Какво е по-добре: да имаш един или много ръководители?

Избор на ръководител и пълно предаване на неговата воля

На въпроса на ученик: "Какво да правя, отче, та да имам страх от Бога?" - един опитен старец, Паисий, отвърнал: "Иди и живей с човек, който има страх Божий, защото той ще те научи и тебе да имаш страх Божий."⁶⁰

"Сближавай се с праведни - казва преп. Исаак (сл. 7) - и чрез тях ще се приближиш до Бога. Общувай със смирени - и ще се научиш на нравите им. Ако да наблюдаваш такива е полезно, то колко по-полезно е учението от техните уста?"

"Този, който върви по стъпките на светостта, може да се приобщи към нея... Както от един горящ светилник пламъкът се предава и на другите светилници, които го докосват (и светлината на първия не намалява, въпреки че се предава на други), така и светостта на този живот приемствено се разпространява от преуспяващия върху приближаващите се към него, защото истинно е пророческото слово, че онзи, който общува с преподобни, непорочни и избрани, сам става като тях (Пс. 17:26-27)."⁶¹

Затова Светите отци аскети съветват разсъдливо и внимателно да се избира наставник.

"Ако пък слепец слепеца води, и двамата ще паднат в ямата" (Мат. 15:14; 10:25).

"Мнозина от старците - казва свети Иоан Касиан - наместо полза донасят вреда, наместо утешение - водят до отчаяние питащите, и това се подкрепя от примерите" (Събесед. 2, гл. 10).

"Не всеки, който е стар на години, вече е способен да ръководи; но този, който е достигнал безстрастие и е приел дара на разсъдителността" - казва претърпелият много вреда от неопитни старци свети Петър Дамаскин.

"Не пред всеки човек откривай своите помисли - казва свети Ефрем Сирин, - а само пред онези, за които узнаеш, че са духовни."⁶²

"Не всеки, който дава съвет, е достоен да му се довериш, а само такъв, който преди това сам добре се е разпоредил със свободата си" - свети Исаак Сирин, сл. 78.

"При избор на старец не насочвай вниманието си към такъв, който е побелял поради преклонна възраст - казва авва Исайя, - а към такъв, който е побелял от познание и духовен опит, за да не получиш и ти вреда и да не се размножат страстите ти"⁶³.

И така, "преди да встъпим на пътя на този живот (ръководения живот), ние трябва да разгледаме, изпитаме и, така да се каже, да изкушим кърмчията, за да не попаднем наместо на кърмчия на обикновен гребец, наместо на лекар - на болен, наместо на безпристрастен - на човек, обладан от страсти, наместо в пристан - в бездна, и така да намерим сигурна погибел." (преп. Иоан Лествичник)⁶⁴

За да се предотвратят грешките при избора на старец, Светите отци посочват добродетелите и признаците, които трябва да притежава добрият ръководител. Лествичник в Слово към пастира нарича ръководителя лекар, учител, притежаващ книга, написана в сърцето, и не от човек научен, безстрастен, в Бога живеещ и т. н. "Правомислието и опитността на наставника могат да се разпознаят по това - казва свети Антоний Велики - съгласно ли е словото му със словото Божие."⁶⁵

Свети Григорий Нисийски посочва като признаци на опитния мъж любомъдрието, безстрастието и одушевената дейност в добродетелта (т. 7, стр. 389); Василий Велики - непогрешимостта, познаването на Светото Писание, безстрастието, любовта и други (т. 5, стр. 45). "Не всички - казва свети Григорий Синаит - трябва да питаме, а един, на когото е поверено управление и на други, който блести с живота си, бидейки беден, обогатява мнозина, както е казано в Писанието (2Кор. 6:10), който притежава Божествена мъдрост (1Кор. 12:10), именно мъдрост от Духа, разделяща доброто от злото с меча на словото... Не е малък труд да се намери ръководител, незаблуден нито в делата, нито в словата, нито в ръзсъжденията." Не е малък труд, ще допълним думите на Синаит, да намерим такъв съвършен ръководител, защото такива съвършени подвижници са малко, а не защото е трудно да ги различим и отделим сред другите. Когато коренът е свят, тогава и клоните са свети - вътрешното съвършенство се проявява неволно и външно, любвеобилната и съвършена душа става видима и за другите. "Съвършената душа - казва свети Антоний Велики66, - която наистина е умна и добродетелна, се проявява в погледа, походката, гласа, усмивката, разговорите и държанието му. В нея всичко е променено и е приело благообразен вид." "Онзи, който има лоши помисли - казва преп. Никита Стифат67, - прави мрачен и печален израза на лицето си; а онзи, който отглежда благи и безсмъртни кълнове в сърцето си, има радостно и усмихнато лице. Оттук и за всички, които виждат доброто, е явно кой се намира още под игото на нечистите страсти и кой се е освободил от това иго чрез закона на Духа." Може да се каже, че не само които виждат доброто, но и които виждат лошото, по противоположност веднага познават свободния от страсти човек: те безсъзнателно чувстват в него враг и го ненавиждат като светлина, която неволно показва и изобличава тяхната тъма, не можеща да стане светлина. Така фарисеите ненавиждали Христа и Го гонели именно затова, защото Той като светлина Сам по Себе Си, с живота Си неволно показвал тъмните им дела и бил за тях жива съвест.

Човекът полага печата на своето вътрешно "аз", печата на своята индивидуалност върху всичко. Опитният поглед, както е известно, дори по почерка на перото съди вярно за характера на пишещия. Щом можем дори по дреболии да разпознаваме посредствеността, толкова повече можем да различим необикновените, открояващите се в тълпата хора. Те създават около себе си някаква особена атмосфера и е достатъчно да се приближим към тях, да ги погледнем, за да открием това, което ги отличава. "Както скъпоценното миро - казва свети Теодор Едески⁶⁸, - макар и да е затворено в съсъди, прави благоуханен въздуха на жилището и изпълва с приятни усещания не само онези, които са наблизо, но и стоящите далеч от него, така и благоуханието на добродетелната и боголюбива душа, издавано с всички телесни сетива, на всички, които виждат това, показва скритата вътре добродетел." "Както ухаещият на благовонни аромати бива издаван от тях дори и против волята му, така и носещият в себе си Духа Господен се познава по думите му и по смирението."⁶⁹ И така доста вярно от пръв поглед може да се определи съвършеният старец и по външния му вид. Иоан Лествичник така описва старците, които е виждал в Египет⁷⁰:

"Видях украсени с ангелоподобна белота, които са постигнали състояние на най-дълбока незлобливост и премъдра простота, доброволна и посветена на Бога. Защото както е двойствен лукавият човек: един е по външност, друг - по сърдечно разположение, така простият не е двойствен, а е нещо цялостно. Простотата на тези старци не бе безразсъдна и несмислена, както при старите хора в света, които наричат изкуфели. На вид те винаги бяха кротки, приветливи и весели; и словата, и нравите им бяха без преструвки, непринудени и искрени, което при малцина се среща; а вътрешно, в душата си, те като незлобливи младенци, дишаха с Бога и своя наставник, и на бесовете и страстите гледаха с твърдото и строго око на ума."

Следователно не е трудно да познаем съвършените и опитни старци, но при избора трябва да се ръководим още и от своята душевна полза, т. е. за критерий трябва да ни служи нашата болест, ако поне малко от малко сме познали себе си.

