovno vodstvo u suvremenoj duhovnosti, в: Obnovljeni život (51) 4 (1996) стр. 421-430.

STINISSEN W., Noć je moje svjetlo, Naklada sv. Antuna, Zagreb 2007.

SVETI IVAN OD KRIŽA, Uspon na goru Karmel, Symposion, Split 1997.

SVETI IVAN OD KRIŽA, Tamna noć, Symposion, Split 1997.

SVETI IVAN OD KRIŽA, Kraći spisi, Symposion, Split 1997.

SZENTMÀRTONI M., In cammino verso Dio. Riflessioni psicologico-spirituali su alcune forme di esperienza religiosa, Cinisello Balsamo (MI) 1998.

TEREZIJA AVILSKA, Zamak duše, KS i Hrvatski karmelićani i karmelićanke, Zagreb 1985.

TORKINGTON D., Kako moliti, Teovizija, Zagreb 2004.

VALDERRÁBANO ORTEIG J.F., Direzione spirituale, в: T. GOFFI – A. PALAZZINI, Dizionario Teologico della Vita consacrata, Ancora, Milano 1992., стр. 559 и следващите

VALSECCHI A., Coscienza, в: Nuovo dizionario di teologia morale, San Paolo, Cinisello Balsamo (MI) IV. ediz., 1999.

1. 
   Основни понятия 4
   
2. 
   ДР в Свещеното Писание 6
   
3. 
   Исторически преглед на ДР 10
   

1. 
   Живот на молитва 35
   
2. 
   Възпитание за приемане на Кръста 41
   
3. 
   Възпитание за апостолическа дейност 44
   
4. 
   Възпитание на съвестта 46