"Ако ти си дошъл - казва Иоан Лествичник - при непознат лекар и в неизвестна лечебница, дръж се така, сякаш само минаваш оттам; а междувременно тайно наблюдавай живота и духовната опитност на живеещите там. А когато от силите на духовните художници и служители усетиш полза за недъзите си и особено ако намериш сред тях онова, което трябва да се търси, т. е. лек против душевната надменност, тогава вече пристъпи... и разкъсай пред тях, разкъсай хартията на своята воля."⁷¹

"Според качеството на нашите страстите трябва да разсъдим на кой ръководител да се поверим за подчинение и според това именно такъв да изберем. Ако ти си невъздържан и склонен към плътска похот, нека те обучава подвижник, неумолим по отношение на храната, а не чудотворец и такъв, който е готов да приема всички и да ги гощава на трапезата. Ако си високомерен, нека твой ръководител да бъде човек суров и неотстъпчив, а не кротък и човеколюбив. Трябва да се търсят ръководители, които съответстват на нашите недъзи."⁷²

Трябва да се отбележи, че Светите отци посочват идеалните черти на старците, съветват да избираме сред съвършените старец според сърцето си, но такива ръководители има малко. Какво да се прави, ако няма подобен съвършен наставник? Светите отци казват следното за подобен случай: "С молитва и сълзи изпроси от Бога да ти прати ръководител безстрастен и свят."⁷³ "Ако живееш в общежитие, помоли се усърдно на Бога, за да ти покаже човека, който би ти станал добър пастир; защото по-добре е да се наричаш ученик на ученика, отколкото да живееш самоволно и да сбираш безполезните плодове на своята воля."⁷⁴ Важно при търсенето е искреното желание да узнаем Божията воля, молитвата към Бога и пълното доверие към това, което ще чуем, като към израз на Божията воля, а ръководител винаги ще се намери.

"С голяма загриженост и внимание търси ръководител и ако по Божия благодат намериш, а като търсиш, непременно ще намериш..."⁷⁵

"Ако някой иска истински - казва авва Доротей, - с цялото си сърце да изпълнява волята Божия, то Бог никога не ще го остави, а всячески ще го настави според Своята воля. Наистина, ако някой повери сърцето си на волята Божия, то Бог ще просвети и малко дете да му я посочи.

Ако пък не иска искрено да изпълнява Божията воля, и при пророк да иде, Бог и на пророка ще внуши да му отговаря съобразно с развратеното му сърце, както е речено в Писанието: "Ако и пророкът се измами и каже дума, Аз Господ измамих този пророк" (Иез. 14:9 - по слав. текст; поуч. 5)"

"И това е дивно - казва преосв. Теофан⁷⁶ - че на искрено търсещия спасение винаги се дава истински ръководител. И ръководителят, какъвто и да е той, винаги дава точно и вярно ръководство дотолкова, доколкото ръководимият му се поверява с цялата си душа и вяра. Сам Господ вече пази такъв ръководим... Моли се, и Господ ще ти посочи ръководител. Повери се на ръководителя, и Господ ще го научи как да те ръководи."

"Сродните ще се намерят" - казвал оптинският старец отец Леонид, изразявайки с това, че Бог ще доведе при истински наставник онзи, който искрено и от цялата си душа търси спасение; а онзи, който желаейки спасение допуска в себе си и някакви човешки сметки, двоедушничи, не вярва, съмнява се и се самооправдава, такъв ще попадне при същия като него наставник⁷⁷. Магнитът привлича само подобните му желязо и стомана. "Защото не е неправеден Бог и не ще допусне да се прелъстят онези души, които с вяра и незлобливост смирено са се покорили пред съвета и съда на ближния"⁷⁸. "Господ ще извести достоен ръководител да те приеме и да носи твоите немощи. Преди две Години Господ ми каза, че ще дойдеш тук" - казва великият старец на ученика Иоан⁷⁹.

Вярата никога и никъде не ще те посрами. Търси ръководител и ще намериш, ако съвършен наставник не намериш, то по волята Божия и недостоен ще ти бъде пастир. Господ ще го научи да даде потребното на сърцето ти, ала без духовен ръководител не може. За миряните такива Богоизбрани ръководители са пастирите свещеници, а за монасите - игумените или старците."Ако си решил да се подчиниш на Христа, не се изоставяй, сякаш си негоден съсъд... а (така или иначе), като намериш наставник, повери му себе си напълно празен, пренебрегнал и отхвърлил всякаква своя воля, за да се окажеш подобен на чист съсъд и онова добро, което е вложено в тебе, да запазиш за своя похвала и слава."⁸⁰

"Провери себе си с такова разположение - казва Василий Велики, - с каквото младенецът, измъчван от глад, се доверява на кърмилницата, която го вика за храна; или както човек, желаещ да опази живота си при опасност, се подчинява на онзи, който му протяга средство за спасението.⁸¹ Защото Богу е мило не онова, което се поправя по принуда, а онова, което се поправя по добродетел. Добродетелта е от произволение, а не от нужда". "Възложи бремето си на раменете на друг и ще преплуваш тая велика бездна, подкрепян от ръцете на другите."⁸² "Привържи обременената си ладия към кораба на отците ти, и те ще те насочат към Иисуса, Който може да ти дарува смирение и сила, разум, венец и веселие."⁸³

 

Глава III.

"Мъдрите старци са като масло за братята, което помазва и укрепява душата" (свети Ефрем Сирин)

Старецът е кормчията на кораба. "Човешкият живот е море, по което ние, влезли в тялото си като в някакъв кораб, мислено плаваме и плаваме непрестанно: ден и нощ, в лошо време и в буря. Това море е бедствено, и не само бедствено, но и голямо, колкото трае продължителността на нашия живот, и толкова много страшни бурни вълнения се надигат в него от духовете на злобата, толкова пирати-демони ни нападат и се опитват да ни потопят, че трудно може да се опише (Пс. 58:15-16). Но да води бодро кораба сред подводни камъни, плитчини и бури, с очи, постоянно обърнати към небето, като се вглежда в звездите на истината и насочва по тях плаването, за да достигне безопасно до пристана на спасението - това е делото и служението на държащия кормилото ръководител."⁸⁴

Същността и цялата сила на старческото ръководство - на старчеството, се състои в завета между стареца и ученика, според който пред лицето на Бога духовният отец - старецът, поема върху себе си ръководството на душата на ученика към спасение, а ученикът без страх предава изцяло себе си, душата и тялото си на наставника. "Ако спазиш моята заповед, а още повече Божията, изповядвам, че отговарям за тебе в оня ден, когато Бог ще съди тайните на човеците"⁸⁵ - казва старецът. "Като желязо на ковача се предавам на тебе, светейши отче, за подчинение"⁸⁶ - казвал послушникът Исидор на своя старец.

Пълното предаване себе си, отричането от своите воля, мисли и желания, съзнание за пълно невежество и умъртвеност⁸⁷ - ето главното, което се изисква от ученика, който желае да живее като пасом от стареца. Приемането, очистването и усъвършенстването на душата на ученика, решителното уверяване в спасението й, отговорността за нея пред съда Божи - ето задълженията на стареца. Такива са главните условия на завета между ученика и стареца. Той е възможен само въз основа на християнската всеотдайна любов. Отричането от своята воля заради волята Божия (Мат. 16:24) не е ли израз на самоотвержената любов към Бога от страна на ученика, каквато е и майчинската грижа, състраданието и нравствената отговорност за него пред Бога: "Ако пък с нещо те е обидил или ти е длъжен, мини това на моя сметка" (Филим. 1:18), не е ли израз на същата самоотвержена любов от страна на стареца? Този духовен съвет и съюз не се скрепява с никакви писмени документи, но здраво се запечатва върху скрижалите на сърцето; невидим за хората, той е така очевиден за ученика и стареца, че те като в книга виждат и чувстват най-малкото нарушение и отклоняване от него, като я четат със сърцето си. Колко здрав и неразривен е този съюз, можем да съдим по следните два примера.

"Един старец наложил епитимия върху ученика си за това, че онзи не изпълнявал заповедите му, и без да успее да я отмени, починал. След смъртта му ученикът търсил разрешение от наложеното върху него запрещение, но към когото и да се обръщал, никой не се осмелявал да изпълни молбите му и го отпращал към по-висшестоящ. Накрая ученикът се обърнал към Константинополския патриарх Герман с молбата си, но нито патриархът, нито свиканият от него събор на архиереите, не могли да разрешат епитимията на стареца, за когото дори не се знае дали е имал свещенически сан."⁸⁸

Друг пример. В пролога от 15 октомври се разказва следното:

"Един сирийски послушник нарушил послушанието, наложено му от стареца, и като презрял запрещението, отишъл в Египет. Тук, в Александрия, след дълги и велики подвизи той изповядал Христа и след изтезания умрял като мъченик. Но когато християните погребвали тялото му, почитайки го вече като светец, на три пъти се случвало, че по време на литургия след възгласа на дякона: "Огласени, излезте", ковчегът с мощите на този мъченик за всеобщо учудване се вдигал от мястото си и отлитал в притвора, носен от невидима сила, а след края на литургията пак сам по себе си се връщал в храма. Когато узнали причината за това явление, криеща се в това, че мъченикът е нарушил послушанието и е свързан с клетвата на стареца, поканили този старец да разреши своя послушник и ковчегът повече не помръдвал от мястото си. Следователно въпреки великите подвизи на мъченика, за да придобие венеца, било нужно още старческото разрешение."

Някои ще запитат: за какво е това пълно подчинение на послушника към стареца, къде е свободата на нашата воля? Отговаряме: поради своята немощ човек не може изцяло и веднага да се предаде на Бога и да следва Христа. Той първо трябва да свикне да ограничава самолюбието, своеволието и произвола си и постепенно да отсича волята си чрез самоотвержено изпълнение на чужда човешка воля заради Бога. За да може в замяна на своята да приеме Божията воля, той трябва отначало да възпита в себе си любовта и вярата чрез съвместен живот с човек, който вярва и обича Бога, да предаде своята воля и душа на душата и волята на стареца, за да ги предаде той пък на Бога. "Нашата воля - по думите на авва Пимен⁸⁹ - е медна стена между човека и Бога. Тя е като камък, противостоящ, съпротивляващ се и противодействащ на волята Божия. И само когато човек остави своята воля, той може да каже: "С моя Бог стена възлизам. Бог! - Непорочен е Неговият път" (Пс. 17:30-31). "Който иска да изпълнява своята воля, той е син на дявола... не се прелъстявайте от дявола и не следвайте (внушенията) на своята воля във вреда на себе си, никога не ще бъде по вашата воля, защото зло не ще изтреби злото"⁹⁰. Именно това иска ученикът - да разруши тази медна стена и да загърби своята воля с помощта на стареца. Защото "от много опити е доказано, че монасите никога не могат да погасят в себе си пламъка на гнева, печалите, нечистотите, не могат да придобият истинско смирение... ако не се научат преди това да подчиняват волята си на наставника"⁹¹.

И така подчинението на стареца не е отрицание на свободната воля на човека, както и служението на делото на нравственото съвършенство - следването на Христа, игото Му, истината, която ни прави свободни (Иоан 8:32 и др.), така и подчинението заради Него, и особено на висок и съвършен дух - е подчинение на най-високите изисквания на своя собствен дух. Така иноците доброволно се предават в робство, за да бъде записано в залога им правото на свобода.⁹² Следователно тук няма притесняване на свободата, а притесняване на чисто животинския човешки произвол заради свободата на истинските Божии чада. Не тежкото робско чувство на ненавист лежи в основата на самоотверженото подвижничество, а свободната синовна любов към Отца - Бога. Та нали нравствената християнска свобода се заключава не в своеволието, а в самоограничението, както и политическата свобода не е в анархията, а в управлението.

Какво е старецът? Един атонски монах духовник бил запитан защо в днешно време са малко добрите старци. "Затова - отговорил той, - защото сега са малко добрите послушници, а първите стават такива чрез последните."⁹³ И това е вярно: старецът е инок, преминал пътя на послушанието, а от послушанието станал старец - ръководител на другите. Че служението на стареца е продължение на послушанието, това показва и самото му избиране. Не той сам се натрапва и поема върху себе си званието старец, а както в древната християнска Църква общият глас на паството е избирал най-достойния за епископ или презвитер, така и старецът се избира от братята." "Аз, струва ми се, бих захвърлил всичко и бих седял сам в килията, ала само ми се струва и ми се иска - това не е по моята воля" - казвал един руски старец.⁹⁴ Свети Иоан Касиан разказва, че в египетските манастири настоятелството се е поръчвало само на иноци, преминали опитно послушанието.⁹⁵

Самото название старец е буквален превод на думата презвитер (на гръцки presvis - най-стар, старец) и е присъщо на всеки пастир свещеник. Обаче не всички старци са били свещеници: при преп. Пафнутий Боровски (жит. от 1 май) в манастира имало около 700 братя, ръководени от старци, сред които нямало нито един свещеник. И трябва да се каже, че откриването на помислите пред старците, за да се изпълни апостолското предание: "Изповядвайте си един другиму греховете.., за да се изцерите" (Иак. 5:16), не е изповед в същинския смисъл на това тайнство. Старецът не е духовник, макар че може и често да се явява такъв, а просто един опитен, приемащ откровенията инок, даващ съвет само на онзи, който се обръща към него.

Като става старец, избраният поема върху себе си най-труден подвиг - подвига на послушанието и огромната отговорност за душите, поверявани и поверяващи се нему. Към него се отнасят строгите думи на Йехова: "Душите им ще потърся от твоята ръка." Той става отговорен страж на подчиняващите му се според апостолския завет: "Покорявайте се на наставниците си и бъдете послушни, защото те, бидейки длъжни да отговарят, бдят за вашите души" (Евр. 13:17). "Ако от Бога си получил дар да предвиждаш бурите, то предизвестявай за тях онези, които са заедно с теб на твоя кораб. Ако пък не правиш така, ще бъдеш виновен за крушението на кораба, защото всички с пълно доверие са възложили на тебе управлението му."⁹⁶ "Ако и притежаващият слово, което е за полза, не го съобщава обилно, не остава ненаказан; то каква опасност мислиш, възлюбени, грози онези, които с деятелното си съдействие могат да помогнат на страдащите и не го правят? Избавен си от Бога? - избавяй и другите. Спасен ли си? - сам спасявай тласканите към смъртта. Изкупен си? - не се скъпи да изкупваш умъртвените от демоните."⁹⁷

Самото пастирско служение на стареца, грижата за спасението на поверяващите му се, външното им управление и вътрешното им душевно благоустрояване трябва да се изразява (по думите на свети Теофан Затворник) в следното: усърдния насочвай възможно най-добре; в отпадналия възбуди ревност; отклонилия се настрани постави на нужния път; убития от мъка утеши и въодушеви; захваналия се с неподобаващи неща вразуми; ако пък някои са се скарали, примири ги; ако има обида, разсъди право; ако бедността угнетява, уреди помощ; ако не разбират нещо, разясни го; ако някого оборват страсти, посочи му как да се справи с тях. И така да е винаги - къде с дума, къде с дело, къде със строгост, с ласка, къде сам, къде заедно, като имаш едно предвид - "за да бъдете съвършени и цялостни, без никакъв недостатък" (Иак. 1:4).

Старецът знае, че успехът на неговото служение зависи от неговото нравствено съвършенство: не толкова силна е неговата дума, колкото примерът на живота му и колкото по-високо стои в нравствено отношение, толкова по-голям успех има в служението си. "Ръководството чрез примера на делата - казва свети Григорий Нисийски, е много по-действено, отколкото словесното наставление: всяко слово, неподкрепено с дела, колкото и красноречиво да е поднесено, е подобно на бездушно изображение, на което само багрите и цветовете придават известна живост; а който изпълни и поучи, той велик ще се нарече в царството Небесно" (Мат. 5:19), той е наистина жив човек, цъфтящ от красота, действащ и движещ се."⁹⁸ "Пастирът - по думите на светителя Тихон Воронежки - не е стълб, който неподвижно стои посред пътя и само показва посоката към града, а челен предводител на другите, отговарящ за другите и заради тях подлагащ се на нападения."⁹⁹

Старецът учи на онова, на което вече сам се е научил: "Лекарю, изцери се сам" и лекарят е само ум, излекувал себе си и лекуващ другите с това, от което сам се е изцерил."¹⁰⁰ "Голям срам е за наставника - казва Иоан Лествичник - да се моли Бог да дарува на послушника онова, което той самият не е придобил."¹⁰¹ Той трябва "да учи с дело", "да не поставя за правило онова, което сам не е изпълнил на дело"¹⁰².

Сливайки се духовно с учениците, старецът потиска самолюбието и съгрява любовта в себе си. Колко се е разгорявала и как е горяла любовта към немощните ученици, можем да съдим от следните примери. Така един велик старец (преп. Варсануфий) още преди всяка молба от тяхна страна се молел за учениците си. "Аз и преди да ме помолите - им казвал той, - заради горящата в мен любов на Христа, Който е казал: "Възлюби ближния като себе си" (Марк. 12:31), не преставам ден и нощ да моля Бога да ви направи Богоносни. Аз като баща искам да включа децата си в светлото царско войнство, докато те самите не се грижат за това" (отг. 109). "Аз сладостно - казвал той на друг, който искал от него ходатайство пред Бога, - сладостно полагам душата си дори на смърт за тебе; ще ти кажа думите на Рут: "Не ме принуждавай да те оставя... само една смърт ще ме раздели от тебе" (Рут. 1:16-17, Отг. 57). "Състрадая - казал пак той на скърбящ и смутен от изкушението си ученик, - състрадая от цялото си сърце така силно, както никога, особено като си спомням думите на Апостола: "Кой изнемогва, та не изнемогвам и аз? Кой се съблазнява, та аз не се разпалям?" (2Кор. 1:29). И още: "И кога страда един член, страдат с него всички членове" (1Кор. 12:26). Ако и да не постъпвам апостолски, чувал съм, че Апостолът е заповядал да с радваме с ония, които се радват, и да плачем с ония, които плачат" (Рим. 12:15) (отг. 57).

Обилната и самоотвержена любов на стареца, естествено, търси да се прояви и се проявява именно в състраданието, споделената радост и помощта за всички, които се обръщат към него за съвет. Цялото му служение е проява на неговата любов. Старците свързват спасението на ближните със своето спасение и са готови заради помощта към ближните да търпят укори и хули. Защитавайки се от завистливи одумки, старецът преп. Серафим Саровски казвал: "Да речем, че затворя вратата на килията си. Дошлите да потърсят утешение ще ме заклинат в Бога да отворя вратата и като не получат отговор от мене, с тъга ще си тръгнат вкъщи... С какво ще се оправдая тогава пред Бога на страшния Му Съд?"¹⁰³.

По отношение на забраната да се приемат идващите за съвет миряни (на старчеството се гледало като на нововъведение) старецът Леонид Оптински казва: "Ще пея Богу моему, докле съществувам" (Пс. 145:2). Какво искате? Елате, съдете ме, ако за това ви е дадена власт. Аз живея и ходя пред моя Бог, живея за ближните си, отхвърлил всякакво лицемерие и страх пред светския съд, не се страхувам от никой освен от Бога. Ако съвестта ми е спокойна, сърцето играе весело като на младенец, ако целият ми живот е бил един ден на служение на моя старец и на чадата ми во Христа - от какво да се страхувам?"

"И в Сибир да ме пратите, и клада да запалите и да ме хвърлите на нея, аз ще съм пак същият Леонид. Никого не викам при себе си, а онези, които идват при мене, не мога да прогоня. Мнозина, особено от простолюдието, загиват от неразумие и се нуждаят от духовна помощ. Как мога да презра въпиющите им духовни нужди?"¹⁰⁴

И старецът Амвросий пише в едно писмо: "... Мога ли да ви оставя, когато аз поради недостиг на разсъдливост съм презрял своето - душата и собственото си спасение съм оставил на произвола на съдбата, опитвайки се да се грижа за душевната полза на ближните. Не зная има ли някой по-неразумен от мене? Бидейки крайно немощен с тяло и душа, захващам се с делата на силните и здравите душевно и телесно..."

В друго писмо той пише: "Честно казано, не би следвало да уча по-добрите от мен поради моето духовно непотребство; но ми е жал за тебе, когато виждам, че врагът ти досажда много със злите си клевети; и тази жалост ме побеждава и убеждава да ти обяснявам такива неща, които са по-високо от мене..."¹⁰⁵

Любовта към немощните братя подтиквала и затворниците да оставят толкова въжделеното за тях молитвено уединение. Един от тях, Георгий, живял като затворник в Задонския Богородичен манастир в течение на 17 години († 1837 г.) казвал: "В какво утешение живях през дните на моето уединение! Бих желал да му посветя всяка минута от живота си, но жал ми е да ви откажа посещение. Без мен вие ще изпаднете в униние и сухост на душата и затова се убеждавам да пожертвам поне малко време за беседа с вас."¹⁰⁶

Любовта отваряла устите на безмълвните и движела ръката им по хартията, принуждавайки ги да пишат. "Аз, възлюбени - казва за себе си "изкушеният в дела десни и леви" свети Исаак Сирин, - понеже съм изпаднал в юродство, не мога да запазя тайната в мълчание, но ставам несмислен за полза на братята, защото такава е истинската любов; тя не може да пази нещо в тайна от своите възлюбени" (сл. 38).

Самоотвержената, чиста майчинска любов¹⁰⁷ на стареца го кара да поема върху себе си дори непосилното. Когато един послушник (авва Доротей) молил великия старец да поеме греховете му, старецът отвърнал: "Ти ме молиш за нещо, което превишава силите ми, но ще ти открия мярата на любовта; поради привързаност към тебе поемам и ще нося бремето ти" (отг. 19, на Доротей)¹⁰⁸; "като мисля, че притежавал любов към Бога - състрадателния и милостив Владика - аз се решавам да кажа: поемем върху себе си половината от твоето бреме (отг. 163). Ако искаш да възложиш всичко върху мене, то заради послушанието, приемам това (отг. 164 ср. и отг. 10); ще отговарям за теб в Съдния ден (58)". "Бог знае, че нито час, нито миг не минава без да те имам в паметта си и да не се моля за теб (отг. 204)... Накрая поради същата тази любов на друго място, подобно на Моисей, който молил Бога и бил готов да пожертва себе си за своя народ, този велик старец казва: "Помоли се за мене, за да мога с дръзновение да изрека: Отче, дай ми там, където бъда аз (Иоан. 16:24), да бъдат и чадата ми. Повярвай, брате мой, че духът ми усърдства да каже на моя Владика, който се радва на просбите на рабите си: Владико! Или заедно с мен въведи и чадата ми в царството Си, или ме заличи от книгата Си" (отг. 110).

И само тази любов дава сили на стареца да води търпеливо ученика си по трудния и трънлив път на съвършенството и да понася скърби заради него. Защото "по някой път се случва учителят да се подлага на безчестие и изкушения заради онези, които са получили от него духовна полза. Защото, казва той, ние сме безчестни и немощни, а вие славни и силни в Христа"¹⁰⁹ (1Кор. 4:10). Със своята самоотвержена любов старецът възпитава и в послушника любов към себе си, и послушникът, когато знае, че до него има човек, който му желае душевно благо толкова, колкото и на самия себе си, и дори повече, човек, който самоотвержено и безкористно го обича, неволно се стреми да оправдае тази негова благоразположеност. Освен че желае самото благо и угождение на Бога, независимо от неговата воля и съзнание у послушника се появява желание да не оскърби любещия го наставник. От своя светилник - от любовта и примера - старецът запалва и разгаря в ученика искрата на любов към себе си и Бога, насажда и отглежда в него зърното на вярата, от което пораства дървото на безпрекословното послушание, спасяващо и ученика, и стареца. Именно към възпитаването на любов и вяра в послушника трябва да бъде насочено цялото старческо пастирство и старецът трябва внимателно да опазва любовта и вярата в послушника, като поддържа и себе си на висота. "Когато настоятелят вижда вяра към себе си както от страна на послушниците, така и от страна на посетителите миряни, той е длъжен най-внимателно да опазва себе си във всичко, което говори и върши, осъзнавайки, че на него гледат като на главен образец и възприемат от него всичко като правило и закон" за да не подрони тази вяра, предстоятелят не изтъква своите недостатъци.¹¹⁰ За да не отвърне от себе си немощните послушници, старецът пази в себе си и техните откровения. "Ако брат дойде при тебе и разкрие помислите си, гледай да не ги преразказваш на никого, но се моли за себе си и за него да ви спаси Господ и двамата."¹¹¹ "Никога не е било Бог, като приеме изповедта, да извади наяве греховете на каещия се: защото така би отвратил грешниците от изповедта и немощните би направил неизцелими. И така, дори да имаме дар за прозорливост, не трябва да изпреварваме съгрешилите, разкривайки греховете им, а да ги подтикваме към изповед, като загатваме това. След изповядването трябва да ги удостояваме с още по-голяма от предишната грижа и най-свободен достъп до нас; защото така те повече преуспяват във вярата и любовта към нас."¹¹²

Изобщо невъзмутимо стоящият над житейските дрязги и вълнения старец трябва да бъде снизходителен към немощите на послушника, грижливо да пази като нежно цвете от силен и ранен студ неговата неукрепнала вяра и любов от съблазни. "Ако някои са млади - казвал преп. Иоан Лествичник - или немощни, трябва да ги вдигнем и да ги носим на раменете си, докато не преминат тези истински тесни врата..."¹¹³

"Някой си запитал авва Пимен: "Ако видя прегрешението на брата си, подобава ли да го пренебрегна?" Преподобният отвърнал: "Ако пренебрегнем прегрешенията на брата си, и Бог ще пренебрегне нашите" (Жит. 27, авг.). Пак преподобният Пимен на въпроса на старците: "Ако видим братя, дремещи по време на служба, ще позволиш ли да ги разбутаме, за да се събудят и да бдят", отговорил: "Ако видя задрямал брат, ще сложа главата му на коленете си и ще му дам покой."¹¹⁴

Но снизхождението на стареца, разбира се, не бива да е в ущърб на справедливостта. И няма нужда старецът да прибягва към лъжа или притворство: неговата искреност и правдивост са всепобеждаваща сила. Те проличават в думите и държанието му: той говори просто и искрено, не прибягва по думите на стареца Леонид Оптински до наукообразната политика и художественото обръщение на душевното човечество... непритворството, липсата на коварство, откровеността на душата - ето какво е мило на смирения по сърце Господ. Ако не се обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството Небесно. Както е научен старецът, тъй и учи.¹¹⁵

Пастирската бащина любов на стареца, според която той поема върху себе си задължението да бъде пастир на други, и неговата духовна опитност му посочват и самия път на пастирството. "Любовта - по думите на свети Тихон - подбира думите, с които може да се съзидава ближният, открива начина за това и насочва ума и езика."¹¹⁶

Ясно е, че старецът, както всеки възпитател, се съобразява с нравствената природа и развитието на послушника. Преди всичко той търпеливо, ласкаво и внимателно изслушва всеки, който се обръща към него за съвет, определя недъга и според това дава всекиму потребното. "При него, стареца, има място и за смиреномъдрие, и за власт, за изобличение и за утешение, за дръзновение и за снизхождение, за строгост и изобщо за всякакво дело."¹¹⁷ На един е нужно само да бъде внимателно изслушан, поради това, че няма съчувстващ слушател, той не знае на кого да изкаже насъбралото се в душата му; на друг е нужен съвет как да постъпи в дадена ситуация, на трети е нужно състрадание и изцеляване на душата и т. н. Старецът дава на всеки, каквото му е нужно: внимателно изслушва първия, на втория дава съвет, на третия предписва лек, поддържа и ободрява колебаещия се, укрепява слабохарактерния и утешава отчаяния, съгрешилия довежда до покаяние и изправяне и т. н.

Според болестта той употребява различни лекарства. "Не на всички е нужно едно и също: на един е нужен остен, на друг - юзда, на тоя епитимия, на оня - прощение, на трети - изобличение и увещаване; всеки има своя страст, свои навици: с тях трябва да се съгласуват и начините на лечение."¹¹⁸ "На едни е нужно мляко като на младенци, а на други - твърда храна. Не на всички, които встъпват в послушание, наставникът казва: Тесни са вратата и стеснен е пътят (Мат. 7:14), и не на всеки казва, че това иго е благо и бремето е леко."¹¹⁹ Укорът към силния и похвалата на разслабения подготвят душата за добри дела" (Илия Екдик) и ако смирените се подчиняват пред словото, горделивите се покоряват със смирение. "Онова - казва преп. Иоан Лествичник, - което понякога е лек за един, за друг е отрова, дори понякога едно и също нещо за едного веднъж е лек, а в друго време - отрова."¹²⁰ Освен това всяка болест, всяка страст, особено превърналата се в навик, застарялата, не може да бъде излекувана бързо и освен опит са нужни много търпение и любов, за да се изкорени тя. Тя се поддава само на упорито, равномерно и търпеливо лечение. И по трънливия път на духовното усъвършенстване, в делото на постепенното и безспирно изкачване на духовните чада по стълбицата на добродетелта е необходима голяма бдителност от страна на стареца.

"Човекът след грехопадението е вързан с два вида връзки: а) с житейските дела, любовта към света и всичко видимо; б) душата му е окована тайно с оковите на тъмнината, вързана е от духовете на злобата."¹²¹ Старецът иска да освободи постепенно послушника от тези двояки връзки. Педагогическите средства за това, освен словото и пример, са най-вече доброволните трудове и лишения, които старецът налага за изкушаване и укрепване на послушника. За значението на всякакъв род скърби, трудове и лишения, които разкриват вътрешното състояние на нашето сърце и служат за неговото съзидание, поради което се наричат изкушения, свети Григорий Палама казва следното: "Както растенията трябва да постудуват през зимата, за да дадат плодове, така изкусителните скърби са необходими за раждането на духовни плодове... Всеки ревнител за съвършенство го постига чрез поемането на доброволни и принудителни трудове и лишения, от които едни идат отвън, а други се устройват при себе си у дома. Но само собствените доброволни трудове не са така благотворни, както онези, които идат отвън не по наша воля. И любовта към Бога най-много се изпитва с прискръбността на принудителните изкушения. Доброволните лишения подготвят душата за понасянето на принудителните, защото, ако е привикнала при първите да не зачита житейските неприятности и славата, тя вече леко понася и последните."¹²² Чрез своевременни и посилни трудове старецът трябва да ръководи ученика и да го упражнява по този начин в добродетелта. "Както удрят стъблото на конопа, за да могат да получат от него най-тънки влакна, и колкото повече го удрят и разчесват, толкова по-пригодно става то; и както глинения съд прекарват през огън, за да стане кален и годен за употреба, така изкушенията и скърбите са за полза на човека и правят душата му благоизкусна и твърда."¹²³ И "както несправедливо и жалко би било да се отнеме хляба от устата на гладен младенец, така и наставникът на душите нанася вреда и на себе си, и на подвижника, ако не му подава случаи за получаване на венци, каквито той може ежечасно да заслужава чрез понасянето на досада, безчестие, унижения и поругание."¹²⁴ При това: "Онези, които често изглеждат мъжествени и търпеливи, оставени за известно време като утвърдили се в добродетелта, без да получават вече от настоятеля нито изобличения, нито унижения, се лишават от придобитата кротост и търпение."¹²⁵ Следователно необходимо е постоянно, неотслабващо старческо пастирство чрез скърби. Нужна е и известна постепенност.

"Както кога се бие мляко, се добива масло или като се блъсне носът, потича кръв (Притч. 30:33). Ако някой иска да превие дръвче или лоза като обръч, той огъва постепенно и те не се пречупват; ако ли пък огъне изведнъж и силно, дръвчето веднага се пречупва."¹²⁶ Антоний, игумен Малоярославски между другото така иносказателно се изразявал за постепенното изкореняване на страстта на гордостта: "Ако тревата не е нито ниска, нито висока, наричат я павелика (рус. павелика - величая се, гордея се); не я чупи, не я огъвай, а само връхчетата й откъсвай."

При пастирството си старецът отначало упражнява ученика в телесно подчинение и телесни трудове, а чак след това постепенно го въвежда в духовните трудове и го упражнява в тях. "Ако ние - казва Василий Велики - не се намирахме в тяло, необходимо би било да се стремим към съвършеното единствено с душата си. Но понеже човекът е двояк, то и упражняването в добродетелта трябва да бъде двояко, състоящо се в телесни трудове и душевни подвизи." "При начинаещите - казва пак той - вътрешният човек е подобен на външния: но ако външният не е благоустроен, не се доверявай на благоустройството на вътрешния човек."¹²⁷

Самите външни занимания на ученика, както и външната обстановка, не са безразлични за него. "Сърцето вътрешно запечатлява - казва свети Исаак Сирин - по подобие на външните образи" (сл. 56).

"Душата - казва и преп. Иоан Лествичник - се уподобява на телесните занятия и от онова, що прави, заимства образ и се съобразява с него. На един от Ангелите началството послужило като повод за високоумие, макар и не затова да му е било дадено. Едни предразположения има оня, дето седи на престол, а други - седящият на гноището."¹²⁹ По тази причина, едни или други занятия и физически упражнения на ученика имат голямо влияние за вътрешната му нагласа. Освен това поради тясната връзка на тялото с душата известни движения и жестове на тялото предизвикват едно или друго съответно чувство и при повтарянето им създават известно душевно настроение. Външно-телесното действие, извършвано по принуждение, при упражняването се превръща в вътрешно-духовно и доброволно действие. Така например механичното външно изпълняване на молитвата при продължително и често молитвено положение е способно да предизвика молитвена сърдечна нагласа; принуденото подаване на милостиня при честото му повтаряне се превръща в доброволно¹³⁰.

Наставникът използва всички физически упражнения, насочва ги към утвърждаването на добрата нагласа на ученика за усмиряване на източника на страстите - тялото, и към подчиняването му на волята, или което е същото, както вече казахме - на духовната страна на послушника.

Обикновено старците се стараят по-силно да съсредоточат вниманието на ученика върху някой отделен духовен въпрос, например върху мисълта за Божието всеприсъствие - по думите на псалмопевеца: "Винаги виждах пред себе си Господа, защото Той е от дясната ми страна; няма да се поклатя" (Пс. 15:18), или например върху паметта за смъртта, съда, обетите на кръщението и др. Тогава всеки предмет от заобикалящия свят може от положителна или отрицателна гледна точка да му напомня за целта на неговия подвиг и така да подбужда ревността му за подвиг. Така в житието на преп. Памво се разказва, че когато преподобният старец видял една нагиздена блудница, започнал да плаче и братята го попитали коя е причината за неговите сълзи, а старецът отговорил: "Плача, първо, за погиналата душа на тази жена, а после и за това, че аз не се грижа толкова за душата си, колкото тя за тялото си" (Миней, 18 юли).

Светите отци (свети Ефрем Сирин, Иоан Лествичник , Иоан Касиан, Нил Синайски) различават осем "началстващи", главни страсти: чревоугодие, блуд, сребролюбие, гняв, печал, униние, тщеславие и гордост. Тези страсти се свеждат към три: чревоугодието, сребролюбието и тщеславието¹³⁴; и накрая - към една главна страст - самолюбието. "Да предположим - казва Иоан Лествичник, - че има дванадесет безчестни страсти; ако доброволно възлюбиш една от тях, тоест гордостта, то и само тя ще запълни мястото на останалите единадесет"¹³⁵. Както са свързани помежду си страстите, така са "приемствени"¹³⁶, свързани помежду си и добродетелите. Не може да се разбере и придобие една добродетел, без да се докоснат другите. Една единствена добродетел, поради неразривността си с другите (1Кор. 12:26), поражда и тях. Не може точно да се разграничат добродетелите - често пъти това е една и съща добродетел, но се нарича различно; но всички добродетели, точно както и страстите, се свеждат към една - самоотвержената любов. "Всички добродетели не са нищо друго, освен любов в различни видове" (Блаж. Августин). "Няма нито една добродетел, сдружаваща и съединяваща човека с Бога, която да не зависи от любовта и да не се съсредоточава в нея, по несравним начин поддържана и съхранявана от нея."¹³⁷ Любовта и самолюбието са два несъвместими и противоположни полюса: "Не бъди самолюбив, и ще бъдеш Боголюбив, не бъди самоугодлив, и ще бъдеш братолюбив", казва свети Максим Изповедник.

Поради родството на всички добродетели помежду им необходимо е твърдо основаване върху някоя от тях. За да възлезе на небето, всеки подвижник трябва да има своя нравствена тояжка, на която да може да се обляга, трябва да има някаква добродетел, към която да може да присади и другите.¹³⁸

Най-често такава нравствена тояжка за духовното възхождение за послушниците става послушанието. Именно него - това послушание - старецът полага в основата на добродетелите и се старае да го положи здраво като фундамент - да го укрепи, да го направи непоколебимо. "Към всичко трябва да бъдеш търпелив - съветва преп. Иоан Лествичник, - освен към престъпването на онова, което си заповядал..."¹³⁹ "По-добре е да се изгони послушникът от обителта, отколкото да му се позволи да налага волята си"(14, 4).

Ако ще ме питате, тогава ме и слушайте; а ако не ме слушате, тогава не идвайте при мене", често кавал оптинският старец Леонид¹⁴⁰.

След като утвърди фундамента - послушанието, старецът въздига послушника към съвършенството по определени стъпала. Такива стъпала има три, и първото от тях е послушникът да познае дълбоко своята немощ. Различните видове изкушения и скърби, изнурителният телесен труд, но най- вече духовният труд - борбата с помислите и страстите - показват на послушника неговата немощ и безсилие. Това съзнаване на немощта е началото на просветляването на душата му и крачка към нейното оздравяване. Познаването на немощите кара да се търси помощ от силните и по-често да се прибягва чрез стареца към Божието всемогъщество. "Блажен човекът, който познава своята немощ, защото това познание става за него основа, корен и начало на добрия успех. Позналият немощта си подига душата си от разслаблението, омрачаващо познанието, и се запасява с внимание... като сравнява своята немощ с Божията помощ, той познава величието на последната."¹⁴¹

Второто стъпало, на което старецът се старае да въздигне своя ученик, е самоукоряването. То се състои в това, послушникът винаги, във всичко и за всичко да укорява себе си и да не прехвърля своята вина върху другите. "Самоукорението заменя досадите и безчестията и довежда искрено приемащия го до носенето на кръста заради Христа Иисуса, нашия Господ."¹⁴² "Начало на спасението е осъждането на самия себе си."¹⁴³ "Къде е онзи старец - казва авва Доротей, - който на въпроса: "Кое е главното, което си намерил по тоя път, отче", отговорил: "Главното е за всичко да укоряваш себе си." Така и авва Пимен казал: "Без една добродетел е трудно да устои човек, пък дори всички останали да са влезли в дома му - без добродетелта на самоукорението."¹⁴⁴ И свети Антоний Велики казва: "Голямо дело е да възлагаме пред Божието лице върху себе си своите грехове и до последен дъх да очакваме изкушения. И нашите отци намирали покой в самоукорението." "И наистина - продължава авва Доротей, - ако човек постигне множество добродетели, но не се придържа към пътя на самоукорението, никога не ще престане да оскърбява себе си и другите, като погубва с това всички свои трудове. Онзи, който укорява себе си, винаги пребивава в радост, винаги пребивава в спокойствие, смятайки се за достоен за всичко най-неприятно. Той така е пожелал" (поуч. 7). Несъвършеният човек се опитва винаги да оправдае себе си, а за грешките си иска да обвинява другите и често пъти наистина оправдава себе си, но това самооправдаване и самодоволство са опасни, защото в най-добрия случай водят до застиналата праведност на фарисея. А Богу и една сълза на съкрушение е по-скъпа от мнимата праведност. "Ние трябва - казва свети Антоний Велики - винаги да укоряваме сами себе си във всичко, и да правим това искрено; защото онзи, който сам се укорява, него оправдава и прославя Бог."¹⁴⁵

"Всеки пред всички винаги и за всички е виновен" - това съзнание предпазва подвижника от така обичайното и така гибелното осъждане на ближните и от самооправданието. Чрез произхода от един човек, първия Адам, и неизречимата любов на втория Адам - Христа, хората са тясно свързани помежду си и представляват едно цяло - едно тяло, в което ако страда един член, страдат и всички останали. Известният настоятел на Оптинската пустиня архимандрит Моисей¹⁴⁶ пише за себе си: "На трапезата проблесна в ума ми разбиране относно живеещите с мене братя - грешките им, видени от мен и изповядани от тях, да приемам върху себе си и да се покайвам за тях като за свои собствени, за да не ги осъдя строго и да не пламна от гняв. Също и те трябва да поемат върху себе си и моите грешки, като ги изповядват пред Бога. И нека ни даде Господ разум и сили да носим тегобите един другиму и така да пазим Христовия закон, любовта и мира. Нека грешките, простъпките и греховете на братята да бъдат и мои."¹⁴⁷

Третото стъпало на духовното възхождане е благодарното понасяне на скръбните изкушения. Старецът разкрива пред погледа на ученика, че скърбите и изкушения имат пречистващо и важно значение за преуспяването на подвижника и го научава търпеливо и благодарно да ги понася, като го подготвя към това чрез "изкушение и обучаващо допущение". "Както на болните за възвръщане на здравето е нужно рязане и изгаряне - казва свети Петър Дамаскин, - така и на нас са нужни съкрушение и трудове на покаянието, за да си възвърнем първичното здраве на душата. И мъдрият приема скърбите като достоен за тях и смята, че заслужава дори повече, отколкото това, което му се случва, и се радва, че се е удостоил малко да поскърби през тоя век, за да облекчи многото мъчения, които е приготвил за себе си в бъдния."¹⁴⁸ "В нас - казва свет. Теофан Затворник, - се крие всякакво зло вследствие на падението. От това зло трябва да се очисти сърцето. Но за да се очисти, то трябва да се види; за да се види, трябва да излезе от своето скривалище. Именно това правят изкушенията, идващи от плътта, света и дявола. Те изкарват навън скритото в нас зло; както лошите сокове излизат навън чрез обрив, така и скритото в нас зло излиза наяве чрез лошите мисли, чувства, усещания и пориви... Както обривът не се лекува чрез скриване вътре в тялото, а се очиства, а тогава и вътрешните сокове се очистват, така и в душата - когато лошото, откриващо се в мислите, чувствата и позивите, не се скрива вътре, а се отсича, тогава и душевната чистота се утвърждава отвътре...¹⁴⁹

"Иди и се моли на Бога да ти даде изкушение и онова съкрушение и смирение, което си имал преди, защото чрез изкушението душата се усъвършенства" - казал един старец на дошлия при него Иоан Колов в отговор на думите му, че се е молил на Бога да бъде избавен от страстите и поради това е придобил спокойствие.¹⁵⁰

Трудно е старческото служение и много самоотвержена любов е потребна на стареца в пастирското му дело, за да може да каже подобно на Апостола: "За иудеите станах иудеин, за да придобия иудеите... За всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои" (1Кор. 9:20, 22), за да се радва с ония, които се радват, и да плаче с ония, които плачат" (Рим. 12:15). Но поемайки толкова трудна и голяма отговорност, старецът чрез нея получава и своята велика награда. Служението за спасение на душите е най-главното християнско служение, "лекуването на човека е по-добро от всякакви други дела и добродетели"¹⁵¹.

"За всеки, надарен със силата на диханието - казва преп. Иоан Лествичник, - това е велика награда от Бога, която не се придобива с никакво друго дело и съзерцаване на смъртни и безсмъртни. Сякаш съпричастник на безплътните и умни сили става онзи, който с даруваната му от Бога чистота очиства скверните на другите, и от укорното принася безукорен дар на Бога. Защото само това е постоянното дело на Божествените свещенослужители. Всички, които са около него, да принесат дарове, тоест души" (Пс. 75:12).¹⁵² Това служение е висша проява на християнската любов: "Никой не може да обича повече Христа, отколкото онзи, който търси спасение за ближния си"¹⁵³. "Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели" (Иоан. 15:13). И точно в тази любов е наградата: старецът води невестите - душите, и така става приятел на Жениха, а приятелят на Жениха изпитва велика радост, когато слуша Неговия глас, и тази радост ще се изпълни! Спасението и наградата на стареца се свързват с участта на учениците му.

"Колкото велика радост изпитвам - казва свети Теодор Студит на учениците си, - когато размишлявам за спасението на всички вас и за великата награда за това, толкова и велик страх и трепет ме обземат, когато си представя какъв отговор ми предстои да дам за всеки от вас. Помогнете ми, чада мои, и въпреки слабостта и слепотата на ръководителя, спасете се, за да спасите със себе си и мен, бедния."¹⁵⁴

"Много пъти - казва житиеписецът на преп. Паисий Величковски, - нашият отец ни казваше: когато виждам чадата си да се подвизават, да се принуждават да пазят Божиите заповеди и да отсичат волята си, като не вярват на своето разсъждение, ходят в страх Божи и преминават със смирение светото послушание, такава неизречима радост усещам в душата си, че дори в царството небесно не бих желал да имам по-голяма от нея."¹⁵⁵

Любовта, както и всяко чувство, колкото по-често се усеща и проявява, толкова повече се разгаря така, както във физическия свят силата на магнита се запазва и увеличава от неговото непрекъснато действие. За светителя Тихон неговият съкилийник пише: "... Колкото повече бедни идваха през деня при него, толкова по-весел и радостен биваше, а ако някой ден идваха малко или никой не идваше, в тоя ден беше прискърбен."¹⁵⁶ Учейки другите, старецът едновременно с това се учи и сам. Черпейки вода за другите от благодатния кладенец, той я привлича обилно и в своя кладенец. Запалвайки чуждите светилници със своя факел, той не намалява своята светлина, а напротив - все повече я разгаря, получавайки от Господа понякога и дар на прозорливост и чудотворство. Спасявайки другите, наставникът получава онова, заради което живее: спасява себе си и ония, които го слушат (1 Тим. 4:16). "Видях - разказвал един свой сън свети Тихон малко преди смъртта си - насред манастира необикновено висока стълба, която се губеше в облаците, около нея имаше много народ. Изведнъж ме доведоха до тая стълба и ми заповядаха да се изкачвам по нея; и аз, колкото да се противях поради слабостта на силите ми, трябваше да се подчиня на искането. След мене тръгнаха и хората, и ме подтикваха все по-нагоре и по-нагоре, така че не чувствах никаква умора. Накрая, когато се доближих досами облаците, се събудих..." Хората, следващи светителя и помагащи му да възхожда по стълбата в царството небесно са именно, както потвърждава и самият светител, избраниците Божии, слушащи и изпълняващи наставленията на светителя.¹⁵⁷

Какво съвършенство са постигали, каква светлина са притежавали старците и как са се променяли хората, обръщащи се към тях и дори видяли ги само веднъж, за това може да съдим по следните примери. За Макарий Египетски съвременниците казвали: "Той е земен Бог, защото както Бог покрива света със своето покривало и развързва греховете на хората, така и Макарий със своята любов покрива греховете и паденията на братята си."¹⁵⁸ "Както медната змия в пустинята, - казва авва Пимен за Нистер Велики, - изцелявала всеки, който я погледнел, такъв бил и този старец: той притежавал всички добродетели и мълчаливо изцелявал всички."¹⁵⁹

"Ако аз - казвал авва Агатон, - намерех прокажен и можех да му дам своето тяло, а неговото да взема за себе си, с радост бих направил това; защото такава е съвършената любов."¹⁶⁰

Ще приведем подобни примери и от живота на руското старчество. За Паисий Величковски пише: "Когато някой скърбящ брат влезе в килията на стареца, той, знаейки вече какво става с брата, изпреварвайки го, започваше непрекъсната и сладка беседа и с утешителните си слова отвеждаше ума му от скръбта. Смущението и скръбта изчезваха като дим, а братът, благодарейки на Бога, си отиваше радостен и приел благословия. На разумния старецът говореше възвишено, а с простия - просто. Сладкоречието му бе неизразимо. Всеки ден бяхме готови да стоим неотстъпно пред него, за да се насладим на светлото му лице и сладки слова. И винаги до деветия час вратата му не се затваряше. Едни идваха с телесни нужди, а други - с душевни. С един той плачеше, като го утешаваше, а с друг се радваше, сякаш никога не е имал никаква скръб. Като дете незлоблив беше устроен душевно старецът и наистина бе безстрастен и свят мъж. Не скърбеше за вещественото, а скърбеше само за нарушилия Божията заповед."¹⁶²

В житието на друг известен руски подвижник, обичания от целия народ преп. Серафим Саровски († 1 януари 1833 г.) пише: "Най-услаждаща беше беседата му. Речта му беше винаги така действена, че слушателят получаваше от нея душевна полза. Беседите му бяха изпълнени с дух на смирение, съгряваха сърцето и сякаш сваляха от очите някаква завеса, като озаряваха умовете на събеседниците със светлината на духовното събеседване. Те ги довеждаха до разкаяние, подтикваха ги към решителна промяна към по-добро, и неволно покоряваха на себе си волята и сърцето на другите, като разливаха мир и тишина... Особено свойство в държанието и беседите на стареца бяха любовта и смиреномъдрието. Който и да идваше при него: бедняк в дрипи или богаташ в светли одежди, с каквито и нужди да идваше, в каквото и греховно състояние да се намираше неговата съвест - той обгръщаше всички с любов, на всички се кланяше доземи и благославяйки, сам целуваше ръцете даже и на непосветени в сан хора. Никого не поразяваше с жестоки укори и строги порицания; върху никого не възлагаше тежко бреме, носейки сам кръста Христов с всички скърби. Някои изобличаваше, но кротко, примесвайки словото си със смирение и любов. Стараеше се да възбуди гласа на съвестта със съвети, посочваше пътя на спасението и често го правеше така, че слушателят му от първия път дори не разбираше, че става дума за душата му. След това обаче силата на словото, осолено от благодатта, непременно въздействаше... за всички имаше достатъчно жива вода, изтичаща от устата на бившия безмълвник, смирения и убог старец. Особено през последните десет години от живота му, при него всеки ден идваха хиляди хора. Ежедневно при многобройните пришълци в Саров неговата килия посещаваха около 2000 и повече души. Той не се отегчаваше и намираше време да беседва със всеки за полза на душата, откривайки често и най-съкровените помисли. Всички усещаха неговата приветлива и истински родствена любов и нейната сила и потоци сълзи се изтръгваха понякога у такива хора, които имаха твърдо и окаменяло сърце...

Името на отец Серафим се споменаваше навред, като на някой от великите подвижници от древността. В негово лице за нашия оскъден на добродетели и маловерен век като че възкръсна някой древен подвижник от Тиваидските пустини или Киевските пещери. И знатните, и простите, и богатите, и нищите - всички се стичаха към прага на неговата килията, падаха по очи пред прегърбения старец, облечен в бедна дреха, и разкриваха тайните на своята съвест, доверяваха скърбите и нуждите си и приемаха с искрена любов и благодарност всяка негова дума, съгрята от благодатта. И дълго, дълго ще се носят по цялата руска шир словата на стареца, казани в тясната килия...¹⁶³

А ето и свидетелство за живота на оптинското старчество:

"Килията на стареца - се казва за оптинския старец Леонид, - от ранна сутрин до късна нощ напълнена с идващи при него за духовна помощ, представляваше картина, достойна за четката на художник. Старецът в бяла дреха, в къса мантия, беше в кръга на своите ученици, които стояха пред него на колене и лицата им бяха озарени от различни чувства. Един принасяше покаяние за такъв грях, за какъвто и не би се и сетил човек, непреминал послушанието; друг със сълзи и страх признаваше неволно оскърбление на брата си. На един лицето гореше от срам, че не може да се пребори с помислите, от които би избягал на края на света; на лицето на друг имаше хладнокръвна усмивка на неверие към всичко видяно: той е дошъл, защото така правят другите, да се яви само пред стареца и да си тръгне неизцелен; но и такъв, страхувайки се от проницателния му поглед и изобличаващо слово, навеждаше очи и понижаваше гласа си, сякаш желаейки да омилостиви своя съдия с лъжливо смирение. Тук се виждаше истинското послушание, готово да целува краката на стареца; там немощният, отхвърлен от целия свят болен юноша не се отделяше от коленете на отец Леонид, както питомецът не се отделя от кърмачката си. Сред другите се виждаше побелялата глава на един воин, някога служил във война за отечеството, а сега опълчил се под началството на такъв опитен водач против невидимите врагове. Тук белееха и косите на старец, който, признавайки, че не е изкусен в монашеството, започваше да учи духовната азбука, докато светът го признаваше за наставник."¹⁶⁴

С такова разнородно общество бил окръжен старецът, духовният водач. В тази чудна килия можеха да бъдат видяни толкова поучителни гледки, както и всички събития, намомнящи добрите времена на християнството. "Събранието на смирени е като събрание на Серафимите", казвал свети Исаак Сирин.

За духовни съвети към вратите на неговата килия започнали да прииждат от градове и села различни хора: от дворянското, търговското, еснафското съсловие и прости хора от двата пола. Всички приемал старецът с болящо сърце, бащинско предразположение и любов, и никой от посетителите не излизал от килията му, без да бъде утешен духовно от него. Ония, които разкривали своите душевни недъзи и рани, си тръгвали утешени и изцелени; а болните телесно, и дори бесноватите, получавали облекчение от четените над тях молитви (от требника) и помазването с елей от неугасимата лампада, запалена пред килийната владимирска икона на Божията Майка.¹⁶⁵

Отвред започнали да се събират братя като в кошер, за да напоят сърцата си с потоците Божествена сладост, изтичащи от медоточивите уста на стареца..

Старецът се уподобявал на голямо дърво, отрупано с много плод, към което всички простирали взора и ръцете си, и трудно било да се промъкне човек през тълпата, за да го види. В този случай той казвал: "Сам Бог ще ми помогне да ида при ония, за които това е полезно."

"Случи ми се веднъж - пише иеромонах А. - да пътувам от Козелск в Смоленска губерния. По пътя в отдалечените селца, като разбраха, че ида от Козелск, селяните един през друг бързаха да научат нещо за отец Леонид. На въпроса откъде знаят за него, те отговаряха: "Може ли да не знаем за отец Леонид? За нас, бедните, неразумните, той е повече от роден баща. Без него сме, така да се каже, кръгли сираци." Ето паметник, по-вечен от мрамора и гранита!"¹⁶⁶

Подобни на описаната картини в Оптинската пустиня има и при последвалите старци: Макарий, чиито многотомни писма са изпълнени с любов и утешение към неговите духовни чада и Амвросий, който почина сравнително неотдавна (през 1891 г.). "Разтворено със солта на неземната мъдрост, отеческото слово, дълбоко и заедно с това просто, носещо печата на помазването от Светия Дух, внасящо мир и успокоение във всяка душа, жадуваща и търсеща правдата и истината" - това слово на стареца Макарий удовлетворило и такъв аналитичен философски ум, какъвто бил И. В. Кириевски.¹⁶⁷

"Нито званието - се казва в животоописанието на стареца Амвросий, - нито състоянието имаха някакво значение за него, нужна му беше само душата на човека, която смяташе за толкова скъпоценна, че забравяйки себе си, с всички сили се стараеше да я спаси и да я настави на верния път." От сутрин до здрач измъчваният от недъг старец приемал посетители, давайки на всекиго според нуждите му. Думите му винаги се приемали с вяра и били закон, благословията му или особеното внимание от негова страна се смятали са щастие...

Множеството го засипвало с хиляди въпроси, а той изслушвал всичко внимателно и давал мъдри отговори. "Батюшка - ще попита някой, - как ще благословите да живея?" А отецът ще отговори (той обичал да говори просто и по народному): "Живей безгрижно, не осъждай, не досаждай, на всички почит въздавай", или другояче: "Живей, като добро твориш, от зло се отклониш, и ще потръгне току виж..." Понякога старецът сядал и тогава всички присъстващи заставали на колене пред него, внимателно слушайки неговите разкази, някоя полезна, нравоучителна или изобличаваща нечии недостатъци история; най-често той призовавал към търпение, снизхождение към немощите на ближния и принуждение на себе си към добро, казвайки, че "Царството Божие бива насилвано" и т. н...¹⁶⁸